История на Банско

Град Банско отдавна е спечелил славата на селище с богато и разнообразно културно - историческо наследство, изиграло важна роля в утвърждаването на българските ценности и оставило забележима следа в цялостното ни израстване като държава. Безспорни са доказателствата за неговото активно участие в могъщия подем на нацията през Възраждането, но историята му е далеч по-древна и нейното начало се губи далеч назад във вековете. Сведения за развитието на региона през по-ранни епохи дават археологическите разкопки и проучвания. В околността са регистрирани над 100 обекта, включени в археологическата карта на България. Сред тях е „Ситан кале“ (“Калята“) - крепост, обитавана още от траките, достигнала своя апогей през античността и ранното средновековие и продължила съществуването си до падането под турско робство. Именно от там местното население дава своя последен отпор срещу османските нашественици. Периодът на турското робство (или османско присъствие) е наситен с всякакви легенди за Банско, някои от които са чиста историческа истина, а други - чиста измислица. Но за легендите за Банско сме подготвили отделна секция от нашия сайт.

Смята се че територията на Банско е заселена от траки, римляни, византийци и славяни от най-ранните исторически времена. За това свидетелства големият брой археологически обекти, открити тук: в местността Юлен има антична крепост, в местността Старото градище (на 4 километра от Банско) – друга антична крепост, както и тракийски надгробни могили в близост до нея. В местността Свети Никола са намерени ценни археологически находки - глинени и бронзови съдове, сребърни монети и женски фигурки за украшение, които според археолози са оставени от тракийски заселници. В местността Лисича има две тракийски надгробни могили – едната е разорана от иманяри, а другата е напълно запазена. В местността Доброкьовица са намерени остатъци от лекарствени препарати и комплект бронзови медицински инструменти. Благоприятното планинско разположение и изобилието на водни източници определено са допринесли за ранното заселване на Банско. Смята се че котловината е обитавана от тракийското племе меди, чиято столица Ямфорини се е намирала на няколко километра от днешния град. Известно време те били под владението на гърците - за това свидетелстват следите от светилище на богинята Хера, намерени в подножието на Пирин. В края на III и началото на IV век преди Новата ера котловината е завладяна от римляните. Неоспоримо доказателство за тяхното продължително владение са останките от крепостта „Ситан Калята“ (или както бансканлии я наричат „Ситан Кале“ - вече спомената в началото) – най-голямата и най-важна стратегическа крепост по поречието на река Места. Тя е на няколко километра от Банско, на запад от река Глазне. Била e дом на местния владетел и неговото семейство, както и на стражите и част от многобройния гарнизон. Постепенно около крепостта се появяват множество къщички и заселници от други райони, започнали да търсят закрила и препитание тук.

Смята се, че Банско окончателно се оформя като селище в периода IX - X век, когато няколко махали се обединяват. През X век Разложката котловина вече е част от територията на новообразувалата се българска държава, а при нападението на Разлог от османците Банско увеличава значително населението си заради бежанците от съседните селища. По време на турското иго градът е от онези места, които запазват част от правата си благодарение на материалното си състояние и непокорния си характер. Доказателство за това е че град Банско никога не е потурчен и в неговия регистър никога не е записван мюсюлманин.

На територията на община Банско са проучени изцяло археологическите обекти в местностите „Шипоцко“ и „Свети Иван“. В „Карагонско“ и „Свети Никола“ археологическите разкопки са текущи. Първото документално свидетелство за Банско се среща в османски регистър на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. До ХVIII век банскалии са предимно животновъди и занаятчии, които разчитат на просторните пасища и богатите гори. В периода на национално Възраждане Банско се развива като градски търговско - занаятчийски център. Покрай река Глазне се изграждат много воденици, дъскорезници, валявици, тепавици, табахани за щавене на кожи и други. Предприемчивите му жители поддържат търговски връзки със селища от Егейското крайбрежие, от Централна и Западна Европа. Кервани с дърводелски, кожарски и железарски стоки се отправят към Беломорието, в Серско и Драмско и докарват обратно памук, риба, тютюн, афион, маслини, необработени и обработени кожи. В много градове на Европа - Будапеща, Виена, Лайпциг, Марсилия, Лондон - са открити търговски кантори на банскалии. Много от децата на замогналите се родове се образоват в чужбина. Разширените контакти с външния свят още от ХVІІІ век са стимул за националното самосъзнание и превръщат Банско и региона в едно от огнищата на Българското Възраждане. По това време в града има около 17 хаджийски фамилии, от които над 10 още носят родовата слава.

Банско е родно място на неговия основоположник и автор на „История Славяноболгарская” Паисий Хилендарски (1722 - 1773). През този период тук са родени и живели още: видният български просветител Неофит Рилски (1793 - 1881) - монах, учител, архитект, музиколог, поет и художник, човек с енциклопедични занимания и интереси, определян като „патриарх на българските учители и книжовници”. Тома Вишанов Хаджиикономов - Молера е основател на живописна школа с огромен принос за развитието на националните традиции в религиозното изобразително изкуство. Марко Теодорович Везьов (1760 - 1840) е търговец, издател и просветен деятел. Тук следва да се добави, че от Банско са и братята Димитър и Костадин Молерови – фолклористи и краеведи, потомци на прочутата фамилия Молерови, и много други. Банско е родно място и на Никола Йонков Вапцаров (1909 - 1942) – гениален български поет от световна величина и значимост.

Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година, а паметта му се отбелязва на 19 юни. Информация за живота на Паисий е възможно да се получи от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските хроники и някои негови писма. Роден е през 1722 година - казва се че завършва „История славянобългарска“ на възраст от 40 години. Родното му място е в Самоковската епархия, а светското му име - Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“). В своя статия от април 1912 година, в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на Паисий от Банско - по това време градът все още се намира под османска власт. Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като люлка на Българското Възраждане - поредната абсурдна теза на македонизма, тъй като тенденции за пробуждане на националното самосъзнание на българите е имало от Варна до Охрид и от Видин до Одрин... Като водещо се има мнението на Йордан Иванов, че Паисий е бил роден в Банско - вече е известно че баща му Михаил Хадживълчов е бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона и особено на Хилендар и Зограф. Паисий Хилендарски не получава системно образование, а през 1745 година се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен. По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония (надяваме се че за подобно изказване македонските историци няма да ни откъснат главите!) През 1758 година Паисий пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история. По-късно те му послужват за написването на основния негов труд, с който той става известен в България и в света. „История славянобългарска“ е името на книгата, която е завършена през 1762 година в Зографския манастир. Таксидиот означава пътуващ монах, който събира доброволни дарения за манастирите; според покойния професор Божидар Димитров (бивш директор на Националния Исторически музей) таксидиотите са били хора, които са носели сериозни суми в брой - все пак са пътували и са събирали доброволни дарения. Поради това за таксидиоти били избирани обикновено монаси със сериозна физическа сила, които освен това са били и добре въоръжени и способни да се защитават с оръжие. Можем да си представим какви рискове са поемали тези хора да се разхождат сами из територията на България в смутните кърджалийски времена с големи суми в брой! Вероятно професор Димитров е прав - на всички рисувани изображения на Отец Паисий виждаме един висок и силен брадат мъж, който гледа решително и с когото не е добра идея да влизаш в пререкания...

Преди да напише своята история Паисий напуска Хилендарския манастир поради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот той носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се че Паисий е починал през 1773 година на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес Свети Георги - квартал на Асеновград).

„История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царство на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Последният е привърженик на крайния илиризъм, който Паисий критикува. За написването на своя труд авторът е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Използвани са и Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други исторически документи, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий („Житие на Свети Иван Рилски“, „Житие на Света Петка Търновска“), а също и житията на светците Гарваил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и други. Ползвал е и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици. Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите и да им внуши че имат основания за високо национално самочувствие. Високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилиация и изчезване на българския род също било водещ мотив за написването. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин - Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на „История славянобългарска“ може да се смята за начало на Българското възраждане. Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански при посещението му в Котел през 1765 година, а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 година под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович. То се счита за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.

Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на Българското възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име. С постановление на правителството от 28 юли 2000 година се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. През 2008 година в град Банско е открит мемориален музей, посветен на него.

Икономическият и духовен подем през ХVІІІ век и особено през ХІХ век се проявява и в актовете на местното самоуправление в тогавашното село Банско. Около 1850 година е основана Банската българска община като продължение на сформирания през 1833 година общоселски обществен съвет за изграждане и изписване на църквата „Света Троица” - тя е построена през 1835 година и осветена през 1837 година. В ръководството на общината влизат влиятелни представители на търговско-занаятчийското съсловие.

През 1835 година църковното настоятелство купува къщата на Панде Хаджистенов, в която за учители са назначени мирски лица, които преподават по новата образователна система, т. е. по образец на откритото същата година първо светско училище у нас в Габрово.

В Банско е роден и живял известният български книжовник Неофит Рилски - със светско име Никола Бенин. Неговата родна къща е запазена и до днес - нарича се Бенина къща и в нея той е живля от 1793 до 1811 година. Обикновено се приема, че Неофит Рилски е роден през 1793 година в Банско, но според други сведения това става през 1790 година в село Баня (Гулийна баня), Разложко. Баща му е поп Петър Бенин от рода Бениновци и е първият учител в Банско, а майка му Екатерина е от род на заможни разложки търговци на памук. Никола получава началното си образование в килийното училище на баща си. Негов дядо е игуменът на Рилския манастир Теодосий I Рилски. Още от малък Никола Бенин завързва особено тясно приятелство с едно от момчетата в Банско, Димитър Молеров, чийто баща е зографът Тома Вишанов Молера, създател на Банската живописна школа. Налага се обаче Димитър да замине за Рилския манастир и там да учи за иконописец. Никола не може да се раздели с приятеля си и против волята на баща си бяга от вкъщи и заедно с Димитър отива в манастира. Въпреки това скоро иконописването омръзва на Никола и той става послушник при проигумена Йеротей Рилски, който го покалугерява през 1811 година и му дава монашеското име Неофит. След като приема монашеството, Неофит е изпратен да продължи образованието си в Мелник. Тук от 1822 до 1826 година се учи при погърчения влах Адам Запекос и става добър елинист. След това учи и във Велес.

През 1827 година Неофит започва да преподава в Самоков, където известно време е секретар на епископ Игнатий. Негов ученик и впоследствие близък приятел е Захарий Зограф. Младият иконописец и художник приема своя учител като свой духовен водач и съветник. Двамата водят активна кореспонденция, която е ценен биографичен източник, до самата твърде ранна смърт на Захарий Зограф през юни 1853 година. След Одринския мир от 1829 година епископът е убит и Неофит се връща в Рилския манастир. Там той работи като учител до 1833 година, когато част от манастира изгаря. Тогава той е пратен при патриарха, заедно с няколко други братя, за да издейства разрешение за възстановяването на църквата, както и за събиране на помощи за това. Мисията се увенчава с успех, ако се съди по султанския ферман от 10 ноември 1833 година. Още същата година Неофит става духовник при метоха в Казанлък. Там среща търновския митрополит, който по искане на Васил Априлов го изпраща в Букурещ, за да изучи алилодидактическата метода в тамошното гръцко училище. Той му възлага и трудната задача да съчини учебници за проектираното от Априлов взаимно училище в Габрово. През 1834 година Неофит се връща в България и на 2 януари 1835 година първото габровско взаимно училище отваря своите врати.

През 1835 Неофит преподава известно време в Габрово, като същевременно прави първия успешен превод на Новия Завет на новобългарски език. Тъй като не се разбира добре с учителите и учениците, той напуска и става учител в Копривщица. През 1836 година създава първия български глобус. През този период Неофит Рилски издава множество учебници и учебни пособия, намерили широко приложение в просветната дейност в страната: „Взаимоучителни таблици“ (1835), „Буквар, извлечен от взаимоучителните таблици“ (1835), „Свещенний краткий катехизис“ (1835), „Краткое и ясное изложение на гръцкия език“ (1835), „Българска граматика“ (1835), „Краснописание“ (1837). След две години учителстване в Копривщица Неофит се прибира в манастира и продължава книжовната си дейност. След като получава покана да преподава славянски езици в богословското училище на Халки, той преподава там от 1848 до 1852 година, след което се връща в Рилския манастир поради епидемията от холера в училището. През 1851 година излиза неговата „Аритметика“, а година по-късно – „Христоматия славянского язика“. От 1852 година до края на живота си се посвещава на книжовна дейност в Рилската обител.

През 1858 година идва предложение от търновци до Неофит да стане ректор на проектираната от тях семинария, но след като преценява силите си, той отказва. От 1860 до 1864 година служи като игумен на Рилския манастир. През 1875 година е издаден неговият „Словар на българския език, изтълкуван от църковно-славянски и гръцки език“, а през 1879 година – „Описание болгарскаго священнаго монастира Рилскаго“. Неофит Рилски умира на 4 януари 1881 година в Рилския манастир.

Списъкът на произведенията на Неофит Рилски е доста дълъг, тъй като той се е занимавал основно с книжовна дейност през целия си живот:

По-късно достоен продължител на величавото просветителско дело на Неофит Рилски в Банско е учителят Никола Попфилипов. По инициатива на Банската българска община и с щедра дарителска намеса на Марко Георгиевич през 1857 година се изгражда нова училищна сграда, преустройва се взаимното училище в класно, разпространяват се възрожденски вестници и книжнина. Общината организира строежа на камбанарията на църквата „Св. Троица“ през 1850 година и монтирането на часовников механизъм през 1866 година. През 60-те и 70-те години на ХІХ век Банската българска община оглавява борбата срещу гръцките църковни власти за независимост на българската църква и за развитие на просветното дело в селището. Общината подпомага материално семействата, пострадали при потушаването на Кресненско - Разложкото въстание и на Илинденско - Преображенското въстание и предприема ред други обществени инициативи след Освобождението от османското присъствие през 1912 година.

Икономическото благосъстояние се отразява и в характеристиките на жилищната народна архитектура от ХVІІІ и ХІХ век. Изградени от камък, богатите къщи имат монументален крепостен изглед. Главно по това те се различават от жилищната архитектура в другите селища на Разложкия край. Към тези качества следва да се добави и забележителната дърворезбена и стенописна украса, което свидетелства не само за материалните възможности, но и за високата художествена култура на банскалии. Характерни примери за ранната местна строителна традиция са Хадживълчовата, Хаджирусковата, Веляновата къщи. С архитектурните си достойнства и богата художествена украса се отличават Веляновата, Сирлещовата, Тодевата, Загорчината, Джиджевите, Златевите, Коювите, Стефановите къщи и други.

В контекста на темата за духовното развитие през този период следва да се спомене че Банско е първият от българските градове, в които през втората половина на ХІХ век се създават протестантски общности. Още през 60-те години на ХІХ век, т.е. преди появата на протестантски мисионери по тези места, тук съществува евангелска общност, формирана от православния свещеник Димитър Младенов и местния учител Никола Попфилипов. На 06.08.1868 година в Банско се учредява Българска евангелска църковна община, което се приема и за рождена дата на първата протестантска църква в България.

В края на ХІХ и началото на ХХ век Банско е най-голямото селище в Разложката кааза. Според данните, посочени в труда „Македония. Етнография и статистика” на Васил Кънчов, през 1900 г. „в него живеят 6500 българи-християни”. През този период Банско се превръща в център на национално-освободителните борби. Кресненско - Разложкото въстание (1878 – 1879) е опит за освобождение на Кресненско - Разложката долина, останала в пределите на Османската империя по силата на решенията на Берлинския конгрес, проведен през 1878 година. Почти цялото местно население взима участие във въстанието, което има временен успех – установено е така нареченото „Седемдневно Разложко царство” с център Банско. Потушаването на въстанието е съпътствано от терор и издевателства над местното население.

През 1896 година, по време на учителствуването на Гоце Делчев в Банско, селището се превръща в околийски център на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и важно звено в конспиративната комитетска мрежа. Кулминация на националноосвободителното движение в региона е Илинденско - Преображенското въстание от 1903 година. Банскалии участват активно в освободителния процес - 131 местни жители са доброволци в македонските чети. Откроява се подвигът на местния учител Радон Тодев и неговата чета, които по време на въстанието намират смъртта си в Годлевската планина.

Територията на настоящата община е включена в пределите на България през 1912 година. Банско е освободено на 5 октомври същата година с помощта на четата на Христо Чернопеев и другите сборни чети на деветимата войводи - Лазар Колчагов и Йонко Вапцаров, баща на поета Никола Вапцаров. В националноосвободителните борби от това време участва и войводата - поет Пейо Яворов. Неговата крилата фраза "Братя, хвърляйте фесовете, от днес сте вече свободни българи!" може да се види и днес върху паметна плоча в двора на църквата в Банско. Избраната петчленна общинска управа на Банско с първи кмет Асен Тодев се включва в структурата на утвърдената в страната държавно - административна система.

След Първата световна война главният поминък в Банско е земеделието, скотовъдството, добив на дървен материал за строителството и за дърводелство - изработване на мебели и други изделия за бита. Покрай река Глазне и по това време е имало много стругове, чаркове, дараци, воденици и една мелница. По това време градът има 4550 жители.

В Банско е роден и Никола Йонков Вапцаров, поради което историята на града е и много тясно свързана с трагичната съдба на този поет. Той е живял от 1909 до 1942 година, творчеството му е предимно със социална и хуманна тематика. Единствената издадена приживе стихосбирка на Вапцаров е озаглавена „Моторни песни“ и е издадена през 1940 година. Превеждана е на много чужди езици. Вапцаров сътрудничи на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и е активен антифашист. В резултат на политиката на Коминтерна и директивите на БКП е повлиян от идеите на македонизма. През 1942 година е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 09.09.1944 година - след смяната на режима.

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември според юлианския календар) 1909 година в град Банско, който тогава все още се намира на територията на Османската империя. Баща му е войводата от ВМРО Йонко Вапцаров - поради известността на бащата поетът много често се назовава в различни литературни източници с трите си имена или с фамилията си и инициалите на името и презимето - Н. Й. Вапцаров. Майка на поета е Елена Везюва, която със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка - за съжаление нейният син обаче се ориентира идеологически към една диаметрално противоположна идея. Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 година в къщата на Йонко Вапцаров. Руснакът е белогвардейски емигрант, който се оказал по-късно агент на болшевишката служба НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 година д-р Майлер бяга обратно в СССР. Предполага се че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, така наречената ВМРО - обединена. Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата идея се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944. От друга страна къщата в Банско е посещавана от видни интелектуалци (поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и други) и дори от короновани особи: цар Фердинанд, Вилхелм II и Борис III. През 20-те и 30-те години на ХХ век семейство Вапцарови е чест гост в царския дворец в София. Запазени са групови снимки на юношата Никола с цар Борис ІІІ и обкръжението му.

От 1924 до 1926 година Вапцаров учи в гимназията в Разлог. След това започва да следва в Морското машинно училище във Варна (от 1926 до 1932 година), което по-късно е наречено на негово име. Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 година с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършване на училище е произведен в ранг офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.

След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после като механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. През 1936 година след авария е уволнен от фабриката. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в банка. От 1936 до 1938 година Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж. През септември 1940 Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска, оставайки отново безработен. По принцип Вапцаров е с лявополитически убеждения и в началото на Втората световна война се занимава с просъветска дейност. През ноември 1940 по време на Соболевата акция заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е извършен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи агитационни материали. През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на юни 1941 е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Полицията го интернира за три месеца в Годеч до произнасянето на съда. При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата (ЗЗД) го намират за невинен и той е оправдан. Междувременно СССР е нападнат през юни 1941 година от Нацистка Германия; след като се завръща в София на 31 август, Вапцаров започва да търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната начело на една от няколко групи съветски диверсанти през лятото на 1941 година. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП (комунисти), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. Никола Вапцаров е назначен за деловодител на „минноподривната комисия“ и за дейността си получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финансирана от СССР.

През март 1942 година след продължителни агентурни действия полицията извършва арести на над 750 комунисти и безпартийни нелегални. Впоследствие около 60 от тях стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество на терористична група, финансирана от чужда държава по време на война, както и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България. Има и редица обвинения за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. Вапцаров е арестуван на 4 март и след мъчения в ареста признава за нелегалната си дейност. При последвалия обиск в дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други доказателства, уличаващи го в конспиративна дейност. На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протоколът от откритото заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 показва че пред съда Вапцаров се отрича от показанията си, дадени при разследването. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на цар Борис III, но бива отклонена. Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България и в процеса срещу ЦК на БРП е призован за свидетел.

Вапцаров редактира вестник „Литературен критик“ през 1941 година. Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941) и списание „Занаятчийска беседа“ (1937 – 1941). През 1937 година печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка („Моторни песни“ - 1940 година) под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много негови произведения са издавани след смъртта му.

Никола Вапцаров е роден и израснал в средата на бански патриоти. Баща му участва в българското националноосвободително движение в Македония и активно работи за българските национални интереси. Самият Вапцаров, както в годините на обучението си във Варна, така и след това, проявява българското си национално съзнание, но и горещ романтичен патриотизъм. Впоследствие като прокомунистически ориентиран младеж, той е повлиян силно от тезата на Коминтерна по Македонския въпрос от 1934 година – за създаване на отделна народност на базата на македонската етнографска група от българския народ. Става член на т. нар. Македонски литературен кръжок, инициативата за чието създаване е на Централния комитет на Работническия младежки съюз (РМС). В доклада му „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея...“, прочетен пред сбирка на кръжока през октомври 1938, се анализират задачите на „пишущите македонци“ за утвърждаване на „македонската кауза“. Вапцаров констатира, че съществуват благоприятни условия за „вербуване и насаждане“ на „македонско съзнание“, защото в „Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват“. Последните изречения в доклада са: „Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза...“ Относно възгледите на кръжока по македонския въпрос активистът Михаил Сматракалев по-късно отбелязва: „… ние тогава така вярвахме на партията, че тя като кажеше, че бялото е черно и ние го възприемахме като черно…“. Когато по-късно осъзнава че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени. През септември 1940 той в унисон с другите български писатели и поети възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа в пределите на България. През април 1941 година по-голямата част от Македония е присъединена към Царство България и в еуфорията, обхванала цялата страна, Македонският литературен кръжок се саморазпуска. В броя си от 20 април 1941 седмичникът „Литературен критик“, чийто уредник е Вапцаров, приветства разгрома на Югославия от германските войски и честити обединението на целия български народ. За отбелязване е, че Вапцаров пише само на български език - за сравнение Елин Пелин пише хумористични творби на родния си шопски говор, който е западен както повечето македонски. Вапцаров обаче никога не достига до опити за обособяване на отделен македонски език. В неговия доклад от 1938 година изобщо липсва въпрос за създаването на македонски книжовен език. Освен това в полицейското му дознание са запазени обясненията на поета от 1940 година, където той се самоопределя като българин. Според академик Димитър Митрев, който сам е участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, „македонските емигранти“ в България, които се стремели да бъдат „македонски патриоти“ в „съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от „великобългарски шовинизъм“. Такива нюанси според него се забелязвали и в поетическите опити на Никола Вапцаров.

В Република Северна Македония Вапцаров е смятан за етнически македонец, загинал като мъченик заради нацията си. Пренебрегва се фактът че Вапцаров е действал в София и е бил съден и разстрелян заедно освен с Антон Попов и с петима комунисти с произход от Мизия и Тракия.

Фамилията на Никола Вапцаров произлиза от прякора на човека, от когото Йонко – бащата на Никола, купува къща с вапцарница (бояджийница). От там идва и поговорката "Вапцахме я" - в смисъл омазахме работата тотално. Йонко променя фамилното си име на Вапцаров. Племенницата на поета, Мая Вапцарова, е известна кинорежисьорка и писателка.

В историографията за поета Никола Вапцаров се различават два периода: до 1989 година той е пропагандиран като образец на поет-комунист, а след 1989 г. се разкриват нови факти за живота му и образът му придобива по-противоречиви измерения. Автори като журналистката Даниела Горчева дори го обвиняват в тероризъм, държавна измяна и национално предателство, а творбите му определят като чисто пропагандни, и с някои изключения – лишени от художествена стойност. Разбира се, такива изказвания могат да се обяснят с ефекта на махалото - в началото на 90-те години на ХХ век на мода беше яростният антикомунизъм и отричането на всичко, свързано с БКП - не че повечето идеи и произведения не бяха наистина за отричане... Днес името на Вапцаров носят организации, училища, читалища и много други. Стихотворенията му са преведени на над 90 езика. На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 година са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда, наред с други лауреати. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майка му Елена Вапцарова.

През 1937 г. е обявен първият конкурс на Радио „София“ за оригинална радиопиеса. Малко известно е че Никола Вапцаров печели втора награда на този конкурс с едноактната драма „Бент“, която остава незаписана. Къщата, в която поетът живее със семейството си след 1912 година в град Банско, e музей. Квартирата на поета в София също е музей. През 2003 година част от постройките на гарнизонното стрелбище в София са реставрирани и превърнати в музей, посветен на жертвите на политическо насилие в България. Доста от експонатите в музея са свързани с Вапцаров, който на 23 юли 1942 г. е разстрелян тук заедно с други антифашисти. Сред реставрираните помещения е тунелът, в който е извършен разстрелът. От 2004 година гарнизонното стрелбище функционира в списъка с паметници на културата с национално значение. Стихотворения на Никола Вапцаров посвещават Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, албанският поет Марк Гуракуки. Багряна често е обвинявана че не се е застъпила за Вапцаров след арестуването му. Тя е посочена от Вапцаров за свидетел в съда. От нея е била поискана критична оценка на значимостта на поезията му, на базата на която е щяло да се прецени дали той заслужава да бъде помилван. Тя не пожелала да се ангажира с това. Стихотворението „Вапцаров“ на Дамянов намеква за тези събития.

През 2012 е открита възстановената паметна плоча на поета във Варна. Гробът на Никола Вапцаров на Софийските централни гробища е практически унищожен. Гранитната плоча върху него е разбита на малки парчета. С киселина е заличено и името на поета от надписа на мраморната плоча. На мястото, според един от гробарите, са останали само костици от черепа и крайниците. Формалният повод е че през месец ноември 2008 година в гроба на поета е погребана негова племенница, без за това да са уведомени останалите наследници. Няма яснота кой и защо е дал разрешение. Съществува конспиративна теория, според която костите на поета са били откраднати и продадени в Северна Македония - тъй като много идеолози на македонизма смятат че Вапцаров не е български, а македонски поет, това е напълно възможно.

По повод стогодишнината от рождението на Никола Вапцаров посолството и Културно - информационният център на България в Скопие организират „Вапцарова вечер“, в която участват Румяна Пашалийска – директор на Националния литературен музей в София, и Димитър Христов, директор на Културно - информационния център. Представени са нови издания на творби от Вапцаров, между които фототипното издание на стихосбирката „Моторни песни“ и „Стихотворения за деца“. През 2009 година Българското национално радио и Министерството на културата издават компакт - диска „Никола Вапцаров в слово и музика от Златния фонд на БНР“, съдържащ записи на рецитация на стиховете на Вапцаров и песни по негови текстове, изпълнени от актьори и певци. През 1953 година в Народна Република България е заснет, а на 11 януари 1954 година е прожектиран за първи път игралният филм „Песен за човека“ - той е кръстен на най – известното стихотоворение на поета. Режисьор на филма е Борислав Шаралиев, сценарист - Христо Ганев, а ролята на Вапцаров е изпълнена от актьора Динко Динев. През 1977 година в Социалистическа република Македония по Телевизия „Скопие“ е излъчен драматичен филм със същото име, режисиран от Душко Наумовски. Негов сценарист е Славко Димевски, а главната роля е изиграна от артиста Дарко Дамевски.

Пирин планина    Банско    Мелник    Разлог    Легенди за Банско    Легенди за Пирин

Зъболекар в Пловдив   Езера    История на Видин

Информация за Рила планина    Имплантологичният портал на България

Къщи в Банско

Външна реклама    Зъбни импланти    Рилски езера

Снимки на езера    Лицево - челюстна хирургия