Стара сграда

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Дали заради по-бавния ход на времето; дали заради ръчната работа на майсторите, старите сгради отпреди векове - от камък, дърво, тухла или измазан с глина плет, често са по-трайни и дълговечни от модерното строителство. Как може да бъде обяснен този объркващ парадокс? (За пирамидите изобщо да не отваряме дума). Поне така ни изглежда сега, имайки опита от модерно и бързо строителство, където фасадите започват да се лющят и деградират веднага, след като апартаментите бъдат продадени на щастливите собственици. Това е много съществен, интересен въпрос, защото донякъде самото наблюдение е вярно. Но донякъде е и оптична измама, породена от т.нар. „ефект на оцелелите“. Какво означава този ефект? Преди всичко трябва да отбележим, че ние виждаме старите сгради, които са оцелели. Не виждаме хилядите, които са рухнали, изгорели, били са съборени или просто не са издържали изпитанието на времето. Или материалите им са били разкостени, за да се построят нови сгради, често – на същото място. Ако след 300 години някой разглежда XXI век, вероятно ще вижда само най-здравите мостове, църкви и обществени сгради и ще си мисли: „Гледай как са строели тогава!“ Но това са само част от причините. Има и други причини. Старите сгради често са били свръхоразмерени. Майсторите не са разполагали със съвременна строителна механика, компютърни модели и точни изчисления. Затова са залагали огромни запаси, резерв на здравина. Например, стени от камък са строени с дебелина метър и повече; ползвани са колкото може по-масивни дървени греди. Тухлените зидове са били с голямо сечение. Тежки каменни основи са държали основния градеж. Днес инженерът може да изчисли, че е достатъчна стена от 25 cm. Преди 200 години майсторът е предпочитал да я направи 60–80 cm, „за всеки случай“. Това означава повече материал и по-голяма устойчивост на стареене. Старите материали, често са били по-качествени. Звучи парадоксално, но в много случаи е така. Дървесината например, често е идвала от вековни бавнорастящи гори. Годишните пръстени са били по-плътни и дървото – по-здраво. Тухлите са се изпичали по-дълго и са се произвеждали в сравнително малки количества, като лошите партиди са се отхвърляли лесно. Варовите разтвори имат особеното свойство да продължават да се втвърдяват десетилетия наред. Някои исторически зидарии днес са по-здрави, отколкото при построяването си. Както казвал един каменоделец преди около половин век в кръчмата: „- Т`ва ся камънье ли са? Едно време к`ви камънье имаше...“ (Същото важи и за съветските танкове, леки коли, хладилници и пр. Метал да искаш).

Конична връзка    Морзов конус    Имедиатно имплантиране    Вътрекостни импланти    Биологична връзка

Стара сграда - часовникова кула в град Габрово

Сулкусформери    Цикатризиращи винтове    Лицево-челюстна хирургия    Аналози и трансфери    Имплантологични видеоклипове

Изключително стара сграда с голяма архитектурна стойност - Боянската църква в София

Старите сгради са били „ремонтируеми“. Това е фактор, който често се подценява. Много традиционни конструкции могат да бъдат поправяни почти безкрайно: подменя се една греда; пренарежда се каменна стена; сменят се отделни керемиди; възстановява се мазилка. Сградата не е замислена като еднократен продукт, а като нещо, което поколения наред поддържат. Затова днес виждаме къщи на 300 години, които всъщност съдържат множество подменени елементи. Модерното строителство очевидно има други цели. Съвременната сграда не е проектирана непременно да издържи 500 години. Приоритети са: енергийна ефективност; бързо строителство; ниска цена; максимална използваема площ; устойчивост на земетресения. Понякога това означава по-тънки конструкции и по-сложни материали, които стареят по различен начин. Например стоманобетонът е изключително здрав, но ако армировката започне да корозира, ремонтът може да бъде труден и скъп. А едно време, времето не е течало по-бавно. Това, разбира се, е по-скоро поетична идея, но има зрънце истина в друг смисъл. Преди индустриалната епоха, строежът често е продължавал години или десетилетия. Катедрали, крепости и мостове са се изграждали бавно, като материалите са имали време да се утаят, изсъхнат и стабилизират. Саграда Фамилия в Барселона след векове строителство, най-накрая скоро беше обявена за завършена. Строежът й започва през 1882 г. Днес инвеститорът обикновено иска сградата да бъде готова възможно най-бързо, защото всеки ден строителство струва пари. И пак да се върнем на пирамидите - защо те са още тук? Всъщност, пирамидите са почти „измама“, от инженерна гледна точка. Те са огромни купчини камък, работещи почти изцяло на натиск. Камъкът е материал, който издържа великолепно на натиск, а пустинният климат е изключително благоприятен за съхранение. Колкото по-малко има една конструкция метал, дърво, органични материали, сложни съединения, толкова по-малко неща има, които да се развалят. Затова египетските пирамиди са преживели хилядолетия, докато много по-сложни и технологично напреднали сгради, могат да имат проектен живот от 50–100 години. Старите сгради не са непременно били строени по-добре от съвременните. Те са били строени по друг начин – по-масивно, по-бавно и често с огромен запас на здравина. А ние днес виждаме само онези от тях, които са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да ни впечатляват. Вероятно, една от причините за този запас, е по-бавният ход на времето? Технологиите на нивата и в кухнята не са се променяли с векове - съответно, не е имало опасност новите поколения да не одобряват построеното от предците и по естествен път са оставали да живеят в бащините къщи? Днес това е съвсем по друг начин. Това обяснение излиза извън строителната техника и навлиза в социалната история. Когато казваме, че в миналото „времето е текло по-бавно“, разбира се, нямаме предвид физическото време, а скоростта на обществените промени. Един селянин от XVII век би могъл да се озове в къща, построена от дядо му, да работи със същия тип рало, да отглежда същите култури и да използва почти същите съдове и мебели. Ако пренесете неговия прадядо със 100 години напред, той вероятно би се ориентирал сравнително бързо в обстановката. Съвременният човек трудно би могъл да каже същото за период от 100 години. Къщата е разглеждана като наследство, а не като продукт. В традиционното общество домът е бил замислян за поколения напред. Майсторът не е строял за себе си; нито само за децата си, а за рода. Имало е съвсем реално очакване в тази къща да живеят синовете; внуците; правнуците. Затова инвестицията в по-дебели зидове или по-масивен покрив е имала смисъл. Днес човек често купува жилище с мисълта, че след 10–20 години може да го продаде, замени или премести. Функцията на сградата се е променяла много по-бавно. Стара възрожденска къща, е изпълнявала едни и същи задачи десетилетия наред: отопление с огнище или печка; съхранение на храна; подслон за хора и често за животни; домашно производство на различни изделия. Тези функции почти не са се променяли. Днес една сграда може да стане морално остаряла много преди да стане физически негодна. Например: няма достатъчно електрически мощности; няма място за асансьор; няма добра топлоизолация; не отговаря на нови изисквания за безопасност; не позволява лесно прекарване на съвременни комуникации. Сградата е здрава, но вече не отговаря на нуждите. Миналото е било по-пестеливо към разрушаването. Днес често разрушаваме сгради, които са конструктивно здрави. Причината не е, че са се разпаднали, а че земята под тях е станала по-ценна от самата сграда. Както правилно се казва: „Земята купува сградата, а не обратно“. В старите общества това е било рядкост. Огромният труд, вложен в добиването на камък, дървен материал и ръчна работа, е карал хората да ремонтират и приспособяват, вместо да събарят. Затова една къща може да е преживяла десетки преустройства и все пак да е оцеляла до наши дни. Съществува любопитен парадокс. Всъщност много съвременни сгради вероятно биха издържали физически по-дълго от старите селски къщи, ако бъдат поддържани. Но има голяма вероятност те да бъдат съборени много преди да се разрушат сами. Тоест днес ограничението често не е инженерно, а културно и икономическо. Старата къща е била строена за свят, в който промяната е била бавна. Съвременната сграда се строи за свят, в който технологиите, навиците и икономиката се променят толкова бързо, че понякога сградата остарява като идея много преди да остарее като материал. Именно това създава усещането, че предците са строели „за вечността“, а ние – „за настоящето“. И друг парадокс. Днес повечето материали, влагани в строителството, са плод на предварителна обработка, която е индустриална, а не естествен природен ресурс - фазери, гипсокартони, ОСБ-плоскости, фибрани, вати и пр. Въпреки това, истински скъпите жилища, са тези от камък и дърво, строени или имитиращи жилища отпреди век или повече. Тук се проявява един любопитен феномен на модерността: масовото строителство се стреми към ефективност, а луксозното – към автентичност. Материали като гипсокартон, ОСБ, минерална вата, PVC дограма и различни композитни панели, не са непременно лоши. Те решават конкретни проблеми: строят се бързо; произвеждат се евтино; имат предвидими характеристики; позволяват лесен монтаж и ремонт; осигуряват добра топлоизолация. Но те рядко създават усещане за уникалност. Камъкът и масивното дърво са точно обратното. Няма две напълно еднакви каменни зидарии. Няма две еднакви дървени греди. Всеки материал носи следите на собствената си история – растежа на дървото, жилите в скалата, работата на майстора. Затова човек възприема такива сгради не само като подслон, а като нещо по-близко до произведение на изкуството. Луксът често е това, което не може да се индустриализира. Преди два века камъкът и дървото са били обикновени строителни материали. Днес те са скъпи именно защото качественото дърво е ограничен ресурс; обработката му изисква квалифициран труд; каменоделството е рядък занаят; строителството е по-бавно. Тоест плаща се не толкова за материала, колкото за човешкия труд. Има една стара икономическа закономерност: когато нещо стане рядко, то се превръща в престижно. Има и психологически фактор. Човек е еволюирал в свят от дърво, камък, глина и вода. Затова естествените материали често се възприемат като по-топли; по-уютни; по-истински; по-надеждни. Интересното е, че дори когато съвременна къща е изградена от бетон и стомана, собствениците често плащат допълнително, за да облицоват фасадата с камък или да добавят дървени елементи. На практика те купуват не само материал, а усещане. Дори на законодателно ниво, се приемат мерки, на определени места – Несебър, Старият Пловдив и др., всички новопостроени сгради да носят стила и материалите на възрожденската архитектура и строителство.

Предимства и недостатъци на имплантите    Първи имплант от системата Implantium    Базални импланти - информация    www.tourinfo-bg.net    www.bg-tourinfo.eu

Стара сграда в село Арбанаси

Град Пловдив    Имплантологичен портал    Ела    Травми на зъбите    Дентални импланти

Но, донякъде има и известна романтизация. Понякога идеализираме старите къщи и забравяме неудобствата им. Истинската селска къща отпреди 150 години, често е имала студени помещения през зимата; пушек от огнището; влага; гризачи и насекоми; липса на канализация и течаща вода. Това, което днес се продава като „автентична каменна къща“, обикновено е съчетание между старинна визия и съвременен комфорт: подово отопление; скрити инсталации; климатизация; висококачествена изолация; модерни санитарни помещения. С други думи, богатите хора рядко искат да живеят като през XVIII век. Те искат да живеят като през XXI век, но заобиколени от материали, които напомнят за XVIII век. И това може би е най-интересният извод: индустриалното строителство е направило жилището достъпно за милиони хора, но когато човек вече не е ограничен от цената, много често започва да търси именно онова, което индустрията най-трудно може да произведе – естествен материал, майсторска изработка, история и усещане за връзка с времето. Повечето истински богати хора, не живеят в кондоминиумите на мегаполисите, а имат ранчо с къща (къщи) от дърво и камък; гледат коне и говеда; най-близкият съсед е на половин ден път с кола. Това твърдение – разбира се - е вярно за една част от богатите хора, но не за всички. Всъщност, сред много заможните хора съществуват два различни модела на живот. Първият е именно този: голямо имение, ранчо, ловно стопанство или ферма далеч от големите градове. В този случай, богатството се демонстрира чрез пространство, уединение и контрол върху околната среда. Истинският лукс не е златният кран в банята, а възможността да притежаваш хиляди декари земя и да нямаш непосредствени съседи. Тед Търнър е класически пример – притежава огромни площи земя в САЩ и развива мащабно животновъдство. Подобни примери има и сред други милиардери в Северна Америка, Австралия и Южна Америка. Вторият модел е обратният – живот в най-престижните части на големите градове. За хора, чиито бизнес, политика или културни дейности са концентрирани в мегаполисите, достъпът до финансови центрове, летища, институции и контакти, е по-ценен от усамотението. Затова много милиардери притежават жилища в места като Ню Йорк, Лондон или Сингапур. Най-богатите, често не избират между двете. Те притежават и двете. Един човек може да има апартамент в центъра на мегаполис; крайградско имение; планинска хижа; ранчо или ферма; ваканционен дом край море. Тогава въпросът вече не е "къде живее", а "къде прекарва различните части от живота си". Има и още нещо любопитно. С нарастването на богатството луксът все по-малко се измерва чрез вещи и все повече чрез ресурси, които не могат лесно да бъдат произведени: тишина; чист въздух; пространство; красиви гледки; неприкосновеност на личния живот; време. Именно затова, едно каменно ранчо насред прерията или дървена къща край езеро, понякога се оказва по-желана от апартамент на стотния етаж на небостъргач. Но бих добавил едно уточнение: образът на милиардера, който язди коне и отглежда говеда, е донякъде повлиян и от културната символика на американския Запад. В действителност, много от най-богатите хора, прекарват по-голямата част от времето си в силно урбанизирана среда и използват ранчото или имението като място за отдих, а не като основно местожителство. Парадоксът е, че цивилизацията създава богатството в градовете, а богатството често търси спокойствие извън тях.

www.bg-tourinfo.net    Зъбни импланти    www.bg-tourinfo.info    www.see-bulgaria.net    www.see-bulgaria.info

Крепостта във Видин    Иглолистни дървета    Хвойна    Имплантати Superline    Видеоклип за открит синус

Животът като един постоянен отпуск или почивка - джакузи, римска баня, езда на кон, разходки в гората - в същото време, всички екстри на модерния свят; живот в зоната на комфорта. Колко хора ще откажат такава мечта или перспектива? Очевидно е, че малцина биха отказали подобна картина, ако тя бъде представена само чрез предимствата си. Тя съчетава няколко от най-силните човешки стремежи: сигурност; здраве; свобода; престиж; красота; липса на всекидневни тревоги. Затова образът на имението сред природата с коне, басейн, спа и модерни удобства присъства в мечтите на милиони хора. Но тук има един интересен психологически парадокс. Хората не мечтаят толкова за постоянна почивка, колкото за свобода да избират кога да работят и кога да почиват. Ако някой прекара две седмици в луксозен курорт, това е прекрасно. Ако прекара там пет години без никакви задачи, отговорности и цели, за много хора преживяването постепенно започва да губи смисъл. Човекът не е устроен само за комфорт. Както се казва: „Щастието не е всичко на този свят. Човек трябва и да се ожени“. Човекът търси и предизвикателства. Търси постижения; признание; принадлежност към общност; усещане, че е полезен. Затова много хора, които вече имат финансовата възможност да не работят, продължават да развиват бизнеси, фондации, научни проекти или творчески занимания. Има и още един аспект. Представата за "зоната на комфорта", често изглежда привлекателна отвън, но ако тя стане постоянна, престава да се усеща като комфорт. Човешкият мозък има способност бързо да свиква с благата. Джакузито, конете, голямата къща и красивата гледка, след известно време се превръщат в ежедневен фон. Психолозите наричат това хедонична адаптация. Затова много хора, които печелят от лотария или внезапно забогатяват, след първоначалната еуфория постепенно се връщат към обичайното си ниво на удовлетвореност. Най-интересното е, че най-желаната форма на живот за мнозина, вероятно не е непрекъснат отпуск, а комбинация от смислена дейност; финансова независимост; контакт с природата; добри отношения с близките; възможност за почивка, когато пожелаят. Тоест не "никога повече работа", а "да не бъда принуден да правя неща, които не искам". Може би именно затова образът на богатия собственик на ранчо е толкова привлекателен. Не защото той лежи по цял ден в римската баня, а защото изглежда като човек, който управлява времето си сам. За много хора това е по-ценен лукс от самото богатство. Роботизацията и изкуственият интелект може скоро да извадят човека от формулата на производителните сили. Ясно е, че човек няма по цял ден да се търкаля на газона вкъщи. Очевидно ще намери приложение на възможностите си. Но ако преди векове богатите са имали замъци, тълпи от слуги и др.; днес богатите имат яхти или кемпери с разширяващи се настрани стени и всякакви екстри. Но дори и така, пространството вече е много по-малко. Къде ще ни отведе тази тенденция в бъдеще? Това е един от най-големите въпроси на XXI век и е възможно да се окаже дори по-важен от самата технология. Интересното е, че историята не показва линейно движение към все по-големи дворци и все повече слуги. Напротив. Преди 300 години богатството се е демонстрирало чрез хора: армия от слуги; кочияши; градинари; готвачи; писари; охрана. Заможният човек буквално е разполагал с труда на десетки или стотици други хора. Днес богатството все повече се демонстрира чрез контрол върху технологии, а не върху хора. Един милиардер може да живее с няколко души персонал, но да разполага с автономен транспорт; интелигентен дом; роботи за поддръжка; изкуствен интелект като личен помощник; автоматизирани системи за сигурност. Технологиите постепенно заместват слугите. Но има още нещо по-интересно. Защо пространството намалява? Защото след определен размер, то престава да носи допълнителна стойност. Средновековният замък е бил едновременно дом; крепост; административен център; склад; казарма. Съвременният богат човек няма нужда от това. С телефон в джоба си той има достъп до повече информация и власт, отколкото владетел на цяло кралство преди 500 години. Затова луксът постепенно се измества от количеството към качеството. Не най-голямата къща. А най-добрата гледка. Не най-много стаи. А най-добре използваните стаи. Не най-много вещи. А най-малко задължения. Ако ИИ и роботите наистина поемат производството, тогава човечеството може да се изправи пред нещо без исторически аналог. В продължение на хилядолетия почти всеки човек е бил необходим за оцеляването на обществото. Земеделецът е произвеждал храна. Занаятчията е произвеждал предмети. Учителят е предавал знания. Ако значителна част от това бъде автоматизирана, основният въпрос вече няма да е "Как да произвеждаме?", а "Какъв е смисълът на човешката дейност?" Има няколко възможни посоки. Една възможност е хората да се насочат към преживявания. Не повече вещи, а повече пътувания; спорт; творчество; образование; социални контакти; изследване на природата. Втора възможност, е възраждане на занаятите. Колкото по-масово ИИ създава неща, толкова по-ценни могат да станат произведенията, направени лично от човек. Както ръчно тъканият килим струва повече от фабричния. Най-радикалният сценарий, е третата възможност. Богатството да се измерва все по-малко с физически обекти и все повече с достъп до уникални среди. Например, частни природни резервати; острови; планински долини; космически станции; дори виртуални светове с невероятна степен на реализъм. В такъв свят най-големият лукс, може да не бъде огромният дворец, а способността да избираш в каква реалност да прекараш времето си. Тук се появява един любопитен парадокс. Ако погледнем дългата история, човекът сякаш се движи в кръг. Нашите прадеди са прекарвали по-голямата част от живота си в непосредствен контакт с природата, защото не са имали избор. Ние се преместихме в индустриалните градове, защото това беше необходимо за производството. Ако роботите и ИИ поемат голяма част от труда, е възможно много хора доброволно да се върнат към живот сред природата — но вече снабдени с всички удобства на високите технологии. Тогава бъдещето може да се окаже не свят от стомана и бетон, а нещо изненадващо близко до старата мечта за къщата сред гората, само че с роботи в обора, автономни машини в нивата и изкуствен интелект като невидим помощник във всекидневието.

Пациенти за импланти    Импланти в блок    Мини импланти    Екстраорални импланти    Имплантати при деца

Градските часовникови кули по българските земи се появяват в епохата на османското владичество. Дали има запазени сведения, къде и кога е построена първата? Това е мода, привнесена от Западна Европа, или е потребност, извикана на живот от развитието на занаятите и производството в градовете? А може би – и двете? Действително, градските часовникови кули са много интересен белег на прехода от средновековния, към по-модерния градски живот. Те не възникват случайно и не са само архитектурна мода. Откъде идва идеята? Първите обществени механични часовници, се появяват в Западна Европа през XIII–XIV век. Постепенно върху кметства, църкви и градски кули, започват да се монтират механизми, които отброяват часовете с камбани. Това е новост, защото дотогава времето се измерва главно по слънцето, водни часовници или църковни служби. Чрез търговските и културните връзки тази практика достига и до Османската империя. Самата османска държава първоначално не проявява особен интерес към механичните часовници, тъй като за религиозния живот е по-важно определянето на часовете за молитва. Но през XVII–XVIII век, особено в по-развитите градове на Балканите, часовниковите кули започват да се разпространяват. Западна мода или икономическа необходимост? Всъщност - и двете. Часовниковите кули са престижен символ на развит град, но същевременно изпълняват много практична функция. През XVIII и XIX век българските градове преживяват стопански подем. Развиват се еснафските организации; търговията; занаятчийското производство; пазарите и керванните връзки. Работният ден вече трябва да се координира по-точно. Не е достатъчно да се каже „сутрин“ или „след пладне“. Камбанният звън на часовниковата кула определя началото и края на работата, отварянето на пазара, събирането на еснафите и други обществени дейности. Именно това отбелязват и историците за редица български градове. Известно ли ни е днес, коя е първата часовникова кула по българските земи? Тук няма напълно сигурен отговор. Много от старите кули са разрушени, преустроени или за тях липсват документи. Затова историците обикновено говорят за „най-старите известни“ часовникови кули, а не за безспорно първата. Сред най-ранните са Сахат кула в Кюстендил – според местни исторически сведения, тя е построена през 1665 г. и е била сред малкото часовникови кули на Балканите по онова време. Часовниковата кула в Етрополе, е завършена през 1710 г. и често е посочвана като една от най-старите запазени часовникови кули в България. Часовниковата кула в Пазарджик, е известна от 1741 г. Часовниковата кула в Севлиево, е построена около 1777–1779 г. Следователно, ако се съди по наличните сведения, кюстендилската Сахат кула от 1665 г., е сред най-ранните известни часовникови кули по българските земи. Но не може категорично да се твърди, че е първата, защото е възможно по-стари съоръжения да не са оцелели или да не са документирани. Защо се наричат „сахат кули“? Думата „сахат“ идва от арабската дума за час (са‘а), преминала през турския език. Затова в българските възрожденски градове часовниковите кули често са наричани именно „сахат кули“. Съществува любопитен парадокс. Макар да са построени през османската епоха, днес часовниковите кули се възприемат като едни от най-характерните символи на българския град от Възраждането. Те са своеобразен белег на зараждащата се градска култура, на търговския подем и на постепенното навлизане на по-точна организация на времето в обществото. В известен смисъл появата им е архитектурният знак, че градът вече живее не само по изгрева и залеза, а и по часовника. По-късно, в годините на соца, българските зевзеци измислят култовия анекдот: Брежнев отива на посещение в Япония. Императорът на страната му прави подарък – златен ръчен часовник „Сейко“ с кукувичка. На всеки кръгъл час, двете малки вратички се отварят, показва се златна кукувичка и вика: „Да живее Ленин! Да живее Ленин!“ Върнал се Брежнев в Москва и веднага събрал Политбюро: „Вижте японците какъв часовник ми подариха – Ленин наш човек, а ние нищо не сме направили. И се заела съветската научно-техническа мисъл да прави часовник, но не могли да направят ръчен, като Сейко, но все пак направили един златен будилник. На всеки кръгъл час малки златни вратички се отваряли и се показвала златна кукувичка. Е, не можела да казва „Да живее Ленин!“, но все пак изговаряла: „Ленин! Ленин!“ Веднага Брежнев поканил Бай Тошо в Москва и му подарил един такъв будилник. Върнал се Тошо в България и веднага – среща на ЦК и Политбюро. „Другият месец Брежнев идва у нас, трябва да направим нещо!“ Запретнали се българските инженери и какво да направят – ремонтирали часовниковата кула на Сахат тепе в Пловдив. Идва Леонид Брежнев в България и Бай Тошо веднага го води в три без пет следобед на Сахат тепе. Става три часа, отгоре на кулата се отварят едни златни врати, показва се златната гола глава на Ленин и вика: „Куку, куку, куку!“ Камбаната обикновено е атрибут на християнските църкви. Тя възвестява християнски ритуали и събития. Допускала ли е османската власт появата на градски часовници, които отброяват времето с камбанен звън? Колкото и неочаквано да ни се струва, да, и именно това прави часовниковите кули толкова интересен исторически феномен. На пръв поглед, изглежда противоречие: османската власт често е ограничавала строежа на високи християнски камбанарии и на места е забранявала или ограничавала камбанния звън, а в същото време допуска градски кули, които удрят часовете с камбана. Но причината е, че часовниковата кула не се е възприемала като църковно съоръжение, а като обществено-градско. Как камбаните ес съчетават с османското право? В класическата Османска империя християнските общности имат право да изповядват религията си, но при определени ограничения. В различни периоди и области строежът на нови църкви е изисквал специално разрешение; камбаните понякога са били забранявани или ограничавани; вместо камбани в някои райони се използвали дървени клепала. Тези ограничения обаче не били еднакви навсякъде и през всички векове. Особено през XVIII и XIX век те значително отслабват. Защо часовниковите кули са били приемливи? Защото изпълнявали светска, гражданска функция. Когато сахат кулата удряла часовете, тя не свиквала хората на богослужение; не възвестявала християнски празник; не принадлежала непременно на църква. Тя служела на всички жители на града – мюсюлмани, християни и евреи. Затова в много османски градове се появяват часовникови кули: в днешна България; в днешна Северна Македония; в Босна; в Сърбия; в Албания; дори в големи градове като Скопие, Сараево и Прищина. Това показва, че властта ги е разглеждала като част от градската инфраструктура. Има и един интересен детайл: „алатурка“ и „алафранга“ време. Много от османските часовникови кули първоначално работели по т.нар. алатурска система. При нея денят започвал от залез слънце и часовниците трябвало редовно да се пренастройват. Така например 12-ият час винаги съвпадал приблизително със залеза. По-късно, през XIX век, с навлизането на европейската търговия и железниците, започва преминаването към „алафранга“ време – познатото ни днес равномерно броене на часовете. А чувал ли се е звънът като църковна камбана? Технически да – механизмът удрял метална камбана. Но хората възприемали този звук по различен начин. Представете си разликата между църковен звън, който приканва към литургия; часовников удар, който отбелязва „дванадесет часа“. Звукът е сходен, но общественото му значение е различно. Османската администрация е правела именно това разграничение. Парадоксът на Възраждането - любопитно е, че много от българските възрожденски градове първо получават обществен часовник, а едва по-късно – свободата камбаните на църквите им да бият без ограничения. Затова сахат кулата често се превръща в символ не само на градския ред, но и на нарастващото самочувствие и икономическа сила на местната християнска общност. С други думи, османската власт обикновено е гледала на часовниковата кула като на обществено съоръжение, а не като на религиозен символ. Именно затова камбанният звън на сахат кулата е бил допустим там, където същият звук от църковна камбанария би могъл да предизвика възражения.

Стоматологични столове    Стоматология    Бифосфонатна некроза; медикаментозно индуцирана некроза    Субпериостален имплант    Типове фиксация

история на зъбната имплантология    Класификация на имплантите според разположението им в костта    Субпериостални импланти    Класификация на зъбните импланти    Цени на зъбните импланти

България е късметлия, ако от миналото, до наши дни са оцелели такива архитектурни шедьоври, като Боянската църква или стари къщи в Арбанаси или Боженци, например. Когато са ги строили, майсторите са мислели за съвременниците си и едва ли - че поколения след тях, творбите им ще бъдат наречени шедьоври. Кое всъщност прави една стара сграда шедьовър? Това е много интересен въпрос, който ни кара да разграничим две неща: стара сграда и архитектурен шедьовър. Истината е, че една стара сграда рядко става шедьовър само защото е стара. Ако беше така, всяка оцеляла постройка на 300 години щеше да бъде шедьовър. Но не е. Не всяка стара сграда е шедьовър, както не всяка стара книга е литературен шедьовър. Възрастта сама по себе си не е достатъчна. Шедьовърът обикновено съчетава няколко качества. Майсторство, което надхвърля обичайното. Дали шедьовърът е качество на самата сграда или е оценка, която потомците дават? Преди всичко това е качество на изпълнението. Когато гледаме Боянската църква или възрожденските къщи в Арбанаси, Боженци, Стария Пловдив, Брацигово, Трявна, Несебър, виждаме, че всяка линия, всеки детайл, всяка дървена сглобка или стенопис са изпълнени с изключителна прецизност. Много сгради са строени да служат. Шедьовърът не само служи, но и показва върховото ниво на уменията на своя създател. Когато гледаме Боянската църква или старите къщи в Арбанаси и Боженци, ние виждаме не просто стени и покрив. Виждаме прецизни пропорции; отлично владеене на материалите; детайли, изработени с огромно умение; решения, които са едновременно красиви и практични. Майсторите може да не са мислели за бъдещите поколения, но са искали да покажат най-доброто, на което са способни. Строителят постига хармония между функция и красота. Най-добрите стари майстори рядко са строили за показност. Възрожденската къща например е трябвало да пази топло през зимата; да осигурява прохлада през лятото; да предлага пространство за семейство и занаят; да бъде устойчива на времето. Когато всичко това е постигнато с изящество и естествена красота, се ражда нещо повече от обикновена постройка. Шедьовърът е като документ, написан от камък, дърво и вар; той трябва да има способност, да разказва история. Една стара къща в Арбанаси не е просто дом. Тя разказва как са живели заможните българи през XVII–XVIII век; от какво са се страхували; какво са ценели; какви материали са използвали; какви връзки са имали със света. С времето тази способност да съхранява история става все по-ценна. Понякога шедьовър става и това, което е оцеляло. Ако от хиляда подобни сгради са останали десет, те започват да се възприемат като безценни свидетели на епохата. Тук има известен елемент на исторически късмет. Майсторът не е знаел, че неговата работа ще преживее войни, пожари, земетресения и политически промени. Шедьовърът е способен да въздейства и след векове. Това е може би най-важният критерий. Шедьовърът почти винаги създава усещане за естествена завършеност. Много хора не могат да обяснят защо една сграда им харесва, но усещат, че „всичко е на мястото си“. Това е трудно измеримо качество. Прозорците, покривът, дворът, фасадата, височината – всичко образува единна композиция. Сякаш ако преместиш дори един елемент, цялото ще се наруши. Когато човек влезе в Боянската църква, често остава впечатлен не защото сградата е стара, а защото усеща нещо живо в нея. Стенописите продължават да говорят на съвременния човек въпреки осемте века, които ни делят от техните създатели. Това е белег на истинското изкуство: то не е заключено в собственото си време. Много от сградите, които днес наричаме шедьоври, не са били възприемани така от своите съвременници. За хората, които са строили къщите в Арбанаси, те са били просто добри домове. За ктиторите на Боянската църква тя е била място за молитва. За майсторите каменоделци и дърводелци това е била работа, която трябва да бъде свършена възможно най-добре. И все пак именно стремежът към качествено изпълнение, а не стремежът към безсмъртие, често създава безсмъртни произведения. Може би затова наричаме една стара сграда шедьовър не когато е просто стара, а когато след столетия все още ни кара да се спрем, да я разгледаме и да почувстваме, че в нея има нещо повече от тухли, камък и дърво – има човешки талант, запечатан във времето. Най-добрите стари сгради не са били правени за снимки и туристи. Те са били създадени за живеене. Възрожденската къща например е едновременно дом; работилница; склад; място за гости; защита от климатичните условия. Красотата често е произтичала от практичността. Затова тези сгради изглеждат толкова естествени и днес. Големите архитектурни произведения сякаш порастват от земята, върху която са построени. Арбанашката къща изглежда естествена в Арбанаси, както родопската къща изглежда естествена в Родопите. Материалите, климатът, релефът и местните традиции са вплетени в архитектурата. Затова често възприемаме тези сгради като част от пейзажа, а не като чуждо тяло в него. Не е същото да гледаш новопостроена църква и да стоиш пред Боянска църква, чиито стенописи са наблюдавали осем века българска история. Времето добавя слой смисъл. Сградата започва да носи памет. Част от възхищението ни идва от факта, че такива сгради са оцелели. През вековете са изчезнали безброй къщи, църкви, кули и мостове. Това, което е достигнало до нас, често е най-доброто от своето време. Историята е действала като строг подбор. Шедьоврите рядко възникват от желание да бъдат наречени шедьоври. Те възникват, когато талант, труд, знание и отношение към детайла се срещнат в една творба. След това идват поколенията и казват: „Това не е просто стара сграда. Това е нещо, което заслужава да остане.“ Затова шедьовърът не е просто произведение на архитектурата. Той е произведение, което продължава да говори на хората дълго след като неговите създатели са си отишли.

Циркониеви корони    Клинични случаи с импланти    Върхове в Пирин    Балонен синус    Първи балонен синус

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.

Костни дистракции    Новини от имплантологията    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи