Видин
Информация за Видин
Град Видин е окръжен пристанищен град в Северозападна България, разположен край десния бряг на река Дунав. Надморската височина на Видин е 30 - 35 м. Градът винаги е бил оживен транспортен център. Свързва се с ЖП линия и шосеен път със София и с ферибот с гр. Калафат - Румъния. Населението на града според регистрите на ГРАО е 66547 души по постоянна адресна регистрация към 14.03.2008 година. През 2005 година населението на Видин е наброявало 68 506 души. През 1961 година преброяването на населението на гр. Видин е отчело 32472 жители - за около 40 години населението на града се е удвоило. През някои години населението на Видин е достигало дори до 87 000 жители, но впоследствие е намаляло поради миграционни процеси. Тревожна демографска тенденция е намаляването на населението през последните три години (от 2005 до 2008) - тогава в България се наблюдава икономически подем с ръст от 5 - 8 % на брутния вътрешен продукт годишно, а населението на града намалява. Може би причина за това е миграцията на населението към други градове - Пловдив, Варна, Бургас и най-вече София, където икономическите условия са по-добри без съмнение. Само че в град Видин няма задръствания, засилен трафик, проблеми с паркирането, надуване на клаксони и т.н.
Пощенски код на Видин - 3700
Код за междуградско телефонно избиране - 094
Площта на града е 501.3 кв. км. Видин се разполага на най-ниската тераса на Видинската низина. Формата на града е полукръг с ориентация на улици и сгради към р. Дунав, по чието протежение се простира голям парк с места за отдих и плажове. През пролетта и лятото въпросният парк е изключително приятно място за разходки и задълбочени разговори и анализи на теми международна политика, бизнес и еврейски заговори. Видин има сравнително добра достъпност (като за инфраструктурата на България, разбира се) и заема значимо място в областта на националната и европейската транспортна система. След построяването на втори мост над р. Дунав междуВидин и румънския град Калафат, се очаква икономически ръст на града - като според нашата прогноза Видин има потенциал бързо да достигне Русе като ниво на развитие; възможно е и да изпревари Русе поради близостта на границата с Република Сърбия и възможността Видин да се оформи като регионален логистичен център. Перспективите пред града се увеличават с възможността Сърбия да бъде приета за редовен член на Европейския съюз. Това са все потенциални възможности на сравнително големия град, разположен на три граници и даващ възможност през него всекидневно да преминават много хора, стоки и капитали, за ужас на антиглобалистите...
В района на град Видин по десния бряг на река Дунав в продължение на десеткилометров участък са разположени експлоатираните от “Пристанище-Видин” ЕООД четири района:
- Видин - Север - от километър 793.500 до километър 793.800
- - от километър 792.800 до километър 793.000
- пристанище Видин – Център (пътническо пристанище) - от километър 789.900 до км 791.300
- пристанище Видин – Юг - от километър 785 до километър 785.200
На територията на града се пресичат два паневропейски транспортни коридора - № 4 (през Крайова за София, Петрич и Солун) и № 7 (самата р.Дунав), което дава възможност на пристанището да се превърне в интерлогистичен център за стоки и товари, превозвани в четирите посоки на света. Пристанище Видин е първото голямо пристанище по течението наДунав за българския участък на реката, както и първото дунавско пристанище, което е придобило публичен статут по силата на Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата наРепублика България.Пристанището разполага със сравнително добре развита инфраструктура - железопътни, автомобилни и водни връзки. Oбособена е Свободна безмитна зона, значителнен трафик се осъществява и от международния автомобилен транспорт. Терминалът е сертифициран съгласно системата за управление на качеството ISO 9001:2000.
Видин е имал много и най-различни имена по време на своето съществуване. Гърците нарекли града Видини, българите - Бъдин или Бдин, унгарците - Будин. В географски карти от XV и XVI век Видин фигурира с имената Видин, Пидин, Бидин, Бодин, Кираденум, Бишитери и много други. Вероятно всеки, който е преминал през града, се е опитал да му даде някакво ново име, нямащо много общо с предишните. В един римски пътеводител се споменава името Ad Malum - в превод от латински то означава добра, здрава крепост.
Най-ранните писмени (и според историците - сравнително достоверни) сведения за града датират от III в. пр. н.е. - Видин е един от най-древните градове на територията на България, на възраст е почти колкото Пловдив Първите жители, за които има някакви исторически сведения, са келтите. Според доста автори е твърде спорно дали изобщо някога е имало келти по днешните български земи; според други дори съществуват родствени връзки между келти и траки, а според трети келтите просто са нападнали траките и са ги подчинили на властта си. По това време Видин е носил името Дунония - името означава високо и укрепено място. На мястото на днешния град по-късно възниква римско селище и укрепление, наречено Бонония - римляните явно само са видоизменили келтското название на града; в същото време в превод от латински това означава хубава крепост. Римското селище е строено през I в. сл. н.е. и още тогава е съществувала солидна каменна крепост. Бонония е била станция на крайдунавски път, а през IV век - седалище на конни части. Градът е влизал в територията на римските провинции Мизия, Горна Мизия и крайбрежна Дакия.
До XI век градът се е казвал Бъдин, а след това - Бдин. Първият владетел на град Бъдин, за когото има сведения, се е казвал Глад. Възможно е по ирония на съдбата името му да е свързано с имущественото състояние на жителите на града, кой знае? Глад е имал титлата таркан или комит, бил е от прабългарски произход и е управлявал значителни територии от двете страни на р. Дунав чак до Марош (днешна Унгария). Живял е в началото на Х век и се споменава във връзка с военните действия между българи и унгарци през периода 904 - 907 година. Глад е разполагал с големи правомощия и власт, имал е на разположение значителни военни сили, отбранявал е самостоятелно границите на държавата и е бил правоспособен да води мирни преговори.
Българският цар Самуил е живял от 997 до 1014 година. В началото на своята държавническа кариера той е бил управител на една добре фунционираща машина за държавен просперитет; според доста историци преди да стане български цар (а според македонски историци - македонски цар) той е бил управител на Бъдинската област. Историческите сведения за това са все пак твърде спорни. Според някои византийски хроники при бягството си от Константинопол синовете на цар Петър I - цар Борис II и Роман - се отправили към България. При преминаването на границата царят бил убит, тъй като бил сметнат за византиец поради облеклото си. Успял да се спаси само брат му Роман, който се насочил към Видин. По това време държавата е управлявана от комит Никола, като всеки един от синовете му бил начело на определена област - Давид и Мойсей властвали на юг - югозапад, а Арон управлявал Софийската област. Според византийските летописци Видинска област била под властта на Самуил. Трудно е да се каже какво се е случило когато Роман стигнал до Видин; след известно време обаче Самуил станал български цар. Той поддържал добри дипломатически отношения с унгарското кралство - синът му Гавриил Радомир бил женен за дъщерята на унгарския крал Геза (Гейза). През 1003 година град Видин е подложен на осеммесечна обсада от византийския император Василий Втори. Отбраната е ръководена от въпросния Гавриил Радомир - син на цар Самуил, а събитията са описани от известния по това време византийски летописец Скилица Кедрин. В крайна сметка градът бил превзет; превземан е на няколко пъти и след това. Защитниците на града се прочули със своята смелост и изобретателност - успявали да гасят т.нар. гръцки огън (опасно и ефективно за времето си оръжие), като го улавяли в глинени гърнета и предотвратявали по този начин пожарите. Повече информация за гръцкия огън...
През 1213 година във Видин избухнал бунт срещу цар Борил. Този бунт бил потушен с помощта на унгарския крал Андрей (Ендре) Втори, който изпратил жупан Йоаким да възстанови властта на българския цар над разбунтувалите се поданици. По-късно, през 30-те години на XIII век, във Видин потърсил убежище руският княз Яков Светослав. Той бягал от монголско - татарското нашествие. По-късно успял да достигне високо положение в българското общество и през 1258 или 1259 година се оженил за внучка на цар Иван Aсен II (дъщеря на император Теодор II и Елена). Най-вероятно Яков Светослав е подкрепял българския цар Константин Асен (наричан също Константин Тих) в борбата му срещу претендента за престола Мицо. За тези свои заслуги той получил втората по значение след царската титла - деспот. По-късно той умело лавирал в дипломатическите си отношения с Търновското царство и Унгарското кралство и се превърнал в един от главните претенденти за престола. Започнал да сече медни монети с покровителя на династията на Асеневци свети Димитър. Вероятно още оттогава този светия е бил на почит в град Видин и в по-късни времена се изгражда храм, посветен на него. Политиката на княз Яков Светослав била толкова успешна, че станала заплаха за царица Мария, която го била осиновила по принуда. Мария успяла да го премахне (най-вероятно чрез отрова) към 1276 година.
Белаур е син на деспот Шишман и брат на бдинския деспот (а по-късно цар) Михаил Шишман. По всяка вероятност през 1324 година Белаур е станал управител на Бдинската област поради издигането на брат му в държавната йерархия. Той е сред т.нар. велемощни боляри, които влезли в преговори със сръбския крал Стефан III Дечански след гореописаната битка при Велбъжд. След тази битка на българския престол се възкачил цар Иван Стефан заедно с майка си Ана Неда. Белаур бил привърженик на сръбското влияние и пръв съветник на новия български цар; не пропускал да отстоява и личните си интереси. В края на зимата на 1331 година на престола се възкачил цар Иван Александър. Тогава Белаур откъснал Бдинската област от царството (през 1332 година) и създал куп проблеми на Иван Александър, който бил принуден да търси помощ от татарите срещу него. В края на краищата новият български владетел успял да потуши бунта и да възстанови властта си над Северозападна България. Това се е случило около 1337 година. Не е известно как е завършил житейският път на Белаур.
Видинското царство е самостоятелна българска държава, съществувала през втората половина на XIV век. Тя възниква върху феодалното владение на българските боляри Шишмановци и обхваща северозападните български земи. Видинското царство е създадено от въпросния цар Иван Александър за по-стария му син Иван Срацимир като компенсация за лишаването на последния от престол във Велико Търново. Обособяването на това царство като самостоятелна държава е фатална грешка на царя, последствията от която се носят от българския народ 500 години след това (а според много социолози - и до днес). Кой знае дали България е щяла да падне под турско робство, ако е била единна? Все пак един историк на половин литър червено вино веднъж изказа следното умозаключение: Абе тя работата е била прецакана 100 години преди това. Може би турците така или иначе са щели да завладеят отслабената българска държава? Или, както се изрази един председател на партийна секция на Атака, всичко това е резултат на еврейски заговор.
През 1866 година е построено шосе, което свързва Лом и София. В резултат на това пристанището в Лом започва да се развива, а това във Видин започва да запада. През 1897 и 1942 година е имало силни Дунавски наводнения, при което градът е пострадал доста. Поради това са строени крайречни диги с цел защита на ниския дунавски бряг.
Видин е побратимен с град Ровно - Украйна. Това е едно наследство от българо - съветската дружба, която в един период е била необходима за България както Слънцето и въздуха за всяко живо същество. След пълния провал на утопията Съветски съюз дружбата между двата града продължава - все пак това са полезни инициативи за културен и икономически обмен и не бива да се прекратяват с лека ръка. За тържествата по случай 725 години от основаването на града секретарят на градския съвет на Ровно Юрий Торгун поканил и кмета на град Видин - по това време Румен Видов. Дошли и гости от други побратимени с Ровно градове от Полша и Словакия. Благодарение на това побратимяване Видин си има хотел с името на град Ровно. Хотелът разполага с голям брой стаи, апартаменти и студия и може да бъде домакин на събирания с много участници.
Във Видин са запазени ценни исторически паметници: единствената съхранена до днес българска средновековна крепост Баба Вида, църквите Св. Петка и Св. Пантелеймон - XVII в. Има землен вал, строен от Пазвантоглу. След 1690 г. турците изграждат каменната крепост Калето. За целта те са използвали основите на малко римско укрепление, което е било използвано и през Средновековието. Днес от Калето са запазени само няколко крепостни врати - Флорентин, Еничер, Пазар капия и Стамбол капия. Разпространяват се много легенди за град Видин, които очевидно не отговарят много на истината, но се възприемат добре от много хора - повече информация прочетете тук...
Научете повече - базални импланти
Дентален център Омегадентагруп
Крепостта Баба Вида е строена през късното Средновековие върху руините на римската крепост Бонония. Има форма на неправилен трапец, по четирите ъгъла са разположени каменни кули. Около крепостта е изкопан дълбок ров, който е бил пълнен с вода. Крепостта е изграждана от III до XI век; след това е обновявана по време на управлението на цар Иван Срацимир. От този период е основното ядро на крепостта - главните кули и бастиони и свързващата ги вътрешна преградна стена. При превземането на Видин от турците през 1396 година (при което цялата българска държава пада под турско робство) крепостта сериозно е пострадала. Завоевателите я възобновяват, а след това няколкократно я преправят. През 1689 година крепостта е пригодена за артилерийска стрелба. По време на турското робство е използвана за военен склад и затвор, а след Освобождението там са изложени трофейни оръжия. По-късно е обявена за исторически паметник. Естественият декор на крепостта е използван от много кинематографисти за заснемане на филмови сцени. В крепостта има театрална сцена и музикална експозиция.
Турският конак Колука е построен през втората половина на XVIII век. По-късно е значително видоизменен - след Освобождението са вмъкнати елементи от българската възрожденска архитектура. Сградата първоначално вероятно е била едноетажна с приходи в двете посоки, които са се пресичали под прав ъгъл в средата. В централната част на конака се издигало кулообразно помещение - наблюдателница на пожарната охрана. Турците използвали сградата за полицейско управление; през седемдесетте години на ХIХ в. в нея се настанила българската църковна община. От 1956 г. сградата е преустроена за музей, чиито експозиции обхващат периода до 1878 г.
Паметникът на Бдинци е издигнат на централния площад на града в памет на загиналите офицери и войници през двете Балкански войни и Първата световна война. Има и костница на загиналите по време на Сръбско - Българската война през 1885 година. Автор на паметника е Никола Кожухаров. Офицерите и войниците са от Трети бдински пехотен полк. Горната част на паметника се състои от скулптурна част и високо паралелепипедно тяло, облицовано с мрамор. Скулптурната композиция в основата е от тъмен патиниран бронз и изобразява група войници в боен устрем, държащи знаме. Върху челната част на облицования с мрамор постамент има надпис:
Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея
Кръстатата казарма е строена през 1801 г. на мястото на градината на двореца на местния паша - Стария сарай. Сградата първоначално е използвана за конак на еничарите - според нас тези сведения са напълно погрешни, защото през 1801 година отдавна вече не е имало еничарски корпус. По-късно служи за казарма на българската войска. Дължи названието си на своята специфична форма - изглежда като равнораменен кръст с четири самостоятелни вътрешни двора. Кръстатата казарма е масивна двуетажна сграда със застроена площ около 1260 кв. м. Всяко крило е с коридорна планова схема при различно разположение на помещенията. Не е известно първоначалното вътрешно разпределение на сградата, тъй като е променяно няколко пъти според изискванията на новите служби. Стълбите, свързващи двете нива, също са преустройвани многократно и днес вече не са известни оригиналното им място и вид. Във вътрешното пространство на казармата особено внушителни са четирите стълба с отсечени ъгли, галерията, подчертаната монументалност на средищното ниво, решено през 2 етажа. Ходовата линия е естествено насочена към четирите срещуположно разположени на нивото на двата етажа коридори. Централното ядро е една от най-представителните части на сградата. В оформеното площадно пространство до нея, но в значително по-късен период, е изградена и часовникова кула, която в днешно време не съществува. Днес кръстатата казарма е паметник на културата с регионално значение, в нея е уредена етнографска сбирка на Историческия музей. Адрес - кв. Калето, ул. Кн. Борис I 26.
През вековете гр. Видин винаги е бил регионален център на различни религии и поради това днес е богат на храмове. Катедралният храм Св. Димитър е втората по големина църква в България след Александър Невски, строен е през XVII в. През същия век са строени и църквите Св. Пантелеймон и Св. Петка, които са вкопани наполовина в земята и са издигнати върху основите на по-стари храмове. Палатата на Видинската митрополия е построена през 1924 г. по инициатива на видинския митрополит Неофит. Във Видин се намира и мавзолеят на първият български екзарх Антим I, построен през 1934 г. В подземието на мавзолея в саркофаг се намират останките на екзарха. Още информация за храма...
Избелване на зъби в град Видин Информация за Башлийски езера
Още снимки от крепостта Баба Вида
Видинска епархия - история и интересни факти
В град Видин се намират още доста исторически и културни забележителности. Джамията и библиотеката на Пазвантоглу са строени около 1800 година. Минарето на джамията завършва със сърце на върха, което е символ на независимостта на Пазвантоглу от султана. Под сърцето има полумесец - официалният символ на ислямската религия. Владетелят е посветил джамията на баща си - също бунтовен местен владетел като него; библиотеката е посветена на майката на Пазвантоглу. Баща му е бил посечен във Видин по заповед на султана.
Еврейската синагога е построена през 1894 година. Откъде във Видин такова изявено еврейско присъствие? Заселването на евреи започва още в древността. Първите еврейски общности на Балканите най-вероятно се формират по време на Римската империя, когато търговци и преселници от еврейски произход се установяват в различни части на империята, включително и в днешните български земи. Те са привлечени от търговските възможности и религиозната свобода, която империята предоставя. Още тогава се формират значими еврейски общности в градове като Филипопол (днешен Пловдив) и Сердика (днешна София). Първото свидетелство за еврейско присъствие по българските земи предшества с пет века появата на самата българска държава. Това е надгробен надпис на латински, който гласи: "Йозес, архисинагог, син на Максимин, приживе издигна този камък за себе си и за съпругата си Кирия..." Надгробният паметник от II в.н.е. е открит при разкопките на римския град Улпия Ескус край съвременното село Гиген, на Дунава. Йозес очевидно бил повлиян от римската мода да се погрижиш за надгробния си паметник, докато си още жив. На паметника обаче ги няма обичайните релефи, изобразяващи бръшлянови листа и други езически символи на безсмъртието – Йозес не само бил евреин, но и архисинагог, равин, който отговаря за няколко синагоги. Присъствието му на дунавския бряг разкрива, че през II в. от новата ера, там е процъфтявала многолюдна и заможна еврейска общност. Тя вероятно се е появила век по-рано и е била основана от пътуващи търговци, които придружавали римския легион, дислоциран на Дунава, за да охранява северната граница на империята. Ананий може би е бил точно такъв. Неговият надгробен паметник е открит във Видин, с надпис на латински. През Античността на това място е била римската крепост Бонония. Евреите, пристигнали на Балканите през Античността, били романиоти. Смята се, че и днес в България има техни наследници. Друго свидетелство за съществуване на еврейска диаспора в региона, е мраморният релеф с изображение на менора, също открит в Улпия Ескус. Въпреки това, въпросът кога точно първите евреи са пристигнали по българските земи остава отворен. Според някои хипотези заселването започнало още през IV в. пр.н.е., когато Александър Велики се отправя да завладява света и превръща Средиземноморието и Близкия изток в обща територия, където пътуването и търговията са свободни. Включването на Балканите в Римската империя стимулирало заселването на евреи в региона. Много от тях са принудително заселени след превземането на Ерусалим от император Веспасиан през 70 г.н.е. и след потушаването на въстанието на Бар Кохба през 132-136 г.н.е. Други пристигнали, придружавайки римските легиони, като търговци и занаятчии – стандартна римска практика по онова време. Империята била толерантна към различните богове и религии, но при едно важно условие. Независимо от това на кои божества се кланяли, поданиците трябвало да почитат и култа към обожествения император. По очевидни причини това създавало голям проблем за двете монотеистични религии – юдаизма и християнството. От друга страна, за разлика от християнството, юдаизмът имал статут на Religio licita, толерирана религия. През IV в., когато християнството в империята било признато за официална религия и засилило влиянието си, натискът над евреите се засилил. Въпреки това император Теодосий I, който в края на IV в. обявил християнството за единствената официална религия в Римската империя, официално наредил на управителя на провинция Мизия (днешна Северна България) да не преследва евреи и да не разрушава синагогите им. Евреите продължават да живеят на Балканите и по време на византийското владичество, а след това и в Османската империя. Османската власт често показва по-голяма толерантност към религиозните малцинства, включително евреите, отколкото европейските християнски държави от онова време. През този период еврейските общности в българските земи се разрастват и стабилизират. През XV век, след изгонването на евреите от Испания и Португалия, много сефарадски евреи намират убежище в Османската империя, включително и в българските земи. Те създават нови общности и се интегрират в съществуващите. Видин, като важен търговски и стратегически център на брега на Дунав, става дом за значителна еврейска общност. Евреите се занимават с търговия, занаяти и финансови услуги. По време на османското владичество, еврейската общност във Видин процъфтява. В края на XIX в. Османската империя създала Дунавски вилает с център Русчук (днес - Русе). Огромната административно-териториална единица обхващала региона от Видин, Никопол и Силистра до Тулча и Сулина ( днес в Румъния). Управител на вилаета бил реформаторът Мидхат паша. Евреите играят важна роля в местната икономика и култура. Те се ползват с определени привилегии, като право на самоуправление във вътрешните си дела. След Алхамбрайският декрет (на испански: Decreto de la Alhambra) на Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска, издаден на 31 март 1492 г., на евреите на територията на Кастилия и Арагон, (днешна Испания) се предоставя правото на избор да останат да живеят там, но да приемат християнството, или да напуснат в четиримесечен срок (до 31 юли 1492). Османската империя им разрешава да се установят в земите й и от Андалусия, Кастилия и Арагон има голям приток от евреи. Около 90 % от евреите в България, включително и видинските, са потомци на тези преселници и говорят на ладино - строиспански диалект. Дълги години централната синагога във Видин приличала на еврейското население на този пристанищен граничен град – едва съществуващо и бързо застаряващо. Синагогата, издигната в края на 19 век, буквално се превърнала в черупка от предишното си аз. Каменните стени били обрасли с лозя, а сложните резби по колоните на сградата били избледнели от дългите години, в които били изложени на стихията. Единият от куполите бил напълно разрушен в резултат от попадение от авиационна бомба от Втората световна война. Над светилището нямало и покрив. Евреите от днешен Видин вече не се нуждаят от него – те са останали малко над 10, едва за един минян (В юдаизма минян е кворумът от 10 възрастни евреи, необходим за определени религиозни задължения). Отделно от това, когато синагога била ползвана за други, освен за религиозни цели, после, дори и възстановена от пепелищата, никога не се ползвала отново за изпълнение на еврейски религиозни ритуали в нея. Така, след мащабно обновяване и трансформацияа, сградата на видинската синагога намира нов, втори живот, като междурелигиозен културен център и обществен център както за евреи, така и за неевреи. Този проект направи много повече от просто възстановяване на стара сграда. Градът е разположен на завоя на река Дунав, в малък джоб на Северозападна България, който се вклинява между Румъния и Сърбия. Това е най-бедният регион на Европейския съюз, а Видин държи отрицателния рекорд на едно от най-бързо умиращите населени места на континента; самата България е считана за най-намаляващата страна в света. Но не винаги е било така. Когато през 1894 г. е построена синагогата, веднага наречена "Белият лебед на Дунав", Видин бързо се индустриализира. Австрийският архитект Фридрих Грюнангер проектира синагогата като величествен паметник: двуетажната сграда има кула на всеки ъгъл, което я прави видима отдалеч. Интериорът е покрит с изящни витражи и сложни фрески. Грюнангер взема за модел на своя проект Голямата синагога във Виена, надявайки се един ден Видин да стане голям и могъщ като австрийската столица. По това време еврейската общност във Видин наброявала около 1500 души, което представлявало 10% от населението на града. В навечерието на Втората световна война тази цифра нараства до една четвърт от общото население (около 2 хиляди евреи). В същото време еврейската общност във Видин съставлявала около 5% от цялото еврейско население на България. София, столицата на страната, била дом на 50% от българските евреи. За разлика от своите съседи, България не депортира своите евреи по време на Холокоста (въпреки че депортира еврейското население на съседна Македония, която окупира по време на войната). След основаването на Израел през 1948 г., България, която спасила своите евреи от изпращането им на сигурна смърт в германските концлагери по време на Втората световна война, под диктовката на СССР, провежда политика на силно насърчаване на имиграцията на своето еврейско население в новата еврейска държава. Голяма част от видинските евреи се съгласяват и заминават за Израел, оставяйки разрушената от войната синагога. През 1949 г. във Видин вече има само 17 еврейски семейства, много от които впоследствие губят самоличността си, асимилирайки се с местното население, в резултат от междуетнически бракове. В днешно време евреите във Видин са още по-малко. В града има около десетина евреи, които редовно посещават общински събития, нямат синагога, общността се събира на еврейски празници и нищо повече . Междувременно в десетилетията след войната полуразрушената синагога напълно се разпада. По плочките прораства трева, металните колони ръждясват, а стените са ползвани за покриване с графити, благодарение на местни тийнейджъри. През 80-те години на миналия век градът се опитва да възстанови синагогата с помощта на българското Министерство на културата и Националния институт за паметници, но след падането на комунистическия режим актуалните приоритети се променят, в следствие от което, синагогата остава и без покрив. Въпреки че в средата на 2000-те години синагогата е официално върната на българската еврейска общност, никой не намерил причина да използва по някакъв начин тази рушаща се сграда. Според думите на Максим Делчев, ръководител на образователния отдел на българската еврейска организация Шалом, „От години чуваме призиви да се положат усилия за възстановяване на някогашната една от най-красивите синагоги в България. Но, честно казано, не бихме могли да си позволим да инвестираме много пари за възстановяване на синагога в град, в който дори след 20 години няма да има еврейска общност”. Затова, когато през 2017 г. община Видин се обърнала към Шалом с предложение, синагогата да стане културен център, еврейската организация изпитала силно вълнение. Синагогата е върната на евреите, но фактът, че градът поел инициативата и разработил конкретен план за възстановяване на синагогата, дал надежда на Шалом. „Въпреки че синагогата вече няма да се използва за религиозни церемонии, тя ще получи нов живот като културно пространство“, споделил архитектът на проекта Йордан Ценов. Всъщност авторите на проекта не са преоткрили колелото. В цяла Европа градовете са превърнали полуразрушените синагоги в културни пространства, музеи и дори ресторанти чрез адаптивни проекти за повторна употреба. Обикновено тези места не са само за евреи. Независимо от истинския интерес към съхраняването на еврейската история на града, в проекта за пълната реконструкция на синагогата е заложена и уникална възможност за привличане на чужденци – евреи и неевреи – в града. Днес старата видинска синагога е Културен център "Жул Паскин", носещ името на еврейския художник от Видин, е дом на музей, концертна зала, библиотека и кафене, постоянна експозиция, посветена на историята на еврейската общност във Видин. В рамките на обновяването е са възстановени повечето от оригиналните архитектурни елементи на сградата. Видинските евреи не планират да използват реставрираната синагога за молитви след реконструкцията. Членовете на общността провеждат празници за Шабат, молитви Рош Хашана и пасхални седери близо до Паметника на еврейската общност в града. След Освобождението на България, еврейската общност във Видин продължава да се развива. През този период е построена новата синагога (1894 г.), която става важен религиозен и културен център за видинските евреи. Независимо от религиозната си принадлежност, всички жители на Видин се гордеели със синагогата, защото въпреки, че била 15 години по-стара от софийската, й съперничела по блясък със своето уникално архитектурно и интериорно изпълнение. В началото на XX век, еврейската общност във Видин продължава да е активна. През Втората световна война, въпреки официално антиеврейската политика на правителството на Царство България, българските евреи са спасени от депортация в концентрационните лагери. След войната, много евреи емигрират към Израел и други страни, което води до намаляване на еврейското население във Видин. Днес сградата на Видинската синагога е паметник на културата от национално значение. Синагогата се разполага в крайречния парк на Видин - той се простира покрай р. Дунав и е с оригинална композиция. На някои места паркът е оформен според традициите на английските паркове - запазват се максимално естествените особености на терена, единствено се оформят храстите, засаждат се някои дървета и се коси тревата. Между другото, за да се постигне автентичност по английски образец, е необходимо тези грижи за парка да се полагат в продължение най-малко на петстотин години. В други участъци на парка теренът е променян доста. Срещат се и бароково оформени дървета и храсти, които са характерни повече за австрийските градини. Именно в крайречния парк на Видин са разположени театърът, джамията и библиотеката на Пазвантоглу, турската поща, трасето на Римската крепостна стена, много паметници и т.н. Текето Селдахин баба е дервишка обител, останала от времето на турското робство.
Лицево-челюстна хирургия - Тумори
В град Видин има два театъра - драматичен театър Владимир Трандафилов и кукленият театър. През 1879 г. във Видин е основано Благотворително театрално дружество Вида. Първите представления били в тъй нареченото Народно кафене в Болярската махала. Театър Вида е построен през 1891 г. със средства, събирани от фонд Постройка на театър Вида, основан през 1887 г. от инициативен комитет. Това е първата построена сграда в нашата страна специално за театрални нужди - с обширен салон, партер, ложи и галерии, голяма сцена, оркестрална и остъклен покрив. Днес Видинският драматичен театър е с широк репертоар и изнася своите представления два сезона годишно. Държавният куклен театър е създаден през 1976 г. към читалище Цвят. През 1980 г. добива статута на Държавен театър и става поделение на Министерството на културата. От 2000 г. преминава на смесено финансиране към община Видин и Министерството на културата. В момента в него работят 24 души. Актьорската група е от 9 души, има свой режисьор, разполага с художествени ателиета, технически персонал и администрация. Репертоарът му е насочен основно към детската публика, но се играят и спектакли за възрастни. Годишно се осъществяват 3 - 4 нови постановки, като в игралния си афиш Видинският куклен театър поддържа 10 - 12 заглавия. През годината се играят около 200 представления в града и околностите, както и на подходящи сцени в страната. Художествените търсения на трупата балансират изразните средства на кукленото представление със сценична игра на живо. На видинска сцена могат да се видят постановки от всички сценични жанрове, творците работят с различни системи кукли, като проявяват силен и траен интерес към театъра на сенките. Видинският куклен театър е единственият български театър, който членува в европейската асоциация Изкуство за деца и млади хора със седалище в Амстердам, Холандия. Държавният куклен театър поддържа професионални контакти с френската театрална компания Дворец на басните в Париж, съвместно с която осъществи през 1997 г. театралния проект От другата страна на очите. Видинският куклен театър има участия в много национални и международни срещи и фестивали, носител е на редица престижни награди, сред които са: Първа награда на Националната куклена академия Куклар-95, Специалната награда на журито на Международния куклен фестивал в Ботошани, Румъния (1966 г.), Наградата за най-театрален колектив на Международния куклен фестивал в Суботица, Югославия (1997 г.), Награда на Холандското посолство и холандската фондация Проекти: Изток-Запад на Международния куклен фестивал Двама са малко, трима са много, Плевен (1999 г. и 2000 г.). Видинският куклен театър има успешни гастроли в Германия, Австрия, Югославия, Монголия, Хърватска, Румъния, Унгария, Албания.
Лицево-челюстна хирургия - Основни теоретични въпроси
През 1890 година, местен видински занаятчия, по проект на архитекта Тодор Върхота, си построил дом и работилница. Хората във Видин нарекли новата постройка Къщата с куклите. Занаятчията вдигнал двуетажна сграда, отделно тя имала таван и мазе, както се строели по онова време повечето къщи, и днес още стои непокътната от времето на улица „Широка“ 196 във Видин. Сградата е планирана с правилна форма и заема застроена площ от 130 квадратни метра. Строителите предвидили два входа: централен и заден. Откъм улицата, две от стаите на партерното ниво, се ползвали за склад и работилница, и във всяка от тях се влизало направо от улицата. Всички помещения имали красиви декорации с уникални стенописи. Днес от тях са се съхранили и може да се видят само тези в коридора, работилницата и склада на партера. Коридорът бил декориран посредством шаблони – много удобна техника за оцветяване и боядисване по онова време. По стените изобилства от много пана, розети и фризове, които са посветени на плодородието на майката Земя и на науката. Символите им са представени в красиви женски фигури. В една от стаите се е съхранил и изрисуваният таван. Той изобразява кръг, в който е вписан квадрат. Кръгът се разделя от 8 отделни части, като всяка е богато орнаментирана, заедно с ъглите на тавана и центъра. В другата стая композицията на тавана е с правоъгълна форма и в нея има квадрат с два правоъгълника. В квадрата е разположен кръг, допрян до други 4 малки квадрата. Днес такъв дизайн може да ни изглежда малко необичаен, но щом харесвал на собственика, всички други мнения са второстепенни. Самата къща е с изключително интересна архитектура. Всяка фасада отгоре е увенчана със скулптурни, пластични украси, които не са степенувани. Главната фасада, която е с партерен етаж, притежава засводени отвори и рустицирана мазилка. Задната фасада на Къщата с куклите е симетрично идентична с главната. Цялата сграда е доста масивна конструкция. Стените са изградени от зидани тухли, а елементите по украсата и детайлите са съчетания от керемиди. Първият етаж е измазан с гладка мазилка, в която се открояват правоъгълни отвори. Входът е оформен с полукръгла арка, до него има пиластри с бюстове на амурчета – по едно от двете страни. Входът е подчертан и с балкон, и балконска врата на първия етаж. На масивната конзола е изваянаа женска фигура в цял ръст като ключов камък. Прозорците на солидната сграда са правоъгълни и имат хоризонтални корнизи и профилирани рамки. Под всеки прозорец е оформено гипсово пано с релеф на амурче, което се люлее върху лавров венец. Над прозорците пък, е изработена конзола с маска на Меркурий (Бога на търговията) или маска на лъв. Фигурите по фасадата на къщата, заради които тя е наречена Къщата с куклите, са изработени в стила на старогръцките музи - покровителки на изкуствата и науката. Обаче те се отличават от класическите образци и не са тяхно копие. Куклите от предната фасада са оформени със специфични атрибути, в тон с уменията и предпочитанията на собственика - лявата "кукла" държи свитък с план на сградата в едната ръка; с другата ръка е стиснала чертожен инструмент. Вероятно е да е нещо като муза на строителството, според авторовия замисъл. Дясната муза стиска чук в едната ръка и има изваяна от камък женска глава в другата. И двете фигури нямат аналози в античната митология. Най-вероятно, това са свободни съчинения, свързани с професията на стопанина на къщата. Както се казва – действителността е по-богата на възможности и от най-развинтената човешка фантазия. Куклите от задната фасада, обаче, за разлика от първите две от предната, изглеждат като класическите музи - покровителки на изкуствата и науката. Най-вероятно куклата вдясно изобразява Ерато, която според древногръцката митология, е музата на лириката и любовната поезия. В песните и религиозните химни тя винаги е била изобразявана с лира или цитра в ръка. Лявата фигура е леко повредена и предметът, който е бил в ръцете на музата, липсва или поради срутване, или поради кражб. Но се предполага, че куклата изобразява Клио - музата на историята и епичната поезия, която най-често е изобразявана с руло пергамент в ръка. В днешно време сградата е адаптирана и реставрирана, като реставраторите са се постарали тя да не загуби красотата на първоначалния си вид. Къщата с куклите е призната за паметник на културата и е една от очарователните забележителности на Видин.
След катедралния храм "Свети Димитър", православният храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” е вторият по големина във Видин. Строителството на храма започва преди близо век, през 1926 г.; проектант е архитект Коста Николов, който лично ръководел строителството. Четири години по-късно, през 1930 г., храмът е окончателно завършен и осветен. Негови ктитори са влиятелни личности от града, доказали своето чувство за граждански дълг. Един от тях, например, е достойният видински кмет Димитър Дамянов (1868-1953), дарил много икони и парични средства. Църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ се намира в двора на митрополитския комплекс в близост до крайдунавския парк "Кале" и е издигната на мястото на старата камбанария, и пристройка към църква „Св. Пантелеймон“. Обликът на църквата е впечатляващ. Тя грабва окото, благодарение на своя внушителен купол; на двете кули, които се извисяват симетрично над централния вход; на раздвижените фасади с множество кръгли и сводести прозорци. Храмът „Св. Николай“ дели височайша компания с комплекса от сгради: църквата „Св. Пантелеймон“ (1634 година), палатата на Видинската митрополия (1924 година), мавзолеят на Антим I (1934 година) и епархийското училище (1926 година). Храмът е обявен за паметник на културата. За неговото издигане видинският митрополит Неофит събрал лично над 300 хиляди тогавашни златни лева. Достойни заслуги има и председателят на църковното настоятелство, архимандрит Евгений. В църквата върху паметна плоча от черен мрамор са изброени имената на 34 дарители и на други 9 души, изписани над един от страничните портали. В строителството участват и арх. Илия Попов, както и строителят-предприемач Васил Гюдеров, с главен майстор - Асен Аврамов. Софийските търговци Балабанови пращат за светия градеж дар от 10 вагона чамов материал. Строителите запретнали ръкави на 17 октомври 1926 г., а тържественото освещаване на храма се случило точно след 4 години, на 19 октомври 1930 г. Храмът осветил Видинският митрополит Неофит. Църквата като сграда представлява трикорабна кръстокуполна постройка, с една апсида и притвор, чийто облик отвън се подчертава от голям купол; две кули са разположени симетрично над централния вход, има раздвижени фасади с множество кръгли и сводести прозорци. Освен задна галерия за църковния хор, в храма има и две странични галерии. Стените са изцяло изографисани. Кръстокуполният храм представлява естествено развита форма на базиликата, с поява на купол и влияние от кръстовидната църква. В „класическите“ примери е налично ядро от девет полета в план, определен от външните стени и четири свободно стоящи подпори. Централното поле винаги е най-голямо и най-извисено; то е квадратно и покрито с купол. Четири правоъгълни полета по осите запад-изток и север-юг оформят кръст във височината на вътрешното пространство (разпознаваем и в екстериор). Четирите диагонални на купола полета са също квадратни; те са по-малки и са най-ниски. Като базов пример за такава конструктивна схема може да се спомене паметната църква „Св. Неделя“ в Батак, построена през 1813 г. Много от възрожденските църкви са производни на кръстокуполната пространствена схема, издължени по оста запад-изток. Като базилики с кръстокуполно ядро може да се разглеждат и църквите „Св. Богородица“ в Габрово (Генчо Кънев, 1866 г.) и храмът „Св. Троица“ в Свищов (Колю Фичето, 1865-7 г.). Католиконът на Рилския манастир, построен през 1834-7 г. от Павел Йоанов, представлява много интересно развитие на Атонския тип църква. Православният храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” е върхово постижение на строителна традиция, започнала още през 10 век във Византийската империя. Църквата е вкопана в терена и ими скромно оформена външност, макар времената, в която православните християни трябвало да строят своите храмове ниски, вече били сравнително отдавна отминали. В засводена ниша над южния вход, е изообразен св. Николай, изпълнен в мозайка. Апликацията най-вероятно е изработена в Берлин, по подобие на мозайката с образа на Антим І върху неговия мавзолей. В храма се съхранява и ползва уникално филигранно сребърно кандило от 1872 г. във формата на кораб, дарено от осем видински фамилии. Всяка години на Никулден кандилото се пали от първите хора на Видин по време на храмовия празник. Отвътре храмът изцяло е изографисан от софийските художници Господин Желязков и Филип Филипов. Иконостасът на храма е изящен; има изключително висока художествена стойност. Страничните кораби са пълни с икони, като през 2009 г. стенописите са реставрирани.
Кой е свети Николай Мирликийски, архиепископ и чудотворец? Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава.
Периимплантит при базални импланти
Близо до Видин също има какво да се види. Само на 27 километра от Видин е с. Арчар. До него се намират останките на римския град Рациария. Това населено място възниква през II век сл. н.е. и е бил постоянна станция на Дунавската римска флотилия. От тук започвал важен път през Найсос (Ниш) за Адриатическо море. Името на града произлиза от латинската дума ратис - кораб, плавателен съд. Рациария е била доста голям град, който се прочул със златарските си изделия. За тях се носят толкова легенди, че дори и днес, 1500 години след разрушаването на града, руините продължаат да са обект на иманярски набези. В града са живеели повече патриции, докато в Бонония е имало единствено военен гарнизон. По времето на император Аврелиан Рациария станала главен град на провинция Дакия Рипензис (крайбрежна Дакия). Подобно на Сердика, Пауталия и Ескус, към името Рациария било добавено Улпия - фамилното име на император Траян Август. Летописците отбелязват, че Улпия Рациария е богат и многолюден град. За някогашната слава на града напомнят археологическите находки, между които гробът на знатна девойка със златни накити - верижка за коса, гривни и пръстени. Хуните разрушили града на два пъти. За първи път това се случило през 447 година; при второто им нападение през 586 година унищожението на града били окончателно и с пълен успех - никой не се заселил повече там. В днешно време в района на античното селище действат много иманярски групировки - според медиите те дори са успели да подкопаят някои къщи в с. Арчар и множество укрепителни диги покрай р. Дунав. Позната ситуация - покрай гр. Хисар цели села разчитат на иманярството като печеливш бизнес за прехрана.
Видинска епархия - история и интересни факти
Заводът за гуми във Видин подписал договор за доставка на гуми за Формула 1. Гумите щели да се използват за предпазните съоръжения. Или друго сочно определение: „Никога няма да забравя как преди години си купих принудително в Бургас за шкодичката си гума "Вида Смърт", която за да бъде монтирана отнесе 100 мами от гумаджията. Наложи се да се слага и вътрешна+ близо 500г. тежести за поне приблизителен баланс.. На прибиране гръмна по особено красив начин точно на караулката при Враждебна... (нова гума) Изглеждаше като мината с отварячка за консерви...“ Лакърдиите за българските гуми „видинки“, произвеждани естествено, във Видин по време на комунистическото управление, предизвиква много „Ох!“, „Ах!“ и „Ахах!“ в социалните мрежи.По комунистическо време цялата стопанска активност беше прерогатив единствено на държавата, която контролираше напълно къде, какво, кой и колко произвежда; както и 99% от паричните потоци бяха в ръцете на власт-имащата номенклатура на комунистическата партия. Само някой мангал семкаджия по панаири и събори по селата и покрай казармите, работеше частно на свой риск. Частно заработваха покрай казармите и други труженици (чки), но както се казваше в една песен на НЛО: "Случаи има всякакви и случки има всякакви". Предприятията бяха идентифицирани по същия казармен бичим (начин), по който всеки капитан си знаеше, че е по-нисш чин от майор, а майорът – от полковника и т.н. „Видахим“ Видин, бе СК, което ще рече Стопански комбинат, което галиба (май) беше повече от ДИП – Държавно индустриално предприятие, но по-малко от ДСО – Държавно стопанско обединение и прочее щуротийски абревиатури. И селското стопанство не изоставаше в науката по абревиатуриведението – ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство), беше по-нисшо от АПК (Аграрно-промишлен комплекс), но това не пречеше на всички тези организационни форми да бяха една стопанска бутафория. Дойде ли в предприятието някой мастит партиен или държавен чиновник, първият в него ставаше втори и слушаше, и изпълняваше мъдрите указания, докато работниците пълнеха багажника на велможата с продукция от предприятието. Та за „видинките“, като за умрелите – или нищо, или само ...истината. Както знаеха и управляващи, и управлявани по онова време: Хубавото качество е за износ; а другите гуми с форма на осмица бяха за местния пазар. По степите на интернет се ветреят мненията на много потърпевши собственици на социалистическата гордост „гуми видинки“, но ето мненията на само двама мъченици в социалните мрежи, чиито коментари дават обобщената картина на това неекологично производство точно на границата между три държави – Румъния, България и тогавашната Югославия: „Най-сериозното ПТП ми се случи поради неочаквано спукване на вътрешната гума, поради разцепване на външа гума вида. След него баща ми купуваше мишелин от кореком, но повече вида не сложи.“ (За несведущите – корекомите бяха магазини със специален режим, които обслужваха предимно семействата на партийната и държавна номенклатура с чуждестранна валута – долари, паунди, дойче марки на Федералната република, швейцарски франкове и пр. И понеже, за да работиш извън социалистическия лагер, трябваше да си част от комунистическия „елит“, трябваше за тия хора да има специален режим магазини, в които да си харчат парите, без да напускат страната. За простолюдието съществуваше опция да си купува дреболии оттам, купувайки долари на нелегалния пазар по драматично различен курс от официалния.) Втори коментатор: „Баща ми работеше там... Той и цялата му смяна умряха преди да навършат 50 години... Комунистически помии!!“ Без коментар! Първият производител на автомобилни гуми в България, не е във Видин. Това е фабриката за каучукови изделия ,,Хаим Бакиш и брат" на Илиенско шосе в София, която произвеждала гуми от 1931 година. Във Видин е построен най-големият стопански проект по време на комунизма за този град - стопанският комбинат „Видахим“. Той е компания от химическата промишленост, за производство на полиамидни влакна и гуми за МПС – автомобилни гуми и др. „Видахим“ става най-голямата (по персонал и продажби) производствена компания в града, както и единственият производител на автомобилни гуми в страната. Комбинатът е построен в края на 1960-те години. Първата продукция е пусната през 1969 г. Официално е открит през 1970 г. Броят на работещите работници, служители и учени надхвърлял 8000 души, с което заел водещото място във Видински окръг. В София остават гумите за електро- и мотокари. В края на 1980-те години по типичен за времената на соца маниер, започнало усвояване производството на безкамерни гуми по технология на италианския производител Пирели, но не чрез официално закупуване на лиценз, производствени технологии и организация на работа, а посредством приспособяване, чрез разработка на някакъв световно неизвестен с практическия си опит, научноизследователски институт в Ленинград (днес – Санкт Петербург). За тази модернизация, „Видахим“ взима милионен заем, който при срива на вътрешния и външните пазари при прехода към пазарна икономика, довежда до бърз банкрут на дружеството, тъй като то няма и един час работа при пазарни условия. Поради стремежа за пряка търговия с чужбина; поради липсата на собствен опит и кадри, продажбите за износ падат бързо; стопанското обединение се разформирова, научноизследователският институт е закрит. През 1996 г., по време на управлението на Жан Виденов, дружеството е включено в списъка на държавните компании, на които се забранява да теглят нови заеми, което означава, че то вече е било в несъстоятелност. Днес полиамидни влакна не се произвеждат. Основните приходи от продажби на фирмата „Видахим“ АД идват от електроенергия – от ТЕЦ „Видахим“; от гуми за електрокари и високоповдигачи; за селскостопански машини, за лекотоварни автомобили и ремаркета, за строителни и земекопни машини. Ето как без земекопна машина това производство се самозакопа.
Ако се вярва на всички открити исторически документи, с презумпцията, че преди векове хората не са били дорасли и не са създавали в своите хроники фейк нюз, както е модерно това да се прави днес; то исторически документи твърдят, че най-известният вампир в света се е подвизавал по нашите земи. Средновековна поема твърди, че той е бил и във Видин, и посочва града с тогавашното му име Бъдини, и като столица на България (градът наистина бил столица на Видинското царство на Иван Срацимир). Според достигнали до нас преразкази, през 1463 г. средновековният немски поет Михел Бехайм написал в поемата си “За един злодей, който се наричаше Дракула – войвода на Влахия”, следното: „Четиристотин шестдесет и втора – година на плача и на позора. Тогава Дракула се устремил на поход към големия Никопол и както след това узна Европа, към двайсет и пет хиляди избил неверници и християни. (Избитите християни са били със сигурност от православната конфесия; макар преобладаващата религия на власите да е православието, но в някои области те са католици или протестанти (в Трансилвания). “ Споменът за унищожаването на Видин от Дракула е описан така от Бехайм: „…до столицата на България, опасана от крепост здрава. Бондан ратта му я зовеше, а Биндин турците, понеже те я владееха тогава. Войските кралски завладяха със щурм задържен твърдините – погубиха те първенците, че все проклети турци бяха.“ Дали в замъка “Баба Вида” днес могат да бъдат открити и материални доказателства за присъствието на Дракула и клането във Видин, може само да гадаем. Самият Дракула описва в писмо от 11 февруари 1462 г. до Матей Корвин, детайли от военните си действия от южната страна на Дунав. Съществуват и други исторически маркери и доказателства, че Влад III Дракула, се е подвизавал по нашите земи. Предишната година султанът на Османската империя Мехмед II Завоевателят, наредил на управителя на Видин Хамза паша да направи клопка на Дракула, за да го плени или убие. Историята не ни казва с какви послания Хамза паша изпратил при влашкия княз мъж с име Томас Катаволинос, за да го примами да дойде до Дунав и да навлезе в земите на юг от реката. Дракула надушил клопката и успял да хване и Катаволинос, и Хамза паша. Последвал кървавият му поход между Видин и Никопол, където десетки хиляди намерили смъртта, набити на кол. Това наказание било любимият му начин за умъртвяване, поради постепенното разкъсване вътрешностите на човека, което причинявало жестоки болки и кръвоизливи, като агонията продължавала с часове или дни. Според историческите източници, които приемаме за достоверни, а не – фейк, Дракула е умъртвил по този начин между 40 000 и 150 000 души. По тази причина още приживе получил прозвището Цепеш: от румънски – кол. За другото прозвище – Дракула, обяснение съществува в тогавашните румънски поверия. Влад Цепеш се отказал от двойното причастие в православието – с тялото и кръвта Христови, защото приел католическата вяра. Според румънско поверие, отреклият се от вярата си православен задължително ставал вампир. За такива, според тогавашните разбирания за вампири, се смятали магьосниците, сключили съюз с дявола и на които им била нужно да пият човешка кръв за магически обреди. С действителната историческа личност Дракула, накрая постъпват по всички канони за умъртвяване на вампири. Той е пронизан с кол в гърдите, а главата му е отрязана и е занесена в Цариград. Тялото му е погребано в манастира в Снагов, където през 1930 г. археолози откриват в безименен гроб срещу олтара, скелет без глава.
След 1718 г. Видин получава статут на граничен град на Османската империя. Това означава, че той започва да се подчинява на разпоредбите на Граничния закон. На практика българското население е лишено от право да живее в укрепения район на града – Калето, защитен от градските крепостни стени. Българите, които имат домове и дюкяни в него, са принудени ги продадат и да строят нови жилища, но те не могат да бъдат от камък и трябва да отстоята на определено разстояние от укрепленията. Тъй като портите на Калето са затворени от 6 вечерта до 7 сутринта, църквите „Света Петка“ и „Свети Пантелеймон“ не могат да се ползват вечерно време и нощем по време на големите християнски празници Коледа и Великден. Всички тия ограничения и неудобства налагат в края на XVII век да започне строежът на нова църква извън Калето. Църквата е наречена на името на солунския великомъченик Димитър. Скоро тя става средище на културния живот на българите и придобива статут на митрополитска църква. На 6 декември 1868 г. в храма за пръв път се служи тържествено от български архиерей на български език. Нашата историография гузно мълчи как така, без собствена държава и под чужда окупация, българите все пак строят своите религиозни храмове. Това разбива на пух и прах десетилетната мъгла за робство, роби, безправие и прочее. Ние тук няма да отричаме зверствата, извършвани в този период. Но отново ще подчертаем, че Османската империя е притежавала тънък усет за това, кое да наложи със сила – и кое – с мека сила. Даже след залавянето на Васил Левски, смъртната му присъда идва като следствие от ролята на руския консул в Цариград граф Николай Игнатиев, който, както и руският цар, били много недоволни, че Левски отказал да стане руски агент, и направили всичко, щото той да увисне на бесилото. Феодалната Османска империя допускала наличие на други етноси, религиозни вярвания, храмове и богослужения; частна собственост и свобода на икономическа активност и сдружаване. Та, който от нашите сънародници днес се чувства наследник на роби – това си е за негова сметка. Няма връзка с действителното състояние на нещата. Роби има в робовладелчески империи, каквато Османската не била. Та, оттогава храмът "Свети великомъченик Димитър Солунски" става катедра на видинския митрополит Антим I, който след 4 години е избран за пръв български екзарх. На 26 октомври 1890 г., в деня на храмовия празник, е положен свети антиминс и е отслужена първата литургия. Поради износеност на дървената конструкция, се решило храмът да бъде съборен и построен наново. За новия градеж, който бил по инициатива на видинския митрополит Антим I, първият български екзарх (В християнската църква, екзархът е наместник на патриарха или епископ, който без да бъде патриарх, е йерархично поставен над други епископи (подобно на архиепископ) или има върховенство и над техните епархии), са събрани средства от капиталите на еснафите и от доброволни помощи на граждани. Строителството продължава повече от 40 години и приключва през 1926 година. Катедралата е изградена в неовизантийски стил, като присъстват и елементи от българската национална архитектура. Храмът е един от най-големите в България с дължина от 44 метра и широчина от 21 метра; има централна купола, която се издига на височина от 33 метра, както и четири по-малки купола. Фасадата е украсена с богати орнаменти и икони, изобразяващи светци и библейски сцени. Иконостасът е изработен от дърво и е богато украсен с резби и икони, дело на видни зографи. Вътрешните стени на храма са покрити с фрески, изобразяващи сцени от живота на Исус Христос и светците. Храмът разполага и с множество мозайки, които допълват общата визия на интериора. Катедралата "Свети великомъченик Димитър Солунски" е основен духовен център за Видин и околността, където се провеждат всички значими религиозни обреди и празници. Храмът е обявен за културен паметник от национално значение и е една от най-значимите забележителности на Видин. Митрополит Антим I, който е инициатор за строежа на храма, след смъртта си, е погребан в криптата на катедралата. Храмът е отворен за посетители и туристи, които желаят да се запознаят с неговата архитектура и история. През годините храмът е претърпял няколко реставрации и обновления, за да бъде запазен в добро състояние. Той е не само важен религиозен и културен център, но и символ на духовната и историческа наследственост на Видин и България. Свети Димитър Солунски, наричан още Димитър Мироточиви, е един от най-известните и почитани светци в Православната църква. Роден е през 3-ти век в град Солун (в гръцкия изговор - Тесалоники, но по ония времена, градът е бил населяван от траки, а после – от българи, каквито са и двамата братя Фърцо и Страхота – тези, които днес знаем като Кирил и Методий). Произхожда от благородно семейство и е бил син на градоначалник на Солун. По време на младежките си години, Димитър става офицер в римската армия и е назначен за проконсул на Солун. В тази роля, той активно разпространява християнската вяра и помага на бедните и нуждаещите се. В периода на преследване на християните от император Максимиан, Димитър открито изповядва християнската вяра, за което е хвърлен в затвора. Убит е в затвора чрез пробождане с копие около 306 година. Той приема мъченическата смърт с голямо търпение и вяра. След смъртта му, тялото му започва да излъчва миро (свещено масло), което се смята за чудотворно и лековито. Оттук произхожда и прозвището му "Мироточиви". Свети Димитър е считан за покровител на Солун, където всяка година на 26 октомври се празнува неговата памет. Много православни храмове по света са наречени на негово име, включително и катедралата във Видин. Свети Димитър обикновено е изобразяван като воин на кон, държащ копие или меч, символизиращи неговата защита и покровителство. Много са легендите за чудесата, извършени от свети Димитър. Едно от най-известните чудеса е спасението на Солун от нашествие, при което се вярва, че светецът се явил на крепостните стени и отблъснал враговете. В православните църкви по целия свят, на празника на свети Димитър се провеждат специални служби и литургии, а вярващите се молят за неговото застъпничество и помощ. Свети Димитър Солунски е пример за мъжество, вяра и преданост към християнството, и неговата почит е жива и до днес сред милиони православни християни. Решението за изграждането на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин, е взето в контекста на важни исторически обстоятелства и събития, които засягат региона и страната.
За жалост, към днешна дата от цялото огромно крепостно съоръжение около стария Видин, са оцелели само няколко крепостни порти: Флорентин (Карлъ баба) капия, Пазар (Лонджа) капия, Еничар (Боклук) капия и Стамбол капия. Те представляват засводени проходи, зад чиито стени са оформени казармени помещения. Затваряли са ги големи двукрили порти, издялани от масивни дъбови греди и железен обков, за да са по здрави и да издържат на нападения. Над рова били спускани дървени мостове, по които трябва да се мине, за да се влезе в града. Някои мостове били подвижни и се вдигали при опасност. Към река Дунав извеждали пет от деветте порти - Топ, Сарай, Аралък капия (която вече не съществува, понеже била зазидана, но приблизителните й координати са GPS: N43° 59' 43.0" E22° 53' 19.0"), Телеграф и Сюргюн (също зазидана) капии; последната е с доста специфично име, което означава стомашно разстройство; временна дестабилизация в стомашно-чревния тракт, при поглъщане на необичайни комбинации от храни, някои типове напитки, например кафе. Днес до Телеграф капия може да се види част от крепостната стена. Пред красивата Стамбол капия е направен интересен фонтан с фигура на малко момченце, която на два пъти е била обект на кражби. Стамбол капия е част от Калето - укрепената част на стария град, която е строена е през 17 век; след войните между Австрийската и Турската империя. За построяването й е ползвана много модерна за този период укрепителна система. Укрепителната система на Видин представлява фортификационно съоръжение (Фортификацията е военна наука за изкуствените закрития и прегради, които укрепват разположението на собствените войски по време на военни действия. Думата е с френски произход (fortifier) и означава укрепвам, усилвам.), отговарящо на стандартите за защита и отбрана на една крепост. Като граничен град с военно и административно значение в Османската империя, Видин трябвало да бъде добре укрепен. Правителството на султана наело на служба в турската армия френски и полски инженери, които да участват в изграждането на съоръжението. По време на една от австро-турските войни, започнало изграждането и на т.нар. “Кале” (крепост), чийто основен строеж се проточил от 1690 до 1720 г. Стамбол капия е най-известна от всичките порти на крепостта, понеже през нея минавал пътят за Цариград, или както го наричали тогава Стамбол. Самата крепост около града била във формата на полукръг с диаметър 1,8 километра. Бил оформен от стена, която следвала осем бастиона, съединени помежду си и с крайбрежната стена. Някога външният защитен ров, който е опасвал крепостните стени, е бил с ширина 18 метра и дълбочина 6 метра. Пълнел се с вода от река Дунав. В крепостта имало девет градски порти, които се наричали капии. Интересното е, че днес се споменават повече от девет, вероятно, защото някои от тях са били известни с повече от едно име: Калето, Рибна капия, Телеграф капия, Сарай капия, Флорентин капия, Еничар капия, Сюргюн капия, Пазар капия, Стамбол капия, Видбол капия, Топ капия и Аралък капия. В тази част крепостната стена е запазена изцяло, тя има бастионно начертание от седем 200 и 500-метрови фасове, съединени помежду си и с крайбрежната стена, посредством осем бастиона. Портите са изградени от добре обработени камъни, като на места в тях са изсечени растителни и геометрични орнаменти. В стените им има по четири помещения (каземати), ползвани за караула и боеприпаси. При Стамбол капия ровът бил най-голям и най-дълбок, имал формата на голям четириъгълен басейн и служел за стоянка и зимуване на турските кораби. Крепостните врати и мостовете били защитавани от по един ревелин с 6-8 оръдия, които стреляли през амбразури. Крепост "Калето" откъм сушата е направена от земен вал, облицован от двете страни с камък и със запазени гнезда от сантрачите (Сантрачи се наричат дървените изравнителни пояси в каменна зидария с неправилна структура). Към нея прилежат четири капии: Стамбол, Пазар (Лонджа), Еничар (Боклук) и Флорентин, и ров. В началото на XX в, когато стартира пресушаването на блатата, част от рова била засипана, но останала от северната страна на града, в района от Еничар и Флорентин капия, до дунавския бряг. След издигането на укрепителната система, Видин се превърнал в непревземаем град и заедно със Силистра били най-защитените крепости по долното течение на река Дунав.
След възстановяването на българската държавност от османско владичество, в страната започва период на национално възраждане, съпроводен и от строителство на обществени и религиозни сгради. Това е време на изграждане на символите на усилена национална идентичност и укрепване на българската култура и православна вяра. След Освобождението, Видинската епархия е възстановена като част от Българската екзархия, а по-късно като част от новосъздадената Българска православна църква. Видинската митрополия е в центъра на духовния живот в региона. Митрополит Антим I, първият български екзарх, е ключова фигура в решението за построяване на катедралния храм. Той вижда необходимостта от изграждане на голям и впечатляващ храм, който да служи като духовен център за вярващите в региона и като символ на възродената българска държава. Местното население и видинската община също оказват силна подкрепа за изграждането на катедралата. Събират се средства чрез дарения и инициативи от гражданите. Строежът на храма започва малко след Освобождението от Османската империя – като през 1884 г. видинчани одобряват решението за градеж, а строежът започва през 1885 година. Изграждането на храма след Освобождението било не само религиозен, но и патриотичен акт. Той става символ на възродената българска държава и култура, което го прави уникален паметник на националната идентичност. За архитектурата на катедралата е характерно, че са внесени елементи от неовизантийския стил в дизайна на храма. Строителството се извършва в трудни времена, включително Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918), което го забавя. Въпреки тези предизвикателства, местните майстори и занаятчии продължават да работят усърдно по проекта. Храмът е окончателно завършен и осветен през 1926 година, след над четиридесет години усилия и труд. Катедралата "Свети великомъченик Димитър Солунски" става главен духовен център за Видин и околните райони. Тя служи като място за богослужения, религиозни обреди и важни църковни събития. Храмът символизира възраждането на българската култура и национална идентичност след Освобождението. Той е също така архитектурен и културен паметник, който привлича множество посетители и туристи. Решението за изграждането на катедралния храм във Видин е дълбоко свързано с историческите обстоятелства и националния подем на България след Освобождението, като този проект се осъществява благодарение на усилията на местната общност и духовенството. Съдбата на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин преминава през множество обрати и перипетии от изграждането му до наши дни. През междувоенния период храмът функционира като важен духовен и културен център за Видинската епархия и местното население. По време на Втората световна война (1939-1945), когато България е засегната от военните действия, храмът успява да остане непокътнат. След 1944-та година и установяването на комунистически режим в България по съветски образец, църквата и религиозните институции са подложени на натиск и ограничения, каквито всъщност не е имало дори в тежките години на османско владичество. Въпреки това, Катедралният храм във Видин успява да продължи своята дейност, макар и в условия на строг контрол. Независимо от ограниченията, храмът остава важно духовно средище за вярващите и успява да запази своята роля в обществения живот. С падането на комунистическия режим през 1989 година и прехода към демокрация, Българската православна църква и нейните институции получават по-голяма свобода и възможност за възстановяване на своите дейности. През годините след 1989-та, храмът преминава през няколко реставрации и обновления, финансирани както от държавата, така и от дарения на вярващи и местната общност. Целта е да се запази архитектурното и културното наследство на катедралата. Храмът продължава да бъде център на важни културни и духовни събития, като се провеждат редовни богослужения, празнични литургии и различни църковни обреди. Днес Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" е не само важен религиозен център, но и значима туристическа атракция, привличаща посетители от цялата страна и чужбина. Храмът се поддържа и обновява, за да се запази за бъдещите поколения. Периодично се извършват реставрационни работи по фасадата, интериора и иконописта. Катедралата и Видинската митрополия участват в различни социални и благотворителни инициативи, подпомагащи местното население и уязвимите групи. Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин е свързан с множество личности, които са допринесли за неговото изграждане, поддържане и развитие. Множество местни и национални дарители, включително бизнесмени, обикновени граждани и културни дейци, подкрепят храма с финансови средства и материални ресурси. Техните дарения са от съществено значение за изграждането, поддръжката и реставрацията на храма. Гражданите на Видин и околните населени места, активно участват в живота на храма, като допринасят чрез своите дарения, доброволен труд и участие в богослужения и общностни събития. Катедралният храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин е мястото, където първият български екзарх и инициатор на построяването на храма, митрополит Антим I, е погребан в криптата на катедралата. Това го прави едно от малкото места в България, където могат да се видят останките на толкова значима историческа личност. Това добавя към историческата и духовна значимост на храма, превръщайки го в място за почит към един от най-важните духовни водачи на България. Архитектурната комбинация на неовизантийски стил с български елементи, с които е проектирана Катедралата, успешно комбинира неовизантийски архитектурни елементи с български национални мотиви. Такава архитектурна комбинация е рядка и придава уникален облик на храма, което го отличава от другите религиозни сгради в региона и страната. Архитектите проектират храма в неовизантийски стил - в дизайна на храма има елементи от византийската архитектура, съчетани с български традиции, което придава уникален облик на катедралата. Множество местни майстори и занаятчии участват в строителството на храма. Техните умения и труд са основата на физическото изграждане на храма, включително дърворезба, иконопис и други декоративни елементи. Включването на италиански архитекти в проектирането и строителството на храма, е рядък случай на международно сътрудничество в българската църковна архитектура по това време.
Този факт подчертава стремежа на България да се свърже с по-широкия европейски контекст след Освобождението. Планът е изработен от първомайстор Генчо Кънев от Трявна. В строителството се включват и двама италиански архитекти – Бахнани и Антони Батистути, както и много италиански и български строители, като планът е преработен частично от архитект Бахнани. Проектът на Генчо Кънев е разработен по подобие на варненската катедрала, която той строи между 1884 и 1886 година. Така проектът му е за еднокамбанарийна църква, а Бахнани я проектира и изгражда с 2 камбанарии. На 10 март 1885 година тържествено е положен основният камък на новия храм, който с прекъсване е изграден от Кънев до нивото на първия корниз. Строежът е продължен под ръководството на Бахнани. Архитект Джовани Батиста Бахнани (или понякога изписван като Баниани) е италиански архитект. Той е основният архитект, отговорен за проекта на катедралата. Внася италианския неокласически стил в дизайна на храма, съчетавайки го с местни архитектурни традиции. Бахнани е известен с участието си в проектирането на редица други важни сгради в България през периода след Освобождението. Архитект Антони Батистути също е италиански архитект, който работи в България през този период. Архитект Батистути е ангажиран със строителството и надзора на проекта, като сътрудничи с Джовани Батиста Бахнани. Той допринася със своите технически знания и умения в изпълнението на архитектурния план. Батистути работи по различни проекти в България и е известен с приноса си към развитието на архитектурата в страната през края на 19-ти и началото на 20-ти век. Генчо Кънев (1843-1929) е известен български майстор-строител и архитект от Трявна, който играе важна роля в развитието на българската архитектура през Възраждането и след Освобождението. Генчо Кънев е роден в Трявна, известен център на българската възрожденска архитектура и занаятчийство. Получава образование и обучение в традициите на тревненската архитектурна школа, известна със своите дърворезба и строителство. Той става един от най-известните майстори-строители на своето време, известен със своята майсторска дърворезба и архитектурни умения. Работи върху множество църкви, обществени сгради и частни домове. Кънев участва в изграждането и реставрацията на редица църкви из цяла България. Неговите проекти често включват впечатляващи дърворезби и сложни архитектурни детайли. Генчо Кънев е известен с участието си в строителството на Катедралния храм "Свети великомъченик Димитър Солунски" във Видин, където той работи като един от главните майстори и архитекти. Неговият принос включва както архитектурния план, така и детайлната вътрешна декорация. Генчо Кънев е представител на тревненската архитектурна школа, която се отличава с богатата си орнаментика, дърворезба и внимание към детайлите. Той успява да съчетае традиционните български елементи с нови архитектурни влияния. Неговата работа оказва голямо влияние върху развитието на българската архитектура през Възраждането и след Освобождението. Много от неговите сгради и църкви са запазени и до днес, свидетелствайки за майсторството и уменията му.
Генчо Кънев е известен със своето трудолюбие и преданост към занаята. Той остава в Трявна през по-голямата част от живота си, като предава своите умения на следващите поколения майстори. Неговото наследство продължава да живее чрез сградите, които е построил, и чрез влиянието му върху българската архитектура, а името му се свързва с висококачествена работа и еталон за българските майстори-строители. Дългият период на строителство, съчетан с историческите събития и перипетиите, през които преминава, подчертава решителността и отдадеността на местната общност и духовенството за създаването на този храм. В храма се съхранява икона на свети Димитър, която е известна с това, че в миналото е мироточила (отделяла свещено масло). Това явление е изключително рядко и се счита за знак на божествена благодат, което допълнително увеличава духовното значение на храма. В различни периоди, храмът е преминавал през реставрации и обновления, като в тях са участвали и международни специалисти. Тези международни усилия подчертават важността на храма не само за местната, но и за глобалната общност, като го правят обект на международно внимание и сътрудничество. Храмът не само служи за религиозни обреди, но и е място за различни културни и социални дейности, включително концерти, изложби и благотворителни събития. Това го превръща в многофункционално средище, което играе важна роля в обществения живот на Видин и региона. Храмът е разположен на видно място във Видин и е архитектурно доминираща структура в града. Със своите размери и архитектурен стил, катедралата се откроява и се превръща в емблематичен символ на Видин. През годините местната общност активно участва в поддръжката и финансирането на храма чрез дарения и доброволен труд. Тази постоянна подкрепа от страна на вярващите, подчертава дълбоката връзка между храма и хората от региона, което е уникален аспект на неговото съществуване. Вярата, че мощите на свети Димитър излъчват миро (свещено масло), което има лечебни свойства, придава на храма особена святост и привлича поклонници от цялата страна. Храмовият часовник е производство на германската фирма “Ion Mannhardtsche“ и е доставен по-рано – монтиран е през 1900 г., след като видинчани го поръчват от Мюнхен за 8500 златни лева. Механизмът му е сложен и прецизен, като се навива ръчно, след като се изкачват 120 стъпала. След повреда е поправен и отново заработи от Никулден, 06.12.2020 г. За своята 120-годишна история това е едва третото спиране на часовника. Той се е повреждал още през 1996 и 1999 година. Църковен часовник с подобен механизъм, поставен преди повече от век, е единственият работещ в Европа в момента. Изразходвал е по-малко от една трета от капацитета си и може да отмерва времето още 300-400 години, са убедени специалисти-часовникари. Единствената особеност е, че избързва с минута за два месеца. В храма е изобразен уникален за православния свят стенопис – пратениците на българския цар Петър (927- 970 г.) поднасят дарове на Св. Иван Рилски. Майсторите са нарисували и лицата на националните герои, борили се за независимост на живеещите в българските земи – Христо Ботев, Васил Левски, Хаджи Димитър, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Александров. Сградата е окончателно завършена и зографисана към 1926 г., когато са тържественото освещаване и откриване на храма. Катедралата има кръстокуполен план с 3 надлъжни и напречен кораб, върху които се изгражда богата многообемна композиция. Централният купол се носи от 4 свободно стоящи подпори и подчертава обемно-пространствения облик. Вътрешните пространства са внушителни. Височината на централния купол е 33 метра. Постигнат е богат и пищен образ. Иконостасът и църковните мебели в интериора са резбовани от дебърски майстори от рода Филипови. В двора на църквата са погребани: подпоручик Ангел Тодоров (1864 – 1885) – загинал при отбраната на града в Сръбско-българската война; Кирил (1833 – 1914) – митрополит на Скопската, после на Видинската епархия; Найчо Цанов (1857 – 1923) – председател на Народното събрание (препогребан в Градската градина).
Видинска област се намира в най-западната част на България. Релефът на областта е разнообразен - равнинен в областта на Видинската и Арчаро - Осойската низина; хълмисти и планински райони се срещат също често - Връшка чука, Рабишка могила, Белоградчишки венец и т.н. Освен тези части на Предбалкана тук са разположени и някои дялове на Западна Стара планина - Бабин нос и Светиниколска планина. Противно на общоприетите представи, Стара планина изобщо не свършва при връх Ком; тя извива далеч на северозапад и достига само на 40 - 45 километра южно от река Дунав. Във Видинска област има залежи на въглища (част от Ломския лигнитен басейн и черни каменни въглища в района на Белоградчик). Срещат се оловно - цинкови и медни руди (Белоградчик), барит и варовици (Кула) и минерални извори. Край с. Кошава има извор с дебит 60 литра в минута, температура 33 градуса по Целзий и минерализация 34 000 мг/л. Край с. Славотрън има два извора с дебит 2460 л/мин, температура 42 градуса и минерализация 56 000 мг/л. Климатът на Видинска област е умерено - континентален със сравнително горещо лято и студена зима - средната януарска температура е около 0 градуса, а през юли средната температура е около 20 градуса по Целзий. Валежите са около 600 мм. годишно. Срещат се няколко реки - Тимок, Тополовица, Видбол, Войнишка, Арчар, Лом и др. Всички те извират от Стара планина и Предбалкана и се вливат в р. Дунав. В Предбалкана и Стара планина има широколистни гори. Видинската община е най-голяма и административен център на Видинска област има следното разпределение на територията:
- обща площ – 501 301 дка
- земеделска земя – 36 9278 дка
- обработваема земя – 33 7189 дка
- водни площи – 33 612 дка
- горски територии – 49 817 дка
- частна земя - 38 1039 дка
- урбанизирана територия – 43 096 дка
Видинската низина заема най-северната част от Видинска област. Разполага се между с. Кошава и р. Видбол. На запад и североизток се ограничава от първата надпоймена тераса - по ръбовете на това геоложко образувание се разполагат множество села: Дунавци, Слана бара, Иново, Покрайна, Куртово и Кошава. Дължината на Видинската низина е 30 километра, а ширината - 6 километра. Средната надморска височина е около 40 метра, т.е. 5 - 7 метра над нивото на р. Дунав в региона. В миналото много често са заливани части от низината при повишаване на нивото на реката; през 1942 година е наводнен и град Видин. Поради това низината е оградена от дига, която предпазва от наводнения. Вътрешните части на Видинската низина са оформени от течения на Дунав в отминали геоложки епохи. Освен Дунав през Видинската низина протичат и реките Тополница и Войнишка, поради което почти цялата низина е покрита с алувиално - ливадни почви. Земята се обработва - подходяща е за отглеждане на пшеница, царевица, слънчоглед и зеленчуци.
Фериботната линия Видин – Калафат била железопътна и пътна фериботна връзка между дунавските пристанища Видин и румънското Калафат. Пусната е в експлоатация през 1942 година за нуждите на германската армия по време на Втората световна война, в която България е била съюзник на германците до началото на септември 1944 г., като е функционирала до 1945 г. По-късно става основен начин за транспорт между двата града и двете страни. През 1975 година на 3 км от Видин, е построено фериботно пристанище, модерно за времето си съоръжение за обработка на ро-ро товари. Освен едно гнездо за кораби, било изградено и за ж.п. вагони. През реката с вагоните се движела платформата "Бонония". Оттогава между двата бряга тирове и леки коли превозват корабите "Бдин" и "Салкуца". През последните години, когато потокът към Западна Европа станал много интензивен, на ферибота заработил и частният кораб "Припят - 1". През 2013 г. фериботът отново е спрян, поради откриването на Дунав мост 2. Видин е побратимен с 6 града и е в партньорски отношениея с 4. Побратимен е с Ходмезовашархей, Унгария; Уест Карълтън, САЩ; Зайчар, Сърбия; Ровно, Украйна; Демре, Турция; Калафат, Румъния. Градове партньори са Дегендорф, Германия; Леко, Италия; Улм, Германия; Дебър, Северна Македония. Смисълът на побратимяването е в дългосрочното сътрудничество между партньорите, а не в съвместна работа в рамките само на един конкретен проект.
Видин в известен смисъл удря в земята доста други градове по отношение на транспортните връзки. Освен като точка за пътен, железопътен и воден транспортен пункт или хъб, доскоро Видин (а може би и отново) разполагаше и вероятно отново ще разполага с летище. През 1973 г. е изградено Летище Видин и то функционира като гражданско летище до 1999 г., (макар през 1977г. лентата да прерязал ген. Иван Михайлов) когато е закрито. Летище –Видин е построено в землището на с. Иново, на 5 км от Видин и международен път Е-79, водещ към втория мост над река Дунав при Видин – Калафат, и граничи с път II-12 – транспортна връзка с граничен пункт „Брегово”. Международните му авиационни кодове са: VID (в IATA), LBVD (в ICAO) и 411 (world area code). При откриването, тогавашната БГА „Балкан“ оперира от него със самолети „Ан-24“ 2 въздушни линии: целогодишно, всекидневно: Видин – София (за около 30 минути) и обратно; сезонно, ежеседмично: Видин – Варна – Бургас (около 1,5 часа) и обратно. Летище Видин обслужвало средно по около 40 000 пътници годишно. През 1991 година поради икономическата криза, която предизвика промените в България, редовните авиолинии, които и дотогава били нерентабилни, са закрити, но летището продължава да обслужва самолети и вертолети. Летището представлява писта с две обръщала с дължина – 2 080 м., ширина – 38 м. и площ 101 134 кв.м. Пистата е с бетоново покритие в добро състояние; към летището има построени: сграда за техническо обслужване и ремонт с площ 467 кв.м; сграда с площ 45 кв.м; сграда с площ 13 кв.м; санитарно помещение с площ 29 кв.м. В последните години се предприемат усилия за възстановяване дейността на Летище – Видин, чрез отдаването му на концесия. Видин отстои на 250 км от столицата София, където е и най-близкото гражданско летище. Според състоянието на железопътната и пътна инфраструктура, времето за преодоляване на това разстояние е съответно – 5 часа с ж.п. транспорт и 3,5 часа - с автомобилен транспорт. Ако бъдат възстановени функциите на Летище Видин, времетраенето за преодоляване на това разстояние ще се съкрати съществено. Предвид географското разположение на Видин, излаза на две граници и застъпването на всички видове транспорт - ж.п., речен и пътен, възобновяването на авиационните услуги на летището ще бъде значителен тласък към превръщането на цялата област Видин в съвременен транспортен и комуникационен хъб с национално и международно значение. Имайки предвид голямото местно значение на обекта, местните власти са готови да окажат на бъдещия инвеститор сериозна подкрепа по отношение на административните въпроси, съпътстващи процедурата. Днес летището се ползва рядко, за услуги извън авиацията – състезания по драг рейсинг и пр. Около Видинското летище се разказват две истории. Първата е приятната. След откриването си през 1973 година, то сбъдва мечтата на чантаджиите – номенклатурчици и видинчани, да стигат до столицата само за 30 минути. Това продължава в продължение на 18 години. Билетът струвал 11 лева до София и 22 лева до Бургас. На 5 февруари 1991 година, "Ан - 24" излита празен. Няма пътници, цената от 11 лв. става непосилно ниска. Нужни били поне 2 000 лв. на билет, за да оцелее линията. И следва естественият ход на историята – тя е закрита. Някоя година след това летището се надява да обслужва кацащи и излитащи санитарни и частни самолети, но за три години приема само пет, т.е., по 1,67 самолета на година. През 1999 година летището е официално закрито. След приватизацията, бивши собственици на имоти връщат в реални граници нивите си в района на летището. Колчета са забити и по пистите. Така се случва със стотици стопански проекти на комунистическите власти, където нито са били спазвани правата на собственост на хората, нито са правени елементарни икономически анализи за рентабилност и целесъобразност на инвестициите. Евентуалният концесионер ще трябва да започне почти отначало. Съществуващата полуразрушена вече писта е къса за модерни самолети. 2080 на 38 метра е пригодена за допотопните щайги "Ан"-ове и "Як - 40". За многотонните нови самолети е нужна писта с размери поне 2 500 на 55 метра. Овехтелите сгради едва ли ще отговорят на съвременните изисквания за организация и управление. И те ще отидат на бунището на историята. Още около 600 декара земя трябва да се добавят към затвореното летище Иново, за да получи лиценз за полети. То от години е загубило регистрацията си като летище според изискванията на Закона за гражданското въздухоплаване. Територията му позволява да бъде регистрирано само като вертолетно летище. Втората история, свързана с Летище Видин, е случилото се отвличане на самолет в комунистическа България, трето по ред. На 18 юни 1977 г., самолет АН-24 на БГА „Балкан“, изпълняващ полет от Видин за София, с четиричленен екипаж и 44 пътници на борда, принудително кацнал в Белград. Седем минути след излитането на самолета, Румен Цанков Димитров, син на МВР-старшина от Лом, 22-годишен, неженен, с основно образование и според справката на контраразузнаването - осъждан за кражби и регистриран като психопат, (те като го изпуснали на борда, може всякакъв да го изкарат; само и само да омаловажат провала си) станал от мястото си и с насочен към главата на стюардесата пистолет, (служебния ТТ на баща си) поискал връзка с екипажа. За да няма съмнения, че притежава бойно оръжие и че е настроен решително, стрелял към десния борд, като заявил, че похитителите са цяла група. Първо поискал самолетът да се приземи в Лондон, след това кандисал и на Мюнхен. Изпълнявайки даваните му от земята указания, командирът обяснил, че няма достатъчно гориво и самолетът кацнал в Белград, където Димитров бил обезвреден от югославските власти.
Кръстатата казарма е внушителна, масивна и уникална за Балканите сграда. Намира се в най-старата част на Видин, в близост до Крайдунавския парк и църквата „Света Петка Търновска“. През 2012 г., при изкопи за извършване на укрепителни работи, под южното крило на сградата били открити две християнски погребения от епохата на Средновековието. Двата гроба били поставени един над друг на дълбочина около 2 метра, като между тях са открити останки от пожар. Сред артефактите има открити монети и графито-керамика от римско време. При ремонтните дейности били открити зидове от по-стара постройка, върху която „стъпила” казармата на Пазвантоглу с формата на кръст.Тя е една уникална по рода си сграда, изградена във формата на равнораменен кръст. Вътрешното пространство на казармата е доминирано от четири стълба с отсечени ъгли, от галерията и от подчертаната монументалност на среднищното ниво. Четирите крила на „кръста“ се свързват с централен коридор, а пресичането им оформя уникални осемстенни помещения, чиито дървени подови конструкции, се поддържат от четири масивни колони. Казармата има и четири почти самостоятелни вътрешни двора. Входовете в сградата са разположени по ъглите на диагоналите на среднищното квадратно ядро. По-късно през годините, на малка площ в оформеното площадно пространство била построена часовникова кула, която вече не съществува. Всяко крило е с различна коридорна схема, в зависимост от разположението на помещенията. Първоначалното разпределение обаче днес не ни е известно, тъй като е променяно многократно според различните функции, които сградата е изпълнявала. Не е достигнало до нас и оригиналното разположение на стълбите. В средата на XX век – което ще рече, в най-мрачните години на комунистическата диктатура у нас - помещенията били в крайно незадоволително състояние, като номенклатурното ръководство на държавата обсъждало вариант сградата да бъде съборена. Което не иска нито акъл, нито... ум. Министерството на отбраната проявило благоразумие и било взето решение готовата, построена, издържала векове и уникална сграда, да бъде ремонтирана, а впоследствие и трансформирана в представителен етнографски център. Днес Музей Кръстатата казарма е един от Националните обекти на България. Тя е построена през 1801 година, по времето и волята на видинския назър Осман Пазвантоглу. Днешният читател вероятно знае малко какво означава думата „назър“, а сигурно още по-малко знае и за назъра на Видин Осман Пазвантоглу. Нека се опитаме да повдигнем булото и да информираме посетителите на нашия сайт така, както не го е правил никой преди нас. Терминът назър има арабски корени и произлиза от думата „назар” (nazar), което означава „гледам”. Призводни на думата има и в именниците на хора - Назар, Назарян и др. За първи път длъжността назър се споменава в Османската империя в Кануннаме-и Ал-и Осман (Kanunname-i Al-i Osman), законодателството на султан Мехмед II (1451–1481). Назърът в Османската империя е бил управител или управител-надзорник на „министерстовото на финансите” или на вакъфите; тези негови функции се запазват до реформите в периода на Танзимата през 1838 г. Вакъфът от своя страна (на турски - вакъф, на арабски – уакаф) или вакуф (под руско влияние), в Османската империя и в други ислямски страни е недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели. Доходът от вакъфа отива за издръжка на мюсюлмански религиозен обект - например джамия, друг обществен обект - например мост, безистен, медресе, имарет, чешма, часовникова кула, кервансарай, пазар , за прехрана на бедни мюсюлмани и др. Вакъфите са неотчуждаеми по мюсюлманското право – шериата. Затова мюлковете често са превръщани от собствениците им във вакъфи чрез специално завещание - вакъфнаме, което определя каква част от доходите отиват за управителите и какво остава за издържаната институция. В редица мюсюлмански страни и днес съществуват министерства на вакъфите или учреждения на по-ниско ниво в структурата на изпълнителната власт, които управляват тези обществени обекти и доходите от тях. Та, Осман Пазвантоглу, който е бил назър на Видин, е построил уникалната Кръстата казарма. Та, кой е Осман Пазвантоглу, назърът на Видин? Осман Пазвантоглу е османски деребей, който управлявал самостоятелно областта около Видин от 1795 до смъртта си през 1807 година. (Деребей (derebeyi, тур.) е феодален земевладелец в Османската империя, който притежавал значителна автономия в управлението на собствените му владения. Пример за деребей са владетелите на Видин - Осман Пазвантоолу и на Русе - Алемдар Мустафа Паша. Деребеите са откупвали данъчните задължения на своето население към Империята, след което са налагали значително повече задължения на народа. Поради това и сегашното значение на думата в българския език - експлоататор. Една легенда, основана на народната етимология, гласи, че "деребей" бил наречен българин който преди 400 години убил турския бей в Котленска област и му одрал кожата. Оттам дере-бей; впоследствие този българин започнал да носи това име и от тук произлязла и фамилията Дерибеев) Пазвантоглу е смятан за най-значимия управител на Видинската област през периода на османското владичество преди Мидхат паша. Приема се, че той бил роден през 1758 година, а родителите му бошняци (както еднозначно го определят Константин Иречек и Александър Теодоров-Балан; това са босненски християни) от Тузла, били приели исляма. Семейството се заселило във Видин, и според някои предания, майка му била българка. Документално потвърдено е, че дядото на Осман, Ибрахим, бил стражар в София и оттам произлиза фамилното им име – от тур pasban-oglu – „стражаски син“. Бащата на Осман, Йомер Пазвантоглу, се заселил във Видин през 1739 г. и бил виден еничар. (Еничар е османски поданик на държавна служба, "нов войник". Първоначално, от средата на XIV век, те били принудително набирани сред християнското население на империята, като постепенно се превърнали в наследствена каста, която запазила своя привилегирован статут до 1826 година, когато бил насилствено отнет. Еничерите били считани за предатели от християнското население, от което произлизали, заради зверствата, които систематично извършвали над него. Те били предимно военнослужещи, но имало и административни или други служители. Според свидетелството на Павел Йовия, през 1531 г. почти целият еничарски корпус говорил славянски езици.) Съгласно документ от 1764 година, Бащата на Осман бил ага на 31-ва еничарска орта. Известна е заповед от 1787 година, от командването на Еничарския корпус до комендантите на Видин и Белград, за арестуване на деветима еничари, включително водачите им Йомер и Осман Пазвантоглу, тъй като те подготвяли еничарски бунт. Йомер е осъден и екзекутиран, като на 5 юни 1788 година имуществото му е разпродадено за дългове – най-вероятно ставало дума за фиктивни сделки, с които се целяло да се избегне конфискация от държавата, понеже основните купувачи били членове на семейството, включително Осман. Във Видин са командировани представители на Голямата порта и през следващите месеци са убити няколко, свързани със семейството местни първенци, включително Вели Юсуф беше. Самият Осман Пазвантоглу, въпреки изричните заповеди за екзекуцията му, успява да избяга от града. Във видинските архиви са запазени документи за различни сделки, свързани с размирния Осман Пазвантоглу. Така например, през 1792 година той купува два чифлика и голяма градина, и откупува джизието на циганите в санджака (Джизие или харач (харадж) е паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от немюсюлманското население).
Във Видин се намира единствената фабрика за костен порцелан не само у нас, но и на Балканите. В България в различни периоди е имало или има няколко порцеланови фабрики – фабриката за стъкло и порцелан „Диамант“ в Разград; първата фабрика за керамика в България, създадена през 1894 година в Елин Пелин – Изида, известна с това, че изготвяла прочутите жълти павета за новата тогава столица София; през далечната 1919 г. в Нови пазар се открива първото промишлено предприятие на братята Атанас и Йордан Петрови за тухли и керемиди. До 1934 г. то носи името „Плиска“. По-късно обаче, става фабрика „Китка“, защото Атанас Петров е искал тя да произвежда красиви неща, а цеховете да бъдат по европейски стандарт. Първият комплект кухненски сервиз от порцелан е произведен през 1936 г. Каква е разликата между обикновения и костния порцелан? Обикновеният порцелан и костният порцелан са два вида порцеланови изделия, които се различават по състав, процес на производство и някои свойства. Ето основните разлики между тях: обикновеният порцелан е изработен от каолин (бяла глина), кварц и фелдшпат. Процентното съотношение на компонентите може да варира, но обикновено включва около 50% каолин, 25% кварц и 25% фелдшпат. Костният порцелан включва същите основни съставки като обикновения порцелан, но съдържа и костна пепел. Обикновено съдържанието на костна пепел е около 30-50%, като тя се добавя към каолина, кварца и фелдшпата. Костната пепел най-често е добита чрез изпичане и смилане на телешка или говежда пепел в съоръжения, наречени екарисажи. Телешките кости са особено здрави, както и кожата, от която по-рано се е добивал гьон за обувки, колани и други вещи. Обикновено условията на труд в такива екарисажи не са от най-добрите, поради отвратителната миризма, която се отделя при изпичането и смилането; и която миризма, както и кукуригането на петлите в птицекомбинатите, все още не може да се използва. Влагането на костна пепел в суровината за порцелановите изделия дава възможност те да стават много тънки и почти прозрачни, но същевременно да притежават голяма здравина и финес. И двата вида порцелан се изработват чрез оформяне, сушене и изпичане на материалите, но костният порцелан минава през по-ниска температура на изпичане, което му придава допълнителни свойства като прозрачност и по-голяма здравина. Обикновеният порцелан е бял, твърд и неглазуриран материал; по-малко прозрачен и малко по-тежък в сравнение с костния порцелан; той е подходящ за широка гама от приложения, включително посуда, декоративни предмети и технически изделия. Костният порцелан има характерен млечнобял цвят и висока прозрачност; той е по-лек и по-здрав от обикновения порцелан; смята се за по-висок клас порцелан и често се използва за фини съдове и сервизи. Костният порцелан има по-фин и деликатен вид, който се оценява високо в изкуството и дизайна на посуда. Обикновеният порцелан може да бъде с по-груб външен вид и по-подходящ за масово производство и всекидневна употреба. Костният порцелан обикновено е по-скъп, поради използваната костна пепел и по-сложния процес на производство. Обикновеният порцелан е по-достъпен и широко разпространен. Тези разлики правят костния порцелан предпочитан за луксозни изделия, докато обикновеният порцелан е по-подходящ за масово производство и всекидневни нужди. Костният порцелан, като много други неща, е изобретен най-напред в Китай в дълбока древност. По-късно, във Викторианската епоха, англичаните пращат хора в Китай да се обучат на производството му, след което производството му започва и във Великобритания, естествено, най-напред за нуждите на кралския двор. Минава време и се говори, че срещу голяма сума, изразяваща се в няколко тона злато, около 1907 г. англичаните били монетизирали знанието си, като продали рецептурата на руския цар, но се говори и друго, че руснаците просто я откраднали. И да се върнем във Видин. Порцелановата фабрика е създадена през 1926 година от Георги Младенов, който изучавал в Чехия производството на порцелан. Чешкият порцелан е с много високо реноме в света и правенето на изделия от него, се учело в училища още по онова време. Но още тогава ноу-хауто (know-how) за правене на костен порцелан по един или друг начин по-късно стигнало и до Видин. За начало на порцелановото производство във Видин започва да се говори от времето на основаната през 1925 г. фирма „Георги Младенов и Сие”, в която съдружници са тримата братя Младенови – Тодор, Илия и Георги, и видиниският търговец Христо Рожич с капитала на четиримата. Фабриката е построена върху малко над един декър площ с дворно място от 900 кв. м., снабдена е със съответните съоръжения, инсталации, пещи, складове. През май 1926 г. производството започва. Директор е Георги Младенов; във фабриката работят и 54 души работници. Днес само четирима души продължават живота на видинската фабрика, като все още работят по оригиналната рецепта за производство на костен порцелан. Тоталната монополизация на този пазар от китайците обаче, принуждава нашите специалисти да внасят готовата суровина - костен порцелан и глазури - от Англия, откъдето излиза много по-евтино, отколкото да я добиват тук, понеже откъде днес у нас толкова четирикраки говеда и телета, пък и екарисажи? След 1945 г. като всички други, и тази фабрика е национализирана, а през 60-те години, след като икономически е срината (защо ли?), умното село в ЦК и Политбюро решава да бъде ликвидирана, защото замърсявала центъра. С ентусизъм от местни хора фабриката (разбирай – и работни места) е спасена. Днес номеклатурата на изделия на видинската фирма Бонония вкючва разнообразен набор от сервизи и сувенири, които могат да бъдат със или без декорация. Произвеждат се сервизи за хранене, кафе,чай и богат асортимент от чаши. Сувенирите включват инкрустирани вази и кутии за бижута и скъпоценности. За компанията работят талантливи художници, дизайнери и декоратори. Те украсяват ръчно изделията, което ги прави уникални. Колкото и да се механизира и автоматизира производството на костен порцелан, делът на ръчния труд в изработката на изделията остава висок. Това прави изделията да са уникални, а не щамповани от конвейер. Качеството на произвеждания порцелан е доста добро и скоро завоюва позиции на вътрешния пазар, а през 30-те години започва и износ. С усилен труд, много опити и подобрения, Георги Младенов успявал да произвежда качествен порцелан, да си осигури пазар и това го окуражило да предприеме разширение на фабриката. До 1934-35 г. той ползвал опита на немски специалисти, след това започват да се създават местни кадри. През 30-те години видинското порцеланово производство излиза на международния пазар, като порцелановата фабрика търгувала с Германия, Австрия, Италия, Испания, Португалия. Интересен документ от самото начало на 30-те години, албум, показва печати и подписи на чуждестранни партньори, с които фабриката е в търговски отношения. Десетки фирми, сдружения, частни лица, хотели, оставили оригинален спомен в този документ. Тъй като търсенето на порцеланови изделия било много голямо, производството непрекъснато се увеличавало и в 1935 г. е направено разширение , като освен домакински порцелан, започнало производството и на мензури, хавани, аптекарски буркани и др., както и електроизолатори. При старта си, броят на фабричните работници бил 54, в 1936 г. техният брой е 88, имало двама - технически персонал и двама – администрация. Георги Младенов държал на доброто име на фабриката и развил солидна социална програма. Освен задължителните социални осигуровки, той правел вноски за работнически жилища, давал зимнина и въглища на работниците, пращал ги на почивка във Вършец, финансирал обучението на млади хора в чужбина. В разходните документи на предприятието съществуват данни за редовно отпускане средства за закуска на работниците. Довоенният период в историята на порцелановата фабрика, показва възход в развитието на фабричното производство. Регистърът на готовите стоки за периода 1939-1940 г. илюстрирал значително разнообразие и количествено увеличение. Производствената номенклатура включва различни видове чинии, кастрони, кани, чаши, сервизи за хранене, чай, кафе, компот и други с по-специално предназначение, блюда, детски играчки, кандила, мастилници, поилки за птици, аптекарски буркани - общо 144 вида. В ролята си на комендант на мобилизираната през войната порцеланова фабрика, Георги Младенов енергично водил борба за осигуряване на квалифицирана работна ръка, за освобождаване от военна мобилизация на специалисти и работници, за доставка на сурови материали, за да не бъде нарушено и спряно производството. През 1939 г., в самия край на годината, на 30 декември през нощта, в резултат от късо съединение, възникнал пожар. Изпепелен е целият покрив, таванът и цялата дървена конструкция; унищожена е част от готовата продукция, полуфабрикати и инструменти. Възстановяването след пожара съвпаднало с тежкия период на икономически затруднения по време на Втората световна война. Наводнението през 1942 г. също причинило вреди на имуществото на Видинската порцеланова фабрика. Енергичният й директор обаче, търсел начин не само да възстанови щетите, но и да преустрои фабриката. През септември 1943 г. той получил разрешение да разшири действащото предприятие, като инсталирал нови машини - шлайфмашина, шмиргел, седем барабанни мелници, въздушен компресор, локомобил, два електромотора. Ръководството получило е разрешение за построяване на нова сграда върху 500 кв. м. и изграждане на нова пещ за изпичане на порцелана. Началото на следвоенния период съвпада с усилено търговско търсене на фабричната продукция. През периода 1945-1947 г., предприятието е буквално затрупано от поръчки. Прегледът на архивните материали, показва огромен търговски интерес към производството на порцеланови изделия и невъзможност на директора да смогне с отговорите до всички търговски, частни и кооперативни централи, еднолични търговци, хотели, бивши клиенти от различни краища на страната, с предложения за договаряне на продукция за вътрешния пазар и износ в Турция и Близкия изток. Отвсякъде „валят” поръчки , често надхвърлящи с много капацитетните възможности на фабриката. Много търговци поръчвали наведнъж по цели вагони порцеланови изделия. Твърде скоро обаче, следвоенният устрем към свободна частна стопанска инициатива, е прекършен. На 23.12.1947 г. е извършена национализация на частните индустриални предприятия, която не отминава и Видинската порцеланова фабрика. Одържавеното промишлено предприятие започнало да носи името ДИП „Бонония”. Още с първата заповед на новия назначен от комунистите управител, били отстраннени Георги Младенов и съдружниците му, като им се забранило всякакво вмешателство във фабричните работи. Вероятно първоначалната самонадеяност и високомерие на извършителите на одържавяването, много бързо се сменили с объркване и невъзможност да се справят сами с технологията на порцелановото производство. По тази причина още на 05.01.1948 г. със заповед № 8 на управителя на ДИП „Бонония” и по преценка на местната комунистическа и номенклатурна „оперативна тройка“, бившият собственик-директор Георги Младенов „се възвръща като технически ръководител в предприятието и се натоварва да отговаря всецяло и лично за техническото изпълнение, ръководство и качество на производството”. През 1951 г. като „буржоазен елемент“, инж. Георги Младенов е изселен от Видин в Нови пазар и работи за кратко в порцелановата фабрика „Китка”, но по-късно съдбата му за пореден път е прекършена, защото е изселен в с. Калейца, Троянско. След заболяване на брат му, акад. Стефан Младенов, Георги Младенов получава разрешение да се установи в София и да се грижи за болния си брат. В София работи в ТПК „Искра”, в други малки производствени кооперации и като технически ръководител в ТПК в гр. Елин Пелин. Въпреки навършването на пенсионна възраст, не преустановил трудовата си дейност. Стажът му до 1947 г. не се признавал и получаваната минимална пенсия от 20 лв. била крайно недостатъчна за издръжка на семейството му. До смъртта си през 1974 г., работел като пазач на паркинг. От 1949 г. до 1959 г. фабриката носела името ДИП „Сталин”, а през 1960 г. е преименувана в ДИП „Коста Йорданов”. Сервизите от костен порцелан с видинска марка били известни и предпочитани в Испания, Англия, Германия, Холандия, Италия, Кипър, ЮАР, Зимбабве. За високи технологични постижения и качество, Камарата на търговските лидери в Мадрид през 1992 г. присъдила Златна статуетка на видинските изделия от костен порцелан. През 2001 г. наследничката на старата видинска фабрика, Бoнoния AД – Bидин, възстaнoвилa пpoизвoдcтвoтo нa кocтeн пopцeлaн.
Междувременно, с края на Австро-турската война от 1787 – 1791 година и изтеглянето на османската армия от района, султанът до голяма степен губи контрол над Видин, където се укривали множество търсени от властите хора, като аяните Исмаил Тръстениклиоглу от Русе и Кючук Хасан от Севлиево. Султанската заповед за изселване на еничарите от граничните крепости, предизвикала масов еничарски бунт в Белград и много от водачите му намерили убежище във Видин. На 8 май 1792 година, Осман Пазвантоглу събрал войска от видински и белградски еничари, напада с пехота и артилерия видинската крепост и конака на управителя Изет Ахмед паша. Бунтът обаче е неуспешен и участниците в него са осъдени на заточение от централната власт, но през декември са помилвани, тъй като властите не са в състояние да изпълнят присъдата в граничния за империята вилает. В началото на 1793 година, Пазвантоглу изпраща свои войници от Видинско и стотици мобилизирани селяни от Зайчарско, като подкрепления на въстаналите белградски еничари, които участват в настъпление в Поморавието и превземането на Пожаревац. Изпратеният от Високата порта във Видин на 26 май 1793 година, нов ага на еничарите Мухиеддин, получил от правителството указания да организира тайно убийството на Осман Пазвантоглу. Тези инструкции обаче стават известни в града и опитът за отстраняването му пропада. Малко след това нов правителствен пратеник, Ибрахим, пристигнал във Видин със заповед за залавянето и съденето на Осман, обаче Пазвантоглу се позовал на помилването от декември и местните власти отказвали да го арестуват. Султан Селим III бързо забравил за помилването и издал нов ферман за екзекутирането на непокорния управник, но Ибрахим установил, че Пазваноглу междувременно се е укрил. Нов султански ферман от 11 юли, нарежда на гарнизона да претърси областта и да го залови. На 3 август, обаче, видни видински еничари изпращат до Високата порта петиция той да не бъде съден, тъй като бил оклеветен. В отговор на петицията столицата изпраща нов пратеник, Колчак Мустафа ага, който потвърдил, че Осман Пазвантоглу е мирен и заповедите за екзекутирането му били отменени. Помилвани били и редица видни белградски еничари, осъдени на затвор, които по-късно станали сред близките сподвижници на Пазвантоглу. Усилията на централната власт да отстрани Осман Пазвантоглу през цялата 1793 година, никак не засягат обичайната му делова дейност и в регистрите от онова време са запазени свидетелства за негови сделки с недвижими имоти. Заедно с това Видинско постепенно се превърнало в база на бившите белградски еничари, начело с Кара Хасан, които оттам извършвали набези към Пожаревацко и Берковско, което принудило властите да стигнат дотам, че да въоръжат местното население, включително християните. Към края на годината най-северозападният град, в който османското правителство държало сигурен контрол, останал Ниш. Високата порта обявила всеобща амнистия за бунтовниците в Румелия, за да фокусира силите си срещу Пазвантоглу, който станал най-влиятелният сред тях. Според сведения на Според френския офицер Мериаж, Осман Пазвантоглу открито взел властта във Видин през 1794 година. Той проникнал в крепостта с хиляда войници и принудил коменданта Али паша да го назначи за назър, след което избил противниците си в местните власти и ги заменил със свои приближени. Още със завземането на властта във Видин, Пазвантоглу развил активно сътрудничество с кърджалиите, които шетали в останалите части на Румелия. Когато били поставяни под натиск, те се оттегляли към Видин, където пренасяли плячкосаното при походите им и възстановявавали необезпокоявани силите си. Самият Пазвантоглу най-вероятно получавал достоен дял от плячката, който станал основа на пословичното му забогатяване. Той можел да си позволи, със свои средства спокойно да издържа десетхилядна армия и да финансира обществени строежи в града. Същевременно не допускал никакви грабежи на кърджалиите в своите владения. Известен е случаят в началото на 1794 година, когато 600 кърджалии, водени от Кючюк Сюлейман, след като грабили в Плевенско и Ловешко, навлезли в Берковско, обаче там са нападнати от изпратени от Пазвантоглу видински еничари и около 100 кърджалии „дават фира“, т.е., били убити. Малко след като става назър на Видин, Осман Пазвантоглу не се церемонил с мухафъза Али паша и го изгонил от града. На Али паша със сигурност му е провървяло, че се е отървал само с изгонване. На неговото място централната власт назначава санджакбея на Босна, но Пазвантоглу не се церемонил и заповядал убийството на двамата му сина, след което изпратил войска да го пресрещне по пътя за Видин и да го убие. На 16 юни 1795 година, еничари с подкрепления, осигурени от Пазвантоглу опитват да превземат Белград, но само вътрешната крепост удържала нападението. В отговор, правителството опитало да мобилизира войски, за да организира поход срещу Видин. Някои източници говорят за обсада на града от септември, но вероятно ставало дума за разполагане на малобройни проправителствени части в различни селища из Видинско, понеже подразделения на Пазвантоглу се сблъскалит с правителствените части едва в Медковец, а пратки с провизии достигали до Плевен, който бил контролиран от негови привърженици. През февруари 1796 година, властите се видели принудени да се откажат от настъплението и отново амнистирали Пазвантоглу. След поредната амнистия на Пазвантоглу, централните власти опитали за пореден път да ликвидират кърджалийството в Тракия, което принудило много кърджалии да се прехвърлят на север от Стара планина. Пазвантоглу, вече като назначен видински еничарски ага, вероятно запазил неутралитет, когато новият мухафъз на Видин, Абди паша набрал 3 хиляди войници в областта и ги пратил срещу кърджалиите на изток. Правителствени доклади на Високата порта обаче, свързвали с Пазвантоглу действията на кърджалии чак до Добричко, че дори и превземането от тях на Търново през февруари 1797 година. Историите на превзети и оплячкосани селища от Осман Пазвантоглу продължавали с пълна сила, като все повече се прокрадвал и политически елемент на опозиционна на централната власт сила. През март 1797 година, той превзел и разграбил Никопол, основна османска крепост в Северна България. Пазвантоглу издал прокламация, с която се обявил за защитник на османските традиции от корумпираната власт и реформите по европейски образец, и заплашил да дойде със стохилядна армия в Константинопол. Макар впоследствие да изоставил Никопол, Пазвантоглу поставил под свой контрол териториите до Габрово, Търново и Свищов, като освен кърджалии, към него доброволно се присъединили множество селища, привлечени от по-ниските данъци, които трябвало да му плащат, както и от по-толерантното отношение към християните. През май 1797 година, с посредничеството на влашкия княз Александър Ипсиланти Стари, Пазвантоглу е помилван за пореден път, дистанцирал се публично от кърджалиите в централна Северна България и през лятото дори получил права и нареждания да снабдява с провизии правителствените части, воюващи срещу тях. В действителност обаче, той продължил да поддържа връзките с кърджалиите, докато лавирал между враждебно настроените един към друг бейлербеи на Румелия и Анадола Хаджи Мустафа паша и Ало паша. През октомври правителството обявило нова амнистия на кърджалиите, а малко по-късно върнало Али паша и войските му в Анадола. Без да чака втора покана, Пазвантоглу отново превзел Никопол без никаква съпротива, след което с части, водени от Кара Мустафа, настъпил на изток към Русе, контролиран от Исмаил Тръстениклиоглу и към Букурещ.
Лицево-челюстна хирургия - Травми
Нападението на Осман Пазвантоглу във Влашко, откъдето получил значителни контрибуции, предизвикало паника в правителството на Високата порта, което по това време заседавало почти всекидневно заради неговите действия. Било възложено на Хаджи Мустафа паша, набирането на голяма вайска за поход срещу Видин, като се взели специални мерки, за да се предотврати преминаването на кърджалии и албански наемници на север от Стара планина. За пръв път от началото на размириците на Балканите, султанът изискал от шейх юл-исляма, издаването на четири фетви в края на ноември, обявяващи джихад (свещена война) срещу Пазвантоглу. Еничарите и населението в цяла Румелия били призовани да декларират лоялност към централното правителство. Османските бойци, участващи в обсадата на Видин, били наричани от правителството на султана „гази“ (победители), а падналите в боя измежду тях били определяни като „шехиди“ – мъченици за вярата, загинали във война с неверници. Фетвите срещу Пазвантоглу съдържали низ от обвинения, повечето от тях силно хиперболизирани, дори фантастични (например, че пекъл живи жени и деца на мюсюлмани). Те трябвало да нахъсят войските за мъст. В началото на декември Пазвантоглу изпратил в Константинопол пратеник, който започнал преговори с правителството на султана с ултимативни искания, той да останел управител на Видин, като в същото време да получи и най-висшия военно-административен чин в империята – „паша с три конски опашки“. Няколко дни по-късно правителството прекъснало преговорите и екзекутирало бедния нагъл пратеник. То подготвило голям поход, мобилизирайки 80 хиляди души от всички краища на Балканите и дори от източен Анадол, надявайки се окончателно да реши казуса с непокорния еничар. Мащабът на подготовката бил толкова голям, че се наложило съседните държави да бъдат убеждавани в мирните намерения на султана спрямо тях. През цялото това време, Осман Пазвантоглу продължил да контролира голяма част от Северна България, а неговите части извършили нападения срещу Пирот и София, достигнали околностите на Варна и обсадили Русе. Големият съдбоносен поход започнал в началото на 1798 година, като в отговор Пазвантоглу концентрирал войските си към Видин – вдигнал обсадата на Русе и изоставил София. По същото време обаче той правил нови опити да превземе Белград, като ядосаните не на шега австрийци заплашили да използват целия си дунавски флот срещу него. През март силистренският валия Гюрджи Осман паша превзел Никопол, но при Видин Пазвантоглу отблъснал значителните сили на Али Тепеделенли, който седял на два стола и водел двойствена политика –хем участвал със значителни сили в правителствените войски, но едновременно с това поддържал активни контакти с Пазвантоглу. Пак по това време Пазвантоглу обвинил влашкия войвода Константин Ханджери за смъртта на своя пратеник в Константинопол и започнал нов поход във Влашко, като предизвикал огромна бежанска вълна в Олтения. Армията на Пазвантоглу се състои от еничари от Видин и Източна Сърбия, но най-много са кърджалиите. Сред войските има и много християни, като Корчо войвода и Кондо войвода, които са българи от Македония, и Велко войвода. Към края на май или началото на юни 1798 година, правителствените сили успяват да обсадят Видин, когато там пристигат и речен флот и командващият цялата кампания, капудан пашата и зетят на султана, Кючюк Хюсеин паша. В обсадата са включени около 70 хиляди души. Артилерийският обстрел на града започва в началото на май и давайки 2400 жертви, правителствените части успяват да овладеят два външни форта. Според едни източници, на 20 май (според други – на 1 юни) Хюсеин паша започва масиран щурм на града, но войските му не само са отблъснати, но се и разбягват, като при преследването им от бунтовниците жертвите са хиляди. Същата нощ гарнизонът на Калафат нанася тежки щети на правителствения флот. Провалът на нападението е приписан на румелийския бейлербей Хаджи Мустафа паша, който по-късно е отстранен от поста си и изпратен в заточение. От края на юли същата година Осман Пазвантоглу започва непрекъснати нападения от Видин срещу обсаждащите го армии, като разпръсква отделни подразделения и отвежда обозите им в крепостта. Малко след това Али Тепеделенли изцяло изоставя обсадата на Видин и се връща в Албания, позовавайки се на опасност от френско нападение там, след началото на Египетската кампания, когато късметът е отново на страната на Пазвантоглу, защото султан Селим III е принуден да вдигне обасадата, тъй като в това време Наполеон Бонапарт нахлува в Египет. Френското нашествие индиректно спасява Пазвантоглу. В самия обсаден Видин, възниква гражданско недоволство, оглавено от номиналния тогава комендант на града Хаджи Хапти паша, но той скоропостижно е убит от приближения на Пазвантоглу Идрис Молла и бунтът е безмилостно пресечен още в зародиш. Най-способните владетели доказват държавническия си талант по време на размирици. Разбира се, цената често е много висока. Наближава зимата. И двете страни на обсадата са в затруднено положение. В нощта срещу Димитровден, 800 конници на Пазвантоглу нападат лагера на Кючюк Хюсеин паша. Настава такова объркване, че започва тежък сблъсък между самите обсаждащи – части на Кючюк Хюсеин паша се бият с войници на Али паша, като претърпяват значителни загуби. Още на сутринта Хюсеин паша вдига обсадата на Видин и правителствените войски се оттеглят към околните градове Ниш, Белоградчик, Берковица, Лом и Оряхово, като провалът е приписан на Ало паша, който е обвинен и набързо екзекутиран. Въпреки провала на обсадата на Видин, на Осман Пазвантоглу не стигат силите да предприеме контранастъпление, тъй като евентуални негови действия са блокирани от Хабсбургската монархия и от Русия. Хабсбургите разполагат свои войски в Земун, а Русия влиза в открит съюз с Османската империя и концентрира военни части по река Днестър в готовност за настъпление към Видин. През януари 1799 година, руски дипломати се срещат с Пазвантоглу и му поставят ултиматум да прекрати набезите във Влашко. Пашата бил предупреден, че руските власти няма да толерират повече набези на неговите войски на север от река Дунав, понеже, по силата на Яшкия договор от 1792 г., Русия била покровител на Влашко, а с нападенията си, Пазвантоглу рискувал война с нея.С това искане той за известно време се съобразява, независимо от това, че тези походи имат голямо значение за финансирането му и за поддържането на по-ниски данъци в Северна България. Пазвантоглу опитва да намери външна подкрепа от Франция, но не съумява да постигне формален съюз, или пък да получи някаква практическа помощ.
В свой доклад до Париж представителят на Френската Директория в Истанбул, генерал Сен-Сир не без притеснение отбелязва, че: „възкачвайки се на трона (на Османската империя), Пазвантоглу би оглавил всички бунтари в империята“. Осман Пазвантоглу поддържал добри отношения и с Ригас Велестинлис – един от водачите но гръцкото Възраждане. В написан от Велестинлис боен марш „Туриос”, стихове се леят и са посветени на именития видинчанин: „Пазвантоглу, защо ни оставяш толкова дълго време безучастни? Бързай към Балкана, там трябва като орел да свиеш гнездо! Присъедини и раята, ако искаш да победиш. Паша! Появи се незабавно на бойното поле! Въстанието е в главата на твоите войници…” Между февруари и юли 1799 година, Високата порта води нови преговори с Осман Пазвантоглу за неговото за кой ли път помилване, като му предлага званието паша и постове в различни части на империята. В края на краищата, той успява да се пребори за най-висшето звание паша с три конски опашки и за официално назначение като управител на Видинския пашалък. През следващите месеци новият паша ремонтира пострадалата от обсадата крепост и усилено се снабдява с оръжие и боеприпаси. По същото време отново влиза в локални сблъсъци с Тръстениклиоглу и активно подкрепя, както винаги - с военни подкрепления - неговите съперници в Делиормана и Добруджа. В началото на 1800 година Пазвантоглу е посетен от върбишкия деребей Чингиз Мехмед Герай и (според предадени от Софроний Врачански слухове) двамата се споразумяват да предявят претенциите на Гераите за наследството на Османската династия, като Чингиз Герай стане султан, а Осман Пазвантоглу - негов везир. През следващите месеци, васали и съюзници на Пазвантоглу превземат Търново и част от Поморавието, обсаждат Шумен и Никопол и заплашват Ниш. През август 1800 година, османското правителство обявило шумно началото на нов поход срещу Пазвантоглу, но сили за практически действия нямало и до тях почти не се стигнало. Влашкият княз Александър Мурузи започнал мобилизация в Олтения, в резултат на което, от Видин организирали нападения по отсрещния бряг на Дунав, а съюзниците на Пазвантоглу неутрализирали Тръстениклиоглу, като се активизирали в подчинените му райони в Нови пазар и Козлуджа. През август правителствените войски опитали да превземат Плевен, но били отблъснати, а в края на септември успели да си върнат завзетия предишния месец Никопол. През октомври и ноември Пазвантоглу организирал кърджалийски поход към Тракия, оглавяван от Кара Фейзи и стигнал до Одрин, като разпиляли всички изпратени срещу него правителствени части. В този период, между 1800 и 1803 година, като православен архиерей във Видин служи Софроний Врачански. Епископ на Враца, напуснал епархията си заради размириците, той дошъл във Видин, тъй като кандидатът на Пазвантоглу за видински епископ и негов приближен Калиник, дълго време не бил официално ръкоположен. Според други сведения, Софроний бил насила доведен от Пазвантоглу. Пашата твърдял пред епископа, че ще пребивава в града само месец, но всъщност прекарал там три години. Не случайно, в автобиографията си, Софроний Врачански описва Видин по времето на Осман Пазвантоглу като „живелище варварское и хайдутское”. (Този период от живота му, обаче, учудващо не е описан подробно в известната му автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония“. Вера Мутафчиева намира, че Софроний мълчал, защото при престоя си във Видин, е участвал в някаква политическа конспирация. Росица Градева доста убедително съобразява, че по времето, когато е писана биографията (най-вероятно в края на 1805 г.), Пазвантоглу вече не е този притегателен център за християните, а е изместен от политическото образувание на Кара Георги. В същото време внукът на Софроний - Стефан Богориди - бъдещ управител на остров Самос, вече присъствал в редиците на висшите османски сановници и дядо му едва ли ще е искал да му навреди, изпадайки в откровения за близки общения с врага на официалната власт, Осман Пазвантоглу. Още повече, след като славата на бунтовника по това време, вече е доста помръкнала в сравнение с 90-те години на XVIII в.) Така или иначе, във Видин Софроний Врачански написва двата Видински сборника, които се състоят от проповеди и от преводи на популярни по онова време книги – „Езопови басни”, „Синтип философ”, „Философски мъдрости”. През зимата на 1800 – 1801 година, Пазвантоглу отново бил подложен на натиск от руска страна, заради действията си в Олтения. Писма от Пазвантоглу, Чингиз Герай и епископ Калиник Видински до руското консулство в Букурещ, оправдават присъствието на видински войски, с наложената от османските власти търговска блокада и предлагат изтегляне на войските на двете страни от Олтения. Те се застъпили и за видинския търговец Недялко Попович, руски поданик и съветник на Пазвантоглу, който изнасял от Влашко провизии за Видин. В същото време руският император Павел I сформирал специален военен корпус и предложил на османските власти собствена военна интервенция за потушаване на бунтовете в Северна България, но султан Селим III отхвърлил предложението, очевидно опасявайки се от постоянно руско присъствие в земите на север от Балкана. Под заплахата, че ще има руска военна намеса, Пазвантоглу се изтеглил от източните части на Олтения, макар в района да започнали селски бунтове в негова подкрепа. Върналите се от Олтения части, Пазвантоглу предислоцира на запад и на юг – през февруари и март 1801 година те завземат Берковско, Кладово и Неготин, заплашват Ниш; свързани с него кърджалийски групи контролират цялата област между Ниш и София. През май османското правителство официално отнема титлата му на паша. През есента на 1801 година Осман Пазвантоглу отново опитва да привлече Франция на своя страна, като изпраща своя дипломатическа мисия там, която включвала Недялко Попович и живеещия във Виена гръцки духовник Полисой Кондон. Те били приети от външния министър Шарл Морис дьо Талейран и му предлагат военно-политически съюз срещу признаване на самостоятелна област под управлението на Пазвантоглу и Чингиз Герай.
Онлайн магазин за дентални материали
Мисията им не се увенчала с успех, понеже по това време Франция вече водела с Османската империя преговори за мир. След като опитали и с тояга, и с морков, и с какво ли не, в началото на 1802 година, османските власти започнали да преговарят с австрийски представители, щото Пазвантоглу да бъдел убеден, да се оттегли доброволно на хабсбургска територия с цялото имущество и с приближените си. По това време във Видин пристигнал австриецът Фон Хьониг, който помогнал за подобряване на укрепленията, а военачалникът на Пазвантоглу Манаф Ибрахим отново нападнал Влашко, щото трябва да се яде; пък и ниските данъци на населението си имали цена. Това, естествено, прекъснало преговорите между двете страни. През август Пазвантоглу приел поредната Н-та на брой, амнистия от османското правителство. През февруари 1802 година, влашкият княз Михай Суцу пресича Дунав с войска и отблъсква части на Пазвантоглу от Кладово и Неготин, като Пазвантоглу преживял трудно поражението и заболял тежко.В отговор той веднага нападнал Олтения, но и там бил отблъснат с чувствителни загуби. Това наложило да се организира по-добре подготвен поход, оглавен от Манаф Ибрахим, който започнал през април и поставил цялата територия на Влашко на запад от Олт под контрола на Пазвантоглу. Настъплението предизвикало голяма суматоха и паника, както и бежанска вълна, като дори столицата Букурещ била изоставена от княза и от голяма част от населението. Пазвантоглу обаче се споразумял с Русия да не пресича Олт, в замяна на което през август за Н+1-ви път бил амнистиран от османските власти и отнетите му титли били официално възстановени. Стигнало се дотам, че през есента на 1802 година, султанът издал официална заповед за разпускане на войските си по Дунав, с което на практика предоставил територията между реката и Стара планина, за подялба между Осман Пазвантоглу на запад и Исмаил Тръстениклиоглу на изток. Това провокирало двамата да започнат активни военни действия, за това, кой да има контрола над Търновско. През януари 1803 година Манаф Ибрахим оглавил нов поход във Влашко, където събрал значителни количества пари и провизии, които изпратил във вече трайно контролирания от Пазвантоглу Никопол. През април той се изтеглил по настояване на руския цар, но скоро станало ясно, че Русия няма да се намеси с военни средства, за да не създаде прецедент, който пък да позволи на Франция да окупира също обхваната от анархия Морея. Още през април, Манаф Ибрахим отново върлувал във Влашко, оспорвайки пари и друга плячка, с тамошните части на Тръстениклиоглу. Все по това време, изненадващо превзел Тутракан, като се свързал с отдавнашния съюзник на Пазвантоглу, силистренския аян Сюлейман Йълъкоглу. Не минало много време и Манаф Ибрахим и Йълъкоглу се хванали за гушите и Манаф Ибрахим бил принуден да се предаде с войските си на обсадилия го военачалник на Тръстениклиоглу, Мустафа Байрактар. Ибрахим е приет от Тръстениклиоглу, но към края на годината по негова заповед е убит и главата му е изпратена в Константинопол. 1804 година поставя началото на обратното броене след поредица от неуспехи на Осман Пазвантоглу. Поражението и смъртта на Махаф Ибрахим, са последвани от ефективното ограничаване на кърджалийството в Тракия от местните аяни и както изглежда, след разрив в отношенията на Пазвантоглу с най-известния кърджалийски предводител Кара Фейзи. Обстановката в региона претърпява коренен обрат, вследствие на започналото през февруари 1804 година, Първо сръбско въстание. Повод за въстанието стават безнаказаните безчинства на няколко бивши белградски еничари, съюзници на Пазвантоглу. Той не бърза да им окаже подкрепа, но все пак изпраща към Белград хиляда войници, начело с Гушанцалъ Халил. Историците не са единодушни, коя всъщност страна в конфликта са поддържали те. Същевременно Пазвантоглу прави значителни отстъпки на християнските си поданици, като им осигурява местно самоуправление, гарантира им запазването на размера на данъците и подкрепя строителството на църкви. През цялата 1805 година, Гушанцалъ Халил воювал в Сърбия съвместно с въстаниците на Караджордже Петрович срещу правителствените войски, а Пазвантоглу издал прокламации, с които приветствал сръбските успехи. Въпреки усилията на Пазвантоглу да задържи подкрепата на християнските си поданици – българи и други, изглежда напрежението нараснало и много християни, включително участници в контингента на Гушанцалъ Халил, преминали във войските на Караджордже. Пашата губел все повече свои поддръжници, тъй като българските му поданици изпитвали симпатии към православните сърби. Тези тенденции бележат залеза на Пазвантоглу като политически фактор в балканската политика. През 1806 г. конницата на Пазвантоглу е разбита от сърбите, като след това поражение отцепникът все повече се страхувал от християнски заговор срещу него. Самият Пазвантоглу разрушил внезапно установеното преди това равновесие, като на 16 януари 1806 година обвинил в заговор в подкрепа на Сръбското въстание група видински християнски първенци, сред които и митрополит Калиник, и ги екзекутирал вътре в църквата „Света Петка“, като им отрязал главите пред църковния олтар. През януари 1807 г. здравето на Осман Пазвантоглу се влошава. Той се разболява от синя пъпка (Антраксът, на български известен и като синя пъпка, сибирска язва, въглен и злокачествен оток, е остро заразно заболяване, което се характеризира с тежка интоксикация). На 5 февруари 1807 г. бунтовниият владетел умира. Османците отказват да го погребат на свещена земя в градината на джамията, тъй като той е бил обявен за султански предател и "враг на исляма". След смъртта си пашата оставил баснословното за времето си наследство от 2,5 милиона лири стерлинги, което ни повече, ни по-малко означава, че приживе той е бил един от най-богатите мъже в Европа. Пазвантоглу е признат за васален паша от султана, и така успява да откъсне големи територии от централната власт в Цариград и да се разпорежда в тях като независим владетел (1793-1807); че даже сече и пари, наричани „пазвантчета“. Погребан е в двора на несъществуващата днес Мустафа паша джамия, обаче гробът му е запазен. Върху надгробния камък на Пазвантоглу има издялан с арабско писмо надпис-епитафия: „Той е творец на всичко.” „Ти, който четеш молитвата за успокоение на душите на починалите, недей да искаш други съвети от мен, докато имаш възможност, прави добро за народа. Знай, че ще има възкресение на мъртвите и съд! Преди сбогуването на душата с тялото да можеш да изпълниш даденото обещание. Спомени с добро горкия Пасбан заде Осман (името му на персийски език) и придобивай добродетели! 1221 г. (около 1806 – 1807)”. След смъртта му негов приемник става Молах паша, който се подчинява на новия султан Мехмед II. По този начин видинският санджак е върнат под прекия контрол на Високата порта.
Осман Пазвантоглу има противоречиво отношение към християнското българско население в чертите на неговите владения. Той довежда принудително Софроний Врачански като епископ в столицата на владението си Видин и го държи 3 години, за да му служи и да го легитимира пред християните. Демонстративно поставя сърце, а не полумесец на джамията, но по-късно се измята и отново загърбва тази своя политика. Опожарява Раковишкия манастир до село Раковица, Кулско. Според отзиви на негови съвременници, Осман Пазвантоглу бил сред умерените турски управници, тъй като другите били още по-свирепи. Размирието на отцепника става пагубно за българите в Подунавието - те страдат от правителствените и от сепаратистските османски армии, подложени са на грабеж и ангарии от едните, и от другите. Още от векове преди това българското население във Видинския край е било принудено да изтърпява какви ли не гонения и лишения, и затова никак не е странно, че във Видинско е избухнало първото антиосманско въстание (1408 г.). Отново по тези земи, през 1850 г. населението в Белоградчишко и цяла Северозападна България се вдига на въстание, известно като Видинско въстание. То е най-масовото и организирано въстание от многогодишните селски бунтовни движения в Северозападна България. Началните етапи на въстанието са извършени с подкрепата на Сърбия, която просто иска да присъедини обхванатите от него области, но след началото на бунта, под австрийски натиск сърбите оттеглят своята поддръжка. Бунтовниците издигат искания за реформи, прилагане на Танзимата, административна автономия и самоуправление на българите. (Танзимат (Реорганизация) се свързва с период на обществени реформи в Османската империя, започнал с въвеждане на пакет от закони, обнародвани от султан Абдул Меджид I на 3 ноември 1839 г. при встъпването му на престола и завършил с приемането на първата османска конституция през 1876 година. Известна съставна част от реформите е т. нар. Гюлхански хатишериф, който бил проектиран да промени политическия живот в империята. С него се провъзгласяват равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание, свобода на религията и други.) Въстанието е потушено; османците започват кървави репресии над местното население. Призивите за помощ към руската армия, дислоцирана във Влашко, и към Сръбското княжество, остават без всякакъв отклик. За неуспеха на въстанието допринася съществено политиката на Сръбското княжество, което сътрудничи активно на османската власт в борбата срещу самостоятелните опити на българите за освобождение. Но да се върнем във времето на Осман Пазвантоглу. След като било малтретирано, унижавано и унищожавано и от едни, и от други, населението се разбягва, напуска домовете си, крие се по горите или минава Дунава. Ломските села Комощица, Расово, Орсоя и Сливата изчезват. Вълчедръм остава само с 12 къщи, Черни връх - с 5-6 къщи, Крива бара - с 15 къщи, Ключова махала - с 10 и т.н. Неспиращите междуособни войни в Османската империя, обезлюдяват цялата крайбрежна ивица около Дунава и тези плодородни земи дълго време остават необработвани. Султанът ги населва отново през 1812-1820 г. като привлича от Влашко забягнали романизирани българи след Чипровското въстание, за да работят изоставените имоти. Така възникват т.нар. Влашки села Лабец, Цибър-Варош, Куле-махла, Калугер-махла, Разград махла и Крумово. По времето на Осман Пазвантоглу във Видин са построени прочутата Кръстата казарма на еничарите и Джамията на Осман Пазвантоглу с прилежащата библиотека. Много е странно за управник мюсюлманин, да нареди изграждането на сграда, при това – за войската, която да представлява идеален кръст, символ на християнската вяра. Тъй като достоверни извори за причините, поради които е съградена тази казарма с такава форма отсъстват, може да се уповаваме единствено на легендите. Според една такава съществуваща легенда, Осман Пазвантоглу вдигнал голяма веселба. След като прекалили многократно с виното от прочути видински винари, той се наметнал с един червен църковен плащ и започнал да имитира Иисус Христос и да богохулства. В следващите няколко дни, обаче,главоболието и махмурлукът продължавали и не изчезвали. Тогава управникът се уплашил, че християнският Бог го е наказал за злодеянието и като извинение за действията си, заповядал да изградят казарма във формата на кръст. Още с началото на строителните работи, главоболието му изчезнало. Преди да се вдигне сградата на казармата, на същото място се е намирала градината на Стария сарай (двореца на пашата). Казармата била предназначена за конак на еничарите (къща на агата на еничарите). Към нея била изградена и оръжейна, а двете сгради свързвал покрит дървен мост. След Освобождението тя запазва статута си – в нея се обучавала българската войска и наред с това е служела и като съдилище. Двуетажната пострйка е на площ от над 1200 кв.м.
Покрай р. Дунав са оформени много алеи и паркове, които дават чудесна възможност за разходки и сутрешни кросове. Добре проектиран парк е Крайдунавската градска градина. Поддръжката на парка също е на сравнително добро ниво, за което Община Видин заслужава похвала. През лятото към края на деня излизат огромни ята комари, които нападат организирано и целенасочено всеки представител на вида Homo sapiens; според популярен виц от региона на Видин и Русе два комара носят тухла четворка на разстояние от около два километра и когато кацнат на оградата, кучетата започват да лаят по тях. Според очевидци средната големина на един такъв комар достига размерите на добре охранено врабче. Ситуацията не е по-различна навсякъде другаде по поречието на река Дунав, а също и при други големи реки.
Поради множеството преустроявания, не е известно какви били първоначалните предназначения на отделните помещения. Стените на казармата са дебели, изградени от камък и тухли. Във вътрешното пространство особено внушително стоят четирите стълба с отсечени ъгли, галерията и подчертаната монументалност на среднищното ниво. Обособени са четири почти самостоятелни вътрешни дворове. Входовете в сградата са разположени в ъглите на диагоналите на среднищното квадратно ядро, като по-късно, на по-малка площ, в оформеното площадно пространство била построена и часовникова кула, която не е останала до наши дни. Днес сградата е обявена за паметник на културата от национално значение. Тя е забележителна с рядката си форма на правилен геометричен кръст. Масивната двуетажна постройка е изградена от камък и тухли на варо-пясъчна основа. Вътрешната архитектура е така организирана, че всяко крило има различна коридорна схема в зависимост от разположението на помещенията. Първоначалното разпределение днес не е известно, тъй като е многократно променяно в зависимост от различните функции, които сградата е изпълнявала. Не е известно и оригиналното разположение на стълбите. Четирите крила на „кръста“ се свързват с централен коридор, а пресичането им оформя уникални осемстенни помещения, като най-впечатляващи и внушителни във вътрешното пространство, са четирите стълба с отсечени ъгли, галерията и монументалното централно ядро. Първоначално пригодена за конак на еничарите, след Освобождението казармата изпълнява какви ли не функции – добре, че стените не могат да говорят: склад, лазарет, място за подслон на бедстващи. В нея се разполага съд, но е ползвана по първоначалното си предназначение и от българската войска. От 1969 г. в Кръстатата казарма е уредена етнографска експозиция на Регионалния исторически музей във Видин, където е представена традиционната култура на населението от Видинска област от края на XIX до 20-те години на XX век. Артефактите заемат двата основни етажа; в няколко зали са изложени особено ценни експонати, разкриващи за живота и бита на местните хора. Сред най-интересните са тези експонати, които показват обредни и традиционни носии от региона. Тоалети и предмети от градския бит илюстрират преките връзки на Видин с Европа. Специално място е отделено на риболова по река Дунав. Туристът е посрещнат от обяснителни текстове на пет езика — български, руски, английски, немски и френски, което значително го улеснява. Една от по-малко известните и интригуващи истории около Кръстатата казарма, е свързана с тайните подземия и тунели под нея, по подобен начин на недостатъчно проучените още тунели под крепостта „Баба Вида“. Тези подземия най-вероятно били използвани за тайно пренасяне на оръжие и боеприпаси, както и за безопасно преминаване на войници по време на обсада. Освен това, се говори, че тунелите са водили до различни важни точки в града, включително до крепостта Баба Вида и до река Дунав. Тайни тунели от замъка “Баба Вида” водят в неизвестни посоки, а проход под Дунав го свързва с отсрещния румънски бряг. Тази легенда от години битува сред жителите на Видин. Археолозите само предполагат за съществуването им, но проучвания не са правени и до днес. Преди време предположението частично се потвърдило, след като иманяри попаднали на таен тунел в крайдунавския парк, на около 50 м от замъка. Не само тунелите, но и самата крепост “Баба Вида”; също и Кръстатата казарма и много още, не са проучени достатъчно и е загадка какво се крие под тях, особено в античните пластове. Това потвърждава и карта, на която са отбелязани местата с осъществени през годините сондажни проучвания. Картата нагледно демонстрира показва, че почти 90% от обектите са “бели” петна, но няма как да е другояче, щом от 1990 г. не са правени никакви археологически проучвания. Разбира се, когато няма достатъчно на брой достоверни източници, факти и артефакти, на тяхно място веднага идват легендите; или в случая с казармата, да употребим войнишкия сленг: разпространяват се всякакви партенки. Множество догадки и предположения са правени и за родствена връзка на първенците Шишманови с видинския отцепник от Високата порта Осман Пазвантоглу. Основания за такива съждения дава както фактът, че фамилията забогатява именно покрай управлението на бунтовния еничар, така и многобройните предания и легенди във Видинско, за евентуалния български произход на пашата. Най-интересно като че ли, е сведението на Георги Раковски, според което: „По нашите открития Пазвантоглу е бил родом българин и той имал связ с българските горски юнаци хайдути… Около Пазвантоглу имало двама българи, коим имената не са познати, които му съсредоточили мислите да съсредоточи сичките хайдушки чети и да предприеме едно общо въстание против султанская власт; тии му внушили и убеждението, че неговото родопоколение се теглило уж от българските царие и че той може да бъде един български цар в старий престолни град Видин.“ Дали някой някога е внушил на видинския паша тези опасни мисли? Може би някой от неговите съветници, най-подробно описани в изследването на Живко Куновски „Прародителите зоват“. Там става дума за турчина Идрис Молла, за руския поданик Никола Попович, за гърка Ламбо Джаноглу, за българските воеводи Кондьо, Велко и Ангел. След като ги изброява всичките тия обаче, авторът прави следния извод: „Пръв негов съветник е Емануил Шишман, роден във Видин…“ Много е вероятно, наистина, че именно първият съветник, произхождащ от средновековните български царе, би могъл да е внушил на Осман Пазвантоглу идеята, че и той изхожда от тях? Ако това е така, вторият българин трябва да е бил бащата на Емануил – Йован Шишманоглу, а причината, поради която Раковски ги обявява за непознати, почти сигурно е заради желанието да не направи беля на фамилията Шишманови. Която освен всичко друго, го е и спомоществувателстувала.
По-интересен тук е въпросът, възможно ли е между Шишманови и Пазвантоглу да е имало някаква роднинска връзка, която да е дала основания на Емануил и Йован, да убеждават пашата във владетелския му произход? За произхода на Осман Пазвантоглу съществуват няколко различни версии. Според най-наложилото се мнение, почиващо върху твърдение на френския офицер Мериаж, родителите на Пазвантоглу били ислямизирани славяни от Босна. Вера Мутафчиева обаче, подкрепя тезата за местния му произход, т.е., че той е роден във Видин. Тя отчита безспорните данни за наследственото му богатство, което по подразбиране притежават стари семейства, свързани с еничарския корпус. Проучвайки голям брой източници, Мутафчиева дори разкрива предците на Осман Пазвантоглу по пряка мъжка линия - а именно, баща му Омер Пазвантоглу, дядо му Алемдар Ибрахим и прадядо му – също Омер. Ако се изключи версията, че Пазвантоглу са били преки мъжки потомци на Шишманови, то очевидно връзката между двете фамилии трябва да се търси през някоя от съпругите на Османовите предци; достатъчно скорошна във времето, щото връзките между мюсюлманския и християнския клон, да са се запазили. Първа възможност за съществуване на подобна връзка е майката на Осман Пазвантоглу. От различни източници се научава, че е била мюсюлманка по рождение; казвала се е Фатма и е била дъщеря на Халифе Мустафа, който принадлежал към ислямското духовенство на Видин. Остава втората възможност – не майката, а бабата на Осман Пазвантоглу, да е била от Шишмановското семейство. В художествения си роман „Летопис на смутното време“, Вера Мутафчиева предполага, че именно съпругата на Алемдар Ибрахим е била местна българка, отвлечена и насила вкарана в турския харем. От много други случаи се знае, че подобни казуси не винаги са били драматични и твърде често между двете сродени семейства – мюсюлманско и християнско, са продължавали да се поддържат връзки. Вероятно никога няма да се разбере, дали жената на Алемдар наистина е била шишмановка, но ако се допусне, че е била, то тя най-вероятно е била дъщеря на Стоян Шишманоглу, сестра на Манол и леля на Йован. В този случай, Осман Пазвантоглу и Емануил Шишманоглу ще са били втори братовчеди, което би обяснило лесно много неща – от претенциите на пашата за български царски произход, през ролята на Шишманови на първи съветници на видинския отцепник от Високата порта, до забогатяването им през неговото управление и превръщането им в един от най-влиятелните български чорбаджийски родове. През 1799 г. се случило нещо, което още веднъж прави актуални предположенията а евентуалното роднинство между фамилиите Пазвантоглу и Шишманови. По това време Австрийската и Османската империи се договорили да унищожат бунтовника съвместно, като го принудят да търси политическо убежище в Австрия, където да бъде екзекутиран. Мисията била възложена на австрийския дипломатически агент в Букурещ, който трябвало да бъде командирован във Видин, където да спечели доверието на Пазвантоглу и да го убеди да замине за Виена. Осман обаче научил за заговора срещу себе си и положил сериозни усилия да разбие този съюз, и да си спечели подкрепата на Виена. Той се обърнал към свой „роднина по бащина линия, живеещ в Банат“. Въпросният роднина се нарича Димитър Шишманоглу, който успява да спечели граф дьо Соро и да го убеди да изпрати във Видин доведения си офицер фон Хьониг, вместо предвидения за това букурещки агент. Там, вместо да организира заговор срещу пашата, фон Хьониг помага за укрепването на видинската крепост. Пазвантоглу отделя голямо внимание на вътрешните дела във владенията си. Бидейки отцепник от официалната власт, той разгръща политически действия, почти идентични с всички по-късни националноосвободителни движения на Балканите. Осман Пазвантоглу обещавал на българите, арнаутите и власите във владенията му, да не плащат „харач (поголовен данък) освен по две пиастри на човек, а досега плащаха по седем, а поради това и те бягат на негова страна“. Друг исторически извор твърди, че „християните са много доволни под неговото управление, плащат му много по-малко, отколкото влашките поданици плащат на своя княз“. По времето на Пазвантоглу хиляди румънски поданици доброволно напускат земите и княза си, за да се заселят при него. Изследователят Щерю Атанасов е на мнение, че в резултат на размириците около Видин по времето на Пазвантоглу, се разразил конфликт между „българските селяни, от една страна, срещу турските спахии и българските чорбаджии, от друга. Борба за земя, за свободно развитие на едноличното селско стопанство, а обективно – борба за политическа и национална свобода“. С. Устюнгел пише с голяма доза респект: „Какво правеше Пазвантоглу? Намаляваше данъците. Помагаше на бедните. Раздаваше земи на селяните. Признаваше свобода и равноправие за мохамедани и християни (…) В движението на Пазвантоглу ние виждаме, че разорените, угнетените български и турски селяни се борят заедно“. Не закъсняват миграции от вътрешността на Румелия в посока на Видинския пашалък, поради това, че за известен период от време християни и мюсюлмани около Видин биват освободени от общо османски данъчни плащания. Даже в официални документи, извлечени от турските държавни регистри, се споменава, че Пазвантоглу „е сключил договор с раята“ да му плаща данък веднъж на седем години лично на него, вместо както до сега да плаща ежегодно на Високата порта. Намира се в регистрите и негово искане до султана „да се прости данъкът беглик и другите данъци на бедната рая“, както и констатация, че мюсюлманите във Видинската кааза „не притежават нито една глава добитък, поради което е нямало причина да се намесват във въпроса за неизплащането на бегличното право.“ Това искане цели да се преустанови плащането на споменатите данъци за мюсюлманите и за немюсюлмани във владенията му. Осман Пазвантоглу, извън неспирните битки, които е водил и кръвта, която е лял, много усилено е работил и по благоустрояването на Видин. Новите обществени сгради, построени по негови заповеди, подопомагат хората и бизнеса и издигат жизнения стандарт на града. Внушителният им размер показва мащабното мислене на човека, по чиито замисли са построени.
Благодарение на пашата, в града са построени множество обществени чешми. Феликс Каниц даже информира, че е построено и голямо водохранилище, от което „през лятото всеки ден се раздават огромни количества лед безплатно за бедните и срещу незначително заплащане от заможните”. Видинският владетел разгърнал впечатляващо строителство. През 1802 г. е завършена „Сърцатата” джамия. Тя вместо полумесец има стилизиран връх на сърце. Полумесецът е широковъзприет символ на османската ислямска държава, но по време на втората обсада на Видин от 1798 г., Пазвантоглу е обявен за враг на исляма. Щом се случило така, видинският сайбия (собственик) сложил „сърцето” като символ на сила, мощ и победа. Същият символ той накарал да поставят и върху видинския конак и библиотеката. Пазвантоглу бил образован човек; владеел турски, персийски и български език. Имал интерес към история, военно дело, астрономия, поезия. Построената от него обществена библиотека през 1802 – 1803 г. била уникална за времето си. Осман Пазвантоглу я гради в непосредствена близост до джамията си. В книжния й фонд имало общо 2664 книги с най- разнообразна тематика. Според съхранения каталог от 1837 г., в библиотеката преобладавали трудове по мюсюлманско право, cъчинения по гpаматикa, иcтоpичеcки книги, поетични твоpби на пеpcийcки език, книги по медицина. Най-много били книгите, принадлежали на бащата на Пазвантоглу – Йомер. Тук можело да се видят уникални издания – например, едно от най-ранните европейски издания на арабска графика „Законът в медицината” на Авицена, отпечатано от Типографията на Медичите през 1593 г., било също част от сбирката. През 1888 г. книгите били прехвърлени от Видин в София. От тях в Националната библиотека оставанали само 650, а останалите 2014 бр., били предадени на османското правителство. Куполът на библиотеката също завършвал с фигура на стилизирана пика (или сърце), както и джамията, построена от Пазвантоглу. Библиотеката била построена от камък, квадратна по форма постройка, чийто купол бил покрит от оловна ламарина. Над входа й има вграден надпис: “Аз, Осман Пазвантоглу, построявам тази библиотека, която съдържа разни скъпоценни книги, от тях посетителят да извлича знания и да благославя покойната ми майка”. Вътре били съхранявани редки османски ръкописи и старопечатни книги, някои от които днес се пазят в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. Кирил и Методий”. Видинските османски документи, регистри и кадийски сиджили от ХVІІ - ХІХ век, постъпват в отдела около 1887 г. Съществуват предположения, че кадийската архива, данъчни и имотни регистри от Видинския санджак, били пазени преди Освобождението в библиотеката. Благодарение на Пазвантоглу във Видин били построени и няколко училища. В тях обучението било задължително и безплатно за мюсюлманските деца и от двата пола. Осман Пазвантоглу се прочува и с построяването на джамия - масивна каменна постройка, издържана в строго ориенталска архитектура. Минарето има на върха си стилизиран връх на пика. Според едни източници, това бил знак, с който Пазвантоглу подчертавал своята независимост на турски феодален владетел от Султана. Според други, тази форма е заимствана от върха на знамето на войсковата част, в която той е служил. Друга версия за минарето е, че изобразява обърнато сърце като израз на несподелени чувства със своя любима българка. Дори се носят упорити слухове, че джамията е построена в нейна чест. Тази версия е по-известна. Поради разбиранията на времето, заради различната им религиозна принадлежност, чувствата им остават неразбрани и неодобрявани от околните и по същество - лишени от бъдеще. Това е причината джамията да е известна още и като "Сърцатата джамия". Пазвантоглу посветил официално джамията на баща си, посечен във Видин по заповед на султана. Според циркулиращи сведения, съществувала е и друга сграда, в която е възможно да се е помещавало медресе (училище) или завие (малка мюсюлманска религиозна обител).
Разходка из Видин неминуемо ще отведе туриста до Телеграф капия (порта, врата), която е част от укрепителната система в крепостта Калето. Построена е през 1735 г. Тя е една от 13-те порти на Видинската крепост „Баба Вида“. Тази система няма аналог в страната. Проектирана е и е изградена от френски и полски инженери на турска служба през периода 1690-1720 г. Защитната линия правела града непревземаем. Срещу Телеграф капия има каменна двуетажна сграда, където някога се е помещавала турската телеграфо-пощенска станция, на която е кръстена Телеграф капия. Тази порта била основната откъм Дунав и е служила и за митница. Отсреща било градското пристанище. Освен като интересна туристическа дестинация, Телеграф капия влезе в новинарските емисии и по друг повод. 82 квадратни метра от нея се оказаха собственост на физическо лице. Останалата площ пък е държавна собственост. А земята под обекта е на община Видин. „Телеграф капия“ има обща площ от 647 кв. метра и притежава статут на единична архитектурно-строителна недвижима културна ценност. Попада в границите на историческото ядро на парк „Тодор Петров“ (Крайдунавска градина) - недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство. Във времената на соца каменната постройка била префасонирана в бар и ресторант-градина към него. През 70-те и 80-те години бар-дискотека „Телеграф капия” станал толкова популярен, че се превърнала едва ли не в един от символите на Видин. Тук се слушали най-актуалните парчета на световни звезди – естествено – от забранения Запад. Според легендата за Телеграфа, която е жива и днес, има фейсбук група „Помните ли Телеграф капия?”, където хората качват клипчета от различен период от време – от 80-те, 90-те години… След приватизацията на „Балкантурист”, лятната градина и кухнята на заведението стават частна собственост. Същевременно заведението е публична държавна собственост, а пристроените на входа сервизни помещения, както и земята са общински. Общината и да има идея какво трябва да се направи, досега не е предприела нищо. Турската телеграфо-пощенска станция във Видин срещу Телеграф капия на брега на Дунава, е построена през 1858 г. и напомня за българската възрожденска архитектура. Това е така, защото е е изработена от български майстори от Дебър, днешна Северна Македония. Тя е масивна двуетажна каменна сграда, изградена от варо-пясъчен разтвор и покрита с турски керемиди. Има открито предверие, след което дървена стълба в антрето, извежда на втория етаж. В приземния етаж на пощенската сграда е вграден трезор. Пощата, посредством телеграф, е свързвала Видин като граничен град в Османската империя, с Калафат във Влашкото княжество. Тя е единствената запазена стара поща в България. След 1878 г. пощенската сграда е използвана за мъжка гимназия, а по–късно за археологическа сбирка и за музикална школа. Сега е Център за обучение, изкуство и култура. Обявена е за паметник на културата.
Видинска епархия - история и интересни факти
На много места в града се открива нещо специфично за по-малките населени пунктове в България - запуснати сгради, плачещи за основен ремонт от години. Тъжна гледка - някога добре проектирани и поддържани училища, жилищни и обществени сгради в момента са убежище на бездомни кучета, мишки, паяци и маргинални социални групи. Видин не прави изключение - доскоро ниският жизнен стандарт на населението не позволяваше да се влагат средства от общинските власти и частни инвеститори за ремонт на сградния фонд. В момента положението като че ли се променя бавно, но има още много какво да се желае. В същото време има сгради, които са претърпели основен ремонт на стойност стотици хиляди левове и изглеждат в отлично състояние. Такива са сградата на драматичния театър, градската художествена галерия, хотел Бонония, хотел Анна Кристина и много други. През есента на 2008 година отвори врати и молът в града, с което Видин се приобщи към модерните градоутройствени тенденции в България и в света.
Видинска епархия - история и интересни факти
Добрата дентална практика във Видин
Зъбни импланти - показания и противопоказания
Лицево-челюстна хирургия - Възпалителни процеси
СМА пили, разширители, ендодонтски инструменти
Следдипломно обучение на Ралев Дентал
Дентална практика Омегадентагруп ООД
Зъбопротезни имплантати във Видин
Добрата дентална практика във Видин
Видинска епархия - история и интересни факти
Катедрален храм Свети Димитър - Видин
Зоната за отдих Божурица е обособена в единствената високостеблена дъбова гора в Северозападна България, разположена на 18 км югозападно от гр. Видин, между селата Синаговци, Ивановци и Милчина лъка. Има малък язовир. Наличната материално - техническа база за отдих в зоната е с общ капацитет около 600 легла, в т. ч. туристическата хижа Божурица и базите за отдих на ведомства, стопански предприятия и обществени организации. Съществуват добри условия за краткотраен и дълготраен отдих в лесопарковата среда и водна площ за плуване, гребане и риболов. Големи са възможностите за излети и разходки в околностите. Изобилстват гъби, горски плодове и билки. Наличието на едър и дребен дивеч (елени лопатари, сърни, диви свине, зайци, фазани и др.) разкрива условия за практикуване на ловен спорт. Транспортната достъпност до зоната е много добра - осигурена е от редовни автолинии между гр. Видин и околните селища. Изходни пунктове за посещението й са същите селища. Зоната за отдих Орляка е разположена на дунавския бряг на 4 км северозападно от гр. Видин и обхваща къмпинг Дунав с 30 бунгала и ресторант. В зоната има много добри условия за краткотраен отдих край водното течение с водни спортове и риболов. Изходен пункт за посещение е гр. Видин. В непосредствена близост е и Дунав мост 2 Видин - Калафат (Румъния). Посещава се от транзитни наши и чуждестранни туристи. Свързана е с асфалтиран път.
Навремето, още когато българските земи били под управлявението на Високата порта и когато зимите били студени и дълги, Дунав на много места замръзвал така, че чак от Карпатите у нашенско идвали бели вълци. Хора и товари можели да пресичат границата на практика необезпокоявани. Тогава за мостове мислели само през топлите месеци от годината, когато реката течала бърза и пълноводна. Идеята за построяване на мост при Видин - Калафат се споменава най-напред през 20-те години на миналия век. Първо документално споменаване на идеята откриваме в български документи през 1925 година. Това са годините след Първата световна война, когато започват взаимни усилия за подобряване на транспортната и икономическа свързаност на региона. Наближава обаче нова световна война и приоритетите се променят. Едва след Втората световна война, през 1950-те и 1960-те години, идеята за мост при Видин - Калафат се обсъжда в контекста на подобряване на инфраструктурните връзки между страните в социалистическия лагер, като парадът се командва от Москва и лично от Сталин. Въпреки това, приоритет тогава е даден на Дунав мост 1 при Русе - Гюргево, който е открит през 1954 година. Интересът към изграждането на втори мост над Дунав между България и Румъния се възобновява чак в края на 90-те години на 20-ти век. Мостът, наречен с пълното с надежда име „Нова Европа“, става известен у нас като Дунав мост 2. Той е пътен и железопътен мост над реката, който след мъчителни и дългогодишни перипетии, най-накрая свързва градовете Видин в България и Калафат в Румъния. Не, че дотогава е нямало никаква връзка – съществувал е ферибот, но капацитетът му бил ограничен и зависимостта от капризите на природата – висока. С изграждането на моста при Видин – Калафат, транспортната мрежа и на двете страни се отваря съществено и се разширяват европейските транспортни мрежи. Проектът става част от Паневропейския транспортен коридор №4 на Европейския съюз и подобрява цялата югоизточна транспортна ос на Европа и на трансевропейската транспортна мрежа. Мостът е дълъг 1971 м и е оборудван с по две пътни ленти във всяка посока, единична електрифицирана железопътна линия и велосипедна алея. Посредством първокласния републикански път I-1 от Видин до Ботевград, мостът се свързва с автомагистрала „Хемус“, която започва от столицата. Има и по-пряк път до София, през Петроханския проход, който е много живописен, но е по-труден за преминаване и ако приоритетът е времето, а не километрите, първият вариант е по-добър.
При предвиденото разширяване на пътя от Видин до Ботевград до скоростен път, ще се улесни много пътят към Централна и Северна Европа, понеже през Румъния минава по-краткият маршрут към Унгария; през Дробета – Турну Северин, като пътят е изцяло рехабилитиран и е с добро качество, но се минава през населени места, където скоростта е ограничена. Дунав мост 2 е стъпал върху четири големи стълба, които газят в плавателния участък на реката. На стълбовете са монтирани по 13 чифта ванти, които поддържат бетонните сегменти на моста. Мостът е в редовна експлоатация от 15 юни 2013 г., като официално е открит на 14 юни 2013 година. Понеже откриването на мост над Дунава е гаранция за икономически растеж, много места са кандидатствали да се прехвърли мост и при тях. Освен за мост Видин – Калафат, са правени проучвания за втори мост и на други места. През 1994 г. е направено проучване и за мост Лом – Раст, но било установено, че българският бряг е свлачищен, за сметка на това, румънският - блатист. По тази причина фирмата, ангажирана с проучването, предложила мост при Видин – Калафат. През 2007 г., инвеститори проявяват интерес за строителство на мостове между Оряхово и румънския град Бекет, а също и между Силистра и Кълъраш. Планът за Оряхово – Бекет бил ограничен само до шосейна връзка. Много е възможно следващият мост, който ще се построи между България и Румъния, да бъде между Силистра и Кълъраш, но дано читателят от днешното поколение, който чете тези редове, да доживее до него – предвид досегашните „Радини вълнения“ в протежение на десетки години от идеята до реализацията. В публикувана стратегия на румънското правителство, румънците говорят за още 7 моста над Дунав – при Кълъраш, Браила, Галац, Турну Мъгуреле и Бекет. Не е нужно много - остава само да се намерят инвеститори и мостовете да са целесъобразни от гледна точка на икономическа ефективност и реална необходимост. И хората да не предпочетат да прелитат Дунава с дронове и самолети. На 13 ноември 2023 г. по моста Видин - Калафат преминало 10-милионното превозно средство, което прави средногодишно по 1 милион превозни средства от момента на откриването през 2013-та година. Електромобилите, както и триколките, мотоциклетите и велосипедистите, минават досега по моста безплатно, но с рязкото увеличение броя на електрическите возила, е напълно възможно този бонус да отпадне. Строителството на моста при Видин - Калафат оказва благотворно въздействие върху регионалното развитие от двете страни на реката; и на двата града. Били създадени близо 1000 работни места; а у нас от началото на работите, до въвеждането на моста в експлоатация, в местната и в регионалната икономика пряко са влезли около 60 млн. евро.
Снимки от връх Дженгал и Централен Пирин
Лицево-челюстна хирургия - Друга патология
Историята на втория за България мост над река Дунав при Видин и Калафат е много стара и започва доста по-назад във времето, отколкото повечето хора си представят. Може от днешна гледна точка да звучи шокиращо, но истината е, че идеята всъщност е по-стара от строежа на първия мост; по-стара е от модерна Румъния и е надживяла смяната на няколко управленски модела и в двете държави от двата бряга на реката. Идеята е витаела във въздуха отдавна, но първите проучвания за мост между България и Румъния започват веднага едва след нашето Освобождение. Обсъждани били няколко варианта. В същото време в България започва да се изгражда и разширява жп мрежата; между двете държави постепенно се развива търговията и транспортните връзки стават все по-важни. През 1909 г. местните власти във Видин приели резолюция за изграждане на мост между града и Калафат, като най-краткият път от Централна Европа до Бяло море. Изпратили писмо до Министерския съвет. Най-краткият път се превърнал в международното трасе Е79, но това, дори след повече от век, не помогнало по него да се появи дунавски мост. Заради честите войни и стопанските кризи, проектите били замразявани; двете държави дълго не могли да се разберат откъде точно да минава мостът, поради лобистки интереси и о от двете страни на реката. Днес мостът е пряка връзка за международен туризъм между Северозападна България и срещуположните области на Румъния, като съоръжението, стъпало на двата бряга на Дунав, е проектирано основно като транспортна връзка, но и естетически като много красива забележителност. Цялостната визия на моста е олекотена и хармонира с широко разлятото корито на реката. Една от най-вълнуващите гледки към новия мост, където той в далечината се откроява с красивата си бяла конструкция, се открива от видинския Крайдунавски парк и от стените на крепостта „Баба Вида“, на изток от тях.
Лицево-челюстна хирургия - История
Видинска епархия - история и интересни факти
След безчет руско-турски войни за проливите, а и след Втората световна война, в края на 40-те години на миналия век, на идеята за пътни и железопътни мостове между България и Румъния се обръща сериозно внимание от управлявалия по това време в СССР Йосиф Висарионович Сталин и то, в контекста на очертаващото се вече глобално противопоставяне между комунистическия съветски блок на страните от т.н. Варшавски договор и Запада. В началото на 50-те започва строежът на моста при Русе, помпозно наречен в типичния за соца стил „Мост на дружбата“, открит официално през 1954 г.; основно, заради военно-политически и геостратегически интереси на несъществуващия вече Съветски съюз. Мостът при Видин дълги години обитавал само сферата на фантазиите, а и за комунистическите власти, обвързани изцяло със Съветския съюз, за дълъг период от време, сухопътни връзки със Западна и Централна Европа не били приоритетни. Смятало се за повече от достатъчно наличието на пристанища и превози през ро-ро фериботни терминали, както и на комбинирани връзки с водния транспорт, отколкото на удобството за влакове и автомобили, които без смяна да пътуват на запад. Водещи били идеологически и геополитически, а не икономически и на здравия разум съображения. Едва през 80-те години на миналия век, в началото на края на социалистическия лагер, започва обсъждане на идеята за по-пряка и бърза връзка на Видин и страните от Централна и Северна Европа, която да замени с комбиниран мост, действащата от десетилетия железопътна и по-късно автомобилна фериботна линия Видин – Калафат. По същество, Дунав мост 2 при Видин - Калафат предоставя значителни предимства пред Дунав мост 1 при Русе – Гюргево, при това – в най-различни аспекти, включително икономически, туристически, логистичен и културен план. Дунав мост 2 подобрява търговските връзки не само между България и Румъния, но и между Южна Европа и Централна и Западна Европа. Той улеснява движението на стоки и услуги, като намалява едни от най-големите пера в себестойността на всеки продукт - транспортните разходи и времето за доставка. Строителството и функционирането на моста очевидно стимулира икономическото развитие на регионите Видин и Калафат, а опосредствено – и останалите, граничещи с тях региони, като привлича нови инвестиции и създава работни места. Мостът повишава конкурентоспособността на местния бизнес, като осигурява по-добър достъп до европейските пазари, отколкото регионите, отдалечени от тази транспортна артерия. Дунав мост 2 отвори и нови туристически маршрути, свързвайки България, Румъния и други европейски дестинации. Това увеличава потока на туристи и разширява туристическите възможности на региона – хотели, спа дестинации, културно-исторически, винен и гурме туризъм и мн. други. Мостът насърчава развитието на туризма в Северозападна България; район, който дълго време е бил икономически по-слаб и с тъжна ирония е бил наричан Северозападнала България, но който има потенциал за развитие на културен и еко-туризъм. Дунав мост 2 предлага алтернативен маршрут за преминаване през Дунав между двете страни – България и Румъния – като облекчава натоварването на Дунав мост 1 и предоставя резервен маршрут в случай на задръствания, ремонти или аварии по трасетата към първия мост. Мостът е част от важни трансевропейски транспортни коридори, които свързват Балканите със Западна и Централна Европа, като подобрява тяхната транспортна свързаност и ефективност. Мостът улеснява културния обмен между България и Румъния, като демократизира, прави по-лесно организирането на културни събития, фестивали и сътрудничеството между културни институции. По-добрите транспортни връзки насърчават посещенията на културно-исторически обекти в региона, което спомага за тяхното опазване и популяризиране. Самият мост е, разбира се, важно транспортно съоръжение; но той притежава и естетическа стойност със своята изчистеност и минималистичен дизайн. През лятото много европейски туристи пътуват до хубавите плажове на южната ни съседка Гърция с бусове, коли, каравани и кемпери. Предимствата на маршрута през Видин - Калафат в избягването на задръствания и граници са очевидни: Дунав мост 1 при Русе - Гюргево често е претоварен, особено през летния сезон. Преминаването през Видин - Калафат предлага по-бързо и по-малко натоварено алтернативно преминаване на Дунав. Пътуването през Северозападна България и Видин дава чудесни възможности за посещение на такива уникални исторически и културни забележителности, като Белоградчишките скали, крепостта Баба Вида и други невероятни и очарователни обекти. Този маршрут обичайно е по-ненатоварен в сравнение с другите маршрути през София и Пловдив и да предложи по-спокойно и приятно пътуване. Маршрутът през Видин - Калафат и да е малко по-дълъг за туристите, идващи от Централна и Западна Европа, в сравнение с маршрута през София, избягва задръствания и компенсира с по-спокойно пътуване без продължителен стрес от претоварено движение.
Малко хора дори във видинския регион знаят, че със съдействието на Константин Стоилов, в качеството му на депутат от този регион, във Видин още през 1887 г., е открито първото винарско училище. Сградата е като по чудо съхранена в оригиналния й вид (непосредствено след Турската поща) и нашепва за майсторските вина с дунавски привкус, които се правят в района. След Освобождението на България, винената индустрия се развива скокообразно и през 1897 г. общата засята площ с лозя достигнала 115 000 хектара. Северна България станала дом основно на белите вина, макар тук да има и собствен сорт червено грозде, от което става хубаво вино, ако винарите са майстори. Това е гъмзата - много стар и добре известен местен сорт червено грозде, отглеждан основно в регионите от българските градове като Видин, Ново Село, Плевен, Сухиндол и Крамолин. Този сорт много често се свързва с Кадарка в Австрия, Турция, Румъния, Франция, Словакия, бивша Югославия и Унгария. Гъмзата притежава ярък рубинен цвят, приятни танини, характерни но леко свежи, с вкус на малки червени плодове, и е сорт, познат още със синонимите си Черна гижа (Видинско), Скадарка, Мекиш, Четерешка (Македония, Сърбия), Кадарка (Унгария, Румъния), Mor Kadarka (Турция), но и със своя дискусионен произход. Някои твърдят, че гъмзата е пренесена от Унгария, други източници посочват района на Скутари, на границата между Албания и Черна гора. Факт е, че сортът е разпространен освен във Видинския край, в Сухиндол и в региона на Павликени. Късният винен сорт Гъмза всъщност означава „Капризна жена”. Едно от интересните твърдения от местните собственици на лозя е, че местният сорт Гъмза, която се отглежда на алувиални и силно песъчливи почви, е сред малкото лозя, които не са засегнати от филоксерата. Южна България станала известна най-вече с червените си вина - Широка мелнишка лоза, Станимъшки мавруд, мерло, каберне совиньон, рубин, сира и др. Та през това време, филоксерата – изключително дребно насекомо, но изключително голям вредител по лозята - се разпространила във Франция и Англия, и достигнала до българските лозя през 1884 г. Първо ударила Видинския регион. Новото вредно насекомо, с произход от югозападната част на Северна Америка, унищожило повечето от съществуващите лозови насаждения в страната и зачеркнало традиционното винопроизводство в България. Родното Министерство на земеделието действало бързо, като поканило известния френски винен експерт Пиер Виала да разреши проблема. Френският специалист направил предложения, които довели до създаването на Плевенския институт по лозарство през 1902 г. Презасаждането на лозята в страната започнало през 1906 г., но получило много бързо развитие едва след края на Първата Световна война.
Ако човек е начело на Видин като административен чиновник (примерно - областен управител), или делегиран с власт посредством избори, кмет на Видин и иска да извлече максимални ползи от наличието на железопътна, пътна, водна, че и летищна транспортна инфраструктура, има няколко ключови области, в които е сигурно и добре да инвестира. Те включват логистика и транспорт, туризъм и развлекателна индустрия, промишленост и производство, както и развитие на човешките ресурси. Съвременни логистични центрове и складови бази, които да използват комбинираната транспортна инфраструктура (железопътна, пътна, въздушна и водна) ще привлича фирми за складиране и разпределение на стоки, предназначени за трансгранична реализация. Изграждането на интермодални терминали, които да улесняват прехвърлянето на товари между различните видове транспорт, може да направи от Видин ключов логистичен хъб за целия регион. Развитието на пристанищна инфраструктура по река Дунав и круизните услуги, ще улеснят движението на хора, стоки и услуги, и ще повишат туристическия поток. Инвестирането в подобряване и популяризиране на историческите забележителности, като крепостта Баба Вида, близките манастири и Белоградчишките скали, и подобряване на инфраструктурата около тези обекти ще доведе до привличане на повече туристи. На голям интерес може да се радват и разработването на еко- и агро- туристически маршрути, които да включват посещения на природни резервати, селски райони и винени турове. За да се привличат повече речни круизи по Дунав, е нужно подобряването и разширяването на круизните пристанища, което ще увеличи туристическия поток и приходите за града. Създаването и развитието на индустриални зони могат да ползват близостта до транспортната инфраструктура за лесен износ и внос на суровини и продукти. Би могло да се предоставят стимули и подкрепа за местни производители и бизнеси, които да се възползват от наличната инфраструктура за експанзия на своите пазари. Могат да се създадат българо-румънски плаващи (върху понтонни мостове и съоръжения) специални икономически зони, които да включват Duty Free (безмитни) магазини, казина, развлекателни заведения с еротични програми и пр., които осигуряват работни места и стабилни приходи в бюджета, подобно на Лас Вегас в САЩ и Ниагъра Фалс в Канада. Но предвид демографските показатели и това, че регионът около Калафат, а и този в Сърбия около Зайчар, са най-бедните... това изглежда повече в сферата на фантазията. Но и Лас Вей **з в началото са били само едни пясъци, нали? Макар че, ако трябва да сме честни - а ние трябва да сме честни и сме такива, защото не се налага после да помним какво сме шикалкавили - та, ако трябва да сме честни, трябва да си дадем сметка и за това, че Лас Вегас е посторен на пясък, но... в държава с 318 милиона население и доста добра покупателна способност. И доста свободни капитали за инвестиране - не че хазартът е най-добрата инвестиция; има доста по-смислени области, в които да се инвестира, но... една голяма част от хората обичат да си прекарват свободното време именно по казина. Така че се намира и кой да удовлетвори търсенето на този продукт. И това че има емигранти от други страни, още повече движи бизнеса, както и всеки друг бизнес, между другото.
Карта на уеб-проекта bg-tourinfo.com
Лицево-челюстна хирургия - Различни области
Имплантатни размери - характеристики
Контакт с екипа на Ралев Дентал АД
Лицево-челюстна хирургия - Заболявания на ставите
Първична стабилност на базалните импланти
Лицево-челюстна хирургия - Обезболяване и медикаментозна терапия
Видин е побратимен със следните градове:
Ходмезовашархей - Унгария
Уест Харълтън - Охайо, САЩ
Зайчар - Сърбия
Ровно - Украйна
Демре - Турция
Калафат - Румъния
Какво да кажем в заключение? Въпреки всички негативни моменти, Видин си остава интересен град и препоръчваме на всички посетители на www.bg-tourinfo.com да го посетят поне веднъж. Особено през лятото градът е доста приятен; както споменахме по-горе, има много зеленина и това предстои да бъде оценено занапред от всички на фона на бурното строителство в цялата страна. Строежи в град Видин се откриват рядко - не очаквайте да ви събудят багери и фадроми в седем часа сутринта, макар че скоро и това ще се промени - надяваме се, за добро. Дано не изникнат архитектурни безумия! Мястото е наситено с история и е интересно за всички почитатели на тази наука.През есента градът е изключително приятно място - климатът е мек, от началото на октомври до средата на ноември дърветата се оцветяват в много ралични цветове и ако се разходите из Крайдунавската градска градина, ще имате възможност да релаксирате пълноценно. През зимата Видин пък предразполага към консумация на големи количества червено вино - кучешки студ, дебел сняг, вятър или мъгла. Понякога всички екстри се съчетават заедно - все климатични условия, изискващи загряващи питиета със средно или високо алкохолно съдържание. През лятото е обратно - студената бира е незаменима. Според нашия екип особено приятни са летните вечери в град Видин - залезът на фона на река Дунав е много красив, сградите и дърветата се оцветяват в оранжево - червено и действат крайно успокояващо на нервната система.