Връх Кабул

Снимки на Мусала отдалеч    Рилски езера    Рила    Езеро Сълзата    Отовишки връх    Бахър    Гора    Дърво    Дървета    Урдини езера

Връх Кабул ограничава известните Седем Рилски Езера от запад. В Българския тълковен речник с автор Асен Ботев е записано, че "кабул" е дума, която преминава от арабския в турския език и на български има следните значения: облог, бас, уговорка, съгласие. Значението на глагола кабуля е обяснено като търпя, понасям. Дали всички тези значения на тази дума имат някаква връзка с името на столицата на Афганистан? Не се знае точно... В знаменития речник на Н. Геров значението на думата "кабул" е изяснено чрез два израза: „не чиня кабул, не кабуля” и „чиня, струвам кабулъ”. Първият е обяснен като не приемам, вторият – като приемам. Към това значение ни води тълкуването, дадено и в речника на редките, остарелите и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век на БАН. Там значението на кабул е струвам, ставам, съгласен съм, приемам, а кабулявам, кабуля – приемам, съгласявам. В турско-българския речник кabulii е изяснена като приемане, одобрение а Kabuletmek – като приемам, прием, съгласие. Всички тези значения са описани и от един от изследователите на Рила – Живко Радучев, който в своя „Географски речник на Рила” определя върха като „достъпен, гостоприемен, предлагащ добри пасища връх”. Вероятно поради това върхът носи това име. Макар и висок (2531 м), за разлика от съседните върхове (Отовишки, Голям Калин, Харамията, Ташмандра), които имат типично алпийски форми (скалисти, начупени, остри и назъбени), Кабул прилича по-скоро на родопски връх – мек, закръглен, тревист.

Върхове в България

Да, Кабул е пасищен връх, макар овцете днес да са изчезващ вид – все по-рядко виждаме някое стадо в планината. Някога по високите пасища на Рила пасели многобройни стада. Евлия Челеби в своите „Пътеписи” пише, че в летовището Голяма Рила пролетно време изкарвали на паша седемстотин кошари овце, всяка – по сто хиляди брави - нещо, твърде преувеличено според нас, тъй като простата аритметика показва че това прави точно седемдесет милиона овце. В книгата „Топонимията на Дупнишко”, издадена през 2006 г., но писана около четиридесет години преди това, Йордан Еленин изяснява значението на думата кабул с приемане. Обяснява го с факта, че на този връх са приемани животните, изкарвани на паша в планината. Вероятно тук от малките селски стада – всяка къща е имала по някое и друго животно – са събирани едно или две многобройни стада. С овчарлъка като занаят е свързано още едно тълкуване на името на върха. На юг от Кабул е Отовишки рид, зад него – долините на Голямата и Малката Мокрица. В миналото тия места са наричани Голямото и Малкото Пазардере. Тук е бил един от най-големите пазари на добитък от Беломорието до Тракия. Ако някой стопанин е искал да купи ново стадо, идвал тук, договарял условията със стария му собственик, двамата си стискали ръцете и казвали „кабул” – съгласен. С тая магическа дума се “подпечатвал”, узаконявал, актът на покупко - продажбата на стадото. По тези времена в повечето случаи една честна дума е била достатъчна за търговска сделка, тъй като хората са си имали голямо доверие едни на други...

Имало някога един овчар и една овчарка. И двамата пасели стадата си в Сапаревобанската планината: овчарят – по склоновете на днешния Кабул, овчарката – отвъд река Скакавица. По цял ден слушал звънците на стадото й овчарят, виждал фигурата й, понякога дочувал гласа й, и нали били сами в планината, не изтраяло мъжкото му сърце и той се провикнал от своя връх към нейния: „Е-ей, моме, че кабулиш ли да се ожениш за мене?” Макар и с характер на „сватба”, въпросът тук не се отнасял до женитба. За тия две души, загубени на върха на планината, Кабул и местата около него са били Райската градина, в която те са библейските Адам и Ева. В местната история имената на тия двама млади често се променят. И ние разбираме, че във времето преди тях, по същите тия места е имало друг овчар и друга овчарка и че същият въпрос е отеквал над върха отново и отново. В тези времена, когато хората са живеели доста изолирано, не е имало голям избор на брачни партньори...

В миналото овчари често са били невръстни момчета – както се пее в песента, „момчета като вълчета, юнаци се без мустаци”, аджамии в мъжките работи. Именно тук те получавали мъжкото си кръщение. Така Кабул от връх-пасище се превръща във връх, на който младите момчета са ставали мъже – връх на мъжки /и на женски посвещения. Тая история е закрепена за върха с един топоним. На хвърлей от върха е Женски кладенец. С това си име кладенецът е известен само от един литературен източник. Както авторът на книгата срамежливо добавя – това име е евфемистичен заместител (Йордан Еленин). Истинското име на кладенеца е свързано както с формата му – водата му извира от скална цепнатина, така и с онова, което се е случвало край него…

В по-късен етап в тази история мястото на овчаря заема хайдутинът. Още по-късно историята се усложнява, ролите в нея се разменят. Става въпрос за следното: „Воеводата на хайдушката дружина, която владеела района на Кабул, изчезвал понякога за два-три дни незнайно къде. Хайдутите се чудели на това, но никой не смеел да попита открито войводата. Най-после един от тях се решил да го проследи. Когато дошло времето водачът им да изчезне незнайно къде, той поел нагоре, по Кабулския поток, а след него като сянка се прокраднал хайдутинът. Достигнали едно потайно място. Там потокът правел малък вир, закътан между скали. Поспрял се войводата, огледал се наоколо, не видял никого, съблякъл се и влязъл във вира да се изкъпе. После започнал да пере дрехите си. Хайдутинът пък дълго стоял на мястото си изумен. Войводата била жена. Тя никак не се стреснала – а може би се надявала, че все някой ден тайната й ще бъде разкрита.” На края на тая история трябва да добавим, че тя силом заставила хайдутина да се ожени за нея, като казала: „Или ще кабулиш (ще се съгласиш) да ме вземеш, или ще те убия!” Оттам идва и името на Кабул. Това е една доста еротична за тогавашните представи легенда!

www.dentalimplants.bg    www.ralev-dental.bg    www.bg-dentist.com    www.ralev-dental.com    www.bg-dentist.net

Връх Кабул, районът на Седемте рилски езера, долината на хижа “Иван Вазов” по турско време са били хайдушка територия. Според записаните местни предания долината на река Джерман е едно от любимите места на Вълчан воевода - нещо, което от географска гледна точка е малко вероятно, тъй като Вълчан войвода е действал в района на Странджа и около Ямбол, т.е. твърде далеч от Рила. Под Отовишки връх е Хайдушкото кладенче, а  на изток циркусът на езерата се затваря от впечатляващия връх Харамията. Зад него – още две езера. Сега ги наричат Паниците (Паничишки). Старите туристи ги знаят като Чанаците – от турското чан (звънче). В по-далечното минало те са носели други имена – Арамлийски. Ако в тая редица от имена добавим и топонима Женски кладенец, се сещаме за митичния женски образ, свързан с планините и с хайдутството – самодивите. В българската митология и в българския фолклор те са стопанки на извори, езера и тучни пасища. Има такива места в Рила, където връзката самодива – хайдути се разкрива във всички възможни отношения. Такива са Самодивски кладенец над връх Капатник, югозападна Рила, и езерото Карагьол край Самоков. Там имало хайдушки станове. В тях хайдутите се чувствали волни и закриляни, защото знаели, че никой турчин нямало да припари поради страха от самодивите.

В подстъпите си към върха видяхме Кабул като част от бита и социалната история на селото. Тук местните момчета ставали мъже. По-късно, като превръща мъжете в хайдути, върхът се вписва в историята на българското. Това е пътят на всеки мъж – да се превърне първом от момче в мъж, след това от мъж – във воин, хайдутин. Този път е доста познат на българския етнос, защото по него в детството си сме минали по него заедно с Крали Марко. Преди да стане страховит юнак, Крали Марко бил слабовато момче, овчарче в планината. Едва когато сукал три пъти от гърдите на самовилата, той придобил голямата си сила. Така Кабул веднъж ни се показва като място на мъжко посвещение, след това – на хайдушко и се свързва със самодивите.

Според Иван Венедиков, зад митичните същества в планините и местата, които те обитават, можем да открием присъствието на стари божества и места, където е изповядван култът им. Погледнат така, Женски кладенец на връх Кабул придава елемент на святост на мястото. Но засега това е само досещане.

Снимка на връх Кабул, заснет от Отовишки връх

Затова нека направим следващата крачка към Кабул. Тя е в странна посока – към Азия. В началото на този път е Мадарският конник. Преди всичко Мадара е място светилище. Там са открити следи от древно тракийско светилище – нимфеум, тангристко светилище (капище), а след ІХ век под конника се съгражда манастирски комплекс. Самото изображение на релефа се определя като прабългарско. Според някои изследователи конникът от Мадара държи в ръцете си ритуална чаша от череп – символ на канската власт. Като оная, която познаваме добре от учебниците по българска история – чашата, която държи в ръцете си кан Крум. Това не е единствената чаша-череп в българската история. Подобна чаша по-късно е направена от черепа на Балдуин. От сребърна чаша-череп пиели мъжете, поканени на пир от цар Иван-Александър, както свидетелства един кръстоносец. У древните българи, пише Дориан Александров, е съществувал стар обичай да изработват от черепите на убитите си врагове, на своите герои, владетели, светци, духовни водачи, специални ритуални чаши, с които пиели при специални случаи. По-рано даже подобен обичай е засвидетелстван у траките.

В Тибет, Индия, Хималаите, ритуалната чаша от череп се нарича капала/габала – „глава, череп”. Самата дума „капище”, приета и в нашия език като място за жертвоприношения, се извежда също от санскритското „капала”. Подобни на Мадарския конник изображения – на конници с куче и животно подобно на лъв/барс, са били открити в Тибет, Индия, в Афганистан. В Тибет ги наричат „майдар”. Освен това в Тибет има планина, свещена за будистите, наричана Мардар. (Марияна Хруза) В Афганистан подобен паметник носи името Раг е Модар.

Мадарският конник е най-значимият паметник на българската култура. Съществува теза, че старите българи са били последователи на източния митраизъм – също разпространен из Тибет и Монголия. Така името на Мадара се свързва със слънчевия бог Митра. Според Пламен Цонев това води до изясняване на загадките около името на Тангра, който е изобразяван подобно на Митра с кинжал в едната ръка и човешки череп (капала) в другата. Това според него навежда и на въпроса: дали малоазийската Кибела, тракийският град Кабиле и афганистанската столица Кабул (ние само добавяме и едноименния рилски връх) няма да намерят обяснение чрез „Капала” (Пламен Цонев).

Една пролет няколко туристи поели към Седемте езера през връх Ташмандра и Кабул. Преминавайки под един снежен тунел на Кабулски поток, се натъкнали на изрисувана каменна плоча. На нея била издълбана квачка с пилета. На следващата година, когато снегът се стопил, разказвачът повел нагоре двама-трима иманяри. Но за добро или за зло, знакът не бил открит. В иманярството квачката с пилета играе особена роля. В народната ни астрономия този знак означава съзвездието Плеядите. То е наричано в миналото кокошка, власи, власци, стожа/е/ри. Някога по него „селяните разпознавали кое време е през нощта и кое през годината”. Плеядите изчезват от небето на Гергьовден и се появяват на Димитровден. Така те разделят годината на два сезона. Съзвездието било наричано още хайдуци, или хайдути, защото то било откраднало едно влахче – най-слабо светещата звезда, и били гонени от власите (така наричали и съзвездието Телец), които искали да си вземат назад влахчето.(Ковачев,193) Последното име на съзвездието – хайдуци – ни връща към върха Харамията и към... старобългарското шаманство. Връх Кабул, връх Харамията и Седемте рилски езера са част от старо и значимо в миналото култово средище. (Анчо Калоянов) Едрите звезди над върха и слънцегреенето над него, ниската облачност, липсата на мъгли са осигурявали отлични условия за шаманите звездобройци, изучаващи небето. Подобна роля – на обърнато небе, са играели нощем и спокойните води на вътрешния Близнак и на езерото Окото. Каменната плоча с квачката, водните огледала на езерата, имената на скалите Гарвано и Шаино, истории като тая за улов на елен чрез свирня (чист Орфеевски мотив), разказвана от един местен жител, са все шамански реалии.

Следващато иманярско предание ще ни изкачи по-високо. Край Кабул трябва да дирим голямо царско съкровище. Към него водят тунели, които са скрити под водите на едно от близките езера. В друго сведение също се говори за тунели и подземни пещери под Кабул. Според него, под върха има огромни зали – космическо-земна лаборатория. В нея светли същества работят за свързване на материалния свят с духовния. Това сведение влиза в диалог с беседите на Петър Дънов, в които за Рила се говори като врата към Агарта. Н. Рьорих ни съобщава, че Агарта е подземен град, намиращ се недалече от главния град на Тибет – Лхаса. Там, в подземните пространства на свещената планина Кун Лун, пълни с несметни богатства, работят за благото на човечеството „осемте безсмъртни”. Навсякъде в Азия, където Рьорих минавал, дочувал да се споменава за тайнствена страна или град, където са събрани мъдри хора, посветили мъдростта си в служба на човечеството. До тази страна се стигало по подземни коридори, а в приказните й пещери била събрана цялата мъдрост на света. Хората там владеели вътрешните си сили и знаели как да ги съединяват с космическите токове. Името на тая страна – невидима и недостъпна за обикновения човек, е Шамбала. Шамбала на санскритски се превежда като Калапа. По-горе стана дума, че едно от значенията на Кабул се свързва със санскритското капала – чаша, череп. Близостта на двете думи едва ли е случайна. Дали тогава несметните богатства под Кабул, за които споменават иманярите, не са събраните знания и мъдрост в пещерите му. И това отново ме връща към другото значение на Кабул като чаша на знанието. Свещените места са места на специфични енергии, чрез които земята получава енергия от Космоса. Това са места, които пречистват и зареждат човека. Един от най-добрите познавачи на планините у нас – Райчо Гънчев, пише: „Планинските била и върхове носят една друга енергийна особеност. Там, където различни енергийни полета и нива се пресичат, се осъществява връзката между земята и космоса. Тези свещени за древните места са ползвани за медитация и проникновения. Тяхната роля и днес смътно се долавя от посетилите ги, чрез успокоението и благоразположението, което придобива организмът им на това място”. В тоя цитат разпознаваме една изчистена и обеднена представа за Кабул, бледа отсенка от усещането за простор, спокойствие, хармония, полет на духа, които ни дава върхът.

Извън населеното място свещените места най-често приемат формата на оброчища. Днес те са свързани с християнството, но в тях все още личи връзката им със старите езически (предхристиянски) светилища. Обикновено оброчищата се изграждат на високо място и имат няколко задължителни елемента – изворът, вековното дърво или група вековни дървета и камъкът. В литературата и в стария разговорен език като синоними на оброчище се използват курбанище, подкръс, запис, камик. Последното име идва от белязване на мястото с някакъв камък – по време на християнството с каменен кръст. Най-често оброчището е посветено на светец, който е покровител на дадена местност или по-голяма територия.

Връх Кабул се споменава и в друга легенда, която е свързана с кан Тервел. Владетелят получил вест от сваления византийски император. Той помолил Тервел да му помогне да се изкачи отново на трона си. По заръката на съвета на великите боили, Владетелят поел към Долната земя – така наричали някога Македония. Искал да се посъветва с чичо си Кубер. За по-бързо избрал по-пряк път – през една висока планина. Местните траки я наричали Майка на водите - известно е, че тракийското название на Рила било Донука, или Водна планина. Скоро попаднал в местност със седем езера. Водачите му разправяли, че тия езера са свещени. И че достъпът на хора край тях бил забранен. Когато хората се опитвали да проникнат до езерата, от близкия връх на запад от развихряла страхотна буря, която покривала и тях с мъгли и облаци. Канът бил чувал подобна легенда преди. Тя идвала от земята, която българите владеели преди да основат Велика България – една от техните прародини. От там те донесли със себе си малко неща – шепа пръст и свещения камък, взети от планината на дедите им. Откъснал се от спомените си Тервел и поел към върха. Владетелят вървял сам, на мръкване било. Скоро след това водачите и воините, които останали долу чули, как три гръма проехтели над върха. И три светкавици прорязали небето над него. На другият ден, когато Тервел слязъл при хората си, казал: „Тангра ми даде знак. На този връх ще донеса свещения камък на българския дух. От днес нататък върхът ще носи името Канбул”. (Петър Д. Добрев). Минали години, може би векове. Променили се хората, променил се и езикът им. Променило се и името на върха – от него изпаднала една буква. А камъкът? Камъкът поставен от кана може да се види там и днес.