Легенди за Пирин

Пирин планина    Информация за Рила    История на България

История на Пирин    Атмегдан    Кон    Смях    Върхове в Пирин    Зъбни импланти    Човекът с брадвата    Сметка с брадва    Бира Гинес

www.dentalimplants.bg    Композити    Стара планина    Родопи    Църкви и манастири в България    Градове в България

www.ralev-dental.bg 

В тази секция на нашия сайт сме събрали различни легенди за Пирин планина. Някои от тях са достоверни, тъй като са открити в много и независими един от друг исторически източници. Други са чиста художествена измислица - като легендата за Байкушевата мура, която открихме в един форум през 2008 година. Въпросната легенда е написана от неизвестен автор (поне във форума не беше споменато кой е авторът), но е издържана стилово и е силно въздействаща. Поради това си позволихме да я публикуваме с минимална редакция от наша страна. Силно бяхме впечателни от този текст и умоляваме всеки, който знае кой е автор на текста, да ни уведоми незабавно на е-мейл ralev@bg-tourinfo.com! Разбира се, доколкото е възможно, сме събрали и някои други легенди за Пирин. Четете и се наслаждавайте на фолклора и донякъде на исторически достоверните факти!

Най-много легедни има за имената на определени местности, връхове и езера в Пирин. Така например между хижите Беговица (Каменица) и Пирин има местност, наречена Арапов гроб. Тази местност се намира по пътя между двете хижи, но не по пътя през връх Зъба и покрай Бегова капа, а по пътеката с червена маркировка, която преминава под връх Кельо и Стефанов връх. Според легендата там се е състояла борба между местен чобанин - Стефан, и някакъв бабаит, подчинен на турските власти. Въпросният бабаит е бил негър, по прякор арапина - според българското население от онези времена всички тъмнокожи субекти са идвали от Арабския полуостров, независимо дали са били негри, цигани или индийци. При въпросната борба Стефан успява да хване здраво противника си и да го притисне към земята, при което негърът умира. Овчарът се уплашил че ще бъде наказан от властите за този технически туш с фатален изход, поради което се укрил някъде в околността. Не е известно какво се случило след това, но във всеки случай тъмнокожият субект бил погребан на това място и от тогава местността започнала да се нарича Арапов гроб. Близкият връх пък започва да се нарича Стефанов връх в чест на победителя в схватката. Въпросният връх е висок 2407 метра и се посещава много рядко, тъй като е доста встрани от повечето маршрути.

Има и местност, която се нарича Арнаутски гробища. Тя се намира под заслона Спано поле, по пътя между хижа Синаница и хижа Каменица. Там са били погребвани хора от албанското малцинство, които хора са живели в поселище наблизо. Това селище отдавна е изчезнало, а албанското малцинство в България се е претопило. Съществува и връх с това име (Арнаутски гроб), който е висок 1997 метра и е разположен малко на север от местността с това име. По време на Възродителния процес името на поляната е променено на Старите Гробища, но това название така и не започва да се използва широко.

Легенда за Байкушевата мура

Преди много, много години, на брега на Азовско море се намирала столицата на Стара Велика България – Фанагория. Красива, висока крепост ограждала целия град, но тя предпазвала града само от враговете. Който е отивал във Фанагория с мир или по търговия, бил посрещан както подобава – като истински гост. Мъдър бил канът на българите Кубрат. За кратко време превърнал столицата в истински търговски център, и това се прочуло по всички близки и далечни страни. В центъра на Фанагория имало керван-сараи, където всеки търговец можел безплатно да отседне, да се нахрани, да си почине от дългия път, а камилите и конете му да са подслонени в конюшните, нахранени и напоени. Никой не се притеснявал, че ще бъде ограбен, защото в столицата на Велика България нямало крадци. За това на закрития с покрив пазар, който не се затварял ни в дъжд, ни в сняг, можело да се видят всякакви стоки – коприна и порцелан от Китай, ромейски оръжия и зехтин, килими от Персия, кожи от лисици и мечки от страната на вечния мрак, златни и сребърни украшения и посуда, ботуши от еленска и конска кожа, дрехи, екзотични плодове, мед, земеделски сечива, зърно и много, много други стоки. Много обичал кан Кубрат да се разхожда из пазара, да отсяда в керван-сарая и да разговаря с търговците. Но най-обичал да сяда в градината на своя дворец и с часове да се любува на многобройните екзотични цветя и дървета, на багрите и аромата им, и да слуша шума на разбиващите се в крепостните стени морски вълни. Много често седнал на една красива дървена скамейка под любимата си голяма мура, която преди много години сам засадил, викал своя градинар Байкуш и дълго разговаряли. Любопитен бил Кубрат и все го разпитвал за цветята, цъфналите храсти или дърветата, донесени от търговците от всички краища на света:

- Кажи ми, Байкуш, този храст с красивите алени цветове, кой го донесе?

- Този храст ли? Помниш ли стария китаец Ян Ху? – отговарял градинарят. – Станаха вече две години от както не е идвал във Фанагория… Кой знае, може да се е разболял, а може вече и да не е жив… Той ми го донесе, преди пет години. Казва се Китайска роза. Хубаво цвете, но иска много грижи и любов. Иначе умира.

- А, това дръвче, защо си го засадил в този сандък?

- Защото като стане студено го прибирам вътре. Иначе, ще измръзне. Догодина трябва да даде плодове – лимони. Него ми го донесе Лоренцо от Венеция.

- Кой Лоренцо?

- Този, дето спаси мен и сина ми Вихрен от онези татари, които убиха жена ми и двете ми малки дъщерички… Осемнайсет години минаха от тогава… Докара ни Лоренцо тук във Фанагория. Шаманът ми излекува раните, върна ми здравето. Ти ни подслони, даде ми къща, работа, която от малък обичам. Станахме приятели, изучи и сина ми заедно с твоите синове. Ей го на, Вихрен – левент юнак, отличен стрелец и ездач стана, отличен войн.

- И най-добрият приятел на сина ми Исперих. – с радост отбелязал кан Кубрат.

Така минавали дните на кан Кубрат – в спокойствие и приятни разговори със верния си приятел градинаря. Но, времената се променили. Всички отправяли жадни погледи към Фанагория, всеки искал да покори българите и завладее красивия и богат град. И започнали непрекъснато да нападат България. Храбрите войни на кан Кубрат смело прогонвали нападателите.

Но при едно нападение на хазарите, кан Кубрат бил ранен с отровна стрела и след няколкодневни непоносими мъки издъхнал. Последното желание на Кубрат било да го погребат там, на бойното поле, а до гроба му да засадят една шишарка откъсната от любимата му мура. Така и направили. Не могла да устои на вечните набези от многобройните жестоки хазари Велика България. Събрали се Кубратовите синове и решили да поведат народа към други земи – към плодородните полета на голямата река Истър (Дунав). И тръгнали.

Секнали керваните към Фанагория. Столицата запустяла, разграбена от хазари и татари. Българите лека-полека сбирали това, което все още им е останало и тръгвали на път след своите сънародници. Останал сам Байкуш сред развалините на Кубратовия дворец. Нямало я вече и красивата градина. Хазарските и татарски коне я отъпкали с копитата си. Цветята изсъхнали, крехките клонки на китайската роза прекършени, а палмите и редките дърветата едно по едно отсичали и изгаряли. Последно отсекли голямата мура.

Сърцето му се късало, като гледал тази разруха. Но друга, още по-голяма мъка тежала на сърцето му – мъката по единствения си син Вихрен, който тръгнал с кан Исперих и вече няколко години не го бе виждал. “Ще отида при Вихрен. – решил Байкуш. – Знам, че са минали голямата бяла река Истър и са стигнали чак до планините на границата с ромеите. Стар съм вече, пътят е дълъг, но съм още здрав, ще стигна. Но… преди да тръгна натам, не мога да не отида до гроба на Великият кан Кубрат.” Сбрал в торбичка хляб и сол и тръгнал на път. След седмица стоял до Кубратовия гроб. Изненадал се Байкуш като видял, че от шишарката, която сам засадил преди няколко години, е покълнала и пораснала голяма мура. Клоните и хвърляли дебела сянка, а върхът и сякаш искал да докосне белите облачета по красивото синьо небе.

- Дойдох до гроба ти, Кане, да се сбогуваме завинаги…

- Завинаги ли? – чул Байкуш зад себе си познат глас, обърнал се и не повярвал на очите си. Облечен в красиви дрехи извезани със златна сърма, с корона на главата и жезъл в ръка, на която блестял златният му пръстен, до самият ствол на мурата стоял кан Кубрат. – За къде си се запътил, добри ми приятелю, та искаш да се сбогуваме?

- Кане, приятелю, как така?... Нали си мъртъв? – недоумявал градинарят.

- Да, за враговете и хората може да съм мъртъв, но за историята ще съм вечно жив! – отвърнал кан Кубрат и седнал до стария си приятел. Разказал му как е бил убит, а Байкуш – какво е станало с Велика България, със синовете му и българския народ.

- …Няма вече живот във Фанагория. Затова ще тръгна при Исперих, при сина си Вихрен, а когато Тангра реши да прибере душата ми при себе си, да има кой да ми затвори очите и да ме погребе.

- Хубаво си решил приятелю! Иди! Иди и дай кураж на Исперих! Кажи му, че брат му кан Кубер е стигнал в земите на Македония. Да го намери и двамата да съберат народа. Да си помагат и никога да не забравят урока със снопа стрели: – една по една, дори и девойка може да ги пречупи, заедно в сноп ли са – и най-силният император няма да може да ги пречупи.

- Ще му кажа, Велики Кане, няма да забравя!

- Кажи на Исперих да не се страхува, защото бог Тангра гледа и винаги ще му помага. Кажи му още да не се плаши от никакви врагове, нито от ромеите. Те, ромейските императори ни изиграха лоши номера, не удържаха на думата си, не спазиха договора, който имахме. Напълно потвърдиха, че са двуличници. Ние им пазихме десетилетия северната граница, а те скришом продаваха оръжие на най-големите ни врагове – хазарите. Но нека знае, че ще дойдат времена, когато българските войни ще спасяват столицата им Константинопол от нашественици, а не след дълго България ще се разпростре до три морета и половината ромейска земя ще бъде българска. И от там на сетне, целият свят ще нарича тези земи Балкански, тоест земи владени от великите български канове.

- Що думаш, Велики Кане? Наистина ли? – попитал градинаря в момента, когато една шишарка се откъснала от високата мура и тупнала между краката му.

- Виждаш ли, Байкуш, тази шишарка? Тя е плод от плода на любимата ми мура в двореца.

- Няма я вече, Велики Кане, хазарите я отсякоха... – с просълзени очи казал градинаря.

- Зная това! И тази мура, дето ни прави сега сянка няма да я има дълго… Даже и гробът ми ще бъде забравен за повече от дванайсет века. Но ще дойдат времена, когато целият свят ще научи къде съм погребан, и всички ще искат да видят, и ще се възхищават на златото и скъпоценностите от моя гроб. Вземи тази шишарка. В семето й са текли сокове от моето тяло, в нея е част от моя български дух. Вземи я и я занеси на Исперих. Нека я засее в новия си дворец. От тази шишарка ще израсне голяма, висока и здрава мура. Кажи му още, че мурата ще живее до тогава, докато чува българска реч и песни, докато се напоява от потта и кръвта на българи. А докато е жива мурата, ще я има и България!

Навел се градинарят, взел шишарката в ръка и се обърнал към кан Кубрат, но него вече го нямало. Наоколо било тихо и безлюдно, само сладкопойни птички огласяли с чудната си песен околността.

Постоял още малко Байкуш загледан в гроба, станал, сложил шишарката в почти празната си торбичка и тръгнал. Вървял дни наред. Навсякъде където замръквал се намирали добри хора, които го подслонявали, а когато го изпращали сутринта, стопанката на дома слагала в торбичката му нещо за ядене. Горяните го съпровождали през гъстите гори, а когато стигнел до голяма река, намирало се някой добър рибар, който с лодката си го прекарвал на другия бряг. След месец бил пред портите на Испериховия дворец.

- Кой си страннико? От где идеш? – попитал го стражата, който пазел портите на двореца.

- Идвам чак от Фанагория. Търся кан Исперих и сина си Вихрен. Аз съм баща му.

- Няма ги тук. Тръгнаха преди десетина дена да прогонят една орда ромейски набезници, които нападнали селата в новата ни държава. – и докато обяснявал накъде са тръгнали, на хоризонта се появил кан Исперих с храбрите си войни. – А, ето ги, връщат се!

Отдалече Исперих познал дядо Байкуш. Скочил от белия като сняг кон, хвърлил се в обятията му и се разплакал. Сърцето на градинаря забило силно от вълнение:

- Не прилича на един кан да рони сълзи на рамото на един обикновен градинар, синко! Не плачи, а ми извикай Вихрен! Нямам търпение да го прегърна!

- Няма го вече Вихрен… – задавил се от сълзи и мъка Исперих. – Затова плача… Загина храбро в битка с ромеите… Погребахме го там, където го убиха...

Разплакал се дядо Байкуш. Нямал си вече никого на този свят, нито жена, нито дъщери, а сега загубил и единствения си син.

- Дай ми, Кане, един от твоите войни да ме заведе до гроба на Вихрен, пък... нека после Тангра да ме прибере при себе си.

- Но, поне си почини от дългия път! Пътувал си толкова дни! А гроба на Вихрен е много далеч, високо в Пирин планина.

- Искам да тръгна веднага, Кане, не мога да чакам!

Не могъл кан Исперих да го убеди, да остане дори за една нощ в двореца. Това, което могъл да направи било, да му даде един кон, поне да не върви пеш, да му даде храна за из път и да върне един от войните си, за да покаже къде е погребан синът му.

След няколко дни, през които Байкуш дори не посегнал към торбата с храната, стигнали до гроба на Вихрен.

- Почини си, войниче, и се върни при Исперих! Аз ще остана тук!

- Нека първо да се нахраниш! Яздихме толкова дни, а нищо не си слагал в устата си!

- Не искам храна, храбро ми войниче! – казал Байкуш, седнал до гроба и се разплакал. Дори не усетил как минала нощта.

- Аз ще потегля обратно! Остани със здраве! – казал на сутринта войникът.

- Вземи торбичката ми с храна, войниче! На мен не ми трябва. Искам да умра!

Войникът поклатил глава, метнал се на коня и препуснал обратно, към столицата на България. Уморил се дядо Байкуш да плаче, и неусетно заспал. И в съня му се явил Вихрен.

- Синко! – зарадвал се той.

- Тате, знаех, че ще дойдеш!

- Искам да умра тук, до теб!

- Не, тате, ти ще живееш! Но затова, ще трябва да се храниш. Ще си построиш малка къщичка тук, в подножието на високия връх, близо до бистрата рекичка, а аз всяка нощ ще идвам в съня ти да си говорим! А сега събуди се и стани да ядеш!

Сепнал се старият градинар и се събудил, но не забравил съня и заръката на сина си. Отворил торбата, бръкнал вътре и напипал шишарката.

- Ах, що сторих! От мъка и бързане, забравих да дам шишарката на кан Исперих и да му кажа това, що ми заръча баща му – Великият кан Кубрат. Нищо, ще построя първо къщичката, а после, ще ида да му я занеса.

Построил малка дървена къщичка, сковал си дървен нар и го застлал с дъхаво сено. Там, всяка вечер, щом сънят му дохождал и затварял очи, се явявал синът му Вихрен и дълго разговаряли.

- Сине, утре ще тръгна при кан Исперих, да му дам шишарката и да му предам думите на баща му.

- Не, тате, никъде няма да отидеш!

- Но, как така, защо? Ако не засее шишарката навреме, семето в нея ще умре, няма да покълне и пусне корени!

- Тази нощ ще завали много голям сняг и ще затрупа цялата планина.

- Ами тогава, какво да правя със шишарката?

- Засей я тук, до къщичката. Поточето, което тече наблизо, ще й дава влага. А, когато Исперих мине насам, ще му разкажеш това, което си забравил да му кажеш. Сега се събуди, стани и засей шишарката!

Така и сторил. Засял шишарката, а през нощта наистина завалял голям сняг. Когато напролет снегът се стопил показала главица мъничка зелена мура. Не с дни, а с часове расла мурата, под грижите на добрия стар градинар. След няколко години, вече извисявала снага, а под дебелата и сянка се спирали да почиват уморени горяни от близкото село Банско. Дядо Байкуш сядал под дървото при тях и с часове им разказвал за старата Велика България, за мъдрия и храбър кан Кубрат, за синовете му, за голямата мура. Постепенно, горяните започнали да наричат дървото – мурата на дядо Байкуш, а близкия висок връх нарекли с името на неговия син – Вихрен.

Минали много години. Веднъж, минавайки наблизо на път за Охрид при брат си Кубер, кан Исперих решил да посети гроба на верния си приятел. Колко много се изненадал, но и зарадвал, като заварил под голямата мура остарелия градинар, когото мислел за отдавна мъртъв. И дядо Байкуш се зарадвал и му разказал за странната си среща с Великия кан Кубрат, там на гроба в степите между Волга и Дон. Изпълнило се предсказанието на кан Кубрат. След няколко века границите на България наистина стигнали до три морета, а по-голямата част от Източната римска империя (наречена от историците през ХVІІІ век Византия) била присъединена към България. Дошли и златни години, когато мъдрите ни канове и царе запазили мира, поръчали на Кирил и Методий да създадат българска азбука, построили много училища в които се учили българските деца. Само за няколко десетки години, българите станали най-грамотните хора в Европа – осемдесет от всеки сто човека са можели да четат и пишат, докато в Европа това можело да го правят едва двама - трима на стоте. Но не само добри времена е преживяла Исперихова България. От Мала Азия през Босфора, като черна хала нахлули жестоките османски пълчища поробвайки народ след народ. Поробили и българите.

Минали повече от триста години, но колкото смели да са били българите, не могли да отхвърлят османския гнет. Въпреки робството българска реч и песни се носели около голямата мура, която пораснала толкова много, че са били нужни пет-шест чифта ръце, за да обгърнат дебелия й ствол. Нямало пътник, който минавайки наблизо да не се отбие, за да зърне с очите си Байкушевата мура, да и се полюбува, да поседне под нея, и да отпие бистра водица от близкото поточе.

Един ден, един отец, на път към манастирите в Света гора, чувайки за величественото дърво, решил да отиде и го види с очите си. Гледал отеца към високия връх на мурата е не забелязал как до него се появил друг човек. Много се изненадал отецът не само на внезапната му поява, но и на странните богати одежди, с които бил облечен и златния жезъл, който държал в ръка.

- От къде си страннико? Приличаш ми на султан с тези златни дрехи, но нямаш чалма и шалвари, а царска корона и мантия! – не скрил възхищението си отеца.

- Аз съм последният кан на онази голяма държава, която всички наричаха Велика България, държава по-голяма дори от Римската империя. Една държава от Урал до Карпатите и от страната на вечния мрак до Черно и Каспийско море. Аз съм кан Кубрат – бащата на кан Исперих и кан Кубер, които доведоха народа по тези земи.

- Ти си кан Кубрат? – изненадал се отецът. – Но, той е мъртъв от хиляда години?

- Ти, отче, служиш на Христовата вяра и не вярваш в духове. Но, аз, който останах верен на бог Тангра, сега ти доказвам, че духовете на мъртвите съществуват и ти в момента разговаряш с един от тях.

Прекръстил се отецът. Не можел да повярва на странника, който се представил за кан Кубрат. “Още един луд! – помислил си. – Как така ще мога да виждам и разговарям с един дух?”

- Виждам, че се съмняваш в моите думи. – казал кан Кубрат. – Мога да ти го докажа, защото за мен вече няма никакви тайни. Мога да ти разкажа всичко, което се е случило назад, чак до моето детство, а и няколко хиляди години по-назад, когато нашите прадеди са живели в Таримската котловина, в долините на Памир и склоновете на Небесната планина и Тибет.

- Щом знаеш всичко, можеш ли да познаеш името ми?

- Да, ти си отец Паисий и отиваш в Хилендарския манастир. – ахнал отецът от изненада, но преди да може да каже нещо, кан Кубрат продължил: – Ти си определен от бог Тангра да напишеш историята на България.

- Аз ще напиша историята на България? Та, аз не я зная!

- Ще я научиш! Сега, аз ще ти разкажа малка част от нея, а ти ще търсиш доказателствата на моите думи. – и набързо разказал историята на Велика България, историята на синовете си и на хановете и царете управлявали след тях.

Напълно повярвал отецът, защото това, което чул можело да го знае само един дух, който живее на небето, близо до Бога.

- А знаеш ли какво ще се случи с България отсега нататък? Ето, повече от три века сме под османско робство…

- Зная, но няма да ти го кажа. Каквото е определил бог Тангра да стане, това ще стане – искаме ли го или не! Ти трябва да напишеш историята, а не пророчествата за България. Но… мисли, мисли и сам ще разбереш какво трябва да стане и какво ще стане оттук насетне! Станало му любопитно на отец Паисий, искал да знае още толкова много неща, но кан Кубрат отказал.

- Мога само да ти разкажа историята на тази висока мура под която сме седнали... – и започнал да разказва. Накрая добавил: – Ето, разказах ти цялата история на тази мура. Скоро и тя ще бъде забравена, по пътеката по която сам дойде ще бродят само горските животни. Никой няма да знае за нея дълго време, но десетина години преди светът да разбере къде е гробът ми, един добър човек, който ще носи името на стария дядо Байкуш, отново ще я открие. И пак ще идват млади и стари да и се любуват.

- Значи, тази мура ще е жива, докато го има българския народ? Ами, ако някой поиска да я отсече? – попитал отец Паисий.

- Не бой се! Не съм позволявал и няма да позволя да се случи това. Ето, преди няколко години от тук мина един турски бей. Вместо да се преклони пред красотата и висотата на мурата, той поиска от нея да направят ново дюшеме в сараите му. Прати дървари да я отсекат. И те пристигнаха, но докато изкачат планината и я открият се умориха много. Седнаха под сянката на мурата да си починат. Преди да почнат да секат дървото, аз събудих отдавна мъртвия Вихрен. Той се разсърди и разтресе толкова силно цялата планина, че скалите от върха се откъртиха и затъркаляха надолу. Хукнаха дърварите надолу по клисурата, но една скала ги затрупа и уби.

- Не можа ли да направиш така, че да запазиш живота на дърварите, Кане?

- Така или иначе те нямаше да живеят. Беят щеше да ги убие, защото не изпълниха заръката му. Но, от тогава никой повече не посмя, а и няма да посмее да посегне на Байкушевата мура, защото знае, че Вихрен отново ще се събуди и разсърди. Вихрен и аз винаги ще я пазим.

- Защо го правиш, Кане?

- Защото не мога да позволя, някакъв турски бей да тъпче и търка цял живот крака в дървото, в чиито жили са текли моите сокове, приютявало векове наред моя български дух… – казал кан Кубрат и изчезнал точно така внезапно, както се бил появил.

Тръгнал си отец Паисий, а когато стигнал в Хилендарския манастир, започнал да се рови из старите архиви. Убедил се напълно в това, което му разказал духът на кан Кубрат и написал историята на България, която нарекъл “История славнобългарска”.

Сбъднали се думите на кан Кубрат. Забравена от хората за няколко столетия, през 1897 година лесничеят – Костадин Байкушев открил дървото, а няколко години по-късно, целият свят разбрал къде е бил погребан великият български кан Кубрат. И до днес, всеки посетил един от най-големите музеи в света – Ермитажа в Петроград, се възхищава на златните предмети и ценности открити в гроба му.

Байкушевата мура и до днес извисява гордо снага, преживяла бури и суши, станала свидетелка на възходите и паденията на България през последните повече от тринайсет века. Всички, които знаят нейната история продължават да я разказват и знаят, че ще я има до тогава, докогато чува българска реч и чудни български песни, до тогава, докато около нея се вият кръшни български хора под звуците на българските гайди.

27.07.2008 г.

Атина

Послеслов:

Байкушевата мура – вид, планински бор (Pinus peuce или Ieucodermis), се намира в Пирин планина и специалистите определят приблизителната й възраст на около 1350 години. Открита е от лесничея Костадин Байкушев през 1897 година на 1930 м. надморска височина, в подножието на връх Вихрен, до хижа Бъндарица, недалеч от Банско. Тя е висока 26 метра; диаметърът на ствола й е 2,2 метра; обиколката – 7,8 м.

Кан Кубрат – застава на престола на Велика България през 632 година. Приживе разделил земите и народа между синовете си, за да може да ги научи да управляват, а когато вече няма да е способен да управлява, да предаде престола на този, който най-добре се е справил. Но преждевременната му смърт през 678 година и последвалите нашествия на хазарски и татарски племена в българските земи принудила синовете на Кубрат да поведат народа към други земи. След повече от 12 века, през 1912 година в село Малая Перешчепина бе открит гроба му и целият свят разбра за това. Всички златни предмети, включително и пръстена му се намират в най-прочутия руски музей “Ермитажа” в Петроград (бившият Ленинград).

Кан Исперих – наречен от гърците Аспарух заради белите дрехи с които се обличал (на гр. език – ασπρο (аспро) - бяло и ρούχα (руха) - дреха). Исперих тръгнал по земите между Черно море и Карпатите, минал Истър и спрял, когато стигнал до подножието на Стара планина. Там, в Плиска създал столицата на новата българска държава.
На високия южен бряг на река Истър (Дунав), там където преминал голямата река, върху руините на много стара римска крепост, кан Исперих издигнал своя тутара (крепост). Тутара на кана, а по-късно просто Тутара-кан – тъй наричали крепостта хората заселили се в нея. И до днес крепостта крепи брега на град Тутракан, чието име останало почти непроменено през вековете.

Кан Кубер – повел част от българите на запад от високите Карпати, после се насочил на юг, преминал Истър и на брега на тази величествена река създал своята първа столица Бълград – днешният Белград. После се насочил на юг и трайно се настанил в местността Македония, където ромеите ги наричали Куберови българи. Техни потомци са днешните македонци, взели новото име от местността Македония.

Кан Котраг – останал в плодородните земи по поречието на река Волга, просъществувала като отделна държава до XІІІ век под името Волжка България, а после е била присъединена към Русия, а народът асимилиран с руския. Кановете на Волжка България поддържали тесни връзки с кановете и царете на Исперихова (Аспарухова) България. По този начин освен българския език, който силно е повлиял при сформирането на руския език, в Русия навлязла и българската азбука.

Кан Алцек – най-малкият брат се насочил към Рим с малка част от народа, достигнал и се установил на стотина километра от Рим.

Кан Бат Баян – най-големият Кубратов син – има предположения, че бил убит от хазарите, а народът от земите му поробен и погълнат от хазарския хаганат. Малка част от тези българи са успели да преминат Китайската стена, намирайки убежище в Китай.

Отец Паисий Хилендарски – български свещеник живял 1722–1773 год., написал през 1762 година в Хилендарския манастир “История славнобългарска”.

Балкански полуостров – Според Кръстю Мутафчиев: БАЛ-КАН от словосъчетанието БАЛ - на персийски език означаваща велик и КАН (титлата на българските владетели до 852 година). – т.е. ще рече – земя владяна от великите канове.