Действията на полка в тази война не са многобройни, но те прославят името му с героичната смърт на командира капитан Маринов, портупей юнкер Задгорски, подпоручик Стоянов и стотици "бдинци", които както пише в историята, "създадоха България с пламъка на душите си". Тези и по-сетнешните победи на полка ще родят безсмъртния химн, написан от Н.Т. Попов, който започва с "Бдинци, лъвове, титани, нашта слава всепобедна, що се носи от балкани и до хижата последна". През 1937 г. се издава "Сборник на бдинци по случай 50-годишния им юбилей". Вестник "Народна отбрана" с редактор майор Ст. Недев отбелязва още от заглавната си страница "Огнения път" на полка. Случва се още едно събитие, отбелязано в юбилейния сборник, където се казва, че "В радостните дни за бдинци, когато се готвеха да отпразнуват своя 50-годишен юбилей и да демонстрират солидната си подготовка, на 16 юни 1937 г. в 9 часа над България и българския народ изгря светлата звезда на Височайшия младенец, с раждането на нашия мил и скъп престолонаследник Н.Ц.В. Симеон княз Търновски".

    През Първата световна война полкът се представя достойно на бойното поле. Води сражения на територията на днешна Македония, по-точно около Битоля. От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915 - 1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно - разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 грама хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина са се биели като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуват с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпили на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточило около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също били снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи били затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това дошъл редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнесли раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумнали на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк :-))). Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси и окопите се превърнали в огнен ад. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубили от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.

    След успешната Сръбско-българска война до 1912 г. се извършва усилена и сериозна работа от всички началници върху подготовката на войниците от полка, които действат с голям ентусиазъм. След неуспешния край на Балканската война 1912-1913 г. всички отново заработват трескаво върху подготовката на младите бдинци, за да станат достойни наследници на героите от полка, записали безсмъртни страници в историята ни. След това идва и Първата световна война, която приключва с примирието, подписано на 29 септември 1918 г. Според него войските ни отново трябва да се оттеглят зад старите граници и да се демобилизират. На бдинци още веднъж им се налага да изпият горчивата чаша на разочарованието и заедно с другите части от 1-ва, 6-а и Сборната дивизия да бъдат разоръжени. Те с твърдост понасят участта си, защото добре разбират, че това е цената да се запази целостта на отечеството.

    При сдаването на оръжието обаче мисълта за съдбата на полковото знаме силно е вълнувала бдинци и е вървяла от уста на уста - и то ли ще трябва да се сдаде? "За щастие и радост на всички", както пише в историята, доблестният им командир полковник Минчо Сотиров и знаменосеца подофицер Ангел И. Петров свалят скъпия плат от дървената дръжка и го скриват. Построява се целият полк и при тържествена обстановка дръжката на знамето, както е била с калъфа, се изгаря, като се оставя впечатлението, че това се прави, за да не се предаде то в плен. На 12 октомври 1919 г. знамето е върнато на Трета пехотна Бдинска дружина, като свидетелство за "чутовни" боеве по бойните полета и за пример на младите бдинци. На 31 октомври 1926 г. при тържествена обстановка пред очите на цялото видинско гражданство и запасното войнство знамето е било наградено със сребърна гривна за спасяването му от плен. В същия ден са били наградени и командирът на полка о.з. полковник М. Сотиров и знаменосецът от запаса подофицер Ангел И. Петров със значки за спасяване на знамето.