Архитектурен паметник

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Архитектурен паметник, е Паметникът на Шипка, но също и Орлов мост в София, или Старата поща във Видин. В единия случай е изградено съоръжение, пряко ориентирано да бъде паметник; в другите - насочени към задоволяване на конкретни потребности на хората. Значи ли това, че понятието за това, кое е, а кое не е архитектурен паметник, е доста фриволно? Във всекидневния език, думата „паметник“ навежда на мисълта за нещо, издигнато в памет на събитие или личност – например Паметник на свободата. Но в сферата на културното наследство, понятието „архитектурен паметник“ традиционно означава нещо различно: сграда или съоръжение, което е паметник на историята, културата или архитектурата, независимо с каква цел е било построено. Затова мост може да е архитектурен паметник; гара може да е архитектурен паметник; и фабрика може да е архитектурен паметник. Може даже водна кула да е архитектурен паметник; дори цял квартал може да бъде обявен за архитектурен резерват. Никой от тях не е бил строен като „паметник“ в обичайния смисъл на думата. Например Орлов мост е създаден като транспортно съоръжение. В същото време тук през март 1878 г., са посрещнати освободените от Диарбекир български затворници и заточеници. Днес обаче той е свидетелство за градоустройството, инженерството и естетическите възгледи на края на XIX век. По същия начин старата пощенска сграда във Видин е била построена за съвсем практична цел – обслужване на съобщенията. Но след десетилетия, тя се превръща в исторически документ, изграден от тухли и камък. Интересното е, че оценката не е напълно обективна. Две еднакво стари сгради, могат да получат различна съдба: едната да бъде обявена за културна ценност; другата да бъде съборена без особени възражения. Тук вече се намесват експертни преценки: архитектурна стойност; историческа значимост; рядкост; степен на съхраненост; символно значение за общността. В този смисъл има известна доза субективност. Не съществува физичен уред, който да измери колко „паметник“ е една сграда. Хората, вземащи едно или друго решение в полза или против даването на статут на архитектурен паметник, може да са водени и стимулирани от различни съображения и въздействия. Разбира се, това не означава, че понятието „Архитектурен паметник“ е напълно фриволно. По-скоро то е културна оценка, подобна на тази в изкуството. Както не всяка стара картина става музейна ценност, така и не всяка стара сграда става архитектурен паметник. В много държави днес терминът „архитектурен паметник“, постепенно се заменя с по-точни понятия като „културна ценност“, „обект на културното наследство“ или „историческа сграда“. Причината е именно това объркване – хората естествено свързват думата „паметник“ с монумент, а не с мост, поща или жилищна къща. Така че Шипченският паметник и Орлов мост, попадат в една категория по различни причини. Първият е ценен, защото е създаден като символ на паметта. Вторият – защото с времето, самият той се е превърнал в част от паметта. Това е съществената разлика. При архитектурните паметници съществува сложен казус. С цел, да бъдат представени по-добре пред туристи и общество, реставрационните работи понякога преминават баланса и започват да се натрапват - каменни зидове, фрески и икони в храмове, колони, интериор на възрожденски или други сгради. Как да определим мярата? Това е един от най-трудните въпроси в опазването на културното наследство. Парадоксът е, че ако се намесваме твърде малко, посетителят често вижда само купчина камъни и не разбира значението на обекта. Ако се намесваме твърде много, започваме да показваме не миналото, а нашата съвременна представа за него. Затова днес в реставрационната теория се приемат няколко основни принципа. Автентичността е по-важна от красотата. Един оригинален камък от XII век има по-голяма историческа стойност от десет нови камъка, поставени през XXI век. Затова целта не е паметникът да изглежда „като нов“, а да запази максимално много от истинската си историческа материя. Посетителят трябва да вижда историята, а не уменията на съвременния реставратор. Новото трябва да се различава от старото. Когато липсват части от стена, колона или фреска, възстановяването трябва да бъде разпознаваемо. Отдалеч може да изглежда цялостно, но специалистът и внимателният посетител трябва да могат да различат кое е оригинал и кое е допълнение. Именно затова в много европейски паметници новият камък е с малко по-различен цвят или обработка. Да не се измисля. Това е може би най-важният критерий. Ако знаем със сигурност как е изглеждала липсваща колона – можем да я възстановим. Ако само предполагаме – по-добре да оставим липсата видима. В противен случай археологията се превръща в художествена фантазия. Затова често се казва: По-добре честна руина, отколкото красива измислица. Съвременните допълнения трябва да позволяват обратимост на намесите; т.е., да могат да бъдат премахнати в бъдеще, ако се появят нови данни или по-добри технологии. Реставраторът не бива да поставя следващите поколения пред свършен факт. Какво вижда посетителят? Тук възниква практичният проблем. Един турист трудно си представя крепост по останките на основите й. Затова все по-често се използва друг подход: запазва се автентичната руина; изграждат се макети; правят се дигитални реконструкции; използват се прожекции и виртуална реалност. Така човек може едновременно да види истинските останки и предполагаемия първоначален вид, без двете да се смесват. В България през последните десетилетия се водят остри спорове около някои крепости и археологически обекти. Критиците често използват термина „бетонна реставрация“, когато новоизградените части започнат да доминират над оригиналните останки. От друга страна, защитниците на тези намеси твърдят, че без известна реконструкция посетителят трудно разбира какво гледа и интересът към обекта намалява. И двете страни имат основания. Къде е мярата? Може би най-добрият въпрос е не: „Изглежда ли красиво?“, а: „След намесата можем ли все още ясно да разберем кое е истинско и кое е възстановено?“ Когато отговорът е „да“, обикновено балансът е постигнат. Когато посетителят вече не може да различи автентичното от новодобавеното, реставрацията започва да се превръща в сценография. А паметникът постепенно престава да бъде исторически документ и се превръща в интерпретация на миналото. При анализ на писмени свидетелства от миналото, различните автори спекулират по отношение на съдържание, контекст и много още параметри. При реставрация на архитектурен паметник, няма спекулации - обществото няма избор - вижда един единствен вариант на реставрационните работи. Това е една много съществена разлика между историческото изследване и архитектурната реставрация. Когато историк публикува интерпретация на средновековен текст, тя остава една от многото възможни интерпретации. Друг учен може да я оспори, да предложи друго тълкуване или да открие нови източници. Читателят вижда спора. При реставрацията, спорът често изчезва от полезрението на обществото. След като строителните работи приключат, посетителят вижда само крайния резултат. Всички хипотези, съмнения и алтернативни варианти остават скрити в научните доклади. Затова някои специалисти определят реставрацията като своеобразна „материализирана историческа интерпретация“. Разликата е, че тя е изградена от камък, дърво и хоросан, а не от думи. Например, ако археолозите открият основите на кула, може да има няколко напълно правдоподобни хипотези: била е висока 12 метра; била е висока 20 метра; имала е дървен покрив; имала е каменен парапет; била е на два или на три етажа. Ако тези хипотези останат в научна публикация, те съществуват едновременно. Но ако се изгради кула с височина 20 метра и каменен парапет, обществото започва да възприема именно този вариант като историческа реалност. Тук се крие голямата отговорност на реставратора. Неговата интерпретация придобива физическа убедителност. Човешкият ум трудно се съмнява в нещо, което вижда пред себе си. Ето защо в съвременната консервационна теория се предпочита принципът: Колкото по-голяма е несигурността, толкова по-сдържана трябва да бъде намесата. Това не означава да не се прави нищо, а да не се превръщат предположенията във „факти от бетон и камък“. Най-добрите музеи и археологически паркове все по-често се опитват да покажат именно множествеността на възможните реконструкции. До самия паметник се поставят графични възстановки, 3D модели или анимации, които ясно посочват: „Това е една от възможните хипотези за първоначалния вид.“ Така посетителят получава не само резултата, но и научната несигурност зад него. В известен смисъл архитектурният паметник след реставрация прилича на исторически учебник, от който са премахнати всички бележки под линия. Текстът става по-лесен за възприемане, но читателят вече не вижда къде свършват фактите и къде започват предположенията. Именно там трябва да бъде мярката и честността на реставрацията.

Dental tourism    www.bg-tourinfo.com    Нашата рекламна програма    Байкушевата мура    Информация за Башлийски езера

Честно казано, архитектурните паметници от миналото - особено тези, които не са пострадали от капризите на времето, или човешките конфликти - не дават много на въображението. За разлика от писаното слово. Но в състояние ли са новите технологии - добавена реалност, виртуална реалност и пр., да дадат нови глътки въздух за тези завършени архитектурни шедьоври? Мисля, че да. В известен смисъл, новите технологии могат да направят за архитектурните паметници нещо подобно на това, което въображението прави за литературните произведения. Те не променят самия паметник, а начина, по който ние хората, го преживяваме. Архитектурният шедьовър действително е „завършен текст“ – човек вижда всичко наведнъж и няма какво да си представя. Въображението почива. Спи. Но това, което липсва, е времето. Сградата стои пред нас като застинал миг. Добавената и виртуалната реалност могат да върнат именно времевото измерение. Може да видим невидимото. Посетителят на една средновековна крепост, днес вижда останки, руини. През очилата за добавена реалност обаче, може да види издигнатите стени; покривите и кулите; хората, които са обитавали мястото; пазара, войниците, занаятчиите; цветовете, които отдавна са изчезнали. Така руините престават да бъдат само камъни и се превръщат в сцена. Става не сюжет за малък разказ, а видеороман. Много паметници са достигнали до нас непълни. Струва ни се, че няма как да възстановим загубеното. Дигиталните реконструкции, позволяват паметниците да се видят в първоначалния им вид, без да се правят спорни физически възстановки. Например, човек може да стои пред частично разрушена църква и чрез телефон или очила да вижда как е изглеждала през XII век. Самият паметник остава непокътнат, а въображението получава опора. Една сграда не е само фасада. Тя е натрупване на човешки съдби. Разказване на истории. При виртуална разходка, посетителят може да чуе гласове от различни епохи; да проследи как се е променяла сградата през вековете; да види исторически личности в естествената им среда или пък да присъства на възстановени церемонии или събития. Така архитектурата започва да „разказва“. Виртуалната реалност позволява да се преживее недостъпното; да се влезе в пространства, които са недостъпни или вече не съществуват: върховете на катедрали; древни дворци, разрушени от войни; подземия и тайни помещения; цели изчезнали градове. В известен смисъл това е нов вид археология – археология на преживяването. Тя премахва и физическите ограничения на човешкото тяло – човек вижда неща от разстояния и ракурси, най-често недостъпни или немислими, ако трябваше да се разчита на физическо присъствие. Но има и граници. Съществува опасност, дигиталният спектакъл да засенчи самия паметник. Ако посетителят гледа повече екрана, отколкото камъка, тогава оригиналът се превръща само във фон. Истинският шедьовър носи нещо, което не може да бъде симулирано напълно: реалната материя; следите от времето; светлината и пропорциите; усещането, че човек стои пред същите камъни, които са виждали хората преди столетия. Може би най-интересното е, че новите технологии не „вдъхват живот“ на архитектурните паметници, защото те никога не са били мъртви. По-скоро им дават нови пластове. Ако литературата оставя място за въображението, то добавената и виртуалната реалност, могат да превърнат архитектурата в нещо повече от застинало пространство – в преживяване, в което се преплитат камък, история, звук, светлина и време. Парадоксално е, но колкото по-съвършени стават тези технологии, толкова по-ясно започваме да осъзнаваме, че най-ценният „екран“, все пак е човешкото въображение. То остава последният и най-мощен слой на всяка среща с миналото.

Протезиране с импланти    Дентална клиника в Пловдив    Зъболекар в Пловдив    www.bg-dentist.eu    www.bg-dentist.net

Връх Шипка... не е връх Шипка. Той е връх "Свети Никола". Тогава, кой е връх Шипка? Защо днес такава подмяна на историческата истина продължава да съществува? Това е един от случаите, при които официалното название, историческата памет и популярната употреба не съвпадат. Фактите са ясни: върхът с Паметника на свободата (1326 м), се е наричал „Свети Никола“ в продължение на векове. През 1951 г. комунистическата власт го преименува на „Столетов връх“ в чест на руския генерал Николай Столетов. (Естествено, по това време, то не остана улица или могила в Българско, да не е прекръстено с руско име). През 1977 г. пак комунистическата власт, го преименува за пореден път; името е сменено отново и върхът получава названието „Шипка“. Но има друг връх – с височина 1232 м, на около километър северозападно, който традиционно и на старите карти, се нарича връх Шипка. Именно той е възпят от Иван Вазов, а по време на боевете през август 1877 г. е бил важен пункт от отбранителната система. Така след 1977 г. на практика два съседни върха, носят едно и също име. Защо положението продължава и днес? Да, десетилетия наред паметникът и официалните чествания са свързвани с името „Шипка“; в общественото съзнание „Шипка“ означава не толкова конкретен връх, колкото цялата епопея и самия проход; промяната на утвърдени географски названия е административно сложна и често поражда спорове; много хора не възприемат въпроса като особено важен, докато други го смятат за въпрос на историческа точност. Когато казваме „Шипка“, най-често имаме предвид не един връх, а цял комплекс от места – прохода, върховете Свети Никола, Орлово гнездо и Шипка, боевете от август 1877 г., Паметника на свободата и дори националния мит за саможертвата. Историческата памет може и да е запазила името „Шипка“ като символ, но географията и старите карти напомнят, че символът и конкретният връх не са едно и също нещо.

Хасково    Хисар    www.bg-dentist.com    Базални импланти - информация    Лекцията на д-р Хоо

Мемориал на жертвите на комунизма    Кръстатата казарма    Язовирите в България    Информация за река Дунав    Гръцки огън

Бъндеришки езера    Бургас    Снимки от Бургас    Градове в България    Облаци

Маршът на Бдинци    Бдинският пехотен полк    Белоградчик    Връх Безбог    Черно море

Александър Невски    Арбанаси    Крепостта Баба Вида    Батак    Информация за Башлийски езера

Титаниеви импланти    Поставяне на зъбни импланти    Цена на зъбен имплант    Синуслифт    Eла

И.В. Лукоянов РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1877–1878 Г. И ПРОМЕНИ В МЕХАНИЗМИТЕ НА РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА Резюме. Тази статия разглежда руската политика на Балканите в навечерието на Руско-турската война от 1877–1878 г. Тя се фокусира върху действията на руския посланик в Константинопол, граф Николай Павлович Игнатиев, и неговия сътрудник, генерал Ростислав Андреевич Фадеев, които противоречат на официалната линия на Министерството на външните работи. Няколко години преди въоръжения конфликт те предлагат план за унищожаване на Турция чрез комбинирана атака от юг (от силите на египетския хедив Исмаил), от Балканския полуостров (чрез въстание на славянските народи, улеснено от Русия) и накрая, директни военни действия на руската армия от Кавказ. Предполага се, че тази атака ще постигне египетска независимост, ще възстанови държавността на славянските народи на Балканите и ще осигури контрола на Русия над Черноморските проливи и Константинопол. Естествено, този авантюристичен план е невъзможен за пълноценно изпълнение, тъй като не отчита международния контекст. Някои детайли от плана Игнатиев-Фадеев обаче са отразени във въстанието, започнало на Балканите през 1875 г., в помощта на Русия за българите и сърбите и накрая в съдържанието на предварителния Санстефански мирен договор. Но най-значимият фактор е фактът, че през всички тези събития Санкт Петербург едновременно провежда две различни политики: линията Игнатиев-Фадеев, предназначена да разреши балканските проблеми между Русия и Турция „един на един“, и линията на официалното Министерство на външните работи, оглавявано от княз Александър Михайлович Горчаков, която разчита на решения от „концерт на силите“. Тази двойственост в политиката е очевидна на различни нива, включително решенията на Александър II. Това е ясно изразено в значителните разлики между условията на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. Това раздвоение на външната политика на Санкт Петербург води до намаляване на ролята на Министерството на външните работи в международните отношения. Това е характерно не само за разглеждания период, но продължава и в бъдеще, засягайки редица действия през 1880-те и 1890-те години. Историците не са разширили концепцията за „Великите реформи“ на Александър II, за да включат и външната политика, въпреки че, както показват изследванията през последните десетилетия, списъкът все още не е изчерпателен (например В. Г. Чернуха предлага финансовите реформи да се разглеждат като една от тях). Изглежда, че действията на Русия на международната сцена също заслужават въпрос за мащаба на промените, настъпили по време на управлението на „Цар-Освободител“. Александър Михайлович Горчаков, постоянен министър на външните работи по време на управлението на Александър II (1856–1882), с право е признат от изследователите за изключителен дипломат. Всъщност през 60-те години на XIX век той извършва радикална промяна на курса, насърчавайки възникването на Германската империя, което помага на Русия да отхвърли унизителните условия на Парижкия мирен договор от 1856 г. Разбира се, трябва да се помни, че всички ключови решения относно международните отношения са вземани от императора. В началото на 70-те години на XIX век обаче Негово Светло Височество, очевидно, смята задачата си за изпълнена и се връща към предишния „концертен“ модел в европейските дела (разбира се, без да се забравят значителните различия в интересите на най-големите държави, включени в него). През 1873 г. Александър Михайлович Горчаков твърди: „За мир на Изток е необходимо единство на силите. Ако между тях има вражда, всеки инцидент може да доведе до криза.“ Граф Н. П. По-късно Игнатиев упреква канцлера, че вярва „в „европейски концерт“, жаден за конференции и конгреси, предпочитайки грандиозни фрази и брилянтни художествени произведения пред реални действия, по-малко зрелищни, но упорити, настойчиви и задълбочени“. Това намира израз, преди всичко, в балканската политика на Русия. Николай Павлович Игнатиев е една от ключовите фигури, които заемат различни възгледи от Александър Михайлович Горчаков и се противопоставят на министъра на външните работи от 60-те години на XIX век. Той се различава от княза със значителното си внимание към източните дела и желанието си за по-енергични и проактивни действия. Това е особено очевидно по време на службата му като представител на Русия в Константинопол от 1864 до 1877 г. (от 1867 г. като посланик). Той изобщо не се доверява на европейските сили. Макар че не изключва споразумения с тях, той търси различни ефективни инструменти за външна политика, например под формата на подкрепа за народноосвободителни движения, нещо, което Александър Михайлович Горчаков намира за невъзможно. Още през 1866–1867 г. той пише до министерството за необходимостта от подготовка за неизбежното въстание на балканските славяни, водени от Сърбия, срещу турското владичество, за да го подпомогне и ръководи. Неговият резултат е създаването на конфедерация от славянски държави и придобиването на новия статут на Константинопол като свободен град, „освободен“ от турците. Това по същество е бил собственият план за действие на графа през първата половина на 70-те години на XIX век. Николай Павлович Игнатиев се е надявал да постигне желаните цели чрез преки контакти между Русия и Турция, без да се включват други сили. Той не е бил привърженик на войната, но не е отричал и нейната възможност. С течение на времето разликите между двамата дипломати в оценките им за пътищата и възможностите за справяне с основните външнополитически цели на Русия само се задълбочават. Руско-турската война от 1877–1878 г. бележи важен етап в този процес. Нейната дипломатическа история е като цяло добре позната, но в литературата тя е представена от официалната позиция на Санкт Петербург, изразена от Министерството на външните работи. Други мнения и инициативи са били само бегло засегнати и им е било отдавано малко значение. Характерно в това отношение е най-новото изследване на причините и резултатите от Руско-турската война от 1877–1878 г., което свежда цялата ? дипломатическа история до маневрите на великите сили и междуведомствените дискусии за позицията на Русия в Санкт Петербург. Междувременно, разглеждането на международната политика на Русия през призмата на ведомствената документация едва ли е точно: подобен подход игнорира определени процеси в управлението на Руската империя през втората половина на 19 век, които обхващат и външната политика. През последните години изследвания, посветени на творчеството на Николай Павлович Игнатиев. Те промениха оценката на действията му на Балканите и той най-накрая беше признат за най-важната фигура в тези събития, отбелязвайки независимостта на линията му на поведение. Неговият сътрудник, генерал Ростислав Андреевич Фадеев, който изигра също толкова важна, а в някои отношения може би дори по-голяма роля в подготовката за освобождението на славянските земи, обаче остава в сянка. Изследването на дейността на генерала разкрива нова страна на плановете на Николай Павлович Игнатиев, а също така разкрива неяснотата на курса на Санкт Петербург, което повдига въпроса за цялостната оценка на външната политика на Русия през тези години и нейните механизми, които се простират отвъд Министерството на външните работи. Ростислав Андреевич Фадеев (1824–1883) е син на Андрей Михайлович Фадеев, високопоставен служител в кавказката администрация по време на управлението на Николай I. Той е генерал и близък сътрудник на фелдмаршал А. И. Барятински, ветеран от Кавказката война, известен публицист и автор на някогашните аплодирани есета „Какво да правим?“. и „Писма за съвременното състояние на Русия“, най-накрая, беше чичото на С. Ю. Вите, който допринесе за неговата забележителна кариера. След като претърпя значителен неуспех, заедно със своя покровител, в борбата срещу военните реформи на Д. А. Милютин в края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век, той насочи вниманието си към по-широки политически въпроси. Чрез своите „кавказки“ връзки (граф И. И. Воронцов-Дашков), Ростислав Андреевич Фадеев получи достъп до кръга на престолонаследника Александър Александрович, който се противопостави на „Великите реформи“ на баща му. Покровителството на тези хора позволи на активния генерал да действа без особено оглед на чиновниците, които той открито не харесваше. През 70-те години на XIX век Балканите попадат под негово внимание. Възходът на народноосвободителните движения там и появата и дейността на славянските комитети в Русия раздвижват общественото мнение в империята. Макар неофициално да подкрепя славянската борба за независимост, Санкт Петербург, представляван от Министерството на външните работи, не желае директен сблъсък с Турция, опасявайки се от повторение на Кримската война от 1853–1856 г. Първоначално Ростислав Андреевич Фадеев действа в рамките на плана на Николай Павлович Игнатиев, но за разлика от графа, той веднага се насочва към военно решение, вярвайки, че убеждаването от турците е неефективно. Генералът предлага различна линия на руските усилия на Балканите и в Близкия изток: те трябва да се основават не на „концерт“ на сили, както е правило Министерството на външните работи, а на действия, основани на „твърда основа“, т.е. подкрепени със силата на оръжието. Ростислав Андреевич Фадеев е убеден, че на Балканите назрява славянска война срещу турското господство; той стига до това заключение през 1875 г., още преди въстанието в Босна и Херцеговина. Николай Павлович Игнатиев обаче е скептичен към възможностите на сърбите, вярвайки, че Турция има силата да потуши бунта им. Около 1874–1875 г. заговорническите приятели формулират повече или по-малко последователен план за военно решение на балканските проблеми. Николай Павлович Игнатиев смята, че „първото условие за нашия успех“ в Източния въпрос е „да доведем египтяните в Азия“, за да разделим Турция, която „несъмнено сега преживява своята последна, фатална болест“. „Но в падението на Турция за нас е важно много повече от просто триумфът на нашите събратя славяни от една и съща кръв и вяра над мюсюлманското иго, а нещо друго, много по-важно: въпросът за проливите.“ През 1874 г. Ростислав Андреевич Фадеев получава покана от владетеля на Египет Исмаил да го посети и с негово най-висше разрешение отива на срещата през януари 1875 г. Идеята, предложена от Николай Павлович Игнатиев и очертана от Ростислав Андреевич Фадеев предвиждал едновременен смазващ удар срещу Турция от три страни: славянско въстание на Балканите, настъпление на 100-хилядна армия на египетския хедив в Сирия и офанзива на руските сили от Закавказие („да настъпят, ако огънят обхване европейските региони, и да вземат каквото могат като гаранция за бъдещето“). Египет и славяните в крайна сметка щяха да получат независимост, а Русия щяла да получи контрол над черноморските проливи. Този план, предаден на Исмаил по време на честите му поверителни разговори с Ростислав Андреевич Фадеев („Хедивът Исмаил ме допусна близо до себе си“), направил „изключително силно, но очевидно приятно впечатление“ на слушателя.14 Египетският лидер предложил на руснаците общо командване на египетската армия. Ростислав Андреевич Фадеев се нуждаел от хедива и армията си и за друга цел. „Да се ??отприщят срещу Турция, дори ако местното въстание е напълно успешно (което все още е съмнително), бушуващите, неуправляеми и необуздани сили на гърците и славяните – тоест, да се насочим към решение на Източния въпрос, което би било по някакъв начин полезно за нас.“ 10 Ростислав Андреевич Фадеев споменава получаването на това в бележката си „Значението на българската кауза в турската война“ от 1 октомври 1876 г. 11 Генералът се завръща в Русия през май 1876 г. Ако завърши по този начин, ще трябва да съжаляваме за времето, когато Турция седеше на проливите.“ Тоест, проливите, „освободени“ от турците, ще трябва незабавно да бъдат защитени от техните „славянски братя“: необходимо е било „да се дадат на цариградското посолство две разнородни сили, с които то може да маневрира, като смекчи едната с другата.“ За да се осъществи този смел, но откровено авантюристичен план, е била необходима реорганизация на египетската армия, която можела да бъде извършена от руски офицери. Естествено, участието на Санкт Петербург в това е трябвало да бъде скрито. Разбирайки хлъзгавия характер на темата, Ростислав Андреевич Фадеев уверява престолонаследника (и заедно с него Александър II), че е постъпил разумно и че в бъдеще, без да възнамерява да служи в Египет, ще посети хедива, преоблечен като пътешественик (сякаш това би могло да подведе някого).16 Оптимистичните надежди, толкова успешно представени на престолонаследника и неговото обкръжение (предимно граф И. И. Воронцов-Дашков), вече са се разсеяли до края на 1875 г., първо до тревога и след това до разочарование. Планът за използване на египетската армия трябваше да бъде изоставен: кампаниите на хедива срещу Етиопия, които завършиха с неуспех, демонстрираха изключителната слабост на армията му.17 Към това се добавиха нови трудности за Исмаил, свързани с продажбата на 46-процентния му дял в Суецкия канал на британците през ноември 1875 г. Това позволи на Лондон да претендира за по-голям контрол над египетските дела и да поиска реформи, които владетелят на Египет, разбира се, не искаше. По отношение на Турция хедивът демонстрира нерешителност, не вярвайки в нейното скорошно падение. Въпреки това, дори в края на 1875 г., Ростислав Андреевич Фадеев продължи да уверява своя покровител И. И. Воронцов-Дашков, а чрез него и престолонаследника Александър Александрович, че Исмаил „повече от всякога иска да действа в руската политическа система, 16 Това предупреждение скоро се оказва много полезно: през февруари 1876 г., когато участието на Египет в руската балканска политика завършва с неуспех, Ростислав Андреевич Фадеев, сякаш нищо не се е случило, пише на своя сътрудник, че никога не е възнамерявал да създава египетска армия, а е използвал въпроса само като претекст (Ростислав Андреевич Фадеев до Николай Павлович Игнатиев. 24 февруари 1876 г. // ГАРФ. Ф. 730. Оп. 1. Д. 4050. Л. 21). 17 Ростислав Андреевич Фадеев обвинява Николай Павлович Игнатиев за провала на хедива: той е този, който твърди, че е въвлякъл Египет в абисинската авантюра, „разбира се, без да се кара преждевременно с британците“. В действителност обаче нещата са съвсем различни. Ростислав Андреевич Фадеев търси всяко възможно решение на възникналите трудности: опитва се да окаже натиск върху владетеля на Египет, търси подкрепата на великите херцози чрез Николай Павлович Игнатиев, за да може някой от тях да прояви фаворизиране към сина на Исмаил, Хюсеин, и лобира съветникът на хедива по международните въпроси (фактическият министър на външните работи), Баро, който, както смята Ростислав Андреевич Фадеев, е на негова страна, да бъде награден с някой руски орден (например „Станислав“). В крайна сметка генералът получава само обещанието на Исмаил да потегли към Сирия, „ако се стигне до разрив между Сърбия и Черна гора и Турция“. Скоро след такъв разрив обаче хедивът не само не премества армията си никъде, но и изпраща над 10 000 свои войници на Балканите по молба на Константинопол (в Русия обаче това е посрещнато с разбиране). До лятото на 1876 г. Ростислав Андреевич Фадеев вече не вярвал на Исмаил, но все още се надявал, че „може да изиграе ролята на дявола в марионетките в последния акт“ и все още мечтаел за „преместване“ на хедива в Сирия, считайки участието му за важно условие за победа над Турция. За да направи това, той просто трябваше да си осигури „опорна точка“, която, както се очакваше, генералът не успя да намери. Действията на Николай Павлович Игнатиев и Ростислав Андреевич Фадеев, извършени ако не с пряката подкрепа, то поне с мълчаливото одобрение на част от столичния елит, демонстрираха наличието на значителни разногласия сред руските високопоставени лица относно правилната насока на външната политика на Санкт Петербург по Източния въпрос и методите, по които тя трябва да се провежда. Тези действия не бяха пазени в тайна от Министерството на външните работи (помощник-министърът на външните работи Н. К. Гирс беше информиран по въпроса), а Александър II също беше редовно информиран за тях (предимно чрез престолонаследника и чрез министъра на двора А. В. Адлерберг). Всъщност приятелите създадоха отделен канал за промотиране на своите решения, където официалното Министерство на външните работи играеше ролята само на орган, запознат с плана (но не и с подробностите!). Така, още няколко години преди избухването на Руско-турската война от 1877–1878 г., политиката на Русия по отношение на Балканите и проливите не може да се нарече нито единна, нито последователна. Ростислав Андреевич Фадеев, информирайки великия княз Александър Александрович за плановете за по-нататъшни действия, подчертава, че не се отклонява „нито на крачка от общата посока на делата“, визирайки обаче не Санкт Петербург, а курса, следван от „императорското посолство в Константинопол“.1 Тъй като руското Министерство на външните работи възпрепятства дейността на Ростислав Андреевич Фадеев в Египет, генералът се възползва от това и прехвърля отговорността за провала си върху министерството (което „съсипва този въпрос“). В края на май 1876 г. Ростислав Андреевич Фадеев, на среща с великия княз Александър Александрович, разказва на престолонаследника за самостоятелните действия на посланика, насочени към довеждане на Турция до състояние на безсилие. В отговор събеседникът му изразява „неограниченото си доверие“ в Николай Павлович Игнатиев. Още тогава Ростислав Андреевич Фадеев настояваше, че посланикът в Константинопол е единственият изразител на „руската насока“ във външната политика на Русия, обявявайки за свой поддръжник само Н. К. Гирс („Гирс наистина желае от все сърце да води делата в чисто руски дух“). Самостоятелните действия на Николай Павлович Игнатиев представляваха не само различни решения, но и нови методи на действие, включително лична дипломация, в която графът беше голям майстор. Трудно е да се каже дали бъдещият Александър III е разбирал значението на подкрепата на „немидовската“ линия във външната политика на Русия, но той знаеше, че Александър Михайлович Горчаков не е съгласен с нея. Относно славянското движение на Балканите, дуетът на Николай Павлович Игнатиев и Ростислав Андреевич Фадеев също имаше свои собствени планове, отделни от тези на Министерството на външните работи. Николай Павлович Игнатиев отдавна тихомълком подготвяше вълна от антитурски действия от страна на балканските славяни, датиращи от 60-те години на XIX век. Тази активност се засилва едва през 70-те години на XIX век. Александър Михайлович Горчаков, разбира се, е бил наясно с това, но не е предприел решителни мерки, за да я ограничи. В Санкт Петербург се смяташе, че защитата на славянските интереси, както и промяната на статута на черноморските проливи, трябва да бъде предмет на преговори с други европейски сили (предимно Австро-Унгария и Германия), за да се упражни съгласувано влияние върху Константинопол. В навечерието на босненско-херцеговинската криза от 1875 г. руското Министерство на външните работи допусна явна грешка, успокоявайки се с установеното споразумение „между трите двора“, спокойното състояние на духа на Балканите и предполагаемата стабилност на Турция. През юни 1875 г., след като получава новини за вълнения в европейската част на Турция, най-близкият сътрудник на Александър Михайлович Горчаков, А. Г. Жомини, веднага заявява: „Основното е да се демонстрира на всяка цена единството на трите сили в ролята на миротворци“. Н. К. Гирс директно заявява на Ростислав Андреевич Фадеев, че оттеглянето на Русия от „петорното споразумение“ е невъзможно. Александър II споделя тази позиция; той отказва на Н. П. през октомври 1875 г. и през октомври 1876 г. Планът на Игнатиев за разрешаване на балканския проблем изключително между Русия и Турция се основава на обещанието му към Франц Йосиф в Райхщат: „да не предприема нищо без предварително споразумение с Австро-Унгария“ и да действа съвместно с Виена и Берлин. Позицията на монарха обаче очевидно е по-сложна, тъй като би изключила пътуването на Ростислав Андреевич Фадеев до Египет или самостоятелните действия на Николай Павлович Игнатиев в Константинопол. Разбира се, за поведението на Санкт Петербург са стояли убедителни причини. Слабото положение на Русия в Европа (по-малко от 20 години са изминали от края на Кримската война), както и съпротивата на Англия, която се е опасявала от нарастващото влияние на Русия на Балканите, обективно са попречили на А.М. Горчаков да действа по-енергично. Но в отговор в Русия бързо се заражда силно прославянско движение (представено от славянски комитети), което изисква активна и бърза помощ за своите единоверци на Балканите. Н.П. Игнатиев и Р.А. Фадеев действат редом с и с подкрепата на тези сили. Това, което ги отличава от намерението просто да разширят неограничената власт на Санкт Петербург на Балканите (панславизъм в духа на Н.Я. Данилевски), е желанието им да създадат независими държави, които да бъдат автономни във вътрешните си дела, координирайки само външната си политика с Русия. Те свързваха въпроса за контрола на Русия над черноморските проливи с необходимостта от достъп до бреговете на Мраморно и Егейско море и възнамеряваха да постигнат целите си чрез директни преговори с турците. Александър Михайлович Горчаков и неговото обкръжение, от друга страна, вярваха, че по-скромни успехи могат да бъдат резултат само от координиран международен натиск върху Константинопол. Друга разлика беше, че докато Александър Михайлович Горчаков до самия край се надяваше на мирен изход от славяно-турския конфликт чрез намесата на великите сили, Николай Павлович Игнатиев и Ростислав Андреевич Фадеев от самото начало вярваха, че войната е малко вероятно да бъде избегната и затова се готвеха предимно за нея, въпреки че формално се противопоставяха на конфликта. Ростислав Андреевич Фадеев увери И. И. Воронцов-Дашкова в нейния пацифизъм: „В последното си писмо от Константинопол Ви представих съмненията си относно активната ни намеса в разрешаването на Източния въпрос по време на сегашното царуване, освен ако не се стигне до крайности; но това е задачата, да не се стига до крайности.“ Това „непостигане на целта“ обаче не беше подкрепено от съответни действия. Напротив, приятелите свързваха поведението на Русия не с позицията на европейските сили, а с мечтите и надеждите на балканските славяни, оставяйки на заден план други международни споразумения. Риск? Разбира се, особено след като Николай Павлович Игнатиев многократно предупреждаваше, че няма да може да контролира избухването на славянско въстание. Въпреки това планът Игнатиев-Фадеев се отличаваше със своята смелост, основана на по-добро разбиране на ситуацията на Балканите и в Близкия изток, както и на ясно разбиране за изхода от кризата, към която Русия трябва да се стреми. Те обръщаха малко внимание на заплахата от неблагоприятна реакция на действията им от европейските страни (последното беше силна страна на позицията на Министерството на външните работи). Първоначалният залог беше върху Сърбия, но Ростислав Андреевич Фадеев скоро промени оценката си: „Сърбия е периферна област, която не влияе върху изхода на Източния въпрос, който в нашия руски смисъл се решава изцяло в България“; „...На Сърбия ? остана само значението на клечка кибрит, подпалваща старата турска сграда от далечния край.“ С избухването на Априлското въстание в България (1876 г.) генералът се втурва да ? помогне, вярвайки, че сръбско-българският удар срещу Турция ще бъде по-сериозен: „Войната със сръбските и гръцките племена за нея е рак в крайниците, от който човек може да се спаси чрез ампутация; войната в България е рак в стомаха.“ Концептуалната записка на Ростислав Андреевич Фадеев „Значението на българската кауза в турската война (Формиране на български правителствени полкове)“ от 1 октомври 1876 г. е представена на Александър II. В нея генералът изразява увереност в неизбежността на руско-турска война, а също и че руската армия ще трябва да премине Дунав (за което говори и Николай Павлович Игнатиев) и да окупира цяла България „бързо и почти безпрепятствено“ със задължителната подкрепа на силно въстание на българите („всички наши интереси са съсредоточени в България“). В неговите очи, българското участие е имало за цел да компенсира неуспешната атака на Египет („сега Египет може да бъде заменен само с появата на сцената на неочаквано независимо българско въстание“). Успехът на плана изглеждал почти сигурен за автора: турските войски били обвързани от военни операции срещу Сърбия и Черна гора, а „българите – най-лоялният народ на Русия“ – с подкрепата на руската армия, щяли да могат да решат съдбата на Константинопол и проливите в интерес на Русия. Независимостта на България и приближаването на южната ? граница възможно най-близо до Мраморно море изглеждали на генерала като двуетапно решение на проблема с проливите. Ростислав Андреевич Фадеев смятал незабавното завземане на Дарданелите за свой идеал, разчитайки на бързината: да го постигне, преди европейските сили да се осъзнаят и да ги изправят пред свършен факт. Разбира се, това било авантюра. Не може обаче да се отрече: още в края на 1876 г. Ростислав Андреевич Фадеев предвиждал бъдещи събития и очертавал контурите на бъдещите Балкани. Възгледите на генерала по европейските въпроси обаче не били нито подробни, нито точни. Той смятал, че Европа по това време вече е разделена на два лагера – тези, които подкрепят Германия, и тези, които подкрепят Франция. Ростислав Андреевич Фадеев виждал Англия като основна пречка за напредъка на интересите на Русия. Първоначално генералът не разбирал ясно позицията на Лондон в бъдещия конфликт, което било слабост в разсъжденията му. Според лорд О. Лофтъс, той смело твърдял, че императорският кабинет не е заинтересован от запазването на Константинополския султанат. Въпреки това, още в края на 1876 г., още преди избухването на Руско-турската война, той започнал да обмисля възможността британците да превземат Константинопол в случай на конфликт. Това разтревожило руското Министерство на външните работи и през май 1877 г. Александър Михайлович Горчаков уверил силите, че превземането на турската столица не е част от плановете на Русия; тя просто се стреми към промяна в статута на проливите и че това решение трябва да бъде взето по взаимно съгласие на силите. Ростислав Андреевич Фадеев обаче предложил да се търси решение чрез споразумение между Санкт Петербург и Париж и съюз с Германия, която според генерала нямала интерес от въпроса за пролива. Всичко това, разбира се, било наивно. Алтернативен план за действие се разработва от славянските комитети в Русия, където ключова роля играят И. С. Аксаков и генерал М. Г. Черняев. Те разчитат на сърбите за освобождаването на Балканите. За тази цел завоевателят на Ташкент не само отива в Сърбия (въпреки забраната на Александър II), но и командва сръбската армия, претърпявайки поредица от поражения с нея и успявайки да провъзгласи принц Милан за крал на 4 септември 1876 г., тъй като „не вижда друг начин да принуди Сърбия да се бие“. М. Г. Черняев нарича виждането на Ростислав Андреевич Фадеев за ролята на българите „напълно непрактично“, вярвайки, че България ще може „да се издигне само когато бъде окупирана от външна сила“, т.е. сърби или руснаци, и че разчитането на български доброволци е „категорично невъзможно“. Той разчитал на руснаците: „Ако броят на доброволците нарасне до 10 000-15 000 казаци, тогава гарантирам, че малцина от армията на Абдул-Керим ще се приберат у дома, а аз ще прекарам зимата в София и следователно България ще бъде свободна.“ По този начин не се предвиждало пряко руско участие. Именно от това силно се страхувал Ростислав Андреевич Фадеев. Той нарекъл плановете за сръбска кампания в България „плод на антистратегическото въображение на нашия М. Г. Черняев“. Докато защитавал необходимостта от подкрепа на въстанието в България, Ростислав Андреевич Фадеев се страхувал от победоносна война между Сърбия и Черна гора и турците. „Ако българите не намерят бърза и ефективна подкрепа от Русия, те ще бъдат принудени да се хвърлят в обятията на сърбите. Така, ако успеят, сръбското племе може да стане владетел на три четвърти от Балканския полуостров.“ Ростислав Андреевич Фадеев смятал, че след това Сърбия ще погълне Черна гора, а след това и славяните в Унгария и Бохемия. Той виждал алтернативата като въстание на всички балкански славяни срещу Турция: „Един начин на действие обещава успех — да се изтощи турската армия <…> чрез разпространение на народната война във възможно най-голям мащаб.“ Колко точни били преценките на генерала? И.С. Аксаков, поддръжник на М.Г. Черняев и противник на Р.А. Фадеев („Намирам Фадеев за отвратителен до степен на отвращение“), въпреки това признал общата правота на опонента си: съдбата на Сърбия не решава нито бъдещето на Турция, нито въпроса за пролива за Русия; „центърът на тежестта на Източния въпрос е в България <…> Това отново е напълно вярно.“ Той обаче не подкрепил Р.А. Фадеев; напротив, отстранил го от организирането на подкрепа в Русия за българското въстание. Разбира се, българите в крайна сметка я получили, макар и не такава, за която настоявал генералът. Руско-турската война от 1877–1878 г., чиято неизбежност е била очевидна за Николай Павлович Игнатиев и Ростислав Андреевич Фадеев няколко години преди избухването ?, до голяма степен е била реализация на техния сценарий. Войната не само променя ролята на Русия на Балканите; тя неизбежно води до преосмисляне на цялостната политика на Санкт Петербург. Ростислав Андреевич Фадеев разбира, че успехите на руското оръжие ще трябва да бъдат защитавани от почти цяла Европа. Последицата от войната е тежката отговорност на Русия за съдбата на славянските народи: „...ние сега сме органично и завинаги свързани с освободените славяни; всичко, което се случва в Цетине, Белград и София, ще има пряко въздействие върху Москва и Санкт Петербург – и обратно.“ Няма значение, че Константинопол не е станал „наш“: „...временното запазване на турското владичество над проливите представлява за нас най-изгодния изход от сегашното объркване.“ Ростислав Андреевич Фадеев уверено предсказва, че мир на Балканите няма да се очаква в бъдеще. Той виждал единственото решение за балканските славяни в „тяхното обединение под руското правителство в международните и военните отношения“. С други думи, той предлагал „мека“ версия на панславизма – руски протекторат над България, Сърбия и Черна гора, като контролът върху военните им дела и външната им политика се прехвърля в Санкт Петербург. Естествено, европейските сили никога не биха се съгласили на подобно засилване на руското влияние. Ростислав Андреевич Фадеев нямал намерение да отстъпва; той дори обмислял война между Русия и коалиция от Австро-Унгария, Англия и Турция, без да се страхува от нея. Разбира се, подобна „дързост“ била резултат от некомпетентност в международните отношения. Но това били предложения, които резонирали на най-високи нива и които все повече се разминавали с решенията и действията на руското Министерство на външните работи, ръководено от Александър Михайлович Горчаков. По същия начин, Санстефанският договор, сключен от Николай Павлович Игнатиев на 19 февруари (3 март) 1878 г., отразява предимно неговите планове: създаването на голяма българска държава с достъп до Мраморно и Егейско море, с цел впоследствие установяване на руски контрол над проливите. Не неговият автор обаче отива в Берлин да защитава предварителния мир, а Александър Михайлович Горчаков, на когото е възложена задачата да защити резултатите от войната, произтичащи от съвсем различна политика, пред „концерт“ на сили, т.е. в рамките на курса му за европейска солидарност. Характерно е, че инструкциите за руските дипломати, изготвени от Николай Павлович Игнатиев, които предвиждат запазването на България в границите на Българската екзархия, което почти съвпада с условията на Санстефанския договор, „са игнорирани“. Смяната на политиците, предвид значителните им различия във възгледите, обещава преразглеждане на изхода от войната. Александър Михайлович Горчаков търси интересите на Русия в единство със силите, а не в успех на Балканите. Но направи ли руската дипломация в Берлин всичко възможно, за да защити напълно резултатите, постигнати в Сан Стефано? Дори съвременниците ? признават многобройните грешки на руската делегация в Берлин, след което постигнатите там споразумения до голяма степен са оценени с право като омаловажаващи успеха на руската армия. Грешките в преценките са навсякъде: както в първоначалната позиция на Санкт Петербург, така и в специфичните детайли на подготовката на конгреса. Руският дипломат А.М. Кумани, който служи дълги години в Турция и е бил свидетел на подготовката на руската делегация за заминаването си за Берлин, оставя ярки мемоари за това. Министерството на външните работи е имало слабо разбиране за ситуацията на Балканите; възрастният А.М. Горчаков е бил болен, летаргичен и безинициативен. Министерството дори не е могло да намери точни карти на Балканите, които е купило в последния момент от книжарница в Санкт Петербург. Затова въпросът, зададен от един от служителите на министерството, за това как да се раздели България – по дължина или напречно – е предизвикал само горчива ирония у мемоариста. Не е изненадващо, че резултатите от Берлинския конгрес са били остро критикувани в руското общество. Въпреки това, докато оплакваше пропуснатата възможност, Русия пренебрегна факта, че двете мирни споразумения отразяваха и две различни линии на политика в Санкт Петербург; смесването им беше невъзможно, което обективно предопредели провала на дипломатите. Балканските събития оказаха колосално въздействие върху външната политика на Русия, не само върху вземането на решения, но и върху механизмите, чрез които те бяха реализирани. В своето всеобхватно изследване на живота и делото на Николай Павлович Игнатиев, В. М. Хевролина подчерта: „...ние се стремим да покажем, че програмите на Игнатиев бяха отхвърлени от Санкт Петербург, който действаше от съвсем различни тактически позиции.“ Изглежда, че подобно заключение е прекалено категорично, не отчита възможностите на графа и неговите сътрудници в неформалните отношения и е несъвместимо с много факти. Например, тя също така призна, че официалната линия на Санкт Петербург не се споделя от великите херцози Александър Александрович и Константин Николаевич, военния министър Д. А. Милютин и „много други“. Възможно ли е при такива обстоятелства да се говори недвусмислено за антиигнатиевската позиция на Санкт Петербург? В крайна сметка, противниците на Александър Михайлович Горчаков не само са писали бележки и писма; те са действали, често по-активно и понякога по-ефективно от руското Министерство на външните работи. Сравнението на действията на министъра и тези на неговите опоненти както преди, така и след Руско-турската война разкрива неяснотата на много официални решения, тяхната уязвимост към критика и двойствеността на позицията на Александър II. Загубата на монопола на Министерството на външните работи върху руската външна политика доведе до това висшето ръководство, особено самият цар, едновременно да обмисля и взема решения, основани на две различни линии на поведение. Това не беше компромис, а двойственост на политиката, която подкопа не само Санстефанския договор, но и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., изпълнявайки предсказанията на Ростислав Андреевич Фадеев (починал през 1883 г.) за дълго, бурно бъдеще на Балканите. Неубедителният характер на много официални стъпки е вдъхновил противниците; това е пътят към „национална дипломация“, формулирана от М. Н. Катков (с очевидно влияние на Николай Павлович Игнатиев) и почти триумфираща през втората половина на 1880-те години.59 Но М. Н. Катков е журналист, макар и необичайно влиятелен. Алтернативна и все по-„небюрократична“ линия, която се превръща в реалност през 1880-те години, води до преразглеждане на европейската политика на Русия, която се състои не само от фокусиране върху Франция, но и от редица открито авантюристични действия (като експедицията на Н. И. Ашинов в Абисиния). Апогеят на този процес е „раздвояването“ на действията на Санкт Петербург в Далечния изток в началото на 20-ти век, проправяйки пътя за Руско-японската война от 1904–1905 г. // ГАРФ. Ф. 677. Оп. 1. Д. 455. Л. 1 прев. По-късно генералът уверено твърди, че Николай Павлович Игнатиев и Н. К. Гирс само са „заели страната на всяко от моите мнения“ (Придружително писмо от Ростислав Андреевич Фадеев до А. В. Адлерберг към неговата бележка „Допълнение към бележката по българския случай“. 20 ноември 1876 г. // РГИА. Ф. 1614. Оп. 1. Д. 59. Л. 1).

Базални импланти - какво представляват    Принцип на солидарността    Силиконови гръдни импланти    Зъбни импланти - цена    Видове зъбни импланти

Костна пластика    Контакт с авторите на портала    Зъбен имплант    Базални импланти - обективен анализ    Диоден лазер

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.

Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи    Двуетапно повдигане на синусов под    Синус лифтинг