Ямбол

Ямбол

Ямбол е:

Избелване на зъби    Град Пловдив    Композити    Имплантология    Ралев Дентал АД    България

"Ямбооол - това е града! В Ямбол живеят всички мои хора..." Един клип в ютюб чупи рекорди по гледане. Заснет в Киноцентър Бояна по време на почивка между дублите на супер-продукцията "Спартак" и по тази причина декорът и статистите са от там. Правописът на текста е запазен и се разпространява навсякъде онлайн в този вид, а не както би трябвало - с пълен член "градът". Но да оставим кратките и пълните членове за някоя друга дискусия. Както коментира зрител: "Този клип е най-скъпата БГ продукция, понеже никоя чалга до сега не е могла да си позволи такъв декор/статисти - хехехе." Ямбол е харесван за обитаване от хората няколко хилядолетия. Първите следи от поселения на територията на днешния град, са датирани от времето на халколита (каменно-медната епоха) - началото на V хилядолетие до средата на IV хилядолетие преди новата ера. Две селищни могили са открити и проучени в чертите на града. Едната - Рашева могила, се отнася към ранната и средната каменно-медна епоха, докато Марчева могила е населена през средния и късния халколит. Част от находките, открити тук, красят експозициите на музея „Лувър“ в Париж, Франция. През Античността селищата на територията на днешния Ямбол, са в сянката на намиращият се само на 7 км тракийски античен град Кабиле – царски град на Одриското царство с каменно светилище-обсерватория. Древният Кабиле е единственият в България запазен голям тракийски античен град. Той има уникалния шанс да е съхранен и до днес, за разлика от Севтополис, останал под язовир „Копринка“, или другият голям тракийски град - Филипопол, върху който пък е застроен съвременен град. Кабиле е почти изцяло проучен и е лесно достъпен за туристи. Архитектурните останки на Кабиле са впечатляващи; голяма част от тях са консервирани и реставрирани. Те дават уникална възможност за своеобразно пътуване през времето със „спирки”: Праистория, Тракийска епоха, Елинистичен период, Римска епоха, Ранно Средновековие. Археологическият резерват е в списъка на 100-те национални туристически обектa. Днес Кабиле е обявен за народна старина, а от 1969 г. е паметник на културата от национално значение. Археологически резерват „Тракийски и античен град Кабиле” работи без почивен ден през седмицата. В музея могат да се купят специализирана литература, сувенири и информационни издания. През 2016 г. Тракийският и античен град Кабиле печели най-голямата награда - „Изборът на българите“ - в първите годишни награди в туризма у нас, организирани от Министерството на туризма. Кабиле възниква към края на ІІ хил. пр. Хр. край голям култов център на възвишението „Зайчи връх“ – което е било и древна слънчева обсерватория. През античността е бил важен икономически и културен център в Югоизточна Тракия и Долна Тунджа. Превзет от Филип Македонски през 341 г. пр. Хр.; известно време в него е бил синът на прочутия владетел - Александър ІІІ Велики Македонски. През първата половина на ІІІ в. пр. Хр. Кабиле е резиденция на тракийските царе Спарток и Скосток. Кабиле е единственият град във вътрешността на Тракия, със своя собствена монетарница, където в периода ІІІ - ІІ в. пр. Хр., са сечени царски и градски емисии. След превземането му от римляните в началото на ІІ в. сл. Хр., Кабиле се превръща в един от двата най-големи римски военни лагера във вече римската провинция Тракия. След като аварите го разрушават в края на VІ в., градът престава да съществува. През вековете градът променя много пъти името си и версиите на имената: Диамполис, Диамполеос, Диамполин, Дамполин, Хиамполин, Дамполеи, Диамбол, Дъбилин, Доуболин, Гренбоел, Динибули, Данбули, Ямполи, Янболу, Ямболу, Ямбол. В западни исторически извори градът се споменава с името Гренбоел. Всички западни пътешественици, посетили града през XVII – XIX век, отбелязват, че реката го дели на „две”.

Зъболекар в Пловдив    Начална страница    Планини в България    Мура    Байкушевата мура

Наименованието Диамполис, Дамполис на гръцки се определя от двете думи "диа" – две и "полис" – град. Или - "двоен град". Днес основната част от водите на Тунджа е изведена от градската част, за да не се повтори наводнението от началото на 60-те години на миналия век. Оттогава водата се пропуска само при много голямо пълноводие. Провежда се почистване на реката, което цели резервното корито на Тунджа, което е в регулацията на града, да се превърне в линеен парк. Тунджа е третата по дължина река в България, като в по-голямата си част - 350 километра - водите й мият бреговете на българска земя – територии в областите Хасково, Ямбол, Сливен, Пловдив, Стара Загора. 40 километра от реката пресичат Одринския вилает в южната ни съседка Турция и самия Одрин – най-голямото населено място по течението на реката. Откъде извира Тунджа? В Калоферска планина на Стара планина, на 2083 метра надморска височина и близо до връх Юрушка грамада. Тук е изворът на Тунджа, но при извора си тя не носи това име, а се нарича Селска река. Различни имена е носила Тунджа в миналото. Наричана е Тонзос или Тонзус. По целия си път Тунджа преминава през десетки населени места, като ширината на коритото й непрекъснато се променя – от няколко метра до няколко километра. По поречието на реката съществуват 33 населени места, сред които 6 града и 27 села. Пет от тях са в южната ни съседка Турция. В някои от най-тесните участъци по поречието на Тунджа са издигнати язовирни стени: например в района на село Копринка, е изградена язовирната стена на язовир „Копринка“; в района на Межденишкия пролом – язовирната стена на язовир „Жребчево“ – двата най-големи язовира по течението на реката. Красиви и силно извити меандри на много места радват сетивата; по поречието й се срещат вирове, резервати с редки птици и красиви кътчета от страната, а малко преди да напусне територията на България тя извайва приказния Сремски пролом, който разделя Сакар планина и Дервентските възвишения. Пътят й преминава предимно през равнинни места, поради което и средната надморска височина на Тунджа не е голяма – 32 метра. Единственото подчертано планинско течение на реката, е горното й течение, като то е част от територията на резерват Джендема. Предимно равнинно е средното течение - там е и най-голямото населено място по поречието на Тунджа – Одрин. Тунджа е ляв приток на Марица, при това най-дългият приток на Марица, който се влива в нея извън територията на страната – в Турция; устието й е на Бяло море. Самата Тунджа също има много притоци, като левите, планинските притоци, са повече, по-дълги и по-пълноводни. Площта на водосборния басейн на Тунджа е 8429 кв.км, като реката има важно стопанско значение за няколкото области и десетките населени места, през които протича. От незапомнени времена Тунджа е важен транспортен коридор в горното и средно течение, от запад на изток и от север на юг – в средното и долно течение на реката. В Тунджа се срещат щуката и шаранът; водите й са дом за едрия тунджански скобар и черната мряна. Много красиви кътчета край водите на Тунджа, са подходящи за туризъм и отдих сред природата; по поречието на Тунджа са Казанлъшките минерални бани близо до Казанлък.

Зъбни импланти    Артикулатор и лицева дъга    www.see-bulgaria.com    www.bg-tourinfo.com    Батак    България

В Ямбол са открити останки от римска баня, а през 1966 година при строителството на нова къща, е открит зидан гроб, датиращ от началото на IV век. В него са намерени златна фибула и пръстен с гема (на камъка е вдлъбнато изображение на римския император Константин Велики). В света са открити едва няколко подобни пръстена. В началото на IV век избухва продължителна гражданска война между Галерий и Константин за тази част от Тракия. Най-вероятно на територията на днешния Ямбол, е бил погребан някой от генералите на Константин, награден с пръстен от императора за особени заслуги. Археологическите проучвания на Ямболската крепост (чиито останки са в западната част на града), сочат, че тук е имало малко селище от пeриода IV-VI век, разрушено в края на VI век. Хора отново се заселват на това място през VII-VIII век, но и новото поселение споделя нерадостната участ на предишното – отново е унищожено. Останките от съществуващата крепост датират от X век и тя вероятно е построена от ромеите в периода от 971 до 1049 година. Тогава част от българските земи падат под властта на Източната Римска империя и започват нашествията на номадските племена печенеги, узи, кумани. За пръв път тя е спомената през 1049 г. от ромейския хронист Скилица-Кедрин под името Дамполин фрурион - по повод битката между печенегите и ромейската армия, командвана от магистър Константин Арианит. По времето на цар Иван Александър, Ямбол е стратегически център за династията на Шишмановци. Приема се, че е управляван последователно от царския син Иван Асен IV и след неговата смърт в битка с османските турци през 1349 година - от Шишман, брат на царя. През 1884 година изследователите братя Шкорпил, откриват в старите турски гробища на Ямбол каменен стълб, на който пише: „В дните на благоверния цар Йоан Александър неговият брат Шишман, господар по Божията милост, постави този стълб пред Дъбилин в годината 6865 (1356 – 1357 г.), десети индикт. И който го повреди, да е проклет от Бога и от 318-те богоносни отци!“

www.bg-tourinfo.com    Лимфна дисекция    www.ralev-dental.bg    Арбанаси    Имплантология

Ямбол е първият град на Балканите, оказал сериозна съпротива на османските нашественици. През 1373 година е превзет, но след продължителна и кръвопролитна обсада. „Владетелят на този град, който се уповавал на здравата му и издържлива крепост, упорствал и се съnротивлявал, като се укрепил вътре в града... Но понеже била минала пролетта, вътре в града всичко изгоряло от прекалената жега, обсадените се били вече разболявали и водата, и храните им се разложили от разваления въздух. Затова градът се принудил да се предаде. Правоверните войници се сдобили с голямо количество дрехи и плячка. Тимурташ бег се завърнал в султанския двор с плячка, достойна за някой цар....“, пише османският хронист Саадедин. Героичната отбрана на Дъбилин от 1373 година, оттеква до другия край на България. В народна песен за Крали Марко от Софийско, се пее: „Цар ме викна Ямбол да му браним.“ Малко градове са удостоени с подобна чест. Заради смелостта си, бранителите на Ямбол за ползвани от новата власт за войнуци – помощни части на османската армия, които се грижели за конете на султана в мирно време, а по време на война копаели окопи и траншеи и са в обоза на войската. Най-вероятно от името на късото войнушко копие „каргъ“ и лопатката „каргън“ идва и името на Каргона, където са заселени войнуците след превземането на Дъбилин от османците.

Рила    Зъбни импланти - история    Рилски езера    Седемте Рилски езера    Отовишки връх    Избелване на зъби    Япония

Ямболският Безистен, е единствената в България запазена сграда от този тип от времето на османското владичество. Разказват, че преди него на това място е била пограничната българска застава на Дъбилин. Когато дошли турците, я преправили и превърнали в безистен. Безистен означава покрит пазар. Понятието има стар персийски произход. Идва от думата bez, което ще рече "дрехи", "чаршафи", "бродирани тъкани" и наставката istan, която в случая означава място. Безистени се градяли навсякъде в Османската империя, а видът им много напомня архитектурата на джамиите. Постепенно този тип сгради се превърнали в централната постройка в търговската част на всеки по-голям град. Това е един от най-красивите покрити пазари на Балканите и еталон на обществено строителство за граждански нужди в Османската империя в периода ХV–ХVІІ в. Безистенът е построен около 1509–1510 г. и оттогава насам е естествен център на градското ядро. Турският пътешественик Евлия Челеби разказва през 1667 г. за неговия облик и стопанско значение: "Има... един солиден Безистен с четири железни порти. Такъв оживен и украсен Безистен в никоя друга страна няма. Всички ценни неща се намират в него в изобилие и на безценица..." В началото на 20 век, след частично вътрешно преустройство, Безистенът отново се превърнал в оживен търговско-занаятчийски комплекс. Отвън, край всяка от по-дългите стени, били наредени 12 сводови дюкяна. Във вътрешността се помещавали 32-ма търговеца, чиито места се разделяли от дървени прегради. През този период вече наричали мястото градски хали. По-късно, с указ на цар Борис III, Безистенът бил обявен за народна старина, а от 1972 г. вече има статут на паметник на културата. През 1973 г. е извършена цялостна реконструкция на мястото. Съборени са пристройките, а основната сграда е възстановена с материали и форми, възможно най-близки до автентичните от 1510 г. Използваните тухли са специално изработени, според строителните технологии в средновековната османска империя. Оцелял през вековете като покрит базар; от 2015 г. безистенът е вече модерен културно-информационен център, с атрактивно представяне на богатото културно-историческо наследство на Ямбол и региона. С обособени зали на три нива за среща на минало, настояще и бъдеще; култура, истории и традиции, пресъздадени чрез модерни технологии, потапят посетителя в забравени разкази и непознати случки. В подземния етаж на сградата е "Миналото". Визуализирани в 3D-формат оживяват личности, музеи и крепости, църкви, обществени сгради и паркове. Истории за себе си и времето, в което са живели, разказват виртуално 25 личности, свързани с Ямбол. "Кладенецът на времето" предлага най-интересните маршрути за разходка из Ямбол, а "Интерактивна земя" на Безистена представя на пет езика – български, английски, немски, френски и руски - най-значимите моменти от обществения и културния живот на града - могат да се видят и чуят истории за ямболския театър, музейното дело, ямболския цепелин, конския трамвай, полковете на Ямбол, масонството, анархизма, спортната слава на града и др. В залите на Безистена са подредени редки икони и произведения на приложното изкуство от фонда на ямболската Художествена галерия "Жорж Папазов"; ценни археологически експонати, предоставени от Регионалния исторически музей в града. Прекрасната акустика на сградата я превръща в магнит за концерти, театрални постановки, представяне на книги и други културни и обществения събития. Безистенът е на достъпно място в центъра на града. Има подходи за инвалиди и асансьор. Безистенът е обявен за паметник на културата с национално значение.

Язовир Карагьол    връх Калин    Мальовица    Пирин    Връх Вихрен    Мусала    Язовирите в България    Черно море    Ендодонтия    Кариес

Като стана дума за създателите на проекта за национално българско знаме - ямболията Иван Парашкевов и неговата дъщеря Стилияна Парашкевова, се докосваме до една много интересна и спорна тема за произхода на българския национален флаг. Според някои публикации, осветеното и признато свещено българско знаме, е червено със златен кръст в средата; подобно е като на това на Швейцария, но разликата е, че кръстът е златен, а на Швейцария - бял. Понякога вдясно от християнския кръст, е поставян златен лъв или златен ключ. Лъвът показва, че носителите му са ИМПЕРАТОРИ на Свещената Римска Империя, а не са васали - крале, които са с орли. Ключът символизира същото. Няма никакви "конски" опашки. Понякога българските князе носят червено знаме със златна буква "Ш" в средата, защото тя първом е изконно българска и второ - прилича на ключ. Националните символи се раждат във времена на върхови постижения или съдбоносни събития, които променят живота на една нация или държава. Така се ражда песента „Шуми Марица”; така излиза на бял свят и първообразът на българското национално знаме. Разпространеното вярване, че Георги Стойков Раковски е автор на първия български трицвет, се разминава напълно с истината. Тази вяра се основава на спомените на Йордан Жечев Планински – участник в Първата българска легия, писани след Освобождението. В тях той заявява, че по време на сраженията в Белград срещу турците през юни 1862 г., над главите на българските легионери се развявало българското знаме, което представлявало хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу зелен, бял, червен. Първата легия е имала знаме, но то е било зелено, боядисано с блажна боя, с изрисуван лъв, изправен на задните крака и надпис „Свобода или смърт”. Това знаме е запазено след разпускането на Легията и е връчено на т.н. Зайчарска чета, която опитва да премине в България през 1867 г., но е спряна от сръбските власти, а знамето й е тъпкано с крака от началника на граничната застава и наричано „кучи парцал”, тъй като на него лъвът му приличал на куче. Йордан Ж. Планински най-вероятно е видял нейде (в читалището „Братска любов”) картината „Раковски у (в) Балкана”, нарисувана от италианеца А. Сако, която представя котленеца по време на сражение с турците. Раковски е облечен с народна носия – потури, бяла риза, елек, цървули, навои, пояс, в който са втъкнати пищови и ками; а в едната си ръка държи знаме, което е хоризонтален трицвет с посочената по-горе последователност. Тази картина е рисувана най-вероятно след кончината на героя по повод на някой помен или годишнина от смъртта му. Всеки, който познавал живота на Раковски в детайли, знаел, че той не би допуснал да бъде увековечен с подобно облекло. Като представител на българската нация и човек, поддържащ близки връзки с княжеските дворове в Белград и Букурещ, той винаги се обличал според европейската мода в европейско облекло, движел се с файтон с ескортиращи конници, а Иван Касабов – дясната му ръка до февруари 1866 г., го наричал „български княз”. В този случай италианският художник използва за модел италианското знаме, което е вертикален трицвет с последователност отляво надясно зелено, бяло, червено. Това знаме е „завъртяно” на 90 градуса надясно и се получава хоризонталният трицвет, който държи Раковски. При това положение хем е запазена последователността в подредбата на цветовете в италианското знаме, хем се получава нов трицвет. Има още една недовършена картина отново с Раковски, най-вероятно - дело отново на А. Сако. В нея до котленеца четник държи знаме, хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу червен, бял, зелен. Това всъщност е унгарското знаме. Ако тези две картини бяха рисувани приживе на Раковски, той в никакъв случай не би допуснал такава диаметрална противоположност на цветовата подредба в двете знамена. Това, че Раковски няма отношение към този проблем не намалява неговото значение за българската история. Той стига до идеята за българско национално знаме, но не и до това, че трябва да е трицветно. Първият документиран трицвет в българската история, е знамето на Филип Тотювата чета през пролетта на 1867 г. То е хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу червен, бял, зелен. Това е унгарското знаме и причината да се приеме точно неговия модел, е във възхищението на българите от постижението на унгарците през тази 1867 г., когато те стават равноправни с австрийците и се появява Австро-Унгария. За да се отличава донякъде от първообраза си обаче, върху знамето е изрисуван лъв с корона, изправен на задните крака, който е поставен в щитовидна рамка, а над рамката отново има поставена корона. Гербът е декориран от двете страни с пики, алебарди, саби и по едно знаме с цветовата подредба на унгарския трицвет. Това навежда на мисълта, че знамето е дело на художник със западен произход – не е изключено отново да е А. Сако, тъй като пиките и алебардите са западно въоръжение и те не са присъщи на българите, живеещи в центъра на Балканския полуостров. Първият българин, който споменава думата „триколо(ьо)р”, е Ангелаки Савич от Свищов. Той публикува в Ботевия вестник „Дума на българските емигранти” една „развойна драма”, посветена на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Когато те слезли на българския бряг, над главите им се развявал „триколорът”, който е с цветовата подредба на знамето в картината „Раковски у (в) Балкана”. Това е съвсем естествено, тъй като Савич многократно е виждал тази картина в читалището „Братска любов”. Тя е откупена на един търг в Браила за 400 наполеона през 1869 г. и предоставена на читалището от Димитър Ценович и дъщеря му Любица. Четата наистина е имала знамена, но те не са с посочената от А. Савич цветова гама. През есента на 1876 г., когато става ясно, че поредната руско-турска война е предстояща, българите в Браила се активизират и вземат важни решения. В началото на ноември е проведено събрание на българската общност, което натоварва Иван Параскевов – преселник от Ямбол, да изработи знаме за българските отряди, които се подготвят да участват във войната на страната на Русия. Иван Параскевов е член на Добродетелната дружина, която по това време носи името Българско човеколюбиво настоятелство. Неин ръководител е бил митрополит Панарет Рашев. Това е най-русофилската организация в периода на Българското възраждане, която от появата, до края на съществуването си, поддържа идеята, че Русия е тази, която ще освободи от турското владичество своите братя българи. Иван Параскевов – богат търговец по това време - се консултира с членовете на човеколюбивото настоятелство за това, какво да представлява знамето и се стига до идеята за модел да бъде взето руското национално знаме, което е хоризонтален трицвет с последователност отгоре надолу бяло, синьо, червено. Синият цвят е заменен със зеления – цвета на знамената на четите до това време и на Първата българска легия. Така се стига до появата на първообраза на българското национално знаме. Няма никакви данни самият Иван Параскевов да е правил подредбата на цветовете, а разпространяващата се днес версия, че белият цвят е поставен най-отгоре от него, защото „бяло”, започвало с „Б” – като България, е точно толкова невярно като „откритие”, колкото и тълкуването на едно отминало време, че бялото означавало мир, зеленото – плодородие, а червеното – кръвта на убитите герои. По принцип трикольорът изобщо се заимства от френското национално знаме, но там идеята на трите цвята е съвсем друга.

След уточняването на модела на знамето, то е предоставено за изработка на 14-годишната Стилияна Иванова Параскевова – дъщеря на Иван Параскевов, и е завършено през април 1877 г., което е отбелязано на самото знаме. Знамето е декорирано с лъв и надпис. Иван Параскевов доставя от Виена необходимите скъпи материали: плътен копринен плат в три цвята (атлаз); дребни естествени перли и сърмени конци за бродерията; специално изработена дръжка и метален връх. Работата върху пробните модели и знамето се пази в тайна и продължава почти шест месеца. Към края на април 1877 г. то е напълно готово и остава в историята с името „Браилско“. За разлика от днешното българско знаме, хоризонталният трицвет завършва със срез, известен като „лястовича опашка”. Стилияна Параскевова всъщност изпълнява това, което решават членовете на настоятелството и нейният баща. Ролята й безспорно е значима, но най-значима е ролята на инициаторите и на тези, които вземат решението за подредбата на цветовете. На 6 май 1877 г. Иван Параскевов и дъщеря му Стилияна, заедно с многобройна българска делегация от Румъния и Русия, присъстват на церемонията по връчване на Самарското знаме в лагера на Българското опълчение край Плоещ. На 8 май те предават Браилското знаме на Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на Дунавската армия, който обещава да го връчи на 4-та опълченска дружина. Историческата среща е отразена в букурещкия български вестник „Стара планина“, който пише: „Г-н Параскевов поднесъл на негово височество българското национално знаме с позлатен лъв…“. На 14 май делегация, начело с Погонианския митрополит Панарет, пристига от Букурещ в Плоещ, за да освети Браилското знаме преди да се развее над Опълчението. Но това не се случва нито тогава, нито по-късно. Знамето не е връчено на никоя опълченска дружина и няма сведения къде се намира по време на войната. Руският цар просто отказва то да бъде осветено и предадено на българското опълчение, като вместо това се дава руско знаме, ушито в град Самара от трицветен плат (от горе надолу хоризонтално: червен, бял, син). Когато по-късно българските земи попадат от властта на султана, под властта на руския Окупационен корпус, ръководен от граф Николай Игнатиев, за умните българи става ясно, че като всяка империя, и руската няма за цел да освобождава никого, а има за цел да подчини колкото се може повече народи и земи под властта на руския цар (император). Години по-късно, в Търновската конституция утвърждават българското национално знаме като хоризонтален трицвет с подредба на цветовете отгоре надолу бял, зелен, червен. Браилското знаме никога не участва в бой, но за сметка на това, съдбата му отрежда изненадваща дълговечност. На 10 февруари 1879 г. в Търново, украсен с български трицветни знамена, започва работа Учредителното събрание, поставило началото на Третата българска държава. След гласуването на чл. 21 за държавния герб (22 март 1879 г.), депутатът от Елена Никола Михайловски заявява, че „са изпуснати националните бои“. Забележката му затруднява ръководството на събранието, тъй като в предложения проект за конституция няма текст за държавно знаме. Петко Каравелов оспорва трицвета като подражание на френското знаме и повежда спор с Петко Славейков, кой е хералдическият цвят на България - зеленият или червеният. На 26 март 1879 г. разискванията са прекъснати и депутатите гласуват нов чл. 23: „Българското народно знаме е трицветно и състои отъ бялъ, зеленъ и червенъ цветове, поставени хоризонтално.“. Така се узаконява държавното знаме на Княжество България с цветове, подредени по начин, който българският народ вече е възприел. През 1881 г. символът на българската държавност, е предаден в Княжеския дворец, заедно с останалите опълченски знамена, където се съхранява в Знаменната зала. Едва през 1930 г. и в края на своя живот, Стилияна Параскевова научава, че ушитото от нея знаме е в Царския дворец и издейства разрешение да го види. На последната среща със своето творение тя, плачейки, го прегръща и целува. Първообразът на българския национален трицвет, е предаден на Главния военен музей през 1946 г., заедно със Самарското знаме, знамената на 1-ва, 2-ра и 5-а опълченски дружини, знамето на четата на Филип Тотю и др. Знамето на Стилияна Параскевова е една от най-ценните реликви в богатия знаменен фонд на музея, където се съхранява при подходящ постоянен климатичен режим и без достъп на дневна светлина. През 1965 и 1984 г. е реставрирано и консервирано със съвременни технологии в реставрационното ателие на Националния военноисторически музей. Символиката на българското знаме не е точно установена и има редица вариации. През годините знамето на България получава различни наименования. Търновската конституция го нарича „Българско народно знаме“, конституциите от 1947 и 1971 г. го регламентират като „Държавно знаме“, а според новата конституция от 1991 г. то е „Национално знаме“. Но нито една от промените в българското общество след Освобождението, не засягат цветовете и тяхното разположение. Единственото допълнение е поставянето на държавния герб в горния ляв ъгъл на бялото поле от 1947 г. до края на 1990 г. Новата конституция от 1991 г. връща знамето от 1879 г.

Ямболецът Костаки Попович завършва основното си образование в Браила, където освен българския, изучава гръцки и влашки език. Завършва Одеския университет, където овладява руски, английски, френски и италиански език. Завръщайки се в Браила с много високо и качествено за времето си образование и висока култура, постъпва на работа като преводач в английското консулство в Браила, а по-късно става и секретар на английската легация в Букурещ. Все по това време се оженва за София (Елизабета) Петрович, българка с потекло от Сливен. Имат пет деца, като най-известни са дъщерите Матилда и Олга. Другите деца също са момичета и се казват Кириаца, Александрина и Мариета. Библиотеката на семейството е отрупана с много класически книги на езиците, които семейството владее. Дълго време близките му пазят спомен за неговото умение да свири на цигулка, да пее български народни песни и да разказва детските си спомени от родния Ямбол. Костаки Попович поддържа най-тесни връзки с Найден Геров, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Г. Раковски, д-р Иван Селемински, Христо Ботев, Стефан Стамболов и други български възрожденци и патриоти. Той е сред учредителите на Българската академия на науките. Фамилията Попович, или „аристократичната фамилия“, както я нарича Захари Стоянов, има запазено място в историята на българското Възраждане. Една от петте дъщери на Костаки Попович - Матилда Попович - записва името си в българската история, като Първата българска актриса. Тя взема участие в трупата на Добри Войников в театралното представление „Покръщение на Преславския двор”, изиграно за първи път в Браила на 11 май 1868 г. С позволението на баща си, 18-годишната Матилда участва в представлението, като играе на една сцена с 20-годишния тогава Христо Ботев. Дотогава женските роли в „българското театро“ са се играели само от мъже. Матилда е родена през 1850 г. Съвсем естествено, средата, в която израства, допринася тя да расте дейна, образована и демократична. Именно това й дава сили да прекрачи съществуващите тогава догми, според които, участието на жена в театрални представления, е абсолютно неприемливо. Това е така до 11 май 1868 г., когато Матилда за пръв път се появява пред българската публика в Браила, в представленията, поставяни от „Общонародното браилско театро” на Добри Войников. В подготовката на представлението вземат участие много българи, включително и представители на фамилията, като Васил Попович (чичо на Матилда), който отговаря заа театралния декор. Но проблемът с женските роли в пиесата остава; дори става повод и за насмешка, и ирония от свободните вече румънци. И когато по всичко изглежда, че и този път женските персонажи ще се изпълняват от мъже, Костаки Попович намира в себе си сили, и вдига забраната. Разрешава на дъщеря си Матилда, пред ентусиазираната българска публика, да изиграе една от ролите в пиесата. 18-годишната тогава Матилда, получава ролята на Ирина, сестра на цар Борис Покръстителят. Освен това, тя успява да убеди и своята приятелка Александра Радионова Запрянова да играе ролята на царица Мария. На 11 май 1868 г. в залата на театъра на Йоднис Ралис в Браила, „всичко що е българско”, се е събрало там има и възможност да види за първи път жени в роли от пиеса. Играта на двете млади жени се гледа от румънци, гърци, както и от представители на властта. За по-голяма изисканост, се изпълнявали и песни под съпровод на цигулка и клавесин. В края на представлението, всички актьори получават възторжени заслужени аплодисменти, а Матилда и Александра били окичени със специални венци. На 13 май 1868 г. българският браилски вестник „Дунавска зора” помества похвален отзив „Българското театро този път се представи с всичкото великолепие, за което всеки българин има право да се гордее като за един триумф… Изобилно съкровище народно”. Присъствалият като зрител млад поет Димитър Меликсин написва сонет, посветен на Матилда. Изпълнението на актрисата вдъхновява и още един творец - композитора Изидор Михаилиди - и той й посвещава музикалната пиеса „Матилда полка”. Пиесата се играе с голям успех и през следващата 1869 г., като приходите от представленията са определени за българските училища. Представленията на браилската група, изпълнени на български език, постигат неописуеми за времето си резултати. Направена е голяма крачка към национално самосъзнаване на българските емигранти. Автентичен, неповторим принос и в културната история на българското Възраждане. Принос, в който ямболската потомка Матилда Попович има незабравима, неподражаема следа.

www.ralev-dental.com    Дентална клиника в Пловдив    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен    Карцином на кожата

Двадесет и девети пехотен ямболски полк е формиран през 1900 година съгласно указ №9 на княз Фердинанд I от 1 януари 1899 г. под името Пети пехотен резервен полк. В състава му са четири пехотни и една погранична рота. Установява се на гарнизон в Ямбол. На 29 декември 1903 г. с указ №84 се развръща от една в две дружини и се преименува на 29-и пехотен ямболски полк. Влиза в състава на 2-ра бригада на 3-та пехотна балканска дивизия. Както е популярно като название, наричали са пехотинците (по-късно – мотострелковаците) кашици. Кашик от турски означава лъжица. По тази причина бойците от такива формирования незлобиво, но малко обидно, са били наричани и чорбари (известен сленг и на футболните запалянковци от „Левски“, по отношение на съперниците им от ЦСКА – Централен спортен клуб на армията). "Кашиците" в армията, особено в Ямболския край, са известни и с георгафското определение "Триъгълникът на смъртта", което означавало триъгълника, свързващ мислено селищата Грудово, Елхово и Звездец, и се идентифицирало с много тежка военна служба на срочнослужещите в състава на Трета армия по време на комунистическото управление. Но да преминем от лирическите отклонения към същината. През Балканската война (1912 – 1913 г.) полкът получава първото си бойно знаме и води сражения в района на Мураджилер, Чаталджа, Еникьой – Калфакьой. Бойците от 29-ти пехотен ямболски полк имат основна заслуга в битките за овладяването на Одрин. „В души си носим свят завет, С „ура на нож!” и все напред, Сред гръм и пукот, адски дим! Под дъжд олово да летим! (из „Mарш на 29 пехотен ямболски полк“). Датата 26 март 1913 г. (13 март по стар стил), по време на кървавата Балканска война, е един от символите на българската бойна слава в новата история. На този ден пада, считаната за непревземаема, Одринска крепост. Тридесет и пет години след Освобождението на България, всички опити за национално обединение остават без резултат. На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд издава Манифест към българския народ, с който обявява началото на Балканската война: „..Нашето миролюбие се изчерпа… За да помогнем на угнетеното християнско население в Турция, никакво друго средство не ни остана, освен да се обърнем към оръжието… Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели! Редом и наедно с нас ще воюват против общия неприятел за същата цел войските на сдружените с България балкански държави: Сърбия, Гърция и Черна гора.” Стотици хиляди мъже от страната с възторг и надежда се стичат под бойните знамена в защита на националната кауза. Ямболци се сражават в състава на 29-ти пехотен полк, 4-ти конен полк, 3-та пионерна дружина и други войскови части. Българските армии жънат поредица от победи по линиите Одрин – Лозенград и Люлебургас – Бунархисар. През ноември 1912 г. полковете ни се огъват пред силно укрепените фортове на Чаталджа. След двудневни ожесточени боеве, българското командване е принудено да иска примирие. Според неговите условия блокадата на Одрин остава. През януари 1913 г. в Османската империя е извършен преврат от младотурците, в резултат на който военните действия са подновени на 3 февруари. През март 1913 г. започва подготовката за обсадата на Одринската крепост, разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен. Атаката е съсредоточена в Източния сектор под командването на генерал-майор Георги Вазов. От турска страна отбраната на Одрин е поверена на един от най-способните османски военачалници - артилерийски генерал Шукри паша. Крепостта е смятана за една от най-здравите в Югоизточна Европа, абсолютно непревземаема с щурм. На друго мнение е обаче, командващият на операцията, генерал-лейтенант Никола Иванов. При щурма Българската армия използва за първи път пълзящ артилерийски огън като защитна завеса на пехотата, която следва отблизо. 29-ти пехотен ямболски полк е в състава на втора бригада от 3-та Балканска дивизия. По време на Одринската операция, е изпратен на Източния сектор, в района на Ески Кумлук – Пачаджилар. Заповядано е атаката да започне в 4 ч. сутринта на 25 март; боевете да се водят предимно с нож и без „ура”. Под устрема на ямболци, турците отстъпват, а мнозина се предават. Командирът на 7-ма рота капитан Друмев, подофицер Руси Димов и още пет войника доброволно се промъкват в тила на вражеските позиции на Мезар тепе. Откриват огън и предизвикват суматоха сред турците. Завръщайки се, дават ценни сведения за разположението и броя на противника. Редникът от картечната рота Васил Георгиев по своя инициатива обезврежда едно турско оръдие. Благодарение на бързината и смелостта на ямболци, силните турски позиции бързо са завзети. В боевете на 25 март, 29-ти пехотен ямболски полк участва с 44 офицери, 2723 долни чинове, 3 картечници и 12 оръдия. През нощта срещу 26 март полкът заема позиции на Ески Мезарлик и подготвя атаката срещу Илдъз табия. Дружините на полка настъпват призори, обсипани с гранати и шрапнели от турските батареи. Настъплението се поддържа от артилерията. Под звуците на химна „Шуми Марица” приближават телените мрежи пред укреплението, където предполагат, че турците ще окажат най-голяма съпротива. За голяма изненада на всички, врагът е омаломощен от огъня на артилерията и безспирното настъпление на ямболци по фронта и на загорци от фланга и към 8 часа вдига белия флаг на Илдъз табия. Пленени са 40 офицери и 1500 войници с няколко полкови знамена. Иван Балахуров от полка достига пръв до Шукри паша и го задържа до пристигането на гвардейски ескадрон.

По случай победата, полковник Никола Рибаров заповядва на 11-та рота от 29-ти ямболски полк да издигне националния флаг над минаретата на Султан Селим джамия. От героите, които са издигнали българските знамена, днес е известно само името на младши подофицер Михо Стоянов Георгиев от с. Добрич, Елховско. През Одрин минава 29-ти пехотен полк под строй, с развети знамена и военна музика. Край града ги посреща помощникът на Шукри паша - Мухтар паша, който ги приветства на български език с думите: „Браво, български юнаци!“ По повод овладяването на Одрин, командващият Източния сектор, генерал-майор Георги Вазов поздравява офицери, подофицери и войници: „В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага… Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.” А световните осведомителни агенции с изумление съобщават: „Одрин падна!“ В боевете на 25 и 26 март 1913 г. от 29-ти полк загиват 79 воини. С победата при Одрин българският войник отново доказва своя невероятен устрем, мъжество и непоколебимост в името на реализиране на вековния идеал – свободна и неделима България. През Междусъюзническата война (1913 г.) 29-и пехотен ямболски полк се сражава при град Кукуш, Рупелското дефиле и Петрич. Полкът взема участие в Първата световна война (1915 – 1918 т.) в състава на 2-ра бригада от 3-т пехотна балканска дивизия. През 1915 година полкът участва в завладяването на град Враня, Дренова глава, връх Китце, височините Гранд, Калин дел и други. На следващата година води боеве при Пожарски рид, Гражден, върховете Голаш и Чолаш. В края на войната се сражава при Шейновец, Добро поле и връх Малък Козак. На 1 август 1917 г. в местността „Оборище“ от кадри на 11-и пехотен сливенски, 24-ти пехотен черноморски, 29-и пехотен ямболски и 32-ри пехотен загорски полк се формира 80-и пехотен полк. На 1 август 1919 г. в изпълнение на клаузите на Ньойския мирен договор, полкът е разформиран. През 1928 г. полкът е отново формиран от частите на 37-а пехотна пиринска дружина и 12-а жандармерийска дружина, но до 1936 г. носи название дружина. Новото бойно знаме му е връчено на 3 октомври 1937 г. Участва във Втората световна война (1941–1945 г.), като след мобилизирането е изпратен на южната граница. Участва в акции по преследване на партизани. Взема участие във втората фаза на заключителния етап на войната, в състава на 3-та пехотна балканска дивизия, като към полка е зачислена и гвардейска рота. Взема участие в боевете при при Сотин, Грабово, Сапорца, Дравачехи, Дравасоболч, Драваполконя и Харкан. През април 1945 г. полкът води боеве при с. Чажавица, с. Соплен, Хърватско. На 5 юни 1945 г. преминава границата от Югославия за България и на 12 юни 1945 г. се завръща в Ямбол и е демобилизиран. На 1 август 1946 г. е разформирован. На 20 октомври 1947 г., полкът е възстановен и влиза в състава на 3-та пехотна балканско-дравска дивизия. От 1948 г. носи явно наименование Поделение 3730; от юни 1950 г. се преименува в Двадесет и девети стрелкови полк, а от август същата година – в 33-ти стрелкови полк, с явно наименование – Поделение 65120, Ямбол. Съгласно строго секретна министерска заповед се превежда на постоянен гарнизон в с. Бояново, Елховско. През август 1958 г. полкът е окончателно разформиран.

Лицево-челюстна хирургия    Здравеопазване в България    Размерът е от значение - имплантатни размери    Зъболекар    Градове в България

Историята около т. н. „ямболски” цепелин, е свързана с включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили. На 26 ноември 1915 г. Министерството на войната решава край Ямбол да се издигне хангар за дирижабъл. Строителството е възложено на немска компания от Саарбрюкен. Постройката е с дължина 240 м, широчина 70 м, разположена на север от железопътната гара. До нея са изградени жилища и столова за обслужващия персонал; складове, работилници, метеорологична станция, газодобивно отделение, помпена станция и електроцентрала. Хангарът и цепелинът се обслужват от дирижабълна команда от 180 германски и над 400 български войници. През лятото на 1916 г. е открита дирижабълна станция към Въздухоплавателната дружина и от Германия е доставен цепелин от системата „Шюте-Ланц”. Той извършва разузнавателни полети над Черно море, при един от които аварира и пада в морето. Взето е решение в България да пристигне немски цепелин „L 59”. Според сведения от германската авиация, той е един от двата най-големи цепелина на Германия през Първата световна война. Има 5 двигателя, с общ обем на товар 52 тона и достига скорост от 103 км/ч. Наземният екипаж на цепелина е от 220 специалисти под командването на капитан Лудвиг Бокхолт. Летците на борда са около 20 човека. В спомените си, летецът Георги Попвасилев разказва за първия полет с „ямболския“ цепелин: „С цепелина добре се лети, добре и весело, но много опасно. Имаш чувството, че си привързан към бомба, която всеки момент може да избухне.” “Ямболският” цепелин поставя световен рекорд за най-продължителен полет. По време на войната той престоява във въздуха 95 часа и 5 минути, като изминава повече от 6000 км., от Ямбол до Хартум, столицата на Судан. Там хвърля около 12 тона бомби над съглашенски военен обект, през ноември 1917 г. Наред с този полет „L 59” извършва и други полети над Африка и дори бомбардира на два пъти в Европа италианския град Неапол през март 1918 г. На 7 април 1918 г., по време на своя 18-ти пореден полет, за последен път се издига в небето над Ямбол на път за о. Малта. Задачата е да бомбардира британска военноморска база, но преди да достигне целта си, е свален от противникови самолети, кръжащи над Средиземно море. През 30-те год. на XX в. хангарът на цепелина е демонтиран, а строителните материали от него са използвани за направата на други, по-малки хангари за българските бойни самолети на няколко военни летища из страната. Днес в Музея на бойната слава в Ямбол може да бъде видян макет на известния цепелин. Той е в мащаб 1:24, с дължина повече от 9 м. и тежи близо 200 кг.

През 1911 година ученици от столичната VI прогимназия „Тодор Минков“, живеещи в махалата между булевардите „Патриарх Евтимий“, „Витоша“ и „Скобелев“, започват да играят футбол на близките поляни, където днес е Висшият медицински университет. Възрастта им (13–14 г.) и избухналата през 1912 г. Балканска война, не позволяват да осъществят желанието си – създаване на футболен клуб. Въпреки това, те се наричат неофициално „Шести клуб“ – по реда на образуването им в София. Едва през 1914 г. мечтата става факт. На 24 май в местността „Могилката“ (ъгъла на бул. „П. Славейков“ и ул. Никола Славков“ срещу 22-ро СУ) ученици предимно от Втора мъжка гимназия провеждат учредително събрание. За име разглеждат варианти „Атлетик“, „Рапид“, „Експрес“ и други, но единодушно е прието предложеното от Борис Василев-Боркиша име на Апостола на свободата. Така започва историята… Автор на първата емблема, сакралното „Л“, поставено на екипите преди повече от век, е ямболецът Мирчо Качулев. Мирчо Качулев не е известен художник, а би трябвало. Той изработва красивия знак „Л“ и го подарява на любимия отбор. Фигурата отразява гръцката буква „ламбда“. С малки изменения, това е популярната до днес емблема – квадрат със син фон и стилизирано „Л“, запълнено по равно с жълто и червено. По-късно в горните ъгли на квадрата са изписани „С“ и „К“ (спортен клуб), а отдолу – „София“. Тази емблема остава до 1949 г. Комунистическата власт по съветски образец преименува клуба на „Динамо“. Художникът Мирчо Качулев е роден на 6 август 1901 г. в Ямбол. От дете рисува, включително пощенски картички. Прави самостоятелна изложба във Военния клуб с модерни маслени, акварелни и графични творби. Увлича се по модерно изкуство, рисува в свой експресионизъм и фовизъм. Лично Гео Милев пише похвален отзив за изложбата във в. „Тунджа“, нарича младия художник „талант с независима творческа фантазия, която твори хармонии от линии, бои и форми“ и откроява картините „Раят“, „Грях“, „Карнавал“. Поръчва на Качулев илюстрации на четирите сезона за подготвена Антология на списание „Везни“ и Мирчо ги изписва в кубистично-експресивен стил. В София Качулев работи като художник-уредник на популярното тогава списание „Нашето кино“ (1924–1935 г.). През 1924 г. Гео Милев помага на Мирчо и още двама млади творци, да участват в международна изложба на авангардната група „Зенит“ в Белград. Там са значими имена като французите Делоне, Глез, руснаците Кандински, Липшиц, Лисицки, Архипенко, Мохоли-Наги и др. Картините на Качулев впечатляват и са откупени. След полицейската екзекуция на Гео Милев през 1925 г., Качулев е издирван като негов сътрудник, но успява да се укрие. Същата година илюстрира с експресионистични тушови рисунки стихосбирката „Паяк“ на Георги Вазов. През 1933 г. прави графики за литературно-художествения седмичник „Софийско ехо“. На изложбата на „Зенит“, или при идването си в България през 1932 г., кръстникът на футуризма Томазо Маринети, който познава Качулев чрез нашето списание „Crescendo“, откупил двуцветния оригинал на творбата му „Бал Господен“; изложил я на Венецианското бианале и тя веднага била продадена. Качулев постига големи успехи във фотографията и военното дело. Прави аеро-фото-топографска карта на България. Автор е на 63 световни рационализации във фината фотографска техника и оптика. През 1929 г. изготвя проект за кортик на българските летци; през 1938 г. създава изчислителен прибор за решаване на задачи по навигация и аерофотография; през 1947 г. изработва проект за униформа и отличителни знаци на БА и нов модел на лентичките за ордени и медали; измисля нов, подобрен вариант на комбинираната навигационна линийка КНЛ-1, въведена като официално щурманско пособие във ВВС. Качулев изобретява ветрочета „В-4“, курсомера „КМ-54“ и дозиметричен калкулатор за изчисляване на радиоактивно заразяване. През 1951 г. започва превъоръжаване на авиацията с реактивни самолети и Качулев разработва нов комбиниран навигационен прибор „КНП-57“. Преподава във Военното училище, получава награди, стига до чин подполковник и орден „Червено знаме на труда“. Умира през 1972 година. Погребан е с военни почести в София.

Eла    Cмърч    Дентална медицина    Хвойна    Имплантати Superline    Мура    Адрес на нашата практика

Инициативен комитет внася в Столичния общински съвет молба-предложение, да се нарече на името на Георги Шейтанов (1896-1925) улица или площад в София на територията на община "Красно село". В мотивите е представена очевидно пристрастна биографична справка: "Георги Шейтанов е крупна фигура в българската история, активен общественик и публицист. Животът му е отдаден на идеите за развитие и прогрес на българското общество. Неговият свободен дух и свободно слово бележат едно от най-високите достижения в родната публицистика." В известен смисъл тези квалификации са малко пресилени. Молбата на Инициативния комитет до Столична община, е оставена без положителен отговор, тъй като дейността на Шейтанов не е обвързана с историята на София. Жителите на Ямбол и близките селища, се гордеят с делото и подвизите на Георги Шейтанов. В града още преди 1989 г. е издигнат негов паметник, а улицата, на която той е разположен, носи името му. Но кой всъщност е Георги Шейтанов? Георги Шейтанов (1896 – 1925), е един от най-изявените и противоречиви дейци (заради силовите си методи и убийства) на анархо-движението в България. Роден е в Ямбол и още като ученик е изкушен от идеята за свободата. След като се опитва да запали Ямболския окръжен съд, е арестуван, но успява да избяга от ареста и преминава в нелегалност. В края на 1913 г. напуска България и след като посещава Румъния, Цариград, Палестина и Египет, пристига във Франция. Живее известно време в Париж, където подържа връзка с руски революционери и френски интелектуалци. През 1914 г., 18-годишен, се завръща в България и след няколко престрелки с полицията, е арестуван отново и затворен първо в Пловдивския, а по-късно и в Софийския централен затвор. Там обаче през януари 1917 г. организира бунт. През юни същата година успява да избяга от затвора и в началото на 1918 г., по време на Първата световна война, като пресича фронтовата линия, заминава за Русия. Бяга в Москва и се включва в революцията. За месеци обаче, от ревностен защитник на болшевиките, се превръща в техен яростен критик. Силно разочарован от болшевиките, се връща в България. През 1920 отново е арестуван и отново успява да избяга от затвора. През 1925 г. е убит, като има две версии за смъртта му. Първата е, че е убит от полицията, а втората - че е ликвидиран от ВМРО. Ванче Михайлов или полицаи убиват анархиста Георги Шейтанов? В публикации, посветени на Шейтанов, има различна от официалните версии, информация за неговата гибел. В спомените си, неговият брат Иван пише: "На гара Белово специална група от македонстващи, начело с войводата Йонко Вапцаров, баща на поета Никола Вапцаров - доверено лице на Иван Михайлов - вземат само Георги Шейтанов и го отвеждат в Горна Джумая (днес Благоевград). Там или в околностите на града заседава "съд", оглавяван от Иван Михайлов и Военната лига. Разпитват Георги за дългогодишната му революционна дейност, като му търсят отговорност - разбира се - и за убийството на проф. Никола Милев. Шейтанов се държи спокойно и достойно. Нарича съдиите си „оръдие на реакцията и двореца“. Завършва своята пледоария с думите: "Не се ли срамувате, че сте защитници на една противонародна кауза?" Следва импровизирано издаване на смъртна присъда. Тя е приведена моментално в изпълнение, а физическият му палач е човек с прякор Црън Коле (Черното Коле). Същата версия поддържа и Георги Сираков, брат на убитата Мариола Сиракова. В биографичен очерк, посветен на нея, той споделя: "Отвеждат Георги Шейтанов в Горна Джумая, където се среща с македонския главатар Ванче Михайлов. Той имаше с него стари сметки за разчистване, главно около убийството на Никола Милев." Георги Шейтанов пише в различни издания – „Работническа мисъл” (1919-1920), „Бунт” (1920), „Протест“, „Свободно общество“, „Анархист“, „Комуна“. Сътрудничи на издаваното от Гео Милев списание „Пламък” (1924-1925). „Анархизмът е презрение към законите, смелост да ги потъпчеш, жажда за отмъщение срещу робството; анархизмът е да вярваш в ръката си, когато държиш нож“. Георги Шейтанов загива само на 28 години. Могат ли днес, от дистанцията на времето, да се правят паралели между анархизма и либертарианството? Според някои автори, либертарианството е идеология на свободата. Свобода в пълния смисъл на тази дума - право и възможност на всеки човек да разполага със своя живот и собственост, без насилствената намеса на външни лица, били те частни престъпници или държавни чиновници. Разбира се, свобода, при условие че не нарушава свободата на другите хора. Либертарианството не е анархизъм, то не е свобода на престъпленията. То е свобода на личната реализация, растеж и стремеж към щастие. То е идеология на ограничената държава, власт на закона (а не власт на бюрокрацията), свещената частна собственост и свободния пазар.Либертарианството е идеология на свободата. Свобода в пълния смисъл на тази дума - право и възможност на всеки човек да разполага със своя живот и собственост, без насилствената намеса на външни лица, били те частни престъпници или държавни чиновници. Разбира се, свобода, при условие че не нарушава свободата на другите хора. Либертарианството не е анархизъм, то не е свобода на престъпленията. То е свобода на личната реализация, растеж и стремеж към щастие. То е идеология на ограничената държава, власт на закона (а не власт на бюрокрацията), свещената частна собственост и свободния пазар.

  • Свиня е влязла в храма на живота – убийте я!
  • Човешката мисъл е във вечна война със света – от него тя изтръгва красотата, удълбочава я, гради собствен мир и там намира наслаждението на един творец и бог;
  • Личността воюва с живота – тя иска да му бъде господар, а не роб;
  • Като личност човек оставя в живота диря, че е минал свободен. Пътят към идеала е страдание;
  • В страданието е родено стремлението на духът към слънцето. На нашето слънце има капки кръв, защото духът ни воюва за слънцето;
  • Пътят ни е творчески, епичен;
  • По този път човекът върви нагоре, издигайки расата си;
  • Учението на духа е огнен път в мрака;
  • От този огън ослепя старият бог и той изтърва едно слънце от кал;
  • Свободна и силна мисъл води човека към самия него – учи го да изгради света, в който има само един бог и той е човекът;
  • Ние идем да му кажем, че трябва да живее и умре като бог;
  • Личността е етичният център на обществото – тя носи в себе си индивидуалната етика, стояща над етиката на робството;
  • По пътя на тази етика човекът намира величието на своята същност и твори една по-висока духовна култура;
  • Тази индивидуална етика изтръгва човека от кръга на неговото животинство, чертаейки пътя на предназначението му – да бъде творец и бог;
  • В творчеството е етиката на човека – творецът не е роб или животно;
  • Който не гледа слънцето – умира;
  • Нашата философия гради нов свят, делото ни руши стария;
  • Ние влизаме в революцията като магове, защото тя е нашият дух, светата ръка на разрушението;
  • Анархисти, Вие носите една философия на живота, която учи човека да бъде свободен. Вашият духовен аристократизъм, отрича робството;
  • Държавата е петно в идеала ви – смажете я;
  • Бийте се против едно свинство с досадата на бог, който убива животно;
  • Поведете пролетариата открито в боя. В метежи събудете волята му, научете го да обича революцията, защото тя е негова;
  • Нашата мисъл е бунт, делото ни трябва да е победа;
  • Бийте се, и бийте се първи – това е вашата честност и вашият дълг.

Една от чешмите при Бачковския манастир носи следния надпис: „Пътнико, ти който утоляваш жаждата си от този източник, помоли се Богу за успокоение душите на усопшите ми родители Иван и Христина Пастиреви от Ямбол. 19 юни 1923 Игумен Архимандрит Паисий Пастирев. Наситеният житейски път на знаменития ямболец (роден в Ямбол на „Чист понеделник” през март 1876 г.), е предаден най-сбито в некролога му, поместен в асеновградския вестник „Родопско ехо” от 9 август 1943 г. : „На 4 август почина Негово Високопреподобие Архимандрит Паисий Пастирев. Отдал се от ранни години в служба на родната църква църква, като приел монашеството. Завършил в Киевската духовна семинария и Казанската духовна академия с учена титла „Кандидат по богословие”. Покойният е бил председател на Радовишката църковна община, управляющ Струмишката и Драмска епархии, председател на Българската църковна община „Св. Стефан” в Цариград, Екзархийски протосингел на Сливенската митрополия и на два пъти игумен на Бачковския манастир, наградени с ордени. Останал да преживее старините си в Асеновград, в близост до Бачковската обител, със своя благ характер той бе обичан и признат от всички. Дядо Паисий в последните си години живя в мизерия, отдал всичко на близки и познати, като най-вече помагаше със своите връзки на сираци и нуждаещи се младежи. За отбелязване е и неговата служба в Македония, където той води борби срещу чуждите домогвания. По негов почин са построени множество училища и църкви. Той е написал няколко книги: „Мисли върху монашеството”, „Петричко-Бачковския манастир и гробът на св. Евтимий Патриарх Търновски” и др.” От 24 октомври 1905 г. 29-годишният високообразован ямболец йеромонах Паисий Пастирев е игумен на Бачковския манастир.

Размерът е от значение - имплантатни размери    Клек    Имплантатни размери - характеристики    Дентална практика в Пловдив    Имплантатна повърхност    Черно море

Международният маскараден фестивал „Кукерландия“ в Ямбол, заедно с пернишкия фестивал „Сурва“, са най-значимите културни празници от този вид в страната. „Кукерландия“ е единственият български маскараден фестивал, който се провежда всяка година без прекъсване вече повече от 20 години. „Кукерландия“ стартира на 12 февруари 2000 г. като Празник на виното и за кратко време се развива като фестивал с международно участие. Празникът се провежда в Ямбол всяка година между Месни и Сирни Заговезни; преходен период между зимата и пролетта в българския обреден календар. Пресъздават се обичаите и традициите на празника Кукеровден. Кукерските игри са емблематични за Ямболския край, имат хилядолетна езическа история; затова и регионът е познат като „Земя на кукерите”. Традициите имат изключително многообразие и характерни елементи за всяко населено място, също така с устойчивост и старинност. Кукерският обичай, е пряк наследник на най-древните маскарадни игри в историята – Дионисиевите мистерии. „Кукерландия“ предлага най-голямо разнообразие от маскарадни традиции от всички краища на България и заедно с това е сцена за изява на фолклорни и карнавални групи от различни райони на Европа и света. През годините във фестивала са участвали групи от Македония, Румъния, Молдова, Хърватия, Сърбия, Гърция, Турция, Русия, Украйна, Португалия, Китай, Корея, Индонезия. Международното събитие завладява града, като съчетава по колоритен начин хилядолетни традиции и обичаи, звуци, светлина, пъстри багри. Няколко дни в годината градът се оглася от десетки хиляди чанове, хлопки, звънци на маскарадни групи от цялата страна и от чужбина – кукери, сурвакари, джамалари, джоломари, бабугери, старци, мечки, васильовци, арапи, бразаи, дервиши, станчинари, чауши, къпачи, много други. Те изпълняват древни ритуали от обичаи за плодородие в граничната ивица време между зимата и пролетта. Всяка от маскарадните групи, преминава пред погледите на журито и зрителите, като демонстрира уникалността си и традициите на региона, който представя. Освен пищното дефиле на кукерските групи, което е с конкурсен характер и събира хиляди зрители от близо и далеч, като акцент на фестивала, в града по време на всяка „Кукерландия“ цари приповдигната атмосфера сред жителите и гостите, провокирана от множеството съпътстващи прояви - базари, конкурси, изложби и атракции. Нито за миг не трябва да забравяме, че традицията стартира като Фестивал на виното. Празникът предизвиква изследователския интерес на етнографи, антрополози и историци, единодушни в оценката си за самобитността на пресъздаваната традиция. Мотото на международната проява, е „Когато фестивалът е живот!“. Логото на „Кукерландия“ – стилизирано кукерче, е изготвено от известния ямболски художник Георги Зайков. Територия на фестивала е ямболският Градски парк, превърнат в „Кукерград“ и „село Кукерово“. Четиридневното събитие е изпъстрено с много концерти, изложби, конкурси, работилници на открито, дефилета, църко-пърко скари, мезета, разливни.

Връх Безбог    Нашата рекламна програма    Езера в Пирин    Връх Вихрен    Научете повече - базални импланти    Подробна информация за Пирин планина

Ямболският коледарски буенек е уникална традиция на единствените в България танцуващи коледари. На Бъдни вечер и Рождество Христово вече повече от век коледарите в Ямбол заиграват в ритъма на отривист танц – коледарски буенек. Тази местна традиция е уникална за България и от години фокусира интереса на етнографи и краеведи. Ямболските коледари не само пеят и благославят, а са единствените в страната танцуващи коледари. Как се е зародил неповторимият танц и какво е характерно за коледуването в Ямболско? Ергенският коледарски буенек е еквивалент на моминското лазарско хоро. Трудно може да се каже, кога ямболските коледари са тропнали и заиграли за пръв път коледарския буенек. Със сигурност обаче, е преди повече от век. Танцът се е оформя в продължение на години. Хореографията е разнообразявана с различни стъпки, движения, завъртания. Обогатяват се и фигурите на подреждане на коледарите в танцовата композиция. От спомени от 80-те години на миналия век, на известния в Ямбол коледар Драгия Колев, научаваме, че някъде през 1917 г. коледарите, докато обикаляли от къща на къща на Бъдни вечер срещу Коледа, започнали и да потропват. Първо – за да се стоплят, второ – за да чуят момите, че техните избраници ще посетят къщата. Потропвайки, танцът им се харесва, започват все повече да го усъвършенстват. И така до наши дни пристига коледарският буенек. Това е вид школа – да научиш песните, да участваш в празника. И тогава вече да се показваш на пазара, така да се каже. Заявяваш, че си готов да сключиш брак, да си намериш невеста и да преминеш в групата на женените мъже. Коледарите обикалят от къща на къща, а всяка мома с трепет очаква в дома й да влезе кудата на нейния възлюбен. Какви са персонажите в кудата, както се нарича коледарската дружина в Ямбол? В кудата има строго определена йерархия и персонажи. Тя се състои от 7 до 12 коледари. Станеникът е единственият женен мъж в кудата; той не танцува в т.н. синджир, който образуват коледарите в своя танц. Хорото води „башът“, а накрая е „куйрукчията“. Молитвата произнася „попът“. Важен персонаж е и „котката“ – умилква се около стопаните, за да възнаградят с дарове коледарите. Влизайки в дома на стопаните, те ги посрещат. Коледарите изпяват своите песни, съобразени с това кой живее в къщата. На попа се дава кравая с паричката, който във всяка къща е приготвила момата. Попът с този кравай и всички коледари стават от миндерите. Обръщат се на изток, свалят си калпаците, а попът произнася молитвата. Когато приключи обиколката по къщите на Бъдни вечер, сутринта на Рождество Христово всички коледарски куди се събират на площада и се надиграват. Там дарените от момите краваи се продат. Чест било за всеки коледар, да откупи кравая на своята любима“. Откъде идват кавалерийските ботуши с шпори в танца на ямболските коледари? До Освобождението облеклото на ямболските коледари е традиционно. Нагоре са били облечени с вълнени пуловери и дебели шуби, наречени „каплами“; изработени от шаяк и подплатени с агнешка кожа. През 20-те години на миналия век обаче, ямболските коледари заменят потурите с бричове, а цървулите и навущата – с кавалерийски ботуши. По-късно по ботушите се появяват и шпори, чийто звън привнася допълнителна специфика в танца. Според изследователи, промяната в облеклото, от една страна, се дължи на присъствието на военен гарнизон с кавалерийски части в града по онова време. От друга – на навлизането на европейската мода в града. Каргонлии и баирчани – двете школи танцуващи коледари. В Ямбол съществуват две школи на танцуващи коледари – „каргонлии“ и „баирчани“. Първата се заражда в най-стария ямболски квартал „Каргон“, а втората – в квартала в по-високата североизточната част на Ямбол. По-късно се появяват и различия в танца и облеклото на двете школи. Каргонлии играят по-умерено, бавно, тежко стъпват. Движат се плътно един зад друг като монолитна скала. При баирчани танцът е много по-разчупен, по-бърз е ритъмът, с характерни потрепвания в раменете. В средата на миналия век каргонлии са облечени с бели ризи, кожухчета, вратовръзки. Баирчани, за разлика от тях, се обличат с традиционното облекло – потури, везана риза, елек. И едните, и другите обаче, задължително са с кавалерийски ботуши и калпаци, обкичени с пуканки и чемшир, обсипан с варак за блясък. Как се съхранява коледарският буенек през годините? След 9 септември 1944 г. има по-тъмен период, в който коледарите не навсякъде са успявали да играят. Били забранявани, тъй като се е смятало, че връщането към народните традиции е регресивно, не се вписвало с комунистическата власт. През 1967 г. обаче идва времето на художествената самодейност, започват да се провеждат различни фестивали като този в Копривщица, да речем. Всяка година над 500 коледари се надиграват на Коледа в Ямбол.

Зъбни импланти - практическа полза    Зъбни импланти - кой има право да ги поставя?    Бъдещето на зъбните импланти    Първична стабилност на имплантите с награпавена повърхност    Успеваемост при базалните импланти

Всяка година Ямбол е домакин на значими културни събития. Традиционен конкурс за млади художници и литератори „Душата на един извор“ събира таланти от цялата страна. През февруари жители и гости на града с огромен интерес наблюдават традиционния Маскараден фестивал. Също всяка година през юни се провеждат Театралните празници, на името на първата дама на българското кино - Невена Коканова. Последната седмица на април в Ямбол е посветена на Националния куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник“ с международно участие. В седмицата около Празника на града (Свети Дух), е времето за традиционните Музикални празници „Златната Диана”. През 1967 г. е създадена Ямболската хорова школа "Проф. Г. Димитров", прославила Ямбол в цяла Европа. Градът се радва на изявите на Камерния оркестър „Дианополис“, на Духовия оркестър, на фолклорния ансамбъл „Тунджа“. Когато говорим за някои ямболии, че са късметлии, не е ясно, дали защото са родени или свързани с Ямбол; или защото Ямбол чрез тях става още по-прочут. Така или иначе, Ямбол е град, с който са свързани възрожденците Ради Колесов и Атанас Кожухаров; Костаки и Васил Попович; Иван Парашкевов, автор на проекта за националното знаме; дъщеря му Стилияна Парашкевова, ушила първообраза на българския трибагреник; Желю войвода; участниците в Априлското въстание Георги Дражев, Жеко Андреев, Атанас Кратунов и Захари Величков; революционерите от ВМОРО Петър Лесев и Петър Чолаков; генералите Стилиян Ковачев, Георги Иванов и Асен Николов; първият български професор по педагогика Петър Нойков; елитният математик Атанас Радев; анархистът Георги Шейтанов; литературните критици Кирил Кръстев, Дочо Леков, Чавдар Добрев и Иван Сарандев; модернистът Мирчо Качулев, баща на аерокартографията и автор на емблемата на футболен клуб „Левски 1914“ – София; художниците Жорж Папазов, Джон Попов и Иван Газдов; писателите Христо Карастоянов, Любомир Котев и Георги Господинов; режисьорите Николай Люцканов и Александър Морфов; актьорите Мирослав Миндов, Георги Мамалев, Август Попов и Георги Низамов; композиторите Борис Карадимчев и Митко Щерев; журналистката Румяна Узунова; лекоатлетката Тотка Петрова, рекордьор на България на 1500 метра; Баю Баев, Петър Киров, Димитър Плочев, Димитър Минчев, Маргарита Моллова; баскетболистът Димитър Ангелов, световноизвестният акробат Енчо Керязов. С ямболски корен е и създателят на компютъра Джон Атанасов. Джон Атанасов е роден на 4 октомври 1903 г. в САЩ, като първото от осемте деца на българина Иван Атанасов от село Бояджик, Ямболско. Баща му е талантлив електроинженер, а майка му - учителка по математика с френско-ирландско потекло. През 1956 г. започва професионалния си път в града актрисата Невена Коканова.

Протезиране върху базални импланти    Бета - лактамни антибиотици    Линкозамиди    Синергистини    Принципи на приложение на антибиотичната терапия

Ямбол се намира на 77 km от Черно море и южно от магистрала Тракия. Градът е на 299 km от столицата на страната София, на 167 km от Пловдив, на 208 km от Варна и на 91 km от Бургас. За района са характерни сравнително меката зима – средномесечните януарски температури са 0,2 °C, и топлото лято, със средномесечна температура за юли 23,2 °C. Средната годишна максимална температура е 17,9 °C, а средната годишна минимална – 6,4 °C. Средногодишната месечна температура е 12 °C. Ямбол е център на едноименната област, като освен Община Ямбол, в нея се включват още общините Тунджа, Болярово, Елхово и Стралджа. Към 2021 г. населението на областта е било около 110 000 души. Територията й е 3355 кв. км. 109 населени места има в цялата област, но делът на населението в градовете е висок - 70,1 %. Брутният вътрешен продукт в област Ямбол нараства бързо. Стабилно е и увеличаването на доходите и на пенсиите. Това се случва на фона на намаляване на дела на трудоспособното население в областта, който е един от най-ниските в страната. Инвестиционната активност остава ниска. Ямбол има висока гъстота на пътната мрежа, но железопътната мрежа, е сред най-слабо развитите в страната. Усреднените нива на местните данъци са близки до средните. Естественият и механичният прираст в областта са неблагоприятни. Представянето на учениците от областта не е сред добрите, но се отчита подобрение спрямо останалите области и спрямо резултати от минали години. Здравеопазването страда от нисък относителен брой на лекари специалисти, както и от висок коефициент на детска смъртност. Натовареността на местните наказателни съдии е значително по-ниска от средната за страната, но въпреки това, правораздаването е сравнително бавно. Обемът на образуваните битови отпадъци е нисък. По-високи от средните са данъците върху недвижимите нежилищни имоти на юридическите лица и върху прехвърлянето на собственост. Същевременно ставките върху търговията на дребно и таксиметровия превоз остават доста под средните. Размерът на данъчната ставка за търговия на дребно средно за област Ямбол е 8,17 лв. на кв. м (при 13,04 лв. на кв. м в страната). Със съжаление се констатира и изключително слабо застъпен сектор на туризма. Броят на леглата в местата за настаняване нараства до 7 на хиляда души (при 55 на хиляда души в страната) през 2022 година. Реализираните нощувки пък са 437 на хиляда души (при 3739 на хиляда души в страната). Делът на наетите в сектора на културата, спорта и развлеченията в областта е над пет пъти по-нисък от средния за страната. През 2021 г. инвестиционната активност в област Ямбол се запазва ниска. Поради относително голямата тежест на преработващата промишленост, Ямбол е сред областите с относително малък брой предприятия – 47 на хиляда души от населението (при 60 на хиляда души в страната). Разходите за придобиване на дълготрайни материални активи се увеличават значително – до 2,2 хил. лв. на човек. Ръстът на преките чуждестранни инвестиции обаче е съвсем символичен и те остават сред най-ниските – 396 евро на човек (при 4,1 хил. евро на човек в страната). Изненадва положителният тренд при произведената продукция - тя нараства бързо и достига 18,1 хил. лева. Ямбол е разположен върху част от Тракийската низина по средното течение на р. Тунджа. Плоски и загладени хълмове, недълбоки и широки долини с полегати склонове, разсечени от долината на Тунджа и нейните притоци. Градът се намира върху равнинен терен с благоприятен наклон - от 1,5 % до 6 %. По склоновете в долината на Тунджа наклоните на места в южната част на града достигат до 10 - 12 %. Източно от града е хълмът Боровец, с наклон на западния и северния склон 15-25 % и полегати склонове. Стръмни са склоновете на долината, разположена северно от промишлената зона в посока Сливен - на места достигат до 10-15 %. Градът е в умереноконтиненталната климатична подобласт на европейската континентална климатична област - характерни са лятната сухота и безводие. Средната годишна температура на въздуха е 12?С. Средната юлска температура е 25,3?С (абсолютен температурен максимум 44,4 ?С) и не особено студена зима със средна януарска температура около 0?С (абсолютен температурен минимум - 18,2?С). Пролетта е сравнително топла, есента е топла поради затоплящото влияние на Средиземно и Черно море. През зимата е по-силно изразено въздействието на северозападните и североизточните въздушни маси. Районът се характеризира с умерена влажност на въздуха и средни валежи - около 540 мм средногодишно, с добре проявен континентален режим. Летният максимум е през юни-юли, зимният минимум - през януари - февруари. През лятото падат 80 % от годишните валежи. Средната относителна влажност на въздуха е 70 %. През зимния период влажността достига 85 - 86 %, а през лятото спада до 68 - 69 %. Въпреки неголямата надморска височина, снежната покривка се задържа до 2-3 седмици. Широкият териториален обсег на Тракия от юг, планинските бариери на Стара планина от север, както и отвореността й към изток и запад, определят и режима на ветровете. Районът е средно ветровит с процент тихо време - около 40 % средногодишно. Основно е влиянието на северозападните ветрове; с по-високи скорости на зимните и ниски или средни скорости на летните ветрове. По климатични фактори районът принадлежи към района на Източна България от Преходно-континенталната климатична подобласт на Европейско-континенталната климатична област. Характеризира се с добра за България (233 часа) годишна продължителност на слънчевото греене при нормална (1550-1600 часа) продължителност на слънчевото греене за температура на въздуха над 10?С. Сумарната годишна слънчева радиация е също висока: 5600 MJ/m2, при сумарна слънчева радиация за периода при температура на въздуха над 10?С е 4400 МJ/ m2. Облачността има максимум през зимните месеци (сребърен бал 7.1), което намалява притока на топлина към земната повърхност в този район с около 70%. Георграфската ширина и надморската височина на Ямбол, определят неголямата разлика в топлинно отношение между основните сезони - зима и лято. Зимата е сравнително мека, като средномесечните януарски температури са 0,2?С. Лятото е горещо - със средномесечна температура за м.юли - 23.2?С. Средната годишна максимална температура е 17,9?С, а средната годишна минимална - 6,4?С. Средногодишната месечна температура е 12.0?С. Водните запаси са ограничени. Единствено река Тунджа предоставя по-големи възможности. Тя е с дължина 398 км. Нейни по-големи притоци са Мочурица, Поповска, Калница. Имат снежно-дъждовен режим, есенно-зимно пълноводие и рязко изразен февруарски максимум. Под влияние на значителни пролетно-летни валежи, зимното пълноводие преминава във вторично пролетно пълноводие и така, в режима на реките, се формира една обща многоводна фаза от ноември до април, през която протичат 80-90% от годишния обем от оттока. Подземни води в количества, представляващи практически интерес, са акумулирани в елувиалните образувания. За нуждите на Ямбол в терасата на р. Тунджа е изградена водоснабдителна система "Ормана". През 30-те години на миналия век, е открита термоминерална вода, която е каптирана в шахтов кладенец в градската баня. Установена е температурата на водата в границите 15?С - 29?С. Водата е от сравнително редкия клас нитратни води. Наличието на минерална вода не е довело до еднозначно разрешение за ползване, понеже е установено замърсяване на водата с нитрити и амоний. То се дължи вероятно на плиткото каптиране и обилието на септични ями наоколо през първата половина на миналия век. Направените в началото на 70-те години на миналия век опити със сондажи да се открие по-дълбоко термоминерално проявление, не са се увенчали с успех.

Знаете ли колко астрономически обсерватории има в България? Освен в Рожен и Белоградчик, има във Варна, Димитровград, Габрово, Стара Загора. Разбира се – и в Ямбол. Идеята за изграждане на астрономическа обсерватория и планетариум в Ямбол възниква в периода на епохални събития в науката - изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята, полетът на първия космонавт, стъпването на човек на Луната. За нейното създаване, оборудване и обзавеждане се черпи от опита на изградените до този момент обсерватории и планетариуми в Стара Загора, Димитровград и Варна. През март 1970 г. е проектиран и изработен купол за телескопа; през април - доставен е първият телескоп - 150/2250, тип "Касегрен". От Пловдивския панаир през септември са доставени телескоп и планетариум ZKP - 1 "Kleines Planetarium", производство на заводите "Карл Цайс", Германия. Започват и първите извънкласни форми по астрономия. На 21 март 1971 година, планетариумът в Ямбол е открит. Той е единствен в югоизточна България и всяка година през звездната му зала преминават хиляди ученици и граждани, като броят им вече надхвърля половин милион души. 74 лекции-сеанси подпомагат усвояването на знания по роден карай, природознание, георгафия, физика, астрономия, биология и философия за учениците от първи до единадесети клас. През 1996 година тук се създава географски комплекс "Човекът - земята - небето", който представлява сбирка от минерали, скали и учебна метеорологична площадка. От 2000 г. има и експозиция от слънчеви часовници. Заедно с учебната и популяризаторската работа, в обсерваторията се извършва и изследователска дейност. Физиците и астрономите имат участия и публикации в национални и международни прояви - конференции, семинари, дискусии; установени са контакти и съвместна работа със сродни астрономически звена у нас и в Русия, Словакия, Белгия, Гърция, Англия, Германия. Дигиталният планетариум, монтиран наскоро, е интеграция на лазерни технологии и софтуер, които позволяват сферично изображение на различни космически обекти и триизмерно визуализиране на небето. Обсерваторията има повече от 50 филма на астрономическа тематика за деца и възрастни.

Лимфен възел    Лимфна система    Строеж на лимфен възел    Устройство на лимфен възел    Групи лимфни възли

Манастирът "Рождество на Пресвета Богородица" се намира в средата на нива недалеч от археологическия резерват Кабиле на 6 км от Ямбол. Неговият добре поддържан двор радва окото на посетителя с множеството зеленина и цветя. Манастирът е женски, а храмовият празник на 8-ми септември привлича много богомолци. Повечето посетители са водени от вярата, че аязмото на манастира ще им донесе здраве и дълголетие. Често изцелени се завръщат с щедри дарове за манастира. Преданието говори, че през късната античност (4-5 в.) Кабиле е бил голям религиозен център, а на около 1 км от днешния резерват е имало манастир по времето на римския император Константин Велики. Според легендата, Царица Елена пращала често хора да й носят вода от целебния извор. По-късно манастирът станал женски православен и бил обитаван до падането на България под османско владичество в края на XIV в. Въпреки че манастирът е бил разрушен, споменът за магическия извор се предавал от поколение на поколение. През 1898 г. Стоян Ганев от село Кабиле, докато си почивал на нивата след работа, видял в съня си жена, облечена в черно, която му посочила мястото на лечебния извор. Орачът започнал да копае на това място и наистина се натъкнал на водата. По-късно, за съжаление, неразбирателства със съселяните му го принудили да закопае извора. Според преданието, селянинът ослепял на минутата. През 1918 г. възрастна жена от Сливен (Мария Маринова) открила отново извора след пророчески сън. Там щедри хора построили малък параклис, около който постепенно се издигнал манастир. Строителството на манастира започнало през 1919 г. и продължило до 1944 г. Най-голяма заслуга за успешното приключване на строителството имал Георги Николов от с. Ген. Инзово, който пътувал с години от село на село и събирал дарения за манастира.

Естественото находище на блатно кокиче в защитената местност „Блатото“; в землището на ямболското село Палаузово, е било отдадено на 20-годишна концесия за добиване на уязвимия растителен вид. Но по искане на концесионера, Министерският съвет прекратява по взаимно съгласие предсрочно договора за добив поради дълги периоди на засушаване. Блатното кокиче е ценна за медицината билка, заради алкалоида галантамин. С него се лекуват болести като Алцхаймер, деменция, ДЦП, полиомиелит. Нивалин е българското лекарство, създадено на базата на галантамин, извлечен от надземните части на блатното кокиче.

Защитената местност „Ормана“ в землището на Ямбол е едно от най-живописните природни кътчета в целия регион – място за разтоварване и среща с природата. Местността е получила своето название още през годините на османското владичество (в превод означава гора). На площ от 7505 дка, разположени на бреговете на река Тунджа, в естествени условия се развиват рядко срещаните лонгозни гори и защитените от закона блатно кокиче и мразовец. Местността е обособена като държавно ловно стопанство за едър и дребен дивеч. Тук има изградено стопанство за развъждане при изкуствени условия на колхидски фазан. Старите хора разказват, че през 1902 г. княз Фердинанд пристига на лов в „Ормана“ и очарован, пожелава гористата местност да му бъде предоставена за ловна резиденция. Искането му обаче среща упоритата съпротива и категоричен отказ от страна на тогавашната градска управа. В общината обяснили на княза, че от "Ормана" Ямбол се снабдява с дърва за отопление и това е по-важно за града, отколкото желанието на княза да го превърне в ловна резиденция. В местността има и конна база, както и два големи рибарника – на Ямбол и на с. Кабиле. Цели десет езера красят местността, от които най-големи са Голямото Орманско езеро с площ 210 – 240 дка; езерото Гърлата (165 дка); Горното Орманско езеро (61 дка), което е източно от Гърлата; Кабилското езеро (ез. Кабиле, 59-60 дка); Долното Орманско езеро, което е свързано с Голямото езеро чрез тесен канал; Източното Орманско езеро (до военната база); ез. Амбарица (най-южното от езерата, близо до гребните канали); ез. Сакарела; езерото южно от с. Завой (най-северното от езерата) и Малкото Орманско езеро. Екологична детска площадка вече допълва облагородената местност „Ормана“. Детските съоръжения на площадката са изработени от масивно дърво - акация, специално отглеждано за дърводобив. Акацията има отлични технически характеристики, а здравината й, е с пъти по-голяма от здравината на останалите широколистни видове. Новата детска площадка в местността има съоръжения за баланс и катерене; тройна греда за баланс и преминаване; мост за преминаване, баланс и координация; висящ мост и комбинирано малко съоръжение с бинокъл; сметало; черна дъска и волан. Уредите са подходящи за деца от три до дванайсетгодишна възраст. Не се употребяват изкуствени материали и бои и децата играят и спортуват сред природата. В местността „Ормана“ вече има обособени места за спорт, сред които волейболна и футболна зона; изградени са и различни кътове за отдих с пейки и маси; обособена е зона с огнище; има течаща вода.