История на Видин

    Видин е имал много и най-различни имена по време на своето съществуване. Гърците нарекли града Видини, българите - Бъдин или Бдин, унгарците - Будин. В географски карти отXV и XVI век Видин фигурира с имената Видин, Пидин, Бидин, Бодин, Кираденум, Бишитери (?!) и много други. Вероятно всеки, който е преминал през града, се е опитал да му даде някакво ново име, нямащо много общо с предишните.

Легенди за Видин    Вход в нашия форум    Крепостта Баба Вида    Исторически музей - Видин    Видинска епархия    Население на Видин

Информация за Видин    Други туристически обекти в България - Пирин планина    Имплантология    България - RSS

Бдинският пехотен полк    План на крепостта "Баба Вида"    Маршът на Бдинци    Информация за Видин    Пловдив    Квартал Мараша

Пародонтална кюрета    България    Байкушевата мура    Информация за река Дунав    Зъбни импланти    Лицево - челюстна хирургия

   Видин има богата история. От най-дълбока древност се срещат археологически находки, които свидетелстват за наличието на индивиди от вида Homo Sapiens  в региона. Старокаменната епоха или палеолитът (от гр. палео - стар и литос - камък) е разделен на три периода: стар (ранен) среден и късен, всеки от които има по няколко подпериода. Късната старокаменна епоха датира от около 40000 до 10000 г. пр. н. е. Находки от тази епоха има в пещерата Миризливка до село Орешец, Белоградчишко. Въпросната пещера се намира на 3 - 4 километра западно от село Орешец в подножието на отвесен варовиков масив, вляво от старото шосе за Белоградчик. Тя е от най-ранно обитаваните от първобитния човек пещери у нас от края на старокаменната епоха. Видинските учитили Лазар Филков и Васил Атанасов през 1929 година правят първите проучвания, които продължили през 1931 година под ръководството на Рафаил Попов от Архелогическия музей в град София. Първобитните хора са обичали пещерите (там са намирали естествен подслон и защита) и поради това обитавали и други пещери във Видинския край - Лепина Печ на 4 км. източно от Белоградчик, Попова печ край село Върбово, Пеещата пещера до село Каленик, и разбира се, Рабишката пещера Магура. Последната е известна в цял свят със скалните си рисунки. Дори и в съвременното високотехнологично общество пещера Магурата представлява интерес за всякакви варвари и парапитеци - под скалните рисунки от преди 10 000 години се срещат надписи от рода на "ЦСКА е шампион", "Пешо е олигофрен", "Ж + Пена = ВОЛ" и т.н.

    Селище от епохата на неолита и енеолита е открито на 1.5 км. северозападно от Видин до бившата керамична фабрика "Катюша". Селището датира от края на новокаменната (неолитната) и меднокаменната (енеолитна) епоха - 5000 - 3000 пр. н. е. За сравнение - най-старите сведения за наличие на някаква форма на държавност в Древен Египет датират от 3200 г. пр.н.е, т.е. селището е доста древно, макар и организирано според социалното устройство на първобитно - общинния строй. Предполага се, че такова праисторическо селище има и в най-високата част на Видин. Установяването на днешния климат след последното застудяване през кватернера се отразява благоприятно за развитието на човека по Видинския край. Той започва да напуска пещерите и скалните навеси и да се заселва край реките и езерата. Остава да видим по какъв начин ще се отрази на човека глобалното затопляне, но това е друга тема. Жилището на човека през тази епоха е надземно, изградено от колове, с плетени стени от пръти, измазани с кал и покрити с водни растения и слама. Човекът започнал да се занимава с примитивно земеделие и скотовъдство вместо само с лов и риболов. Увеличили се броят и видът на оръдията на труда от кремък, кост и мед. Майсторите от онази епоха започнали да оглаждат и полират, а често и да пробиват дупки за поставяне на дръжки на много оръдия на труда и оръжия. Изработвали глинени съдове на ръка - това е характерен, но не задължителен признак за настъпването на неолита. Изпичането на съдовете ставало в открити огнища край селото. Матриархалният родов строй достигнал най-високото си развитие през епохата на неолита. Жената, представена в идолната пластика като майка - родоначалница, заемала първостепенно положение в рода. Тя предяла и тъчала, приготвяла храната и отглеждала децата - нищо ново под Слънцето! Постепено груповият брак се заменил от двоичното семейство, което според много социолози е повратният момент на прехода от първобитно общество към модерна цивилизация. С оглед на избягването на сексуалния промискуитет и съпътстващите го непрекъснати кавги за жени разни старейшини взели че измислили брака и моралните му основи. Развива се натуралната размяна на кремъчни и медни оръдия на труда, домашни животни между отделните родове и със съседните племена - търговията е също белег за развитие на цивилизацията.

    Селище от Бронзовата епоха е открито при село Градец (Видинско). Архелогически проучвания са извършени в района на най-голямото от трите селища, разположени върху естествено укрепено възвишение. То е разположено в месността "Суринат бряг", на 2 - 3 км югозападно от с. Градец. Културата на Бронзовата епоха (2 750 - 900 г. пр. н. е.) в Северозападна България е слабо изледвана. Селищата възникват предимно по дунавската тераса, тъй като Видинската равнина често се залива от водите на река Дунав. Културния пласт на селището при село Градец е с дебелина един метър и има четири хоризонтални пояса. Жилищата са от две отделни помещения, изградени са от забити в земята дървени колове, със стени от преплетени клони, измазани с кал и слама. Покривите са от слама и други разтения, а подовете от трамбована глина. Във вътрешността на жилището се намира засводена пещ в основата с камъни, която служи за отопление, осветление и приготвяне на храна. Открити са камъни от ръчни мелници (хромели), прешлени за вретена от глина, тежести за риболовни мрежи и много други различни предмети на бита. Новите бронзови оръдия на труда дават силен тласък за по-нататъшното развитие на стопанския живот - орното земеделие, скотовъдство, металургия и занаятите.

    Важно значение за историята на Видин (а и на България изобщо) имат траките. По крайбрежието на Дунав живяло тракийското племе мизи, т. е. бойци, сражаващи се отблизо. Тракийски находки са открити във Видин на дъбочина 5 - 6 метра в днешния квартал "Калето". Те датират от VI в. пр. н. е. Траките са носители на културата от бронзовата и желязната епоха, селището им заема най-високата част от града на брега на Дунав. Името му е неизвестно. Траките не са имали писменост и поради това е доста трудно да се твърди нещо за тяхната история със сигурност; според някои историци обаче траките не са били съвсем неграмотен народ и са имали някакъв вид писменост. Маргарита Николова от местния Исторически музей счита, че тракийското селище се нарича Пандон (Бандун), което означава блатна земя. Около Дунав блатата винаги са били в изобилие, така че вероятно са изиграли роля за въвеждането на това име. Река Дунав и мочурливата околност способствуват за развитие на селището. От изток то е естествено защитено от реката, а откъм сушата било изградено дървено-землено укрепление. Тракийските племена векове наред понасяли нашествията на различни народи. Походът на македонския цар Филип (350 - 336 г. пр.не.е., спряган за основател на гр. Пловдив) срещу мизите и бесите завършва с неуспех - той е тотално разбит. Синът му Александър Велики обаче се справил по-успешно и успял да почини Дунавската област. В своите военни кампании последният успял да достигне дори до Индия, така че една малка област около река Дунав едва ли му е оказала съществена съпротива.

 
    През третото десетилетие на I в. пр. н. е. пък започнали нападения от страна на римляните. Мизите обаче били смели бойци и доколкото можели, се бранели срещу римляните. Войската на траките е съставена от лека пехота и конница. Пешаците са въоражени с ножове и къси мечове. Тракийското поселение във Видин се състояло от примитивни къщи, оградени  с дървен плет. В дворовете им имало леки постройки за съхраняване на зърното, добитъка и земеделския инвентар. Тракиецът си служи с прости железни съчива. В тракийското семейство се произвежда груба керамика за бита. Жената преде и тъче, за да облича членовете на семейството. Самобитното тракийско изкуство се представя от оръжие, керамика, накити, конски амуниции. Важна роля в тракийския пантеон играе Тракийския конник. Култът към него е свързан с вярата в задгробния живот. Смята се че той носи плодородие и блага за хората. Характерни са и тракийски могили, които са чест обект на иманярски набези днес. Около Видин има следи от четири могили, които видинския историк Димитър Цухлев приема за тракийски гробници.

    Най-ранните писмени (и според историците - сравнително достоверни) сведения за града датират от III в. пр. н.е. Видин е един от най-древните градове на територията на България, на възраст е почти колкото Пловдив! Първите жители, за които има някакви исторически сведения, са келтите. Според доста изследователи е твърде спорно дали изобщо някога е имало келти по днешните български земи; според други дори съществуват родствени връзки между келти и траки, а според трети келтите просто са нападнали траките и са ги подчинили на властта си. По това време Видин е носил името Дунония, т.е. високо и укрепено място. На мястото на келтския град по-късно възниква римско селище и укрепление, наречено Бонония - римляните явно само са видоизменили келтското название на града; в същото време в превод от латински това означава хубава крепост. Римското селище е строено през I в. сл. н.е. и още тогава е съществувала солидна каменна крепост. Бонония е била станция на крайдунавски път, а през IV век - седалище на конни части. Градът е влизал в територията на римските провинции Мизия, Горна Мизия и крайбрежна Дакия.

    Римляните започнали да завоюват земите на траките между Стара планина и река Дунав около нулевата година (как само звучи!) и в 15-тата година създават провинция Мизия. Тогава настъпили големи социално-политически промени. От средата на I век започнало изграждането на т.нар. Дунавски лимес - укрепена граница по река Дунав включваща множество лагери, пътища и крепости. Организирана е речна флотилия. През 86 г. по стратегически причини провинцията е разделена на Горна и Долна Мизия. Преломен момент са войните с даките, които завършват успешно за Рим през II в.сл.н.е. Границата на империята се премества на север от Дунав и и настъпва период на относителна стабилност, известен като "Pax romana" (римски мир). Този период продължава до средата на III век, когато започват варварските нашествия. Рим е в невъзможност да отбранява земите на север от Дунав и при император Аврелиан (през 272 година) римляните загубили власт над Дакия. Границата се премества отново по река Дунав и при император Диоклециан (284-305) се извършва военноадминистративна реформа. Една от новообразуваните провинции е Дакия Рипензис(Крайбрежна Дакия) с главен град Рациария при с. Арчар, Видинско. Провинцията е обширна: на север до река Дунав, като включва и областта на Дробета (Турну Северин); на юг Стара планина; на запад до вододела на Морава и Тимок и на изток до р. Вит. В Крайбрежна Дакия са настанени значителни войскови части, а дунавската военна флотилия е реорганизирана. Според Notitia Dignitatum (разпределение на длъжностите) крепостите Бонония(Видин) и Дортикум (с.Връв) са постоянен лагер на кавалерийски части. Една от силните крепости в провинцията е описаната вече Бонония. През 295 г. Римската империя е раделена на Западна и Източна (Византия). Взетите от централната власт мерки за защита на дунавските земи довеждат до известна стабилизация. Видинският край става житница на империята. По времето на император Проб (276 - 282) се възтановяват лозята. Многобройните монетни находки свидетелстват за активизиране на търговията. Въпреки относителното стопанско оживление в дунавските земи през IV в. все повече се задълбочават процесите на разложение на робоваделската система. Мизия е включена в сферата на римско-елинистическият свят. В градовете се заселват преселници от Дакия и римските източни провинции, италийци, свързани с администрацията и войската. Появяват се и едри земевладения. Романизираните преселници допринасят за културния обмен и формирането на местната култура. От II в. има данни за местни работилници за скулптура и произведения на приложните изкуства.

    Латинският език постепенно се наложил писмено и говоримо като официален език сред градското образовано общество. Античната литература (а и култура изобщо) започнала бързо да се разпространява в градовете. Мизийските градове не се отличавали особено от градовете в източните провинции. Монументалната скулптура добила широко разпространение, заможните граждани били погребвани в богато украсени саркофази. Декоративната живопис и мозайката намират приложение в сградите и крайградските вили. Керамичното производство започва да измества вноса. Изящните произведения на златарите и бронзолеярите се произвеждали във все по-големи количества и задоволявали вкуса на местната робовладелска аристокрация. За развитие на античното изкуство и култура решаващо влияние започва да оказва християнството, което постепенно започнало да обхваща все по-широки слоеве от гражданите. Успоредно с християнската религия обаче се почитали божествата на римския и гръцкия пантеон; проникват и някой източни божества. Тракийското население от своя страна продължава да почита своите божества, сред които много разпространен е култът на Тракийския конник. Траките запазват обичая си мъртвите да се погребват под насип от земя (могила - чест обект на иманярски набези). Интерес представлява откритото край Видин могилно погребение на жена.

    През късната античност (IV-VI век) много племена преминават река Дунав. Започват нашествия на готите. Съкрушителни за Византийската империя са хунските нападения през първата половина на IV в. В тях се включват и славяните, които по-късно се установяват на юг от Дунав. Опитите на император Юстиниан I (527-565 г.) да ги спре чрез възстановяване на разрушените крепости по границата се оказват неуспешни. През 586-587 г. аварите опустошават земите в Крайбрежна Дакия и разрушават много крепости, между които са Рациария и Бонония. Първото нахлуване на римляните северно от Балкана е през 29 г. преди н. ера и е под ръководството на Марк Лициний Крас - известен за времето си пълководец, който между другото успял да потуши най-голямото въстание на роби през античността под ръководството на небезизвестния тракиец Спартак. Марк Крас достигнал мизийска крепост на река Дунав (по-късно - Рациария) и разгърнал войската си за бой. Преди сражението пред строя на войските излязъл един вожд на мизите (за които се казвало, че са най-страшни измежду варварите) и попитал римляните: Кои сте вие? Отговорили му: римляни, господари на народите. Тъй ще бъде, отговорил вождът, ако победите нас.


    Според пътеводителя на Хиерокъл, който датира от 527 - 528 г. всички провинции и градове, който управляват от императора на ромеите в Константинопол, са 64 провинции и 935 града. Провинция Крайбрежна Дакия е управлявана от консуларий с 5 града: Рациария (главен град), Бонония, Кастра Мартис (Кула), Ескус (при село Гиген, Никополско) и Дуросторум (Силистра). Интересен исторически документ е протоколът на Латеранския (Римски) църковен събор, който се е състоял в Рим от 5 до 31 октомври 649 година. Под председателството на пресветия и преблажен Мартин, папа на апостолическия престол на град Рим, заседавали и участвали много йереи (висши духовници с епископски сан). В списъка се говори за епископа на Бонония (Видин) Луминос Епископ Луминос. Липсват каквито и да било други сведения за тази личност; все пак явно човекът е имал висок ранг в църковната йерархия, след като е участвал в такъв голям религиозен събор.

    До XI век градът се е казвал Бъдин, а след това - Бдин. Първият владетел на град Бъдин, за когото има сведения, се е казвал Глад. Възможно е по ирония на съдбата името му да е свързано с имущественото състояние на жителите на града, кой знае? Глад е имал титлата таркан или комит, бил е от прабългарски произход и е управлявал значителни територии от двете страни на р. Дунав чак до Марош (днешна Унгария). Живял е в началото на Х век и се споменава във връзка с военните действия между българи и унгарци през периода 904 - 907 година. Глад е разполагал с големи правомощия и власт, имал е на разположение значителни военни сили, отбранявал е самостоятелно границите на държавата и е бил правоспособен да води мирни преговори. Ахтум е внук на Глад и според легенди е бил пазител на българско съкровище. То било заровено през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Наги Сент-Миклош и намерено през 1799 г. В Бдин Ахтум приел християнството. Имал силни боляри, голяма войска и много добитък. Ахтум контролирал пристанищата, през търговците внасяли сол и вземал мито - явно икономическите тенденции по онова време са били в подкрепа на протекционизма и против глобализацията. Ахтум поддържал равновесието по Средния Дунав и защитавал северозападната граница на българската държава. След смъртта на унгарския крал Геза (около 971 – 997, който крал бил син на Такшони), Ахтум се намесил в унгарските междуособни борби. През 1003 г. оставил самуиловия син Гаврил Радомир да ръководи отбраната на Бдин против византийците, потеглил на север за да воюва с маджарите и загинал.

    Съкровището на Актум е изработено от българския народ в днешна Северозападна България и по-специално от български златари; съдовете като цяло са от съкровището на манастири и са набавяни или от златарските работилници във Видин, или от дарения на готови съдове, изработени много преди това и на редица други места. То е продукт на бактрийска, сасанидоперсийска и византийска художествени школи; източните форми са следствие от подновяването на търговията между Изтока и Запада през втората половина на първото хилядолетие. Съдовете са произведения на различни ателиета и майстори; някои съдове са изработени от хазарското племе кабари, които са начело на маджарите в тяхната миграция на запад и са добри майстори на сребро и злато; други са създадени от печенегите, като част от сасанидските съдове са изработени в Леведия. Смята се още, че Съкровището е заровено в земята през 896 г. по време на маджарско нахлуване в Банат; също и към края на ІХ в., когато в равнините на Средния Дунав нахлуват унгарците. Според други хипотези и догадки е заровено в края на ІХ век по време на настаняването на маджарите в района на средното течение на Дунав.

    Първото българско царство в началото на 9 век включва в пределите си също град Видин. Унгарските исторически хроники “Gesta Hungarorum” споменават за Видинското княжеството на княз Глад, разположено на част от банатската територия, чийто княз е бил родом от Видин и е бил васал на цар Симеон Велики. Видинският владетел Ахтум (който е внук на Глад) се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основа манастира св. Йоан Кръстител, където привлича гръцки и български монаси. Ахтум управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище. "Ахтум разполагал с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); “той имал по-вече войска и от крал Стефан, комуто не искал да се покорява, а взимал мито от солта, която кралът прекарвал през р. Марош” (Г. Фехер); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим.

    Oт всички староунгарски хроники само Житието на св. епископ Герхард, началният вариант на което е съставен още преди края на ХІ век, представя княз Ахтум възможно най-пълно и обективно-подробно и тук той е могъщ владетел, покръстил се във Видин, имал седем съпруги, не бил особено ревностен християнин, “не почитал крал Стефан, понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт”; притежавал и неизброимо количество свободно пасящи коне и други под покрив; владеел много добитък с пастирите му; “бил заграбил властта над кралските (!?) солници при Моросиум, като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци”; властта си “приел от гърците”, построил в Морисена манастира “Йоан Кръстител”, “поставил в него абат и монаси гърци, които да спазват техния обряд и традиции”; “на този мъж робувала земята между река Керес до областта Трансилвания и до Видин и Зорен”; “Оттам той набирал голямата си войска и ни най-малко не се съобразявал с краля”. Крал Стефан влезе в съюз с Василий ІІ за окончателното покоряване на България.

    Крал Стефан е първият крал на Унгария и е от династията на Арпадите. Синът на Геза Вайк (Ищван) през 1000 г. приема католическа вяра и обявява Кралство Унгария. Коронясването на Ищван I за пръв християнски владетел на Унгария, който по-късно е канонизаран за светец под името "Свети Стефан", слага началото на унгарската държавност. Датата на това събитие се определя между Коледата на 1000 година или 1 януари 1001 година.

    Българският цар Самуил е живял от 997 до 1014 година. В началото на своята държавническа кариера той е бил управител на една добре фунционираща машина за държавен просперитет; според доста историци преди да стане български цар (а според македонски историци - македонски цар) той е бил управител на Бъдинската област. Историческите сведения за това са все пак твърде спорни. Според някои византийски хроники при бягството си от Константинопол синовете на цар Петър I  - цар Борис II и Роман - се отправили към България. При преминаването на границата царят бил убит, тъй като бил сметнат за византиец поради облеклото си. Успял да се спаси само брат му Роман, който се насочил към Видин. По това време държавата е управлявана от комит Никола, като всеки един от синовете му бил начело на определена област - Давид и Мойсей властвали на юг - югозапад, а Арон управлявал Софийската област. Според византийските летописци Видинска област била под властта на Самуил. Трудно е да се каже какво се е случило когато Роман стигнал до Видин; след известно време обаче Самуил станал български цар. Той поддържал добри дипломатически отношения с унгарското кралство - синът му Гавриил Радомир бил женен за дъщерята на унгарския крал Геза (Гейза). През 1003 година град Видин е подложен на осеммесечна обсада от византийския император Василий Втори. Отбраната е ръководена от въпросния Гавриил Радомир - син на цар Самуил, а събитията са описани от известния по това време византийски летописец Скилица Кедрин. В крайна сметка градът бил превзет; превземан е на няколко пъти и след това. Защитниците на града се прочули със своята смелост и изобретателност - успявали да гасят т.нар. гръцки огън (опасно и ефективно за времето си оръжие), като го улавяли в глинени гърнета и предотвратявали по този начин пожарите.

    Във Видин е живял свети преподобни Ромил Бдински. Той е роден в града, майка му е била българка, а баща му – грък. При раждането си е бил наречен Руско. Родителите му били заможни хора; детето било даровито и това му дало възможност да получи добро образование, с което възхищавал всички около себе си. Когато порастнал, родителите му поискали да го задомят, но той избягал тайно от тях в столицата Търново. В манастира "Св. Богородица Пътеводителка" Руско бил постриган за монах с името Роман. Неговото безпрекословно послушание и благоговението му пред Бога, неговото мъдро смирение и любов към всички и най-вече към болните били известни на всички братя в търновската "Света Гора" и в местността "Устие". По това време тези места били обитавани от множество монаси, които започнали да го наричат "Калороман" по гръцки или "Добрият Роман" по български. По аналогия около двеста години преди това братът на цар Асен - Йоан, бил наречен Калоян или добрият Иван. Роман чул, че великият сподвижник на благодатното безмълвие (исихазъм) и богосъзерцание св. Григорий Синаит преминал да живее на българска земя в местността "Парория" (пригранична на границата между България и Византия), оставил всичко и дошъл тук, където бил приет добре и обучаван във високите добродетели на истинския духовен живот. Получил дара на постоянната молитва, на постоянното вдъхновение и на постоянните покайни сълзи. Турските нашествия, разбойническите нападения, смъртта на св. Григорий Синаит го заставили да се завърне във вътрешността на България, но жаждата за парорийното усамотение и безмълвие го върнали отново в Парория, гдето приел велика монашеска схима с името Ромил. После той заминал с ученика си Григорий (който написва житието му) за Атонска св. Гора, където в местността Мелания се подвизавал много време и събрал монашеско братство. След злополучната за християните битка с турците при река Марица на 26 септември 1371 г. св. Ромил като мнозина други бил принуден да напусне Атон, да се пресели с учениците си в Авлона (близо до Драч), а оттам – в Раваница (Сърбия), в манастира "Св. Възнесение", където скоро и починал на 16 януари 1375 година.

    Видинското евангелие е написано малко след Четвероевангелието на цар Иван Александър (т. нар. Лондонско четвероевангелие) във Видин по поръка на царица Ана - съпругата на Иван Срацимир. Негов автор е Ромил Видински, който се е придържал към езиковите стандарти на Търновската школа - изписано е в търновски уставен шрифт. Известно е още и като Четвероевангелието на митрополит Данаил. Смята се, че за разлика евангелието на Иван Александър е богослужебна книга, главно защото е бедно на рисунки. Освен това в Четвероевангелието на Иван Александър е споменато, че то се чете, докато човек е "у дома". Видинското четвероевангелие е сред деветте ръкописа, добити от лорд Кързън по време на посещението му в манастира "Св. св. Петър и Павел" в Света гора в началото на 19 век (манастирът е гръцки, но притежава и голяма сбирка от български ръкописи).

    През 1213 година във Видин избухнал бунт срещу цар Борил. Този бунт бил потушен с помощта на унгарския крал Андрей (Ендре) Втори, който изпратил жупан Йоаким да възстанови властта на българския цар над разбунтувалите се поданици. По-късно, през 30-те години на XIII век, във Видин потърсил убежище руският княз Яков Светослав. Той бягал от монголско - татарското нашествие. По-късно успял да достигне високо положение в българското общество и през 1258 или 1259 година се оженил за внучка на цар Иван Aсен II (дъщеря на император Теодор II и Елена). Най-вероятно Яков Светослав е подкрепял българския цар Константин Асен (наричан също Константин Тих) в борбата му срещу претендента за престола Мицо. За тези свои заслуги той получил втората по значение след царската титла - деспот. По-късно той умело лавирал в дипломатическите си отношения с Търновското царство и Унгарското кралство и се превърнал в един от главните претенденти за престола. Започнал да сече медни монети с покровителя на династията на Асеневци свети Димитър. Вероятно още оттогава този светия е бил на почит в град Видин и в по-късни времена се изгражда храм, посветен на него. Политиката на княз Яков Светослав била толкова успешна, че станала заплаха за царица Мария, която го била осиновила по принуда. Мария успяла да го премахне (най-вероятно чрез отрова) към 1276 година.

   През XIII и XIV век Видин е столица на феодалните владетели Шишмановци, управлявали Видинското царство. Династията на Шишмановци води началото си от друг видински управител - Шишман, който управлявал града от 1280 до 1312 или 1313 година. Той бил от кумански произход и също бил женен за внучка на цар Иван Асен II (нейната майка е дъщеря на Иван Асен от брака му с Ирина Комнина, а неин баща е севастократор Петър). Шишман също бил с титла деспот, а неговото обширно владение било зависимо от мощния татарски хан Ногай. През 1292 година Ногай подтикнал Шишман да поведе поход срещу Сърбия. При този поход куманите от войската му изгорили сръбската архиепископска църква в Жича, но след това сръбският крал Урош II Милотин успял да разбие Шишман и дори да превземе Бдин. Намесата на хан Ногай възстановила властта на Шишман, а мирният договор със сърбите бил скрепен с брак - синът на деспота Михаил Шишман се оженил за дъщеря на сръбския крал на име Ана - Неда. Самият деспот се оженил за друга дъщеря на великия сръбски жупан - както се знае, браковете между различните династии с цел укрепване на политически и военни съюзи са били едва ли не ежемесечни в онази епоха.

    Владислав I (1325 - 1377), наричан още Влайку Вода, (на румънски: Vlaicu Vodа) е владетел на Влашко между 1364 и 1377 г. Владислав е васал на българския цар Иван Александър. Син е на владетеля Николае Александру и брат на войводата (титла на румънски владетел, близка до „княз“) Раду I. Владислав Влайку поема ангажимента срещу 180 000 флорина, платени от българския цар, да освободи Видин от унгарците. Под натиска на деспот Добротица и влашкия войвода Владислав Влайку, подпомогнати от местното българско видинско население, през есента на 1369 г. унгарският крал отстъпва, връща град Видин и освобождава Иван Срацимир.

    Цар Михаил III Шишман Асен е син на деспот Шишман от първия му брак и е роден около 1280 година. През 1308 година той вече бил съуправител заедно с баща си в Бдинската област; може би участие в управлението е имал и брат му Белаур. Михаил Шишман имал титлата деспот, дадена му от българския цар Теодор Светослав, с когото са били братовчеди. Скоро след това династията на Тертеровци загубила властта и Михаил Шишман бил избран за български цар. Задържал се на власт от 1323 до 1330 година. За да подчертае връзките на рода си с династията на Асеновци приел и името Асен. През 1324 година се развел с жена си Ана Неда, заточил нея и децата им в манастир и се оженил за сестрата на византийския император Андроник II Палеолог (вдовица на цар Теодор Светослав). Истински сюжет за латиносериал! Цар Михаил Шишман Асен се сремял да върне доминиращото положение на България на Балканския полуостров, но усилията му били безуспешни. Царят загинал в злополучна битка със сърбите при Велбъжд на 28 юли 1330 година.

    Белаур е син на деспот Шишман и брат на бдинския деспот (а по-късно цар) Михаил Шишман. По всяка вероятност през 1324 година Белаур е станал управител на Бдинската област поради издигането на брат му в държавната йерархия. Той е сред т.нар. велемощни боляри, които  влезли в преговори със сръбския крал Стефан III Дечански след гореописаната битка при Велбъжд. След тази битка на българския престол се възкачил цар Иван Стефан заедно с майка си Ана Неда. Белаур бил привърженик на сръбското влияние и пръв съветник на новия български цар; не пропускал да отстоява и личните си интереси. В края на зимата на 1331 година на престола се възкачил цар Иван Александър. Тогава Белаур откъснал Бдинската област от царството (през 1332 година) и създал куп проблеми на Иван Александър, който бил принуден да търси помощ от татарите срещу него. В края на краищата новият български владетел успял да потуши бунта и да възстанови властта си над Северозападна България. Това се е случило около 1337 година. Не е известно как е завършил житейският път на Белаур.

    Иван Стефан е първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и сръбската принцеса Ана - Неда. Роден е през 1300 или 1301 година. През 1324 година той и братята му били заточени в манастир; през лятото на 1330 обаче той застанал начело на държавата заедно с майка си. Той се домогнал до престола с помощта на сърбите, чието влияние в страната силно се засилило и това довело до преврат през 1331 година. След преврата Ана - Неда, Иван Стефан и братята му били принудени да избягат в ърбия и оттам - в Дубровник. По-нататъшната съдба на Иван Стефан не е известна.

    Михаил е вторият син на цар Михаил Шишман Асен от брака му с Ана - Неда. Бил е управител на Бдинската област през 1323 - 1324 година; имал е титлата деспот, която получил от баща си след неговото възцаряване. Изобразен е върху фреска в църквата в село Долна Каменица (днес в Сърбия), където е запазен и надпис "Михаил Деспот,  в Христа бога верен, син на цар Михаил." Други сведения за него липсват и поради това се смята че е починал твърде млад. След срещата на българската и сръбската армия на хълмистото поле при Земен (27 юли 1330) цар Михаил ІІІ Шишман и крал Стефан Урош ІІІ Дечански не достигат до мирно решение на конфликта, но решават да бъде сключено еднодневно примирие. Цар Михаил ІІІ Шишман, е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Денят и годината на раждането му не са известни. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II, който царува от 1321 г. до 1322 г. В един венециански документ от 1313 г. той е упоменат като "Михаил деспот на България, господар на Видин, родственик на цар Урош". За дъщерята на крал Стефан Урош II Ана - Неда Михаил III се жени през 1292 г., когато Милутин е принуден от татарския хан Ногай да върне Видин на деспот Шишман. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август 1324 г. Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анa - Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански. През 1326 г. Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. В тази ситуация българският владетел сключил таен договор за взаимопомощ (т.нар. Черноменски договор от 13 май 1326 г.) с император Андроник III. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. През 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон (октомври 1328 г.). През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на 1330 г. Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо - византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур - брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения било отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд. Преговорите между двете враждуващи страни, провели се между 25 и 27 юли 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юли българската войска се пръска да търси храна. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.

    Шишман е третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Ана - Неда. Той първоначално попаднал при татарите; след това се появил в Цариград като претендент за българския престол през 1341 година. Това изострило твърде много отношенията между България и Византия. Българският цар Иван Александър настоявал да му бъде предаден неговият "най-голям враг" Шишман, а империята заплашвала да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където той можел да разчита на "значителна подкрепа поради старото приятелство и близостта на рода". На византийците никак не им се искало да изпуснат възможността да се намесят във вътрешните работи на съседна държава - това бил един от любимите им дипломатически похвати. В крайна сметка обаче нещата заглъхнали, а по-нататъшната съдба на въпросния Шишман е неизвестна. Според някои твърде оспорвани от историците сведения цариградският патриарх Йосиф II (1416 - 1439) е син на "василевса Шишман" - може би става въпрос за същата личност?

    Людовико е четвъртият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Ана - Неда. Споменава се като братовчед на неаполитанския крал Роберт в документ от 1339 година. След Сърбия и Дубровник той достигнал до Неапол. Последното сведение за него е от 1373 година. Превратът от 1331 година довел на власт цар Иван - Александър. Той бил син на дъщерята на Шишман Кераца Петрица и деспот Срацимир.

    След смъртта на Андроник ІІІ Палеолог в 1341 г. на византийския престол сяда деветгодишният Йоан V Палеолог (1341-1391). Назначено е регентство в състав: императрицата майка Ана Савойска, управителят на Константинопол Алексий Апокавк, видният сановник Йоан Кантакузин и патриарх Йоан ХІV Калекас. Скоро се оформят две враждуващи групировки, едната начело с Алексий Апокавк, а другата - с богатия земевладелец Йоан Кантакузин. Есента на 1341 г. конфликтът между регентите прераства в гражданска война. На 26 октомври 1341 г. Йоан Кантакузин се самопровъзгласява за “василевс” на ромеите. В отговор патриарх Йоан коронова деветгодишния Йоан V Палеолог (1341-1391) за император и обявява Алексий Апокавк за регент. Това дава начало на поредната гражданска война във Византия. По този начин държавата отслабва непрекъснато и улеснява турците при завземането на територии от Византия, докато през 1453 не пада и Константинопол и Византия остава окончателно в историята.

    През 1365 година унгарците начело с крал Лайош І (1342-1382) нахлуват от северозапад. Унгарските крале още от началото на ХІІІ в. се титулуват “крале на българите” - вероятно поради близкото родство между маджари и прабългари, а може би и поради желанието на кралете им за хегемония над Балканите и Югоизточна Европа. Малко преди похода крал Лайош иска от Иван - Срацимир да се признае за негов васал, но получава отрицателен отговор. На 1 май 1365 г. унгарските войски потеглят към Видин, а на 2 юни превземат града. Цар Иван Срацимир и семейството му са затворени като пленници в крепостта Хумник (Босилево, Хърватия). С помощта на францискански монаси унгарците започват да обръщат българите в римокатолическа вяра. Това насилие се превръща в лична драма за около 200 000 българи, т.е. за около една трета от населението на Видинското царство. Докато траят тези събития, император Йоан V Палеолог заминава за Буда, за да търси помощ срещу османските турци. В края на лятото, на връщане от унгарската столица, той е задържан във Видин. Вероятно поради намесата на престолонаследника Андроник ІV Палеолог цар Иван Александър не разрешава на византийския император да пресече българските земи на път към Константинопол. По същото време граф Амадей VІ Савойски потегля от Венеция, за да воюва с турците. През септември той освобождава Галиполи и по молба на императрица Ана Савойска на 4 октомври 1366 г. потегля със своите 14 галери към Българското Черноморско крайбрежие, за да накаже българите. Амадей Савойски превзема Ахтопол, Созопол, Скифида, Анхиало и Месемврия и на 25 октомври обсажда Варна. Докато трае обсадата, графът започва преговори с цар Иван Александър и деспот Добротица и превзема още две крепости – Емона и Козяк. През декември Андроник ІV Палеолог е освободен и след като престоява в Калиакра и Месемврия, в средата на месец март 1367 г. се прибира в Константинопол. В резултат на сложно водените преговори Андроник ІV Палеолог трябва да получи Анхиало, Несебър и Варна, като поема ангажимента да посредничи между българския цар и влашкия войвода Владислав Влайку. Той трябва да убеди влашкия войвода срещу 180 000 флорина, платени от българския цар, да освободи Видин от унгарците. В крайна сметка преговорите постигат успех, защото през есента на 1369 г. унгарският крал отстъпва, връща града и освобождава Иван Срацимир. Значение за това негово решение има оказаният дипломатически натиск от Владислав Влайку и Деспот Добротица, както и настроенията сред местното население. Унгарският крал е преценил, че няма полза от размирици в един толкова отдалечен регион и поради това се изтеглил от град Видин. Византия взима Месемврия и Ахтопол, а Добротица – Варна, Емона и Козяк. На 17 януари 1371 г. цар Иван Александър умира.

    Eдин от упоритите митове в българската история е, че през XIV век Европа ни е оставила на произвола на съдбата - едва ли не съзнателно са ни оставили да паднем под властта на Османската империя. И че само Русия воюва за нашата свобода. Този мит упорито се натрапваше през годините на тоталитаризма, доколкото доминиращото традиционно русофилство и съответните антизападни настроения в българското общество са били чудесно в услуга официалната пропаганда. Историческите факти обаче свидетелстват, че европейските държави са съзнавали идещата от Изток опасност и са се опитали да я спрат. Въпреки че не са ни били длъжни с нищо, западните държави са преценили, че е по-добре да имаш за съсед християнска държава с нестабилно управление и честа смяна на династии, отколкото агресивна държава с амбиции за експанзия и силно централизирано управление, каквато е Турция по това време. Разгромът на християнските войски от османските турци при Косово поле през 1389 г. отеква в цяла Европа. Особено притеснени са в Естергом (тогавашната унгарска столица), доколкото след Сърбия явно идва редът и на Унгария. По това време крал на Унгария е Сигизмунд (1387 - 1437) от династията на Люксембургите. Тогава Унгария е в своя средновековен възход, а Сигизмунд е може би най-могъщият в момента в Европа християнски владетел. Според много историци той е може би и първият ренесансов монарх.

    Немец по произход, той е говорел 5 езика и сам се е определял като космополит. Вероятно затова унгарските му поданици не са го обичали много, което обаче не му е попречило да се опита да спре устрема на османските турци в Европа. Първата морална подкрепа за него идва от църквата - случва се нещо наистина безпрецедентно в историята на Ватикана. По това време папството преживява своя Велик разкол. Но и двамата папи - авиньонският Бенедикт XIII и римският Инокентий VII - благославят унгарския крал и призовават европейските рицари на кръстоносен поход против "неверниците". За съжаление по това време европейските рицари са под знамената или на английските, или на френските крале, водещи Стогодишната война. И все пак според Йоханес Шилтбергер, летописец на войните на Сигизмунд, в редиците на кръстоносното войнство се оказват и английски, и особено много френски бойци. Към тях се присъединяват германци, поляци, чехи и видинчани. Така на практика цяла Европа участва в битката под стените на Никопол. Именно там войските на крал Сигизмунд са пресрещнати от турската армия, командвана лично от султан Баязид (1389-1404 г.). Силите на противниците са приблизително равни - по около 20 000 души. Но както често става при подобни коалиционни армии, дисциплината на кръстоносците е слаба. Френските рицари не се подчиняват на плана на краля и тръгват в атака преждевременно. А османската армия, освен че е дисциплинирана, е и добре подредена - в центъра е башибозукът, зад него е прикрита елитната еничарска пехота, а по фланговете е конницата на спахиите. Нередовните турски части (башибозукът) не издържат удара на французите. Но увлечени в преследването, рицарите попадат под ударите на еничарите и спахиите - при тях бойната организация определено е била по-добра, съответно и са били по-ефективни при водене на бойните действия. Намесилите се в боя унгарци, чехи и немци пък са атакувани внезапно от стоящите в засада войски на турския васал, сръбския деспот Стефан Лазаревич. За съжаление сърбите в случая са били на страната на Турция, което може би е предопределило и изхода от битката. Тя завършва с пълен разгром на християнските войски. Малцина успяват да се спасят на влашкия бряг на Дунав. А венецианци и генуезци, чиято флота е в устието на Дунав, закъсняват. Тази битка слага окончателен край и на Видинската независимост, а също и на съществуването на България като самостоятелна държава (Второ Българско царство). Българският Цар Иван - Срацимир е пленен и посечен по заповед на Баязид. След половин век Европа ще направи нов опит да отхвърли турците зад Проливите. Начело на него ще стои друг чужденец на унгарския трон - полякът Владислав Варненчик.

    Видинското царство е самостоятелна българска държава, съществувала през втората половина на XIV век. Тя възниква върху феодалното владение на българските боляри Шишмановци и обхваща северозападните български земи. Видинското царство е създадено от въпросния цар Иван Александър за по-стария му син Иван Срацимир като компенсация за лишаването на последния от престол във Велико Търново. Обособяването на това царство като самостоятелна държава е фатална грешка на царя, последствията от която се носят от българския народ 500 години след това (а според много социолози - и до днес). Кой знае дали България е щяла да падне под турско робство, ако е била единна? Все пак един историк на половин литър червено вино веднъж изказа следното умозаключение: "Абе тя работата е била прецакана 100 години преди това". Може би турците така или иначе са щели да зявладеят отслабената българска държава. Или, както се изрази един председател на партийна секция на "Атака", всичко това е резултат на еврейски заговор.

В бдинската област започна да управлява Иван Срацимир - вторият син на цар Иван Александър от първия брак на царя. Иван Срацимир е роден през 1324 - 1325 година, а през пролетта на 1337 година бил провъзгласен за цар; именувал се "цар на българи и гърци". Към 1350 - 1351 година Иван Александър се развел с майката на Иван Срацимир и провъзгласил първородния си син от втория брак - Иван Шишман, за престолонаследник. Това влошило отношенията между баща и син и през 1356 година Видинското царство станало самостоятелна държава. През 1365 година царството е завладяно от маджарите, а цар Иван Срацимир и семейството му били изпратени в Хумник (днешна Хърватия). През 1369 или началото на 1370 година Видинското царство е освободено с помощта на цар Иван Александър и Иван Срацимир се завръща отново във Видин. След смъртта на Иван Александър през 1371 година отношенията с Търновското царство се влошили. Иван Срацимир откъснал царството от Търновската патриаршия и подчинил църковните институции на Цариградската патриаршия. С това естествено се засилило много гръцкото влияние в региона. Сечени са сребърни и медни монети с лика на Иван Срацимир и надпис "благоверен цар на българите". През 1388 година царството станало васално на турците; през 1396 година Иван Срацимир пуснал във Видин войските на маджарския крал Сигизмунд и избил намиращия се там турски гарнизон. За съжаление скоро след това Сигизмунд претърпял поражение при Никопол; след това турският султан Баязид се насочил към Видин, превзел града и сложил край на Видинското царство, а заедно с него и на България като самостоятелна държава. Според други исторически сведения това е станало през 1397 година и поради това тази година следва да бъде приемана за падане на България под турско робство. Цар Иван Срацимир бил пленен и изпратен в столицата на Баязид Бруса (днешният град Бурса в Мала Азия), където вероятно е останал до края на живота си. Липсват повече исторически сведения за съдбата на Иван Срацимир - последния български цар от Втората Българска държава.

    В Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" под №180(313) се пази ценен ръкопис от ХIV в. Той е с църковно съдържание и носи сложното наименование Октоих - параклитик (каквото и да означава това). Според историците най-важна в него е последната страница, на която се намира финалната преписка, отбелязваща епохата, автора и поръчителя на книгата. За съжаление бележката е запазена наполовина и втората част липсва. А именно там започва дълъг и прочувствен текст, където се разказва за ужасите и страданията, причинени от турските нашественици по българските земи. На нея се е намирала и датата на изпълнение, която е безвъзвратно загубена. Но дори и запазеното в първата част е изключително интересно. От него се разбира, че ръкописът е изпълнен в дните на благоверния и христолюбив Александър, който бил по двете линии от царско коляно - изразите говорят ясно за владетелското достойнство на поръчителя на книгата. Много изследователи на паметника са видели отбелязаната пред името титла като "господин" и са допуснали че става дума за българския цар Иван Александър (1331 - 1371). В средата на 90-те години на миналия век други автори пък забелязали след титлата четири неотбелязани досега букви. Това я променяло напълно от "господин" на "господинчик", като последната буква в този период има значение на "ч". Окончанията на -ич в господарски титли от ХIV в. са добре известни в примери като "царевич", "кралевич", "властелич" и др. Във всички случаи те обозначават наследниците на владетелите титуляри. Какво обаче значи титлата "господинчич"? Съвсем наскоро български учени са установили, че след превземането на столицата Търновград в 1393 г. султан Баязид оставя Иван Шишман като владетел в Никопол и близката област, но го лишава от царската титла. Според османската терминология той е "бег", западните пътешественици го наричат "херцог", а новооткрити документи в Румънската академия на науките го определят като "господин Търновски". Именно оттук тръгва развързването на загадката. Историческите извори съобщават, че първородният син на Иван Шишман се нарича Александър. Той несъмнено е кръстен на дядо си и пълната форма е Иван Александър, защото българските царе от ХII - ХIV в. задължително приемат като първо име Иван в чест на покровителя на народа св. Иван Рилски. В науката е установено, че в 80-те години на ХIV в. Иван Шишман го прави престолонаследник и съцар, както в тази епоха задължава владетелската институция в православните държави. Всъщност всички запазени документи, които говорят поименно за Иван Александър II, са от периода след превземането на Търново. Един ръкопис обаче разпръсква мъглата за времето преди трагедията от 1393 г. В написания през тези драматични години "Канон молебен за Царя" десетки пъти се отправя молитва за победа на българското оръжие над измаилтяните. Неговият автор Ефрем пожелава успех на Иван Шишман и на "сина на царя" в тежките битки срещу турците. Явно престолонаследникът на България е бил "царевич", а след отнемането на царското достойнство от султана автоматично е станал "господинчич". Това определя и времето за написване на ръкопис №180(313). Престолонаследникът Иван Александър II го е поръчал между 1393 и 1395 г., когато Никопол е превзет от турците, Иван Шишман е убит, а ограничената независимост на последните свободни територии на Търновското царство е ликвидирана. И тук започва голямата лична драма на първородния царски син. Преминалият тогава през българските земи немски рицар Ханс Шилтбергер разказва подробно за неговата съдба след 1395 г: "Бащата (Иван Шишман) умрял в затвора и когато напуснал живота, неговият син приел езическата вяра (т.е. исляма). И понеже Баязид завзел Самсун и земята Джаник, той му дал този град и земите в областта да ги управлява до края на живота си, и ги заменил за земята на неговия баща". Вместо християнското Александър, синът на Иван Шишман вече се нарича Искандер. Той получава обширната територия на селджушкия емират Кастемони, който османците току-що са погълнали в своята безжалостна експанзия не само срещу християните, но и против останалите мюсюлмани. Неговият главен център Самсун се намира между големите градове Трапезунд и Синоп на Южното крайбрежие на Черно море. На пленения селджушки емир пък е дадена областта около Никопол. Зад двете кратки изречения на немския рицар се крие историята на едно предателство. Някогашният борец за свобода и наследник на търновския престол малодушно изоставя вярата на своите деди и приема исляма. От философска гледна точка изборът му може да се обсъжда дълго - дали си заслужава заради една религия да се лишаваш от живота си? Или дори заради национална принадлежност? Какво налага избора на смъртта пред това да си смениш националността? Придобитите земи в Мала Азия не оставят съмнение в користните подбуди на цар Иван Александър II. Различна е съдбата на неговия роден брат Фружин, който избира нерадостното съществуване на емигранта. Той заминава за християнска Унгария и през 1408 г. заедно със своя братовчед и наследник на Видинското царство Константин вдига въстание срещу османската власт в България. По-нататъшната участ на Александър - Искандер е тясно свързана с перипетиите в историята на Османската империя. След разгрома от монголите при Анкара през 1402 г. (където се изявил монголският военачалник Тимур или Тамерлан) империята почти се разпада и селджуците възвръщат земите си. По-късно обаче султан Мехмед I (1402-1421) успява да укрепи властта си. Тогава синът на Иван Шишман отново се появява на политическата сцена като негов отявлен привърженик. През 1413 г. той получава земите на емирата Айдън с център в големия град Смирна. Съответно на победения емир Джунеид Айдъноглу пък се падат земите край Дунав и Никопол. Искандер остава верен васал на султана до края на живота си и загива като такъв. През 1418 г. той е пратен да преследва въстаниците на Бьорклюдже Мустафа, един от командирите на бунтовния шейх Бедреддин. Някъде в планините край залива на Смирна му е устроена засада и някогашният наследник на българското царство пада убит като виден османски военачалник.

    След падането на Видинското царство управлението на областта било поверено на сина на Иван Срацимир - Константин. Той бързо се съюзил с братовчед си Фружин (син на търновския цар Иван Шишман) и двамата решили да се възползват от десетгодишните борби за престола на Османската империя, които се водели между синовете на султан Баязид Първи (Баязид Светкавицата). Двамата братовчеди се присъединили към антиосманския съюза, воден от унгарския крал Сигизмунд V, което станало през 1404 година. През 1408 Константин и Фружин вдиганли Бдинското и Търновското царство на въстание и това било първото въстание на българския народ срещу поробителя. То било неуспешно, но явно Константин е имал доста голям авторитет в Османската империя (или е бил доста далеч от столицата и на никой не му е било до неговата област), защото въпреки бунта останал да управлява Видин до 1412 - 1413 година - според други сведения дори до 1421. Владетелят умира на 17.09.1422 година в Белград.

    Когато турците завладели Видин, там властвал един Саид Ашар паша. Като обикалял веднъж тия места, той харесал ъгъла, който се затваря между реките Тимок и Нишава - местността, където сега е разположен град Зайчар, и му скимнало да направи чифлик. Мястото било много красиво, земята плодородна, водата - в изобилие. Пашата веднага почнал да изпълнява желанието си и в скоро време там изникнали конаци, воденици, лозя и градини. Отначало пашовите земи били обработвани от селяните от съседните селца, ала Саид Ашар не се задоволявал само от тяхната работа. Искал да трупа големи богатства и да живее на широка нога. Затова той преселил по тези места колибари от около трийсетина тетевенски села. Оставил им обработването на чифлика и им опростил всички повинности към държавата. От тези заселници населението постепенно се увеличавало. Тук дошли да живеят хора и от други села на Видинската област. Този чифлик и хората, които го работели, образували голямо селище, наречено на името на Саидшар, но в устата на хората то се променило на Зайчар.

    През периода на турското робство Видин е търговски и пристанищен център, през който се поддържат търговски и пристанищни връзки с Влашко, Унгария и други съседни страни. Развиват се много занаяти; всъщност още от римската епоха градът е бил център на много занаяти. Причина за това е големият армейски гарнизон, който е имал нужда от тилово обслужване. В края на XVIII и началото на XIX век турският паша Пазвантоглу се обявява за самостоятелен владетел на Видин и прилежащите към него области и укрепява града. Владетелят е бил на власт от 1795 до 1807 година, като за този период е издържал три обсади на града. Султанът изглежда никак не е бил доволен от желанието на Пазвантоглу да управлява самостоятелна държава и поради това периодично изпращал редовна войска да обсажда Видин. Сепаратистките настроения явно винаги са били присъщи на населението на Балканския полуостров.

    През османското владичество Видин е център на област санджак, а от 1837 до 1864 - на вилает. След Освобождението градът става център на губерния, тъй като веднага след 1878 година в страната е въведено административно деление по руски образец. След това Видин е център на окръг и околия, а днес е областен град. Интересен факт: за две хилядолетия освен в пределите на България и Римската империя Видин е бил владение на много други държави: Византия (1003 - 1202), Сърбия (1292), Унгария (1365 - 1369), Австрия (1689 - 1690) и Османската империя (1396 - 1878). Това е много типично за пограничните райони в Европа, където границите са се променяли едва ли не всяко десетилетие; какво остава за Видин, който е разположен близо до събирателната точка на три граници. Жителите вероятно много съжаляват затова че градът им не е бил повече време под австрийска власт, особено за периода 1944 - 1989.

    В различни исторически документи се срещат свидетелства за много събития в град Видин за периода на турското робство и малко преди това. Открити са следните интересни писмени исторически извори:

    През XVIII - XIX век Видин се разраства и развива в търговско - занаятчийско отношение. Притокът на българите към града се засилва. Те се захващат с производителен труд, закупуват къщи и имоти и постепено заемат все по-значително място в стопанския живот. Видин е оживен пазарен център. Изнасят се зърнени храни, кожи, вълна, риба, рибено масло и много други стоки. Създаден е видински сборник (XVI) от закони за търговията. След Кримската война (1853-1856) Австрия, Русия и Франция откриват свои представителства в града. Известни износители на стоки са Емануил Шишманоглу, Неделчо Попов, Алексиев и други които имат кантори дори и зад граница. На дунавския бряг са складовете, теглилките, работилниците за кожа. Яко Капон разполага с четри кораба за търговия по река Дунав. Важен вносен артикул е каменната сол. Търгува се с Виена, Будапеща, Лайпциг, Темешвар, Брашов, Ниш, Триест, Дубровник, Солун, Цариград, Букурещ, Крайова, Венеция... на практика с цяла Европа. Причината за това е река Дунав - по това време основните търговски пътища са големите реки в Европа (каквито има доста). Скоро след това обаче железопътните линии изместват речните пътища и тъй като Видин е доста встрани от всички ЖП - линии, постепенно губи значение като център на търговията.

    Известен видински управник е Осман Пазвантоглу (син на пазач - пазвант и оглу от турски ез.). Той произхождал от богато видинско еничерско семейство и бил роден през 1758 година във Видин. Баща му бил Йомер Пазвантоглу - местен управител, който никак не се съобразявал с централната власт и поради това няколкократно бил изселван от града заедно със сина си. В крайна сметка Осман Пазвантоглу успял да откъсне от Турската империя големи територии,  в които се разпореждал като самостоятелен монарх (1793 - 1807). В края на XVIII век султан Селим III предприел три похода срещу Пазвантоглу; два пъти обсадил града, но не успял да постигне нещо съществено. Осман Пазвантоглу починал във Видин на 17.02.1807,  с което приключила и относителната самостоятелност на Видинския санджак.

    Българските въстания от 1835 - 1850 година и Великосръбската политика в България по това време също са дали голямо отражение върху региона. През 1833 г. българското население в Белоградчишко, Берковско, Нишко и Видинско предприема подготовка за въстание, но засилените мерки за сигурност от турските власти в тези райони и военно - политическото напрежение около урегулирането на териториалната граница на Сръбското княжество с Османската империя възпрепятстват избухването на българско въстание. Но подготовката за въоръжена борба не престава. Неколкократните контакти между сръбските власти с делегации на селски старейшини от Нишко не дават определени резултати, но под натиска на угнетяващата действителност в пределите на Османската империя в началото на 1835 г. шестнайсет села въстават, като заявяват, че “на турчина повече рая не можеме да бъдеме”. С посредничеството на Аврам Петрониевич (кехая на княз Милош Обренович) е договорено, че “никакъв господар или спахия или техен субашия не може да отива в селото, освен когато се отделя десятъкът.” Установен е размерът на спахийските и господарските вземания. Тези договорености осигуряват някакви придобивки за селяните и слагат край на вълненията в Нишко от 1833 - 1835 г.

    Много малко са изследванията за революционните ни дейци - емигранти в Сърбия по време на турското робство. От 1835 до 1850 г., когато избухва голямото Видинско въстание, селяните от Северозападна България въстават 7 пъти, организирани от емигрантите в Сърбия. Почти всички са били поощрявани от сръбските правителства. Те им давали щедри обещания, че ще помогнат не само с оръжие и боеприпаси, но и с войска. Така избухват първото и второто Пиротско въстание през 1835 и 1838 г. Между тези две въстания са и Берковските: през 1836 г. - Манчовата размирица, и през 1837 г. - Върбановото въстание. През 1841 г. на връх Великден избухва голямото българско Нишко въстание, на което също един от организаторите е Пуйо войвода. И това въстание е потушено най-жестоко. Избити са хиляди българи - предимно жени, старци и деца. Изпепелени са 225 села и сринати до основи 16 манастири и църкви. Това довежда до международна намеса, оглавена от французина Жером - Адолф Бланк. Целейки не само да се докара пред султана, но и че плановете му за заграбване на Нишки и Видински окръг могат да се провалят, ако Турция даде на тази област българско самоуправление, още по времето на въстанието през 1849 г. Гарашанин разпоредил организаторите, Пуйо войвода, Никола Сръндак, Коста Чавка, Цоно от Власотинци и други да бъдат задържани. Така подготовката на бунта, която се извършвала в Сърбия, била пресечена. Пуйо войвода успял да избяга. Прибрал се в родното си село Бойница, Кулско, и подготвил въстанието. Успял да вдигне 7 големи села в тази околия и две във Видинско. След потушаването му границата е затворена и дадена зелена улица за турските издевателства. Пуйо войвода със сина си даскал Вълчо, свещеник Владислав и още 9 техни сподвижници успели да се промъкнат през блокадата и отишли в заграбения през 1833 г. град Зайчар, където били в близки приятелски отношения с местната власт. Веднага Гарашанин не само нарежда да бъдат задържани, но и оковани във вериги, да бъдат предадени на турците. Това станало на граничната застава на Връшка чука. Пуйо войвода е осъден във Видин на смърт и обесен. В затвора е убит свещеник Владислав, a даскал Вълчо е пуснат в края на следващата 1850 г. по застъпничество.

    През 1850 година избухнало т.нар. Видинско въстание. Това било стихийно селско въстание в цяла Северозападна България. Причина за въстанието бил фактът че турската власт лишила населението от земя и хората били принудени да работят в чифлиците на турските феодали при много лоши условия. Въстаниците не се ръководели от никакви идеологически подбуди, искали само земя и някакви минимални битови условия. След Нишкото въстание в Северозападна България съществувало непрекъснато брожение - действали ръководители на движението като Цоло Тодоров, Иван Кулин и Петко Маринов, които обикаляли селата и призовавали населението към бунт.  В подготовката на въстанието участвали и някои местни чорбаджии, заинтересувани от премахването на спахилъка. Организаторите се събират тайно в манастира при село Раковица и обявяват 1 юни 1850 за начална дата на бунта. То обхваща района на Видин, Лом и Кула. Под водачеството на капитан Кръстьо селяните се насочват към града. Само 15 души от 2000 въстанници имат оръжие и поради това те бързо са разбити и разпръснати. Една група начело с Иван Кулин се отправя за Белоградчик, а останалите се събират около селата Грънци, Боковец и Пеликовец с намерение да обсадят града до получаване на подкрепления от Ломско. Видинският паша обаче ги напада и разбива. Най-мощно е въстанието в Белоградчишко. Няколко хиляди въстанници обсаждат града 10 дни, но не се решават да го нападнат поради липса на оръжие. След разгрома на движението в Ломско и Белоградчишко срещу тях са изпратени многочислени башибозушки банди, които бързо ги разбиват. Една част от въстанниците преминават в Сърбия, друга част в Стара планина, трети се връщат по домовете си. Тогава започва зверско клане на мирното население, което продължава дълго след потушаване на въстанието. Поради непоносимото си положение обаче населението не отстъпва от своите искания и е готово да продължи борбата. В крайна сметка властта е принудена да разреши изкупуването на спахийските земи.

    През 1866 година е построено шосе, което свързва Лом и София. В резултат на това пристанището в Лом започва да се развива, а това във Видин започва да запада. През 1897 и 1942 година е имало силни Дунавски наводнения, при което градът е пострадал доста. Поради това са строени крайречни диги с цел защита на ниския дунавски бряг. Скоро след това идва Освобождението на България от турско робство и Видин вече не е в границите на Османската империя, а в тези на Княжество България. Повече информация за Освобождението може да получите тук... Скоро след Освобождението обаче на Берлинския конгрес България е разделена на Княжество България и Източна Румелия, които се обединяват едва през 1885 година. След това избухва Сръбско - Българската война, по време на която в град Видин се разиграват също интересни събития.

    Във военната подготовка, организирането и осъществяването на Съединението през 1885 година участват и въоръжените сили: Армията на българското княжество, Източнорумелийската милиция, Народното опълчение, гимнастическите и поборническо - опълченските дружества. Съединението се приема с огромен ентусиазъм от българската войска. Офицерите и войниците посрещат вестта с неописуем възторг и изразяват готовността си да защитят границите на съединена България. Първото сериозно изпитание за младата българска армия настъпва съвсем скоро - на 2 ноември 1885 г. избухва споенатата по-горе Сръбско - Българска война. С въоръжената защита на Съединението армията прави качествено нови стъпки в своето развитие във военновременни условия. В боевете при Сливница, Драгоман, Цариброд, Пирот и Видин се изковава националното единство на въоръжените сили. През Сръбско - Българската война за първи път се реализира основната функция на армията – защита на Отечеството във война за национално обединение. Развива се и българското военно изкуство. Военната победа е още по-внушителна защото е изкована от офицери без боен опит, никой от които не е навършил 30 години. Първата заповед, която 24-годишният началник на Генералния щаб на Българската армия капитан Рачо Петров, отдава до командващия западния корпус майор Гуджев и капитан Узунов – комендант на Видинската крепост гласи: “От утре 6 часа сутринта, войната със Сърбия обявена. Вземете мерки!” Донесението на капитан Узунов е не по-малко лаконично: “Никакво движение сръбско не се забелязва. Юнаците са готови!” Боевете при Сливница са образец на активна отбрана. Отбранителните действия са осигурени от забележителния марш на българските войски от Южна България към Сливнишките позиции. По този повод чуждите военни кореспонденти отбелязват “Сливнишкото сражение бе спечелено от краката на българските войници”.  През Сръбско - българската война Видин е защитаван успешно от капитан Атанас Узунов.

     Ето какво пише пруският подполковник Хюгербюгер за боя при Драгоман: “Без да изгърми една пушка, с развити пряпорци и биющи барабани, под ужасен сръбски огън Бдинският полк пристигна на бърдото – един силен напор, и сърбите бяха изхвърлени с щика от позициите и изгонени от височините. Сърбите за пръв път чуваха звуковете на българския народен химн “Шуми Марица”. Тези звукове сетне бяха вече сами достатъчни, за да разтреперят сръбската войска и да я докарат към бягство. В много случаи сърбите напущаха позициите, щом чуеха звуковете на “Шуми Марица”.

     При Видинската отбрана една българска рота се изправя срещу два сръбски полка. Опасността от обкръжение подтиква командирът да иска разрешение за отстъпление. Капитан Узунов заповядва “Посрещнете неприятеля с щикове. И тия, последните, да решат кой да отстъпи!” На предложението на сръбския командващ генерал Лешанин да предаде крепостта, капитан Узунов отговаря “Мен са ме учили да превземам, не да предавам!” Следва контранастъпление, при което българското командване осъществява обкръжаване и унищожаване на противника чрез прекъсване на пътищата му за отстъпление. Сръбското командване е принудено да направи предложение за примирие. Крал Милан, малко преди това заканващ се, че ще “пие кафето си в софийските шантани”, е принуден да бяга панически, като в ръцете на победителите остава дори мундирът му , който и до днес се пази в Националния военноисторически музей в София. На 19 февруари 1886 г. е подписан Букурещкия мирен договор. Със сключения на 24 март 1886 г. в Цариград Топханенски акт Великите сили юридически признават Съединението на България. Победата във войната българският народ извоюва с цената на 700 убити и 4 500 ранени.

    След това важен момент в историята на Видин са Балканската война (1912) и Междусъюзническата война (1913). Интерес представлява един запазен исторически документ от това време - рапортът на генерал - майор Крастьо Маринов до щаба на действуващата армия във вразка с отбраната на Видин през междусъюзническата война през 1913 година. В него се откриват следните описания на събитията:

    "Донасям на щаба на действуващата армия че на 6 юли сърбите отхвърлиха от Кула нашия авангард в състав на две роти. На 8-и т.м. авангардът водеше бой към с. Бела Рада. По сведение на авангарда сърбите имали 2 - 3 дружини с две оръдия. Откъм Брегово още не бяха минали. В същото време знаех, че сърбите атакуват Белоградчик. Сръбските части, насочени към Видин, ги взеха на заслон. На 8-и юли привечер направих вилазка с две дружини и една батарея. На 9-и юли частите, които направиха вилазка, водиха бой цял ден. Сърбите ангажираха в тоя бой пет дружини, една гаубична батерия и 6 полски нескорострелни оръдия. Този бой разстрои, сплаши сърбите, накара ги да бъдат предпазливи и можаха да обсадят крепоста на 15-юли. Този бой даде възможност на 9-и срещу 10-и юли да влязат във Видин от отстъпилите от Белоградчик една дружина от 17-и полк, две роти нескорострелна батерия, телеграфна команда и 17 конни... На 15-и, 17-и и 18-и юли сърбите атакуваха крепостта като се насочиха към Новоселския участък. Всички техни атаки бяха отбити. В тези атаки сърбите ангажираха около три полка с 28 - 30 оръдия, от които една гаубична батерия. На 18-и юли привечер с общото прекратяване на воените действия, боят се прекрати. На 19-и юли се определи демокрационната линия. Сега сърбите още не са се изтеглили. По сведения сърбите в района, който заемат, продължават да плячкосват. В отбраната на Видин имаме загуби всичко: 2 офицери, 43 долни чинове, ранени 1 офицер, 327 долни чинове, контузени 20 офицери, 50 долни чинове, без вест. Артилерия имаме 52 оръдия с 19 819 снаряда. В склада имаме патрони: 1. Берданови 834 900, 2.Манлихерови 79 900, 3.Триливейни 494 400, 4. Картечни 2 000, Началник на Видин генерал- майор Маринов. Началник щаба - майор Стрезов"

    През Първата световна война се отличава Трети Бдински пехотен полк. Той води сражения на територията на днешна Македония, по-точно около Битоля. От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915 - 1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно - разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 грама хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина са се биели като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуват с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпили на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточило около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също били снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи били затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това дошъл редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнесли раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумнали на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк :-))). Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси и окопите се превърнали в огнен ад. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново в български ръце и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубили според различни източници от 40 до 75% от състава си и повече не предприели нито една настъпателна операция в този участък на фронта. Класически пример за ситуация по времето на войните в началото на ХХ век - добро командване, добра стратегия и тактика, лоша политика на правителството и царя, водещи в крайна сметка до провал.

    Маршът “Бдинци” е написан в началото на 1918 г. от талантливия капелмайстор на 3-ти Бдински пехотен полк Боню Кирчев. След смъртта му през 1941 г. личния му архив е предаден в полка, но изчезва или е унищожен. От неговото творчество е останал известният марш “Бдинци”, който разказва за победния ход на 3-ти Бдински полк по бойните полета на Сливница,Чаталджа и Македония.

    БДИНЦИ

Марш на 3 пехотен Бдински полк

Бдинци, лъвове, титани,

Наша слава всепобедна,

Що се носи от балкани

И до хижата последна.

Вас ви Сливница познава,

От победата гръмовна,

За България тогава

Храбростта ви бе чутовна.

И при Чаталджа с лъвска сила,

В бой вража мощ сломихте,

А при Струма, бистра, мила,

Родний край с венци покрихте.

    Изграден е паметник в чест на загиналите офицери и войници от Трети бдински полк във войните 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г. се намира на централния площад. Горната част на паметника се състои от скулптурна част и високо паралелепипедно тяло, облицовано с мрамор. Скулптурната част от тъмен патиран бронз изобразява група войници в боен устрем, държащи знаме. Върху челната част на облицования с мрамор постамент има надпис:

Величието на родината се гради
Върху костите на ония, които
Достойно живяха и умряха за нея”

    Костницата на загиналите от Трети бдински полк по време на Сръбско-българската война 1885 г. е изградена през 1911 г. и първоначално била разположена на централния площад, но по-късно е преместена на предгаровия площад “Съединение”(до пощата). Автор на проекта е скулпторът Андрей Николов, а на бронзовите релефи Арнолдо Дзоки. Състои се от централна част във формата на пресечена пирамида, в която е самата костница. Тази централна част е изградена от гранитни блокове. Отгоре има скулптурна фигура на войник в шинел с пушка в ръка. На лицевата страна има релефно изображение на сцена от войната и надпис:

“На героите от 3-ий пехотенъ Бдински полкъ”.

    В град Видин е имало и интересни събития по времето на фашизма и антифашистката борба. Срещали са се идеалисти, които са вярвали, че се сражават в името на народа. По законите на борбата малцина от тези идеалисти дочакали 9 септемри 1944 година. В безброй мемоарни записки, издадени по-късно, се изтъква най-настойчиво, че най-добрите и най-достойните са загинали. А немалко автори на спомени подхвърлят предпазливо идеята, че мнозина от останалите партизани, политзатворници и членове на партията съвсем не могат да се похвалят с достойно поведение. Особена силен е този намек в спомените на Славчо Трънски, който направо говори за голям брой сметкаджии, които са взели участие в борбата само след като победата била напълно сигурна и са се самосъхранили, хитро избягвайки опасностите. Напълно разбираемо - идеалистите винаги са плащали за всичко. В едно от полицейските досиета от времето преди 09.09.1944 се говори за заловен млад партизанин, някъде около с. Макоцево, на когото полицейският командир, който го разпитва, предлага два изхода. Единият е - ако предаде местонахождението на другарите си, той формално ще бъде осъден на смърт, но присъдата няма да бъде приведена в изпълнение и той ще дочака свободата си (като полицията ще остави следи, че е получила информацията по свой път, така че утре той ще бъде с чисто лице, ще бъде смятан за герой и ще живее щастливо). Другият изход е - ако той не предаде другарите си, полицията вярва, че до два дни сама ще ги открие, но за наказание те ще го разстрелят и ще оставят доказателства, че именно той е предал отряда си, така че утре всички ще го смятат за предател и дори камък няма да има на гроба си. Младият партизанин полудява - така поне се споменава в досието. Според нас едва ли е полудял - много вероятно е да е избрал първия вариант и след историческата дата 09.09.1944 да е станал активен борец против фашизма и капитализма и да се е възползвал от всички облаги от това.

    Известна личност от този период е Боян Чонос. Той е роден на 03.05.1921 в Видин и умира на 13.10.1943. Отрасъл в СССР, където родителите му са били политически емигранти. През 1931 година те се завръщат в България, а от 1936 година Боян Чонос е член на РМС. По-късно става секретар на Окръжния комитет на РМС в Видин. През 1939 година постъпва да следва право в Софийския университет; след нападението на Германия над СССР през 1941 (операция Барбароса) развива активна дейност за организиране на съботажи, доставяне на оръжие на нелегалните групи и т.н. Той е един от организаторите на Видинския партизански отряд "Георги Бенковски". Заловен от полицията през м. януари 1943, осъден на смърт и обесен. Доколко в оправдано подобен човек да се осъжда и да се превръща в национален герой подбно на генерал Ратко Младич? От пропагандна гледна точка това е удар в десетката. От гледна точна на общочовешкия морал обаче това си е направо безумие - да сочиш за пример на младите хора един масов убиец е меко казано престъпление спрямо човечеството... До днес обаче в град Видин има паметник на Боян Чонос, като скулптурата е много идейна - млад човек с буйни коси и нещо крайно налудничаво в погледа, зареян някъде встрани, вероятно замислящ поредния терористичен акт.

    В района на град Видин е действал партизански отряд "Георги Бенковски". Той е сформиран през 1942 година, както се спомена по-горе и отначало е бил само чета. През 1943 година четата прераства в отряд. Партизаните действали в района на Видинска, Белоградчишка, Кулска и Ломска околия. Провеждали снабдителни и наказателни акции, от които най-значимите са в с. Александрово (днес град Димово) и Белоградчик. От 15.01 до 17.01.1944 отрядът води бой с полиция и дава 17 жертви. На 08.09 и 09.09.1944 участва в установяването на Народната власт в с. Чупрене, Видин и Кула. Води и бой с германски войски в района на град Кула.