Освобождението на България от турско робство

Свободата е основополагащ човешки принцип, но цялата човешка история гъмжи от примери за неговото потъпкване. Каква е причината да се случва това с алгоритмично постоянство? Да не би да влиза в конфликт с биологически, физически или други закони и норми? Очевидно, да. Но, вероятно, не защото свободата противоречи на физичните закони. По-скоро защото тя влиза в напрежение с други фундаментални сили, които също са дълбоко вградени в живота: оцеляване, власт, сигурност, принадлежност и контрол. Може да кажем с висока степен на увереност, че човешката история е постоянен опит да се реши един много труден проблем: как много свободни същества, да живеят заедно, без свободата на едните да унищожи свободата на другите? Биологията не е „свободна“, в човешкия смисъл. В природата има огромна конкуренция. Всеки организъм се стреми да оцелее; да получи храна и ресурси; да се размножи; да защити територията си; да намали заплахите. Това не е морално зло. Лъвът не е „тиранин“, когато завладява територия. Вълците не създават конституция, за да ограничат властта на алфа-мъжкия. При човека обаче се случва нещо изключително: биологичният стремеж към власт, получава интелект, памет, оръжия, институции и идеологии. И тогава естественият стремеж: „Искам да контролирам средата си“, може да се превърне в: „Искам да контролирам теб.“ Оттук започва голяма част от историята на робството, деспотизма, завоеванията и диктатурите. Свободата на един човек има граница: другият човек. Тук се появява парадоксът. Ако аз съм напълно свободен да правя всичко, което искам, мога да отнема твоята собственост; да те убия; да те поробя; да ти забраня да говориш; да принудя другите да ми служат. Следователно, абсолютната свобода на един човек, може да унищожи свободата на всички останали. Затова цивилизацията постепенно създава регулации. Или съвсем точно - ограничения. Не всяко ограничение на свободата, е нейното потъпкване. Законът, който забранява убийството, ограничава свободата на убиеца, но защитава свободата на всички останали. Това е фундаменталният проблем: Свободата изисква ограничения, за да бъде възможна. Но тези ограничения могат да бъдат използвани и като оправдание за тирания. Човекът доброволно се отказва от част от свободата си. Това е една от най-дълбоките идеи в политическата философия. Първоначално човекът има огромна естествена свобода, но и огромна несигурност. Може да бъде нападнат, ограбен или убит. Тогава той казва: „Ще приема да не мога да правя всичко, което искам, ако някой гарантира, че и другите няма да могат да правят всичко, което искат с мен.“ Така възниква държавата. Но тук има опасност. Държавата получава монопол върху легитимната сила, за да защитава свободата. След това обаче може да се случи следното: Инструментът, създаден да защитава свободата, да стане нейният главен потисник. Историята е пълна с точно такива примери. Защо хората понякога приемат несвободата? Това е особено интересно. Човекът не желае само свобода. Той желае и сигурност; ред; храна; принадлежност; предвидимост; защита от хаоса. Затова често доброволно разменя свобода срещу сигурност. И понякога тази размяна изглежда разумна. Войникът приема дисциплина. Гражданинът приема данъци и закони. Пътникът приема правилата за движение. Човекът в опасност, приема командването на лидер. Проблемът възниква, когато временната необходимост от подчинение, бъде превърната в постоянна система на подчинение. „Трябва да се подчиним, защото има опасност“ постепенно се превръща в: „Трябва да се подчинявате, защото ние сме властта.“ Свободата е особено опасна за властта. Властта има естествена тенденция към експанзия, към разширяване. Един владетел, който днес иска само да събира данъци, утре може да поиска да контролира армията; съдилищата; пресата; образованието; религията; паметта за миналото; мислите на гражданите. Защото свободният човек е непредвидим. А всяка власт предпочита предвидимостта. От гледна точка на тирана, свободният човек е опасен, защото може да каже: „Не.“ И това малко „не“ е началото на всяко освобождение. Има и още един парадокс: свободата изисква зрели хора. Свободата не означава просто: „Правя каквото си искам.“ Това е по-скоро произвол. Истинската свобода изисква способност да разбираш последствията от действията си и да приемаш отговорност. Тя е трудна. Много хора предпочитат някой друг да решава вместо тях, защото така не носят отговорност; не поемат риск; не трябва да избират; могат да обвинят властта, ако нещо се обърка. Затова диктатурата не се поддържа само с насилие. Понякога тя се поддържа и от желанието на хората, да бъдат освободени от тежестта на свободата. Но свободата не е изобретение, което природата „забранява“. Напротив — човекът е продукт на природата, а способността му да избира, да планира и да казва „не“ също е биологично възникнала. Човекът не е напълно свободен от законите на природата. Той не може да избере да не старее, да не се нуждае от енергия или да не умира. Но има различни равнища на свобода. Не можем да изберем дали да имаме тяло. Но можем да изберем какво да направим с него. Не можем да изберем времето, в което сме родени. Но можем да изберем как да живеем в него. Не можем да премахнем всички ограничения. Но можем да избираме, кои ограничения приемаме и кои се опитваме да променим. Това вероятно е най-точната дефиниция на човешката свобода. Свободата не е в конфликт с физическите закони. Тя е в конфликт с концентрацията на власт и с биологичните импулси към контрол, сигурност и доминиране. Историята на човечеството, не е история на постепенното „изобретяване“ на свободата. Хората винаги са искали свобода. Историята е история на това кой има силата да я отнема — и кой има силата да я възстанови. Може би именно затова, човешката цивилизация се развива не когато открива, че хората са добри, а когато разбира, че никому не бива да се дава неограничена власт — дори на добър човек. Следва ли от това, че равенството също прилича повече на химера и утопия, отколкото на естествен елемент на мирозданието? Как да са равни, например, мъжете и жените, като са различни още от хромозомите, та до всичко - функции, приоритети, жизнен цикъл? Ако под „равенство“, разбираме: „всички хора са еднакви“, това наистина е химера. Но ако разбираме равенството като равна човешка ценност и равна правна защита, тогава то не е утопия, а цивилизационен принцип. Тук, може би трябва да се разделят няколко различни значения на думата равенство. Еднаквост — това очевидно не съществува. Мъжът и жената не са еднакви. Биологично са различни още на хромозомно равнище. Има различия в репродуктивната функция; хормоналната система; физическата сила и телесния състав; средната продължителност и особености на жизнения цикъл; някои статистически различия в поведението и предпочитанията. Но дори между мъжете има огромни различия. Един мъж може да бъде два пъти по-силен от друг. Един е гениален математик, друг — изключителен музикант, трети — блестящ механик. Затова равенството никога не може да означава еднаквост. Иначе трябва да кажем, че всички хора са „неравни“ във всичко — което е очевидно вярно. Равенство на резултата също е невъзможно. Тук се появява другата голяма утопия. Хората не започват от една и съща точка. Различават се по генетични способности; здраве; интелект; характер; семейна среда; образование; дисциплина; късмет; исторически обстоятелства. Следователно, е невъзможно всички да получат еднакви резултати, ако имат различни способности, желания и усилия. Ако двама души получат еднакви ресурси, те няма да произведат непременно еднакъв резултат. Затова опитът да се създаде абсолютно равенство на резултатите, обикновено изисква някой да започне насилствено да изравнява различията. И тогава възниква опасността: за да направиш хората равни, трябва да дадеш на някого огромна власт да решава, кой има „твърде много“ и кой „твърде малко“. Така идеята за равенство може да стане оправдание за ново неравенство — между управляващите и всички останали. Равенството пред закона е нещо различно. Това е може би най-здравият смисъл на равенството: един и същ закон да важи за всички. Не защото всички са еднакви, а защото никой не трябва да бъде поставян извън човешкото достойнство и правната защита. Тук различията между мъж и жена не са аргумент единият да бъде роб на другия; лишен от собственост; лишен от образование; лишен от право да избира живота си; физически насилван без правна защита. С други думи, различието не доказва неравна човешка стойност. Това е много важна граница. Съвременният спор често се обърква, именно защото се опитва да докаже нещо невярно: „Мъжете и жените са еднакви.“ Ами не са. По-добрата формулировка е: мъжете и жените са различни, но различието не дава автоматично право на единия пол, да господства над другия. Това е съвсем различно твърдение. Може да има различни функции без да има йерархия на човешката ценност. Окото и сърцето са различни. Но не казваме, че едното има „по-голямо право“ да съществува. Те изпълняват различни функции в една система. Разбира се, аналогията с мъжа и жената не трябва да се довежда до крайност — човекът не е просто орган в обществен организъм. Но тя добре показва, че различието и равностойността могат да съществуват едновременно. В природата няма равенство в смисъла на еднаквост. Има различие; конкуренция; йерархии; симбиоза; взаимозависимост; компенсация. Един организъм може да е по-силен, друг — по-бърз, трети — по-умен, четвърти — по-издръжлив. Човешката цивилизация обаче въвежда нещо, което природата сама по себе си не гарантира: моралното твърдение, че по-силният няма автоматично право да унищожава по-слабия. Това е огромен скок отвъд „естествения подбор“. И може би именно тук се намира същността на човешката цивилизация: природата създава различия; цивилизацията се опитва да предотврати превръщането на различията в право на господство; но когато цивилизацията започне да отрича самите различия, тя се сблъсква с реалността. Равенството като еднаквост, е утопия. Равенството като еднаква човешка стойност, е морален принцип. Равенството като равенство пред закона, е цивилизационна необходимост. А равенството на всички резултати е невъзможно без принуда. И може би най-здравото общество не е това, което твърди, че всички са еднакви, а това, което може да каже: „Ние сме различни. Но никой от нас няма право да превръща своето различие в право да унижава, поробва или унищожава другия.“ Властта променя и изкривява всичко. Както в човешкия, така и в животинския свят, а може би и в други светове. Но, желанието за доминация, не е ли еволюционно естествено и необходимо? Желанието за доминация вероятно е еволюционно естествено — но тук е важно да направим едно разграничение: естествено не означава непременно нито добро, нито неизбежно, нито винаги полезно. Ако йерархиите и борбата за статус, се срещат навсякъде в живата природа, не е ли властта фундаментален принцип на живота? Очевидно, до голяма степен — да. Но не самата доминация е единственият еволюционен принцип. Защо доминацията има еволюционен смисъл? За всеки организъм ресурсите са ограничени: храна; пространство; партньори; безопасност; достъп до групата. Когато ресурсът е ограничен, възниква конкуренция. В много животински общества по-високият статус дава предимства: първи достъп до храна; по-добра територия; по-голям шанс за размножаване; защита от други; влияние върху групата. Затова способността да се конкурираш за статус, може да бъде еволюционно изгодна. Но има нещо важно: еволюцията не „цели“ доминация като такава. Тя благоприятства поведение, което увеличава шанса за оцеляване и възпроизвеждане. Понякога това е агресия и господство. Понякога е кооперация. Понякога е подчинение. Понякога е измама. Понякога е саможертва за групата. В природата доминацията, не е същото като постоянна жестокост. Това често се разбира неправилно. В много животински групи съществуват йерархии, но те не са постоянна гражданска война. След като се установи кой е по-силен, конфликтът често намалява. Така йерархията може да изпълнява функцията на намаляване на насилието. Вместо всеки ден всички да се бият за всяко парче храна, групата има относително стабилен ред. Това е един от парадоксите: доминацията може да бъде източник на насилие, но установената йерархия понякога може и да ограничава насилието. Това се вижда и при хората. Всяка армия е строго йерархична. Но именно ясната йерархия може да предотврати хаоса в критична ситуация. Проблемът започва, когато властта престане да бъде средство и се превърне в самоцел. Човекът е едновременно йерархичен и кооперативен. Човекът не е нито самотен хищник, нито естествен комунистически колективист. Той е и двете: иска да има по-висок статус; иска да бъде уважаван; конкурира се; иска повече ресурси; но същевременно: сътрудничи; споделя; защитава близките си; създава групи; жертва се за общността. Точно тази комбинация е направила човека толкова успешен еволюционно. Един самотен човек, е физически слаб. Но група хора, които могат да координират действията си, е изключително мощна. Затова еволюцията не е избрала между: „власт или сътрудничество“, а по-скоро е създала сътрудничество вътре в групата + конкуренция между индивидите. Това е една от най-дълбоките характеристики на човешката природа. И тук се появява проблемът с властта. В малка група властта е ограничена. Ако водачът стане прекалено жесток, останалите могат да го напуснат; да го изолират; да го свалят; да го убият. Но цивилизацията създава нещо ново: власт, която може да се отдели от непосредствените взаимоотношения между хората. Вече не става дума просто за силен човек в племето. Появяват се бюрокрация; армия; полиция; данъци; писменост; идеология; религиозна легитимация; пропаганда. Тогава един човек може да управлява милиони хора, които никога не е виждал. И тук властта започва да се „изкривява“ в много по-голям мащаб. Доминацията е естествена. Но абсолютната доминация е неестествено мощна. В природата един индивид обикновено има ограничена власт. Той не може да контролира всички аспекти на живота на хиляди други същества. Човекът създава институции, които позволяват естественият импулс към доминация, да бъде усилен технологично и организационно милиони пъти. Така се появява император, който може да изпрати армия, да убие хора на хиляди километри. Или диктатор, който чрез държавния апарат може да контролира труда; движението; информацията; образованието; собствеността; дори имената и паметта на хората. Това вече не е просто „естествената йерархия“ на глутницата. Това е биологичен импулс, усилен от цивилизацията до невиждана мощ. Властта променя самото възприятие. Човекът, който дълго време командва, започва да възприема подчинението като естествено. Постепенно: „Хората ми се подчиняват“, се превръща в: „Хората са длъжни да ми се подчиняват“, а след това: „Аз имам право да решавам вместо тях“ и накрая: „Аз съм държавата.“ Тук се ражда тиранията. Не защото човекът внезапно става съвсем различен биологичен вид, а защото властта премахва обратната връзка, която обикновено го ограничава. Един обикновен човек получава незабавна реакция от околните. Ако е груб, хората го отбягват. Ако е агресивен, може да бъде наказан. Властникът може да бъде обграден от хора, които му казват само: „Да, господарю.“ Тогава реалността започва да се отдалечава от него. Желанието за доминация е естествено. Но също толкова естествени са: кооперацията; взаимната зависимост; съпротивата срещу прекомерната власт; търсенето на справедливост; стремежът към автономия. Затова човекът не е просто „животно, което иска да властва“. Той е по-сложно същество: иска да бъде свободен, но иска да властва; иска да бъде равен, но иска да бъде по-значим; иска справедливост, но иска изключение за себе си; иска ред, но не иска някой друг да му го налага. И може би именно това вътрешно противоречие е двигателят на цялата човешка история. В този смисъл, цивилизацията не отменя биологията. Тя се опитва да постави правила върху нея. Но биологията никога не изчезва. И когато правилата станат прекалено далечни от човешката природа, тя отново започва да си пробива път — чрез амбиция, бунт, война, революция или просто чрез стремежа на един човек да каже: „Аз няма да се подчинявам.“ Когато някой се опита "да излезе от матрицата", или се проваля, или не е разбран и приет, или пък открива нова глава в еволюцията. Как да приемаме отклоненията - да ги подкрепяме, или да се борим с тях? Да бъдем ли спокойни, когато еднополови двойки отглеждат и възпитават чужди деца? Думата „отклонение“ може да означава две съвсем различни неща: отклонение от обичайното или преобладаващото; отклонение от здравословното, безопасното или морално допустимото. Тези две неща не са едно и също. Човешката история е пълна с неща, които първоначално са изглеждали като „отклонения“ — нови идеи, религии, научни теории, политически модели, художествени форми. Някои са били грешки, други — престъпления, трети — пробиви. Следователно самата необичайност не е достатъчна причина нито за подкрепа, нито за борба. Въпросът трябва да бъде: какви са последствията? Трябва ли да приемаме съществуването на еднополови двойки? Да — в смисъла, че няма основание, обществото да преследва или насилствено да „поправя“ пълнолетни хора, заради личните им отношения. Това не означава, че всеки човек е длъжен да одобрява всяка форма на интимен живот. Търпимостта не е същото като лично одобрение. Трябва ли да приемаме, че еднополова двойка може да отглежда дете? Тук решаващият въпрос може би не трябва да бъде: „Има ли двама мъже или две жени?“ а: „Тези конкретни възрастни, способни ли са да дадат на детето сигурност, грижа, любов, граници, образование и стабилност?“ Американската академия по педиатрия например, поддържа, че за развитието на детето са решаващи сигурните и трайни отношения с грижовни възрастни и че наличните данни не показват, че сексуалната ориентация на родителите сама по себе си прави родителството по-лошо; позицията е потвърдена отново през 2022 г. Това не означава, че всички изследвания са били еднакво силни, или че няма научни спорове по методологията. Има публикувана критика на част от по-ранната литература, която оспорва някои силни обобщения и посочва проблеми с извадките и дългосрочните данни. Но оттук не следва, че трябва да приемем обратната теза — че еднополовото родителство по дефиниция вреди на детето. Природата е дала на мъжа и жената репродуктивна взаимодопълняемост. Това е факт. Но човешкото общество отдавна е надхвърлило непосредствената биологична схема: осиновяването съществува от хилядолетия; дете може да бъде отглеждано от един родител; от баба и дядо; от приемно семейство; от роднини; в някои култури — от разширена общност. Следователно, биологичният произход и социалното родителство не са едно и също. Биологията казва как се ражда дете. Тя не дава автоматичен отговор кой ще бъде добър родител. И обратното — фактът, че някой е биологичен родител, не го прави автоматично добър родител. Но има и граница, която не бива да се премахва. Не трябва да се превръщаме в общество, което казва: „Всичко ново е добро, а всяко съмнение е предразсъдък.“ Това би било нов вид догматизъм. Трябва да можем да задаваме въпроси: какво е най-добро за конкретното дете? Има ли стабилна и трайна семейна среда? Има ли любов и грижа? Има ли насилие? Има ли злоупотреба? Има ли способност за възпитание? Как се справя детето реално? Тези въпроси трябва да се задават към всички родители, не само към еднополовите двойки. Не трябва нито да защитаваме дадена семейна форма от всякаква критика, нито да я осъждаме само защото е различна. Да гледаме резултата. Понякога отклонението е мутация, която дава еволюционно предимство. Понякога е мутация, която уврежда организма. Понякога е просто неутрална особеност. Това е вярно и за обществото. Затова най-разумната позиция не е нито: „Всичко различно трябва да бъде унищожено“, нито: „Всичко различно трябва да бъде възхвалявано“. А: „Нека различието съществува, но нека последствията му бъдат наблюдавани честно.“

Съществува ли "заслужена" и "незаслужена" свобода? Ако роб е бил освободен по волята на робовладелеца, а не заради собствената си борба за свобода, заслужена ли е неговата свобода? Ако жена встъпва в брак, за да се грижи мъжът й за нея, тя не се ли отказва доброволно от свободата си, за да получи сигурност? Знамето "Свобода или смърт", не е ли мъжко знаме; колцина жени са го последвали, плащайки тази висока цена и след като биологията на жената предполага даване на живот? Свободата може да бъде получена по различен начин, но това не означава, че има „заслужена“ и „незаслужена“ свобода. Свободата не е награда. Ако робовладелецът освободи своя роб, робът не става „по-малко свободен“, защото не е водил въстание. Той не е длъжен да докаже, че заслужава свобода. Това е подобно на въпроса дали човек, спасен от удавяне, „заслужава“ спасението, ако не е успял сам да доплува до брега. Свободата е състояние, а не медал за храброст. Но има разлика между получена свобода; извоювана свобода; съхранена свобода. Извоюваната свобода често е по-дълбоко осъзната. Човек, който е платил висока цена за нея, вероятно по-силно разбира стойността й. Но това не означава, че човекът, който е бил освободен без борба, е по-малко свободен. Свободата може да бъде доброволно заменена за сигурност. Да, жена, която влиза в брак, за да получи сигурност и грижа, може доброволно да приеме определена зависимост. Но тук има много важна разлика между: „Избирам да завися от теб“ и: „Нямам право да съществувам независимо от теб.“ Първото може да бъде свободен избор. Второто е робство. Всъщност всички хора, постоянно обменят част от свободата си срещу нещо друго: служителят обменя част от времето си срещу заплата; гражданинът обменя част от действията си срещу сигурност; войникът обменя индивидуалната си воля срещу дисциплина; човекът в брак обменя част от автономията си срещу близост, семейство и взаимна подкрепа. Свободата не означава да не зависиш от никого. Това е почти невъзможно. По-реалистичната свобода е, да имаш право да избираш от кого и от какво да зависиш. А още по-важно, да имаш право да прекратиш тази зависимост, когато тя се превърне в принуда. „Свобода или смърт“ наистина звучи като мъжко знаме. Исторически, мъжете са били по-често тези, които са воювали; носели оръжие; участвали във въстания; умирали на бойното поле. Това не е случайност. Биологичните различия имат значение. Мъжкото тяло е средно по-подходящо за физическо насилие и война. Жената има уникална репродуктивна цена — бременност, раждане, кърмене и значително по-голяма инвестиция в ранното отглеждане на детето. От еволюционна гледна точка, е логично обществата да развият различно разпределение на риска: мъжете по-често да бъдат изпращани да умират, а жените да бъдат пазени като носители на бъдещото поколение. Това не е непременно „привилегия“. Защото има и обратната страна: мъжът може да бъде принуден да умира за общността; жената може да бъде принудена да ражда и да се грижи за децата; мъжът може да бъде оценяван според способността си да защитава; жената — според способността си да ражда и отглежда. И двата пола могат да бъдат превърнати в инструменти на колектива. Но жените не са отсъствали от борбата за свобода. Жените често са участвали в освободителни движения — като куриери, разузнавачи, организатори, медицински сестри, снабдители, укриватели, политически дейци и понякога като бойци. В българската история това се вижда при фигури като Райна Княгиня, Неделя Петкова, Елена Грънчарова и много други жени, чийто принос не винаги е получил същата митологична тежест като този на въоръжения мъж. Но има и по-дълбока истина: не е необходимо да умреш за свободата, за да бъдеш свободен човек. Това би било странна логика — че само онзи, който е готов да умре, има право на свобода. Тогава свободата би се превърнала в награда за самоубийствена смелост. „Свобода или смърт“ всъщност има два различни смисъла. За мъжа, който отива в битка, това може да означава: „Предпочитам да умра, отколкото да живея като роб.“ За майката може да означава: „Ще защитя децата си, дома си и правото им да живеят свободно.“ Това е същата свобода, но различна форма на жертва. Мъжът може да плати с живота си. Жената може да плати със загубата на дете; загубата на съпруг; изгнание; глад; насилие; години на грижа и лишения. Едната цена не е „по-малка“, само защото не е платена на бойното поле. Свободата не означава, да не правиш жертви. Понякога свободата е именно, да можеш сам да избереш за какво си готов да се жертваш. Жената, която избира семейство и доброволно приема зависимост от съпруга си, може да бъде свободна. Но само ако: изборът е неин; може да промени решението си; не е лишена от собствено достойнство; не е собственост на съпруга си; има право да напусне насилствена или унизителна връзка. По същия начин мъжът, който избира да стане войник и да рискува живота си, може да бъде свободен. Но човекът, който е насилствено мобилизиран и изпратен да умре за чужда власт, може да бъде дълбоко несвободен — дори ако носи оръжие. Следователно, свободата не се измерва с това, колко независим изглежда човекът отвън. Тя се измерва с това, има ли реален избор и има ли право да откаже? Мъжът и жената не са еднакви в начина, по който природата ги е направила уязвими. Но и двамата могат да бъдат свободни — ако имат право да избират как да използват тази различност. Свободата не е задължително да напуснеш всички зависимости. Понякога най-дълбоката свобода е съзнателно да избереш своите зависимости — любовта, семейството, родината, дълга, вярата или дори жертвата.

„Свободата, Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен. … Помни, Санчо, ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.“ Свободата е най-висшето благо! Свободата е на върха на копието! “Свободата, Санчо, е сладко нещо. От сладкодумците властимеющи не я чакай – с обещанията ще си останеш. Сладките неща те за себе си ги пазят. Я гледай за година власт само какви търбуси правят. Теб най-много с някое позагнило морковче да те залъжат. Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш...” „Дон Кихот де ла Манча“ на Мигел де Сервантес. “Званието “свободен човек” е най-скъпото.” – Еврипид. “Обичай свободата повече от живота.” -Лудвиг ван Бетховен. “Историята на свободните хора никога не се е пишела от случайността, а от избора – от техния избор.” – Дуайт Айзенхауер. “Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.” – Никос Казандзакис. “За свободата си струва да се плати…” – Жул Верн. “Понякога цената на парите е свободата.” – Робърт Луис Стивънсън. “За живот и свобода е достоен само този, който всеки ден влиза в бой за тях.” – Волфганг фон Гьоте. “Свободата е само част от историята и половината от истината… Затова предлагам освен статуята на Свободата на източния бряг, да бъде поставена статуя на Отговорността на западния бряг!” – Victor E. Frankl. “Свободата, привилегиите и възможностите трябва да се упражняват непрестанно, дори и да рискувате да причините някому неудобство.” – Джак Ванс

Джон Ф. Кенеди със своята прочута фраза от встъпителната му реч като президент на 20 януари 1961 г. във Вашингтон: „И тъй, мои сънародници американци: не питайте какво вашата страна може да направи за вас — питайте какво можете вие да направите за своята страна.“ “Ask not what your country can do for you—ask what you can do for your country.” В България от десетилетия съществува политическа партия "Движение за права и свободи". Идеята за свобода, е свързана тясно с идеята за права. Чудесно. А отговорностите? „Права и свободи“ без „отговорности“ е непълна политическа формула. Самото име на Движение за права и свободи е исторически разбираемо: то възниква като политическо представителство на хора, които се чувстват застрашени от държавна политика, насочена срещу тяхната идентичност, език и личен избор. В този контекст „права и свободи“ е било силно и необходимо послание. Но има една фундаментална особеност: правото е възможност. Свободата е пространство на избор. Отговорността е цената на избора. И трите трябва да вървят заедно. Например: имам право да изразявам мнение, следователно, имам отговорност да понасям последствията от думите си; имам свобода да избирам политически представители, тогава имам отговорност за избора си; имам право на собственост, което значи, че имам отговорност да спазвам закона и да не увреждам чуждата собственост; имам свобода да изповядвам религия или да не изповядвам никаква – значи имам отговорност да не превръщам тази свобода в принуда над другия; имам права като малцинство, но имам и отговорност като гражданин към общата държава. Тук се появява и по-дълбокият проблем: в политиката, правата често се представят като нещо, което „получаваме“, а отговорностите — като нещо, което „някой друг трябва да поеме“. Това не се отнася само до ДПС. Почти всяка политическа сила говори за права на своите избиратели — социални права, права на бизнеса, права на малцинствата, права на пенсионерите, права на държавата, права на работещите. Но много по-рядко казва: „Ето какво очакваме от вас в замяна.“ А демократичната държава не е система, в която гражданинът само получава. Тя е договор между свободни хора. Държавата е длъжна да защитава правата им, но гражданите са длъжни да поддържат самата система, която ги защитава. Свободата не е освобождаване от отговорност. Свободата е правото сам да носиш отговорността за своя избор. И може би именно тук е разликата между поданика и гражданина. Поданикът казва: „Какво ми дължи държавата?“ Гражданинът пита и: „Какво дължа аз на държавата и на другите граждани?“ Следователно, ако едно политическо движение, говори само за „права и свободи“, но не говори достатъчно за граждански дълг, законност, лична отговорност и принос към общността, неговата идеология остава едностранна. Има и още нещо важно: отговорността не трябва да се разбира като наказание за свободата. Тъкмо обратното — тя е доказателството, че човекът е свободен. Ако за всяко свое действие можеш да кажеш „някой друг е виновен“, ти всъщност не се държиш като свободен човек. Правата защитават човека от произвола на държавата. Отговорностите защитават обществото от произвола на отделния човек. Истинската демокрация се намира именно в равновесието между тези две защити. Всеки собственик на бизнес носи отговорност за експанзията на бизнеса, за продукти, подизпълнители, служители, заплати, осигуровки, кредити, наеми и пр. Той често поема рискове, за да издигне бизнеса на по-високо ниво. Понякога успява, понякога се проваля. Но без рискове, бизнесът рано или късно ще затъне. Рискът също е и поемане на отговорност за резултатите. Това рядко го има в структури на държавата и общините; с хоризонт - следващият мандат, евентуално. Кой е по-свободен - бизнесменът или наемният работник и държавният служител, които само броят минутите до 5 следобед и отиват да пият бира и играят карти? Да поставим свободата там, където обикновено не я търсим — в способността да поемеш риск и да понесеш последиците от собствените си решения. В този смисъл, собственикът на бизнес често е по-свободен, но и едновременно по-малко защитен. Наемният работник обикновено продава част от времето и труда си срещу относително предвидимо възнаграждение. Държавният служител също има по-голяма сигурност, особено когато системата е бюрократизирана. Ако работата е просто „да изкарам деня до 17 часа“, човекът може да живее с минимална лична отговорност за общия резултат. Бизнесменът не може да каже: „Аз си свърших осемте часа. Какво ще стане с предприятието, не е моя работа.“ Ако не мисли за утрешния пазар; за инвестициите; за конкуренцията; за качеството; за служителите; за клиентите; за кредитите; за данъците; за технологичното развитие; бизнесът постепенно започва да губи жизнеспособност. Той е свободен да реши: „Ще инвестирам.“ Но е отговорен, ако инвестицията се провали. Свободен е да наеме човек. Но е отговорен за това, дали ще може да му плаща. Свободен е да вземе кредит. Но е отговорен за връщането му. Свободен е да разшири бизнеса. Но ако експанзията се окаже грешна, никой не му дължи спасение. Тук има нещо много важно: рискът е една от най-чистите форми на свобода, защото превръща избора в лично събитие. Човек, който няма какво да губи и няма какво да носи на плещите си, може да се чувства свободен. Но това често е свобода без цена. Истинската свобода започва там, където можеш да кажеш: „Взех решението. Поемам последствията.“ Тук обаче да направим едно уточнение. Не всеки наемен работник е несвободен, а не всеки бизнесмен е свободен. Един човек може да е служител, но да има висока професионална автономия, да поема рискове, да развива проекти и да носи лична отговорност. И обратното — някой може формално да е „собственик“, но да бъде зависим от банки, политически покровители или държавни поръчки. Но като структурен принцип, собственикът на бизнес, живее в по-висока зона на личен риск и лична отговорност. И тук се появява огромният проблем на държавното управление. Бизнесът, който всяка година губи пари, в крайна сметка фалира. Това е суров, но ясен механизъм за обратна връзка. Държавата може да: натрупва дългове; поддържа неефективни структури; строи ненужни обекти; губи средства; назначава некомпетентни хора; взема лоши решения; и много често конкретният човек, взел решението, не плаща лична цена. Той може просто да не бъде преизбран. А дори и това не е сигурно. Така се появява една фундаментална асиметрия: Бизнесменът рискува собствеността си. Политикът често рискува само рейтинга си. А държавният служител понякога рискува още по-малко — просто може да бъде преместен на друга длъжност. Затова демократичната държава има огромен проблем: как да създаде институционална система, при която властта да бъде свързана с отговорност, а не само с права и привилегии. Защото ако човек има право да решава, но не носи последствията от решението си, това вече не е пълна свобода. Това е власт без лична отговорност. Обществото не трябва да пита само: „Какви права имам?“, а и: „Какво съм готов да рискувам, какво съм готов да поема и за какво съм готов да нося последствията?“ Защото човекът, който всеки ден отива на работа, изпълнява минималното, чака заплатата и после обвинява „системата“, може формално да има всички граждански права. Но гражданската свобода без лична отговорност лесно се превръща в потребителско отношение към държавата: „Дай ми права. Дай ми услуги. Дай ми пенсия. Дай ми заплата. Дай ми сигурност.“ А въпросът: „Какво аз създавам? Какъв риск поемам? Какво допринасям?“ остава извън разговора. Бизнесменът често е по-свободен, защото има по-голямо поле за избор. Но той е и по-несвободен от последствията на своите избори. А човекът, който само чака края на работния ден, може да бъде по-защитен, но това не означава непременно, че е по-свободен. Понякога най-голямата несвобода не е да имаш началник. Най-голямата несвобода е да нямаш смелостта да вземеш решение, от което зависи нещо.

Чуждата политическа власт, дискриминационната и асимилаторската политика на османската държава предизвикват борбата на българския народ срещу чуждото подтисничество. През XV - XIX век тази борба цели да опази българската народност, да съхрани демографския потенциал, да противодейства срещу системата на експлоатация и не на последно място – политическо освобождение. Редица фактори предопределят неуспеха на тази борба – липсва достатъчно мощна ръководеща социална сила, няма общобългарска организация и подготовка, както и надежден външнополитически съюзник. Османската империя е в зенита на своята мощ. Началото на българското възраждане поражда нови политически настроения, резултат от появата на буржоазията и от ускореното развитие на търговските и духовни връзки с Европа. Заедно с пробуждането на националното чувство се засилват интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава панхристиянската идея, появяват се първите усещания за общославянско единство. Всичко това поражда ново самочувствие. Възражда се идеята за възстановяване на българската държава. Христофор Жефарович през 1741 година описва в своята “Стематография” българския герб – корона, поставена върху главата на разярен лъв.

Градове в България    Центрофуга    Пирин планина    Кон    Връх Камилата

През първата половина на XVIII век българите все още са в плен на появилите се през предните векове кръстоносна идея, според която освобождението може да се осъществи след някакъв спасителен поход на християнския Запад срещу ислямския изток. Впоследствие тази илюзия е изживяна, като натрупаният революционен опит и порасналото национално самосъзнание мотивира българските политически движения и самостоятелните прояви на съпротива срещу османското владичество. Австро - турската война от 1716 - 1719 раздвижва българите католици в Хабсбурската империя. Георги Пеячевич, един от водачите на Чипровското въстание (1688), предлага на австрийския император план за ново българско въоръжено надигане. По това време е регистриран един бунт “на капитаните Георги, Филимон и Димитър” във Видинско. По сериозен въстанически опит е направен по време на Австро-руската война срещу Османската империя през 1735 - 1739. Въстание избухва в Западна България през 1737, когато австрийците превземат Ниш. След оттеглянето им обаче въстанието е бързо разгромено, следват обичайните турски жестокости и много българи са принудени да поемат пътя на емиграцията. Българи доброволци се вливат в християнските армии. Един от полковете в руската войска през тази война е съставен само от българи, сърби и гърци. През втората половина на XVIII век Русия измества Австрия от ролята на най-голям неприятел на Османската империя. Ето защо българските политически усилия се преориентират към Русия. През 1768 - 1774 русите провеждат една от най-успешните си войни срещу турците. Преминават Дунав и водят редица сражения на българска земя, достигайки до Шумен. На 20 юли 1774 генерал Суворов нанася тежко поражение на турската армия при с. Козлуджа (днес Суворово). По силата на сключения Кючюк - Кайнарджански мирен договор освен териториални придобивки, Русия си извоюва правото да покровителства православните християни на Балканите. С това Русия се издига до положението на най-важен фактор по отношение на Източния въпрос. Българите участват във войната с доброволчески отряди. За тях войната има една тежка последица. Именно след нея започва специфичното за османците разбойничество кърджалийството, продължило и в началото на XIX век. Положително е може би само това, че кърджалиите принуждават раята към масова самозащита; така се развива един дух на съпротива и непримиримост с чуждото владичество у българското население. Поради все още недостатъчната си политическа зрялост българите не успяват да извлекат някаква изгода от хаоса в Османската империя. Това са успели да постигнат сърбите - те вдигнали Първото сръбско въстание (1804 - 1813). Постигнатите успех и вдъхнали кураж на сърбите да се обвяват за автономни и да потърсят подкрепата на Русия. Наскоро след това избухнала нова руско-турска война (1806-1812). В Първото сръбско въстание българите, особено от западните краища, участват доста активно. В боевете се прочуват имената на командирите хайдут Велко, Драган Папазоглу, Кондо Бинбаши и други. Българинът Петър Ичко става член на делегацията на въстаналите сърби, която през 1807 преговаря с Високата порта за мир, известен като “Ичков мир”. Всичко това е плод на традиционната и почти инстинктивна солидарност на българите с всички неприятели на турците. Но в началото на XIX по-често и по-настойчиво отпреди те се поставят и самостоятелни задачи, опитват се да провеждат своя пораснала политическа активност под българско знаме, в името на България. Това се демонстрира най-вече в усилията да се привлече вниманието на Русия. Целите са национални, но скромни: иска се помощ за отхвърляне властта на султана, както и автономия за българските земи, които обаче да бъдат включени в рамките на Русия. В тези начинания най-значителна е ролята на Софроний Врачански, който се изявява като главен представител на българския народ чрез своя политически център в Букурещ. През 1804 двама богати търговци (Иван Замбин и Атанас Некович) заминават за Санкт Петербург, търсейки срещи с руски високопоставени лица, за да постигнат желаната помощ. Мисията им обаче не се увенчава с успех. По време на руско-турската война (1806 - 1812) руското командване предприема енергични стъпки за привличане на голям брой доброволци от българското население. В южноруските степи преселници българи сформират четири доброволчески отряда. Особено се проявяват водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски и др. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеникът Пантелеймон от Свищов, габровският търговец Васил Андреев, врачанският чорбаджия Димитър Хаджитошев и други. В началото на 1810 русите превземат Силистра, Никопол и Русе и се придвижват на юг, достигайки района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. В района на Габрово и Казанлък се съсредоточават няколко хиляди въстаници. През есента на 1810 голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. През пролетта на 1811 започва формирането на самостоятелна българска военна част в състава на руската армия, известна като Българска земска войска. За кратко време в нея се включват около 2500 души. Българската земска войска участва в редица сражения и спечелва признанието на генерал Кутузов. Преминалите Дунав руски войски намират в България приятелски настроено население, което им помага по всякакъв начин. Но нападението на французите, водени от Наполеон Бонапарт, принуждава русите спешно да приключат войната с Османската империя и се върнат да бранят родината си. След Букурещкия мирен договор (1812), който не дава нищо на българите, десетки хиляди мирни жители се изтеглят заедно с руската армия. По сходен начин се развиват нещата и през 20-те години на XIX, когато гърците водят ожесточена борба за независимост. През 1814 гръцки патриоти създават тайна организация Филики етерия (Дружество на приятелите), която си поставя за цел вдигането на масово въстание едновременно в Гърция, Сърбия и България. В тайните списъци на заверата се срещат имената на много българи от Търново, Пловдив, Сливен, Котел, Варна, Созопол, Одрин и др. Междувременно, въстание избухва в Гърция – Пелопонес - през 1821 година. То бързо обхваща голям район в страната. Турските войски претърпяват поражения. Едва намесата на египетския паша довежда до обрат в хода на събитията. През 1826 по-голяма част от въстаническата територия е окупирана, но неравната борба продължава. Доброволци от близо и далеч се притичват на помощ на гърците. Сред тях най-многобройни са българите. Те дават и доста видни военачалници в гръцките войски: Хаджи Христо, Атанас Българин, Ангел Гацо и други. Гърците са спасени от великите сили: при Наварин руско - френско - английска ескадра разбива турско - египетския флот (1827), а през следващата година Русия започва поредната си военна кампания срещу империята. Руско - турската война от 1828 - 1829 се оказва най-успешната до това време. Както при предишната война, така и сега, българите от вътрешността на страната и емиграцията подпомагат руските войски. Още при навлизането на русите във Влашко Георги Мамарчев от Котел, участник в Българската земска войска, сформира доброволчески отряд от 270 души, като участва с успех при превземането на Силистра. След превземането на Одрин от ген. Дибич Задбалкански в района на Лозенград и Люлебургас българите вдигат масово въстание. Одринския мирен договор от 1829 обаче, който носи свобода на Гърция и дава автономия на Сърбия, Влашко и Молдова, отново не споменава нищо за българите. Следва изтегляне на руските войски на север, като заедно с тях напускат родните си места 150 000 българи.

Пирин    Информация за Бански Суходол

Междувременно Георги Мамарчев е назначен от русите за комендант на Силистра – градът остава в руски ръце като залог за спазването на мира от турска страна, който пост му позволява да стане инициатор на съзаклятие, черпещо вдъхновение от гръцката Филики етерия. Едно добре подготвено въстание, според Мамарчев, ще доведе до нова руско - турска война и освобождението на България, както показва опита на Сърбия и Гърция. В съдружие с видния търновски търговец Велчо Атанасов – Джамджията той започва да подготвя тайна организация, призвана да осъществи въстание и останала в историята като Велчова завера. В съзаклятието се включва още Никола Гайтанджията от Търново, майстор Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата от Елена и др. В обсега на заверата попадат районите на Горна Оряховица, Трявна, Елена, Дряново, Габрово. Главно средища на организаторите и ръководителите става Плаковския манастир. Целта на съзаклятието е възстановяване на българската държава чрез едно общо въстание, което да предизвика и намесата на Русия. Майстор Димитър Софиялията се подготвя да тръгне за Варна с 2000 въстаници, преоблечени като строители, които уж трябвало да възстановят порутените стени на Варненската крепост. Именно там се предвижда да се обяви въстанието. След това е трябвало да бъдат завардени старопланинските проходи, за да се попречи на придвижването на турски войски в Северна България. В разгара на подготовката обаче един еленски чорбаджия издава заверата. Всички видни ръководители са арестувани и набързо осъдени. В. Атанасов – Джамджията, Д. Софиялията, Н. Гайтанджията и други са обесени в Търново. Георги Мамарчев като руски поданик е пратен на заточение на о. Самос, където умира. Така приключва първият опит за самостоятелно въстание в нашите зами – Велчова завера от 1835. За разлика от гърците, сърбите имат по-голям успех в реализирането на хегемонистичните си домогвания. Именно те ще съдействат за поредица български селски въстания в западните части на страната. Основна причина обаче за тях е особено тежкият режим на земеползване, известен като господарлък, който се установява след отмяната на военно - ленната система. Вместо да станат владетели на земята, както е в другите части на България, тукашните селяни са лишени от такива права и са натоварени с двойна данъчна тежест – към държавата и към “господарите” (паши, аги, бейове), които на практика заграбват земята им. Към всичко това се прибавя и традиционният турски произвол, който прави положението наистина непоносимо. През 1833 възникват редица селски брожения, от които се възползва Сърбия и се присъединяват няколко нахии. През 1835 на борба се вдигат 16 села и районът около Ниш. На два пъти, през 1836 и 1837, въстават селяни в Берковско, Пиротско и Белоградчишко. Слабо въоръжени и зле организирани, тези селски бунтове са бързо потушени от турците. Най-сериозно в тази серия се оказва голямото Нишко въстание от 1841. То има интересна предистория. Свързано е с настроенията сред българското общество от Гюлханския хатишериф, който обещава изравняването на християни и мюсюлмани по права в империята. Значение имат и опитът на гърците да си присъединят Епир и Тесалия и избухналото през 1841 Критско въстание. Всичко това отново усилва напрежението в съседните на Сърбия български земи, където новостите идват бързо със сръбско съдействие. Поучени от предишните неорганизирани и стихийни надигания, този път организаторите започват подготовката на бунта още през 1839. Замисълът е включвал едновременно надигане в Западна България, Босна и Херциговина и Албания. Целта е отхвърляне на османското владичество, което би довело до присъединяването на страни към Сърбия. Въстанието започва на 6 април 1841, когато банда въоръжени мюсюлмани се отдават на безчинства в с. Каменица, Нишко. Жителите, подкрепени от околните села, се вдигат на борба под водачеството на местния първенец Милое Йованович. Сформират се още няколко отряда. Въстаниците се насочват към Ниш. Независимо, че са по-многобройни, и този път те са зле въоръжени и не успяват да обединят силите си. Местната турска власт, подпомагана от албански доброволци, потушава бунта с особена жестокост. Ограбени и опожарени са около 250 села, няколко хиляди са избитите и изчезналите, много жени и деца са продадени в робство.

За разлика от предходните надигания, Нишкото въстание предизвиква силен отзвук сред външния свят. В това отношение особено важна е анкетата на френския икономист Жером Бланки, който посещава районите на въстанието, придружаван от българина Александър Екзарх. Бланки издава книгата “ Пътуване в България през 1841”. В нея той вярно и убедително представя причините за въстанието, описва ужасяващите турски издевателства при неговото потушаване и се обявява за подобрение положението на българския народ. От своя страна Александър Екзарх изпраща през 1842 един мемоар до правителствата на Франция, Англия, Прусия и Русия, в който иска автономия за българите. Първият Браилски бунт е ръководен от сърбина кап. Татич и българина Васил Хадживълков. Събраната чета от около 300 българи, гърци и власи се опитва да премине Дунав през юли 1841, след което, като събере доброволци от българските земи трябва да се съедини с нишките въстаници. Румънското правителство, страхувайки се от реакцията на турците, праща войска, която, след ожесточено сражение, разбива четата. През 1842 пак в Браила е извършен втори подобен опит, този път начело с Г.С. Раковски и гръцкия капитан Ставрос Георгиус. Събралите се въстаници е трябвало да преминат по замръзналия Дунав през февруари. Но румънските власти арестуват ръководителите и провалят заплануваното преминаване. Ръковски и Георгиус получават смъртни присъди, но като гръцки поданици са изпратени в Атина. По пътя Раковски успява да избяга, а гръцки патриоти го отвеждат в Марсилия. През 1843 идва третия по ред бунт в Браила, когато отново В. Хадживълков полага усилия да състави чета за поход на юг от р. Дунав. Но той и другарите му са арестувани и изпратени на каторга в солните мини. Независимо от зверското потушаване на Нишкото въстание, селяните от западните български земи не се примиряват с господарлъците. Те подават множество жалби до Високата порта, които не само че остават безрезултатни, но още повече влошават положението им. Към края на десетилетието почва нова подготовка за бунт, в която се включват някои от водачите на предишните въстания. Така се стига до Видинското въстание, избухнало на 1 юли 1850. Тогава един отряд от около 1000 души, командван от кап. Кръстьо, се опитва да атакува Лом. Петко Маринов повежда 3000 въстаници с/у Видин, но те са отблъснати след двучасова битка. Няколко хиляди селяни обсаждат Белоградчишката крепост дълго време докато, идва редовна турска войска и башибозук и ги разпръсква. Във въстанието участват 10 000, загиват 700. Независимо от факта, че и рози опит не успява, общо взето целите на бунтовниците са постигнати: за да успокои селяните в Северозападна България, Високата порта се вижда принудена да ликвидира господарлъците. Селяните получават, макар и с/у заплащане, права в/у своите земи. В началото на 50те години на XIX руския император Николай I предлага на Англия разделяне на османските владения в Европа и Близкия изток. По този начин руския царизъм иска да си осигури влияние на Балканите с оглед на Цариград и Проливите. Страхът на Англия, че руското военно присъствие в Средиземноморието може сериозно да застраши нейните азиатски владения, довежда до категоричен отказ от нейна страна. На ч март 1853 княз Меншиков връчва на Високата порта предложението на своето правителство Русия да получи изключителни права за покровителството на балканските християни. Османската империя отхвърля предложението. Княз Меншиков напуска Цариград заедно с цялото посолство. Войната м/у двете държави става неизбежна. През лятото на 1853 Русия окупира Дунавските княжества – Влашко и Молдова, които са васални на султана. Руския император не оценява факта, че през последните десетилетия Турция е станала особено важна за западните държави, както като обект на търговка експанзия, така и както възпиращ фактор с/у амбициите на Русия към топлите морета и Цариград. През 1854 Англия и Франция официално обявяват война на Русия. Към тях се присъединяват Австрия и Италия. В черно море пристига експидиционен корпус на съюзниците и започва най--голямата след времето на Наполеон Бонапарт европейска война през XIX. Въпреки изключителните боеви качества на войниците си и таланта на техните пълководци, Русия загубва т.нар. Кримска война след падането на град Севастопол и трябва да моли за мир. Условията на Парижкия мирен договор (1856) са извънредно тежки за Руската империя. Тя загубва правото да притежава военноморски флот в Черно море. Принудена е да разруши черноморските си крепости и да изтегли оръжието си оттам. Отнета й е областта Южна Бесарабия, като по този начин Русия вече не може да поддържа непосредствен контакт с балканските народи и загубва контрол над корабоплаването по Долни Дунав. Правото на покровителство на балканските християнско население, извоювано от русите във войната от 1768-1774, сега се поема от всички европейски държави, подписали мирния договор. На 15 април 1856 Англия и Франция се договарят да станат гаранти на независимостта и целостта на Османската империя, с което явно се цели париране на всички опити на русите за реванш. Но по този начин българския народ трайно се обрича на дълго “съжителство” с турците, срещу които е вдигал вече толкова въстания. Появата на Хатихумаюна през същата 1856, с който се декларират равните права на християни и мюсюлмани, е реформен акт, който остава само на книга и всичко това за сетен път показва невъзможността на Османската империя да се реформира. Кримската война дава възможност на българите за нови антитурски начинания с подчертан националноосвободителен характер, за разлика от селските въстания в периода 1835-1850 с техния социално-икономически характер. Българите добиват надежда, че при победа на Русия този път в мирния договор със сигурност ще има клауза и за тяхното освобождение. В началото на 1854 богати български емигранти в Букурещ създават комитет за набиране на доброволци и за политическо представителство пред руското командване. Той получава името Средоточно попечителство (Епитропия). По същото време сходна организация изграждат и богатите търговци в Южна Русия, която остава в историята под името Одеско българско настоятелство. Двете организация събират над 4000 българи доброволци. Но по-съществена роля те ще играят през следващия ? век. Активизират се и патриотите в страната. Революционна агитация в очакване на руската армия се води в Търново, Видин и по други места. Най--значителното начинание в това отношение е сформираното от Г. С. Раковски “Тайно общество” (1853). “Обществото” си създава връзки по редица места в страната, влиза в контакт с руското командване, провежда революционна пропаганда, събира и препраща на руската армия разузнавателни сведения. Раковски успява да постъпи като преводач дори в турската главна квартира в Шумен. Скоро обаче съзаклятието е разкрито. Раковски е арестуван и отпратен към Цариград. По пътя той избягва, организира чета от 12 души и дълго броди из Балкана. Неблагоприятния обрат на войната принуждава русите бързо да напуснат Балканския полуостров и да се евакуират в Крим. Българските освободителни начинания затихват. Издаденият Хатихумаюн не заблуждава по-проницателните хора в безнадеждността да се изпълнят неговите постановки. Новият реформен акт става повод за два неуспешни въстанически опита през 1856. Първият от тях е предприет в Северозападна България през март 1856. Повече от две седмици продължава борбата на слабо въоръжените въстаници, начело с Димитър Петрович – по негово име този бунт е известен като Димитракиева буна, Иван Кулин, Манчо Кръстев и др. Неподкрепени от никого, въстаниците са разгромени. Димитър Петрович, Иван Кулин и някои други успяват да избягат в Сърбия. През лятото на 1856 е направен опит за въстание в Търновско, известен като Капитан дядо Николово въстание. Той е организиран от Никола Филиповски, шивач от Търново, който установява връзка с редица интелигенти, като учителя Кънчо Кесариев в Търново, Никола Михайловски в Елена, П. Р. Славейков и др. След обявяването на бунта дядо Никола се установява в Лясковския манастир, където трябвало да се събера 200 въстаници, но дошли само 13. Оттук с четниците си той се отправя към Стара планина и достига Габровския манастир. Издаден от чорбаджиите, дядо Никола е заловен и убит, а съмишлениците му се разбягват. Интересно е, че около това незначително въстание се вдига твърде голям шум в чужбина. Тази е последната въоръжена проява на българите по време на Кримската война. През XVIII и първата половина на XIX националноосвободителното движение на българския народ извървява пътя от илюзията за спасение чрез силата на кръстоносния поход до организирането на самостоятелни въстания прави и политически заговори, макар и страдащи от локалност и стихийност. Водеща си остава обаче ролята на външния фактор в хода на борбата постепенно се оформят две политически програми. Едната от тях търси единодействие на българите с външните сили, другата поддържа линията на самостоятелна борба за политическо освобождение. Българите се стремят да се ориентират в заплетения Източен въпрос и да намерят своето място в него, търсят и осъществяват международни политически контакти. По време на Кримската война се полагат основите на политически съюз м/у емигрантската буржоазия и Русия. В бъдещите политически борби, в движението за културно-духовна еманципация, този съюз изиграва ролята на фактор, ускоряващ процесите на духовното и политическо съзряване.

В началото на Руско-турската война през 1877 година десетхиляден отряд, командван от Хасан паша, отбранява крепостта Никопол. На 3 юли западният отряд на ген. Криденер хвърля в атака 18 батальона, 13 ескадрона и 92 оръдия срещу османците. Още 63 оръдия обстрелват Никопол от румънския бряг. Късно вечерта русите заемат всички предни позиции и два редута на доминиращи над Никопол височини. В 6 часа сутринта на 4 юли Хасан паша, след като през нощта изпраща на запад обоза си, вдига бяло знаме над крепостта. В плен падат 7000 турски войници и офицери, убити са около 1000. Пленени са 113 оръдия, 10 000 пушки и 2 речни монитора. Руските загуби са 1311 убити и ранени. По план ген. Криденер трябва да насочи главните сили на отряда към Плевен. Но генералът решава да даде почивка на войските си. Фатална грешка, но лесно е разбира се да се съди от дистанцията на времето! Боят при Никопол няма нищо общо с лесните победи на Гурко от това време. Така или иначе, докато руснаците празнуват в Никопол, командващият във Видин Осман паша тръгва на помощ на Хасан паша още на 1 юли с 19 батальона, 5 ескадрона и 54 оръдия. Заела Плевен и незабавно започнала да работи по превръщането му в солидна крепост, армията на Осман паша се превръща в страшна заплаха за руската армия. Единствена комуникационна връзка на русите с базите в Румъния е град Свищов, а плевенската турска групировка е само на 60 километра от него. Но руското командване до 8 юли няма точна представа за числеността на противника в Плевен. И дори за това дали самият Осман паша е вече там? Заповедта, дадена от Криденер на отряда на ген. Шилдер-Шулднер да заеме Плевен, остава в сила. Авангардните боеве на 7 юли не дават възможност на командира на отряда да определи точно силите на турците. Първата атаката на плевенските позиции ген. Шилдер-Шулднер започва на 8 юли с наличните 9 батальона, 16 сотни и 46 оръдия. Срещу него турците противопоставят 25 батальона, 6 ескадрона, 58 оръдия и неколкостотин черкези, т. е. Осман паша има повече от двукратно превъзходство и при това заема отлични позиции. Отгоре на всичко руският отряд е разделен на две части, отстоящи една от друга на значително разстояние, които поради лоша координация влизат в бой в различно време на деня. Яростният щурм на северните турски позиции пред Плевен продължава през целия ден. С падането на нощта обезкръвените руски части отстъпват, изоставяйки и малкото позиции, които успяват да превземат - за удържането не им достигат сили. Загубите са тежки - 2401 войници и офицери. Турците губят не повече от 2000 души. Поражението на Шилдер-Шулднер на 8 юли и появата на укрепен пункт със значителен гарнизон на незначително разстояние от Свищов естествено разтревожва Главното командване на руската действаща армия. Ген. Криденер получава заповед да превземе незабавно Плевен на всяка цена. Западният отряд получава подкрепление - три бригади пехота и бригада кавалерия. Освен това Никопол е предаден на румънската армия, а освободените руски части - насочени към Плевен, чието неизвесно име през следващите 5 месеца няма да слезе от страниците на световния печат.

Обсъждайки политиката на Русия на Балканите в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г., нека се фокусираме върху действията на руския посланик в Константинопол Н. П. Игнатиев и неговия единомишленик генерал Р. А. Фадеев, които противоречат на официалната линия на Министерството на външните работи. Няколко години преди въоръжения конфликт, те предлагат план за унищожаване на Турция чрез комбинирано нападение от юг (чрез силите на египетския хедив Исмаил), от Балканския полуостров (чрез въстание на славянските народи, улеснено от Русия) и накрая, директни военни действия на руската армия от Кавказ. Надеждата е, че такова нападение, ще доведе до независимост на Египет, ще възстанови държавността на славянските народи на Балканите и ще осигури контрола на Русия над черноморските проливи и Константинопол. Естествено, този авантюристичен план е невъзможен за пълноценно реализиране, тъй като не отчита международния контекст. Някои детайли от плана Игнатиев-Фадеев обаче са отразени в Балканскrтe въстаниs, започналr през 1875 г., в помощта на Русия за българите и сърбите и накрая в съдържанието на предварителния Санстефански договор. Но най-същественият фактор е фактът, че през всички тези събития Санкт Петербург едновременно следва два различни курса: линията Игнатиев-Фадеев, предназначена да разреши балканските проблеми между Русия и Турция „един на един“, и линията на официалното Министерство на външните работи, оглавявано от княз А. М. Горчаков, която разчита на решения от „концерт на силите“. Тази двойственост в политиката е очевидна на различни нива, включително в решенията на Александър II. Това е ясно изразено в значителните разлики между условията на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Това раздвоение на външната политика на Санкт Петербург води до упадък на ролята на Министерството на външните работи в международните отношения. Това е характерно не само за разглеждания период, но и продължава и в бъдещето, оказвайки влияние върху редица действия през 1880-те и 1890-те години. Историците не са разширили концепцията за „Великите реформи“ на Александър II, за да включат външната политика, въпреки че, както показват изследванията през последните десетилетия, списъкът им все още не е изчерпателен (например, В. Г. Чернуха предлага да се разглеждат финансовите реформи като една от тях). Изглежда, че действията на Русия на международната сцена също заслужават въпрос за мащаба на промените, настъпили по време на управлението на „Цар-освободител“. А. М. Горчаков, постоянен министър на външните работи по време на управлението на Александър II (1856–1882), с право е признат от изследователите за изключителен дипломат. Всъщност през 60-те години на XIX век той извършва радикална промяна на курса, насърчавайки възникването на Германската империя, което помага на Русия да отхвърли унизителните условия на Парижкия мирен договор от 1856 г. Разбира се, трябва да се помни, че императорът е вземал всички ключови решения относно международните дела. В началото на 70-те години на XIX век обаче, Князът очевидно смята задачата си за изпълнена и се връща към предишния модел на „концерт“ в европейските дела (като, разбира се, не забравя и значителните различия в интересите между най-големите държави в него). През 1873 г. А. М. Горчаков твърди: „Единството между силите е необходимо за мира на Изток. Ако между тях има враждебност, всеки инцидент може да доведе до криза“. Граф Н. П. Игнатиев по-късно упреква канцлера, че вярва „в „концерта на Европа“, жадувайки за конференции и конгреси, предпочитайки гръмки фрази и брилянтни художествени произведения пред реални действия, които не са толкова зрелищни, но упорити, настойчиви и задълбочени“. Това намира израз, преди всичко, в балканската политика на Русия. Н. П. Игнатиев е една от ключовите фигури, които застъпват различни от тези на А. М. Горчаков възгледи и които се противопоставят на министъра на външните работи от 60-те години на XIX век. Това, което го отличава от княза, е значителното му внимание към източните дела и желанието за по-енергични и проактивни действия. Това е особено очевидно по време на службата на Н. П. Игнатиев като представител на Русия в Константинопол от 1864 до 1877 г. (от 1867 г. като посланик). Той изобщо не се доверява на европейските сили. Макар че не изключва споразумения с тях, той търси различни ефективни инструменти за външна политика, например под формата на подкрепа за народноосвободителни движения, нещо, което А. М. Горчаков намира за невъзможно.

Още през 1866–1867 г. той пише до министерството за необходимостта от подготовка за неизбежното въстание на балканските славяни, водени от Сърбия, срещу турското владичество, за да го подпомогне и насочи. Неговият резултат е трябвало да бъде създаването на конфедерация от славянски държави и придобиването на нов статут за Константинопол като свободен град, „освободен“ от турците. Това е по същество собственият план за действие на графа през първата половина на 70-те години на XIX век. Н. П. Игнатиев се надява да постигне желаните цели чрез преки контакти между Русия и Турция, без да се включват други сили. Той не е привърженик на войната, но не отрича нейната вероятност. С течение на времето разликите между двамата дипломати в оценките им за пътищата и възможностите за решаване на основните външнополитически цели на Русия само се задълбочават. Руско-турската война от 1877–1878 г. се превръща във важен етап в този процес. Дипломатическата ? история е като цяло добре позната, но в литературата тя е представена от официалната позиция на Санкт Петербург, изразена от Министерството на външните работи, докато други мнения и инициативи са засегнати само бегло и им се отдава малко значение. Характерно в това отношение е едно скорошно изследване на причините и резултатите от Руско-турската война от 1877–1878 г., в което цялата ? дипломатическа история е сведена до маневрите на великите сили и междуведомствените дискусии за позицията на Русия в Санкт Петербург. Разглеждането на международната политика на Русия през призмата на ведомствената документация обаче едва ли е точно: подобен подход игнорира определени процеси в управлението на Руската империя през втората половина на XIX век, които са повлияли и на външната политика. През последните години изследвания, посветени на дейността на Н. П. Игнатиев, започват да запълват тази празнина. Тези изследвания изместват оценката на действията му на Балканите и самият той най-накрая е признат за най-важната фигура в тези събития, отбелязвайки независимостта на линията му на поведение. Неговият съюзник, генерал Р. А. Игнатиев, обаче... Фадеев, който изигра не по-малка, а в някои отношения може би дори по-голяма роля в подготовката за освобождението на славянските земи. Изследването на дейността на генерала разкрива нова страна в плановете на Н. П. Игнатиев, а също така разкрива неяснотата на курса на Санкт Петербург, което повдига въпроса за цялостната оценка на външната политика на Русия през тези години и нейните механизми извън Министерството на външните работи.

Ростислав Андреевич Фадеев (1824–1883) е син на Андрей Михайлович Фадеев, високопоставен служител в кавказката администрация по време на управлението на Николай I. Той е генерал, близък сътрудник на фелдмаршал А. И. Барятински, участник в Кавказката война, известен публицист и автор на някога известните публицистични произведения „Какво трябва да правим?“ и „Писма за сегашното състояние на Русия“. И накрая, той е чичо на С. Ю. Вите, който допринася за неговата забележителна кариера. След като претърпява значителен неуспех, заедно със своя покровител, в борбата срещу военната реформа на Д. А. Милютин в началото на 60-те и 70-те години на 19 век, той преминава към по-широки политически въпроси. Чрез своите „кавказки“ връзки (граф И. И. Воронцов-Дашков), Р. А. Фадеев се оказва добре свързан с обкръжението на престолонаследника Александър Александрович, който се противопоставя на „Великите реформи“ на баща му. Покровителството на тези хора позволявало на активния генерал да действа без особено внимание към чиновниците, които той открито не харесвал. През 70-те години на XIX век Балканите привлекли вниманието му. Възходът на народноосвободителните движения там и появата и дейността на славянските комитети в Русия раздвижили общественото мнение в цялата империя. Макар неофициално да подкрепял славянската борба за независимост, Санкт Петербург, представляван от Министерството на външните работи, не искал пряка конфронтация с Турция, опасявайки се от повторение на Кримската война от 1853–1856 г. Първоначално Р. А. Фадеев действал в рамките на плана на Н. П. Игнатиев, но за разлика от графа, той веднага се насочвал към военно решение, смятайки турското убеждаване за неефективно. Генералът предлагал различна линия на руските усилия на Балканите и в Близкия изток: те не трябвало да се основават на „концерт“ на сили, както предлагало Министерството на външните работи, а на действия, основани на „твърда основа“, т.е. подкрепени със силата на оръжието. Р. А. Фадеев бил убеден, че на Балканите се задава славянска война срещу турското господство; Той е стигнал до това заключение през 1875 г., още преди въстанието в Босна и Херцеговина. Н. П. Игнатиев обаче е скептичен относно възможностите на сърбите, вярвайки, че Турция има силата да потуши въстанието им. Около 1874–1875 г. заговорническите приятели формулират повече или по-малко последователен план за военно решение на балканските проблеми. Н. П. Игнатиев вярва, че „първото условие за нашия успех“ в Източния въпрос е „да доведем египтяните в Азия“, за да разделим Турция, която „несъмнено сега преживява своята последна, фатална болест“. „Но в падението на Турция за нас е важен не само триумфът на нашите кръвни и единоверни славяни над мюсюлманското иго, но и нещо друго, нещо далеч по-важно: въпросът за проливите.“ През 1874 г. Р. А. Фадеев получава покана от владетеля на Египет Исмаил да го посети и с негово най-висше разрешение10 отива на срещата през януари 1875 г.11 Идеята, предложена от Н. П. Игнатиев и очертан от Р.А. Фадеев. Според него, той предвиждал едновременен, смазващ удар срещу Турция от три посоки: славянско въстание на Балканите, настъпление на 100-хилядната армия на египетския хедив в Сирия и настъпление на руските сили от Закавказие („да настъпят, ако огънят обхване европейските региони, и да завземат каквото могат като обезпечение за бъдещето“). Египет и славяните в крайна сметка щяха да получат независимост, а Русия щяла да получи контрол над черноморските проливи. Този план, предаден на Исмаил по време на честите му поверителни разговори с Р.А. Фадеев („Хедивът Исмаил ме допусна близо до себе си“), направил „изключително силно, но очевидно приятно впечатление“ на слушателя. Египетският лидер предложил на Русия общо командване на египетската армия. Р.А. Фадеев се нуждаел от хедива и войските си и за друга цел. „Да се ??отприщят срещу Турция, дори ако местното въстание беше напълно успешно (което все още е съмнително), бушуващите, ненасочвани и необуздани сили на гърци и славяни – това не означава да се движим към решение на Източния въпрос, което би било по някакъв начин подходящо за нас. 10 Р. А. Фадеев споменава за постигането на такова решение в своята бележка „Значението на българската кауза в турската война“ от 1 октомври 1876 г. 11 Генералът се завръща в Русия през май 1876 г. Ако беше завършило по този начин, щяхме да съжаляваме за времето, когато Турция седеше на проливите.“ Тоест, „освободените“ от турците проливи щеше да трябва незабавно да бъдат защитени срещу техните „славянски братя“: необходимо беше „да се дадат на цариградското посолство две различни сили, с които то да може да маневрира, като смекчи едната с другата“. За да се осъществи този смел, но откровено безразсъден план, се изискваше реорганизация на египетската армия, която можеше да се извърши от руски офицери. Естествено, участието на Санкт Петербург трябваше да се скрие. Разбирайки хлъзгавия характер на въпроса, Р. А. Фадеев уверил престолонаследника (и, следователно, Александър II), че е постъпил разумно и че в бъдеще, без да възнамерява да служи в Египет, ще посети хедива, преоблечен като пътешественик (сякаш това би могло да подведе някого).

Оптимистичните надежди, толкова успешно представени на престолонаследника и неговото обкръжение (предимно граф И. И. Воронцов-Дашков), вече бяха отстъпили място към края на 1875 г., първо пред безпокойство, а след това пред разочарование. Планът за използване на египетската армия трябваше да бъде изоставен: кампаниите на хедива срещу Етиопия, които завършиха с неуспех, демонстрираха изключителната слабост на армията му.17 Към това се добавиха нови трудности за Исмаил, свързани с продажбата на 46-процентния му дял в Суецкия канал на британците през ноември 1875 г. Това позволи на Лондон да претендира за по-голям контрол над египетските дела и да поиска реформи, които владетелят на Египет, разбира се, не искаше. По отношение на Турция хедивът демонстрира нерешителност, не вярвайки в нейното скорошно падение. Въпреки това, дори в края на 1875 г., Р. А. Фадеев продължава да уверява своя покровител И. И. Воронцов-Дашков, а чрез него и престолонаследника Александър Александрович, че Исмаил „повече от всякога иска да действа в рамките на руската политическа система, 16 Предпазливостта скоро се оказва много полезна: през февруари 1876 г., когато участието на Египет в руската балканска политика завършва с неуспех, Р. А. Фадеев, сякаш нищо не се е случило, пише на своя сътрудник, че никога не е мислил дори да създава египетска армия, а използва този въпрос само като претекст (Р. А. Фадеев до Н. П. Игнатиев. 24 февруари 1876 г. // ГАРФ. Ф. 730. Оп. 1. Д. 4050. Л. 21). 17 Р.А. Фадеев обвинява Н.П. Игнатиев за провала на хедива: той е този, който твърди, че е въвлякъл Египет в абисинската авантюра – разбира се, без да се кара преждевременно с британците. В действителност обаче нещата са съвсем различни. Р.А. Фадеев търси всякакви възможни начини за разрешаване на възникналите трудности: опитва се да окаже натиск върху владетеля на Египет, търси чрез Н.П. Игнатиев сътрудничеството на великите херцози, така че един от тях да облагодетелства сина на Исмаил, Хюсеин, и лобира съветникът на хедива по международните отношения (фактическият министър на външните работи), Баро, който, както Р.А. Фадеев смята, е на негова страна, да бъде награден с руски орден (например „Станислав“). В крайна сметка генералът получава само обещанието на Исмаил да предприеме поход към Сирия, „ако се стигне до разрив между Сърбия и Черна гора и Турция“. Скоро след подобен разрив обаче, хедивът не само не преместил армията си никъде, но и изпратил над 10 000 свои войници на Балканите по молба на Константинопол (в Русия обаче това било посрещнато с разбиране). До лятото на 1876 г. Р. А. Фадеев вече не се доверявал на Исмаил, но все още се надявал, че той „може да изиграе ролята на дявола в марионетките в последния акт“ и все още мечтаел да „премести“ хедива в Сирия, считайки участието му за важно условие за победата над Турция. За да направи това, му било нужно само да си осигури „плацдарм“, който, както се стигаше, генералът не успял да намери. Действията на Н. П. Игнатиев и Р. А. Фадеев, извършени ако не с пряката подкрепа, то поне с мълчаливото одобрение на част от столичния елит, разкрили значителни различия между руските сановници относно характера на външната политика на Санкт Петербург по Източния въпрос и методите за нейното провеждане. Тези действия не са били тайна за Министерството на външните работи (помощник-министърът на външните работи Н. К. Гирс е бил информиран по въпроса), а Александър II също е бил редовно информиран за тях (предимно чрез престолонаследника и министър на двора А. В. Адлерберг). Всъщност приятелите създават отделен канал за популяризиране на своите решения, където официалното Министерство на външните работи играе ролята само на инстанция, запозната с плана (но не и с подробностите!). Така, още няколко години преди избухването на Руско-турската война от 1877–1878 г., политиката на Русия спрямо Балканите и проливите не може да се определи нито като единна, нито като последователна. Р. А. Фадеев, докато информира великия херцог Александър Александрович за плановете си за по-нататъшни действия, подчертава, че не се отклонява „нито на крачка от общата посока на делата“, визирайки обаче не Санкт Петербург, а курса, следван от „императорското посолство в Константинопол“.1 Тъй като руското Министерство на външните работи е възпрепятствало Р. А. дейностите на Фадеев в Египет, генералът се възползва от това и прехвърля вината за провала си върху министерството (което „съсипва този въпрос“). В края на май 1876 г. Р. А. Фадеев на среща с великия херцог Александър Александрович разказва на престолонаследника за самостоятелните действия на посланика, насочени към довеждане на Турция до състояние на безсилие. В отговор събеседникът му изразява „безграничното си доверие“ в политиката на Н. П. Игнатиев. Още тогава Р. А. Фадеев настоява, че посланикът в Константинопол е единственият изразител на „руската посока“ във външната политика на Русия, заявявайки само Н. К. Гирс („Гирс наистина желае от все сърце да води делата в чисто руски дух“).2 Самостоятелните действия на Н. П. Игнатиев представляват не само различни решения, но и различни методи на действие, включително лична дипломация, в която графът е бил голям майстор. Трудно е да се каже дали бъдещият Александър III е разбирал значението на подкрепата на линията „Немидов“ във външната политика на Русия, но е знаел, че А. М. Горчаков не се съгласи с това.

Относно славянското движение на Балканите, дуетът на Н. П. Игнатиев и Р. А. Фадеев също имаше свои собствени планове, отделни от тези на Министерството на външните работи. Н. П. Игнатиев отдавна тихомълком подготвяше вълна от антитурски действия от страна на балканските славяни, датиращи от 60-те години на XIX век. Тази активност се засилва едва през 70-те години на XIX век. А. М. Горчаков, разбира се, е бил наясно с това, но не е предприел решителни мерки, за да я ограничи. В Санкт Петербург се смяташе, че защитата на славянските интереси, както и промяната на статута на черноморските проливи, трябва да бъде предмет на преговори с други европейски сили (предимно Австро-Унгария и Германия), за да се упражни съгласувано влияние върху Константинопол. В навечерието на босненско-херцеговинската криза от 1875 г. руското Министерство на външните работи допусна явна грешка, успокоявайки се с установеното споразумение „между трите двора“, спокойното състояние на духа на Балканите и предполагаемата стабилност на Турция. През юни 1875 г., след като получава новини за вълнения в европейската част на Турция, най-близкият сътрудник на А.М. Горчаков, А.Г. Жомини, веднага заявява: „Основното е да се демонстрира на всяка цена единството на трите сили в ролята на миротворци“. Н.К. Гирс директно заявява на Р.А. Фадеев, че оттеглянето на Русия от „петорното споразумение“ е невъзможно. Александър II споделя тази позиция; той отказва на Н.П. през октомври 1875 г. и през октомври 1876 г. Планът на Игнатиев за разрешаване на балканския проблем изключително между Русия и Турция е „отнасящ се до обещанието му към Франц Йосиф в Райхщат „да не предприема нищо без предварително споразумение с Австро-Унгария“ и да действа съвместно с Виена и Берлин“. Позицията на монарха обаче очевидно е по-сложна, тъй като би изключила пътуването на Р.А. Фадеев до Египет или самостоятелните действия на Н.П. Игнатиев в Константинопол. Разбира се, зад поведението на Санкт Петербург са стояли убедителни причини. Слабите позиции на Русия в Европа (по-малко от 20 години бяха изминали от края на Кримската война), както и съпротивата на Англия, която се опасяваше от засилването на руското влияние на Балканите, обективно попречиха на А.М. Горчаков да действа по-енергично. Но в отговор в Русия бързо се формира силно прославянско движение (представено от славянски комитети), изискващо активна и бърза помощ на своите единоверци на Балканите. Н.П. Игнатиев и Р.А. Фадеев действаха на страната и с подкрепата на тези сили. Тяхното намерение просто да разширят неограничената власт на Санкт Петербург на Балканите (панславизъм в духа на Н.Я. Данилевски) се отличаваше с желанието им да създадат независими държави, които да бъдат автономни във вътрешните си дела, координирайки се с Русия само във външната политика. Те свързваха въпроса за контрола на Русия над черноморските проливи с необходимостта от достъп до бреговете на Мраморно и Егейско море и възнамеряваха да постигнат целите си чрез преки преговори с турците. А.М. Горчаков и неговото обкръжение, от друга страна, вярвали, че по-скромни успехи могат да бъдат резултат само от координиран международен натиск върху Константинопол. Друга разлика била, че докато А.М. Горчаков до самия край се надявал на мирен изход от славяно-турския конфликт чрез намесата на великите сили, Н.П. Игнатиев и Р.А. Фадееви от самото начало вярвали, че войната е малко вероятно да бъде избегната и затова се готвели предимно за нея, въпреки че формално се противопоставяли на конфликта. Р.А. Фадеев уверявал И.И. Воронцов-Дашков в своя пацифизъм: „В последното си писмо от Константинопол изразих съмненията си относно активната ни намеса в разрешаването на Източния въпрос по време на сегашното царуване, освен ако не се стигне до крайност; но това е целта: да не се стига до крайност.“ Това „да не се стига до крайност“ обаче не било подкрепено със съответни действия. Напротив, приятелите свързвали поведението на Русия не с позицията на европейските сили, а с мечтите и надеждите на балканските славяни, оставяйки на заден план други международни споразумения. Риск? Разбира се, и Н. П. Игнатиев многократно е предупреждавал, че няма да може да контролира избухването на славянското въстание. Въпреки това планът Игнатиев-Фадеев се отличава със своята смелост, основана на по-добро разбиране на ситуацията на Балканите и в Близкия изток, както и на ясно разбиране за изхода от кризата, към който Русия трябва да се стреми. Те обръщат малко внимание на заплахата от неблагоприятна реакция на действията им от европейските страни (последното е силна страна на позицията на Министерството на външните работи). Първоначалният залог е върху Сърбия, но Р. А. Фадеев скоро преразглежда оценката си: „Сърбия е периферен регион, който не влияе върху изхода на Източния въпрос, който, в нашия руски смисъл, се решава изцяло в България“; „...На Сърбия остава само значението на кибритена клечка, запалваща старата турска конструкция от далечния край.“ С избухването на Априлското въстание в България (1876 г.) генералът се втурва да му помогне, вярвайки, че сръбско-българското нападение срещу Турция би било по-сериозно: „Войната със сръбските и гръцките племена е рак в крайниците за нея, от който ампутацията може да я спаси; войната в България е рак в стомаха“. Концептуалната записка на Р. А. Фадеев „Значението на българската кауза в турската война (Формиране на български правителствени полкове)“ от 1 октомври 1876 г. е представена на Александър II. В нея генералът изразява увереност в неизбежността на руско-турската война, както и във факта, че руската армия ще трябва да премине Дунав (за каквото говори и Н. П. Игнатиев) и да окупира цяла България „бързо и почти безпрепятствено“ със задължителната подкрепа на силно българско въстание („всички наши интереси са съсредоточени в България“). В неговите очи българското участие е имало за цел да компенсира неуспешното нападение на Египет („сега Египет може да бъде заменен само от появата на неочаквано, самостоятелно българско въстание“). Успехът на плана изглеждал почти сигурен за автора: турските войски били обвързани от военни операции срещу Сърбия и Черна гора, а „българите – най-верният народ на Русия“ – с подкрепата на руската армия, щяли да могат да решат съдбата на Константинопол и проливите в интерес на Русия. Независимостта на България и приближаването на южната ? граница възможно най-близо до Мраморно море изглеждали на генерала като двуетапно решение на проблема с проливите. Р. А. Фадеев смятал незабавното завземане на Дарданелите за идеално, разчитайки на бързината: да го постигне, преди европейските сили да се осъзнаят и да ги изправят пред свършен факт. Разбира се, това бил хазарт. Трябва обаче да се признае: още в края на 1876 г. Р. А. Фадеев предвиждал предстоящите събития и очертавал контурите на бъдещата структура на Балканите. В същото време представите на генерала за европейските дела не били нито подробни, нито точни. Той смятал, че Европа по това време вече е разделена на два лагера – привърженици на Германия и Франция. Р. А. Фадеев виждал Англия като основна пречка за напредъка на интересите на Русия. Генералът първоначално не разбирал ясно позицията на Лондон в бъдещия конфликт, което било слабо място в разсъжденията му. Според лорд О. Лофтъс, той смело твърдял, че императорският кабинет не се интересува от въпроса за запазването на султаната в Константинопол. Въпреки това, още в края на 1876 г., още преди избухването на Руско-турската война, той започнал да обмисля възможността британците да превземат Константинопол в случай на конфликт. Това плашило руското Министерство на външните работи; през май 1877 г. А. М. Горчаков уверил силите, че превземането на турската столица не е част от плановете на Русия; необходима е само промяна в статута на проливите и че решението за това трябва да се вземе по взаимно съгласие на силите. Р. А. Фадеев обаче предложил да се търси решение чрез споразумение между Санкт Петербург и Париж и съюз с Германия, която според генерала нямала интерес от въпроса за проливите. Всичко това, разбира се, било наивно.

Алтернативен план за действие се разработва от славянските комитети в Русия, където ключова роля играят И. С. Аксаков и генерал М. Г. Черняев. Те разчитат на сърбите за освобождаването на Балканите. За тази цел завоевателят на Ташкент не само отива в Сърбия (въпреки забраната на Александър II), но и командва сръбската армия, претърпявайки поредица от поражения с нея и успявайки да провъзгласи принц Милан за крал на 4 септември 1876 г., тъй като „не вижда друг начин да принуди Сърбия да се бие“. М. Г. Черняев нарича виждането на Р. А. Фадеев за ролята на българите „напълно непрактично“, вярвайки, че България ще може „да се издигне само когато бъде окупирана от външна сила“, т.е. сърби или руснаци, и че разчитането на български доброволци е „категорично невъзможно“. Той разчитал на руснаците: „Ако броят на доброволците нарасне до 10 000-15 000 казаци, тогава гарантирам, че малцина от армията на Абдул-Карим ще се приберат у дома, а аз ще прекарам зимата в София и, следователно, България ще бъде свободна.“ Така не се предвиждало пряко руско участие. Именно от това силно се страхувал Р. А. Фадеев. Той нарекъл плановете за сръбска кампания в България „плод на антистратегическото въображение на нашия М. Г. Черняев“. Докато защитавал необходимостта от подкрепа на въстанието в България, Р. А. Фадеев се страхувал от победоносна война между Сърбия и Черна гора и турците. „Ако българите не намерят бърза и ефективна подкрепа от Русия, те ще бъдат принудени да се хвърлят в обятията на сърбите. Така, ако успеят, сръбското племе може да стане владетел на три четвърти от Балканския полуостров.“ Р. А. Фадеев смятал, че след това Сърбия ще погълне Черна гора, а след това и славяните в Унгария и Бохемия. Той виждал алтернативата като въстание на всички балкански славяни срещу Турция: „Един начин на действие обещава успех — да се изтощи турската армия <…> чрез разпространение на народната война във възможно най-голям мащаб.“ Колко точни били преценките на генерала? И.С. Аксаков, поддръжник на М.Г. Черняев и противник на Р.А. Фадеев („Намирам Фадеев за отвратителен до степен на отвращение“), въпреки това признал общата правота на опонента си: съдбата на Сърбия не решава нито бъдещето на Турция, нито въпроса за пролива за Русия; „центърът на тежестта на Източния въпрос е в България <…> Това отново е напълно вярно.“ Той обаче не подкрепил Р.А. Фадеев; напротив, отстранил го от организирането на подкрепа в Русия за българското въстание. Разбира се, българите в крайна сметка я получили, макар и не такава, за която настоявал генералът. Руско-турската война от 1877–1878 г., чиято неизбежност е била очевидна за Н. П. Игнатиев и Р. А. Фадеев няколко години преди избухването ?, до голяма степен е била реализация на техния сценарий. Войната не само променя ролята на Русия на Балканите; тя неизбежно води до преосмисляне на политиката на Санкт Петербург като цяло. Р. А. Фадеев разбира, че успехите на руското оръжие ще трябва да бъдат защитавани от почти цяла Европа. Последицата от войната е тежката отговорност на Русия за съдбата на славянските народи: „...ние сега сме органично и завинаги свързани с освободените славяни; всичко, което се случва в Цетине, Белград и София, ще има пряко въздействие върху Москва и Санкт Петербург – и обратно.“ Няма значение, че Константинопол не става „наш“: „...временното запазване на турското владичество над проливите представлява за нас най-изгодния изход от сегашното объркване.“ Р. А. Фадеев уверено предсказва, че мир на Балканите в бъдеще няма да се очаква. Той виждал единственото решение за балканските славяни в „тяхното обединение под руското правителство в международните и военните отношения“. С други думи, той предлагал „мека“ версия на панславизма – руски протекторат над България, Сърбия и Черна гора, като контролът върху военните им дела и външната им политика се прехвърля в Санкт Петербург. Естествено, европейските сили никога не биха се съгласили на подобно засилване на руското влияние. Р. А. Фадеев нямал намерение да отстъпва; той дори обмислял война между Русия и коалиция от Австро-Унгария, Англия и Турция, без да се страхува от нея.53 Разбира се, подобна „дързост“ била следствие от некомпетентност в международните отношения. Но това били предложения, които намирали отклик на най-високи нива и които все повече се разминавали с решенията и действията на руското Министерство на външните работи, ръководено от А. М. Горчаков. По подобен начин и Санстефанският договор, сключен от Н. П. Споразумението, подписано от Игнатиев на 19 февруари (3 март) 1878 г., отразява преди всичко неговите планове: създаването на голяма българска държава с достъп до Мраморно и Егейско море, с цел впоследствие установяване на руски контрол над проливите. Не авторът на предварителния мир обаче отива в Берлин да го защитава, а А. М. Горчаков, който е изправен пред задачата да защити резултатите от войната, произтичащи от съвсем различна политика, пред „концерт“ на сили, т.е. в рамките на курса си за европейска солидарност. Характерно е, че инструкциите за руските дипломати, изготвени от Н. П. Игнатиев и предвиждащи запазването на България в границите на Българската екзархия, което почти съвпада с условията на Санстефанския договор, „са игнорирани“. Смяната на политиците, предвид значителните им различия във възгледите, обещава преразглеждане на резултатите от войната. А. М. Горчаков търси интересите на Русия в единство със силите, а не в успех на Балканите. Но направи ли руската дипломация в Берлин всичко възможно, за да защити постигнатите в Сан Стефано резултати?

Гледайки на нещата от нашата, българската камбанария, малко хора са си задавали въпросите, как руското общество - царят, аристокрацията, генералите и офицерите, славянските дружества и масите, са възприели идеята за военна кампания, при която ще бъдат освободени славяни християни в земите на Османската империя на Балканите? Доколко това променя главния приоритет на всички руско-турски войни – контролът над Босфора и проливите? Това е всъщност един от най-важните въпроси за Руско-турската война от 1877–1878 г., защото показва, че тя не е просто поредната война между две империи. За пръв път в руската история, държавният интерес и общественото мнение се припокриват в необичайно висока степен, макар и по различни причини. Цар Александър II не е започнал управлението си, като привърженик на война с Османската империя. След Кримската война (1853–1856) Русия е изтощена: армията се нуждае от реформи; финансите са отслабени; международното положение на Русия, е неблагоприятно. Затова през 60-те години, Александър II предпочита вътрешни реформи освобождаване на крепостните (заради което е наречен Цар-освободител), съдебна, военна и административна реформа), а не нови войни. Положението започва да се променя след въстанието в Босна и Херцеговина (1875); Априлското въстание (1876) и особено след жестокостите при потушаването му; неуспешната Цариградска конференция. Тогава войната започва да изглежда не само морално оправдана, но и дипломатически възможна. Аристокрацията далеч не е единна. Съществуват три основни направления. За панславистите, хора като Николай Игнатиев, Ростислав Фадеев, Иван Аксаков, освобождението на българите, сърбите и останалите православни славяни, е историческа мисия на Русия. Те не смятат България за бъдеща руска провинция, но по-скоро виждат България като вечно задължен, естествен съюзник на Русия. Реалистите - тук попадат дипломати като Александър Горчаков, от дълги години външен министър на Русия. Тяхната логика е различна: ако Русия воюва, тя трябва да получи конкретни стратегически ползи. Те се страхуват, че прекалено голяма България, може да предизвика европейска коалиция. Историята показва, че тези опасения се оказват основателни на Берлинския конгрес. Консервативните дворяни, сред които има и скептици. Те задават въпроса: защо руснаците трябва да умират за чужди народи? Това мнение никога не изчезва напълно. И сред генералите няма единодушие. Например: Михаил Скобелев искрено вярва в освобождението на балканските християни. Йосиф Гурко също възприема войната като повече от обикновена завоевателна кампания. Но съществуват и генерали, които разглеждат войната чисто военно: унищожаване на османската армия; достигане до Цариград; възстановяване на руското влияние. За тях съдбата на България е следствие от победата, а не нейната главна цел. При офицерския корпус, ентусиазмът е огромен. Много млади офицери доброволно искат да участват. В спомените им постоянно се срещат думи като: "братя"; "единоверци"; "православие"; "освобождение". Това не означава, че всички са били идеалисти. Но за офицерството тази война действително има морално измерение. Славянските дружества, при тях ентусиазмът е най-силен. След Априлското въстание, в Русия започва почти масово движение. Славянските комитети събират огромни дарения; изпращат лекари; изпращат доброволци; организират помощ за бежанци; финансират болници. Това е своеобразна гражданска мобилизация. При обикновените хора, при селяните, картината е по-различна. Голяма част от тях никога не са виждали българин; не знаят къде е България. Но разбират две неща: православни християни са избивани; царят е решил да ги защити. Това е достатъчно. Руският селянин традиционно вярва, че православният цар защитава православния свят. Какво става, обаче с почти вечния за Русия въпрос за Босфора? През XVIII и голяма част от XIX век, почти всички руско-турски войни имат една стратегическа цел: достигане до Проливите. Контролът над Босфора означава свободен излаз към Средиземно море; сигурност за Черноморския флот; икономически контрол върху търговията. Тази цел не изчезва през 1877 г. Но вече не е единствената, нито тази, която се представя пред обществото като водещ мотив. Получава се своеобразно съчетание на два пласта: Стратегическият - възстановяване на руското влияние след Кримската война; ограничаване на Османската империя; влияние върху Проливите; престиж на Русия като велика сила. Идейният - защита на православните; защита на славяните; освобождаване на България; историческа мисия на Русия. Именно тази комбинация прави войната толкова популярна вътре в Русия. Имало ли е промяна в приоритетите? Да, но не в смисъл, че Русия се е отказала от Босфора. По-скоро настъпва промяна в начина, по който стратегическите цели се съчетават с идеологически и морални мотиви. Преди 1877 г., славянският въпрос често служи като удобен аргумент в подкрепа на традиционната геополитика. След 1876 г., под въздействието на събитията в България и широкия обществен отзвук, той се превръща в самостоятелен фактор. Държавното ръководство, вече не може лесно да го пренебрегне, защото общественото мнение, печатът, славянските комитети и значителна част от офицерския корпус, оказват реален натиск в посока на военна намеса. Затова може да се каже, че Руско-турската война от 1877–1878 г. е единствената голяма руско-турска война, в която геополитическият интерес и силно изразеният обществен идеализъм, се срещат в такава степен. Освобождението на балканските християни не заменя стремежа към влияние над Проливите, но го допълва с кауза, която за голяма част от руското общество е искрено възприемана като нравствен дълг. Това обяснява и защо паметта за тази война в Русия дълго време се свързва не само с военна победа, а и с образа на „война за освобождение“ на православните народи. Ето няколко цитата от известни в Русия и по света руски хора от онова време, с които може да илюстрираме това отношение? Това са силни цитати, които показват както ентусиазма в руското общество, така и различните мотиви – морални, религиозни, национални и геополитически. Особено ценни са тези, които са изречени преди началото на войната или по време на самата война, защото отразяват настроенията на епохата, а не по-късни интерпретации. Фьодор Достоевски – войната като нравствен дълг. Фьодор Достоевски пише в своя „Дневник на писателя“ през 1877 г.: „Тази война ни е необходима и на самите нас; не само за братята славяни, измъчени от турците, се вдигаме ние, но и за собственото си спасение.“ Тук личи, че за него войната има двоен смисъл: защита на поробените славяни; духовно обновление на самата Русия. Достоевски за настроението на народа. След прочитането на царския манифест, той описва атмосферата така: „Самият народ се хвана за оръжие... Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха започналата война.“ Това вероятно е най-краткото свидетелство, за огромната обществена подкрепа. Достоевски за отношението към българите. След навлизането на руската армия в България той отбелязва: „Ние дойдохме да спасяваме угнетените, унижените, смазаните и измъчените.“ Тази фраза добре отразява начина, по който значителна част от руската интелигенция възприема войната. Иван Аксаков – войната като историческа необходимост. Иван Аксаков казва през септември 1877 г.: „Без освобождението на православния Изток от турското иго, Русия би била осъдена завинаги да остане осакатена... Войната беше за нея такава необходимост, както самоотбраната.“ Тук вече се вижда съчетаването на православната идея; историческата мисия; националния интерес. Негово е и известното заключение: „Никоя друга война не е възбуждала такова всеобщо съчувствие и въодушевление... не е заслужила в такава степен името „народна“. Това е може би най-доброто описание на обществената атмосфера в Русия през 1877 г. Михаил Катков – геополитическият реализъм. Той формулира откровено стратегическата гледна точка: „Ние трябва да си осигурим достъп до Черно море, трябва да се укрепим на Босфора...“ Тази позиция показва, че освобождението на България и стремежът към контрол върху Проливите не се възприемат непременно като взаимно изключващи се цели. Достоевски – едно удивително предвиждане. Най-често цитираният му откъс, е написан още през ноември 1877 г.: „Няма да има за Русия такива ненавистници, завистници, клеветници и дори явни врагове, както всички тези славянски племена, щом Русия ги освободи...“ И по-нататък: „Те ще започнат новия си живот именно с това, че ще измолят от Европа... покровителство против Русия.“ Това не е аргумент против освобождението. Напротив – Достоевски настоява, че Русия трябва да освободи славяните дори ако знае предварително, че впоследствие те могат да се отдалечат от нея. Именно тази комбинация между нравствен дълг и политически реализъм прави разсъжденията му толкова често обсъждани и днес. Тези изказвания показват трите основни измерения на войната: обществен ентусиазъм, морално-религиозна мотивация и геополитически интерес. Ние вече запознахме обстойно нашия читател с ген. Фадеев и Игнатиев. Но още нищо не сме казали, за ролята на Иван Аксаков. Ако Фадеев е идеологът на войната, а Игнатиев – дипломатът, то Иван Аксаков е организаторът на обществената подкрепа. Без него трудно може да разберем, защо войната от 1877 г. придобива характера на почти всенародно дело. Всъщност Аксаков е една от най-влиятелните личности в Русия през 70-те години на XIX век, макар никога да не е заемал министерски пост или висока държавна длъжност. Докато Игнатиев убеждава императора и европейските дипломати, а Фадеев убеждава военните среди, Аксаков убеждава руското общество. Той е председател на Московското славянско благотворително общество (наследник на Славянския комитет); блестящ публицист; изключително популярен оратор; човекът, който превръща българския въпрос в обществена кауза в Русия. Мнозина смятат, че той просто е писал статии. Всъщност той организира огромна обществена кампания. Под негово ръководство Славянското общество събира големи парични помощи; изпраща лекари и медицински материали; подпомага сръбските и черногорските доброволци още през 1876 г.; финансира значителна част от подготовката на Българското опълчение; организира изпращането на руски доброволци на Балканите. В този смисъл Аксаков не е само публицист, а и талантлив организатор. Фадеев формулира военно-политическата концепция: Русия трябва да освободи България и да създаде българска държава. Аксаков прави така, че тази идея да стане популярна сред стотици хиляди руснаци. Може да се каже образно: Фадеев създава теорията; Игнатиев я превръща в дипломатическа програма; Аксаков я превръща в обществено движение. А отношението му към България, е изключително лично. За него България, не е просто елемент от Източния въпрос. Той често говори за българите като за: "най-многострадалния славянски народ". След Априлското въстание той произнася редица речи, с които буквално разтърсва Москва. Не случайно именно около него се съсредоточава движението за помощ на българите. Самарското знаме. Има една символична връзка, която в България често остава в сянка. Обикновено казваме: "Самара подарява знамето." Но зад тази инициатива стои именно мрежата на славянофилските общества, ръководени от Аксаков. Те участват активно в организацията и подпомагането на Българското опълчение. Може би най-показателен за характера му е моментът след Берлинския конгрес. Докато много политици приемат решенията като дипломатически компромис, Аксаков публично ги осъжда като отстъпление от целите, за които Русия е воювала. В известната си реч от юни 1878 г., той определя съгласието с разпокъсването на България като измяна на историческия дълг на Русия към освободените славяни. Последицата е незабавна – властите го отстраняват от Москва и го изпращат в принудително пребиваване във Владимирска губерния. Това показва нещо важно: Аксаков не е безусловен говорител на официалната политика. Когато смята, че руската дипломация се отказва от собствените си принципи, той влиза в открит конфликт с нея. Ако трябва да подредим трите най-влиятелни фигури извън самия император, от чиито идеи и действия е зависела съдбата на България, те са: Ростислав Фадеев – формулира военно-политическата концепция за освобождаването на България и създаването на българска държава; Николай Игнатиев – превръща тази концепция в дипломатическа стратегия и я защитава пред императора и европейските сили; Иван Аксаков – превръща българската кауза в общоруска обществена кауза чрез печата, славянските дружества, благотворителните кампании и подкрепата за доброволците. Именно тази комбинация – идеолог (Фадеев), дипломат (Игнатиев) и обществен водач (Аксаков) – до голяма степен обяснява защо Руско-турската война от 1877–1878 г. се различава от предишните руско-турски войни. За първи път, значителна част от руското общество, е не просто съпричастен наблюдател, а активен участник в подготовката и моралната подкрепа на една външнополитическа кампания. Как възниква идеята и как е ушито и предадено Самарското знаме? Историята на Самарското знаме е една от най-красивите и най-добре документираните истории от Освободителната война. Тя обаче често се разказва съкратено – сякаш знамето просто се е появило в Самара и е било подарено на българите. В действителност зад него стоят няколко личности, обществено движение и една много добре обмислена символика. Идеята възниква през 1876 г. След потушаването на Априлското въстание и зверствата в България, руското общество е силно разтърсено. В много руски градове започват да се събират помощи за балканските славяни. В Самара особено активен е местният Славянски комитет. Именно там членът на градската дума Пьотр Алабин предлага да бъде изработено бойно знаме, което да се подари на българите. Идеята е подкрепена и от съпругата му Варвара Алабина, която има богат опит като медицинска сестра по време на войни и отлично разбира значението на бойното знаме за духа на войската. Защо именно Самара? Причините са няколко. Самара е един от центровете на руското славянофилство. През 70-те години, градът е известен със своята активна обществена дейност в подкрепа на балканските славяни. Там се събират дарения; доброволци; медицински помощи; средства за славянските комитети. Така Самара естествено се превръща в един от символите на обществената подкрепа за българите. Пьотр Алабин живее именно в Самара. Макар да е роден другаде, той е един от най-уважаваните общественици в града и използва авторитета си, за да превърне идеята в решение на Градската дума. Следователно, знамето не е личен подарък, а официален дар от гражданите на Самара към българския народ. Как е ушито? Изработването е поверено на монахините от Иверския девически манастир в Самара. Това също не е случайно. Православните бойни знамена традиционно се изработват именно в манастири. Художественият проект е създаден от художника Николай Симаков. Знамето е от тежка копринена тъкан; приблизително 1,85 ? 1,90 m; с три хоризонтални полета: малиновочервено; бяло; светлосиньо. Това са цветовете на тогавашното руско знаме, но в необичаен ред. На едната страна е Иверската икона на Света Богородица с надпис: „Град Самара – на българския народ, 1876 година.“ На другата страна са Св. св. Кирил и Методий с библейския текст: „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его.“ Това е молитва, която векове наред присъства върху православни военни знамена и подчертава религиозния характер на символа. Знамето е изработено още през 1876 г., а се връчва чак през 1877 г. Защо? Тук има една малко известна подробност. Първоначалният замисъл е, знамето да достигне до българските въстаници още през 1876 г., когато руските славянофили се надяват, че борбата срещу Османската империя ще се разрасне. След разгрома на Априлското въстание и развитието на Сръбско-турската война, този план става невъзможен. Знамето остава в Русия и по-късно е определено за Българското опълчение, когато вече започва подготовката за Руско-турската война. Как стига до Българското опълчение? През пролетта на 1877 г. делегация на Самара, водена от Ефим Кожевников и Пьотр Алабин, пренася знамето през Кишинев до Плоещ в Румъния, където се формира Българското опълчение. В Плоещ на 6(18 май нов стил) 1877 г. се провежда тържествена церемония. Знамето е приковано към дръжката със златни пирони. Последният пирон поставя старият войвода Цеко Петков, който произнася прочутите думи: „Да помогне Бог на това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя...“ След това започва проливен дъжд, който присъстващите приемат като добро предзнаменование. Макар непосредствената инициатива да принадлежи на Пьотр Алабин и град Самара, тя възниква в средата на славянофилските комитети, които по онова време са идейно вдъхновявани от Иван Аксаков. Именно тези комитети събират средства, организират помощи и поддържат постоянна обществена кампания в защита на българите. Затова Самарското знаме не е просто дар на един град, а материален израз на цялото руско славянофилско движение. Има още една причина Самарското знаме да остане уникално в българската история. То е единственото бойно знаме, наградено с орден „За храброст“ за проявения героизъм при защитата му в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Самото знаме не е просто свидетел на битките – то се превръща в символ, за който загиват знаменосци, опълченци и офицери, а подполковник Павел Калитин жертва живота си, за да не попадне в османски ръце.

Дори съвременниците са били наясно с многобройните грешки, допуснати от руската делегация в Берлин, след което постигнатите там споразумения до голяма степен са били правилно оценени като омаловажаващи успеха на руската армия. Грешки в преценките са съществували навсякъде: в първоначалната позиция на Санкт Петербург и в специфичните детайли на подготовката за конгреса. Руският дипломат А.М. Кумани, който е служил дълги години в Турция и е бил свидетел на подготовката на руската делегация за заминаването си за Берлин, е оставил след себе си ярки мемоари. Министерството на външните работи е имало слабо разбиране за ситуацията на Балканите; възрастният А.М. Горчаков е бил болен, летаргичен и безинициативен. Министерството дори не е могло да намери точни карти на Балканите, които е купило в последния момент от книжарница в Санкт Петербург. Затова въпросът, зададен от един от служителите на министерството, за това как да се раздели България - по дължина или по напречно - е предизвикал само горчива ирония у мемоариста. Не е изненадващо, че резултатите от Берлинския конгрес са били остро критикувани в руското общество. Въпреки това, докато е скърбяла за загубата, Русия е пренебрегнала факта, че двете мирни споразумения отразяват и две различни линии на политиката на Санкт Петербург; сливането им беше невъзможно, което обективно предопредели провала на дипломатите. Балканските събития оказаха колосално влияние върху външната политика на Русия не само в избора на решения, но и в механизмите за това. В своето всеобхватно изследване на живота и делото на Н. П. Игнатиев, В. М. Хевролина подчерта: „...ние се стремим да покажем, че програмите на Игнатиев бяха отхвърлени от Санкт Петербург, който действаше от съвсем различни тактически позиции.“ Изглежда, че подобно заключение е прекалено категорично, не отчита възможностите на графа и неговите сътрудници в сферата на неформалните отношения и е в противоречие с много факти. Например, тя също така призна, че официалната линия на Санкт Петербург не се споделя от великите херцози Александър Александрович и Константин Николаевич, както и от военния министър Д. А. Милютин и „много други“.58 Възможно ли е при такива обстоятелства да се говори недвусмислено за антиигнатиевската позиция на Санкт Петербург? В края на краищата, А. М. Противниците на Горчаков не само са писали бележки и писма, но и са действали, често по-активно, а понякога и по-ефективно, от руското Министерство на външните работи. Сравнението на действията на министъра и неговите опоненти както преди, така и след Руско-турската война разкрива неяснотата на много решения на официалното ръководство, тяхната уязвимост към критика и двойствеността на позицията на Александър II. Загубата на монопола на Министерството на външните работи върху външната политика на Русия води до това висшето ръководство, преди всичко самият цар, едновременно да обмисля и взема решения, произтичащи от две различни линии на поведение. Това не е компромис, а двойственост в политиката, която залага мина не само под Санстефанския договор, но и под решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., изпълнявайки предсказанията на Р. А. Фадеев (починал през 1883 г.) за дългото, бурно бъдеще на Балканите. Неубедителният характер на много официални стъпки е вдъхновил противниците; това е пътят към „национална дипломация“, формулирана от М. Н. Катков (с очевидно влияние на Н. П. Игнатиев) и почти триумфираща през втората половина на 1880-те години.59 Но М. Н. Катков е журналист, макар и необичайно влиятелен. Алтернативна и все по-„небюрократична“ линия, която се превръща в реалност през 1880-те години, води до преразглеждане на европейската политика на Русия, която се състои не само от фокусиране върху Франция, но и от редица открито авантюристични действия (като експедицията на Н. И. Ашинов в Абисиния). Апогеят на този процес е „раздвояването“ на действията на Санкт Петербург в Далечния изток в началото на 20-ти век, проправяйки пътя за Руско-японската война от 1904–1905 г. // ГАРФ. Ф. 677. Оп. 1. Д. 455. Л. 1 прев. По-късно генералът уверено твърди, че Н. П. Игнатиев и Н. К. Гирс само са „заели страната на всяко от моите мнения“ (Придружително писмо от Р. А. Фадеев до А. В. Адлерберг към неговата бележка „Допълнение към бележката по българския случай“. 20 ноември 1876 г. // РГИА. Ф. 1614. Оп. 1. Д. 59. Л. 1).

През 1935 г. в СССР излиза сборник документи от царските архиви със шокиращото съвременника заглавие: Авантюрите на руския царизъм в България. Сборникът е отпечатан от Държавното социално-икономическо издателство в Москва. Предговорът е написан от видния комунистически българин Васил Коларов. Като се зачете човек в материалите, остава с впечатление, че днешните т.н. русофоби адат ряпа и са още в детската градина. Да не бъдем голословни - ето предговора на Васил Коларов, дума по дума: Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация — от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монаршеския молив. Александър III е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал. Той изпращал лично нему докладващи емисари. Съобщенията за терористични актове и убийства, носещи неприкрити следи от причастност към тях на правителствените агенти, не предизвиквали у него никакво възмущение. „Всемилостивото“ му сърце трогвали само съобщенията за неуспехите и печалната участ на завербуваните от царските агенти българи, върху които се стоварвал юмрукът на страната, отстояваща своята независимост и свобода. И все пак усилията на Александър III да подчини по един или друг начин България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар. Сбъднали се пророческите думи на Карл Маркс от статиите му по източния въпрос, поместени в „New York Tribune“ от 1853 г. Ако славянското население на днешна България „достигне някога господство в страната, тогава — пише Маркс — няма съмнение, че същите потребности, както и в Сърбия, ще предизвикат и в неговата среда антируска прогресивна партия, която неизбежно се заражда всеки път, когато някоя част от Турция стане наполовина независима“. /IX, 378/ Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство. Доколкото ми е известно, съветската историческа наука е хвърлила недостатъчно светлина върху политиката на експанзия на царското правителство на Балканите през втората половина на миналия век и причините за поражението ?. Това призна и покойният М.Н. Покровски, който даде ценни указания за подбора на документите, влезли в настоящия сборник. Въпреки че тези документи обхващат малък исторически отрязък и се отнасят единствено за България, все пак те хвърлят ярка светлина върху цялата политика на царското правителство на Балканите. В същото време те показват какви съкровища се пазят в тайниците на царските архиви, още неизползвани от марксистката историческа наука. Настоящият сборник има също огромно значение за пълното разясняване на борбата на прогресивните обществени класи в България срещу реакционните и завоевателските домогвания на царското правителство. Най-важният, решаващият етап на тази борба, започнала в първия ден от съществуването на съвременна България и продължила чак до Октомврийската революция, са осемдесетте години, години на бури и най-тежки изпитания за българския народ. Публикуваните документи обхващат именно този исторически период и още веднъж потвърждават правилността — и от гледна точка на международната революция, и от гледна точка на развитието на революционното движение в България — на позицията на непримирима и ожесточена борба, на която българската революционна социалдемокрация /сегашната Българска комунистическа партия/ под ръководството на Д.Н. Благоев винаги е стояла по отношение на руския царизъм и русофилското политическо суеверие, усърдно разпространявано от реакционните партии в България. Тези документи са много ценен материал за работа върху марксистката история на съвременна България. Но те са запазили важно значение и от гледна точка на днешната борба срещу реакцията в България. Защото те се отнасят до близкото минало на страната, до вчерашния й ден, неразделно свързан с настоящия исторически период. Те безжалостно разкриват черното, реакционно и предателско минало на редица съвременни политически групи и живи политически дейци на България, които днес воюват на фронта на фашистката реакция и влизат в конспирация с отрепките измежду руските белогвардейци срещу Съветския съюз. На основата на тази оценка на архивните документи ние с другаря Г.Димитров получихме разрешение от Наркоминдела да прегледаме материалите от царските архиви, отнасящи се до България, с цел публикуване. Настоящият сборник е резултат на това начинание. Другарят П.Павлович, на когото ние поставихме задачата да прегледа архива и да отдели най- ценните документи, извърши голяма по обем детайлна и отговорна работа, която заслужава всякаква похвала. В това всестранно му помагаха отговорните ръководители на архива. Москва, 15 ноември 1935 г. В. КОЛАРОВ

Жененият завижда на ергена за свободата на връзките; ергенът завижда на женения за постоянното наличие на близка жена до него - не се налага всеки път да се бори и доказва, за да са заедно. Жените мечтаят за мига на сватбата, в който са булки - реално, в мига, в който се отказват от свободата си и делегират на някой друг да се грижи за тях. Понякога свободата изглежда като разменна монета. Но това, което се разменя, не е непременно самата свобода, а едни възможности срещу други. Тук има интересна симетрия: жененият е заменил свободата да влиза и излиза от връзки с предимствата на сигурността, близостта и семейството. Ергенът е запазил свободата на избора, но е приел несигурността, самотата и необходимостта от постоянно усилие за създаване на нови отношения. И двамата виждат най-вече това, което им липсва, а не цената, която другият плаща. Същото важи и за жената, която мечтае за сватбения ден. Ако погледнем исторически, бракът действително често е означавал отказ от значителна част от личната автономия в замяна на икономическа и социална сигурност. В съвременните общества това вече не е задължително така, защото много жени са финансово независими и бракът е по-скоро доброволен съюз между равнопоставени партньори. Но психологическият мотив остава: мнозина – и мъже, и жени – са готови да ограничат част от свободата си, за да получат нещо, което ценят повече. Това показва една по-обща закономерност: свободата има цена, а сигурността също има цена. Човек почти никога не може да получи максимално и от двете. Всъщност всяко важно решение в живота представлява такава размяна: работата срещу свободното време; собственото жилище срещу ипотеката; родителството срещу личната независимост; предприемачеството срещу финансовата сигурност; бракът срещу свободата на необвързаността. Интересно е и друго. Често хората казват, че са се "отказали от свободата си", когато са влезли в брак. Но може да се възрази, че те просто са упражнили свободата си, като доброволно са поели определени задължения. Ако обещанието е свободно дадено, то не е отрицание на свободата, а нейно проявление. Може би затова философът Ерих Фром прави разграничение между "свобода от" (липса на ограничения) и "свобода за" (способността да се обвържеш с ценности, хора и цели). Според него зрелият човек не търси безкрайно отсъствие на ангажименти, а избира онези, които придават смисъл на живота. Свободата не е валута, която човек или притежава, или губи. Тя е капитал, който непрекъснато инвестира. Въпросът не е дали ще разменим част от свободата си, а срещу какво ще я разменим – и дали цената си струва. Обаче, не се ли получава като при проститутката - дава ти нещо срещу заплащане, което, след като си го купил, то пак си остава в нея и срещу заплащане ще го даде на следващия? При нея очевидно става дума за еднократна услуга срещу възнаграждение. Тя не се отказва от възможността да предостави същата услуга и на следващ клиент. Това е пазарна сделка. При брака, "разменната монета" е различна. Човек не "дава" любовта или тялото си веднъж завинаги, а поема изключителен ангажимент. Именно тази изключителност е цената. Ако след брака единият започне да предлага същата близост свободно на множество други хора, обществото обикновено го възприема като нарушение на договора. Нека си представим човек, който притежава капитал. Той може да държи парите си в брой и може да ги похарчи по всяко време; или да ги инвестира в предприятие за 20 години. Във втория случай той не губи капитала си – просто губи свободата да го използва за всичко останало през тези 20 години. Срещу това очаква по-висока стойност в бъдеще. Бракът често функционира по подобен начин. Двамата "инвестират" част от свободата си, защото очакват възвръщаемост под формата на доверие, взаимна подкрепа, семейство, деца, емоционална сигурност. Може ли тогава свободата да се "продава", без да се изчерпва? В известен смисъл – да. Човек може многократно да влиза и излиза от връзки, както може многократно да сменя работа или държава. Свободата му да избира остава. Но когато подпише брак, той доброволно ограничава тази свобода, докато договорът съществува. Тук "цената" не е, че свободата изчезва завинаги, а че вече не можеш едновременно да имаш всички алтернативи. Може би най-парадоксалното е следното: хората често говорят за свободата така, сякаш тя е нещо, което трябва да се пази непокътнато. Но ако никога не "харчиш" свободата си, за да се обвържеш с човек, кауза или идея, тя остава само потенциал. Свободата има стойност именно когато я използваш, а всяко нейно използване неизбежно затваря други възможности. Нещо като договор с клауза за изключителност. Не продаваш себе си; продаваш правото си едновременно да бъдеш навсякъде и с всеки. Срещу това получаваш нещо, което сам преценяваш като по-ценно. Нека анализираме в друг контекст. Теза. Свободен е само този, който може да каже истината на висок глас, смело, без да се страхува от репресии или други отрицателни последици. Който не може да направи така, е роб. Тази теза има солидна философска традиция зад нея, но вероятно е твърде категорична в последната си част. Но нека обясним. „Свободен е само този, който може да каже истината на висок глас, смело, без да се страхува от репресии.“ Тук се съдържа идеята, че свободата не е просто липса на физически окови, а възможност да изразяваш убежденията си без страх. Това е близко до разбирането за свободата на словото като основен белег на свободното общество. Ако човек мълчи, защото знае, че ще бъде хвърлен в затвора, измъчван или убит, можем да кажем, че той живее в несвободно общество. Така са живели хора в много диктатури – от античността до днес. Те не са били непременно роби в юридическия смисъл, но са били лишени от една фундаментална свобода. Човек може да живее и в демократична държава, законът го защитава, но той не смее да изрази мнението си, защото се страхува, че колегите ще го отхвърлят или приятелите ще се дистанцират. Роб ли е?Той е вътрешно несвободен, но не непременно политически поробен. Източникът на страха е различен. Има и трета възможност. Човек може да каже истината, но съзнателно избира да премълчи, защото смята, че моментът е неподходящ или че ще причини ненужно зло. Това не е липса на свобода. Това е упражняване на свободата чрез самоконтрол. Често така се постъпва в дипломацията, в разузнаването, в обичайното междуличностно общуване. Тогава, да формулираме тезата по следния начин: Свободен е този, който може да каже истината без страх от държавна или друга принуда и сам избира дали да го направи. Несвободен е този, който мълчи не по убеждение, а защото е принуден от страх. Тук се появява още един интересен въпрос – какво означава "истината"? Ако под "истината" разбираме обективен факт ("Императорът е гол"), тогава свободата да го кажеш е лесно разбираема. Но много обществени и политически въпроси, са въпрос на интерпретация. Един човек е убеден, че казва истината, а друг е също толкова убеден в обратното. Затова свободното общество не гарантира, че всяко изказване е вярно; то гарантира правото различни твърдения да бъдат изказани и проверени чрез обществен дебат. В този смисъл, един много показателен критерий за свободата на едно общество е следният: Не дали хората говорят това, което властта иска да чуе, а дали могат без страх да кажат онова, което властта не иска да чуе. Това е причината свободата на словото да се приема като един от най-надеждните показатели за реалната, а не само формалната свобода. Но тя не е единственият показател. Човек може да е свободен да говори, но да не е свободен да избира професията си, да напуска страната си, да притежава имущество или да създава сдружения. Поради това политическата свобода, обикновено се разглежда като съвкупност от няколко взаимно допълващи се свободи, сред които свободата на словото е една от най-важните. Друга гледна точка, друг казус. Човек не може да лети само с възможностите на тялото и ума си. Той е свободен да ходи, да пълзи, да се търкаля, да скача и бяга, но не и да лети. Но човек е изобретил безброй начини и устройства да лети с помощта на ръцете и ума си. Трябва ли да приемаме ограничения от всякакъв вид, като липса на свобода и да се чувстваме огорчени от това? Очевидно, има разлики във философията на свободата – разликата между естествените ограничения и наложените ограничения. Това не са едно и също. Когато човек не може да лети със собственото си тяло, той не е лишен от свобода в морален или политически смисъл. Той просто се сблъсква със законите на природата. Гравитацията не е тиранин. Тя не избира кого да потиска и кого не. Тя важи еднакво за всички. Ето защо малко хора изпитват чувство за несправедливост, че не могат да летят като орел. Вместо това те влагат усилия да разширят възможностите си. Изобретяват балона, самолета, хеликоптера, реактивния двигател, космическия кораб. Тук се крие една интересна мисъл: Свободата не е отсъствие на ограничения. Свободата е способността да преодоляваш ограниченията, които могат да бъдат преодолени, и да разбираш тези, които не могат. Това може да се илюстрира с три различни вида ограничения. 1. Ограничения на природата: не можем да летим с ръце; не можем да живеем без кислород; не можем да спрем стареенето напълно. Те не пораждат чувство за политическо робство. 2. Ограничения, създадени от обществото: забрана да говориш; забрана да пътуваш; забрана да притежаваш имущество; цензура. Тук вече говорим за свобода, защото тези ограничения са дело на хора и могат да бъдат отменени. 3. Ограничения, които човек доброволно приема: брак; професия; обещание; договор. Те също ограничават възможностите, но ако са доброволно избрани, не ги възприемаме непременно като загуба на свобода. Има популярна, но погрешна представа: "Свободен съм, ако мога да правя всичко." Това е невъзможно. Никой не може да прави всичко. По-точно е: „Свободен съм, ако никой човек произволно не ми забранява да правя онова, което по природа и по способности мога да направя.“ Тук идва и ролята на разума. Човекът не е станал свободен от гравитацията. Той е станал по-свободен спрямо нея, защото е използвал знанието си. Това е особен вид свобода – не свобода от природните закони, а свобода чрез тяхното разбиране. Има една мисъл, която често се приписва на Франсис Бейкън: „На природата се заповядва, само като й се подчиняваш.“ Смисълът е, че човек не побеждава природата, като отрича законите й, а като ги опознава и ги използва. Самолетът не отменя гравитацията – той използва законите на аеродинамиката, за да направи полета възможен. Не всяко ограничение е липса на свобода. Ограничение е всяка граница. Липса на свобода е само онази граница, която би могла да не съществува, но е наложена от нечия воля и пречи да действате според собствената си разумна воля. Ако заличим тази разлика, ще започнем да обвиняваме Вселената, че ни "поробва", защото не можем да дишаме под вода. Ако обаче я запазим, можем ясно да различим трагедията на човешката природа от несправедливостта, причинена от други хора. Именно срещу втората се борят идеите за граждански и политически свободи. Още един казус. Ввъъв физиката има явление, наречено "свободни електрони". Идеята за свобода е присъща само за човешкото общество, или може да прилагаме това понятие къде ли не? Този въпрос засяга начина, по който езикът пренася понятия между различни области. Понятието "свобода" възниква в човешкия свят, но често се използва метафорично в науката. Физикът не предполага, че електронът има воля или взема решения. Когато говори за свободен електрон, той има предвид, че електронът не е здраво свързан с конкретен атом и може сравнително свободно да се движи през материала. "Свободен" тук означава несвързан, а не "притежаващ свобода" в морален смисъл. Същото срещаме и в други науки: свободно падане – тялото пада без опора, под действие само на гравитацията; свободна енергия; свободен пазар; свободен радикал в химията; свободно пространство. Във всички тези случаи, думата "свободен" означава освободен от определено ограничение, а не носител на права. Езикът използва една и съща дума за две различни идеи. Първият е физически. Свободен е обект, който не е закрепен, не е вързан, не е ограничен от конкретна връзка. Така говорим за свободен електрон; свободно тяло; свободна молекула. Вторият е философски. Свободен е субект, който може да избира между различни възможности според собствената си воля. Това вече предполага: съзнание; цели; отговорност; избор. Тези качества не приписваме на електрона. Използваме една и съща дума, вероятно защото и в двата случая съществува една обща идея: свободата означава липса на определена зависимост. Но зависимостта е различна. За електрона тя е физична. За човека тя може да бъде политическа; икономическа; психологическа; морална. Колкото повече мислим върху свободата, толкова повече се оказва, че тя не е абсолютна. Дори свободният електрон не е напълно свободен. Той пак се подчинява на електромагнитните сили и на законите на квантовата механика. Свободният човек също не е абсолютно свободен. Той се подчинява на биологията, на законите на природата, на причинно-следствените връзки, на необходимостта да се храни и да спи. Може би свободата никога не означава липса на всички ограничения. Тя винаги означава свобода спрямо някакво конкретно ограничение. Казваме: електронът е свободен от атомната връзка; птицата е свободна от земната повърхност, защото може да лети; гражданинът е свободен от политическа принуда, ако може да говори и действа без страх; предприемачът е свободен да започне бизнес, ако законът не му забранява произволно. Очевидно, "свобода" е понятие, приложимо в много случаи в един и същи смисъл. По-скоро думата има ядро – липса на определена зависимост – а различните науки и философията развиват това ядро по различен начин. Именно човешкото общество добавя нещо, което физиката не познава: свободата като морално и политическо понятие, свързано с личността, избора и отговорността. Без съзнателен субект няма свобода в този пълен смисъл; има само повече или по-малко ограничения върху движението или взаимодействието на обектите. Нов казус. Технологичното развитие удесеторява устройствата в човешкия бит, наука, в обществото като цяло. Това ни прави по-могъщи. Но прави ли ни по-свободни? Тук трябва да разграничим две понятия, които често се смесват: могъщество (способността да постигаш повече); свобода (възможността сам да избираш какво да правиш). Технологиите почти винаги увеличават първото. Второто – не непременно.

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Например: човекът пеш може да измине 30–40 km за ден. С автомобил – 1000 km. Със самолет – половината свят. Това безспорно увеличава неговите възможности. Но дали го прави по-свободен? Само ако сам решава къде да отиде. Ако държавата му забрани да напуска страната, самолетът не му носи свобода. Той просто съществува. Същото е и с интернет. Преди петдесет години достъпът до огромна библиотека е бил привилегия. Днес почти цялото човешко знание е в телефона. Но същият телефон може да следи местоположението ви; да анализира поведението ви; да ограничава достъпа до информация; да ви превръща в зависим от алгоритми. Следователно, една и съща технология едновременно увеличава свободата и създава нови зависимости. Това се вижда през цялата история. Парната машина освобождава човека от огромен физически труд. Електричеството освобождава обществото от ограниченията на деня. Антибиотиците освобождават милиони от болести. Компютърът освобождава от много рутинни изчисления. Но всяка от тези технологии създава нова зависимост. Днес почти никой не може да живее без електроенергия. Тоест, заменили сме една несвобода с друга. Тук очевидно има една закономерност: технологията увеличава човешката мощ. Дали тя увеличава свободата, зависи от това кой контролира технологията. Ако човек контролира машината, тя е инструмент на свободата. Ако машината или онзи, който я управлява, започне да контролира човека, тя става инструмент на зависимостта. Това важи дори за най-простите изобретения. Ножът ви прави по-могъщ от голите ръце. Но ако някой друг държи ножа на гърлото ви, същият предмет увеличава неговата власт, а не вашата свобода. Нужно е едно разграничение, което е полезно: свободата отговаря на въпроса: „Кой взема решенията?“ Могъществото отговаря на въпроса: „Какво може да се постигне?“ Двете често вървят заедно, но не са едно и също. Една тоталитарна държава с изкуствен интелект, биометрично наблюдение и автономни оръжия, може да бъде технологично изключително могъща, но гражданите й да са по-малко свободни от хора, живели преди двеста години. Обратно, човек в свободно общество, макар и с по-скромни технически средства, може да разполага с много по-голяма свобода на избора. Технологичният прогрес разширява пространството на възможното. Свободата определя кой има правото да избира измежду тези възможности. Първото е въпрос на наука и техника. Второто е въпрос на обществен ред, право, морал и лична автономия. Именно затова двете понятия не бива да се отъждествяват. От идеите на Великата френска революция: "Свобода, равенство, братство", като че ли единствено свободата не се подлага под въпрос или ревизия. Дали това е така и защо е така, ако съждението е вярно? Истината е, че всъщност и трите идеи са били подлагани на ревизия, но не в еднаква степен и не по един и същи начин. Свободата почти никога не е била изоставяна като идеал. Това се дължи на една особеност – тя е формално понятие. Свободата сама по себе си не казва за какво си свободен, от кого си свободен и доколко си свободен. Затова различни политически течения, могат да се обявяват за защитници на свободата, влагайки различен смисъл: либералите – свобода от държавна намеса; социалистите – свобода от икономическа зависимост; консерваторите – свобода да съхраняваш традициите си; анархистите – свобода от всяка власт. Никой не казва: „Ние сме против свободата.“ Вместо това спорът е каква свобода и чия свобода. При равенството, ревизията е много по-сериозна. През XVIII век, мнозина са разбирали равенството като премахване на съсловните привилегии. През XIX век се появява идеята за икономическо равенство. През XX век, някои режими се опитват да наложат почти пълно имуществено равенство. Практиката показва, че абсолютното равенство трудно съжителства със свободата. Ако хората са свободни да учат, работят, рискуват и създават, резултатите им неизбежно ще се различават. Затова днес повечето демокрации говорят не толкова за равенство на резултатите, колкото за: равенство пред закона; равен достъп до образование; равни политически права; равни възможности. Братството може би, е най-забравената част от лозунга. Причината е, че братството трудно може да бъде наложено със закон. Държавата може да защити свободата. Може да гарантира юридическо равенство. Но не може да задължи хората да се чувстват братя. То остава морална, културна и религиозна категория. Защо свободата оцелява най-лесно? Първо, свободата е условие за самия спор. Ако няма свобода да се говори и мисли, няма как обществото изобщо да обсъжда равенството или братството. Второ, свободата е отрицателно понятие. Тя често означава липса на принуда. За да дадеш свобода, понякога е достатъчно да престанеш да забраняваш. Равенството обаче почти винаги изисква активни действия. Трето, свободата принадлежи на отделния човек. Равенството и братството винаги предполагат отношения между хората. Един човек може да бъде свободен и сам на остров. Но не може да бъде равен или братски настроен към никого, ако няма други хора. Тук стигаме до нещо, което политическата философия обсъжда вече повече от два века. Трите идеала не винаги се подкрепят взаимно. Понякога те влизат в напрежение. Например, ако преследваш пълно икономическо равенство, вероятно ще ограничиш свободата на собствеността; ако оставиш абсолютно неограничена икономическа свобода, вероятно ще получиш големи неравенства; ако наложиш братство със сила, то престава да бъде братство. Затова много съвременни демокрации, не се стремят към максимума на всяка от трите ценности поотделно, а към устойчиво равновесие между тях. Възможно е свободата да изглежда най-устойчива, не защото е най-важната от трите, а защото е предпоставка за непрекъснатото им преосмисляне. Само свободни хора могат открито да спорят какво означават равенството и братството и дали обществото се е приближило или отдалечило от тези идеали. Без свобода, самата дискусия за останалите две ценности би била силно ограничена. Свободата предполага възможност за избор, но не се изчерпва с нея. Ако имате само една възможност, избор няма. Като онзи виц за Господ, който завел Адам при Ева и му казал: - Ето, избери си жена! Ако затворникът може да остане само в килията си, той няма избор. Ако избирателят може да гласува само за една партия, избор няма. В този смисъл, без алтернативи няма свобода. Но достатъчен ли е единствено изборът? Не. Представете си следните ситуации. Избор под принуда. Разбойник ви казва: "Парите или животът." Имате избор. Но едва ли някой ще каже, че сте свободен. Избор между две злини. Пациент научава: или тежка операция; или сигурна смърт. Отново има избор. Но това не е свобода, а трагична необходимост. Формален избор. В тоталитарна държава има избори, но всички кандидати са предварително одобрени от властта. Формално избор има. По същество няма. Какво липсва? Липсва реалната възможност човек да следва собствената си воля, без неправомерна принуда. Свободата не е просто наличие на избор, а наличие на смислен избор, който можеш да упражниш без принуда. Изборът сам по себе си не е достатъчен. Нужни са още поне три условия: Да има реални алтернативи. Да не си принуден насилствено към една от тях. Да имаш способността да осъществиш избора си. Например човек може да е свободен да стане учен, но ако няма достъп до образование, свободата му остава почти само на хартия. Ако човек избира под влияние на зависимост – например наркотична зависимост, тежка манипулация или непреодолим страх – свободен ли е? Тук вече навлизаме в понятието свободна воля. Някои философи биха казали, че човек все още избира. Други – че зависимостта толкова е стеснила избора му, че свободата е силно ограничена. Свободата е възможността човек, според собствената си разумна воля, да избира между реални алтернативи и да може да осъществи избора си без неправомерна принуда. Тази формулировка включва избора, но добавя още три ключови елемента: реалност на алтернативите, отсъствие на принуда и възможност за действие. Именно те отличават свободата от привидния или насилствено наложен избор. Други казват така: всеки е свободен да прави каквото иска, където иска, както иска, когато иска и т.н. - стига да не го прави за чужда сметка. Това определение е много близо до един от основните принципи на класическия либерализъм. То е силно, защото добавя граница, която липсва в лозунга "Всеки е свободен да прави каквото иска." Всъщност може да се формулира така: Свободен си да правиш всичко, което не нарушава равната свобода на другите. Тази идея е близка до т.нар. принцип на ненанасяне на вреда, най-известно защитаван от Джон Стюарт Мил. Според него, единственото достатъчно основание, обществото или държавата да ограничат свободата на даден човек е, за да предотвратят вреда за други хора. Но и това определение има своите трудности. Какво означава "за чужда сметка"? Тук започват споровете. Ако пуша в собствената си стая – това само моя работа ли е? Ако музиката ми пречи на съседите? Ако фабриката ми замърсява въздуха? Ако чрез фалшива информация, повлияя на решенията на хиляди хора? Във всички тези случаи човек може да каже: "Правя каквото си искам." Но друг ще отвърне: "Да, но за моя сметка." Оказва се, че понятието "чужда сметка" далеч не е очевидно. Има ли абсолютно лични действия? Някои философи твърдят, че да. Други смятат, че почти всяко действие има отражение върху други хора. Например: ако не си плащате данъците, тежестта пада върху останалите; ако не ваксинирате дете (в определени контексти), това може да засегне и други; ако употребявате алкохол и после шофирате, вече рискът не е само ваш. Следователно границата между "моя работа" и "чужда сметка" непрекъснато се обсъжда. Да кажем, че човек доброволно се отказва от свободата си. Например подписва договор за 20 години. Или се жени. Или постъпва в армията. Или става монах. Ограничена ли е свободата му? Да. Но ограничението произтича от негов собствен избор, а не от чужда принуда. Свободата не е просто отсъствие на ограничения, а и правото сам да решиш кои ограничения приемаш. Свободата е наличие на избор. (Но това не е достатъчно.) Свободата е отсъствие на неправомерна принуда. Свободата свършва там, където започва равната свобода на другия. Свободата включва и правото доброволно да поемаш задължения и ограничения. Така свободата не е безгранично право да правиш всичко, а пространство за самостоятелен избор, ограничено от същото право на всички останали. Свободата не означава да нямаш граници. Означава границите, които не са наложени от природата или от равните права на другите, да не бъдат произволно налагани от нечия власт. Може би именно затова свободата е толкова трудно понятие. Тя никога не съществува сама. Винаги е в равновесие с отговорността, справедливостта и свободата на останалите. Още Сократ свързва свободата с познанието. Според него човек не може да избира истински доброто, ако не го познава. Доколко свободата зависи от това, дали човек прави информиран или неинформиран избор? Има множество ситуации, в които дори при информиран избор, човек може да избере грешен вариант. Това разграничава формалната свобода ("имам право да избирам") и реалната свобода ("способен съм да избера разумно"). Изборът предполага свобода, но не всяка свобода е еднакво пълноценна. Ако човек има две възможности, той формално е свободен да избере между тях. Но ако не знае почти нищо за последствията, изборът му прилича повече на хвърляне на монета. Представете си човек, който трябва да избере една от две врати: зад едната има безопасен изход; зад другата има пропаст. Ако никой не му е казал нищо, той е свободен да избере, но изборът му е почти случаен. Липсата на информация не унищожава свободата, но силно намалява нейното качество. Но и информацията не гарантира правилния избор. Да предположим, че човек знае всички факти. Въпреки това може да избере погрешно. Защо? Защото решенията не зависят само от знанията. Те зависят още от ценностите; характера; опита; емоциите; моментното психическо състояние; склонността към риск. Ето пример: Двама инвеститори разполагат с абсолютно еднаква информация за пазара. Единият печели. Другият губи. Не защото информацията е различна, а защото са оценили риска по различен начин. Тогава, има ли изобщо напълно информиран избор? Почти никога. Бъдещето по определение не е известно. Човек винаги избира при известна степен на неопределеност. Следователно всички човешки решения съдържат риск. Това означава, че грешният резултат не доказва автоматично, че изборът е бил неразумен. Например лекар може да приложи най-доброто известно лечение според науката, а пациентът да не оздравее. Операцията беше успешна. Пациентът умря. Изборът е бил рационален. Резултатът – неблагоприятен. Свободата включва и правото да сгрешиш. Това е една от основните идеи на либералната философия. Ако някой друг винаги избира вместо теб, за да не допускаш грешки, ти губиш свободата си. Парадоксално е, но човекът е свободен, именно защото има право да взема и лоши решения. Без тази възможност, свободата би се превърнала в настойничество. Информираният избор увеличава вероятността, но не гарантира успех. При неинформиран избор, има по-голяма роля на случайността. Частично информираният избор намалява ролята на случайността. Добре информиран избор предоставя най-голяма вероятност за добър резултат. Но никога информираният избор не означава сигурен успех. Животът не работи по този начин. Античните философи правят важно разграничение между информация; знание; мъдрост. Може човек да знае всички факти и пак да не разбере кое е най-доброто решение. Например всички знаем, че тютюнопушенето вреди; прекомерният алкохол вреди; липсата на движение вреди. Информация има. Но милиони хора избират обратното. Проблемът вече не е липсата на знания. Той е в човешката воля. Свободата има две страни: външна свобода – никой не ти пречи да избираш; вътрешна свобода – имаш знанието, разума и самоконтрола да направиш най-добрия избор според разбиранията си. Първата зависи главно от обществото и законите. Втората зависи от самия човек. Затова Сократ свързва свободата със знанието, а стоиците – със самовладението. Според тях истински свободен не е този, който може да прави всичко, а този, който не е роб на собственото си невежество, страхове и страсти. Свободата не е гаранция за правилен избор. Тя е възможността човек сам, с наличното знание и собствената си отговорност, да избере своя път и да понесе последиците от него. В този смисъл, информираността не създава свободата, а я прави по-смислена и по-ефективна. Грешките остават неизбежна част от свободния живот, защото никой не разполага с пълно знание за бъдещето. Информацията е важна, защото тя разширява пространството на свободата. Можем да си представим три степени. Няма избор. Робът няма право да избира. Има избор, но без информация. Човек избира почти на сляпо. Има избор и добра информация. Тогава решението е действително негово. Понякога обаче, прекалено многото информация също намалява способността за избор. Днес човек може да сравнява стотици автомобили, хиляди фотоапарати, милиони книги. Вместо да стане по-свободен, той изпада в т.нар. парализа на избора – колкото повече възможности има, толкова по-трудно решава. Затова свободата не е просто количество информация, а способността да я обработиш. Колкото по-информиран е изборът, толкова по-пълна е моралната отговорност за неговите последици. Именно затова в правото, медицината и демокрацията понятието „информирано съгласие“ има толкова голямо значение. Не защото гарантира правилно решение, а защото гарантира, че решението е действително свободно и човекът е разбирал съществените последици от него.

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.