Откачени графити

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Паметник на тоталитарното "изкуство". Шаблон № 3. Мраморен (гранитен) паметник на "червени" другари, гордо изпъчили гърди и свъсили вежди; гледат лошо. С гърдите си посрещат куршумите на врага. "Червени" другарки, гледат лошо; нищо женствено - лишени от пол като хермафродити. И като контрапункт - графити с червен спрей, където между краката на "другарите" са изрисувани еректирали фалоси, мустачки "А ла Хитлер", свастики по гърдите и прочее "подобрения". Кое е по-вандалско - надрасканите по паметниците графити, или каменната пропаганда на един отречен от историята репресивен строй? Или вандалските неща не са две, че да ги сравняваме? Има ли смисъл изобщо да питаме кое е по-вандалско – графитите върху паметника или самият паметник като монумент на насилие и пропаганда? Паметникът по скромното ми мнение, си е „чиста“ вандалска намеса в градската среда. Самият монумент, е вид насилствено наложено послание. Той е проектиран да прославя властта и нейната идеология – понякога открито репресивна. Поставян е отгоре над обществото: без плурализъм, без съгласие, често след убийства и гонения. Така че от тази гледна точка: това е едно символично насилствено завладяване на публичното пространство – „вандализъм“ с официален печат. Графитите върху него са контра-вандализъм. Графитите не са невинни; често са нарочно обидни, груби, цинични. Но те са спонтанен израз на гражданска съпротива или гняв – или понякога - на прост неосъзнат бунт без много мисъл. В определен смисъл те са ответна атака срещу онова, което монументът олицетворява. Социолозите биха казали: това е форма на десакрализация на символ на властта. Обаче, може ли да ги сравним като „еднакво вандалски“? Правно паметниците са „неприкосновено имущество“ по закон. Щетата си е щета. Но етически и исторически, не са симетрични. Паметникът е построен, за да наложи едно идеологическо послание и да легитимира насилие. Графитите се противопоставят на това послание. Затова много хора биха казали: „Да, и двете са „вандализъм“ в смисъл на рушене на нещо.“ Но не са морално равни. Едното е институционализиран акт на пропаганда, другото е анти-пропаганда. Или в този казус просто няма две вандалски неща? Може да кажем, че това изобщо не са две „еднакви“ вандалски прояви. Графитът не е вандалска намеса върху нещо „невинно“ – а върху самия символ на наложена власт и страх. Ако виждаме монумента като „вандализъм над паметта на жертвите и над обществото“, тогава графитите са по-скоро негово „деконструиране“, не симетричен вандализъм. Вандализъм по тесен законов смисъл съществува и при двете. Обаче, морално и исторически – паметникът и графитите му не са едно и също. Има хора, за които графитът е „освобождаващ акт“, а монументът – реликва на потисничество. Други ще кажат – „оставете историята, не драскайте, преместете го в музей“ – това също е валидна позиция.

Бетонно табло за обяви и ценности в живота

Как идеалното и комерсиалното делят една и съща бетонна рекламна площ

Освен телефона на някой си, който продава тегличи и нови гуми, виждате в обща композиция кръст, звезда на Давид, полумесец, знак за сърце и надпис "All together". Това, ако не е хубава, поне е интересна идея. А освен интересна, може и да е хубава. Въпросът е, дали не е утопична? И дали е въпрос на време да се сбъдне? А дали трябва? Идеята за такива символи заедно искат да кажат нещо много просто: „Да, имаме различни вери, култури и идентичности, но можем да сме заедно, с уважение и любов.“ На ниво послание – това е красиво и дори необходимо. Защото светът е реално многообразен. И мирното съжителство е въпрос не на идеал, а на оцеляване. Но дали идеята не е утопична? Тук идва трудната част. Да, по няколко причини, отчасти е утопична. Религиозните символи не са само „духовни“, а и исторически натоварени – кръстоносни походи, джихад, антисемитизъм, гонения, империализъм... Самите вярващи често виждат своята истина като изключителна. Политическите власти използват тези идентичности за разделение и контрол. Разликите не са само „културни“, а и политически, икономически, исторически. Дали е въпрос на време да се сбъдне тая всичкост заедно? Криво да седим, право да съдим - нито е гарантирано, нито е невъзможно. На някои места (мултиетнически градове, секуларни общества) виждаме частично сбъдване – хора живеят заедно, без да се избиват. Но има обратни примери – нарастващ религиозен фундаментализъм, етнически национализъм, сегрегация. В глобалния свят мобилността и миграцията увеличават контактите, но и напреженията. Така че това изобщо не е праволинеен процес. Няма гаранция, че „просто с времето“ ще се случи. И гвоздеят в програмата! А трябва ли да се случи? Това е философският въпрос. От една страна – защо не? Да намалим омразата и войните. Да признаем равноправието на хората. Да изградим минимален консенсус за съвместно съществуване. Скептичната гледна точка: има много хора, които се страхуват от обезличаване на културите – „унифицирана супа“ без автентичност. Други смятат, че конфликти са неизбежни и дори необходими за развитието. Има риск подобни послания да се превърнат в куха политическа коректност без реално решаване на проблеми. Така че, това е красива и важна идея, която си струва да се опитва. Но нито е автоматично сбъдваща се (не е „въпрос на време“, а на усилие, компромис, политика); нито е гарантирано, че няма да се превърне в кух лозунг без смислено съдържание. Въпросът не е, дали трябва да има един свят с една култура, а дали можем да живеем заедно с различни култури и вярвания без да се избиваме.

Батак    България    www.dentalimplants.bg    www.bg-tourinfo.com   

Съществуват исторически примери за опити да се живее „All together“. Един от тях, е Андалусия (Ислямска Испания, 8–15 век). Често даван за пример (донякъде романтичен) – християни, евреи и мюсюлмани живеят под ислямска власт. Имало е периоди на толеранс (dhimmi-статут), културен обмен, преводи на философски текстове. Но също така са съществували репресии, били са налагани допълнителни данъци за неверниците, възниквали са бунтове, имало религиозно напрежение. Падането на Гранада (1492) води до обрат – идва ерата на инквизицията, прогонване или принудителни покръствания на евреи и мюсюлмани. Т.е. , съжителството е възможно, но то е крехко и неравноправно. В Османската империя Милетната система допуска различните религиозни общности да имат автономия. Християни, евреи и мюсюлмани живеят заедно столетия. Имало е религиозна дискриминация (джизие, социални ограничения), но относителен мир. Но напреженията се натрупват – XIX–XX в. виждаме етнически чистки и геноцид. Институционализирана многоетничност може да съществува дълго, но при неравенство и риск от насилствен разпад. Хабсбургската империя е многоезична, мултиетническа, съществуват много религии. Държавата опитва баланси и компромиси. Но - националните движения водят до разпада й. Следователно, мултикултурализъм без споделена гражданска идентичност може да се разпадне. Съветският модел. „Дружба на народите“ – официално равенство на националности. Реално – централизирана русификация, потискане на национализми и сепаратизми. При разпад веднага избухват етнически конфликти. Изкуственото налагане на „братство“ без свобода и диалог, е нестабилно. „ - Ну, давай брат, делим по братски!“ „- Аааа, тоя път ще делим по равно“. Съвременния Запад (като пример – Канада). Ясен модел на „мултикултурализъм“ като държавна политика. Гарантирани права, официално насърчаване на културното многообразие. Проблеми с интеграция и напрежение все пак съществуват. Възможно е, но изисква активно управление и консенсус. Според либерализма и идеите за равни права, всеки човек има право на културна и религиозна идентичност. За да има свобода, държавата трябва да гарантира плурализъм. Мултикултурализмът не трябва да потиска малцинствата. Признаването на различията е начин да се поправят исторически неравенства. Културното многообразие обогатява обществото – кухня, изкуство, идеи. Стимулира креативност и иновации. Ако се признават различията, напрежението намалява. Вместо асимилация – по-добрата идея е, интеграция.От своя страна, прекаленото подчертаване на различия може да раздели обществото. Започват да съществуват „Паралелни общества“ без общо ядро. Ако всяка култура се зачита безкритично, какво става с универсалните права? Например: културни практики, които потискат жените или малцинства вътре в групата? Трябва ли открито да приемаме, че има високо развити в културно отношение, и съответно – ниско развити? Общият разказ, език, институции могат да се размият. Възникват конфликти Кое е „нашето“? Някои смятат, че държавни политики за подкрепа на малцинствата, са за сметка на и ощетяват мнозинството. Мултикултурализмът не е утопия в смисъл на „невъзможност“, но не е и магическо решение. Работи относително добре там, където има силна правова държава, общи ценности (напр. човешки права), икономическа стабилност, политическа воля за диалог и компромис. Когато липсват тези условия, различията се превръщат в източник на напрежение и насилие.

www.dentalimplants.bg    www.ralev-dental.bg    Зъболекар в Пловдив    www.ralev-dental.bg

В притча за скорпиона и жабата, се разказва как скорпионът помолил жабата да го прекара до другия бряг на потока, понеже той не можел да плува. Жабата знаела, че скорпионът можел да забие жилото си в нея и да я убие. Споделила с него тревогата си. Той казал: - Защо да те убия, нали ще умра и аз, понеже не мога да плувам? Жабата приела да го пренесе. Но в средата на потока, скорпионът все пак забил жилото с отровата. Умиращата жаба с последни сили го питала: - Защо го направи? Умираш и ти? А той: - Съжалявам, такава ми е природата. Дали не е така и с антагонистичните вероизповедания? Притчата за скорпиона и жабата ни казва: „Някои вършат зло, дори когато не е рационално. Защото е в природата им.“ Тази притча се цитира най-често за хора или групи, за които се твърди, че не могат да се променят. Очевидно, да твърдим, че ислямът, християнството, или която и да е религия, е като скорпиона — по природа ще те ужили“ е много силно обобщение. Има различие между доктрини и хора. Вероизповеданията не са монолитни. „Ислям“ включва суфи мистици и уахабитски фанатици. Християнството също има любов към ближния и инквизиции. Иудаизмът — миролюбиви равини и екстремисти колонисти. Няма една-единствена „природа“ на религията като живяна практика. Ако под антагонизъм разбираме ексклузивизъм („ние сме прави“) — това е много характерно за почти всички монотеизми. Ако говорим за насилие в историята — всички „абрахамически“ религии имат периоди на войни, насилствено обръщане, преследване на ереси. Ислямът в момента има силно видим радикален ръб (джихадисти). Но християнството също е имало свои „джихади“ (кръстоносни походи, колониални мисии, инквизиции). Проблемът често не е самата религия, а социално-икономическата и политическа среда. Радикалният ислям днес вирее в райони с колониално наследство, военни интервенции, бедност, провалени държави. При по-спокойна среда мюсюлманите не са по-антагонистични от други. Мюсюлмани има в Сингапур, Индия (в по-мирните райони), САЩ, Западна Европа (с разлики между общности, но без масова насилствена радикализация). Ако приемеш, че другият е „по природа“ твой враг, много лесно ще го превърнеш в такъв. Историята е пълна с войни, избухнали именно заради това демонизиране. „Те са по природа зли, не може да се преговаря с тях.“ Това е най-сигурният път към вечна война. Да, има интерпретации на исляма (както на всяка религия), които са враждебни, ексклузивистки и агресивни. В момента, на места, радикалният ислям е голям политически проблем (тероризъм, налагане на шериат срещу светска държава и т.н.). Проблемът не бива да се замита с куха толерантност. Притчата за скорпиона и жабата е добра илюстрация за човешки склонности към разрушителност дори когато не е рационално. Но ако приложим буквално „такава му е природата“ към цяла една религия, рискуваме да изпаднем в колективна стигма и създадем онова, от което се боим. Реалността е по-сложна: религиите са традиции с вътрешно напрежение между мирни и насилствени интерпретации. Важното е кой на какво дава превес, в каква среда живее и какви алтернативи има.

Откъде идвала думата "Заведение" - от За йедене

Бас ловя, че скарата и шишовете не са от свинско месо

В българската народопсихология, по отношение на храненето е залегнала парадигмата, че трапезата трябва да е отрупана с разнообразни блюда. И от всичкото - по много. Минимализмът не е познат. Даже е противопоказен - възприема се като бедност, мизерия. При наличие на разнообразие от зеленчуци, плодове и месо, това не е чудно. Но тази традиционна представа, изглежда ни държи далеч от доказани оптимални параметри на хранене, както и от модерните теории в тази посока. По време на храна, тя е основната тема и ценностна система. Това не ни ли прави диваци? В българската традиционна култура, както и в други балкански и източноевропейски култури, храната има не само биологична, но и дълбоко социална и символична функция. Препълнената трапеза символизира гостоприемство, благополучие и уважение към госта. Минимализмът в храненето исторически е бил признак не на здравословен избор, а на лишения — нещо, което дълго време е било реалност за мнозина. Прекомерното говорене за храната и вглеждането в нея като в основен източник на удоволствие и ценност, често измества други важни теми. Не, това не ни прави диваци. По-скоро показва, че сме народ, преживял бедност, войни и несигурност, в който храната се е превърнала в код за сигурност и нормалност. Когато едно общество дълго време не е имало в изобилие, то често развива култ към притежаването и натрупването, включително в храната. Проблемът идва днес, когато имаме достъп до изобилие, но не сме преминали ментално към нов модел на хранителна култура. Преяждането и „пълната маса“ остават ценност, въпреки медицински и научни данни за вредите от това. Често се бърка обилната храна със здравето, а скромната — с болест или бедност. Какво показва това? Не, че сме диваци, а че все още не сме преосмислили културния си код в съвременен контекст. Все още живеем с усещане, че дефицитът дебне зад ъгъла, дори когато хладилникът е пълен. Изпитваме необходимост да демонстрираме „имане“, защото исторически твърде дълго сме нямали. Възможната промяна е най-вече чрез образованието. Вече не е трудно да се стигне до познаване на съвременни модели на хранене — като интермитентно гладуване, сезонно хранене, минимализъм. Като примери, може да се равняваме по влиятелни личности: Хора, които показват, че изисканият живот може да е и скромен, но здравословен и умен. Добре е да настъпи и преосмисляне на ценностите. Трапезата да стане място на разговор, етика, баланс, не само на демонстрация. Не сме диваци, но просто сме носители на културен код, който има нужда от актуализация. И тя вече е започнала в някои среди. Въпросът е как да се направи по-масова, без да звучи като атака към „бабините манджи“ и „честния хляб“. Защото не е нужно да губим топлотата и гостоприемството — просто трябва да ги отделим от преяждането.

Байкушевата мура    Сравнение на имплантатните системи    Зъболекар в Пловдив    Базални импланти - информация    www.ralev-dental.com    Дентална клиника в Пловдив    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен    Онлайн магазин за дентални материали

Хубав извод и добре обоснован

- Само да не стане като през 78-ма... - Какво е станало през 78-ма? - Един яде, пи и после така се...

Алеко е предал много точно Бай-ганьовщината в епизода в купето на влака, където Ганьо си изпросва круши от друг спътник, понеже той (Бай Ганьо) много обичал круши. В нашата художествена литература примерите с най-изразена гротеска по отношение на храненето в не липсват. В поведението около храненето често се разкриват социални и културни деформации, а българските литератори не са останали безчувствена към това. Особено силна е сатиричната линия в класиците, които използват храненето като метафора за алчност, простащина, социална деградация и липса на мярка. Ето някои от най-изразителните примери: Бай Ганьо — Алеко Константинов; епизодът във влака и крушите. Бай Ганьо нагло казва на спътника си, че много обича круши и си „изпросва“ не само една, а няколко, без капка срам. Гротеската идва от нахалството му, липсата на елементарна култура и невъзможността да разбере границата между личното и споделеното. Яденето в немските хотели, където Бай Ганьо събира хляб, салфетки, масло и всичко, което може „да се вземе“. Възпитаният човек потъва девет стъпки в земята от срам. Ганьо Балкански винаги яде така, че да се забележи, сърба и мляска шумно, да остави следа — храната става като театър на личността. В Чичовци на Иван Вазов, епизодите с Пена Госпожина и трапезите. Вазов представя дребнобуржоазното чревоугодничество чрез герои, които мислят само за ядене, клюки и дребни удоволствия. Особено комични и гротескни са събирането на „патриоти“ около трапезата, където вместо за народни дела се говори за манджи и бъклици. Под игото на Иван Вазов, в епизодите с гощавки и сватби. Особено на сватбата на Соколовата дъщеря и в описанията на чорбаджиите, яденето и трапезата, са символ на показност и демонстрация на „сила“. Гротеската е по-лека, по-реалистична, но ясно показва как храната става средство за социална демонстрация. Андрешко на Елин Пелин. Дребният селянин срещу властта. Макар и по-деликатно, храната (или липсата ?) играе роля. Селяните живеят в лишения, но винаги са готови да споделят залък, в контраст с наглата лакомия на господарите. Гротеската тук е по-скрита — в това, че тези, които имат, не споделят, а тези, които гладуват, са готови да дадат. Българският народен хумор (вкл. анекдоти, фолклор), извежда образа на лакомника, който умира, защото не може да избере между три гозби. Имаме приказки за селяни, които крадат вино и сирене с хитрост и без срам. Даже историите с Хитър Петър, дето направил чорбичка от камъче и си слагал къшея хляб над вдигащата пара скара, прави храната сакрален елемент на българщината. Храненето е най-дълбоката културна основа на „Бай-Ганьовщината“ — не само в литературата, но и в устната традиция. Българската литература (особено възрожденската и реалистичната), не спестява гротеската около храненето. Храната се превръща в огледало на душевна нищета, липса на мярка, желание за показ и социален престиж. Това поведение, описано с хумор, често разкрива дълбоки културни модели, които оцеляват и до днес.

Вихрен – красавецът на Пирин    Стоматолог в Пловдив    Връх Вихрен – трети по височина на Балканите    www.see-bulgaria.info    www.ralev-dental.com    www.see-bulgaria.com    Карцином на кожата

Зло куче имало в Злокучене

Но село Злокучене има в общините Септември и Самоков. Иди разбери откъде е злото куче

В България има две села, които са наречени на зли кучета, оставили такава следа в спомените на хората, та те нарекли селата си Злокучене. Съществува и село с не по-малко характерното име Горно уйно. Какви ли още народни творчества не ни удивляват в имената на населените места. Имената на населените места в България са истински езиков фолклор — някои са поетични, други страховити, трети направо сюрреалистични. Зад тях често стоят легенди, случки, прозрения, майтапи и понякога — злободневен хумор, който е устоял столетия. Ето няколко от най-колоритните и удивителни примери. На животинска основа (като Злокучене), съществува село Камилски дол – явно не заради камили в планината, а заради приликата на терена или вехта легенда. Вълчедръм – от „вълчи друм“ (път на вълците). Мечка – какво по-пряко? Или е имало мечка, или много се е говорело за нея. Може мечка да се е пързаляла по задник по стръмните урви. Има скандално-забавни, като Горно Уйно и Долно Уйно – идват от старобългарското уино (възвишение, височина), но днес звучат... кхм, народно. Дупница – от „дупка“ – долина между планини, но често повод за каламбури. Куртово Конаре – напълно невинно (от личното име Курт), но винаги разсмива градските уши. Съществуват и мрачно-легендарни названия. Злокучене – от зли кучета, които се пазят в паметта, очевидно на мнозина. Угърчин – според някои: от „угар“ (необработена земя), но според други – свързано с „огорчен“, защото били нападнати от турци. Кърджали – кръстено на предводител на кърджалии, които са вършили зулуми в региона. Страхилица – близко до „страх“ – място с плашещо име, но малко хора знаят за него. Но съществуват и природни поетизми. Сладка вода, Бяла вода, Жълти бряг, Борово, Ягода, Глогово – тия сякаш са извадени от фолклорна поема. Златарица, Звездец, Сребърна – звучат магично и мистично, макар да имат логични обяснения. Тъпчилещово звучи комично и сякаш е извадено от анекдот, но е от фамилия Тъпчилещов. Звучи все едно някой гази всичко. Бутан – съвпадение с азиатската държава, но и с глагола „бутам“. Кошаре – реално заграждение за добитък, но звучи като позив за сън. Безмер е като послание или проклятие от „без мяра“ – или за плодородие, или за наказание. Злидол – „долина на злото“ или трудна за живеене местност. Невестино – според легендата, вдовица или невеста построила мост в нейна чест. С имена от миналото или фолклора са, примерно, Хаджидимитрово, Бенковски, Левуново – носещи спомени за личности или революционери. С такива имена е пълно по цялата страна. Бачково, Троян, Клисура носят духовно-религиозно значение. Има особени бисери: Попрелка – от „прегрял“ район, или име на билка; Орешец – сладко и невинно, но и свързано с чупене; Трън – място трудно за живеене, но устойчиво; Глуфишево – звучи като място за комедиен сериал; Сливарово – има нещо шеговито в самото звучене. Във Великотърновския край, около Трявна, Елена, Килифарево, има най-много села, завършващи на окончание „-ци“. Към фамилията на някой колибар, добавяш окончанието „-ци“ и името на селото си идва. Добревци, Тодювци, Пейковци, Лилковци, Яковци, Бръчковци и т.н и т.н. Българските имена на села и градове са съкровищница от езикови пластове, хумор, страх, величие, ирония и спомени. Те не просто означават нещо — те разказват истории. Истории, които често се предават в едно изречение, скрито зад един корен или суфикс.

Имплантатни размери    Зъболекар    Протезиране с импланти    www.tourinfo-bg.com    www.tourinfo-bg.net    Балонен синуслифтинг

Контакт с авторите на портала    Костна пластика    Синус лифтинг    Двуетапно повдигане на синусов под    Новини от имплантологията    Костни дистракции    Първи балонен синуслифтинг

Зъбни импланти    www.bg-tourinfo.net    Дентални импланти

Травми на зъбите    www.bg-tourinfo.eu    Град Пловдив    Рила    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи

Стоматологична клиника в Пловдив    Информация за Вихрен    www.see-bulgaria.net    www.tourinfo-bg.com    www.bg-tourinfo.info

Българският туристически информационен сайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.