Сливен

Сливен - град на сто войводи

Сливен - град на сто войводи

България    www.ralev-dental.bg    Зъболекар в Пловдив    Периимплантит при базални импланти    Град Пловдив    Рекламна програма на сайта    Стоматологични столове    Лицево-челюстна хирургия - Различни области   

В България някои градове са свързани с характерни фразеологизми. Така например Стара Загора се нарича град на липите, Враца е "Враца - дето гарга не каца (защото е гнездо на орли)", Сандански е град с три квартала (и трите с буква С - София, Солун и Скопие), а Пловдив е "Густо майна Филибето". Сливен е придобил почетната слава на град на сто войводи. Сливен е доста голям град, който от векове е бил център на занаяти и индустрия - през 1838 година тук е открита първата фабрика в България. Същевременно в Сливен са върлували стотици войводи и редови хайдути, а през мрачните 90 години на ХХ век градът е един от първите, в които започват да се развиват силови групировки - наред с Пазарджик, Перник, Ямбол и Кюстендил. Прави впечатление че в града има разнообразни фамилни имена, започващи с хаджи-, поп-, кара- и много други представки от времето на Възраждането. Сред медицинското съсловие, върху което нашият екип има най-много наблюдения, се срещат много колеги с такива характерни имена - д-р Хаджиилиев, Попстойков, Попандонова, Карабекирова и т.н. Вероятно дядовците на тези с имена хаджи- и поп- са били чорбаджии и свещеници, а предшествениците на тези с характерната представка кара- са били хайдути.

Община Сливен

Община Сливен

Зъбни импланти    Артикулатор и лицева дъга    www.see-bulgaria.com    Лицево - челюстна хирургия    Виж България    Църкви и манастири    Артикулатор и лицева дъга    Лекцията на д-р Хоо

Няма как да говорим за Сливен и да не споменем за славата му като града на стоте хайдути. Нека направим заедно една кратка историческа и лингвистична разходка, посветена на хайдутите. Това е важно не само за по-младите сред нашите читатели, но и за тези, които сме срещали различни интерпретации и значения на думите хайдутин и хайдук (хайдут); както и различни оценки за хайдушкото движение и неговата роля в историята ни. В българския език се срещат две близки по форма думи: хайдутин и хайдук. Според Речника на българския език, те са с по две значения: хайдутин: народен закрилник и борец с оръжие в ръка срещу потисниците през време на османското владичество; но също означава и крадец, разбойник; хайдук. В българския книжовен език думата хайдут се появява за първи път в езика на новобългарските дамаскини; много близък до говоримия език от XVII век. В тези текстове тя означава „грабител, разбойник, насилник“. Думите са заемки от унгарската hajduk „наемна войска, която пази границата на Кралство Унгария с Османската империя“. Поради честите сблъсъци с тях, османските власти ги възприемат като врагове на империята и разбойници. Така в турския език думата hajdud се утвърждава тъкмо с такова значение. Оттам преминава в българските диалекти и в дамаскините. През сръбски влиза в разговорния български език и думата хайдук. Дълго време и двете заемки се употребяват с едно и също значение ? „грабител, разбойник“. Хайдутството съществува по българските земи от XVI до XIX в. За официалната османска власт, участниците в него са разбойници и затова са наречени хайдути. В паметта на българите обаче, те са народни закрилници и по-късно - борци за национално освобождение. Така постепенно думата хайдутин се преосмисля и днес означава „участник в хайдушкото движение против османското господство“. Докато хайдук и в днешната публицистика се употребява като название на хора с насилническо поведение. В световната история съществува характерен първообраз на народен закрилник – това е Робин Худ. Робин Худ (на английски: Robin Hood, в по-старите ръкописи като: Robyn Hode, на френски: Robin des Bois; hood на английски има значението както на „качулка“, но и на „хулиган“, а bois на френски означава „дървета“, „гора“), е герой от средновековни английски народни балади и легенди, който се подвизава като разбойник през 12-13 век в Шерудската гора; в близост до Нотингам. Робин Худ се асоциира и придобива световна известност като защитник на бедните, който, ограбвайки богатите благородници, раздава блага на бедните, и затова хората го считат за свой герой. В историята на българското хайдушко движение и да е имало подобни отнемания от богатите, и раздаване на бедните; това не става типично поведение и няма подобен персонаж, когото с неговото име да отъждествим като българския Робин Худ. От детските си години всеки от нас е слушал легенди за безстрашните хайдути, онези героични исполини, които защитават народа от османските произволи. В съзнанието ни веднага изплуват разказите за хора като Чавдар войвода, Сирма войвода, Делю хайдутин, Шибил, Филип Тотю и много други. Каква е истинската история на тези хора, доколко романтичните разкази съвпадат с реалните факти и защо хайдутите оставят толкова трайна следа в народната памет? Хайдутството възниква в периода след падането на България под османско господство. Неговите корени могат да се търсят в средновековното разбойничество, въставащо срещу феодалните правила; но може да се разглежда и като приемник на последните съпротивителни действия срещу новия завоевател на Балканите. Движението не е уникално за българите и подобни групи могат да се срещнат и сред другите народи. Най-големият проблем, за да опознаем истинския образ на хайдутите, е свързан с достигналата до нас информация. Българските сведения са оскъдни, изключая тези, които се основават на легенди, народни песни и предания. Това се дължи както на сравнително малкия и разпръснат брой книжовници, във времето преди Възраждането, така и със самия характер на хайдушките акции, които са провеждани в тайна и рядко са били описвани. Всъщност, най-подробна информация за движението дават османските държавни документи, които обаче разбираемо от тяхна гледнаточка, третират хайдутите наравно с обикновените престъпници. Чуждестранните пътешественици също ги квалифицират по този начин; в известен смисъл поради несигурността, която изпитват, преминавайки през нашите земи по онова време. Затова и днес все още съществуват неизвестни или спорни аспекти от хайдушката история, но това е и една от причините интересът към нея от Възраждането насам да не стихва. Хайдутството е по същество крайна форма на съпротива срещу съществуващия ред в Османската империя. Някои автори го наричат „движение“, заради неговата масовост и постоянно съществуване, докато други го определят просто като явление, поради факта че липсва единен организационен център или обединяваща цел, а групите са независими една от друга и рядко се обединяват. Мотивите, зад решението на всеки човек да поеме по този път, са най-различни. Един от тях е, например, желанието за свобода от икономическите тежести на Високата порта. За определен период от време, хайдутинът не само не плаща общите и дискриминационни данъци, но и сам нанася удари по финансовата стабилност на империята чрез обири на богати турци; на конвои със заплати за османските служители или армия; чрез плячкосване на оръжия и други ценности. Това е друг мотив – възможността за лично обогатяване; нещо лесно обяснимо, имайки предвид произхода и ниското материално положение на много от тях. Не случайно, една от най-популярните хайдушки легенди, е свързана с голямото съкровище на прочутия Вълчан войвода, с което той възнамерявал да мотивира руския император да освободи България. Друга популярна причина е, отмъщението за нанесена вреда върху отделния човек или неговото семейство – убийство, изнасилване, побой, насилствено помохамеданчване, прогонване от родната стряха. Така в империя, в която правосъдието е „спорен“ въпрос, а за раята фактически отсъства, оръжието се превръща в предпочитан аргумент за постигане на справедливост. Вместо силата на аргументите, наблюдаваме употреба на аргументите на силата. Сред подбудите, чието значение постепенно нараства, е стремежът към защита на българското население от произвола на османските институции и аристокрация, и тяхната дискриминационна политика. Друга причина, която постепенно, с времето започва да се налага, е желанието за национално освобождение; цел, към която се ориентират немалко хайдути. Мотивите, които тласкат тези хора към грабване на оръжието, са отделни потисници, местни чиновници или заможни чифлик сайбии, злоупотребяващи със своето богатство и положение. Но също така - заможни българи и други християни, приближени на османлиите. Не са пощадени и ислямски духовници, което придава на хайдутството елемент от религиозната борба. Важни мишени са конвоите, превозващи данъчни постъпления и търговски кервани; но в някои случаи хайдутите нападат смело цели градове и гарнизони.

Лицево-челюстна хирургия - Основни теоретични въпроси    Избелване на зъби    Композити    Байкушевата мура    Зъболекар в Пловдив    Връх Вихрен    Базални импланти - обективен анализ    Диоден лазер

Хайдутите не са „солови изпълнители“, те действат в чети. Техни своеобразни бази и зони за укрития, са планинските и горски райони, други труднодостъпни местности. Числеността на една чета е между 10-15 и 20-30 души; в редки случаи достига и до над 100 човека. По-малката численост и географските предимства осигуряват по-лесно придвижване и дават възможност както за изненадващи атаки, така и за ефективно отстъпление при сблъсък с многоброен и добре въоръжен враг. Има някои свидетелства, че са съществували и чети, използващи коне; нещо като хайдушка кавалерия. Начело на дружината стои войвода; название, което се приема, че е заемка от средновековната титла за главнокомандващ на армията. Думата на войводата в четата е почти абсолютна и от неговите действия зависи съдбата й. Веднага след него в йерархията се нарежда байрактарят, който се избира от членовете на дружината. Знамената са най-често червени или зелени, към които може да има пришит бял кръст. Макар често да се среща в легендите, присъствието на свещеник в четата е по-скоро рядкост, отколкото практика. Известно е присъствието сред хайдутите и на жени, като тяхното участие в четите, е известно още от първите прояви на хайдутството през XV век. Някои дори достигат до позицията на войвода. Такива са Сирма Стрезова Кръстева, позната като Сирма войвода, която през 1856 г., на около осемдесет години, е посетена от Димитър Миладинов и му разказва, как преоблечена като мъж, е водила четата си. Също толкова известна е Румяна Георгиева Павлова, наричана Румена войвода. Тя тръгва по хайдушкия път след Кримската война и останала известна с прозвището „Царицата на Осогово“. Хайдутите обикновено действат от Гергьовден до Димитровден, а с настъпването на по-студеното време, прекратяват акциите и се приготвят да зимуват по селата. Някои преминават река Дунав и изкарват студовете във Влашко, като така се изплъзват напълно от ръцете на властите. Хайдушкият живот дава непреодолимото усещане за свобода, богатство и храбра борба. Той обаче не е само това; неизменно е съпътстван и от редица лишения. Всеки хайдутин губи удобствата на дома и се откъсва от семейството си. Високата порта от своя страна, за да пресече разпространението им, предприема безкомпромисни мерки спрямо хайдутите. По тази причина тяхната смърт може да бъде много жестока – от обесване и обезглавяване, до набиване на кол, разпъване и окачване на ченгел. Това определено е респектирало много буйни глави и ги е накарало да охладят желанието си, да станат хайдути. Хайдутството се разпространява из цялото българско землище – Мизия, Тракия и Македония. В епохата на Възраждането хайдутството постепенно се променя. Започва да придобива нов облик, както под влиянието на придобития военен опит в конфликтите между европейските сили и Османската империя, и въстанията в Сърбия и Гърция, така и поради проникването на националната идея и появата на организирано национално-освободително движение. Национални герои като Панайот Хитов и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, започват своя бунтовен път тъкмо като хайдути - с обичайните грабежи или покушения на османски първенци и техни християнски приближени. Но благодарение на идеите на Георги С. Раковски и помощта на емиграцията, хайдутите организират две от най-прочутите чети в историята ни и запалват искрата на съдбоносните събития десетина години по-късно. Невероятно изглежда, как някои от тях изминават пътя от обикновени хайдути и революционери, до видни общественици след Освобождението. Такива са Капитан Петко войвода и Дядо Ильо Марков (Ильо Войвода). Петко Киряков в продължение на над 30 години неуморно защитава българското население в Родопите и Беломорието; междувременно се включва в гарибалдийското движение и се сражава на о-в Крит. В Княжество България се утвърждава като виден общественик, който отново работи за свободата на българска Тракия. Ильо Войвода също от ранна възраст поема по хайдушкия живот и се прочува с проявите си. Става част от Първата българска легия на Раковски, а по-късно участва в Сръбско-турската и Руско-турската война, в която има ключова роля за освобождението на Кюстендил. Наричан е „последният хайдутин“, тъй като осемдесет годишен участва във войната срещу Сърбия от 1885 г. и към края на живота си подпомага дейността на ВМОРО. Сред множеството примери на храброст, легендите могат да обрисуват неточен или често - напълно погрешен образ на хайдутите и техните войводи. Проблематично е описанието на Индже войвода, който намира място в народния епос, а на основа на легендите, образът му е обезсмъртен от писателя Йордан Йовков. Историческият Индже войвода с истинско име Стоян, се предполага, че е родом от сливенската махала Клуцохор; съществуват и други предположения. През 1792 г. се присъединява към кърджалийски отряд. По-късно става гвардейски командир на молдовския княз и се включва в гръцкото въстание във Влашко и Молдова от 1821 г., в което загива. Съществуват предположения, че Индже се е сражавал в Българската земска войска, по време на войната между Русия и Османската империя от 1806-1812 г. През целия период на съществуването си, хайдутството не може да бъде спряно от Османската империя и е най-продължителната форма на съпротива срещу нейната власт. Зад красивите романтични истории често прозират и нелицеприятни факти, което не е толкова изненадващо за условията в една империя, в която беззаконието и корупцията са обичайни явления, и където борбата за оцеляване често взема връх пред морални, нравствени императиви. Най-важната последица от хайдутството, е неговият безспорен принос за развитието на народната култура и опазване на народностното чувство. Големият брой чети, изтъкнатите войводи и дръзките акции, служат за вдъхновение на потиснатите българи; раждат множество легенди и песни, прославят имената на неизвестни хора и местности, които по-късно дейците за национално освобождение изливат във великолепни литературни произведения. Така Раковски пише „Горски пътник“; Любен Каравелов – „Войвода“; а Христо Ботев - „Чавдар“ и „На прощаване“.

По време на всеобщия възрожденски подем през втората половина на 19 в., хайдутството "узрява" и преминава в по-висок исторически етап – четничеството. Вече не личната мъст, а бунтовният порив, основната цел – народната свобода, стават двигател на четничеството. Съотношението на силите е безнадеждно, но това не прави борбата смешна, а велика. Тази борба създава моралните предпоставки за Априлското въстание; предвестникът на българското национално освобождение.

Градове в България    Ралев Дентал АД    Лицево-челюстна хирургия - Обезболяване и медикаментозна терапия    Дентална клиника в Пловдив    Информация за Вихрен    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен

Още от началото на османското господство в българските земи, Сливен и Сливенският край се превръщат в средище на хайдутството – една от най-продължителните форми на съпротива против чуждото потисничество. Това поражда славата на Сливен като град на стоте войводи. Градът е известен като родно място на националните герои Хаджи Димитър и Панайот Хитов. Нека поименно споменем по-известни имена на хайдути, като не забравяме, че има още десетки и стотици, чиито имена не са достигнали до нас през годините.

По-известните хайдути от Сливен: Атанас Аграфа; Никола Аджема – Сливен; Стоян Алтанлъ – Котел; Арнаут Пеньо; Кръстьо Асенов – Сливен; Баба Новак; Бакарджиев (Калайджиев), Йордан Димитров - хайдутин Стоил; Бодак Буюклю – Ямбол; Бойчо Войвода Цеперански; Бочоолу, Тодор - знаменосец на хаджи Ставри Койнов; Василев Читаклиев, Александър - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Вълчан Войвода – Сливен; Ганев (Генов), Иван. Хайдутин при Стоил Войвода; Георги Кавлаков - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Господинов, Илия (Гунчо Войвода); Господинов Топтанджиев, Стефан (Хитрия) - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Грощоолу, Аврам - хайдутин, Ямбол; Гълъб Войвода - Омарчево, Новозагорско; Дъглъ Стоян Войвода – Ямбол; Дамян Войвода – Сливен; Димитров, Марин - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Добри Войвода – Ямбол; Дончо Ватаха Войвода; Желчев Васил - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Желчоолу Войвода - Нова Загора; Жельо, Чернев - Дядо Жельо Войвода; Желяз Войвода (Жельо) - с. Жельо Войвода; Желязко Палабоюка – хайдутин; Загоров, Тончо Стоянов (Дончо Ескизаралията) - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Зайков, Симеон Николов - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Зарделийски, Иван - хайдутин в четата на Панайот Хитов; Злати Зинов, Буюклията, Войвода, с. Конаре; Иванов, Димитър - хайдутин в четата на Таньо Войвода; Иванов, Йордан - четник в Македония; Индже Войвода, Стоян (Стоян Войвода) – Сливен; Кавлаков, Васил Петров - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Кавлаков, Георги Петров - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Кавръков, Кондьо Димов - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Калайджиев, Йордан (Даню) Димитров - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Калъчлията, Димитър Стоянов Котев – Войвода; Кара Танас – Войвода; Кара Добри – Войвода, Сливен; Кара Съби – Сливен; Кара Кольо; Караоглу, Иван – Сливен; Колев Табанов, Георги - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Кольо Войвода - с. Долно Паничево; Коньо Брадатия – Войвода, с. Драгоданово; Коста Войвода; Кръстев, Добри - хайдутин, чичо на Хаджи Димитър; Кръстев, Стоян - хайдутин, чичо на Хаджи Димитър; Кузман Войвода; Кула Калаузин; Куман Войвода; Кутев Ганчев, Андон - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Кутев Ганчев, Димитър - хайдутин в четата на Христо Ботев; Къргов, Генчо Войвода; Кючюк Стоян Войвода - Новозагорско; Кючуков, Кръстьо Жеков - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Кючуков, Никола Иванов - хайдутин в четата на Христо Ботев; Либен Войвода; Маджара, Илия Тодоров - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Македонски, Христо Николов - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Мануш Войвода (Тимануш); Маринов, Петър - хайдутин в четата на Христо Ботев; Марков, Ильо – хайдутин; Мартин Войвода; Мартинов, Арсо - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Милев Енъкът, Христо - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Митьо Матръша – Войвода, с. Жельо Войвода; Михал Делията; Моньо Войвода; Нано Войвода; Недка Войводка; Ненчев, Ставри - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Николов, Илия - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Николов Заралията, Димитър - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Палича, Начо; Панайотов, Панайот Хитов; Папазоглу Войвода; Папазоолу, Стоян(Стефан) Люцканов Войвода; Папанчев, Цоньо Александров - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Пейо Буюклията - Войвода; Попов, Петър - хайдутин в четата на Панайот Хитов; Раковски, Георги Стойков – Котел; Сава - хайдутин в четата на Панайот Хитов; Салджи Коста Войвода; Серткостов, Стефан - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Стефан - хайдутин в четата на Панайот Хитов; Стоил Войвода; Стойно, Хайдут Стойно Войвода; Стоянов, Пенчо - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Стоянов Куртев, Анастас – Таньо Войвода; Страхил Войвода; Тодоров Кратунов, Атанас - хайдутин в четата на Стоил Войвода; Тодоров, Петър (Димитър) - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Трифон Войвода; Трънкин, Георги – Войвода; Тотю Филип; Хаджиатанасов, х. Димитър - хайдутин в четата на Хаджи Димитър; Хаджи Димитър; Хитов, Панайот; Христо Войвода; Цоньо (Чоньо) Войвода; Черньо Пехливан; Янкоолу, Панайот.

Кариес    Сулфонамиди    www.ralev-dental.com    Карцином на кожата    www.see-bulgaria.net

Войводата трябва да пази четата от маловажни и ненужни сражения, за да съхрани силите на хайдутите. Те също трябва да пазят войводата си, понеже, ако падне в битката, остават без човек, който ръководи действията им. Хайдутите смело нападали потисниците на народа – спахии, бейове и паши. Атакували и разгромявали разбойнически шайки и водели неравна борба с турските потери. Наясно са били, че действат срещу многократно превъзхождащ ги противник. Затова в основата на хайдушката тактика, е залегнал стремежът да бъде изненадан врагът, а четата – предпазена от внезапно вражеско нападение. Хайдутите често устройвали засади. Те отлично познавали гористите местности и организирали засадите на закрити и удобни за внезапно нападение места - дефилета и гъсти гори. Войводата разпределял бойците на групи и указвал местата, на които да изчакат командите му. Описание на хайдушка засада е оставено от Панайот Хитов: ”Дойдохме в Търновско и спряхме между Елена и Беброво. Трябваше да вардим пътя, който води из Беброво в Сливен. Наредихме и стража, но в този същи ден дойде един от нашите хора и ни обади, че из Сливен иде против нас голяма потеря. Войводата ни заповяда да се наредим, да се приготвим и ние тутакси изпълнихме волята му. От първото наше нападение паднаха двама убити и двама ранени. Аз гледах да ударя предводителя им и успях. Неприятелите се разбягаха и така победата стана наша…” Филип Тотю, заедно с хайдушката си дружина от 7 души, бил обграден изненадващо в село Кортен, в къщата на Стоян Киреза. Нападателите били около 300 души. Хайдутите не изгубили присъствие на духа. Те заели позиция по прозорците и вратите, допуснали неприятелите на 40-50 крачки и внезапно открили огън по турците, които вече ги смятали за избити. Така заптиетата понесли големи загуби. Един от турците успял да се промъкне незабелязано и подпалил покрива на къщата. Филип Тотю увил дрехата си около един прът и го показал навън. Турците мигом изгърмели пушките си по него, но, докато презаредят, хайдутите избягали в близкия дол. Друг път Филип Тотю спасил себе си и другарите си от потеря, която успяла да го заварди. Потерята узнала, че Тотю се промъкнал в дома си и го обградила от всички страни. „Всичките държаха пушките си насочени към прозорците и вратата, която почнаха да блъскат и да натискат. Потерята пазеше, а Тотю не излизаше. Щом видя, че потерята го загради отпред, Тотю виждаше през прозореца, че всичките бяха втренчили очите си към вратите и прозорците. Светна му смела мисъл. Той се качи на тавана, отиде край комина и каза на двамата си другари: „Подире ми като котките, полека!”, веднага повдигна една плоча на покрива, която бутна и отвори една дупка, през която подаде главата си, разгледа и не видя никого да гледа над къщата. Бърже излезе през тази дупка на покрива и легна над комина. Същото направиха и другарите му. „Сега добре се стегнете за скачане!”, нареди Тотю. – Със скачането ще гръмне всеки от вас над главите на турците и ще върви подире ми”. След тези думи Тотю пропълзя като котка по плочите и с пушката си в едната и пищова в другата ръка той се хвърли от покрива и с падането си изгърмя над главите на турците. Същото сториха и другарите му и със скачането си те се изгубиха в долчината и изчезнаха в гората.”

Орална хирургия    Стоматология    Бифосфонатна некроза; медикаментозно индуцирана некроза    Зъболекар    Ендодонтия

Една от най-прославените в българската история чети, е четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. След период на хайдутство и след участието си и предвождането на по няколко народни и революционни чети, Хаджи Димитър и Стефан Караджа придобили немалък боен и четнически опит. Тяхната чета всъщност, била обединение на две отделни чети, формирани от всеки един от двамата войводи, но в едно органично единство с колективно и целенасочено ръководство. Обединението и обучението на четата се извършило в гората край Бъзау, Румъния. В началото на юли 1868 г., четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминала Дунав и навлязла в българските земи. Тръгнала от село Петрушан, от чифлика на Михаил Колони, на 20 км югозападно от Гюргево. Прехвърлянето на реката станало с каици, между село Вардим, Свищовско, и устието на р. Янтра, в местността „Янково гърло“ на 6 юли. Веднага тръгнала към село Хаджидимитрово (Саръ Яр, Свищовско). Четата минала през самото село, после източно от село Алеково и село Александрово. След като видяла насреща си турска потеря – конници, башибозук и черкези, тя заела позиция на височината „Караисенските лозя“ и водила няколкочасово сражение. Тук паднали и първите убити четници. През нощта срещу 7 юли 1868 г. четата заобиколила село Караисен и село Батак и се спряла в м. Карапановата кория в землището на село Горна Липница. На това място четата била нападната от още по-многобройна турска потеря от 300-400 души. Започнало второ сражение. Паднали нови убити и ранени доброволци. През нощта срещу 8 юли завила на запад през нивите на селата Недан и Бяла Черква и стигнала до р. Росица. Последвало ново сражение в м. Урушките ливади – вече с редовна турска войска. В землището на село Вишовград, Павликенско, станала третата голяма битка между четата и турските сили. Вечерта на 8 юли Хаджи Димитър успял да изведе четата от обкръжението, но от нея останали само 68 души. На 9 юли тя достигнала и Канлъ дере и пак трябвало да води сражение срещу силния противник. Успял да продължи пътя си и покрай село Добромирка, Севлиевско, на 10 юли се укрил около село Кална кория. Отново през нощта срещу 11 юли минала покрай селата Идилево, Ловни дол, Здравковец, Армените и Саламаните, Враниловци и Стоевци; на 12 юли осъмнала над село Дебели дял, Севлиевско. Оттук вече поела към Габровския, Троянския и Сливенския балкан. На 16 срещу 17 юли около връх „Свети Никола“ се загубили 17 четници; с Хаджи Димитър останали 30. С тях войводата стигнал връх Бузлуджа на 18 юли. Там станал още един решителен бой. Пресрещнала ги редовна турска войска от 150-200 войници и от башибозуци – общо над 500 души. Битката на Бузлуджа траяла 3-4 часа, където, според господстващата версия, бил убит и Хаджи Димитър; (в нашия материал тук показваме и друга, изглеждаща не по-малко вероятна версия) почти всички четници, които вървели с войводата, също били избити. Изгубилата се на 16 юли група четници, водени от знаменосеца на четата Димитър Николов Заралията, успяла да стигне до Сливенския балкан – до Чумерна и Агликина поляна. Последната група участници в четата (9 човека) били открити от потеря, обкръжени и след съпротива заловени в махала Козин дол (Кечи дере) към село Стара река, Еленско. От всичките 130 четници, се спасили само трима-четирима, 101 загинали, повече от 20 човека били осъдени на затвор и заточение. От войводите й Хаджи Димитър бил убит, а Стефан Караджа – заловен ранен, осъден в Русе. На 30 юли 1868 г. умира от раните си в Русенския затвор. Погребан е от Баба Тонка.

Стоматологична клиника в Пловдив    www.tourinfo-bg.com    www.bg-tourinfo.info    Зъбни импланти

Стефан Тодоров Димов, наречен Стефан Караджа, е български национален герой, революционер от българското националноосвободително движение и войвода. Стефан Караджа е сред първите доброволци, в организираната от Раковски Първа българска легия в Белград. Проявява се в сраженията с турците в Белград. След разпускане на легията, Стефан Караджа се завръща в Румъния, където се отдава изцяло на народната борба. Няколко пъти преминава Дунав с революционни задачи. През 1866 г. за пръв път се присъединява към малка чета, водена от Хаджи Димитър и Желю войвода, с която се прехвърлят на десния бряг на Дунав. През 1867 г. постъпва във Втората българска легия. През 1868 г., след разпускането на легията, се връща в Румъния, където отново се събира с Хаджи Димитър. Четата на двамата войводи била напълно разгромена, но това станало след няколко сражения, след непрекъснато преследване и участие на турска редовна войска и стотици башибозуци и черкезка конница. Смелостта, безстрашието, умението на българските доброволци да се бият, направили през 1868 г. голямо впечатление не само на българите и в Турската империя, но и в Европа, което бавно и сигурно приближавало българите към национално освобождение.

Връх Вихрен – трети по височина на Балканите    www.see-bulgaria.info    www.ralev-dental.com    www.see-bulgaria.com

Сливен (до 1945 година се изписва като Сливенъ) е град в Югоизточна България. Той е осми по големина в страната и е административен център на община Сливен. Към 15 септември 2023 г. в града живеят 88 573 души по настоящ адрес и 104 910 души по постоянен адрес. Сливен е в подножието на южните склонове на Сливенската планина - от прохода „Вратник“ до Сливенския проход, с които започва Източна Стара планина. Тя е с характерни стръмни и скалисти склонове и дълбоки нарези, благодарение на притоците на Тунджа и Луда Камчия. Най-високата точка е връх Българка, с височина 1181 м. Северно и североизточно от града се намира природният парк „Сините камъни“, който заема близо единадесет хиляди и половина хектара от Сливенския Балкан. Сливенското е последното от подбалканските полета в източна посока. До първата четвърт на XIX век, Сливенското поле е част от Розовата долина, но принудителните изселнически вълни от града след Руско-турските войни от 1806 – 1812 и 1828 – 1829 г., довеждат до упадък на производството на розово масло. Източно от града се разпростира „Долината на прасковите“, като огромните плодови масиви са обновени през първото десетилетие на XXI век. Сливен е отдалечен на 309 км от столицата София, на 177 км от Пловдив, на 211 км от Варна, на 113 км от Бургас и на 130 км от границите с Република Гърция и Република Турция. През града се предвижда преминаване на трасето на Паневропейски транспортен коридор №8. Сливен е на кръстопът и това прави разположението му благоприятно – близо е до Прохода на Републиката; също и до пътен възел „Петолъчката“, свързващи Северна и Южна България; връзката към автомагистрала Тракия е на 15 км в посока юг (към Ямбол), а главният път между Бургас и София свързва пристанище Бургас и летище Бургас с централната част на страната. Градът е в зоната на преходно-континенталния климат и географски е разположен в подбалканското Сливенско поле. Има изразена четирисезонност – зимата е мека, лятото относително топло, есента е по-продължителна от пролетта. Характерен е падащият вятър бора, който духа при по-ниски температури в Северна България. През Сливен текат цели три реки: Асеновска, известна и като Асеновица или Коруча, Манастирска река, която е приток на третата, Новоселска река. Всички те се вливат в Тунджа, а чрез нея и в Бяло море. Най-голямата река в близост до Сливен, е Тунджа. В книгата си „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места“, Васил Миков извежда името на Сливен като название на място, където три реки се сливат. Стари форми на името Сливен са Савулен, Цоида, Туида, Ислимие, Истлифанос, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне. Назован като Сливно (Sliwno) може да се види на етноложка карта за разпространението на елинизма, съставена от проф. Георгиос Сотериадис от Атинския университет. Датира от началото на XX в., вероятно към 1916 г.

www.bg-tourinfo.net    Слезка    www.bg-tourinfo.com    Родопи    Вихрен – красавецът на Пирин    Протезиране с импланти    Имплантология    Дентални импланти    Травми на зъбите    www.bg-tourinfo.eu

Добри Петров Чинтулов е български поет, композитор и педагог. Роден е през 1822 година в Сливен в семейството на занаятчията Петър Миндов Чинтула. Първите шестнайсет години прекарва в родния си град, като посещава гръцко училище. Баща му е бил много беден, така че през 1838 година Чинтулов сам заминава за Търново, където учи около шест месеца, като в същото време и слугува. Оттам той заминава за Букурещ, където учи (отново на гръцки) при учителите братя Христиди (гърчеещи се българи). Когато разбира от Захари Княжески, минаващ през града на път за Одеса, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българи, той тръгва натам. В Браила богатият му съгражданин Димитър Диамандиев му помага със средства и препоръка и през 1839 година той пристига в Одеса. Учи в Одеското околийско училище, подържан от тамошните богати българи. Завършва го през лятото на 1843 година. Получава една от четирите стипендии, отпуснати от императора за обучение на българчета в семинарията, и през септември 1843 година постъпва в Одеската Херсонска духовна семинария. Завършва я през юли 1849 година и следващата година се завръща в България. От 1850 до 1858 година учителства в Сливен. Едновременно с това участва в борбата за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава и читалище в родния си град. Пише и разпространява патриотично-революционни стихове. Някои от тях добиват голяма популярност, което предизвиква ненавистта на туркофилските и гъркоманските среди, които даже извършват покушение над него. Всичко това принуждава Чинтулов да се премести да учителства в Ямбол като главен учител до 1861 година. През 1861 г. Сливенската община кани Чинтулов отново в Сливен, където той за пореден път става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 година, като през тази година е избран за делегат от Сливенска епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград за изработването на екзархийски устав. След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около 3 години, като сам напуска поради проблеми със зрението. Макар и полусляп и болен, той е един от хората, които посрещат руските войски при идването им в Сливен през януари 1878 г., където изнася пламенна реч на руски. Неговият брат Захарий Чинтулов е дългогодишен български учител в македонския град Ресен. Поетическото наследство на Чинтулов не е голямо – доказано е авторството му на около 20 стихотворения, сред които „Къде си, вярна ти любов народна?“, „Стани, стани, юнак балкански“, „Вятър ечи, Балкан стене“. Текстът на стихотворението „Стани, стани, юнак балкански“ Чинтулов пише през 1840 г. Най-ранните данни за публикуването на песента, са от 1854 г. Мелодията копира руска романсова песен. Текстът е публикуван за първи път през 1863 г. Знае се за изпълнение на песента „Вятър ечи, Балкан стене“ за първи път през 1862 г. Текстът е публикуван за първи път през следващата, 1863 г. Оригиналният текст е с 13 куплета, но първите четири са най-популярни и те се изпълняват най-често. Тази творба е създадена от Добри Чинтулов като песен през учебните часове, в които е преподавал по музика; по този начин тя се разпространява и достига до българския народ по устен път (като народна песен). Като автор на текста и музиката той се е справил блестящо. Приживе Чинтулов е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник“ през 1849 година: „Стара майка се прощава със сина си“, „Китка от Балкана“, „Изпроводяк на едного българина из Одеса“. Останалите са достигнали до нас чрез ръкописни преписи, често променяни и включвани в песнопойки от други хора без съвременниците му да знаят кой е оригиналният им автор. Въздействието на тези песни било огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа. Чинтулов е участвал в първия български литературен кръг, чиито други представители са Найден Геров, Иван Богоров, Димитър Мутев, Елена Мутева, Ботьо Петков. Автор е бил и на учебници по реторика, литература, руски език, френски език, математика и нотно пеене, които никога не са обнародвани и също широко са се разпространявали сред съвременниците му, но само във вид на преписи от учители и ученици.

България    www.tourinfo-bg.com    www.tourinfo-bg.net    Стоматолог в Пловдив    Зъболекар в Пловдив    Зъболекари в България    Dental tourism    Орална хирургия    Пародонтология    Зъболекари в Сливен

Ако разполагате с време, може да си доставите наслада като турист в повечето или във всички тези туристически обекти - те има с какво да ви очароват:

  • Туида е ранновизантийска и средновековна крепост на хълма Хисарлъка (до кв. „Ново село“) в североизточната част на Сливен. Оттук се разкрива неповторима гледка към величествените Сини камъни и към града. Крепостта е част от укрепителната старопланинска система, имала изключително важна роля за отбраната на Римската империя, по-късно и на ранната Византийска империя, а така също и за средновековната българска държава. Една от забележителните туристически атракции на града. В Регионален исторически музей има зала, посветена на находките от крепостта Туида. Могат да се видят фрагменти от мозайка в баптистерия на Туида; мраморна плоча с надпис; торс, за който се предполага, че е на Бог Асклепий; а също и печат на княз Борис. Крепостта Туида е кацнала на хълм в подножието на Сините камъни. На север от крепостта се виждат високите скали на Природен парк Сините камъни, а на юг се открива гледка към по-ниско разположените квартали на Сливен. Детайлното проучване на крепостта Туида разкрива двете порти – северна и южна, четирите кули, крепостните стени, жилищни и стопански помещения. Описани са и много намерени артефакти. Благодарение на открит епиграфски паметник с надпис, датиран в началото на 3-ти в., е установено античното име на крепостта – Туида. Предполага се, че още в 3-ти век в местността Хисарлъка, е имало тракийско селище. Самата крепост е строена в средата на 4-ти век на площ от около 40 декара. Век по-късно, по времето на император Анастасий, твърдината е унищожена вследствие на хунското нашествие. Крепостта е възстановена в края на 5-ти и началото на 6-ти . Започва период на разцвет – строят се допълнителни сгради и съоръжения. Тогава е бил построен забележителният Баптистерий. Периодите на разцвет продължават и през следващите години при управлението на император Юстин I и император Юстиниан I. При аваро-славянското нашествие в края на 6-ти и началото на 7-ми век крепостта отново е разрушена. Не е известно точно кога е станало следващото възстановяване на крепостта и селището. Това, което се знае е, че районът около Сливен попада в пределите на Първото българско царство през 705 година при кан Тервел след победата на България над Византия. Една важна находка при проучването на терена – намереният оловен печат на княз Борис I – е датиран от 870 година, което показва, че старобългарското селище е възникнало по-рано. От този период е и частта от канал, близо до северната порта. Животът в крепостта продължава с малки прекъсвания (при нашествието на печенезите) до началото на 13-ти век, след което тя е изоставена. Южната порта представлява кула, издадена изцяло пред крепостната стена. Предполага се, че е имала два входа, като единият се е затварял със спускаща се врата тип „Катаракта“, а другият – с двукрила врата. Лапедариумът е мястото, където са подредени камъни с археологическо значение. Най-голяма ценност представлява една оброчна плочка на тракийския конник, датирана 2-3 век. Югоизточната кула с подковообразен план, е внушителна. Автономният баптистерий (кръщелня), е издигнат в началото на 6-ти век, а старохристиянската трикорабна едноабсидна базилика - в средата на 6-ти век. В рамките на крепостта има жилищни, административни помещения, североизточна кула. Северната порта, подобно на южната, е издадена пред крепостната стена и също се приема, че се е затваряла с две врати – спускаща се и двукрила. До северната порта съществуват останки от старобългарски канал от 9-10 век. Западната крепостна стена, над улицата и реката дава бегла представа за височината на хълма Хисарлъка в Сливен. Казармени помещения са разкрити в югозападната част на твърдината, близо до които има и Хореум – склад за зърно. Централната част на крепостта има изградена (съвременна) сцена във вид на амфитеатър;
  • Старият бряст в центъра на града (началото на пешеходната зона по бул. „Цар Освободител“), е дърво от вида полски бряст (Ulmus kampestris) и е на около 1300 години. Обявен е за защитен обект, който се охранява от държавата. Брястът е остатък от Великата българска гора (Silva Magna Bulgarica), простирала се от Родопите до Черно море. Около 20 такива бряста са останали в село Самуилово, на 7 км от Сливен. Всички те са обявени за защитени обекти и се полагат грижи за тяхното опазване. За да се спрат евентуални гнилостни процеси или развъждане на микроорганизми, кухините са запълнени с укрепителен пълнеж, като са оставени и отвори за естествена вентилация. Старият бряст, с неговото централно разположение в града, според преданията, бил използван от османските турци за бесене на заловени хайдути. „Известно е това дърво, то е един от символите на града. Лобно място и светиня, паметник на бунтовната непреклонност на сливенци, Старият бряст е в същото време трогателен, държелив представител на вече чезнещ вид. Не се знае дали точно тук поробителят преди векове е бесил дедите – юнаци, но хората от града обичат този препатил мъдрец и го поддържат.“ (Дамян Дамянов) През 2014 г. брястът е избран за „Европейско дърво на годината“. През 2018 г. състоянието му се влошава. Основни скелетни клони изсъхват. Общинските власти, специалисти от страната и чужбина търсят най-добрата възможност, за да запазят жив бряста, но опитът им е неуспешен;
  • Природният парк "Сините камъни" е разположен в Източна Стара планина, в непосредствена близост на север от Сливен. Името му идва от голям скален масив, който има интересен синьо-виолетов цвят. "Сините камъни" е обявен за природен (тогава народен) парк през 1980 г. През 2002 г. обхватът му е разширен. Паркът се простира върху площ от 11 380,1 хектара, и е живописна смесица от извори, върхове, скали, гори и поляни; причудливи и интересни скални образувания и феномени, подходящи за преходи, алтернативен и орнитологичен (наблюдение на интересни видове птици) туризъм - Калояновите кули, Ръкавичката, Куклите, Кумините, Халката. В парка има и пещера - пещера Футула, която е невероятна игра на природата. Тя се намира точно под водопада със същото име и е уникална продълговата куполовида пещера. Има широк отвор в източната и част и размерите и са 3 на 3, а височината и е 4 метра. По тавана и стените на пещера Футула има невероятни скални образувания от варовити отлагания и карбонатни скали. Образували са се в течение на векове, благодарение на водата, която ги извайва. Над пещерата се спуска прекрасен водопад. Той е на запад от връх Малка Чаталка и до там се стига лесно с кола. Водопадът има пад на водата 10 м и е изключително красив. Заедно с пещерата образуват вълшебно място, което ни показва колко велика е Майката природа и какви невероятни форми и възможности предлага. Най-високата точка в природния парк "Сините камъни", е връх Българка (1181 м). Някои видове от местната флора и фауна са толкова редки, че са включени в Червената книга на България. Планинските реки са възхитителни - с множество прагове, вирове, водопади. В западните и източни райони, доловете са по-широки, по-дълги, с по-малък наклон и гористи, а в централната част – тесни, стръмни и къси. Карандила е най-известната част от "Сините камъни". Достъпът до нея е по открит въжен лифт, с автомобил или по туристически пътеки. Езеро и хижа красят прочутата местност. Името й произлиза от турската дума - кара (черно), тъй като по време на османското владичество, жителите се изнасяли към местността в "черните времена" - по време на чума. “Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинският колорит на дните ни, от първия до последния.” (Константин Константинов) “Сливен има много символи. Може би най-прочутият сред българите са Сините камъни. След пролетен дъжд, когато въздухът е бистър и слънчев, те сияят в теменуженото над града. Морскосини са в зноен летен ден. Сиви, смръщени и някак корави са наесен, когато прочутият вятър подгонва облаците над тях и те като бели стада ги преливат, сурват се надолу сякаш в чаша на огромен водопад…” (Дамян Дамянов);
  • Всички познават Сливен като "Градът на 100-те войводи", но колцина от нас знаят, че освен бурно историческо минало, Сливен има и нежна страна. Западно от града се е ширнала Долината на прасковите, с добре обгрижени дръвчета, които са превити от плод през есента. Всяка година през месец август в село Гавраилово се стичат хора от всички посоки за Празника на прасковата;
  • Няма как да направите разходка в центъра на Сливен и да не минете покрай тази красива сграда. Тя се намира в началото на пешеходната зона. По време на Османското владичество на същото място се е намирал турският конак. С идеята за построяването на сегашната сграда на Община Сливен, се заема общинското управление през 1927 година. На мястото на полусрутени дървени постройки (в които са се помещавали дюкяни за пресни и сушени плодове и хранителни стоки; работилница за ремонт и отдаване на велосипеди под наем и др.) се предвижда построяването на триетажна сграда, като още в началото е било предвидено по цялата лицева страна на партера да има дюкяни и помещения, които се отдават под наем, за да може скъпата постройка да генерира доход на общината веднага след завършването си. Тъй като средствата на Сливенската община са били недостатъчни за хонорарите по изготвянето на план за построяване на сградата, е бил обявен конкурс само за архитекти от Сливен. Сградата е построена през 1930-1933 г. по проект на сливенския архитект Йордан Йорданов. Северното крило на общината, което е до фонтаните, е било поликлиника. Днес и двете сгради се ползват от службите на общинската администрация, като ги свързва проход на първия етаж. Сградата влиза в експлоатация окончателно на 7.03.1933 година. Строителството на общинския дом продължава 3 години, а по времето му проектантите предлагат някои нови елементи и облицоване на колоните с изкуствен мрамор"Бучарда" вместо мазилка, но поради липса на средства, Градският съвет отхвърля предложението с намерение да го изпълни на по-късен етап. По време на строежа се случва и следният интересен куриоз: бай Васил Думанов (Думана), градски предприемач на изкопни работи за нови градски и обществени постройки, завършил изкопа на новия общински дом и отишъл да уреди „веселата част“ с архитект Папанчев, който изразил задоволство от свършената работа, но опитал да направи голям отбив от уговорената сума. Думана се изсмял и казал: "С похвали и комплименти, господине, не се живее..." След няколко дни, когато общинарите отивали на работа, с голяма изненада видели как 3-4 каруци изсипвали обратно товара си от пръст върху очертаните места на започналия вече строеж. Така Думана успял да получи договорената сума. Вляво и вдясно от входа на общинския дом, е имало различни търговски обекти, измежду които и книжарницата на бащата на „дисидента“ сатирик Радой Ралин – книжарят Стефан Димитров; както и две дрогерии, магазин за хранителни стоки, две часовникарски ателиета, обущарница, магазин за плодове, известната на всички и често посещавана кръчма"Тунела", бръснарница и т.н. През 1936 г. силна буря разрушава горната дървена част. Възстановена е по стар образец. Кулата с четиристранен часовник над общината, закупен от немската фирма „Сименс“, е монтирана през 1939 година. и при монтирането му са участвали немски майстори и български инженери - един от тях е инженер Шишеджиев. "Участвал е и един от техниците на Сливен, който след това е подържал часовника до 1963 г. От тогава вече 45 години аз поддържам часовника - казва Атанас Пушкаров, бивш преподавател по електротехника и радиотехника в гимназия "Добри Чинтулов" в Сливен. - За тогавашното време (1939 г.), а също и сега, часовникът е бил актуален, добре издържан технически и не е имал особено големи повреди и се с поправял лесно". Часовникът е електромеханичен - часовник майка. Външен е, като едната му стрелка е дълга 2.20 м, а другата - 1.80 м. Стрелките са направени от мед и са доста тежки и много пъти са се чупели. Размерите са му 4х4 м, а самият часовник е 3х3 м. Височината му е 32 м (височината на кулата). Според Пушкаров особеното тук е, че той е най-високия часовник в България, монтиран на кула. Всички други часовници са по-ниски. Всеки ден, когато медните стрелки на циферблата се съберат в една линия и покажат 12 ч. на обяд, часовникът огласява града с мелодията на „Стани, стани, юнак Балкански” – една от най-известните патриотични бунтовни песни на България, написана от сливенския поет Добри Чинтулов;
  • Но, преди от часовниковата кула на Община Сливен да се разнесат звуците на "Стани, стани, юнак Балкански", градът е имал друга кула с часовник. Старата часовникова кула се намира в центъра на Сливен, днес до 5 СУ „П. Яворов“. През 1807 г. Атанас Часоправителят решава да построи на мястото часомер, който да се вижда от четирите страни на града. Средствата за построяването на часовника дава хаджи Юсмен (аянин-управител на града), който започнал сливенския часовник и правил такива благодеяния и на други места. Обаче хаджи Юсмен не доживял,за да види довършен този "спомен", а го довършил Мехмед ага, когато дошъл от Русчук за аянин през 1808г. Камбаната на върха на кулата се е наричала "Зловеща". Самият часовник е бил на 100-120 м от възрожденската чаршия и непосредствено до конака. Преди това, до началото на 18 в., в Османската империя градските часовници били непознати. Ходжите обявявали кога е пладне и кога – икиндия, от минаретата на джамиите, а българите гледали сенките на дърветата или на стрехите, и се ориентирали за времето по тях. След завършване на градежа, на кулата са оформени два циферблата (на изток и на запад); голяма медна камбана, докарана от Влахия или от Маджарско (тогава в пределите на Хабсбургската монархия), отмерва времето на всеки половин час. Отгоре кулата е била увенчана с турски полумесец. Това е интересна комбинация, понеже звънът на камбана, е православна християнска традиция, която отсъства в мюсюлманската религия. Камбаната биела на всеки половин час. 100 години по-късно, турският фасон на кулата, е заместен от по-висока дървена конструкция, 4 циферблата и ветропоказател на върха. Освен времето, камбаната на часовника възвестявала радостни и тъжни за сливенци събития – победи или погром над българската армия по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни; погребение на някой първенец или посещение на цар, или министър; празнуването на Рождество Христово или даже молитва за дъжд сред лятната жега. Кулата била на три нива. Под голямата медна камбана, била разположена по-малка бронзова камбана, чието предназначение било да възвестява пожари, които са били често събитие в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Така кулата на часовника се е ползвала и като пожарникарска наблюдателница. Там дежурял пожарникар, който отвисоко денонощно наблюдавал града. Помещението на пожарникарите било на крачки от южната страна на часовника. Дежурният пожарникар възвестявал наличието на пожар и с жестове обяснявал на другите пожарникари долу, в основата на кулата, в коя посока е пожарът. Пожарната команда се състояла от две ръчни помпи с бъчонки, пълни с вода, впрегнати в конски впряг. Пожарите се гасили по този начин, преди през 1909 г., да бъде прокаран новият водопровод. През 30-те години на 20-ти век, след построяването на часовниковата кула на общината, върху постамента на старата кула вече не е останало нищо, а камбаната служи на новопостроения общински часовник, който се движи с електричество. Според свидетелства, циферблатът на стария градски часовник бил захвърлен в един от ъглите на таваните на новия тогава общински дом. През двехилядната година, старата часовникува кула е възстановена;
  • Дълги годни след Освобождението сливенската общественост обсъжда идеята за построяване на паметник на Хаджи Димитър. През 1892 г. общинското управление избира комитет, на който възлага задачата да подготви изграждането на паметника. Така се оформя идеята да се издигне паметник на Хаджи Димитър, а не изобщо паметник на Възраждането. Друг въпрос, който комитетът успешно решава, е, да бъде изграден на площада до църквата "Св. Димитър". Изминават десетилетия, докато се избистри идеята за паметника. На 8 юли 1931 г. в Художествената академия - София се провежда конкурс за паметник на Хаджи Димитър в Сливен. Този конкурс е спечелен от Стефан Пейчев. Негов е проектът за 3,60 метровата фигура на войводата, както и 5-те фигури на д-р Иван Селимински, Панайот Хитов, Добри Чинтулов, д-р Г. Миркович и Антон Иванов. Останалите три фигури на Георги Икономов, Иван Добровски и Сава Доброплодни са дело на други творци. Реализиран е с подкрепата на архитект Йордан Йорданов и се вижда на фона на прочутите „Сини Камъни“. Паметникът е издигнат със средства, които са събрани от Сливенската културно-просветна дружба в София "Д-р Иван Селимински". Кой е Стефан Пейчев? Той е роден на 14 септември 1897 г. Учителят му Сирак Скитник открива таланта на даровитото дете и го насърчава. Под негова закрила той се утвърждава и продължава да учи. Но включването на България в Първата световна война го отклонява за три години, защото като школник той е изпратен на фронта. През тези години по бойните полета вижда само нещастие, мъка и много човешки жертви. През 1920 г. постъпва в Художествената академия в София. Завършва я през 1925 г. с отличен успех. Ученик е на професорите Н. Ганушев и Ж. Спиридонов. Същата година му е възложено да реализира паметника на падналите във войните от с. Божево, Ямболско. Освен това получава съобщение, че печели конкурса за скулптура в Италия. Там се записва в Римската художествена академия, където е прит за студент направо в четвърти курс. Така за една година завършва учението си в тази прочута академия. В Рим Стефан Пейчев прави бронзов релеф на поета Пенчо Славейков. Възложено му е и изработването на бюст-паметник на митрополит Геврасий в Сливен. Цялата дейност по изливането на фигурите, по изграждане на основната фасада на паметника, е възложена на майстори с добър опит и родолюбиви чувства. Паметникът, който в основата си е костница, окончателно е завършен за откриване на 8 ноември 1935 г. След 69 години от героичната смърт на Хаджи Димитър паметникът е готов. Сливен се подготвя за откриването му по най-тържествен начин; то е под патронажа на министъра на вътрешните работи Рашко Атанасов. На тържеството са присъствали още министърът на транспорта Тодор Кожухаров, на благоустройството Н. Йотов, представители на министерството на просветата. Сливен ликува, защото е реализирана мечтата му. Музиката на мъжката гимназия под диригентството на Мишо Тодоров още повече засилва тържествения патос на откриването на паметника. Със спускането на мрака, започват илюминациите, които осветяват паметника и целия град. Фигурата на войводата е неповторима и напълно отговаря на текста "Жив е той, жив е!" При откриването на паметника за пореден път се подчертават патриотичните заслуги и жертвения влог на Хаджи Димитър и Сливен за събуждането на народната свяст и порива към свободата: “Хаджи Димитър Асенов е сливенски гражданин, но той не принадлежи само на Сливен, той е на България и всеки кът от българската земя го счита за свой герой. Сливенци могат да бъдат горди, че техният исторически град е дал великан, признат от цял народ, великан, за когото песни се пеят, за когото историята легенди разказва и чието име се носи от поколение на поколение като същинска легенда.” Стефан Пейчев претворява на Козлодуйския бряг паметник на мястото, където Христо Ботев стъпва на родна земя. Дело на този творец е и бюстът на Софроний Врачански в Котел, а по-късно Пейчев създава десет барелефа на котленски възрожденци. В родния град Сливен изработва паметник на първия фабрикант на Балканския полуостров Добри Желязков - Фабрикаджията. Същият паметник на Добри Желязков има и в София. На 10 май 1973 г. Пейчев е поканен в родния Сливен, за да получи голямата Чинтулова награда. При връчването й той прави следното изказване: "Аз разбирам възтора на сливенци от паметника на един от най-големите синове на България, легендарния войвода и това ме радва... Радва ме и обстоятелството, че оставих творби и в други селища на Сливенски окръг... Скромното ми творчество е свързано здраво с живота на хората, сред които съм израснал и съм възпитан". Силно развълнуван, Стефан Пейчев е фотографиран пред паметника на Хаджи Димитър, която е и последната му снимка в родния град. Умира на 5 май 1976 г. в София на 79 години. Според неговия проект паметникът съдържа фигурата на войводата с височина от 3,60 м. Петте фигури на д-р Иван Селимински, Панайот Хитов, Добри Чинтулов, д-р Георги Миркович също са негово дело, както и този на Антон Иванов. Останалите три фигури на Георги Икономов, Иван Добровски и Сава Доброплодни са дело на други творци, негови колеги. Паметникът, който в основата си е превърнат в костница, окончателно е завършен за освещаване и откриване на 8 ноември 1935 г. В днешния си вид, паметникът се състои от две части - архитектурна - дело на арх. Юрдан Юрданов и скулптурна - дело на скулптора Стефан Пейчев. Архитектурната част представлява постамент, изработен от владайски гранит, висок 11 м. На този постамент, е поставена бронзовата фигура на Хаджи Димитър, висока 3,4 м. Постаментът е изграден върху два четириъгълни гранитни пояса. Горният, по-малкият пояс, има две врати: западна - барелефи на Св. Климент Охридски и на Св. Иван Рилски, и източна - с барелефи на Теодосий Търновски и Отец Паисий. Долният пояс е с две големи врати, с барелефа на манастирите „Св. Петка“ и „Св. Богородица (Епикернейска); южната и северната - с барелефите на Рилския и Зографския манастири. От външната страна на големия пояс, са оформени ниши, в които са поставени бюстовете на видни сливенски възрожденски дейци: от южната страна са бюстовете на д-р Иван Селимински и Панайот Хитов; от източната - бюстовете на д-р Георги Миркович и на Иван Добровски; на северната страна са нишите с бюстовете на Сава Доброплодни, Антон Иванов и на западната - бюстовете на Добри Чинтулов и Георги Икономов. Бюстовете на д-р Иван Селимински, Добри Чинтулов, Панайот Хитов. Антон Иванов и д-р Георги Миркович са дело на скулптора Стефан Пейчев; на Сава Доброплодни - на скулптора Димитър Гаджалов; на Георги Икономов, Васил Вичев и на Иван Добровски - автор Янко Павлов. Барелефите на вратите, са изработени от сливенците Стефан Петров и Петър Дамянов (баща на поета Дамян Дамянов). В най-долната, партерната част на паметника се е предвиждало да се оформи костница и в ниша да се впишат имената на четниците от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Днес паметникът на Хаджи Димитър е символът на града, пред който се извършват военни, граждански, църковни тържествени ритуали. “Хаджи Димитър Асенов е сливенски гражданин, но той не принадлежи само на Сливен, той е на България и всеки кът от българската земя го счита за свой герой. Сливенци могат да бъдат горди, че техният исторически град е дал великан, признат от цял народ, великан, за когото песни се пеят, за когото историята легенди разказва и чието име се носи от поколение на поколение като същинска легенда.” (из „Слово при откриване на паметника” през 1935 г.);
  • През 1928 година в Сливен е издигнат паметник „Орлето“, посветен на загиналите от 7-и конен полк в Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни. Излят е изцяло от бетон, включително орелът и релефите. Размерът на крилата на орела е 2,8 метра. Осветен е от митрополит Иларион. Негови автори са скулпторът Никола Димитров и фотографът Панайот Ципоранов, родом от Сливен, учил скулптура в Италия и Румъния. Вероятно прецизното отливане на паметника от бетон, впечатляващата естетика и устремът на конниците с орела над тях, са дело на Ципоранов. На плочата на гърба на монумента, има изсечен текст от неизвестен автор. През 1996 година паметникът е основно обновен – изцяло демонтиран и изграден в същите размери, но с по-дълготрайни материали. Постаментът и носещата колона са от гранит, а орелът и пластиките – от метал. При реконструкцията в основата му, на два метра дълбочина, са намерени пачка от 16 бр. фабрично опаковани нови подкови и до тях гилза от 70 мм оръдие, на което има изчукан надпис "7 КП, 1928 г.", което потвърждава, че паметникът е издигнат в чест на 7-и конен полк, а не на Незнайния воин, както се е смятало преди. Седми конен полк е е български кавалерийски полк, формиран на 1 януари 1907 година в Сливен, съгласно указ №149 от 27 декември 1906 година; състои се от три ескадрона и е подчинен на 2-ра конна бригада от Конната дивизия и има 3 ескадрона. Взел е участие в Балканската (1912 – 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915 – 1918 г.). Бойният състав на полка се състои от 17 офицери, 1 чиновник, 492 подофицери и войници, разполага с 520 коня, 30 обикновени коли и 2 товарни, въоръжен е с 400 пушки и карабини. Към 4 ноември 1912 година щабът на полка и ескадроните е в Яйладжик. Полкът има охранителни и разузнавателни функции в боя при Селиолу (9 октомври). Участва в боя при с. Кавакли (11 октомври) и в боя при гара Сейдлер (19 октомври). В сражението при Люле Буграс – Бунар Хисар полкът има 3 ранени подофицери и войници, както и 1 убит и 3 ранени коне. Взема участие и в боя при Чорлу и Родосто (24, 25 и 28 октомври), в боя при Малгара (6 ноември), както и в боя при Хайдърлъ (14 – 15 ноември). По време на Междусъюзническата война извършва охранителни и разузнавателни дейности в посоката Клисура-Власина – Сурдулица, в зоната Мали мост, Кушли гроб до линията Панджин гроб – Стрешер – Гарваница – Тумба – Богошево – Пробой. Взема участие в боя при поста Власина (23 юни), в атаката на Букова глава (24 юни). На 30 юни охранява и разузнава посоката Гръкляно – Горна мелия – Стрезимировци – Ярловци. В периода 1 – 16 юни охранява и разузнава в района на военните действия на частите на поста Кебапов, Горна и Долна Мелия – Стойчевци – Клисура – Букова глава – махала Рудина. В началото на Първата световна война (1915 – 1918) 7-и конен полк е на бивак в Пловдив, в състава на 12-а пехотна дивизия (22 септември 1915 – 5 януари 1916 г.), след което в периода 19 януари – 1 май 1916 г. е в Ихтиман, а от 9 юли до 16 август 1916 г. в Търново, Битолско. От 17 август 1917 година полкът е в подчинение на 8-а пехотна тунджанска дивизия и участва в боевете при Лерин, Сакулево, Долно Върбени, Неокази, Баница и Горничево проведени от 17 до 19 август. От 7 до 12 септември наблюдава и отбранява участъка с. Пътеле – с. Нови град до с. Елевиш. Прикрива отстъплението на българските части към Крива река на 12 срещу 13 септември. Няколко дни по-късно (18 – 19 септември) наблюдава и охранява незаетото пространство между Лерин и Арменохор, а от 1 октомври до 17 ноември охранява теснините между Малик и Звезда. За период от 7 месеца (20 ноември 1916 – 16 май 1917 г.) 7-и конен полк е на позицията Томороз при с. Трапезица, където е в охрана и отбрана на участъка. По-късно е дислокиран в Ниш (16 май – 8 ноември), след което заминава на квартира в Гюмюрджина, където пристига на 12 ноември. От там на 23 септември 1918 година заминава през Одрин, София, Ниш и на 27 пристига в Куманово, за да вземе участие в прикриване и разузнаване при отстъплението при Градище. На 19 декември 1920 година с указ №96 и в изпълнение на клаузите на Ньойския мирен договор е реорганизиран в 7-и жандармерийски конен полк, след което през 1922 година е реорганизиран в 7-а жандармерийска конна група. През 1923 година, по време на Деветоюнския преврат, участва във въдворяването на реда в Котелско и Карнобатско, след което същата година участва в потушаването на Септемврийското въстание (23 – 26 септември 1923). На основание на строго поверителна заповед №226 от 20 декември 1927 г. е разформирован по желание на френския премиер-министър и военен министър Жорж Клемансо по силата на сключения след края на Първата световна война Ньойски мирен договор, ощетяващ България. Французите още помнели как на 19 септември 1916 г. при село Върбени до гр. Лерин, нашият полк разбива 175-и полк от 126-а френска дивизия и изсича половината от състава му. Престава да съществува на 1.03.1928 год. От личния и конния състав на полка се формира Конно артилерийско отделение в Сливен;
  • Свети Димитър е покровител на Сливен и затова празникът на Сливен е точно на Димитровден – 26 октомври. Църквата „Свети Димитър“ се намира в центъра, точно срещу паметника на Хаджи Димитър. Тя е ниска привидно отвън, но вътре е много пищна – с богат иконостас, красиви стенописи и много икони. Преданието говори, че на това място е имало стара, ниска, дъсчена църква. Съгласно разпоредбите на османската власт, през времето от 14 до 19 в. не се е позволявало да се градят християнски храмове в близост до джамии. Обратното е било възможно. В съседство до църквата „Свети Димитър” е имало джамия, известна под името „Хаджи Реджеб джамиси”, която е съществувала до 1891 г. Според видния сливенски историограф Симеон Табаков, тази джамия е била построена през 1710 г. Датата е важна, защото говори, че старата църква е била построена преди 1710 г. През 1815 г. е станал голям пожар в цялата тогавашна чаршия на Сливен и църквата „Свети Димитър” е горяла заедно с всички останали сгради. През следващата г. благочестивите християни са я възстановили дотолкова, че да може да се извършват богослужения в нея. Основания за такъв извод дават запазените икони, датирани от 1817, 1818 и 1819 г. Църквата е един от най-старите храмове на Сливенска епархия. В сегашния си вид е построена през 1831 г., вероятно от майстори на Брациговската архитектурно-строителна школа. Представлява трикорабна псевдобазилика, характерна за Възраждането, с дължина 31 м и широчина 15 м с площ 461 кв. м. От 1873 г., когато в Сливен идва първият Сливенски Митрополит Серафим, църквата "Свети Димитър" става катедрален храм на учредената със султански ферман от 1870 г. Сливенска епархия. Отражение от ранната дата на строежа, е закопаването с около 0,80 – 1,00 м в земята. В западната част е развита емпоария (парапетът е съчетание от две прави и едно полукръгло средно поле и плътно измазана). Колоните са по седем в ред. Височината на кораба не е голяма. За обогатяване на интериора, допринасят художествено изработените тавани, различно разчленените и декорирани капители на колоните с растителни и геометрични мотиви. Най-силно художествено въздействие оказва дървеният иконостас, изработен от тревненски майстори изцяло в резби с висок релеф; с издълбани с едро длето предимно растителни мотиви, характерни за Дебърската резбарска школа. Иконостасът е в първата тройка по художествени стойности на черковни иконостаси у нас. В Юбилейната книга на църквата „Свети Димитър” при описанието на иконостаса е записано: „Със захлас би гледал човек удивителния похват на опитната ръка. Листите, клонките, жълъдите, буковите цветчета, гроздовете – всичко това е предадено най-добре. Взрете ли се между клонките, вие ще съгледате тук елен се лута из дъбак, там друг присегнал високо от дървото и налапал плодът, на друго място друг елен се загледал или навел надолу дългата си шия и над малката му глава стърчат оригиналните му рогове. Някъде ще съгледате птица кацнала и кълве нещо, друга летяща посред листата. На друго място дивата коза, а до нея щъркелът налапал змия. И всичко това не е случайно. В него е вложена идея мирова и идея библейска. На грижливия майстор не е била чужда църковната молитва, познавал е той псалмите и псалом 103, където се описва великолепието на природния Божи мир. Вътре в него се намира Бог, с цялата Своя красота и величие, със Своята правда. Към всичко това не може да не се стреми човек, мимо своята воля и щение. Ей по тези причини, от тези съображения, е вложена в изработката на олтарната резба всичката тази природа.” В същата книга може да се прочете, че около 1825 г. българите са поискали ферман за възстановяване на изгорялата църква. Такъв е бил получен и градежът е започнал. И понеже в ония времена не се е разрешавало християнските храмове да бъдат по-високи от джамиите, за да се получи необходимия обем, находчивите българи започнали да ги вкопават в земята. Така е станало и с църквата „Свети Димитър”. Строежът е завършен през 1831 г., а освещаването на храма е станало през 1834 г. Неправилно православните християни от градовете, в които има повече от един храм, наричат централния храм „катедрала”. В една епархия може да има само един катедрален храм, и той се намира в населеното място, където е седалището (катедрата) на Митрополита. За Сливенска епархия това е храм „Свети Димитър” в Сливен. Към него има и църковен хор. Иконостасните икони са рисувани през 1830-1832 г. от зографите Иоаникий Папавитанов и Симеон - и двамата от Трявна. В храма има много икони, рисувани в по-късен период от известния сливенски иконописец Атанас Кавръков. Негови са и стенописите в абсидата, зад св. Престол, представляващи: горе – „Св. Богородица Ширшая небес“, а на стените отляво – „Св. Три Светители”, а отдясно – „Св. св. Кирил и Методий” и между тях – „Св. Климент Охридски”. През 1966 г. храмът е обявен за паметник на културата от местно значение. През пролетта на 1971 г. Националният институт за паметници на културата започва реставрация и консервация на иконостаса, но поради немарливо отношение на реставраторите, на 29 юни – Петровден, избухва пожар, който унищожава изключително ценния резбован таван на женското отделение и голям брой икони. Иконостасът не е засегнат директно, но целият е опушен и от развилата се висока температура е силно повреден. През следващите години не са предприемани сериозни реставрационни мерки, а само козметични ремонти. Реставрация на иконостаса е извършена едва през 2009 г. В храма е монтирана и аспирационна инсталация, която да отвежда дима от запалените свещи. Основно са боядисани стените и таваните;
  • В края на 18 в. в сливенския квартал "Клуцохор" е построена къщата на рода Асенови, в която на 10 май 1840 г. се ражда големият бунтар - легендарният войвода Хаджи Димитър. Родният му дом, е малка, едноката, несиметрична къща с дървен чардак, с характерните конструктивни архитектурни белези на Ранното Възраждане. През 1935 г. в дома е открита първата музейна сбирка, прераснала в експозиция през 1955 г. Възстановен е изцяло традиционният интериор в стаята, където е роден Хаджи Димитър, гостната, мутвакът (кухнята) и типичната сливенска винарска изба. В музейния комплекс е включен и ханът на х. Никола Асенов, с прилежащите стопански постройки, където е пресъздадена обстановка, типична за предосвобожденски хан и кебеджийска работилница. На втория етаж е представена обширна експозиция за войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа - изложени са интересни експонати на образци огнестрелно и хладно оръжие; фотоси и документи, свързани с героичния демарш на четата от 1868 г. Къщата - музей "Хаджи Димитър" е в списъка на 100-те национални туристически обекти под № 54. Днес къщата се намира сред красив озеленен двор. В къщата се предлага обиколка с екскурзовод и беседа, а в павилион на входа се продават информационни материали и сувенири. Предлагат се и аудиобеседи на английски език;
  • Къща Миркович на сливенския първенец Вълко Миркович, е изградена в Сливен през 19 век от тревненски майстори. Със своята неповторима обстановка, тя е един от най-ярките примери за градска архитектура от епохата на българското Възраждане. В нея могат да се видят тавани с дърворезби, капители и вградени долапи. Синът на Вълко Миркович - Георги Вълков Миркович, е български лекар, революционер, просветен деец и общественик. Действителен член на Българското книжовно дружество от 1884 г. Народен представител в Третото велико народно събрание (1887 г.) и в Петото обикновено народно събрание (1887 – 1889). От 1891 до 1896 г. издава в Сливен сп. „Нова светлина или тълкуване тайните явления в природата“, а от 1902 до 1905 г. редактира и издава сп. „Виделина“, което събира разни спиритически явления. Един от първите трима ученици на Петър Дънов;
  • Националният музей на текстилната индустрия в Сливен, е единственият в България музей, който е посветен на текстилното производство от дълбока древност до наши дни. Музеят е богат на експонати - разполага с машини, уреди, техники, оръдия и др. В него е изложена експозиция, посветена на Добри Желязков, тъй като той е основоположникът на текстилната индустрия в България. В музея се предлага беседа и демонстрация на някои техники на текстилна тематика;
  • Лифт Сливен - Карандила. Лифтът се намира в Стара планина. Денивелацията, която преодолява, е 597 м, а общата му дължина - 1895 м. Пътуването с него е около 20 минути; капацитетът му е 270 души на час. Долната станция е на 10 минути от природния парк Сините камъни;
  • Връх Голяма чаталка, е връх в Стара планина, близо до Сливен. Надморската му височина е 1065 м. Представлява скалист раздвоен връх. Има маркирани маршрути за алпинизъм и скално катерене. На самият връх има желязна пеперуда-пейка;
  • Читателю, автор на този уеб-проект, на територията на който си в момента, е д-р Венцеслав Ралев - началник на отделение по Лицево-челюстна хирургия към МБАЛ "Д-р Иван Селимински" в Сливен.

Витоша    Лицево-челюстна хирургия - Възпалителни процеси    Стара планина    Скритата България    Подпочвени води    Maxillofacial surgery    Зъб

В близкото минало Габрово и Сливен си оспорвали кой от двата възрожденски града да бъде наречен "Българският Манчестер". За жителите на града на стоте войводи, няма съмнение, че е безспорно правото на Сливен да бъде обявен за първия град на текстилното производство, заради създадената през 1836 г..от Добри Желязков Фабрикаджията първа текстилна фабрика у нас и на Балканския полуостров. В Сливен и околността по поречието на трите реки, които се сливат в града, е имало толкова текстилни фабрики, че не може да се сравняват двата града. Само фабриката на братя Калови е произвеждала толкова продукция, колкото всички текстилни фабрики в Габрово, твърдят сливенци. Добри Желязков Фетисов - Фабрикаджията (1800-1865) е български предприемач, основал през 30-те години на 19 в. текстилна фабрика, едно от първите български предприятия от такъв мащаб. Добри Желязков бил сливенски абаджия, известен с това, че постоянно се опитвал да оптимизира процеса на производство на аба. През 1826 г. става член на „Народно Братство” - първото по рода си дружество за социална защита в България. След края на една от поредните руско-турски войни през 1830 г., заедно с хиляди други българи, бягащи от възможни репресии, напуснал родния си град и емигрирал в Русия. В Севастопол се захванал с търговия и скоро натрупал прилично състояние. Оженил се за Марийка Янакиева; на следващата година се родил синът им Иванчо; но мисълта за собствено тъкачно предприятие не му давала покой. През 1833 г. се преселил със семейството си в Екатеринослав, където работела голяма текстилна фабрика. За кратко време Добри Желязков успял да изучи целия процес на производство и да се сдобие с точни образци на доста от машините. През следващата 1834 г. се завърнал в Сливен и в къщата на жена си в Мангърската махала открил собствена сукнена работилница. В нея Добри Желязков внедрил голяма част от наученото в Русия. Благодарение на познанията му и механизирането на по-голямата част от процеса, работата потръгнала, но това предизвикало недоволството на част от старите абаджии, които се оплакали от него. Вестта, че един неправоверен поданик, започнал да тъче сукно като европейското, скоро стигнала до султан Махмуд II. Той видял в това обаче още една възможност за обновление на империята. Добри Желязков бил поканен да представи продукцията си в двореца и на 16 февруари 1836 г. султан Махмуд II подписал ферман, с който се узаконява първата българска фабрика в Сливен - на Добри Желязков: „Такива лица, намиращи се в империята ми, като него, са заслужили моето императорско благоволение - най-първо той е освободен от данък и други подобни тегоби в държавата ми... следователно внимавайте, щото от 1251 (1836 г.) да не искате от него никакъв данък и други подобни даждия, за която цел е обнародван настоящият ми ферман...“ Султанът отпуснал 2 млн. гроша, а Добри Желязков участвал с познания, опит, труд и 80 000 гроша. По същество, това представлявало огромна държавна субсидия или одържавяване на фабриката. От Русия били внесени една част от необходимите машини, а други били изработени на място по образците, които Желязков вече притежавал. Фабриката заработила още същата година; на следващата султанът отпуснал още 56 000 гроша за модернизиране на производството. Във фабриката се произвеждали аби, шаяци и сукна. В началото са работили 80 души от България и Моравия. По-късно текстилецът построил още 2 фабрики в родния си град. През 1853 г., предвид задаващата се Кримска война, Високата порта решила, че е нецелесъобразно неправоверен да ръководи фабриката, която основно снабдявала войската със сукно и, вземайки под внимание клеветите от местни турци и български чорбаджии, изгонила Добри Желязков. Фабрикаджията така и не успял да се съвземе от нанесения му удар и умрял в нищета. През 1865 г. е погребан в двора на сливенската църква „Свети Димитър”. След Освобождението през 1878 г. , фабриката остава в пределите на Източна Румелия, която е подвластна на Османската империя. Тогава, след грозна клевета, фабриката е отнета от турското правителство от българския предприемач и за управител е назначен турчин. Сградата и производството са дадени под наем на няколко съдружници. Но в началото на 20-ти век, те се изпокарват и се разделят всеки със свое собствено производство - създават се мното фабрики по поречията на реките. Има и много създадени преди това малки производства, така, че в 20-те години на ХХ в. в Сливен има много заможна прослойка от фабриканти. В този период в града има 18 милионери, колкото няма в нито един друг български град. Състоятелните хора строят красиви и представителни сгради, в много от които днес са настанени Детски център, Регионалната бибилиотека "Сава Добропродни", сградата на Регионалния исторически музей и др. Фабрикантите са създали свой клуб и т. нар. хайлайф. Били не само предприемчиви, но и много прозорливи - създали са първото професионално училище за подготовка на собствени кадри, като са го издържали със собсвени средства. След 1904 г. част от сградите на сукнената фабрика се предоставят на текстилното училище, а голямото фабрично здание е предадено на Министерството на правосъдието за затвор, който функционира до 1962 г.

Зъбни импланти - показания и противопоказания    Лицево-челюстна хирургия - Травми    Лицево-челюстна хирургия - Тумори    Премахване на лимфен възел    Първична стабилност на базалните импланти

Внушителната триетажна сграда на сегашния Стар затвор, както е печално известна тя в Сливен, е всъщност единствено оцелялата от индустриалния комплекс; централен корпус на Сукнената фабрика на Добри Желязков - Фабрикаджията. Днес тя е паметник на културата от национално значение. Заедно с другите сгради от комплекса, те са построени в периода 1836 – 1843 г. с финансовата подкрепа лично от султана на Османската империя Махмуд II. Запазени са имената на майсторите – строители: българите Денчоолу, Хаджи Стойчо и главният майстор - Тодор Карахристов. Много местни жители също участват в строежа, плащайки така своя данък „ангария“; т.е. работят и доставят строителни материали безплатно и насила. В двора на комплекса е изградена и малка култова сграда - джамията „Хаврика Джами“. След Освобождението тази централна част, както и останалите сгради от индустриалния комплекс, действат като текстилна фабрика до началото на ХХ в. В този период комплексът е бил държавен, отдаван под наем на акционерни дружества – „Напредък“ 1880 – 1892 г. и „България“ 1892 – 1902 г., занимаващи се с производство на платове. В началото на ХХ в. сградата се оказва нерентабилна като фабрика и част от машините са продадени, а други са предадени на Текстилното училище. В периода 1902 – 1904 г., централният корпус е преустроен като каменна крепост да служи първоначално за криминален затвор. Каменната стена, караулното и южните ниски помещения вероятно също са постройки от този период. Триетажната масивна постройка (дълга 100 м и висока 16 м) губи своята кула и помещенията вътре са променени напълно. Затворът е с дебелина на зидовете 1,2 м. Състои се от шест крила - по две на всеки етаж – северни и южни. Каменната стена е висока 4 - 5 м и широка 1,5 м. Първото северно крило е известно като „Гюмюрджинско“, понеже през 1919 г. в него са въдворени затворници от Гюмюрджина (днес град в Северна Гърция). Във всяко крило има единични и общи килии (около 9 - 10 единични и 4 - 5 общи). В близост до сградата, от северната й страна, е била разположена бетонната площадка, върху която се е монтирала дървената част на бесилката, където има изпълнени и смъртни присъди; от години вече не съществува. Освен килии, в затвора има и карцер. Той се състои от самостоятелни малки помещения - килии, без тоалетни, с подове от пръст. Първите две единични килии са лишени от всякаква светлина, с изключение на по един отвор, врязан в дървените врати на килиите. Днес, в карцера има съхранени четири броя килии – две единични и две общи. Дървените им врати също са съхранени и по тях има следи от надписи, надраскани с остър предмет (най-вероятно от 60-те години на ХХ в.). Има запазени надписи и по стените на първата единична килия. Тогавашният капацитет на затвора е бил за около 600 човека, макар че в случай на необходимост е могъл да побере и повече. В периода 1904 – 1918 г. всички затворници са криминално проявени мъже. През 1918 г., вследствие на разразилите се женски бунтове в България и съответно в Сливен, за пръв път се появяват данни и за политически затворнички - жени. В сградата на затвора са настанени вече и жени. Така той става смесен – за мъже и за жени; за криминални и политически затворници. Жените първоначално са затворени в разположените западно от централната сграда ниски помещения. По време на престоя в затвора, между отделните групи затворници не се позволява никакъв контакт, дори когато имат възможност да се разхождат на двора. Маршрутите са стриктно определени и се спазват, а общуването между криминални и политически затворници е строго забранено. Старият затвор не е разполагал със собствен лекар; неговите длъжности са се изпълнявали от зъболекар. След Септемврийското въстание от 1923 г. в затвора, на втория етаж, са настанени и политически затворници – мъже. От спомени на лежали в затвора е известно, че в южния коридор се е намирала килията на осъдените на доживотен затвор, а до нея – килията на осъдените на смърт. Прозорците и на двете килии са гледали към намиращата се наблизо дървена част от бесилката. Постепенно сградата на Стария затвор започва да приютява всички затворници. Жените са преместени в централната сграда, част от тях на третия етаж, а друга част в северното крило на първия етаж. На 8 септември 1944 г. последните политически затворници са освободени след протести на местни жители. След 1944 г. затворът продължава да се използва, до 1962 г. След 1962 г. в покрайнините на Сливен е построен нов Женски затвор и старата сграда престава да изпълнява функциите си. Прочутата народна певица Недялка Керанова, Славеят на Тракия, е лежала една година в Сливенския затвор. В цяла Южна България не минава нито една сватба без песните на гласовитата яка българка. Тя пеела като хала, но си и попийвала. С 3 деца от различни бащи, майката получава детски надбавки, като скрива, че две от децата й растат в интернати. Някой я подлъгал към това хитруване на дребно. Зад решетките голямата певица остава една година, въпреки че присъдата й е година и осем месеца. Помага й неин поклонник, партиен член на висок пост.От 60-те години на ХХ в. до началото на XXI в. в нея се помещават различни институции. През 1964 г. в сградата е открита Постоянна изложба за развитието на текстилното производство, а през следващата 1965 г. е открита и експозиция, отразяваща живота на политически затворници от 1918 до 1944 г. В периода 1974 – 1989 г. сградата е превърната в Музей за живота на политическите затворници, който е закрит след промените през 1989 г. През 90-те години на ХХ в. и първото десетилетие на XXI в. сградата е ремонтирана на няколко пъти и днес, единствено на някои места на третия етаж и сутерена, все още личат следи от отминалите затворнически времена. Днес тази внушителна постройка отново е част от музейната мрежа на Сливен, като първата държавна текстилна фабрика на Балканите. В нея се помещават научния архив на Регионалния исторически музей - Сливен, реставрационно ателие, множество фондохранилища и зали за експозиции. Днешните ученически и студентски „пищови“ имат дълга история. Подобни документчета едно време са били част от „инструментариума“ на политическите затворници, лежащи в Стария затвор. Достъпът до политически и пропагандни материали в Централния сливенски затвор е бил осигуряван с помощта на съвсем мънички „пищовчета“, изготвени на ръка върху листчета от тетрадки, с помощта на мастило и моливи. Затворниците са намирали хитроумни начини да ги крият – в орехи, обувки и дори във фугите на стените. Днес в България е обособен само един затвор за жени, който се намира в Сливен. Към него е открит и поправителен дом за непълнолетни девойки. В затвора се изпълнява наказанието „лишаване от свобода” и мярката за неотклонение „задържане под стража”, наложени на жените, а в поправителния дом - на непълнолетните девойки, съгласно разпоредбите на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Към затвора са обособени и две общежития от открит тип – ЗО „Сливен” и ЗО „Рамануша”.

Зъболекар в Пловдив    Лицево-челюстна хирургия - Заболявания на ставите    Аминоглюкозиди    Начална страница

Как се пише гениално произведение? Отговорът е, че се пише по истински случай, по какъвто истински случай Христо Ботев пише гениалната си балада "Хаджи Димитър". Официалното мнение, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа на 18 юли 1868 година, дълго време господства и е неоспоримо. Обаче истината не винаги е в официалната информация. Тя е огромното вдъхновение за Христо Ботев, да напише баладата. Тежко ранен при страшната битка в Стара планина, на Бузлуджа, при която се разразява и страшна буря, войводата е пренесен от двама свои другари към долината. Там при село Енина се включва и трети човек, и после тримата пренасят воеводата към Сърнена Средна гора, под връх Кадрафил, близо до днешното село Свежен (старо Аджар). Тук въпреки грижите и помощта на двамата другари и на местните хора, Хаджи Димитър умира на 5 август (17 август нов стил), т.е., осемнадесет дни след битката при Бузлуджа. Официалната информация на турските власти по това време е, че войводатата Хаджи Димитър е убит по време на голямата битка на 18 юли; като са взети сабята му, револверът му, един телескоп и много писма. Действително тези предмети са изоставени, но за да не пречат при пренасянето на воеводата и те попадат в ръцете на противника. Изпратени са на Мидхад паша в Русе. Това е и вестта, която стига до вестниците в Европа, тя достига и до хъшовете в Румъния. Христо Ботев е един от тях и той научава за смъртта на Хаджи Димитарь Асенйовь (както сам го изписва) при Бузлуджа. По-късно обаче, един от двамата човека, били до последно с Хаджи Димитър, се връща в Румъния и именно той разказва на Ботев за последните дни на Хаджията. Тези 18 дни, които той е живял повече, се явяват като едно малко Възкресение, за всички, които са чули официалната версия по въпроса. Ботев е бил дълбоко впечатлен и вдъхновен от всичко, което е чул от разказа на Никола Мартинов. Това е четникът, който се е завърнал в Румъния и който, заедно с другия четник, е бил до последния час с воеводата. И всичко, случило се в тези горещи летни дни и нощи, под връх Кадрафил, в малката колиба, в която е лежал тежко ранен воеводата, е стигнало и до нас чрез гениалната балада на Ботев. Чували са се и жетварките в полето, и стоновете и проклятията на юнака, и самодивите са били наблизо (Самодивския проход), както и вълците и орлите. Настъпващата вечер прохлада в горещите юлски дни, изгряващият месец, ясното небе с хилядите звезди и Балканът, който е пеел своята хайдушка песен...

Костен мозък    Тонзили    Сливици

Сливен вписва името си в още една епична и трагична епопея - тази, на Горянското движение, възникнало след превземането на държавата от комунистическото - подчинено на Москва и Сталин - управление в първите години след края на ВСВ. За горяните се носят легенди. Сред тях има и комунисти. Втора сливенска чета е сформирана през месец май 1951 г. в Сливенския балкан от командира й Георги Търпанов, който получава прозвището Бенковски - по прилика с известния революционер и един от ръководителите на Априлското въстание през 1876 г. Той е бивш санитарен подофицер и участник в заключителната фаза на Втората световна война и има богат натрупан военен и организационен опит. През пролетта на 1951 г. радиостанцията „Горянин”, (която първоначално излъчва от преносими предаватели, пренасяни от горянски чети в страната, а по-късно - от американска база в Кифисия, Гърция) предава, че в Сливенския Балкан се създава съпротивителна на комунистическия режим армия. Втора горянска сливенска чета достига до 106 души. Целият ЦК на БКП е на мнение, че срещу бандитите - според приетата терминология - трябва да се хвърли цялата мощ на държавата. Напразно тогавашният комунистически лидер Вълко Червенков се опитва да вразуми мнозинството, че така се създава митология за горяните. Настоява за мълчалив двубой, като срещу горяните се изпращат групи от храбреци - трима или петима агенти, които да се представят за горяни, подходящо брадясали и с дълги коси, както и с респектиращи немски автомати. Те ще залавят тихомълком главатарите. Може да се прибягва и до групирането на малки контрачети. Налага се обаче, мнението на мнозинството. Разрастването й принуждава комунистическия режим начело със съветския агент и участник в терористичните групи на БКП от 20-те години, Вълко Червенков, да предприеме действия за нейното унищожаване. Срещу горяните в Сливенския Балкан са изпратени елитна дивизия от Вътрешни войски от 7000 души с танкове, катюши, самолети и артилерия. Други 7000 милиционери крачат заедно с тях. Още 8000 войници блокират планината. На 1 срещу 2 юни 1951 г., комунистическият режим с войска и милиция успява да разбие най-голямата организация на горянското въоръжено съпротивително движение – Втора сливенска чета. Командирът на четата Георги Търпанов е ранен на 12 места, но въпреки това успява да изведе хората си на безопасно място. В края на годината, на 12 декември 1951 г., Георги Търпанов е заловен, осъден на смърт и екзекутиран в местността „Могилските гробища“ край Стара Загора. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата срещу тоталитарния режим. През 1952 г. се обединява с други малки чети и достига по численост 156 души. Един от успехите на горянството, е превземането на с. Раково, Сливенско.

Рифампицини    Планини в България    Мура

Един очевидно необичаен рекорд се държи от Сливен. Детските бракове и случаите на ранни раждания. Почти една четвърт от всички ранни бракове и раждания са на територията на община Сливен, включително случай с бременно момиче на десет години. Това показва анализ на данни от Министерството на здравеопазването и от Националния статистически институт за ранните бракове и раждания в страната. През 2022 г. на територията на община Сливен има 4 деца на 13 години, които са родили, 28 родилки са били на 14 години, а на 15 години са станали майки 72 момичета. "Изключително наложително е всички компетентни институции и неправителствения сектор да намерим по-работещите решения за превенция на това толкова страшно явление детски бракове и още повече на ранните раждания. За всеки човек е ясно, че правата на тези деца, въвлечени в ранно съжителство и родителство, са не само нарушени, а са потъпкани, защото тези деца са лишени от детство, на тях им е отнет шанса за пълноценно развитие, те не ходят на училище, не работят и това се предава и на следващото поколение. Необходимо е да намерим подхода за работа с родителите, с по-възрастните от разширеното семейство, така че да сведем до минимум практиката деца да раждат деца“ - думи на Теодора Иванова, председател на Държавната агенция за закрила на детето. По предложение на агенцията, са предвидени промени в Семейния кодекс за отпадане на възможността за сключване на брак на навършили 16 години лица с разрешение на съда. При ранни бракове и раждания, децата живеят в лоши битови условия, следват традиционни практики на капсулирани общности, нарушаващи правата на децата. Най-често в болнично заведение малолетните бременни се водят много късно, често отказват лечение, нямат лични карти и се придружават не от родители, а от непълнолетни родственици. Липсва им всякакъв родителски капацитет, което от своя страна води до още деца в риск от неглижиране и изоставяне.

Зъбни импланти    Сливен    www.sliven-dental.info

Да разказваме за Сливен и да не сме казали и дума за легендарната Сливенска перла, значи нищо да не сме разказали. И нищо да не сме разбрали. Сливенска перла се произвежда по специална технология от добре узрели, ароматни сортове грозде, отгледани в масиви в региона на Сливен. Има жив, бледожълт до кехлибарен цвят, нежен и фин специфичен аромат и изключително мек вкус, свойствен за сортовия аромат на използваното грозде. Притежава защитено географско указание Сливенска Перла. Във версията Сливенска перла Барел приятният аромат се съчетава с фин дъбов нюанс в резултат от отлежаването й 6 месеца в дъбови бъчви. В аромата се долавя ванилия, а вкусът е изключително мек и хармоничен. Сливенска Перла е продукт от ароматните сортове грозде Мускат О’тонел и Перл дьо Ксаба. Качеството на бъдещия еликсир, се гарантира още на лозето. Гроздето се подбира според своята захарност, която е между 19% и 21% при контролирани общи киселини. Гроздето се бере на ръка, след което зърната се отделят от чепките (процесът, познат като ронкане). Следва ферментация, която е поотделно за всеки сорт поради различното време на зреене. След ферментацията, се дестилира прочутата Сливенска перла. На местния жаргон, с това име се нарича и жена, узряла за мъж.