Русе
Каква е връзката между Тит Флавий Домициан (на латински: Titus Flavius Domitianus), третият и последен римски император от династията на Флавиите, и българският дунавски град Русе? През 85-89 г. от н.е. след успешно приключване на Дакийските войни на римския император Домициан, при устието на река (с днешно название) Русенски Лом, се установява първият римски лагер. Кастелът (замък, крепост) е наречен Сексагинта Приста. Днес това е северозападната част на Русе; възвишение до брега на Дунав. Крепостта Сексагинта Приста е разположена върху 4–5 ха. Намерени са останки (ІІ-ІІІ в.) от цивилни постройки, вероятно крайлагерно селище, обособено и като култов център. Името на крепостта означава „Пристанище на 60-те кораба“. Според една от теориите на археолозите, за победата над даките, през р. Дунав е прехвърлен римски легион от около 6000 човека. За тази акция са били необходими точно 60 кораба от типа „пристис“. Кастелът получава това име. След векове на забвение, крепостта е открита през XIX век от Феликс Каниц. Той създава карти с древните крепости и разстоянията между тях. Първите проучвания правят братята Шкорпил. При разкопки зад сградата на сегашния Военен клуб, са намерени древни останки. Постепенно са разкрити над 50 метра от крепостната стена, част от защитна кула, Принципия (щаб на военната част в крепостта). Най-интересна е сградата, която е била храм на Аполон (при управлението на Комод или по-вероятно в началото на династията на Северите). Откритият храм е интересно разположен. Той е ориентиран на североизток – югозапад и наподобява християнски храм. Според историци и археолози, първи преди него на това място са извършвали обреди и религиозни ритуали траките. Запазени са четири цели оброчни плочки на Тракийския конник и Аполон, монети и керамични съдове, жертвеник на Аполон с надпис и други находки. Храмът е оцелял до края на ІІІ век, а после върху него, по време на император Константин Велики, е съградена Принципията. Тя е голяма сграда, изградена от необработени камъни на спойка с хоросан, в която се разполагат военните части на крепостта до времето на готските нападения от IV век. По-късно е използвана отново, но находките и сведенията за този период са малко. Според историците, през Втората българска държава тук също е имало крепост. Открит е съхранен християнски гроб и се предполага, че е съществувал некропол. Днес останките на древната римска крепост Сексагинта Приста са едни от най-големите и интересни забележителности в града.
Информация за Башлийски езера Лицево - челюстна хирургия Виж България
Тъй като първото известно име на Русе е името на римския кастел, нека предположим, че траките, чиито следи са документирани по тези места, също са ги наричали някак. Мястото е проветриво и много племена и орди са кръстосвали наоколо и всеки е добавял своя отпечатък, включително и в името на поселището. Така, преди да се събуди като Русе, градът край европейската река, която минава през най-голям брой страни в света, през вековете се е сдобивал с доста имена. Срещаме имена като Роси и Руси, по-късно - Русчук. В пътеводител от Брюж, отпечатан през 1380 г., старото име на Русе е посочено като Росии. Градът се споменава за първи път като Русчук в мирен договор, подписан през 1503 г. между Унгария и Османската империя. Русчук израства като населено място, което през 19 век е новосъздадено административно средище на Дунавския вилает на Османската империя - Дунавска област (Туна вилает). Една от многото хипотези за името на Русе, предлага доц. Златоживка Здравкова. Според нея един от начините, по който звучало старото име на Русе - Рюсике, вероятно произхожда от племенното наименование Рюси. Думата рюсис произхожда от старогръцки и означава река, течение. Чешкият историк и български политик (бил е министър на народното просвещение) Константин Иречек има съвършено различна трактовка. Според него името идва от наименованието на град в Източна Тракия, откъдето преселници се заселват тук. Проф. Петър Мутафчиев – друг виден историк – свързва старото име на Русе с преминаването на руския княз Светослав в българските земи и засиленото руско присъствие след него. Други автори от своя страна допускат, че старото име на Русе идва от името на големия син на Борис I – Расате. Г.С. Раковски в “Дунавски лебед” отделя място на останало в народната памет езическо предание, според което, основатели на селището, са първите заселници баба Руса и дядо Руси. Предположението за произхода на названието Русе от името на фолклорния персонаж “Руса” мома (баба Руса, според легендата, записана от Г. Ст. Раковски), наподобава известното предание за произхода на названието на град Видин, в основата на което стои персонажът Баба Вида. Вида също е добре известен фолклорен образ, най-често е мома или самодива; познатостта й във фолклора, подобно на Руса мома, е общобългарско, присъства в обредни песни. Много български селища нсят имената на жени, които са дали началото им - пример, болярката Божена - на Боженци и др. На 6 май почитаме Св. Георги Победоносец – Ден на храбростта и Българската армия. 6 май е и Празник на град Русе. Професор Николай Ненов пише обширна статия, в която твърди, че Русе и съседният румънски град Гюргево са били всъщност едно селище. Една от двете най-стари църкви в Русе е "Свети Георги". Когато през ХІV-ти век на левия бряг на река Дунав се изгражда предмостие на съществуващия от десния бряг град, новата крепост също е с покровител Св. Георги и носи името Гюргевград. Т.е., от двете страни на Дунав е бил един и същ град. Името Гюргевград е запазено в песенния фолклор на Североизточна България. И ако Русе носи езическа смислова натовареност, Гюргевград вече е с християнски корен. Обилието на хипотези за името на Русе е поради недостига на достоверни факти и по тази причина на историците често им се налага да сменят амплоато, и да стават гадатели. Така въпросът за много от известните имена, с които е наричан градът, стои отворен и до днес.
Църкви и манастири Артикулатор и лицева дъга Dental tourism
"Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук". Елиас Канети – немскоезичен писател, роден в Русе; от сефарадско-еврейски произход. Нобелов лауреат за литература. Русе е най-големият български пристанищен, административен, икономически и културен център по родното поречие на втората по големина (след река Волга) европейска река Дунав и затова не е чудно, че много събития, предприятия, продукти, услуги, културни феномени в българските земи се появяват за първи път в Русе.
- Първата географска карта на България на български език, е издадена в Страсбург от русенеца Александър хаджи Русев през 1843 г. Тя е предназначена за учебния процес в русенските училища;
- По инициатива на австро-унгарския консул Мартирут, от 1 януари 1866 година в Русе започват да се водят редовни метеорологични наблюдения в първата метеорологична служба. Те били извършвани по указания на виенския метеоролог Юлиус фон Хан от секретарите на австро-унгарското консулство в Русе;
- На 7 ноември 1866 г. е тържествено открита първата в българските земи на Османската империя жп-линия Русе – Варна;
- През 1878 г. Русе става първият град в България с градоустройствен план, изработен от руските военни инженери Ожио и Копиткин;
- През 1881 г. пристанищният град чува звуците на първия български флотски духов оркестър;
- През 1881 г. в Русе е създадена първата у нас фабрика за обработка на кожи;
- През 1882 г. е открита първата обществена сграда в България – зданието на Околийското управление, проектирано от Франц Грюнангер, архитект от немско–трансилвански произход, живял и работил в България;
- През 1883 г. пяната от прясна бира по чешка традиционна технология, полепва по мустаците на потребителите на първата българска парна пивоварна, построената от чешкия индустриалец Хаберман;
- През 1883 г. в Русе е открита първата българска фабрика за сапун;
- През 1887 г. – първата българска плетачна фабрика;
- През 1889 г. в Русе за първи път се учредява българска търговска камара;
- През 1890 г. е построена първата българска фабрика за мебели;
- През 1891 г. Русе е пионер в създаванто на първото българско акционерно застрахователно дружество ”България” със свои клонове в София и други градове на страната; както и представителства в Цариград, Солун, Велес, Битоля, Охрид, Атина, Пирея, Александрия, Чикаго, Лондон, Амстердам, Париж, Мадрид и Берлин;
- През 1895 г. тук е открита първата българска химическа фабрика;
- През 1895 г. за първи път в България се учредява българска търговско-индустриална камара;
- През 1897 г. зрителите гледат първата публична кинопрожекция в България;
- През 1897 г. тръгва първият асансьор в България, функционирал по американски образец в построения същата година хотел „Чикаго”, собственост на Соломон Блаущайн;
- През 1897 г. стартира първата в България скулптурна ателиера на П. Гавалас и Л. Лир;
- През 1898 г. е открита първата българска фабрика за железни ролетки;
- През 1898 г. е построена първата българска фабрика за мелнични машини;
- През 1906 г. се създава първата българска фабрика за велосипеди, грамофони и др. метални изделия;
- През 1907 г. в католическата църква Св. Павел е монтиран първият орган в България;
- През 1910 г. русенец извършва първия самолетен полет над България;
- През 1911 г. отваря врати първото кино в България, наречено ”Модерен театър”;
- През 1914 г. тръгва първата българска фабрика за синка за пране;
- През 1933 г. стартира “Първа българска петролна индустрия” , собственост на Йожеф Вешков;
- През 1935 г. е открита първата българска пътническа линия в корабоплаването Русе – Видин;
- През 1935 г. Русе става седалище на параходство Българско речно плаване;
- През 1954 г. е открит първият мост над река Дунав за комбиниран транспорт между България и Румъния.
Орална хирургия Пародонтология Лекцията на д-р Хоо
Русе съдбовно е свързал своите заражане, живот и развитие с река Дунав. Тъкмо Дунав предпоставя много от това, което се е случвало или има да се случи в крайбрежния град. Наличието в близост на изобилно количество сладка питейна вода, е неизменното условие за възникването и процъфтяването на много селища навсякъде по света. Река Дунав е втората по дължина река в Европа, след Волга. Извира от платото Баар в планината Шварцвалд, Германия. Реката е дълга 2 852 км, а нейният водосборен басейн е 802 266 km?. Дълбочината на Дунав на места е повече от 30 метра. През май и юни е най-пълноводна. Дунав тече през 10 държави: Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова, Украйна и се влива в Черно море. Четири от държавите в този списък, имат столиците си край Дунав. Това са Виена - на Австрия; Братислава - на Словакия; Будапеща - на Унгария, Белград - на Сърбия. Реката винаги е била важен търговски път, който е свързвал Черноморието и Централна Европа. Понеже за България Дунав се явява естествена северна граница, а не минава през страната, както е в другите държави, вероятно по тази причина Русе не е имал шанса да стане столицата на България. При вливането си в Черно море Дунав се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски. Най-северният – Килийският ръкав, е граница между Румъния и Украйна. Средният ръкав — Сулинският, е най-пълноводният и най-дълбокият. Между Килийския и Георгиевския ръкав се образува площ от 4340 km?. В река Дунав има 120 малки наносни острова, 70 от тях са български. Най-големи са: Житният остров (най-големият европейски речен остров с площ от 1885 кв. км., дълъг 84 км и широк 15-30 км) – в Словакия; Маргит и Чепел – в Унгария; Персин (42 кв. км) – в България. Дунавският пролом Железни врата, между Сърбия и Румъния, е най-големият пролом в Европа (132 км). Най-тясната част на пролома е широка само 150 м, но точно тук Дунав достига най-голямата си дълбочина – 50 м. Биоразнообразието на река Дунав може да се сравнява с това в Австралия на Големия бариерен риф. По поречието на реката има повече от 5000 отделни вида животни и растения. В Дунав расте най-голямото количество тръстика в целия свят. Тъй като Дунав е на кръстопътя между Централна и Източна Европа, тя е предпочитано място за обитание на дивите животни и птици.
Рекламна програма на сайта Лимфна дисекция Зъболекар в Пловдив
Атмосферата, която се заражда и се е съхранила в Русе, е наложила марката на „най-европейския град на България“; русенци с гордост наричат града си „Малката Виена“. Приликата му със столицата на някогашната велика Хабсбургска империя, започва с това, че и двата града са разположени на река Дунав, но не свършва до там. Градът започва бързо да се развива стопански и културно още от времето, в което става център на една от най-големите провинции на Османската империя – Дунавския вилает. Благодарение на своето благоприятно географско положение и мъдрото управление на управителя на вилаета, Русе се превръща в град-пионер в пределите на империята. Множество авторитетни европейски страни като Австро-Унгария (1849 г.), Русия, Великобритания, Италия и Прусия (1853 г.), Франция, Белгия, Холандия (1864 г.), Румъния, Гърция; почетни консулства на Испания и САЩ избират Русе за седалище на своите дипломатически мисии. Международните контакти на града се развиват силно и европейската култура прониква бързо. Тези консулства се запазват в града и след Освобождението, когато Русе е най-големият град в Княжество България. Русенци пътуват с параходи до Виена; изпращат децата си да учат там, както и Грац и Будапеща. Немският език все по-често звучи по улиците на града, заедно с български, турски, арменски, иврит, френски, ромски и др., което придава на Русе уникална за България космополитност и колорит. Търговията по Дунав процъфтява. В дунавския град отварят врати магазини за модерни дрехи, шапки, музикални инструменти, мебели. По-богатите русенци ходят да пазаруват директно от Виена и посещават реномирани лечебни клиники. Както пише роденият в Русе, живял дълго във Виена и пишещ на немски носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети: „Когато някой пътуваше по река Дунав към Виена, се казваше, че той пътува за Европа." Но докато тези неща са преходни и могат да се усетят и видят само в музеите, то това, което грабва и удивлява всеки нов посетител на Русе, е архитектурата, запазена през годините. Русенци бързо възприемат европейските повеи; след като през 1892 г. във Виена е открит хотел „Бристол“, 15 години по-късно през 1907 г. в Русе, на ул. Александровска, отваря врати хотел със същото име. В този период в Русе работят множество първокласни архитекти и строителни инженери. Едуард Винтер (градски архитект на Русе в продължение на около две десетилетия), Нино Росети, Георг Ланг, Негохос Бедросян, Удо Рибау, Едвин Петрицки, Иван Майор, Михаил Пернигони, Тодор Тонев, Никола Лазаров, Тодор Петров оставят отпечатък върху архитектурата на града. Стотици жилищни и обществени сгради са изградени в неокласическия стил, господстващ из цяла Европа през втората половина на XІX век. Той съчетава елементи на барок, готика, ренесанс, ампир и др. Русе се превръща в истинско архитектурно бижу. Някои от най-красивите русенски сгради са на братя Симеонови, Георги Мартинов, Иванчо Стоянов Соларя, Саркис Куюмджиян. В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. в Русе се оформят цели улици със стилни сгради: "Александровска", "Княжеска", "Пиротска", “Търговска”("Славянска"), "Николаевска". Може би най-впечатляващата сграда в Русе, е сградата на Театъра или Доходното здание, като доминация в цялостния облик на градската градина. Тя е открита през 1902 г.; конкурсът за архитектурния проект, е спечелен от виенския архитект Раул-Паул Бранг, който получил и премия от 1500 златни лева с проекта си в неокласически стил “Voila une idee” (Ето една идея). Сградата има великолепна фасада и е увенчана със седем фигури на покрива – символ на изкуството, науката, земеделието, занаятите, търговията, отбраната и свободния полет на духа. Над всички, е символът на търговията – Меркурий. Музеят на градския бит, наричан още „Къщата на Калиопа”, пресъздава в своята експозиция интериора на богат русенски дом от края на XIX и началото на ХХ в.; красивите стенописи на втория етаж са авторство на австрийския живописец Шарл Шаусберг. През 1889 г. Русенската община доставя гранитни павета, произведени в кариерата Сан Рафаел край Марсилия, Франция, за обновяване на настилката по русенските площади и улици. Русенската фабрика "Труд" пък започва да произвежда керамични павета и тротоарни плочки, като по този начин оформлението на улиците добива съвсем европейски вид. Гръцкият майстор-каменар А. Каргарота зарежда с облицовъчен камък от своите кариери "Каргарота & Малчев" русенските строежи, но дори и фабриката за мраморни изделия на Георге Петреску в Букурещ. Каменна облицовка и украса е могло да се поръча във Виена и Печ, а през 1897 г. в Русе е открита фирмата "П. Гавалс - Л. Миритис & Сие. първа скулптурна ателиера". Най-старата русенска сграда от периода на неокласицизма и първата административна сграда в България след Освобождението е Окръжното управление (днес Исторически музей), построена през 1882 г. по проект на виенския архитект Фридрих Грюнангер. Площад "Ал. Батенберг", красят още построената в периода 1894-1898 г. по проект на арх. Петко Момчилов мъжка гимназия "Княз Борис" (днес "Христо Ботев"), както и откритата през 1916 г. сграда на Търговско- индустриалната камара, чийто архитект е Никола Лазаров. Днес в нея се помещава Регионалната библиотека "Любен Каравелов". И отново на този площад, в началото на ул. "Александровска" през 1895 г. по проект на арх. Негохос Бедросян, е построена банката на братя Симеонови, по-късно - Русенска Популярна Банка, днес - "Банка ДСК". Десетки са сградите с историческо значение в Русе: къщите на Братя Симеонови, Банка "Буров", сградите на Застрахователно дружество “България”, Банка "Гирдап", хотел "Тетевен", бирария Стефан Гъдев, Католически пансион "Нотр дам де Сион" (днешната Английска гимназия), Старото музикално училище на ул.“Борисова“, (единствената сграда в готически стил) и много други. За архитектурното богатство на града допринасят и сградите на русенските църкви. В периода 1884-1889 г. по проект на Едуард Винтер е построен православният храм "Всех святих", разрушен по време на комунистическото управление през 1975 г.; на негово място днес има Пантеон на възрожденците. Католическият храм "Свети Павел от кръста" е построен през 1890 г. по инициатива на полски офицери и в него се намира първият в България църковен орган. Своя принос в уникалното градоустройствено богатство на града дава и Русенската градска градина, с подчертано симетрична и геометрична форма. Нейна централна фигура е Паметникът на свободата, дело на именития италиански скулптор Арнолдо Дзоки. Този паметник се е превърнал в символ на Русе и е част от неговия герб. След Освобождението градът е най-големият в освободените български земи с над 20 000 жители и се превръща в най-големият стопански център в Княжество България с бързо развиваща се икономика. От 1931 г. името му е променено от Русчук на Русе.
Зъбни импланти www.bg-tourinfo.net Дентални импланти Травми на зъбите www.bg-tourinfo.eu
Русе е един от първите градове с градоустройствен план в България. Поле за изява на тогавашните майстори и амбиция на местните първенци. Сградите са дело на едни от най-талантливите български и европейски архитекти и дом на преуспяваши търговци и управници.
- На ул. „Славянска“ и до днес съществува една от къщите на фамилия Канети; в която фамилия е и роденият в Русе Елиас Канети – носител на нобелова награда за литература. През 1892 г. дядото – Елиас Аврам Канети, заедно със своя съдружник Давид Поликар – създават известната търговска къща “Поликар и Канети”. Те избират тогавашната ул. “Търговска” за дом на своята дейност, тъй като посредством пристанището, е била оживен център, свързващ България с Европа. Талантливият архитект Нигохос Бедросян завършва едноименната сграда през 1898 г.. На партера проектира складовете, в които търговското дружество “Поликар и Канети” продават всевъзможни стоки: жито, ечемик, кафе и дребни земеделски инструменти. На първия етаж са разположени търговските помещения. Елиас Аврам Канети е известен като добър търговец, но и като милостив гражданин, който редовно спомагал за събиране и даряване на средства за различни каузи в града. След като през 1917 г. фирмата мести централата си във Виена, впоследствие сградата служи за дом на Българското речно параходство, както и на мебелна къща “Дом на бита”. Понастоящем сградата се стопанисва от международното дружество “Елиас Канети” и в нея се организират културни събития и изложби;
- През 1898 г., Нигохос Бедросян проектира внушителна търговска сграда за арменеца Саркис Куюмджиян – търговец на текстил. Сградата е построена на ул. “Отец Паисий” 2, като в оригиналния си вид, е имала шест самостоятелни магазина с галерии в партера, и складови помещения, разположени на първия етаж. Саркис Куюмджиян се преселва заедно със семейството си в Русе от Цариград през 1892 г. Виден търговец на текстил, той е бил и управител на Англо-българското акционерно дружество за производство на омбрели (ост.; чадъри, дъждобрани), както и член на управителния съвет на Барутно акционерно дружество “Цар Борис”. Около 1910 г. се премества да живее в Англия и впоследствие отваря фабрика в Манчестър. Дарява голяма част от имуществото си в Русе на арменската църква в града, която и до ден-днешен се издържа от неговото наследство. Най-малкият му син – Дикран, роден в Русе, е известен писател и сценарист в САЩ под псевдонима Майкъл Арлен. В годините сградата е била използвана за шивашки работилници, канцеларии на различни учреждения, а днес на партерния етаж се разполага механа “Чифлика”. В сградата се пазят мебели и вещи, собственост на видната фамилия Куюмджиян.
- Сградата на бившата мъжка гимназия „Княз Борис“ е построена през 1894 – 1898 г. по проект на арх. Петко Момчилов и арх. Йордан Попов. Тя има класическа форма, симетричен правоъгълен корпус, затворен вътрешен двор, директно осветление на стаи и коридори. Състои се от партер, първи етаж, както и сутерен под цялата сграда, където е било централното отопление с калорифери за топъл въздух, вградени в стените. Гимназията е едно от най-старите и елитни училища в България, приемник на основаното през 1840 г. светско класно училище; разполагала е с богати кабинети, аудитории, рисувален и гимнастически салон, лаборатории и библиотека. Тук е поставено началото на русенския музей през 1904 г. с двете богати сбирки по археология и естествена история, които са събрани от основоположниците на българската археология Хермингилд и Карел Шкорпил, преподаватели в гимназията. Оттук започва кариерата на доктора по философия Никола Бобчев, тук Стоян Михайловски, учител по френски език, написва текста на “Върви народе възродени“, а Цветан Радославов - също преподавател в гимназията - през 1885 г. създава текста на националния химн „Мила Родино“. Възпитаници на гимназията са акад. Михаил Арнаудов, проф. Петър Мутафчиев, проф. Боян Пенев, писателят Йордан Йовков, актьорът Сава Огнянов, проф. Георги Златев-Черкин, проф. Стоян Брашованов;
- Сградата на Окръжното управление, е първата голяма обществена сграда в новата българска държава. Изградена през 1882 г. по проект на австрийския архитект Фридрих Грюнангер, назначен за главен архитект към Дирекцията за обществено строителство в София. Годината на строителството е отбелязана с римски цифри върху фасадата, заедно с името на княз Александър І Батенберг. Сградата е двуетажна. Завършва с мансарден покрив, покрит с ламарина. Към главния вход води двустранен подход за каляските, който сега е направен за лесен достъп на хора с ограничена мобилност. Заседателната зала - днес зала „Батенберг“ - е застлана с фигурален паркет. Сградата е известна като “Дворецът на Батенберг“, но никога не е била княжески дворец. На оригиналния архитектурен план е записано: “Здание на русчушкото окръжно управление“. В продължение на седем десетилетия е използвана за окръжно и областно управление. Тук са били кабинетите на такива администратори като Никола Обретенов, Александър Каназирски, Иван Ковачен, Иван Нешев, чието управление носи големи обществени ползи за Русе и региона. През 1946 г. е премахнат металният държавен герб и сградата е предоставена на Русенския окръжен съд. През 2007 г. в сградата е настанен Русенският исторически музей;
- Първата българска търговска камара е основана в Русе през 1890 г. Неин председател става Панайот Попов, индустриалец и кмет на Русе (1893-1894). Тя е организация с голямо влияние в икономиката на града. Районът на Камарата обхваща почти цяла Северна България. На 14 април 1914 г. започва строителството на сградата на Камарата по проект на арх. Никола Лазаров, който е автор и на Паметника на загиналите в Сръбско-българската война от 1885 г. Великолепната постройка е завършена през 1916 г. Фасадата на сградата е в стил „Модерн“ или „краят на века“ с барокови елементи. В купола над главния вход е монтиран часовник, а вратата на централния вход е красиво оформена с метална розетка и крилата на Меркурий – богът на търговията. Главна заслуга за обзавеждането на сградата има председателят на Камарата от 1920 до 1938 г., банкерът Атанас Буров. В сградата се помещават канцеларията и заседателните салони на Русенската търговско-индустриална камара до закриването й през 1948 г. От 1954 г. в сградата е настанена Окръжната библиотека „Любен Каравелов“. При главния вход е поставена паметна плоча на акад. Михаил Арнаудов, русенец, учен-фолклорист и литературен критик, който дарява личната си библиотека на Русенската библиотека „Любен Каравелов“. През 2007 на сградата е поставен „Знак за европейско наследство“;
- Банката на братя Симеонови е сграда с непреходна архитектурна стойност. Братята предприемачи избират за проектант на сградата младия недипломиран архитект Нигохос Бедросян, чийто талант и безспорни качества му носят признание и той получава свидетелство за правоспособност от Градския общински съвет. В строителството участват още арх. Иван Хайс и П. Гавалас. През 1895 г. сградата е завършена и оформя много добре ъгловото пространство между двете прилежащи улици. На партера са магазините; на първия и втория етаж – канторите. Осветлението на зданието е естествено; от стъклен покрив. Изящен железен парапет окантва вътрешните вити стълби, в който са вплетени растителни орнаменти и фантастичен змей с лъвска глава и крила. И трите фасади са симетрични и богато украсени със скулптури, маскарони, медальони и монограми, изработени от Гавалас и Лиритис. Собствениците на сградата Иваница и Стефан Симеонови превръщат фамилната фирма в банка благодарение на предприемчивостта и солидните си политически и обществени контакти. Банката поема голяма част от плащанията по българските външни заеми. Успешните стопански проекти на Стефан Симеонов го превръщат в един от най-богатите и влиятелни хора в България. Чуждестранни интереси обаче водят банката до фалит. Известно време в сградата се помещават Българска търговска банка и Апелативният съд. През 1928 г. сградата е купена от Русенската популярна банка. Днес собственик на сградата е Банка ДСК;
- Сградата на Балканска банка (по-късно Българска кредитна банка) е построена през 1906 г. от известния русенски архитект Спирос Валсамаки по поръчка на братята Бебис. Първоначално сградата е едноетажна постройка, предназначена за складове и кантори на фирмата за жито на братята. След като в родната им Гърция настъпват големи погроми, братята напускат Русе и имотът е откупен от Балканска банка. Основана през 1906 г. с основно френски и белгийски капитали, банката финансира изграждането на двете най-големи фабрики в Русе – кожарската и захарната. През 1911 г. сградата е надстроена с още един етаж, а през 1924 г. става триетажна сграда, каквато е и до момента. След тютюневата криза банката ликвидира чуждите си влогове и се слива с Франко-белгийската банка и напуска сградата. Тогава в нея се помества Българската кредитна банка. След Втората световна война сградата е окупирана от руснаците и в нея е открит Руски клуб с ресторант и лятна градина. Зданието също е било дом на известния ресторант “Бузлуджа”. След 1964 г. там се помещават Учителският дом и Киноклуб, като в някогашната градина се открива лятно кино. През 2018 г. сградата става общинска собственост;
www.bg-tourinfo.info Информация за Башлийски езера Сулфонамиди Лицево-челюстна хирургия - Различни области
Рифампицини Зъболекар в Пловдив Връх Вихрен Диоден лазер
- През 1911 г., братя Бъклови финансират построяване на здание за своята дейност. Проектът е възложен на инж. Геро Геров, който създава впечатляваща сграда на два етажа – къщата на братя Бъклови. На партерния етаж са били магазините, в които са продавали разнообразни стоки, а на първия етаж се е помещавала Кредитно-търговска популярна банка, която е учредена от братята, за да подпомага търговската дейност на своите партньори. Родът на семейство Бъклови е от Търново, но братята Димитър и Христо Бъклови избират за установяване на своята дейност Русе, като проспериращ и перспективен град. Първоначално се занимават с търговия на кожарски стоки и артикули, а с присъединяването на третия брат – Петър, стават представители и на известни марки шевни машини и велосипеди. Бизнесът им процъфтява и отварят магазин на ул. „Александровска“, който добива огромна популярност. Откриват филиали на фирмата в София, Варна и Пловдив и се превръщат в едни от стълбовете в българската икономика. Голямата икономическа криза през 1929 г. довежда фирмата на братя Бъклови до фалит и те преустановяват дейност. Впоследствие в сградата се нанася универсален магазин на тогавашното предприятие Хоремаг (Хотели, ресторанти, магазини), а по-късно и известният магазин “1001 стоки”, с чието име е известна сградата и до днес. Понастоящем собствеността е частна, но се отдава за търговски и офис нужди;
- В началото на XX век, между 1905 и 1907 г. в Русе се построява една забележителна сграда – Доходното здание на русенското мюсюлманско настоятелство. Както повечето сгради в града, тя носи знаковия неокласически архитектурен стил. Главен архитект на Русе по онова време е Тодор Петров, който проектира масивна търговска сграда, предназначена за складове и магазини, които да носят приходи от наеми на мюфтийството. В този смисъл сградата никога не е изпълнявала религиозни функции. Скоро след построяването й, в нея се открива бижутерийният магазин на “Тево Папазиян и синове”, а в основните й части се настанява хотел “Бристол”, който се помещава там до 1936 г. След Първата световна война, именно в хотел “Бристол” са поместени окупационни войски от Англия, Франция и Италия. През 20-те години на XX век на партерния етаж на доходното здание, както и в целия град, кипи търговия. В сградата са се помещавали магазини за домашни потреби, детски играчки, сапуни от Франция, дюкяни за печени кестени и сушени плодове. През годините на комунистическо управление хотел “Бристол” според актуалната конюнктурасе преименува на “Република”, “Москва” и “Балкан”. Като “Балкан” е известна сградата на русенци днес, тъй като дълги години в нея се помещава заведение, носещо същото име. Други знаменити заведения, съществували някога в сградата са: пивницата на бай Маньо и ресторант “Москва”. Днес сградата продължава да се ползва основно от заведения за хранене;
- Банката на Бурови е построена през 1912 г. по проект на унгарския арх. Янович, а ръководител на строежа е инж. Геро Геров. Сградата е разположена на площ от 200 кв.м. и е изградена в стил неокласицизъм. Състои се от партер, два етажа и таван. Последният етаж е украсен с медальон и две барелефни женски фигури. Цилиндричната ъглова част завършва с ламаринена кула и шпигел на върха. Пред витрините е имало красива желязна решетка, премахната при ремонт. В партера е била банковата зала, която днес е преустроена на магазин. Дълги години в сградата е бил настанен Пенсионният отдел и в партера – закусвалня „Старата круша“. Бурови са една от най-известните фамилии в България; фамилия, дала на страната забележителни стопански и политически дейци. След Първата световна война банката в Русе се управлява от Атанас Буров, който има големи заслуги за развитието на града като председател на Русенската търговско-индустриална камара и основоположник на съвременното професионално образование в Русе;
- През 1880 г. чешкият музикант Йозеф Фишер пристига в Русе заедно със семейството си и отваря ресторант “Фишер” в тогавашната махала “Голям Варош”. В бирарията често свирел струнен оркестър и се организирали различни празненства, което било и причина за чести негодувания от страна на живеещите в района. След преместването си на ул. “Госпитална”, сградата била закупена от софиянци и преустроена в кино. Твърди се, че софийски предприемачи искали да си партнират с кино “Модерен театър”, но основателите му братя Цанкови отказват. Така през 1912 г., сградата на Йозеф Фишер бива купена, за да се открие в нея второто за града кино “Аполо”. Филмите в него идвали директно от София, където предприемачите имали друг киносалон. До 2009 г. сградата просъществува като кино, макар да е търпяла конструктивни преустройства и смени на собственост. Киносалоните са носили имената “Максим Горки” и “Роял”, като последното е името, с което русенци разпознават сградата и днес. През 2009 г. старата постройка е съборена и на нейно място е издигнат търговски комплекс “Роял” в сграда от съвременен тип;
- През 1898 г. по проект на архитект Едуард Винтер и под ръководството на архитект Удо Риабау, на ул. „Александровска“ 30 се издига триетажна сграда за дом на първото българско застрахователно дружество “България”. По онова време застрахователното дело в Русе се развива предимно от румънското дружество “Дачия”, но през 1891 г. видните русенци Панайот Попов, Георги Теодосиев, Иван Чорапчиев и Стефан Симеонов, учредяват първото българско застрахователно дружество “България”. Следват години на разцвет под управението на неговият директор Франц Новак, който само за една година разширява дружеството до 62 агенции в страната и чужбина. В годините застрахователно дружество “България” е имало представителствата от Цариград през Атина, Берлин, Амстердам, Париж, Лондон, чак до Чикаго. След началото на комунистическия режим от 1944 г., всички застрахователни дружества в страната преминават в един общ Държавен застрахователен институт (ДЗИ), което води до закриване на дружество “България”. Няколко години по-късно в сградата се нанася Окръжното управление на Министерство на вътрешните работи, което е и неин последен обитател. Днес сградата е със смесена собственост, което пречи за вземане на единодушно решение за обновяването и. Премахнат е покривът и знаковата кула. Все още над страничния вход на комплекса обаче, се виждат инициалите на първото българско застрахователно дружество “БЗД”;
- През 1897 г. по поръчка на Андре Тюрио е проектирана четириетажна сграда на процъфтяващата ул. „Александровска“. Нейн архитект е италианецът Нино Розти, който вкарва цялата си фантазия и обилно украсява бароковото здание с колони, пиластри и бюстове. След завършването и, в сградата се помещава хотел “Булевард”, а на партера - бижутерски магазин на арменеца Тево Папазян. Андре Тюрио е заможен индустриалец с френски произход, който пристига в Русе през 1866 г. Той е съдружник в парната мелница на братя Папа Маноли, акционер в АД “Постоянство” и в Барутното акционерно дружество “Принц Борис”. След смъртта му сградата е продадена на Братан Йотов Ревенски – известен сладкар от град Тетевен. Той създава сладкарница на партера и хотел в прилежащите и части, носещи името на родния му град – Тетевен. Именно с това име е запомнена сградата и до днес. Сладкарница “Тетевен” предлагала само собствено производство сладкиши и била любимо място за срещи на поколения русенци. Хотелът пък бил едно от най-представителните места в града; с първокласно обзавеждане, централно отопление, топла вода и телефон. Братан Равенски е един от учредителите на Съюза на хотелиерите в България. Основател е на школа за сладкари и е запомнен с благотворителната си дейност. В момента в сградата са разположени офиси и кантори, а на партера - магазин за козметика;
- С великолепния си силует в центъра на Русе Доходното здание, по-късно театър „Сава Огнянов“, е емблематична сграда от европейското архитектурно наследство на дунавския град и заедно с Паметника на Свободата, са символите на града. През 1896 г. Русенската община и училищното настоятелство вземат решение на отчужденото място на Хараламби Петков, да построят Доходно здание (двуетажна сграда с магазини на долния етаж, а на горния – помещение за градската библиотека и един салон за представления и други нужди), което да носи приходи за издръжката на общинските училища. Ръководството на строителството е възложено на архитектите Георг Ланг и Франц Щолц, а зидарските работи - на майстора Петър Атанасов. Строителството на Доходното здание не върви лесно. Постройката е разгъната асиметрично, защото върху парцела е построена преди това сградата на Андре Тюрио (хотел„Булевард“, по-късно хотел „Тетевен“). Южното крило не кореспондира със северното. Сградата се изгражда в края на някогашните турски гробища, превърнати в градска градина. С биволски и волски коли са доставени камъни от кариерите в с. Красен. Седемте декоративни статуи, проектирани от арх. Петер Паул Бранг, не са одобрени и е възложено на арх. Тодор Петров да им придаде български характер. Те символизират съответно изкуството, науката, земеделието, търговията, отбраната, правосъдието. Характерният куполообразен покрив на сградата е увенчан от символа на търговията – крилатата фигура на Меркурий. Постройката е завършена в общи линии през 1900 г. Интериорът на театралния салон е правен от учителя по рисуване в Русенската девическа гимназия Вацлав Трунечек и сценографа на Букурещкия театър Ромео Жером. Първите декори и завеси, са изработка на италианския художник Квап, а сценичните мебели са подарени от русенски граждани. Образци за завеси и кулиси са поръчани от Макс Хайгендорф от Виена. За металическите ложи, проектирани от арх. Едуард Винтер през 1900 г., не се намира изпълнител. Парната отоплителна инсталация е проектирана в Прага. С тази сграда е свързана историята на Русенския драматичен театър, който от 1907 г. изнася представления в завършения салон, а от 1953 г. носи името на известния артист Сава Огнянов, прекарал ученическите си години в Русе. В Доходното здание на 27 ноември 1949 г. се поставя и първото оперно представление („Травиата“ на Джузепе Верди). През 1960 г. тук се провеждат и първите спектакли на кукления театър, настанен по-късно в бившия дворец на княз Александър I на улица „Княжеска“. От 1928 до 1954 г. в Доходното здание се помещава русенската библиотека, а по-късно и читалище„Зора“ (от 1955 до 1990 г.), както и Художествената галерия (до 1979 г.). Магазини в Доходното здание, от чиито наеми се издържат русенските училища, имат известни търговци като Ангел Цветков и Херман Крьониг. Там е популярната бирария „Амброзия“. Няколко десетилетия на първия етаж е модерният ресторант „Приета“, най-скъпият в града; с балкон, обзаведен с червена мека мебел. През 1972 г. сградата е обявена в „Държавен вестник“ под №1 като обект с национално значение в списъка на русенското архитектурно-историческо наследство.
Рила Лицево-челюстна хирургия - Основни теоретични въпроси Лицево-челюстна хирургия - Обезболяване и медикаментозна терапия
Зъбни импланти - показания и противопоказания Първична стабилност на базалните импланти Аминоглюкозиди
След края на Кримската война, завършила със съкрушително поражение за Русия и подписания в Париж на 18 март 1856 година мирен договор, в Османската империя започва строителството на железопътни линии в европейските земи под владичеството на султан Абдул Азис. “Цариградски вестник” от 1 декември 1856 г. пише: “Високата порта обнародва и известява на капиталистите, че иска един железен път, който да захваща от Варна, ще минава през Шумен и ще отхожда на Русчук, защото този път ще скъси разстоянието от Цариград до Виена със стотина часа”. Има още една причина, защо е сложено началото на железопътното строителство в българските земи. Тогава те са били в границите на Османската империя, но са естествен кръстопът на Балканския полуостров – предмостие към Проливите (лелеяна мечта на руските монарси) и част от стратегическия път за Близкия Изток, Иран и Индия (лелеяна мечта на английските монарси). Въпросът, откъде да минат някои жп-линии както тогава, така и по-късно, е бил винаги политизиран, понеже тук се преплитат политически и икономически интереси на Великите сили. Още през 1854 година в Османската империя се изготвя програма, според която на дневен ред е жп-връзката Цариград - Одрин - Пловдив - София - Ниш -Крагуевац – Белград; след което трябвало да бъде продължена до Будапеща и Виена. Възможно е, в основата на този проект, да е съществувало упражнено влияние от страна на Австро-Унгария върху Високата порта. В борбата за надмощие, откъде да минава жп-връзката от Цариград за Европа, не остава безучастна и Британската империя. На Високата порта се внушава (според хроникьори - къде дипломатично, къде в стил: “ще заговорят оръдията”), че приоритет трябва да се даде на свързване на периферните и централни балкански райони с Цариград, и пристанищата на Егейско, Черно и Адриатическо море, както и по течението на Дунав. Лансира се идеята за Източен вариант на железопътна линия към Централна Европа през Румъния. Това съвпада с плановете на Мъгливия Албион да трасира най-прекия път към “бисера” в короната си, Индия, чрез построяването на железопътна линия, която да свързва Дунав и Черно море. Първоначалният вариант е за жп трасе от река Дунав при Русе, през Балкана, което да излезе на Егейско море при нос Енос и оттам да се насочи към Цариград. Британците съобразяват, че за такава железница ще отидат много инвестиции, а печалбата не е сигурна. Насочват се към трасето Русе - Варна. От значение за избора, е и оценката, че варненското пристанище, “има несравнено по-благоприятно разположение и би могло, благодарение на това, с по-малко разходи, да се направи пригодно за удобен съобщителен пункт”. Източното свързване на Османската империя с Европа е предпочитано и от Санкт Петербург, тъй като Русия очаква, през Молдова и Влашко, да получи достъп до изграждащата се жп-мрежа на Балканския полуостров. Султанът също няма нищо против: от една страна, линията първоначално трябвало да мине през Шумен, най-силно укрепената османска военна крепост в четириъгълника Русе - Силистра - Разград – Шумен; от друга – връзката дава надежда да стане част от международна жп-магистрала – с построяването й би се скъсило времето за пътуване между Цариград и Виена с поне 68 часа, а цена да се намали. Така, на 1 септември 1861 г. е издаден султански ферман за изграждане на жп-линия Русе - Варна, под името "Варненска железница на Негово султанско императорско величество" (“The Varna Railway of His Imperial the Sultan”). Недостигът на средства обаче, принуждават Високата порта да потърси подходящи строители на линията. Австрийско строително дружество подава първо заявка. Интерес към изграждането на трасето проявяват и богати българи. Стефан Богориди и Димитър Гешов, подкрепени от великия везир Рашид паша, са сред кандидатите. Шуменски чорбаджии, с протекцията на свои приятели в Цариград и лично на д-р Иван Богоров, също желаят да вземат концесията за строителството на линията. Получава я обаче английската фирма “Уйлям Гладстон и братя Бъркли” от Лондон, която вече под името “Rustshuk – Varna Railways Company” на 1 октомври 1863 година подписва договор и получава концесия за 99 години. Издава и 45 000 акции по 20 английски лири едната - общо около 22, 5 млн. златни лева. Единият от братята Бъркли, измества с 25 км встрани трасето, което трябвало по проект да мине през Шумен и прави отклонение до Каспичан. Строителството започва едновременно в Русе и Варна. В началото строежът върви бавно и не добре организирано. При изграждането са ползвани по два малки белгийски локомотива в двете части на линията и 80 вагона за превозване на работниците и материалите, а по непостроената част от трасето - техническият персонал и наблюдаващите строежа османлии са прехвърляни с коне. Вестник “Турция” пише по време на строителството на железопътната линия, че трябва да се направи обнови и разшири и варненското пристанище, "без което добруването на новата железница е невъзможно”. Изразява се увереност, че “линията ще стане главната жица за съобщения по сичките кюшета”. Значителен тласък за бързия напредък на градежа, дава управителят на Дунавския вилает - известният Мидхат паша. По сведения на британския писател Чарлс Дикенс, който по това време е кореспондент и посещава Варна, "в строителството участват около 15 000 българи". Строи се от двете страни на линията. Едновременно се изграждат крайните централни гари и спирките между тях. Мостовете по трасето първоначално били дървени, по-късно са заменени с каменни. Най-трудната част на трасето е било изграждането на виадукта при Кайнали дере над местния каньон, дълъг 230 м и висок 25 м. Първата гара е в Русе; гарата е изградена с дебели половин метър зидове от бял варовиков камък. Тя включва приемно здание, водна кула, медицинска служба, стрелочна кабина и кейова стена. От северната страна се намират покритият с каменни плочи перон, гаровият часовник и сигналната камбана. Има и изработена от дърво покривна конструкция, носена от 16 дървени колони. За съжаление, за строежа на линията безжалостно се рушели все още добре запазените останки от двете ни стари столици Плиска и Преслав. Открити са записки от неизвестен автор: “Би следвало да се пробият няколко къси тунела и тогава целта скоро би била достигната. Но това е струвало повече пари, а строителите са получавали заплата за всеки километър от пътя, затова те предпочитали зигзагите пред тунелите, възможно най-евтини постройки и възможно по-голям доход от линията”. Семафорите също били от дърво, а след това са подменени с метални. Връзката между гарите в началото се осъществявала с френските телеграфни апарати „Кадран”, но скоро били заменени с по-добрите „Морз” устройства. На 26 октомври (7 ноември) 1866 година Мидхат паша преминава разстоянието между двете крайни гари и обявява линията за открита. Дължината й е 224 км, като разстоянието между Русе и Варна се изминава за около 8 часа. Освен двете крайни гари, по протежението й има осем спирки: Червена вода, Ветово, Душетабак (Ясеновец), Кайнали дере (Каменяк), Касбичен (Каспичан), Провадия и Гебедже (Белослав). В Русе, Каспичан и Варна са оборудвани локомотивни депа. Линията е построена за две, вместо предвидените три години. За качеството на железния път в някои от участъците обаче, може да се съди отново от записките на споменатия по-горе неизвестен автор, според който: “Като погледнах към следващата спирка, вагоните вървяха буквално по блатната вода. Влакът вървеше бавно, често така бавно, че добрият пешеходец можеше да върви наравно с него”. Изграждането на железниици по нашите земи съвпада с борбата на българския народ за освобождение от османската власт. Васил Левски насърчава членовете на революционните комитети да участват в строителството и управлението им. Мнозина ръководители на Априлското въстание от 1876 г. са железничари. Тодор Каблешков е началник на гара Белово, Захарий Стоянов - на гара Търново Сеймен, Илираион Драгостинов е телеграфист на гара Русе, Тодор Икоономов - на гарите Русе, Търново Сеймен и Одрин. За развитието на линията правителството в Цариград поръчва 30 локомотива (доставени са 10); 500 товарни (доставени 425) и 40 пътнически вагона (доставени 63). Първият закупен подвижен състав е бил английско производство от Манчестер; от английските фабрики Sharp Stewart и Bayer Peacock. Те са триосни парни машини, които по наклон 25‰ могат да теглят композиция до 73 тона със скорост 28 км/ч. Специално за султан Абдул Азис, от Брюксел е доставен един триосен луксозен вагон, наречен “Султание”. С него по линията Русе - Варна за пръв път пътува самият султан със своя престолонаследник Юсуф Изедин, когато се връщат от ІV световно изложение в Париж. Салон-вагонът е използван за превоз на важни гости, включително и цар Фердинанд е пътувал с майка си княгиня Клементина. До днес е запазен един от локомотивите - №148, съхранен по заповед на цар Борис III през 1924 г. Вагоните са І-ва, ІІ-ра и ІІІ-та класа –двуосни, дълги по 8 метра, с по четири купета. През зимата се отопляват със съдове гореща вода, сменяни в Разград и Каспичан. Осветлението е с маслени лампи. Жените пътуват отделно от мъжете. Съставите се движат само през деня. Към ноември 1866 г. локомотивът по линията е оборудван вече със снегорин. Некачественото строителство довело и до първата влакова катастрофа у нас през 1867 г. при гара Шейтанджик (Хитрино). Няма запазени данни за жертви. Въпреки това трасето е включено като част от международната линия Париж – Страсбург – Мюнхен – Виена – Будапеща – Букурещ - Гюргево и след пресичане с кораб през Дунава от Русе – Варна – Цариград, или както е световно известно – трасето на „Ориент експрес”. Използването на вагон-салони също води началото си от откриването на жп-линията Русе – Варна, като оттогава постоянно се поддържа неголям парк луксозни вагон-салони, предназначени за височайши пътувания на короновани и некороновани особи, както и на антуража им. На 2 юни 1864 г. браилски вестник помества следната дописка, изпратена от Русе на 24 май с.г.: „От управителите на Съдружеството на железний път от тук (Русе) за Варна бяха призвани на 21 того сичките тукашни местни Началства, сичките консули и сичките представители на различните тука народни общини на мястото, дето ще бъде станцията. След молитвите и молитствуванията, които станаха, призваните бяха поканени на обяд, дето, като ядоха и пиха (...), царската музика развеселяваше събранието. Защото станцията ще бъде под градските градини, дето обикновено се стича градът на разходки, тоя ден, като е празник, множеството на зрителите беше безбройно и представлението магическо“ (вестник “Българска пчела“ (Браила), 2 юни 1864 г.).
Подробна информация за Пирин планина Върхове в Пирин Рила
Човек, посветил безкористно целия си живот на родината, макар в повечето случаи това да й е носило страдания – това е Тонка Обретенова, или както е по-известна – Баба Тонка. Неясно е къде точно е родена – в Русе или в село Червен; както и кога се е случило това – през 1812 или 1814 г. Родителите й много искали да я изучат, но по онова време не било прието момиче да ходи на училище и тя остава почти неграмотна. Тонка е буйна, самостоятелна и находчива още от малка. Противно на традициите, тя не се съобразява с желанието на баща си, а през 1831 г. сама си избира съпруг. Той е известният абаджия и търговец Тихо Обретенов. От техния брак се раждат 12 деца, от които 7 остават живи. Възпитани в любов към родината и знанието от своите родители. Георги С. Раковски и Тихо Обретенов са приятели и гостува в къщата им. Двамата не са крили от Тонка, че говорят за свободата на българите. Тази идея я запалва и скоро домът на Тихо и Тонка става сборно място на революционерите. От синовете й пръв в делото е посветен Петър. Той участва във Втората българската легия в Белград (1867-1868 г.). Друг нейн син – Ангел, повикан от Стефан Караджа, преминава Дунава. Ангел и Петър участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868). След тежки боеве Петър загива някъде в Балкана, а Ангел е заловен. Тонка публично не проронва и сълза, а е охулвана от българки, че синовете й са тръгнали по „кривия път“. Когато отива да види Ангел в затвора, тя е ругана и блъскана от заптиетата като майка на комита, но разиграва блестящ спектакъл – хока заловените четници, а сина си ругае: „Как ти посмя да станеш царски душманин! Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?“ Това толкова се харесва на охранителите, че те я остават да влиза в затвора, когато пожелае. С молби и бакшиши успява да замени смъртната присъда на част от четниците със заточение в Мала Азия. Когато изпраща Ангел, за учудване на всички, Тонка не заплаква. За да не остане в забвение безименният гроб на обесения в Русе Стефан Караджа, Тонка го отбелязва, а по-късно скришом взема неговия череп и го пази като свещена реликва. Случилото се с двамата й сина и смъртта на Тихо (1870), не я променя с нищо; Обретеновата къща остава бунтовническо гнездо. Заседанията на Русенския революционен комитет стават именно в този дом. Тонка пази цялата документация на организацията. Тя пренася оръжие през Дунав с дъщеря си и майка си, и винаги запазва хладнокръвие. Не спира сина си Георги, който през 1873 г. отива във военно училище в Одеса. Заради тази нейна всеотдайност Захарий Стоянов я нарича „Баба Тонка“ и под това име тя остава в народната памет. Дъщерята на Тонка - Петрана - ушива знаме за Старозагорско въстание (1875) и се налага да бяга, както и Никола Обретенов. Анастасия - най-малката, поема работата. Когато Шуменският революционен комитет е разкрит, а членовете му са заловени и откарани в Русе, Баба Тонка измолва да пуснат в дома й болния Панайот Волов. Излекуван благодарение на нейните грижи, той преминава в Румъния. Когато заптиетата се сещат за него и го търсят в дома на Баба Тонка, тя лъже без да й мигне окото: „Вие да сте живи, той откога умря!“ Властите обаче подозират вече този дом и разполагат стражи (края на 1875). Веднъж за да прикрие трима апостоли, които са в къщата, тя се престорва на пияна и събира цялата махала да гледа сеир, докато революционерите се измъкват. В началото на 1876 г. домът на Баба Тонка е превърнат във военен щаб, откъдето във всички посоки тръгват указания и оръжия. През Априлското въстание Георги Обретенов загива като апостол в Сливенско, а Никола е заловен. Отново Баба Тонка всеки ден носи в затвора храна, дрехи, лекарства на заловените. Самото й присъствие им дава сили да се държат достойно. Никола Обретенов е заточен в Мала Азия, но вече никой българин не упреква Баба Тонка. Тя изпраща поредния си син, отново без сълзи, напротив, публично заявява, че „четирима сина загубих – двама са в гроба и двама полуживи. Но още четирима да имах, пак нямаше да ми стане жал, ако ги видя, че носят байряка.“ През 1878 г. Ангел и Никола се завръщат от заточение. Анастасия пък се омъжва през 1882 г. за Захарий Стоянов. Когато правителството отпуска на Баба Тонка пенсия за заслуги към Отечеството, тя я дава за учебници на бедни ученици. Баба Тонка умира през 1893 г. и хората я запомнят с неизменната черна забрадка, вечно изпращаща и вечно чакаща. Наричана от турци и от българи „Майка на бунтовници“, тя се превръща в свещения образ на Българската майка. Румънският журналист Замфир Арборе, който посещава Баба Тонка през 1891 г., пише: „Ще минат години, десетилетия, ще изтече един век, ще се извоюват победи… над всичко това сянката на Баба Тонка ще изпъкне като свещена икона от времената на народна печал.“
В края на Руско-турската война (1878 г.) един българин Масон – Иван Ведър - има най-голямата заслуга за спасяването на града от опожаряване и на гражданството – от поголовна сеч. След оттеглянето на Щаба на главнокомандващия европейската турска армия, Мехмед Али паша, отбраната е поверена на елитната египетска армия, командвана от Делавер паша, Масон. Разположените около Русе хиляди башибозуци се готвят за набези в града. Чрез италианския консул в Русе, Енрико де Губерниери, също Масон, се осъществява среща между Иван Ведър и Делавер Паша, след която последният не само дава съгласието си градът и жителите му да бъдат пощадени, но издава заповед до намиращите се под негово командване военни части да охраняват Русе и гражданството му. Има твърдения, че важен аргумент за вземане на това решение, е била една торба жълтици. Истината е, че с тази своя постъпка, Иван Ведър спасява близо 4000 русенци от сигурна гибел, а града от опожаряване. Скоро след това създава първата масонска ложа в България с име „Балканска звезда“, с номер 134. До 80-те години на века ложата наброява 72 души, част от които са и близките приятели на Ведър – Захарий Стоянов, Никола Обретенов, Тома Кърджиев и др. (носят се слухове, че и Александър Батенберг е членувал инкогнито в ложата).
Езера в Пирин Периимплантит при базални импланти Лицево-челюстна хирургия - Възпалителни процеси
Още се спори Русе или Шумен са били първите гнезда на разврата. Официално у нас се появяват бардаци за аскера, през Руско-турската война. Според запазени писмени свидетелства, официално платени жрици на любовта в България има от Руско-турската война от 1877-1878 г. Запазено е дори едно такова изказване на Иван Вазов: „Може да се каже, че наедно със свободата заживя у нас проституцията. Не, че преди войната не е имало инцидентно такива прояви по места, но струпването на едно място на войници, които искат да се отпуснат и повеселят, неминуемо извиква към живот и появата на публични жени, както ги наричат тогава.“ Съвременната проституция се появява в България към началото на 19 в. и „идва“ от чужбина. Предпоставките за появата й, са в опитите за модернизация на Османската империя по западен образец и във войните на Русия с Турция от края на 18 и началото на 19 в. Дотогава тя е възпирана, както от традициите и строгия живот на българското семейство около домашното огнище, така и от османските власти и законите на шериата. Заедно с опитите за модернизация на Османската империя моралът във всичките й подопечни територии е поставен на изпитания. Привлечените в турската армия западноевропейски инженери и специалисти донасят не само нови технологии във въоръжението, но и поразкрепостени нрави на модерния свят. И макар да не демонстрират публично начина си на живот, той предизвиква колизии с тогавашните норми на поведение на Балканите, в българските земи, в Русе. Но широкото разпространение на проституцията по нашите земи идва с руските войници и по-точно с присламчилите се към военните обози „глутница“ от маркитанти - дребни търговци на храни, напитки и други неотложни потреби, съпровождащи армията по време на поход; както и собственици на развлекателни „театри“. Техните „актриси“ разтушават бойците след битките. Висшите офицери почти не се възползват от услугите им, понеже за да не скучаят по време на дългия поход, те водят със себе си и своите любовници, държанки и слугини. След края на военните действия част от „актрисите“ и държанките остават да живеят в България и продължават да упражняват занаята, полагайки по този начин началото на съвременната проституция у нас. Още по време на Кримската война (1853-1856 г.) за пръв път жителите на големите крайдунавски и морски градове като Русе, Свищов, Варна, Видин и други започват да говорят за някакви „ингилишки“ или руски „уруспии“. Според мълвата, освен с красотата, те се отличавали и с „умението да примамват семейните мъже, като ги залъгват по цели нощи в квартирите си“. Поне така го споменава известният български лекар Стилиян Кутинчев в статията „Проституцията - социално зло“ в списанието „Социологически Етюд“ в началото на 20 век. Понеже с дейността си жриците на любовта нарушават съществуващите закони в Османската империя, те работят „нелегално“ и се крият от властите. Годината на поемането на властта от „либералния“ Митхат паша (1876 г.), може да се счита за времето на официална поява и на проституцията в България. За разлика от предшествениците си, този висш турски сановник си поставя амбициозната задача наистина да реформира Османската империя по европейски образец. Но с меда идва и жилото. Като европейска новост за пръв път по българските земи се появяват и „специални заведения“ (кафе-шантани). По-богатите турски чиновници, че и някои заможни българи, започват да ги посещават и да си разнообразяват всекидневието. Властите си затварят очите за съществуването им. Първите проститутки са от Русия, Германия, Австро-Унгария и Франция. Руско-турската война от 1877-1878 г., чийто Балкански военен театър се разпростира на преобладаващата част от територията на съвременна Северна България, разслабва още повече обществените нрави. С първите успехи на руските войски на българските територии, групи проститутки от Одеса, Букурещ и Будапеща, на орляци пресичат Дунава и нахълтват в страната. Цветист спомен за „дашните“ девойки ни оставя Михаил Греков, участник в национално-освободителното движение (и кандидат жених в рода Обретенови), водач на доброволческа чета във войната, а впоследствие сътрудник в Гражданската руска канцелария за управление на освободените български земи и публицист: „В град Кюстенджа се събраха десятки хиляди мъже и може да се каже, нито една жена. За жените, що живееха със семействата си в тоя град не става дума... Ала жените дойдоха и дойдоха да търсят мъже. Тях ги изпрати доста културна Румъния, като излишък на своите сили, а също и много жени чифутки изпрати Австрия и Южна Русия. Дойдоха жени и от семейства и измета на обществото, да дирят стръв...“ За огромния - според тогавашните разбирания - брой проститутки свидетелства и известният руски кореспондент и журналист Василий Немирович-Данченко. Той откровено заявява, че след руските войници и офицери, по целият им път през България, ги следва друга една огромна армия от безделници и лентяи, водещи със себе си всякакви „артистки“ и „девици“ първо качество. Те омайват войниците с подправени вина (ментета) и долнопробни цигари, след което цялата им икономия от пари потъва в ... стотици кафе-шантани. Въпреки че, естествено, офицерите и войниците не си дават парите насила, Данченко ги оправдава с израза: „Но поставете се в положението на офицера, който две години не е бил в женско общество: понятно е, че всякаква интернационална хиена ще му се стори едва ли не идеал за женственост и красота.“ Пътувайки в единствената тогава в България железница по линията Русе - Варна, той се среща с един грък, който води със себе си някакви „полудевици“ във „фантастични костюми, грамадни рижи перуки, с огромни евтини бронзови гривни и гердани, приличащи повече на кучешки нашийници“. Според гърка това били неговите „артистки“, които били „първи сорт“. Групите проститутки постоянно са раздирани от вражди - както помежду си, така и вътрешно. Скандалите стават най-често между труженичките и господарката или господаря, естествено заради стремежа на последните да си присвоят по-голямата част от припечеленото. Налага се руското командване да определи отделен офицер, гвардейския щабс-капитан фон Бранденбург, който да се занимава с „тъжбите“ им. От тях за пръв път почтените българи научават, че „падналите жени печелят толкози, колкото рядко може да спечели най-порядъчния мъж“! Според вече споменатия Стилян Кутинчев „руските разюздани войски слагат ръка и върху светостта на народната ни нравственост“ и изкушават в този занаят и някои българки. Много млади невести и девици принасят в жертва своя свещен дар на руските офицери и войници, а стотици от тях са „силом принудени да уталожват развилнялите се от алкохола страсти на руските пълчища“. Други стотици жени „опетнили своята нравствена чистота под натиска на суровия съблазън от страна на руските офицери, та изгубили всяко чувство на целомъдрие и свенливост“. Българите така се стресират от фриволните залитания на руснаците, че дори започват да крият жените си. Като цяло моралът на руските войници и офицери предизвиква вътрешни противоречия сред възрожденското общество и накърнява светлия им образ на „освободители“. След 1878 г. само в Русчук предприемач „изписва“ над 500 „публични жени“. Така постепенно заведенията бързо набират сила и се превръщат в „сборни пунктове за веселие и разтуха на бездомните мъже“. Така или иначе явлението е налице и държавата също е принудена да вземе отношение към проблема. През 1903 г. Народното събрание приема първия специален закон за проституцията.
Тонзили Премахване на лимфен възел Сливици
Първият мост на река Дунав е построен още по време на Римската империя при днешния град Турну Северин, между Румъния и Сърбия. Това е през 103-106 г. от н.е. по заповед на римския император Траян. Масивният мост Понтес – Дробета от дърво, камък и римски бетон, е смятан за едно от най-големите постижения на архитектурата и строителството за времето си, и вероятно с право – Римската империя ни е завещала безчет архитектурни шедьоври. За жалост, днес на мястото на моста има само останки. След 220 години, през 325 г. от н.е., е завършен мостът Улпия Ескус - Сукидава (между село Гиген и град Корабия); също масивно съоръжение, построено по времето на римския император Константин Велики. По време на Първото и Второто българско царство през реката има няколко брода – при Свищов, Русе, Силистра и Никопол. В по-ново време през XIX век, най-важен е бродът между Русе (Русчук) и Гюргево, защото осигурявал връзка с румънската столица Букурещ. Да не забравяме, че в миналото Дунав често е замръзвала през зимата и така временно е създавала естествен брод между двата си бряга. В творбата си „Белите вълци от Турно Магурели“ писателят Йордан Радичков пише: „Аз лично не съм виждал бели вълци, пък и мнозина не са виждали, затова винаги сме питали нашия човек откъде са се взели. Той ни е казвал тогава, че по онова време имало големи студове, река Дунав била замръзнала и хората от Видин и румънския град Калафат си ходели на гости, а някои даже и с шейни са преминавали - толкова е бил здрав ледът. Тогава от Румънско по леда преминали и белите вълци.“ Идеята за голям мост през реката се заражда с развитието на железопътната инфраструктура. Така в средата на 19 век Румъния и Турция започват преговори за строеж на моста при Русе. Руско-турската война осуетява плановете. Темата обаче е сред приоритетите на новата власт, която започва да управлява младата българска държава след 1878 г. На 9 декември 1881 г. Петко Каравелов обявява в Народното събрание, че при Русчук, където вече има железница и Видин, където предстои да стига влак, трябват мостове над Дунав. На същото заседание Стефан Стамболов прозорливо отбелязва, че един мост ще „унапреди“ България и в културно отношение. Започват срещи и активни разговори между българската и румънската страна. Но до реално строителство така и не се стига; причината е прозаична – липсата на финансови средства. През следващите години проектът е оставен настрана, защото и строителството на железопътните линии се бави. И при правителството на Стефан Стамболов влак през Стара планина не е прокаран. А Румъния започва все по-активни преговори за мост със Сърбия и също не показва голям интерес към такъв към нас. През 1895 г. вече е завършен мостът при Черна вода, който слага кръст за нашите проекти и те напълно са изоставени. Политиката също играе своята роля. В края на века проект за изграждането на мост между Свищов и Зимнич също е изоставен, заради затоплянето на отношенията между България и Русия, на което Румъния гледа с тревога. Това е и време на сериозно противоборство между двете съседни страни по отношение на Северна Добруджа и българите там. С изострени отношения България и Румъния влизат в XX век, а това ги отдалечава от идеята за изграждане на общ мост. През 1907 г. започва да се обсъжда нова идея – за мост при Видин. Обявяването на Независимостта на България през 1908 г., Балканските войни и Първата Световна война отново отлагат и забавят проектите. Войните водят до значителни териториални промени на Балканите, променят се и политическите съюзи и отношения. Бидейки на страната на загубилите в Първата Световна война, България е в тежка икономическа криза и изолация. Плановете за строеж на мост през Дунав за пореден път не са приоритетни. Но българската държава постепенно се съвзема. През 20-те и 30-те години преговорите за строителство на моста за пореден път са подновени, този път с натиска и на съседните Сърбия и Гърция, които също търсят по-лесни и удобни транспортни връзки и са зависими от преминаването на наша територия. Европа вече строи трансгранични коридори. Въпросът за построяването на голям мост над Дунав е засегнат още от Полша и Германия. Това води до по-активни разговори между българските и румънските правителства, поръчани и изготвени са първите цялостни и подробни чертежи и инфраструктурни проекти, но до фактическо подписване на договор и реално строителство отново не се стига. България излиза от Втората Световна война отново като победена страна, с десетилетни преговори, но все още без мост над Дунав. Проф. Пенчо Пенчев в книгата си „Дунав мост – 100 години дипломация и политика“, споделя основния си извод от своите проучвания: „Икономиката не е играла толкова силна роля, а политиката и войните. Те са забавили строежа. И пак политиката е станала причина за построяването на Дунав мост в крайна сметка“. Именно политиката накланя везните след Втората световна война – България и Румъния са част от Източния блок; на Варшавския договор – военната организация на комунистическия лагер и на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ). Решението за изграждането на моста е взето от Сталин през далечната 1950 г., след среща с него; като той е бил категоричен, че трябва да има подобно съоръжение при Русе. Идеята на Сталин е, с този мост да се осигури железен път за прехвърляне на съветски войски чак до Истанбул. Тогава са започнали да копаят и жп-тунел в Източен Балкан, но не са го завършили. Входовете му и до сега стоят от север и от юг, малко по- на запад от пътя Бургас-Обзор. Строителството на тунела е спряно през 1954, след смъртта на Сталин. Налице е тотално погазване на суверенитета на всяка една от страните – сателити на Съветския съюз, но това е една друга тема. Проектът получава наименованието “Обект 889”. В строителството освен Съветският съюз, България и Румъния, вземат участие Полша, Унгария и Чехословакия. Според политическата диктовка от Москва, всяка една от държавите, се задължава да достави на България и Румъния кредит в размер на 12,5 % от стойността на моста, който да се връща в срок от 15 години при годишна лихва от 2% със стоки, злато или конвертируема валута. На 31 юли 1951 г. в Москва е подписан протокол между правителствата на България, СССР, Полша, Унгария и Чехословакия, с който се учредява българо-румънска организация „Дунав мост“. Измислено е и наименование на моста: „Мост на дружбата“. Мостът се изгражда по проект на специалисти от Ленинград, (днес – Санкт Петербург) а средната му част се повдига, за да минават кораби при нужда. Строителството е част от архитектурна система, която специалистите наричат неокласицизъм от Сталински тип. Архитектурното оформление на моста е на арх. Георги Овчаров; художественото оформление е на украинския скулптор Михайло Парашчук. Решено е Главното управление на „Дунав мост“ да се помещава в сградата на Русенската търговско-индустриална камара, която днес е част от библиотеката в града. На моста работят съветски специалисти със съветска техника и около 200 вагона различни съоръжения. Участват и български държавни стопански организации. Монтирани са сводови конструкции без междинни опори, с големина 160 метра; кофраж с многократно използване при изграждане опорите на моста. Строителството обаче е съпроводено и с много трудности – двете зими са най-тежките за целия ХХ век с много ниски температури (до -25 градуса); Дунав на два пъти замръзва и след това идва много силен ледоход; през есента и зимата на 1952-1953 г. има необичайно високо ниво на реката. Загива един от работниците. На обекта работят и ученици. Архивите пазят спомените на Слава Русева; тя е само на 16, когато в техникума набират желаещи за строежа. След две години и три месеца мостът е готов. Общата му дължина е 3,5 км, междинните опори са 38. Железният мост е двуетажен, като на долната част е изградена жп линията, а на горната – асфалтов път. Специален механизъм в средата позволява под моста да преминават високи плавателни съдове. Основите са железобетонни, облицовани с витошки гранит, за да предпазват съоръжението от ледохода. Дунав мост е тържествено открит на 20 юни 1954 г. от българския министър-председател Вълко Червенков и румънския министър-председател Георге Георгиу-Деж. Първият товарен влак преминава по моста на 27 юни 1954 г. За времето си това е най-големият комбиниран мост в Европа. След пускането му в експлоатация, поради очевидно нехайство, Дунав мост е ремонтиран чак през 1999 г. Дейностите по реновирането му продължават почти 5 години. Мостът Русе-Гюргево осигурява за Гърция, България и Турция пряка връзка с Румъния и северните европейски страни - Финландия, Естония, Латвия, Литва, Германия, Полша, Русия, Беларус, Украйна; както и обратното - всички тези държави чрез него получават излаз към източните и южните морета - Черно, Средиземно и Адриатическо. За Европейския съюз той е част от неговата стратегическа инфраструктура – всяка година по него преминава поток от над 300 х. автомобила и 4 х. влака.
Слезка Костен мозък Лицево-челюстна хирургия - Тумори
На 28 септември 1987 г. в Русе е проведен първият спонтанен екологичен протест у нас. Майките от града започнаха да събарят социализма. Децата в Русе прикриват с пионерски връзки устите си, за да не дишат задушливия газ. За родените през новия век, а и за тези от предишния, които не са заварили „благинките“ на комунистическото управление, да споменем пътьом, какво означаваха чавдарчетата, пионерските и комсомолските организации. Това бяха структури, в които управляващата комунистическа партия вкарваше младите хора в страната, от първия учебен ден, до последния. Това бяха „резервоари“ за отглеждане на номенклатурни кадри на комунистическата партия от най-ранна възраст. Чавдарчетата връзваха около вратовете си сини връзки; пионерите – червени. Носенето на тези връзки в училище беше задължително. Съществуваха пионерски председатели, комсомолски секретари; приемът в комсомола; (която дума беше пряка заемка от практиката на Съветския съюз, чийто безропотен сателит бяхме и означаваше „КОМмунистический СОюз МОЛодежи“) беше от 8-ми клас, а най-изявените ученици бяха приемани от 7-ми; че някои от тях бяха определяни и за комсомолски секретари на класа или училището. Имаше титли като „отряден председател“ на класа; „знаменосец на училището“ и пр. Създаваше се и се отглеждаше номенклатурната каста на комунистическия режим. Та първата истинска тухла в стената на българското тоталитарно социалистическо управление, (ако не броим смъртта на народните любимци, футболистите от "Левски" Георги Аспарухов (Гунди) и Никола Котков на 30 юни 1971 година, когато десетки хиляди се стичат на погребението им, което и до днес остава най-масовото в родната история, независимо от неуспешните опити на комунистическата власт да осуети струпването на толкова много хора на едно място и създаването на кумири, които не са "оторизирани" от властта), е хвърлена в Русе от шест русенски майки – Цонка Букурова, Вяра Георгиева, Дора Бобева, Стефка Монова, Евгения Желева и Албена Велкова. Те започват първия екологичен протест у нас по време на комунистическия режим, когато всички без изключение публични мероприятия биваха изключителен прерогатив на управляващата компартия. На 28 септември 1987 г. те излизат с детските колички на площада в крайдунавския град и протестират против обгазяването на Русе от химическия комбинат за хлор в Гюргево, като изискват от властта да постигне някакво споразумение за решаване на проблема с Румъния по този въпрос. Дни по-рано – на 23 септември – пред Паметника на свободата в Русе, се провежда церемония по приемане на деца в пионерската организация. В този момент облак от задушлив хлор надвисва над града, много от децата припадат, но никой не отменя церемонията. Това предизвиква майките да излязат на протест. Години наред те търпят завода за хлор в Гюргево, който работи 10 пъти над капацитета си и трови въздуха на българския град. В Русе нарастват многократно заболяванията на белите дробове; хората започват да се изселват от града. Именно този протест води до създаването на първата неформална неправителствена екологична организация у нас – Общественият комитет за екологична защита на Русе. Няколко месеца по-късно; вечерта на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София, след почти нелегална прожекция на документалния филм „Дишай“ с режисьор Юрий Жиров, 400 души учредяват този комитет и практически влизат в политиката. В ръководството му от 33 души 20 са членове на управляващата Българска комунистическа партия; сред тях има активни борци против фашизма (Венета Цветанова), деца на активни борци (Виолет Цеков, Христо Смоленов), членове на Централния комитет на БКП (Светлин Русев) и народни представители (Нешка Робева); включва се дори Соня Бакиш – съпругата на Станко Тодоров (председател на Народното събрание, бивш министър-председател и член на Политбюро на ЦК на БКП). (Активен борец против фашизма и капитализма означава човек, който е бил партизанин, ятак на партизанин или по друг някакъв начин е работел за въоръженото сваляне на българското правителство и монарх; за ликвидиране и експроприация (насилствено изземване) на частната собственост и пр. от този сорт. Разказва се като виц, но си е било чиста истина, че: „трима партизани – девет активни борци“. Активните борци ползват привилегии и преференции за всякакъв вид обществени възможности, услуги и продукти.) За председател на Комитета е избран писателят Георги Мишев. Скоро след това Георги Мишев и Соня Бакиш са изключени от БКП, а Станко Тодоров и Светлин Русев са отстранени от ЦК на БКП. „Избран на събранието за председател на комитета, на другия ден вече бях директор на водопад“, спомня си първият председател Георги Мишев. На 23 март 1988 г. Тодор Живков изнася пред него надменен монолог, примесен с цинизми и откровени заплахи: „Тия комитети, вашите, не сме рекли – не сме ги попилели…“ Комитетът не успява да осъществи никаква дейност, тъй като ЦК на БКП и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия. Това обаче поставя началото на нова епоха в развитието на България. Година покъсно се появяват още няколко дисидентски организации – Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България по идея на Желю Желев, Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев, „Гражданска инициатива“ на Любомир Собаджиев. Нито радиото, нито телевизията, нито печатът, които са на пълно подчинение на режима, отразяват това събитие, което далеч предхожда 10 ноември и определено може да се приеме като „началото на края“ на тоталитарния режим. Две години след протеста в Русе идва 10 ноември 1989 г. и Тодор Живков е свален от власт. През 2014 г. шестте организаторки на протеста – Дора Бобева, Цонка Букурова, Албена Велкова, Евгения Желева, Стефка Монова и Вяра Георгиева са удостоени с орден „За гражданска заслуга“ - първа степен.
Русе е град в Североизточна България. На север граничи с р. Дунав, която е държавна граница с Република Румъния. Устието на реката е на 496 км от държавната граница. Русе е на 324 км от столицата София, а от Букурещ - на 60 км. Градът е и административен център на Област Русе, която включва още общините: Сливо поле, Иваново, Борово, Бяла, Ветово, Две могили и Ценово; както и на Северен Централен район, включващ областите: Русе, Велико Търново, Плевен, Габрово и Ловеч. Русе е разположен на високия терасиран дунавски бряг. Територията му е с форма на елипса, ориентирана с дългата си ос по крайбрежието, на разстояние 11 км. Средната надморска височина е 45,5 метра.
Лицево-челюстна хирургия - Заболявания на ставите Планини в България Скритата България
Туристическите забележителности в и около Русе са толкова много, че няма да ни стигне мастилото, за да ги опишем. Без да навлизаме в подробности отново за вече споменати обекти, ето един списък като ориентировъчен конспект на туриста; за места, които може да не сме споменали; както и за такива, които сме споменали, но го правим пак, за да акцентираме отново върху тях:
- Пapкът нa млaдeжтa e любимoтo мяcтo нa pyceнци, зa oтдиx и paзxoдки;
- Пapкът нa възpoждeнцитe e eднa oт eмблeмитe нa гpaдa;
- Пaнтeoнът нa възpoждeнцитe ce нaмиpa дo cтapoтo гpoбищe нa гpaд Pyce, в Пapкa нa възpoждeнцитe;
- Aкo oбичaтe шопинг туризма, тo Moл Pyce cъc cигypнocт щe ви впeчaтли;
- Haциoнaлният мyзeй нa тpaнcпopтa и cъoбщeниятa, ce нaмиpa нa бpeгa нa Дyнaв и e eдинcтвeният пo poдa cи у нас;
- Пaмeтникът нa Cвoбoдaтa - пpoeктиpaн в нaчaлoтo нa XX вeк;
- Pyceнcкaтa xyдoжecтвeнa гaлepия;
- Дoxoднoтo здaниe e eдин apxитeктypeн шeдьoвъp;
- Myзeят нa гpaдcкия бит ce нaмиpa нa бpeгa нa Дyнaв;
- Къщa-мyзeй Зaxapий Cтoянoв;
- B cгpaдaтa нa cтapия Княжecки двopeц Бaтeнбepг, нapичaнa „Двopeцът“, днec мoжe дa разгледатe Peгиoнaлния иcтopичecки мyзeй;
- Флoтcкaтa кyлa;
- Кpeпocтнaта вpaтa Кюнт Кaпъ, която ce нaмиpa нeпocpeдcтвeнo зaд сегашния xpaм Cвeтa Пeткa в Pyce;
- Зaпaдният пapк Пpиcтa кpaй Pyce, пpeдcтaвлявa oгpoмeн тepeн, пoдxoдящ зa cпopт, paзxoдки, paзвлeчeниe;
- Лecoпapк Липник e кpaй ceлo Hикoлoвo, Русенско;
- Ивaнoвcкитe cкaлни цъpкви ca нa oкoлo 18 км oт Pyce;
- Бacapбoвcкият мaнacтиp Cв. Димитpий Бacapбoвcки e нa 10 км oт Pyce, в дoлинaтa нa peкa Pyceнcки Лoм;
- Cкaлният мaнacтиpcки кoмплeкc Гpaмoвeц, e paзпoлoжeн нa някoлкo килoмeтpa в ceвepнa пocoкa oт ceлo Кoшoв;
- Дъpвoтo нa жeлaниятa – вeкoвният бял бpяcт, e нa бpeгa пo тeчeниeтo нa peкa Бeли Лoм в пpиpoдния пapк Pyceнcки Лoм;
- Кpeпocттa Кaлe Aджaмкa, извecтнa и кaтo Ceчeнaтa cкaлa, е кpaй ceлo Hиcoвo;
- Пpиpoднaта зaбeлeжитeлнocт Maмyлa е дo ceлo пиcaнeж, близo дo Pyce;
- Кpeпocтта Чepвeн e eдин oт нaй-знaчимитe бългapcки гpaдoвe нa Bтopaтa бългapcкa дъpжaвa;
- Къcнo aнтичнaтa кpeпocт Бялaтa cтeнa е нa 4 км oт ceлo Cвaлeник;
- Кapaнвъpбoвcкият мaнacтиp Cв. Mapинa e paзпoлoжeн нa 3 км югoзaпaднo oт c. Кapaн Bъpбoвкa, Русенско.
Бъндеришки езера Базални импланти Подпочвени води
През 1892 г., големият български писател и общественик Стоян Михайловски, е преподавател по френски език в Русенската мъжка гимназия. На 15 май вдъхновението каца на рамото му и той сътворява текста на великолепния възторжен „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методий": „Върви, народе възродени!" Същата година стихотворението е публикувано в списание "Мисъл" в Русе. Текстът придобива национална известност, когато 9 години по-късно, учителят по музика Панайот Пипков написва мелодията към него. Това става в Ловеч, в час по пеене. Докато ученик от класа четял вдъхновено стихотворението, композиторът внезапно станал и започнал да пише нотите с тебешир върху черната дъска. Още преди да е ударил училищният звънец за края на часа, мелодията била завършена, а учениците я разучили и запели. На училищния празник я подели всички. Така се ражда всеучилищният химн "Върви, народе възродени". Той е изпълнен като празничен химн официално за пръв път на 11 май 1901 г. в Ловеч, когато българската православна църква почита Свети равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методий. През 1902 г. за Деня на българската просвета и славянската писменост, песента се подема и запява от всички училища в страната.
Истината за базалните импланти Базални импланти Maxillofacial surgery
Колцина са нашенците, които знаят, че прочутата торта Гараш, заради която деца и възрастни въздишат, преглъщайки слюнките и облизвайки веждите си, не е австрийска или унгарска по произход, а... русенска. В края на XIX век в русенския гранд хотел “Ислях хане” се ражда рецептата на прочутия захарен деликатес, който носи името на създателя си Коста Гараш. За основа на тортата майсторът от виенското сладкарско училище използва вече известната в цяла Европа торта “Сахер”, но променя рецептата – без брашно, без олио, но с много бутер, както русенци наричат кравето масло, с орехи, какао и много шоколад.
Лицево-челюстна хирургия - Травми Размерът е от значение - имплантатни размери Зъб
На 4 ноември 1881 г. в Кораборемонтната работилница на Флотилията и Морската част в Русе, известна и като Русенски портови завод, е построен първият български несамоходен метален плавателен съд, влязъл в историята под името Бот № 1. Той е бил дълъг 16 м, широк 3 м и с водоизместимост 60 тона. Ентусиазмът на русенските корабостроители е бил толкова голям, че те са се трудили денонощно. В носовата част на бота е монтирана мемориална бронзова плочка с надпис “Русчукский порт 1881 г.” Това е и причината, датата 4 ноември да стане рождена за съвременното българско корабостроене. Но назад през вековете виждаме, че през ХV-ХVІІ век Русе е най-големият корабостроителен център в българските дунавски земи за гребни и ветроходни плавателни съдове. От ХVІІ век в устието на река Лом; там където днес е лиманът на Русенската корабостроителница, зимува военната дунавска флотилия, достигаща до 50 фрегати, а градът е седалище на адмирал. При посещението си в Русе през 1640 г,. католическият епископ Петър Богдан отбелязва, че понтонният мост между двата бряга на реката е направен от кораби, наречени думбази. Успехите на русенци в усвояването на река Дунав, са отразени в европейската литература чрез историческия роман на Жул Верн Дунавският лоцман, чиито герои са от града и голяма част от повествованието, се развиват в Русе. От Русе водят началото си военното корабостроене и кораборемонт след Освобождението. При създаването на българския военен флот на 31 юли 1879 г., в Русе е предадена и корабна ремонтна работилница, известна още като Флотски арсенал и Русенски портови завод. Тя е първото металообработващо предприятие в България и по своята материално-техническа база и броя на работниците, е най-голямото предприятие на българската метална индустрия до началото на ХХ век. Първият голям кораборемонт в освободена България, е направен в Русе през лятото на 1879 година с приспособяването на колесния параход Опит, дължина 60 м и водоизместимост 200 тона, за яхта на княз Александър Батенберг. През 1881-1882 година в Русенския портови завод е построен Бот № 1 – железен несамоходен шлеп с водоизместване 60 тона, с който се поставя началото на желязното корабостроене в България. На 1 септември 1891 (стар стил) във Варна се освещава построеното в арсенала на флотилията в Русе българско параходче, на което княз Фердинанд I дава името на сестра си Амалия.
Базални импланти - обективен анализ Зъболекар в Пловдив Зъбни импланти
Край Русе, в река Дунав в началото на юли 2019 г., е уловен най-чудовищният сом. Рибари измъкват с мрежа воден гигант с тегло цели 125 кг. Сладководният хищник изглеждал като истинско страшилище. Той бил по-дълъг от човек, а огромната му паст можела да погълне всичко, което мърда в реката. Великанът е изложен за продан на тезгяха на рибната борса в Тутракан. В този ден на борсата се изсипал почти целият град, за да види с очите си дунавското страшилище.
Зъболекар Зъболекари в България Сливен
Единственият български корабособственик, който осъществява европейски речен круизен туризъм, организира групови и индивидуални круизи по реките Дунав, Рейн, Майн, Мозел и др., е русенското дружество Дунав Турс. Компанията разполага с общо шест собствени кораба за речни круизни плавания. Корабът София е за 210 туристи (пасажери), построен е през 1984 г., реновиран е през 2001 г.; корабът Русе: 210 туристи, построен 1984 г., реновиран 2001 г.; Русе Престиж: 164 туристи, построен 2004 г.; Хайнрих Хайне: 110 туристи, построен 1990 г., реновиран 2005 г.; Елегант Лейди: 128 туристи, построен 2003 г.; Ариана: построен 2012 г., с 81 кабини, ресторант с 160 места. Корабите Елегант Лейди и Хайнрих Хайне обикалят по Дунав и притоците му в Германия, а най-новият кораб на компанията – произведеният през 2012 г. в Холандия кораб Ариана, прави круизи до делтата на река Дунав. До украинските градове Вилково и Измаил, преди войната, започната от Русия срещу Украйна, плават корабите Русе Престиж, София и Русе.