Стара Загора

Имплантология    Ралев Дентал АД    България    Зъболекар в Пловдив    Начална страница    Планини в България    Мура    Байкушевата мура    Зъбни импланти    Артикулатор и лицева дъга

Как се разбира в заралийска кръчма дали някой е местен, или е от другаде? Много лесно. Като влезе в кръчмата, гостът на града казва на сервитьорката: "- Една "Загорка", докато местният поръчва просто една бира. То е ясно, че за заралията няма друго питие, на което да каже "бира", освен на "Загорката". За времето и мястото на създаването на пивото, съществуват различни и сравнително противоречиви мнения. Някои твърдят, че пивоварството е възникнало 7000 години преди новата ера в древна Месопотамия (сегашните територии между реките Тигър и Ефрат в Ирак). Други изследователи застъпват тезата, че вавилонците първи са произвеждали пиво 5000 години преди новата ера. Друга група учени застъпва схващането, че вавилонците са започнали да приготвят пиво 4000 години преди новата ера, а има и такива, които смятат, че шумерите първи са приготвяли пиво, наречено от тях сикару. Умението да се прави пиво, по-късно е предадено на вавилонците, а от тях - на египтяните. Това схващане днес изглежда като най-достоверно. С историята на шумерите е свързан един от най-старите документи за културното развитие на човечеството в древността. Два релефа върху камък от около 3500-4000 г. преди новата ера, наречени “Монумент Блау” се съхраняват в Лондонския музей. На него са изобразени хора, които пречистват зърнени храни за приготвяне на пиво. То е предназначено за жертвоприношение на богинята, закрилница на земеделието и плодородието. Пивото е било известно и у нас още преди Освобождението, чрез продажбата му от чуждестранните пътнически кораби, спиращи на нашите дунавски и черноморски пристанища. Първите опити за пивопроизводство у нас са през втората половина на 19 век, като го характеризират като частно и много примитивно. В някои селища като София, Шумен, Пловдив, Търново, Русе и други, преди Освобождението има малки и примитивни домашни работилници, в които частните занаятчии приготвят пиво. В днешно време сред най-известните и предпочитани марки бира в България, е "Загорка". Родното й място е Стара Загора, благодарение на доктор Константин Кожухаров. Докато следва медицина в Прага, предприемчивият любител на чешкото пиво се докосва до майсторските бири на местните пивовари. Силно "зарибен" от вкуса на студената, пенлива напитка, той решава да започне производство в родния си град Стара Загора. Събира съмишленици инвеститори, но капиталът им се оказва недостатъчен. Търсят кредитори и убеждават в пазарния потенциал на бъдещото предприятие Кредитно акционерно дружество „Бъдещност“, което дава финансовия ресурс. Фабриката разлива първата бира през 1902 г. и носи името на кредитора - "Бъдещност", но заралии (старозагорчани) я наричат Бирарията. Това начинание по нашите земи се възприема трудно. Издръжката на пивоварната излиза скъпа (наети са чешки и немски технолози), а приходите не могат да покрият разходите. От фабриката опитват да изнасят бирата за Истанбул, но по дългия път тя често се всисвала, докато пристигне. Девет години след отварянето си, Бирарията на доктор Кожухаров фалира. През 1917 г. фабриката е придобита от търговско индустриално дружество „Тракия“ на Никола и Злати Златеви. Едно от най-значимите събития в нашата бирена история с български отпечатък, е тъкмо тук. През 1918 г. в пивоварната започва работа първият български дипломиран майстор пивовар – Андрей Брашованов, завършил пивоварно училище в Грима, Германия. Брашованов е автор на първия български учебник по пивоварство и ръководи курсове за обучение на пивовари. През 1921 г. пивоварната е модернизирана и нейната бира се изкачва до трето място по продажби след Шуменско пиво и Прошеково пиво. През 1927 г. фабриката е електрифицирана изцяло и са осигурени собствени изворни водоизточници. Но 1927 г. се оказва пагубна за българското пивоварство; търговско-банкерската фирма „Братя Златеви“ е обявена в несъстоятелност; затваря врати и пивоварната. След няколко десетилетия Андрей Брашованов е човекът, който възражда пивоварството в Стара Загора. Фабриката отваря врати по негова идея през 1949 г., но получава името "Загорка" шест години по-късно, на сесия на Градския народен съвет на Стара Загора през 1955 г., когато е гласувано решение, възобновената пивоварна да се нарече "Загорка" по предложение на Иван Тодоров, технолог на държавно стопанско обединение (ДСО) „Винпром“. Названието звучи благозвучно и е лесно разпознаваемо; има пряка връзка с името на града. Пивоварната е разширена и модернизирана. Тя става първото предприятие в системата на ДСО „Българско пиво“. За първи път, през август 1959 г., на пазара излиза бутилка с бира "Загорка", на която етикетът е залепен с автоматична залепваща машина и бутилката е затворена с метална кроненкорка (коркова капачка тип корона). Преди това този процес се е извършвал ръчно. За първи път се провежда рекламна кампания по радиото, местната и националната преса. През 1961 г. е разпространен и рекламен плакат на марката в цялата страна. Тук през 1980 г. се произвежда първата безалкохолна бира в България, предназначена за износ за Близкия Изток. През 2002 г. пивоварната посреща стогодишнината си като пазарен лидер у нас с 26% пазарен дял. „Пивоварна Ариана“ АД се влива в „Загорка” АД. Две години по-късно производството на бира „Ариана“ се премества в Стара Загора. За първи път през 2007 г. се представя бутилка със защитна капсула на гърлото – Магнум бутилка от 1,5 л PET. Магнум се нарича специфичен вид оръжейна амуниция, по-мощна от стандартната и символизира сила и заряд. Днес брандът "Загорка", е част от голямото международно семейство на производители на пиво Heineken NV. Компанията предлага големите местни брандове „Ариана“, „Загорка“, „Ариана Радлер“, „Столично“, а сред вносните са Amstel, Heineken и Starobrno. Асортиментът на произвежданата продукция включва четири вида двойно филтрирано пиво: светло – 10% екстрактно съдържание, светло тип „Пилзен“ – 13%, черно – 12% и пиво, и тъмно тип „Портер“ – 18%. „Загорка” се предлага винаги в зелени бутилки - стъклени или по РЕТ технология. Други брандове - например "Шуменско" - винаги са се предлагали в кафяви бутилки. Защо са тези разлики? Цветът на бутилката изпълнява много важна цел. Този избор далеч не е направен заради естетически причини. Производството на бира започва преди хиляди години в древен Египет и Месопотамия. Поради липсата на пастьоризация и охлаждане, бирата не издържала дълго, заради което трябвало да се консумира скоро, след като е била произведена. Това се променя през 17 век, когато пивоварите започват да експериментират със стъклени бутилки, за да увеличат трайността на пивото си по-дълго и да могат да го използват с търговски цели. Стъклените бутилки запазват бирата по-свежа по-дълго, но имат един голям проблем. Ако са оставени на слънце твърде дълго, бирата започва да мирише на скункс. Сравнението със скункс е абсолютно коректно, защото учени от университета на Северна Каролина и университета в Гент в Белгия са установили, че реакцията образува химикал, подобен на този, произведен от скунксовете. Прозрачното стъкло пропуска UV лъчите; те проникват в напитката и променят вкуса. За да се предпазят напитките от UV лъчите, които развалят бирата, е решено да се използват тъмнокафяви бутилки. Зелените бутилки се появяват през 40-те години на миналия век. След Втората световна война има недостиг на кафяво стъкло, което принуждава много европейски пивовари да изберат алтернативни варианти. Тъй като никой не иска да използва прозрачно стъкло, те се насочват към зеленото стъкло, главно защото е достъпно по онова време (много фармацевтични продукти идват в зелени стъклени бутилки). Зелената бутилка става нещо като "запазена марка" за европейски бири; много пивоварни започват да ги използват и затова много европейски бири сега се предлагат в зелени бутилки. Разбира се, днес защитните покрития могат да се нанасят върху всякакъв вид стъкло (ето защо много бири имат прозрачни бутилки) и няма нужда от тъмни стъкла, за да се предпази бирата от слънцето. Пивоварите обаче, запазват кафявите и зелените бутилки такива, за да остане разпознаваем продуктът им. Водата, която се използва за получаване на пивна мъст, се нарича пивоварна вода и заема средно около 88% от пивото. Освен това, вода се използува за промиване на дрождите преди повторното им използване за ферментация, за измиване на съдове, апарати, помещения за дезинфекция и т.н. Качествената оценка на пивоварната вода оказва съществено влияние върху качеството на полученото пиво. В зависимост от типа на използваната вода, се произвеждат и отделните типове пиво: пилзенски, мюнхенски, дортмундски и виенски тип. В Стара Загора, освен пивоварната, се намира и единственият музей на бирата в България "Светът на Загорка". Музеят е събрал разнообразни автентични експонати, които проследяват историята на производството на пенливата напитка. Сред експонатите са личните вещи на първия създател на пивоварната в Стара Загора - д-р Константин Кожухаров; повече от 15 вида различни чаши, използвани през годините; запазен кен с първата българска безалкохолна бира „Загорка Вита”, предназначена за износ в арабските страни; много документи и снимки. Освен с хубавата бира, Стара Загора е прочута и със своите липи. Unter den Linden е булевард в централния квартал Митте в столицата на Германия - Берлин. С това име има железопътен път U-ban, валс и стихотворение. Стара Загора всъщност цялата е един Unter den Linden, понеже е не булевард, а град на липите, заради множеството дървета от този вид из целия град. Жителите на други населени места могат само да мечтаят за прекрасния аромат, който обгръща града напролет, когато липите цъфтят. Наричат Стара Загора още и градът на правите улици. Но за това - по-нататък в нашия разказ.

Лицево - челюстна хирургия    Виж България    Църкви и манастири    Артикулатор и лицева дъга    Зъболекар в Пловдив    Зъболекари в България    Dental tourism    Орална хирургия    Пародонтология    Лекцията на д-р Хоо

Стара Загора е град в Южна България; един от главните икономически центрове в страната, основен транспортен възел на Южна България. Той е център на едноименните община и област. Градът е шести по големина в страната. Към 15 декември 2023 г. в Стара Загора живеят 135 225 души по настоящ адрес и 154 230 души по постоянен адрес. Образува петата по големина градска агломерация в България с население от 213 444 жители; център е на 5-ата по големина област в България с население към 31 декември 2016 г. от 321 377 души. Регионът е на второ място по БВП на глава от населението в страната. Според изследване на неправителствената организация Industry Watch, през март 2008 г. Стара Загора вече е с най-високите заплати в страната, изпреварвайки и София. Средната надморска височина на община Стара Загора е 357 м, като в равнинната част е в диапазона 150 – 180 м, а планинската надморска височина достига 895 м (връх Морулей). Надморската височина на град Стара Загора е 169 м.Градът е разположен в Старозагорското поле; източната част на Горнотракийската низина – между Сърнена Средна гора, Светиилийските възвишения, Манастирските възвишения, Сакар планина и Чирпанските възвишения, край река Бедечка със средна надморска височина 196 м. Стара Загора отстои на 234 км по асфалтов път и 250 км по релсов път от столицата София; на 102 км от Пловдив; на 288 км от Варна и на 172 км от Бургас. През територията на Община Стара Загора преминават важни главни пътища от републиканската пътна мрежа: Автомагистрала "Тракия" - преминава на 10 км южно от град Стара Загора (с Европейска категоризация Е-80); I-5 - Русе - Свиленград (с Европейска категоризация Е-85); II-66 - София – Бургас. Транспортната инфраструктура е добре изградена. Основните пътни артерии са в много добро състояние. Общата дължина на пътната мрежа в Община Стара Загора е 398.5 км. Градът е пресечна точка на европейски транспортни коридори № 8 и № 9: КОРИДОР № 8: Италия - Албания - Македония – България. Дуръс - Тирана - Скопие - София - Пловдив - Чирпан - Стара Загора - Сливен - Бургас – Варна; КОРИДОР № 9: Финландия - Русия - Украйна - Молдова - Румъния - България – Гърция. Хелзинки - Санкт Петербург - Киев - Букурещ - Русе - Велико Търново - Стара Загора - Димитровград - Маказа – Александрополис. В непосредствена близост до територията на общината преминава европейски транспортен коридор № 4: Германия - Австрия - Унгария - Румъния - България – Турция. Ж.п. гара Стара Загора е важен транспортен възел. Тук се пресичат три от основните железопътни линии от мрежата на Република България: София – Пловдив - Чирпан - Стара Загора - Нова Загора – Ямбол – Карнобат – Бургас/Варна; Русе - Горна Оряховица - Стара Загора – Димитровград – Подкова; Русе - Горна Оряховица - Стара Загора – Димитровград – Свиленград. Железопътните линии са електрифицирани, като общата им дължина на територията на Община Стара Загора е: единична жп линия - 113.450 км; двойна жп линия - 37.200 км. Летище Стара Загора е на 2 км от град Стара Загора и на 8 км от автомагистрала "Тракия". Летищният терен заема площ от 261 хектара; дължината на пистата е 2.5 км. Градът е разделен на отделни квартали, опасващи централната му част. Преди Втората световна война в покрайнините му се оформят квартали от бежанци от тракийските и македонските български земи. Повечето от кварталите се появяват след Втората световна война, след като масово селското население в региона се преселва в града, за да си осигури поминъка в новите промишлени мощности. Няколко квартала на Стара Загора са присъединени села. Кварталите са: Аязмото, Бедечка-Градински, Васил Левски, Възраждане, Гео Милев, Голеш, Дъбрава, Железник, Зора, Индустрия, Казански, Колю Ганчев, Лозенец, Македонски, Митрополит Методий Кусев, Опълченски, Самара 1, Самара 2, Самара 3, Славейков, Студентски град, Три чучура, Три чучура-север, Три чучура – юг, Атюрен, АПК и Централната градска част на Стара Загора. Климатът на градската територия, е преходноконтинентален с влияние от Средиземно море. През зимата времето е по-меко и топло сравнено с градовете в Тракийска низина, тъй като Средна гора предпазва от студените северни и североизточни ветрове. По тази причина в района виреят рядко срещаните в България екзотични дървесни видове магнолия, кедър, смокиня, лаврово (дафиново дърво), нар, бадем, райска ябълка, кипарис. Средната годишна температура е 12,9 °C (средна януарска +1 °C и средна юлска +23,9 °C) със средногодишна валежна сума 598 мм. Територията на община Стара Загора попада в Среднобългарския биогеографски район – подрайон Горнотракийска низина. Тя се отличава с предимно равнинен характер, интензивно земеделие и силна урбанизация. Това отчасти предопределя бедно по състав и изобилие биологично разнообразие, съхранено основно по склоновете на Сърнена гора и местата с екотонен ефект в равнината. Характерни горски съобщества, са ксеротермните гори от цер, благун и космат дъб. В днешно време доминират тревни, храстови и агроценози с разнооразен състав. На около 16 км северозападно от Стара Загора, се намират Старозагорски минерални бани, а северно от града, на около 15 км, има друг минерален извор - в село Ягода. Единственото известно за науката находище на защитен от Закона за биологичното разнообразие растителен вид, е това в местността „Карасиврия“, северно от гр. Стара Загора. Нарича се звъниколистен тъжник (Spiraea hipericifolia). Видът е включен в Червената книга на България. Фауната на района е от европейски, евро-сибирски и холопалеарктични видове. В същото време са разпространени и много топлолюбиви средиземноморски, преходносредиземноморски, предноазиатски и степни видове. Относително добри са дивечовите запаси на заек, сърна, благороден елен и дива свиня. Значителен потенциал има за увеличаване запасите на колхидски фазан и яребица. Подземните води в района са част от Средногорската хидроложка област в Източно-Тракийския хидрогеоложки район. Водоносните хоризонти не винаги са ясно определени, и често се осъществява пряка хидравлична връзка между подземните и повърхностните води. Поземлените ресурси имат “балансирана” и адекватна на природните дадености в общината стуктура. Селското стопанство в общината се развива в общо 7224 стопански структури. Тотално преобладаващ дял (6937 бр., 96%) имат личните натурални стопанства. Пазарно ориентирано производство (предимно растениевъдно), се реализира от 35 земеделски кооперации, 2 сдружения и 43 арендатори. Отворената ниша е запълнена от арендатори. В сравнение с други райони на страната, използваемостта на обработваемата земя, е висока -над 90%. Годни за напояване са над 30% от обработваемите земи, но интензивно, поливно земеделие се развива върху по-малко площи. Формите на стопанисване на обработваемата земя са основно земеделски кооперации и частни собственици. Почвите са предимно канелени горски, черноземни смолници, алувиално-делувиални, хумусно-карбонатни и антропогенни. Община Стара Загора е разположена в Средногорски район. Той обхваща източната част на Горнотракийска низина, главно басейна на р. Сазлийка. Районът е с лек наклон на югоизток; в същата посока е и проточната на р. Сазлийка речно-долинна мрежа. Абсолютните му височини са в границите 100-300 м. Релефът е равнинен, леко навълнен от широки речни долини, слабо врязани в плиоценската седиментационна повърхнина. В северната периферия, под праволинейния склон на Сърнена гора, е развит делувиално-пролувиален шлейф, който плавно прехожда в равнина. Загорският физикогеографски район е формиран на мястото на плиоценски гребен, запълнени езерни и езерно-блатни седименти.

Хората винаги са устройвали местата си за обитание край течащи води, езера, реки, морета. И ако морските и океанските води са служели като транспортни канали и ресурси за риболов; то реките и езерата са били източникът на вода за пиене, за риболов, за поливане на земеделски площи. Стара Загора е изградена покрай река Сазлийка; днес официално - Ракитница (до 29 юни 1942 г. Сазлийка, Съзлийка, Сазлийска, Сютлийка, до 5 януари 1946 г. Ракитница, до 1 февруари 1989 г. Сазлийка). Тя е река в Южна България – Област Стара Загора, общини Стара Загора, Раднево и Гълъбово и област Хасково - община Симеоновград, ляв приток на река Марица. Дължината й е 145 км, която й отрежда 16-о място сред реките на България. Река Сазлийка е 5-а по дължина река във водосборния басейн на Марица след Тунджа, Арда, Ергене и Тополница. Името на реката произлиза от турското наименование на растението папур (typha) – „саз“. Река Сазлийка извира на 651 м надморска височина под името Топлиците на 1,5 км югозападно от връх Руя (812 м) в Сърнена Средна гора. До село Казанка тече на юг, след което завива на изток под името Казанска река. След село Старозагорски бани постепенно завива на юг и югозапад, а след притока си Чаталка – на югоизток и при селата Лясково и Ракитница навлиза в Горнотракийската низина. От село Казанка, през село Лясково до село Ракитница протича в дълбока и залесена долина. По цялото си протежение в Горнотракийската низина, коритото на реката е коригирано с водозащитни диги. След село Арнаутито реката поема в източна посока, след село Сърнево – югоизточна, а след град Раднево – южна. Влива се отляво в река Марица на 78 м н.в., на 1,7 км източно от град Симеоновград. Площта на водосборния басейн на Сазлийка е 3239 км2, което представлява 6,1% от водосборния басейн на Марица, а границите на басейна й на запад и югозапад са с водосборните басейни на реките: Омуровска река, Текирска река, Мартинка и Арпадере, леви притоци на Марица; на север и изток – с водосборния басейн на река Тунджа. Основни нейни притоци са Рашевска река, Османска река, Баньовите лъки, Аладжика, Касиврийско дере, Водичката, Сулуджак, Чаталка, Азмака, Бедечка, Коленска река, Хамамдере, Тузлата, Кумруджа, Блатница, Дундарлия (Дунда), Батканлийска река, Курудере, Овчарица (най-голям приток), Еледжик, Мандаджика, Джелепска, Каменна речка, Юрукова речка, Соколица, Кюпрюдере, Садъкдере, Стамбулдере, Мусачка река, Главанска река (Луда Яна). Речният режим на подхранване е с плувиален характер, което определя ясно изразен пролетен максимум на оттока – януари-април, а минимумът – юли-октомври. Среден годишен отток при град Гълъбово 18 м3/с. На места по нейното течение са се образували типични крайречни гори от топола и върба. По течението на реката са разположени 16 населени места, в т.ч. 2 града и 14 села: Област Стара Загора, Община Стара Загора – Казанка, Старозагорски бани, Лясково, Ракитница, Арнаутито, Калояновец, Бъдеще; Община Раднево – Коларово, Боздуганово, Диня, Тополяне, Раднево, Бели бряг, Любеново; Община Гълъбово – Гълъбово; Област Хасково; Община Симеоновград – Навъсен. По течението на реката няма изградени язовири, но в Горнотракийската низина водите й се използват за напояване и промишлено водоснабдяване.

Байкушевата мура    Рекламна програма на сайта    Maxillofacial surgery    Зъб    Зъбни импланти    Сливен    Зъболекар в Пловдив    Базални импланти - информация    Онлайн магазин за дентални материали

Стара Загора е сред най-древните градове в Европа. Още през новокаменната епоха (VII-VI хилядолетие пр. н.е.) благоприятните природо-географски условия стимулират възникването на първите уседнали селища, свързани с развитието на земеделието и скотовъдството. Регистрираните праисторически поселения в региона са много, но три от тях, които са локализирани в чертите на съвременния град, са от световно значение. Берекетската селищна могила е най-голямата в България, разположена е западно от квартал Кольо Ганчев. Била е висока 17 м и е имала диаметър при основата си 250 м. Азмашката могила е първата цялостно проучена в национален мащаб могила. Могилата при Окръжна болница МБАЛ "Проф. Стоян Киркович". В нея са открити, консервирани и експонирани „in situ" най-добре запазените и с най-богат инвентар неолитни жилища в Европа. На 8 км северозападно от Стара Загора, в местността "Мечи кладенец", са открити най-старите експлоатирани медни рудници в Европа (V хилядолетие пр. н.е.). Медодобивът и усъвършенстването на металургията активират развитието на поселищната система през каменно-медната и бронзовата епохи. Стара Загора като един от най-древните градове в света, е носил през епохите много имена. Многобройните имена, с които е наричан градът, свидетелстват за неговото дълголетие. Най-често се споменават 8 от тях: Берое, Августа Траяна, Иринополис, Боруй, Верея, Ески Загра (Заара), Железник (медният рудник е най-старият експлоатиран в Европа) и Стара Загора. Най-ранните следи от цивилизация в региона на Стара Загора, се отнасят до неолитната епоха; към края на 7-ото хилядолетие пр. Хр. Тогава, почти едновременно, върху днешната територия на Стара Загора и в близките й околности възникват четири праисторически селища, като едно от тях е било най-голямото в българските земи в продължение на 6 хиляди години. Някои учени приемат, че там се е намирал древнотракийският Берое. През 46 година от н.е. Берое е присъединен към Римската империя и става част от провинция Тракия. През 106 г. император Траян дава на града права за самоуправление и го прекръства на Августа Траяна. Градът става втори по големина икономически, административен и културен център в провинцията. Римският историк Амиан Марцелин, много известен по онова време, пише: „Големите градове Филипопол и Августа Траяна, които в древността се наричали Евмолпиада и Берое, красят провинция Тракия“. Градът има самостоятелно общинско управление, градски съвет и народно събрание и се ползва със специален статут. По специална заповед, именно в този град се заселват ветераните от войните, водени от Римската империя. По времето на император Марк Аврелий (161 – 180 г.) в града са построени прави улици, десетки жилищни и обществени сгради, градски стени, ограждащи площ около 50 ха и подсилени с около 40 кули, (от които са проучени 11), водоснабдяване, канализация, театрална сграда, храмове, пазари, одеон, терми, форум. Построен е и театрон с мраморни седалки, от който са се наблюдавали зрелищните гладиаторски битки, шествията, тържествата, или събранията, където са се решавали важните за града дела. В града е съществувал гимназион, а спортните събития са се провеждали на стадион. В града се развиват изкуствата и музиката, за което свидетелстват намерените образци на бронзовата и каменната пластика, ювелирното изкуство, грънчарството, стъклени предмети, статуи и надписи за Орфей. В Августа Траяна се появяват огромни имения с разкошни вили (например добре проучената тракийска вила „Чаталка“, принадлежала на тракийски аристократи). Августа Траяна сече собствени монети в продължение на век – от управлението на Марк Аврелий до Галиен. През III – IV век Августа Траяна е частично разрушена при нападенията на готите, но в началото на 4 век е отново укрепена. В периода на късната античност (IV – VI в.) градът отново е с името Берое. Времената са свързани с преместването на столицата на империята от Рим в Константинопол, ускореното християнизиране на местното население, готските нашествия в края на IV в. и опустошителните набези на хуните в средата на V в. В Берое започва масово християнизиране на местното население, особено след Медиоланския едикт. Градът е едно от най-активните средища на ранното християнство. Пръв въвежда християнството тук апостол Карп – един от 70-те апостола на Иисус Христос и ученик на апостол Павел. Берое става седалище на епископия, прераснала в архиепископия. Епископът на Берое Демофил взема участие в Църковния събор в Сердика. През 355 г. римският папа Либерий е заточен в Берое, а Демофил заминава за Константинопол, където достига най-висок ранг – патриарх на Византийската империя. През VI век градът се споменава като Берое в календар на готите под датата 19 ноември, свързана с известните 40 жени-мъченички. В края на века градът е отново разрушен, но след това възстановен и вече носи името Верея. За пръв път областта Загоре (Загора) се споменава в известията на Георги Амартол, повторени от Лъв Граматик, Георгий Кедрин и Симеон Метафраст. Описва се помощта, която българската войска на Тервел оказва на император Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон. По този повод през 705 г. между Византийската империя и България се сключва мирен договор, според който на България се отстъпва областта Загора. Три години по-късно, според други източници, Юстиниан II се опитал да си възвърне областта, но бил разбит край Анхиало. Според по-късни известия на Теофан Изповедник, през 716 г. между новия император Теодосий III Адрамит и Тервел е сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загора на българите се отстъпва и още една част от Тракия, на запад от Загора, до „Милеона в Тракия“. През 717 г. Тервел оказва нова помощ на империята с голяма армия и разбива 30-хилядна арабска армия, обсадила Константинопол. По-късно Берое на няколко пъти преминава ту към Византия, ту към България. През 784 г. град Берое е във владение на Византийската империя, а византийската императрица Ирина посещава града заедно със сина си Константин VI и голяма свита придворни. Императрицата възстановява града и го нарича Иринопол – градът на Ирина. Летописецът Теофан Изповедник описва посещението на императрицата в Берое: „През тази година, през месец януари, индик седми, споменатият Ставракий се завърнал от земята на склавите и на хиподрума отпразнувал с триумф победата си. А през месец май от същия седми индик императрица Ирина със сина си и много войска излязла в Тракия, носейки със себе си музикални инструменти, и стигнала до Берое. Тя заповядала да застроят този град и го преименувала Иринопол“.

Слезка    Костен мозък    Тонзили    Премахване на лимфен възел    Сливици

През 812 г. Иринополис отново е български и носи името Берое, след победоносната война на Крум от 812 г. Историческите източници разказват, че след мирния договор от 817 г. българската държава предприема мощна кампания за защита и укрепване на района южно от Стара планина, от Берое до морето и за трайното и окончателното му присъединяване към България. До 860 г. Берое е български и през този период неговото население вече е преобладаващо българско. За няколко години византийците отнемат областта Загора, но по време на покръстването на княз Борис I в 864 г. областта Загора и град Берое са върнати на България. В хрониките за връщането на областта са посочени и нейните граници – от Сидера (Железни врата, дн. Змейовски проход) до Дебелт. В границите на България, градът е център на комитат и запазва ролята си на едно от най-големите административни, стопански и религиозни средища. Императорите са живеели продължително време тук, ползвайки Боруй като втора столица. Тук в течение на два века, е била резиденцията на византийските императори от рода на Комнините. Оттук са организирали походи срещу северните нашественици – печенеги и кумани. Той е бил административен център на Боруйската хора, която е била една от деветте области (хори) в средновековна България. От ХI-ХII в. датират най-значимите средновековни паметници, сред които се открояват петте каменни релефа със стилизирани изображения на животни. Един от тях - лъвицата с лъвчето – след векове става централен мотив в герба на Стара Загора. Релефите са с висока културна и историческа стойност; признати са за шедьовър на изобразителното изкуство и са едни от най-интересните археологически находки в Европа. До края на X в. градът е в български ръце и придобива изцяло български характер. Българите наричат града Боруй, понеже това е видоизменена форма на тракийското име Берое. Посетилият града пътешественик Ал-Идриси съобщава, че през XI – XII в. по пътя от град Верои до неотъждествения днес град Пацимиск се минава през следващи една след друга посевни площи, непрекъснати обработени полета, големи села, много лозя, овощни градини, покрай многобройни стада овце, едър и дребен добитък.[22] По време на кръстоносните походи, когато войските на Фридрих I Барбароса минават през Балканите, австрийският свещеник Ансберт, който е имал достъп до императорската канцелария, пише за град Верея, че е „голям, богат град“, който кръстоносците превзели, ограбили и опожарили. Османските войски нападат Боруй и Пловдив през 1364 г. при първия поход на Лала Шахин, но едва след втория му поход през 1372 г. завладяват Боруй. Най-голямата битка е станала на върха Българско кале, на 5 км западно от града. Най-ранният османски документ, в който градът е споменат, е от 1430 г. Там той вече се нарича Ески Хисар. Османците, знаейки за старата история на града като център на областта Загоре, заварват в града огромно количество културно и историческо наследство и още в първите години го кръщават с най-различни сходни имена – Загр и Атик (Древна Загра), Загра и Атик хисар (Древният град Загра), Загра, Загра и Ески Хисар, Загралъ Ескиси (Стара Загра), Ески Загора (Древна Загора), Заграси Атик, Загралие Ескиси, Ескиси Загора (Стара Загора). По-късно обаче, през XVII век, се налага една-единствена форма – Ески Загра. Според Евлия Челеби през XVII век в Стара Загора има 3000 къщи, около 760 пътища и 14 махали. По това време е имало 5 джамии: Алипаша, Текке, Налбей, Ноктаджъ и Хамзабей. Имало е още 1 медресе, 42 училища, 5 хамама (с имена: Аладжа, Паша, Йени, Чифте и Кючук хамам), 1 безистен и 855 дюкяна. Интересно е, че не споменава наличието на българско население в града, макар да има данни за надгробни плочи с български имена. Друго доказателство, е запазен гръцки надпис в църквата „Свети Димитър“, който показва наличието на църква на това място много преди 1743 г., обслужваща християнското население. През 1738 г. населението на Стара Загора е вече преобладаващо турско. През 1788 г. върлува чумна епидемия, а през 1792 г. настъпват глад и суша, мор по добитъка, градушки унищожават цялата реколта. През това време из населените места минават военни контингенти с наказателни цели, които „свалят от голия ризата, а от босия цървулите“. Най-тежки са обаче 1813, 1814 и 1815 години: това са чумавите години, известни с името „Голямото Чумаво“ или „Големия Карън“. Следващата чумна епидемия е през 1837 г. и се нарича „Малкото Чумаво“. През 1841 г. в града е основано класно училище, което прилага програмата и методите на габровската Априловска гимназия. През 1863 г. се открива девическо класно училище. В Стара Загора са учителствали Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Славейков и други. Тук са се учили и завършват с отличен успех Васил Левски и Райна Попгеоргиева. Градът е родно място на редица видни български възрожденски дейци като Захари Княжевски и Александър Екзарх. Две години тук е творил и Николай Павлович, който възнамерявал да открие рисувално училище. През 1858 г., по предложение на старозагорския възрожденски деец Тодор Шишков, местните жители започнали да наричат града си Железник. Това е била остра реакция срещу турското наименование Ески Загра. От този момент нататък името Железник се среща в редица документи, в периодичния печат, в надгробни паметници и строителни надписи. Поради голямата будност и настойчивост на заралии, на 13 април 1871 г. градът получава и днешното си име Стара Загора. Идеята е била на друг изтъкнат старозагорски деец по онова време – хаджи Господин Славов. Това се случва през 1871 г. на проведения в Цариград Народен църковен събор, на който е учредена Загорска епархия, която и до днес съществува в същите граници, обхващайки района на Стара Загора, Казанлък, Нова Загора, Чирпан, Харманли и Свиленград. Впоследствие градът приема името Стара Загора и става първият български град, преименуван с българско име още преди Освобождението.

Периимплантит при базални импланти    Размерът е от значение - имплантатни размери    Циркониеви надстройки    Имплантатни размери

Катедралният храм “Свети Великомъченик Димитър” или Митрополитската църква, е най-старият Господен дом в Стара Загора. Съграден е през 1859-1861 г. от българската Старозагорска църковна община, която е известна и с това, че е и първа по принос дарител за съграждането и на Рилския манастир. По време на османското владичество, е известен с името „Попската къща“ или „Папаз еви”, понеже е бил едновременно и църковен храм, и училище. Около него се заселват хора и изниква нова махала. Храмът сплотява хората в тежките времена и те се уповават на вярата. С църквата “Свети Великомъченик Димитър”, са свързани и много важни исторически събития, които се случват в Стара Загора. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г., при опожаряването на Стара Загора на 31 юли, църквата е полуразрушена. В нея жестоко са умъртвени стотици миряни, опитали да се скрият от турския ятаган. По стените на храма днес има стенописи, които нямат общо с канона. Те са направени по времето на комунизма, при реставрация през 1959-1960 г. по повод 100 години от създаването на църквата. Нарисувани са светски личности, участници в събитията от историята на града. На западната стена до входа, стенописи изобразяват младия Васил Иванов Кунчев (Левски), когато е ученик в Стара Загора и дякон в същия храм. Проруска агитация излъчват стенописи, показващи посрещане на руски войски от български опълченци и народ, начело с първия кмет - поетът Петко Рачов Славейков. При изграждането на храма, вторият престол е отреден за светите братя Кирил и Методий. Това и днес може да се прочете върху южната дървена порта на църквата. Преди известно време, обаче, по решение на митрополит Галактион, престолът е заменен със ”Свети Игнатий Старозагорски”, който има отделен храмов празник на 8 октомври. Има и отделен параклис ”Свети Великомъченик Мина”, чийто празник е на 11 ноември. През 1979 г. в двора на църквата е възстановена сградата на метоха на Хилендарския светогорски манастир, който е съществувал в Стара Загора през XVIII-XIX век и е бил един от центровете на духовното възраждане в града. В метоха е подредена веществено-документална експозиция „Левски в Старозагорско“, като са проследени тригодишният престой на Апостола на свободата в града (1855-1858 г.) и работата му по изграждането на местните революционни комитети. В двора има и Мемориал на загиналите свещеници и служители на църквата по време на комунистическия терор (1944-1989 г.). Тук са погребани и старозагорските владици Павел, Климент и Панкратий. Дълги години храм „Свети Димитър“ беше катедрален за Старозагорска епархия. Като такъв – от 1975 г. има статут на недвижима културна ценност с национално значение - тип ансамбъл. По предложение на Епархийския съвет на Старозагорска епархия и с решение на Светия синод, от м. септември 2018 г. за катедрален храм е обявен „Свети Николай“, а „Св. Димитър“ – за митрополитски. Енорийският храм “Свето Въведение Богородично”, е съграден след храма „Свети Великомъченик Димитър“. Първата църква на града се оказва твърде малка, а християнското население в Стара Загора нараства силно. В отговор на духовните потребности на жителите и при по-благоприятни условия, през следващите години започва съграждането на една от най-големите и красиви църкви на града. Храмът има излючително богати иконописи - дело на едни от най-големите майстори в страната. Дълго време църквата ползвала дървени и железни клепала. Но кварталът, в който се издигала, бил важен за града, поради което се решило да се пристъпи към изграждане на подходяща камбанария. Така били поръчани три камбани в Москва, докато камбанарията се извисила над квартала. В този храм цар Фердинанд прочита манифеста за обявяването на Балканската война през октомври 1912 година. Свети Теодор Тирон („тирон“ значи „млад войник, новобранец“, римски войник от Мала Азия), е духовен покровител на Стара Загора. На негово име в града е съграден параклис, построен на мястото на древно езическо капище (свещено място на прабългарите), до голям лековит извор. Това светилище, прераснало по-късно в храм, е било почитано от хората от античността, до наши дни. Извън Стара Загора в България има едва няколко църкви и манастири, наречени на този светец: ранно- средновековната църква „Св. Теодор Тирон“ до град Правец и манастир от ХVІ – ХVІІ в. в село Зимевица, община Своге. Общото между тези градове и села, в които се почита св. Теодор Тирон е, че се намират по старата българо-византийска граница, установена по времето на Омуртаг и заварена от княз Борис. Може да се предположи, че в много селища по тази граница е имало български гарнизони, които при покръстването са приели като свой покровител св. Теодор Тирон. Предания твърдят, че през 864 г. именно на това място Цар Борис приема Светото Кръщение, а оттам впоследствие и християнството, като официална религия в България. Сцената на покръстването му, е изографисана в човешки ръст на едната стена на параклиса. Разбира се, и тук легендати съпътстват историята. Според преданията, по време на езичника Борис, град Берое е управляван от българския болярин Цолю, който имал дъщеря на име Цветана. Един ден Цветана се разболяла и боляринът, чул за лековитият извор на хълма до града, се съгласил тя да бъде лекувана от пленени лекари. Покръстили я в извора на Аязмото и я нарекли Теодора. Като по чудо в момента на кръщението Цветана оздравяла. Боляринът Цолю също се покръстил и наредил капището да се превърне в християнски храм на името на св. Теодор Тирон. След една година самият княз Борис пристига в Берое и приема християнската вяра в същия храм на върха на Аязмото. По време на османското господство, църквата била съборена, но хълмът все още е носел името „Аязмото на Св. Теодор“. И от друговерците, и от цялото население, е бил считан за свещен и лековит. Всички продължавали да му отдават почит на Тодоровден. На 2 май 1895 г., в деня на цар Борис – Покръстител, е положен първият камък за новия храм от Старозагорския митрополит Методий. В подземието под пода на параклиса, е скалата, от която продължава да извира светената вода на Аязмото. Параклисът е наречен на името на същия светец Теодор Тирон. Методий Старозагорски е погребан непосредствено до параклиса.

www.see-bulgaria.com    www.bg-tourinfo.com    Родопи    Витоша    www.bg-dentist.net    Дентален лекар в Пловдив    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен    www.tourinfo-bg.net    www.ralev.ws

Енорийски храм “Свети Николай Чудотворец” е едно истинско църковно съкровище в центъра на Стара Загора. Той e може би сред най-красивите храмове не само в града, но в и цялата страна. Храмът е построен в началото на XX век на място на разрушената през 1877 църква „Св. Никола“, по време на опустошителната битка за града през Руско-турската война от края на XIX век. Първият храм е бил на мястото на днешното училище „Св. Никола“. На 1 март 1841 г. към него е открито първото светско училище в Стара Загора. На мястото на дървената барака, скована след опожаряването на стария храм през войната, започва градеж на нов храм, за да може да се изпълняват църковните дейности. Църковното настоятелство прави прошение до градските власти, да им се даде място на главния път Чирпан – Стара Загора. Така, с дарения, през 1896 г. започва изграждането на сегашния храм. След 13 години, през 1909 г., е завършен и осветен. През 1924 г. започва изографисването му от двамата старозагорци професорите Димитър Гюдженов и Никола Кожухаров. Църквата има южен престол, посветен на св. Цар Борис Покръстител. Към църквата има параклис Покров Богородичен с храмов празник на 1 октомври, построен около 30-те години на ХХ в. Градежът на храм „Света Троица“ става при драматични обстоятелства. Според запазени сведения, той е изграден от жителите в северозападните по-бедни покрайнини на Стара Загора – квартала „Гебран“. Там населението е българско, сред него няма хора от други народности и с друга вяра. Черкуват се в най-стария старозагорски храм – „Свети Димитър“. След време кварталът нараства на запад и храм „Свети Димитър“ става все по-отдалечен. Освен това, пътят към църковните сгради минава през турски махали, където богомолците често са притеснявани и унижавани. Затова християните от квартала решават да издигнат свой храм. Хаджи Господин Славов в своето „Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение през ХІХ век“ съобщава, че през 1861 г., след заточението на българските владици, общините от цялата страна излъчват свои представители, които да защитават техните интереси. Като представител на Старозагорската църковно-училищна община, на 20 май 1861 г. хаджи Господин Славов се озовава в Цариград, където издейства ферман, който узаконява изграждането на нов храм. По това време жителите на трите западни махали на града: „Гибран“, „Ебни Айваз“ и „Джюнет“, вече са купили празно място за строежа. То се намирало на километър от конаците на влиятелния по това време Хаджи бей. Когато строежът започнал, синът му – Садък бей, тогава 20-25-годишен, събрал въоръжена тълпа турци и те пребили зидарите и разрушили основите на храма. След отказа на местните власти да разрешат спора, българите от посочените западни махали изпращат П. Часовникаров, Ст. Митев и П. Чакъров в Пловдив; Бончо Марков и х. Желязко Стойнов – в Сливен, а Леко Николов – в Одрин, за да се жалват. Акцията води до желания резултат – заповядано е да се подсигури изпълнението на фермана. Хаджи Господин Славов разказва с патетични подробности какво разследване провежда Нусерат паша, как задържа и наказва част от виновниците, какъв е ефектът от неговата реч в турския конак. Тази реч дотолкова развълнувала мохамеданите, че някои от тях се отправили към мястото и започнали да събират разхвърляните строителни материали. Бързата намеса на властите, възстановява за известно време верската търпимост и гражданското равновесие и това позволява храмът да бъде завършен в началото на 1864 г. Формално, църковният строеж, независимо от драматичните събития, е започнат и завършен в основни линии през 1863 г. Поради това авторите на надписа, издялан върху камък над южната входна врата, сочат годината 1863-та. По време на битката при Стара Загора, храм „Света Троица“ бил подложен на близък артилерийски огън и голяма част от него била разрушена. Това позволило на башибозуците и на Сюлеймановите войници да го обградят и да започнат масово да избиват всички, потърсили убежище в храма и в неговия двор - над 1000 души. Храмът „Св. Игнатий Старозагорски“ е последният построен храм в града. Кръстен е на светията, роден в Стара Загора, когото Православната църква почита на 8 октомври. Свети Игнатий Старозагорски живее в края на 18 и началото на 19 век. След себе си оставя историята за своя подвиг - как е готов да се прости с живота си, но не и да се откаже насила от своята вяра. Роден в семейство, което разбира важността на просветата, Иван (каквото е било рожденото му име) от рано се увлича по монашеския живот. След зверското убийство на баща му и насила извършеното помохамеданчване на сестрите му и майка му, той бяга отвъд граница. При завръщането си в страната, е заплашен от турците и заставен да приеме чуждата вяра. Разкайвайки се за постъпката си, Св. Игнатий публично се отказва от мохамеданството, с което приема мъченическата си смърт. Храмът „Св. Игнатий Старозагорски“ е огласян от пет камбани. Освен църковно-духовен, Стара Загора е и поетичен феномен. Едва ли има такъв град както в българската, така и в европейската литературна история. За по-малко от век, в Стара Загора са родени или работили автори, творчеството на които отдавна е надхвърлило националните граници: П. Р. Славейков, Кирил Христов, Георги Бакалов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Гео Милев, Веселин Ханчев, Георги Илиев, Д. Б. Митов, Никола Икономов, Георги Райчев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Магда Петканова...

България    Градове в България    Лицево - челюстна хирургия    Град Видин - крепостта Баба Вида

Подпочвени води    Стара планина    Скритата Бълария    Избелване на зъби    Град Пловдив    Композити    Размерът е от значение - имплантатни размери    Зъболекар

На много места, включително и в нашия сайт, сме разказвали историята на създаване на българския национален трибагреник от българския патриот от Браила Иван Параскевов и 14-годишната му дъщеря Стиляна Параскевова. Те обаче имат сериозна и добре аргументирана конкуренция за правото да се нарекат първосъздатели. Защото има едно знаме и то е със старозагорски адрес, което с пълно основание кандидатства за правото да се нарече първообраз на националния трибагреник - това е Знамето на Старозагорското въстание от 1875 г. През февруари 2018 г. в Стара Загора е представено ново копие на знамето. Дело на двамата братя художници - живописецът Димо Генов и графикът Михаил Косев. Те създават реплика на оригиналното знаме, което е реставрирано и се съхранява в историческия музей на града. Знамето на Старозагорските въстаници (1875 г.) е еднокатно; съшито е от три хоризонтални ивици копринен плат. В центъра, от лицевата страна, е вградено парче от памучен плат с елипсовидна форма, върху което с молив е нарисуван изправен лъв. Над елипсата, са апликирани букви с надписа „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ”. От обратната страна, е поставено допълнително копринено парче плат, с пришит върху него кръст, а над него – дъговидно парче хартия с печатен надпис с размери 137 х 132 см. През септември 1875 г. трибагреникът на старозагорските съзаклятници е понесен към Чадър могила от знаменосеца на четата Койчо Георгиев. Автор на графичното изображение е Христо Куртев. Той е член на Старозагорския революционен комитет и учител по краснопис. Пресъздава графично върху бял елипсовиден фон символа на пробуждащата се нация. Разяреният лъв с корона на главата е разположен под дъговидния надпис “Свобода или смърт”, който очертава задачите на българския народ. Лъвът се откроява върху бяла, зелена и червена хоризонтални ивици, които получават живот от ръцете на баба Стоянка, майката на поборниците Михаил и Георги Жекови. Пред трибагреника е извършена клетвата на старозагорските съзаклятници. Знамето на Старозагорското въстание, е дарено на 8 ноември 1907 година на старозагорския окръжен управител Христо Милев от местния клон на българското опълченско дружество „с молба да го предаде на Председателя на археологическото дружество за съхраняване в музея му, като скъпа народна светиня – за назидание на младото поколение”. Съдбата на знамето е любопитна. Когато въстаниците тръгват от Чадър могила към Средна гора в нощта на 16 септември 1875 г., за да поемат пътя към Балкана, при с. Елхово са посрещнати от турска потеря. Стефан Стамболов, виждайки критичната ситуация, снема знамето от дръжката, взема го със себе си и го отнася в Търново. Оставя го на съхранение при Михаил Сарафов. След освобождаването на старата българска столица, то е предадено на една от опълченските дружини, преименувана по-късно в Шеста Старозагорска, покрила се със слава в боевете при Шипка и Шейново. На обратната му страна е поставен допълнително в елипса осмоконечният кръст, обрамчен от надпис “Свобода или смърт”. Така „знамето, съшито от копринен трикольорен плат (бял, зелен и червен)” се превръща в мост между революционната борба на българите и Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). През 60-те години на ХХ век, след обособяването на отдели в Старозагорския музей, знамето е заведено под инвентар във фонда на отдел „История на българските земи ХV-ХІХ в.“, тогава наричан „Възраждане“, със следното описание: Знаме – на Старозагорската въстаническа чета 1875 г. – първоначални цветове – трибагреник – синьо, зелено, червено… Размери: 110 Х 130 см. Консервирано и реставрирано в София. Поставено в рамка. Документът за дарение влиза доста по-късно във фонда на отдел „Нова история“. „Сравнявайки двата текста, описващи знамето, проличава ясно разликата в тълкуването на първия цвят, който от бял става син, коментира историчката Ваня Донева, главен уредник в РИМ. – Допускам, че през 60-те години, когато е правено второто описание, цветовете на въстаническото знаме са доста избледнели и това е причина за допуснатата грешка. Тя вероятно се повтаря и през 90-те години на ХХ в., когато изработеното копие на знамето (по поръчка на Старозагорския музей) е трикольор с редуващи се ивици – синя, зелена и червена. Така първообразът на българското национално знаме променя цвета на първата лента, която по неясни за мен причини от бяла става синя“. През 2010 г. Регионалният исторически музей ( РИМ ) започва кампания за набиране на дарения за реставрацията на музейната реликва, която е осъществена от д-р Елица Цветкова. Така знамето - свидетел на бунтовните събития през 1875 година и показател за политическите тежнения на участниците в тях, обновено, през декември 2012 г. заема отново мястото си в експозицията на Старозагорския музей. Че знамето на Старозагорското въстание от 1875 година; едно от малкото знамена в страната от преди Освобождението, е първообраз на националния трибагреник, твърдят и историците проф. Андрей Пантев и проф. Пламен Митев. „Като историк, аз самият дълго време вярвах на разпространената трактовка, че съшитото в Браила през 1877 г. от Стилияна Параскевова знаме, е първообраз на националния ни флаг, казва проф. Митев. – Колегите от РИМ преди години ни отвориха очите, като ни запознаха със съответните документи, свързани с възстановяването на оригинала на това знаме, на два пъти – през 1963 и последният път през 2012 г. При тях очевидно стана ясно, че трицветният багреник, превърнал се в национално знаме след Освобождението, е тъкмо изработеното в Стара Загора от вашия авторитетен даскал Христо Куртев и то наистина заслужава признание като първообраз на нашия национален флаг. Много се надявам най-сетне да се каже ясно и категорично, че първообразът на националното знаме е именно знамето на старозагорските въстаници, направено през есента на 1875 година“. По думите му, истината все още се крие между редовете на националната научна книжнина и е слабо позната дори на специалистите. Избухналото в Босна и Херцеговина въстание през 1875 г. подтиква българските революционери към действия и те вземат решение за обявяване на незабавно въоръжено въстание в България. За център на въстанието е избрана Стара Загора, тъй като старозагорският комитет е най-силен. Ръководител на въстанието в града става след избор Кольо Ганчев, заможен за времето си човек с положение в обществото и председател на Старозагорския революционен комитет – едно от най-големите действащи звена с членска маса над 100 души. След неуспеха на въстанието, турските власти арестуват около 600 души. Ръководителят на въстанието Кольо Ганчев също е заловен и след категоричния му отказ да склони към предателство, той е измъчван месеци наред, ослепен и накрая обесен публично пред очите на старозагорци. Последните му думи са:„Исках да развея българското знаме върху турския конак и да видя Отечеството си свободно!“ Въпреки поражението, Старозагорското въстание изиграва голяма роля за засилване на общия революционен подем сред българския народ, довел през следващата година до по-голямото Априлско въстание; а знамето на Старозагорските въстаници се превръща в първообраз на днешния български флаг.

Лицево-челюстна хирургия - Основни теоретични въпроси    Лицево-челюстна хирургия - Обезболяване и медикаментозна терапия    Сулфонамиди    Лицево-челюстна хирургия - Различни области

19 (31) юли 1877 г. е сред черните в българската история дати, която по зловещите си резултати може да бъде сравнена с ослепяването на Самуиловите български воини след битката и поражението на българската войска при село Ключ на 29 юли 1014 г. В българската история и народната памет обаче Старозагорското клане неоправдано остава в сянката на Баташкото клане, при което загиват между 1500 и 5000 българи. Това досега вероятно е било по чисто политически причини, свързани със зависимости към руснаците - за да не се свързват жертвите, дадени от българите, по време на участие в битки под ръководството на пълководци от Руската империя. В Старозагорското клане броят на жертвите надхвърля 14 500 човека, а броят на отвлечените и продадени по робските пазари надхвърля 10 000. Дори и днес, век и половина по-късно, повечето българи дори не са чували за зверските кланета, които за съвременниците в ония години остава с името „страшното“. Главна причина за Старозагорското клане, е отстъплението на руските войски от града на 19 (31) юли. Седмица по-рано, Девети кавказки драгунски полк, командван от Николай Лихтенбергски, влиза тържествено в Стара Загора и го освобождава от присъствието на османлиите. На другия ден в Стара Загора влизат и войските на генералите Гурко и Столетов. Сред българите цари огромна еуфория. На 24 юли Гурко свиква заседание на местните български първенци, на което е съдадена Временна комисия за управлението на града. Комисията оглавява Петко Р. Славейков. Както се оказва впоследствие, тази радост е доста прибързана. След като турците виждат сериозността на положението, султанът се обръща за подкрепа към европейските си приятели. Европейските монархии съвсем не са въодушевени при перспективата, Русия да завладее европейските провинции на Османската империя. И те решават да заложат на империята, но не толкова от желанието си да я спасят, колкото от съображения, да не допуснат Руската империя да сложи ръка и да диктува условията на търговията в Близкия изток, а и в цяла Азия. Премиерът на Великобритания Дизраели изпраща английски кораби, които да прехвърлят спешно близо 50-хилядната армия на Сюлейман паша от Албания в Дедеагач. Към Сюлейман паша се присъединяват войските на Хюсни паша и на Реуф паша, съставени предимно от черкези и цигани мюсюлмани. Съотношението на военните сили става 4:1 в полза на османската войска срещу руската войска и българското опълчение. Отбраната на Стара Загора е в ръцете на полк. Фьодор де Прерадович. Главният удар на мощната турска военна машина поема Трета опълченска дружина на подполковник Павел Калитин. Тъкмо битката при Стара Загора става бойното кръщение на Българското опълчение. След шестчасово сражение към края на деня българи и руснаци отстъпват с бой и се изтеглят извън града, в който нахлуват озверелите вражески войници. И ако за голяма част от кланетата през Априлското въстание се знае, че са извършени от нередовно османско опълчение: башибозук и черкези; то за клането в Стара Загора, е повече от ясно, че то е дело на редовен османски аскер от три табора. Разправата на турците с жителите на Стара Загора е ужасяващо. Голяма част от българите от околните села са изклани от турците още преди да влязат в Заарата. Само в църквата „Св. Троица“ в града са избити 2500 българи. Изклани са и хората, опитали да намерят спасение в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. За да изкарат навън укриващите се в църквите българи, турцитете бият по божиите храмове с артилерия. След превземането и поругаването им, храмовете са опожарени и изпепелени. След превземането на Стара Загора от турските вейски, целият град е е брутално ограбен и след това подпален. През цялото време на нападението, превземането и клането, командващият Централната османска армия (Албанският армейски корпус, подсилен с други войскови групировки) Сюлейман паша, гледа от шатрата си на върха на града; от мястото, където днес се намира църквата „Св. Теодор Тирон“, близо до Аязмото. Някои съвременни турски историци опитват да го оневинят, като твърдят, че пашата не знаел за жестокостите на войниците му в града. Според запазени разкази на очевидци, обаче, няколко пъти пред шатрата на пашата били докарвани различни по брой групи от оковани българи, които били убивани пред него по най-различни начини. Някои били застреляни, на други режели главите, трети били изгаряни живи или разпъвани на кръст. Част от заловените живи българи, по лична заповед на Сюлейман паша, били използвани за жестоки забавления и зверски издевателства от османските войници. На мястото, където днес стои паметникът „Свети Георги“, бил оборудван специален лагер. В него жадният за зрелища аскер имал на разположение стотици млади момчета, жени и деца. В продължение на няколко дни те били подлагани на изнасилвания, тормоз и терор по най-ужасни начини, каквито извратената фантазия на завоевателите измисляла. След груповите изнасилвания, жените и младите момчета били принуждавани да играят голи хора пред мъчителите си, които ги ръчкали с ножове и ятагани да стъпват по-чевръсто. Които оцелели след жестоките мъчения, били откарани и продадени като роби из пазарищата на Османската империя. Все пак някои успели да запазят живота си. След Освобождението се върнали в България и разказвали за ужасите, които са претърпели в дните на „страшното“. Българи са драни живи, а кожите им са пълнени със слама и окачвани по дърветата. Бременни жени са разпаряни живи и неродените им още деца, са нанизвани на щиковете. Други са нанизвани живи на колове и печени като чеверме. Много българи, които успяват да се измъкнат от града, намират смъртта си в Балкана от студ или са настигнати от турските войски и са убити. На 19 (31) юли привечер група черкези пресичат пътя на бежанците в южното крило на боаза и така пътят им към Казанлък, в който е в руски ръце, е отрязан. Там, в подножието на Аязмо баир, е поредната касапница. Поляните в местността са покрити с човешки кости, а пръстта е напоена с кръвта на избитите мъченици. Според съвременник на трагедията - даскал Петър Иванов - кучета ръфали човешки останки, кожа на одран мъж висяла на дърво: „Град нямаше вече. То беше само един куп от развалини, от страшни по-страшни. По улиците само кости и глави и тук-там гъсти черни коси, окапали от изгнилите женски глави. Черквите изгорени, опозорени, пълни с изгнили човешки трупове. Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от яденето на човешко месо, придаваха един още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града и особено баира, наречен Аязмото. Тук видях нови, още по-нечовешки свирепости. Една от кожите, свалена от още жив българин и след това окачена на едно дърво, е била дадена по-късно на английски журналист да я предаде като подарък на британския премиер Дизраели. Не е ясно обаче дали министър-председателят е получил този подарък. Най-вероятно едва ли". След изтеглянето на турските войски, останали живи старозагорци след страшните кланета, събират скелетите на жертвите и ги погребват в Новомахленските гробища, близо до Чирпанския път. Над 10 000 българи, предимно млади момчета, девойки и жени, са отвлечени в азиатските простори на Османската империя. Малкото останали живи хора, се спасяват с бягство в Северна България. Съвременници на кланетата и погромите прогнозират, че на това място никога повече няма да съществува град. Възстановяването на Стара Загора, обаче, започва веднага след Освобождението. През 1878 г. в града пристига известният архитект от Австро-Унгария Лубор Байер, който проектира модерната правоъгълна шахматна планировка, характерна за днешния град. Главният управител на Източна Румелия, Алеко Богориди, полага на 5 октомври 1879 г. символичния първи камък за възстановяване на града. В България единствено Нова Загора - също изгорен от турските войски - е с такъв устройствен план. Шахматната планировка е привилегия на едни от най-модерните и големи градове в света.

Лицево-челюстна хирургия - Възпалителни процеси    Зъбни импланти - показания и противопоказания    Лицево-челюстна хирургия - Травми    Рифампицини    Лицево-челюстна хирургия - Тумори

Действителни икономически постижения по времето на социализма с господстваща държавна собственост върху средствата за производство, или легенди и митове, са историите, разказвани за ДЗУ – Стара Загора – стопанската перла на Тодор Живковата комунистическа България? Заводът за дискови запаметяващи устройства (ДЗУ) е завод, построен и работещ в Стара Загора; основен производител на магнитни дискови запаметяващи устройства (твърди и флопи дискове) по време на възходящия тренд в производството на компютри в България през 70-те и 80-те години на XX век. Днес DZU AD, е част от VIDEOTON Holding ZRt., Унгария. Заводът е създаден с постановление №51 (секретно) на Министерският съвет от 19.11.1968 г., като „Завод за периферна техника“ (завод 25), заедно с още седем завода за производство на изчислителна техника. Поставена е целта, да се развива в рамките на икономическия блок на страните с комунистическо управление СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ), т.н. тогава изчислителна техника, която да им осигури независимост от западния свят в опитно-конструкторските и научно-изследователските работи; и да се постигне и подобри съвместимостта между отделните национални програми. Иронията е, че за това сътрудничество е издадена директива, за база да се вземат машините на американската корпорация IBM. Идеолог и основен двигател на българската програма за изчислителна техника, е професор Иван Попов. Цялото развитие на сектора, протича в рамките на сътрудничеството в СИВ – разбирай под пълния контрол на СССР; основният участник в блока. За прототип за дисково запаметяващо устройство в България, е избран моделът 630 на фирма Memorex, напълно съвместим с IBM. Моделът е първото устройство в света, използващо линеен двигател за позициониране на магнитните глави. Строежът на завода в Стара Загора започва през 1969 г. Разработката на дисковото устройство е поверено на Централният институт по изчислителна техника – София, с активното участие на инженерите от Стара Загора. В края на 1971 г. се провеждат първите международни изпитания на дисковото устройство. Редовното производство започва през 1972 година. Едва на следващата година - 1973 г. - заводът е официално открит от Тодор Живков. През 1974 г. обаче, производството на основния продукт ЕС-5052 спира, защото няма осигурен внос на магнитни глави – естествено, произведени на запад. На най-високо партийно и държавно равнище се взема решение, да се организира производство в Стара Загора. След месеци, родното производство е стартирано. ДЗУ се превръща в най-голямото по обем и по печалба предприятие в България. В началото на 80-те години заводът прави голямо разширение с изграждането на нови корпуси с големи площи чисти стаи в тях. Започва производството на нови запаметяващи устройства на магнитни дискове – т.н. тип „Уинчестър“. Производството включва всички основни възли и изделия: магнитен диск, магнитни глави, линеен двигател, механични детайли, гъвкави платки, несменяем информационен модул(НИМ), ЗУМД (запаметяващи устройства на магнитни дискове), дискова подсистема. Изграден е и ГАПС – напълно автоматизиран цех за производство на голямо-корпусни детайли с роботи, автоматичен транспорт и автоматична смяна на инструменти. Освен всички видове ЗУМД в ДЗУ се произвеждат управляващи устройства за роботи, панели за чисти стаи и др. От 1985 г. ДЗУ прераства в комбинат; две години по-късно става стопанско обединение (СО) „Дискови запаметяващи устройства“ в състава на асоциация „Електроника“. В края на 1980-те предприятието играе водеща роля в няколко секретни проекта, като „Нева“ за изграждането на завод за производство на дискове в СССР и „Монблан“ - за завладяване на западни пазари. За тези проекти става известно много по-късно, както и че във връзка с тях са създадени фирми и смесени предприятия в капиталистически страни, които не се водят на отчет в Министерството на външноикономическите връзки, а се контролират директно от министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов и от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. От 24 февруари 1989 г. ДЗУ е преобразувано в държавна фирма. Към 1991 г. в състава й са включени 37 дъщерни фирми и поделения. По време на прехода ДЗУ участва в различни търговски схеми, като дори се стига до отнемане на лиценза му заради производство на пиратски компакт дискове (CD). След приватизацията на завода от VIDEOTON Holding ZRt., Унгария, през 1999 г. автоматизираните производствени линии са демонтирани и изнесени в Унгария. Оставено е производство на дребна битова техника. Това е видимата от всички картина. Но, има и невидима. След 10 ноември 1989 г. основната сграда на ДЗУ с девет етажа производствени халета, е почти запустяла. За нашите читатели вероятно ще бъде интересно да цитираме подробния разказ на един участник в обществения живот на страната след началото на прехода, посветен точно на ДЗУ - Стара Загора: „В едни съседни халета все пак се работеше – беше чисто, подредено и с добре автоматизирана техника. Показаха ни какво произвежда днес ДЗУ – големите автоматизирани машини се оказаха шприцове за пластмаса: някакви капачки и чаркове за домакински уреди. Нямаше и следа от запаметяващи устройства и каквато и да било електроника – с изключение на една самотна поточна линия за някаква платки. Попитахме колко работника имат – оказаха се над хиляда, но все пак преди 10-ти ноември са били над 12 000 – и сега на фона на огромния комплекс просто се губеха. И беше логично човек да запита: а какво всъщност е станало с ДЗУ? Как от дисковите запаметяващи устройства – последния писък на социалистическата електроника по време на перестройката – са го докарали до шприцоване на пластмасови детайли? Трябва да имаме предвид, че става дума за едно от най-мащабните начинания на социалистическа България. В периода 1981-1990 г. неговата продукция е на стойност 11,1 милиарда лева, а съвкупната печалба – 5,5 милиарда лева. Само през 1989 г. произведената продукция възлиза на 1,62 милиарда долара – и това е върховното постижение на тогавашната българска икономика. Как ли се е случило така, че този промишлен гигант е престанал да се развива – и е затънал в дългове, бил е приватизиран на безценица – и е стигнал до това да произвежда някакви пластмасови чаркове? Всъщност самото създаване на СО „ДЗУ” – Стара Загора се дължи не на постиженията на българската наука, а на промишления шпионаж, провеждан от Научно-техническото разузнаване, обособено като Четвърто главно управление на ДС – и работещо в западния свят съвместно с КГБ и под неговото вещо ръководство – като между българските и съветските промишлени шпиони има пълна координация и усилен обмен на информация. В същото време конюнктурата в СИВ се оказва благоприятна – там НРБ получава правото да запълни нишата за производство на централни процесори, дискови запаметяващи устройства и прочее сродна електроника в рамките на целия соцлагер. Свръх това ефективното заемане на тази ниша е спешна необходимост – предвид факта, че през 1978 г. българското правителство за пореден път е изправено пред фалит, а задлъжнялостта на България към западните банки надхвърля непосилните по това време 6 милиарда долара. Брежнев (комуто отново предлагат България да стане 16-та съветска република) и този път отпуска спасителен кредит, но с изричното предупреждение, че повече няма да покрива валутните харчове на България. Повечето спасителни кранчета са затворени (като реекспорта на руски нефт примерно), а огромният търговски дефицит на държавата изисква свежи валутни постъпления. Тогава – при едно от обсъжданията в тесен кръг – Огнян Дойнов подхвърля спасителната идея да се заемат с нови производства в електрониката, които да пласират на огромния пазар на СССР и СИВ – като чрез тази продукция компенсират липсата на валутни средства за купуването на насъщните за страната суровини. Плод на тази идея е ДЗУ – и стартът е наистина обещаващ. Другарите планират в петилетката 1985-1990 г. България да постигне не само количествен, но и качествен скок – като покрие световните изисквания за качество и надеждност. Постигнатите успехи обаче предизвикват ревността на „големия брат” – и още през 1981 г. СССР пожелава страната ни да предостави технологията за производство на дискови устройства с капацитет 100 и 200 мегабайта. България осъзнава какви загуби ще донесе това настоятелно искане – и съответно си прави оглушки – но през 1985 г. ни сполита ново такова искане от страна на съветското Министерство на промишлеността, а в крайна сметка аналогични щения предявява и самият Михаил Горбачов по време на своето посещение в ДЗУ. Аргументите му са били наистина впечатляващи за човек, който – както се твърди – бил обърнал гръб на студената война. Пред българските другари обаче заявил следното: „Не може такова стратегическо производство да се извършва в близост до страна като Турция, която е в другия лагер.” В крайна сметка България се примирява – с Горбачов, още повече на фона на отново изпадащата във фалит страна, трудно се спори. Създава се проектът „Нева”, който на практика предполага България да построи завод с мащабите и технологията на ДЗУ на територията на СССР – в град Кострома, на 400 км източно от Москва. Самият проект е гъсто обрасъл с разнородни митове. Според Асен Койнов, един от оперативните работници по неговата реализация например, разплащането е договорено в долари, което е невероятен пробив за страна като България – което пък е причина проектът да бъде засекретен дори от Андрей Луканов – като в течение на всички подробности са били само Огнян Дойнов, Стоян Марков и Тодор Живков. Тази версия обаче изглежда невероятна – нищо в българо-руските отношения не е оставало в тайна от Луканов – в качеството му на основен резидент на ГРУ в България. Освен това не друг, а именно Луканов се е възползвал от „Нева”, за да източи ресурсите на ДЗУ в полза на номинираната от самия него червена олигархия. Проектът стартира през 1987 г., като за неговата реализация е създадена поредната компания на ДС – „Инсист”, оглавена от Огнян Бозаров, племеник на Тодор Живков. Инвестициите са мащабни – българската е в размер на 250 млн. долара, а съветската – в размер на 350 млн. На 15 април 1987 г. се сключва договор между компаниите „Сетрон” (външнотърговско дружество, зад което всъщност мимикрира руската страна), „Инсист” и СО „ДЗУ” като съвместни изпълнители по проекта – печалбата от реализацията обаче следва да бъде делена само между първите две дружества. Само че до никаква реализация не се стига. Според договорните условия заводът е трябвало да бъде построен още през 1989 г. – но този срок не е спазен, въпреки че в този случай съветската страна е изпълнила финансовите условия на договора. Междувременно обаче пада Берлинската стена – а с нея и режимът на Тодор Живков – и хаосът на промените, както и разпадането на СИВ, допълнително затрудняват реализацията на този проект. Когато през 1994 г. все пак е построен, заводът е безнадеждно остарял, а електрониката в развитите страни е на светлинни години от планираната в него продукция. В цялото това начинание обаче са налети стотици милиони долари – и част от тях принадлежат на България като съдружник по секретния проект. Те могат да бъдат преразпределени – което и става – и то не кога да е, а по време на двете правителства на Андрей Луканов. В случая става дума не за нещо друго, а за източване на ДЗУ – при което „Нева” е само удобната трансмисия, докато реалният грабеж се реализира с помощта на друг един, паралелно губещ проект – проектът „Монблан”. И този грабеж продължава не само по време на двете правителства на Андрей Луканов, но и по време на правителството на Беров, когато се състои второто голямо източване на ДЗУ (с помощта на „Мултигруп”, разбира се) – и дори по време на правителството на Жан Виденов, когато в комбината е върнат Атанас Атанасов – неговият директор по времето на Живков. Точно Атанас Атанасов е реалният автор на проекта „Монблан” – чрез който – през проекта „Нева” – ресурсите на ДЗУ се преточват в джобовете на бъдещите червени олигарси. Всъщност може да се каже, че двата проекта са мислени до голяма степен паралелно – за което свидетелства специалното Решение №5 на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към Политбюро на ЦК на БКП от 30 септември 1986 г. В него директно е казано: „Възлага на Държавния комитет за изследвания и технологии и Министерството на вътрешните работи да създадат организация за изпълнение на проектите „Монблан” и „Нева”. По-конкретни подробности за реализацията на „Монблан” са видни в Решение №120 на МС от 28 юли 1988 г., в което можем да прочетем следните точки: 1. „Възлага на Държавния комитет за изследвания и технологии и Министерството на вътрешните работи да създадат организация за изпълнение на проектите „Монблан” и „Нева”. Разрешава на Стопанското обединение "Дискови запаметяващи устройства" да участва непряко във фирмата "Дейта Магнетикс" (Северна Ирландия) със средства, в размер до 2 млн щ.д., и да вложи допълнителни средства за стабилизиране и разширяване на фирмата в размер до 3 млн щ.д. Средствата да се осигурят чрез валутен кредит на базата на договореност между: Стопанско обединение "Дискови запаметяващи устройства" и Българската външнотърговска банка и да се изплащат от собствени валутни постъпления в рамките на проект "Нева". 2. Не възразява СО "Дискови запаметяващи устройства" да продължи работата по развитието на мрежа от задгранични фирми, чрез непряко участие с рисков капитал с оглед осигуряване на възможности за трансфер на авангардни технологии и за пласмент на свои изделия на несоциалистическите пазари. Валутните средства да се осигурят от собствени източници и чрез банкови заеми в рамките на платежните възможности на стопанско обединение. 3. Въпросите, свързани със създаването и дейността на неявните фирми на СО "Дискови запаветяващи устройства", се съгласуват с министъра на икономиката и планирането и министъра на външноикономическите връзки." Към това решение на Министерския съвет е приложена докладна записка на директора на ДЗУ Атанас Атанасов, който разгръща идеята „да се създаде мрежа от задгранични фирми с предмет на дейност, близка до тази на обединението, даваща предпоставки за използване на инфраструктурата и производствените мощности за създаване и реализация на продукти срещу несоциалистическа валута” – като, естествено, тази мрежа трябва да бъде от „неявни” фирми – поради ембарговия характер на продукцията. „За целта” – пише Атанасов до Първия – „подготвихме доверени лица, работещи в същия бранш на индустрията на Запад, чрез които, от една страна, да направим нашето участие във фирмите неявно, а от друга, използвайки марката на вече наложилата се фирма в този профил, да управляваме целия процес на реализация.” Планът е, накратко казано, следният: вербуват се доверени люде на Запад и чрез тях се купуват „неявно” компании, от чието име да се търгива произведената от ДЗУ прподукция, като същевременно пак чрез тях се купува ноу-хау и оборудване, като се заобикалят ембарговите ограничения на КОКОМ. Притиснат от финансовата безизходица, в която е изпаднала България, Тодор Живков очевидно се е съгласил предварително с този план – което личи и от нахалствата на Атанас Атанасов не само да иска 14-15 милиона долара за това начинание, но и да поставя условие „ 10 млн. от тях да бъдат осигурени до 72 часа, считано от 13 юни 1988 г., за купуване на „Дейта Магнетикс” – Англия”. Както отбелязва Христо Христов: „По същество с този проект висшото комунистическо управление делегира пълните права на директора на ДЗУ Атанас Атанасов чрез подставени лица да купува фирми на Запад, в които българските държавни инвестиции остават засекретени.” Така в Dаta Magnetics LTD са налети 5 млн долара, която пък от своя страна се представя от Equalbusy LTD – като тази връзка минава през посредничеството на виенския адвокат д-р Ханс Цайнер. Тази и много други операции обаче са така засекретени, че и до ден днешен не е ясно кой на кого и за какво е плащал. Това става ясно от документацията по ревизията на Българска външнотърговска банка, извършена от управление „Банков надзор” на БНБ от 1993 г., направена във връзка с прословутото Дело №4. В нея ревизорите признават, че не могат да изяснят дали изобщо е купена фирмата Dаta Magnetics LTD, за което са отпуснати 11 милиона долара, и ако е купена – то кой я управлява и как се отчитат финансовите й резултати, а ако не е – то тогава какво е станало с двата кредита от 5 и 6 милиони, отпуснати по сметка 401-9828 в Унгарската външнотърговска банка с тази цел. Схемата на ужилването в случая е доста специфична – тъй като не става дума за пряко източване на държавния бюджет – при което би имало все пак някакви рамки и ограничения. Атанас Атанасов е знаел, че през 1988 г., когато България на практика е във фалит, едно искане за бюджетно финансиране би имало ограничена ефективност. Ето защо той обвързва двата проекта – като „Монблан” де факто паразитира върху „Нева”. Той иска кредит за неявните фирми, които трябва да покоряват електрониката на Запада – с обещанието, че този кредит ще бъде покрит от печалбата, която България ще получи от реализацията на бъдещия ДЗУ-2, построен в Кострома. Именно това условие създава сложния възел от ченгеджийски интереси и зависимости, в който се заплитат двата проекта. Тяхната пресечна точка е израелската фирма Ди Пи Ей, чрез която се избягват ограниченията на КОКОМ при доставката на оборудване за „Нева” – тъй като Израел не е член на КОКОМ. Компанията е управлявана от Хаим Клайн, израелски гражданин, смятан за агент и на МОСАД. Ди Пи Ей е част от холдинга Ем Ди Ай, регистриран в Панама и управляван от Клайн – в който участват и много други „неявни” задгранични дружества – като „Сетрик” и „Интертехнолоджи”, регистрирани в Лихтенщайн, американската „Кейлок”, британските „Дукейс” и Ей Ти Ел, и др. Сложните вериги на тези свързани фирми са основните канали, по които се източват парите от проекта „Нева”, както и ресурсите на самото ДЗУ. Според Христо Христов „само във фирмите Кейлок и Ди Пи Ей потъват 26 милиона долара от проекта „Нева”. След като „Кейлок” е доведен до фалит (поради огромните и необосновани разходи, направени с подписите на Хаим Клайн и Огнян Бозаров), собствеността на държавата върху патентите и технологическите изделия са прехвърлят върху новосъздадената компания „ДЗУ Корпорейшън”, която обаче съществува само няколко месеца, преди да се трансформира в „Понт Периферълс” – разбира се, отново с американска регистрация – и с намерение да прави пробиви в Новия свят. Новият изпълнителен директор на ДЗУ Рафаел Саркисян прави опит да отпусне на „Понт Периферълс” 12 милиона долара, но кредитът е блокиран от Министерството на промишлеността. В крайна сметка на новото отроче на българската енергетика са отпуснати само 4,7 милиона долара, които потъват в неизвестното. Никакво производство, разбира се, не е започнато – накрая и тази фирма остава като куха черупка: без пари, без активи и във владение единствено на остарели технологии. Най-вероятно никога няма да узнаем пълните подробности за източването на ДЗУ през проектите „Нева” и „Монблан” – както и по други канали, част от които свързани с Мултигруп. Вероятно обаче е ставало дума за мащабно ограбване – както личи от секретната кореспонденция между Андрей Луканов и ръководителите на проекта „Нева” Атанас Атанасов и Огнян Бозаров. В една от секретните грами например е даден следния сигнал: „Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г., и задачите на постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажба на задграничните си активи.” След този многозначителен рапорт следва изброяване на суми и дати – за това кога какви суми ще бъдат получени. Отговорът на Луканов е утвърдителен – и то, забележете, аргументиран с „настъпилите промени във вътрешното ни законодателство и в международните условия...” Можем смело да предположим, че указания за продажба на активите са получили още десетки и стотици неявни фирми. Остава да се запитаме – а къде са постъпленията от тези продажби? Как къде? В Лукановите куфарчета, разбира се!“ Едвин Сугарев

Старозагорските минерални бани са балнеоложки курорт, отстоящ само на 15 км от Стара Загора, разположен в гористите южни разклонения на Сърнена Средна гора. Минералната вода е гореща (42°С) и с дебит 12 л/сек, добивана от 1600 м дълбочина. Лекува заболявания на опорно-двигателния апарат, на периферната нервна система, гинекологични, бъбречно-урологични и стомашно-чревни болести. На територията на курорта личат останки от праисторическа селищна могила с датировка VІ–ІV хил. пр.н.е. Западно от нея са разкрити и частично са реставрирани римски терми, изградени до топлия минерален извор в чест на Нимфите – богините на свещените лечебни води. Термите имат площ 2500 кв.м. и се състоят от три басейна, две съблекални, вестибюли и светилище на нимфите (нимфеум). От нимфеума са разкрити мраморна плоча с надпис на старогръцки език, статуя на нимфа, жертвеник, тоалетни принадлежности, накити, монети, битови предмети и др. Старозагорските минерални бани са обявени за курорт с републиканско значение. Край баните има големи масиви с широколистни и иглолистни гори, където е разположено ловното стопанство “Аязмо – Старозагорски минерални бани”. То е с площ от 5 168 ха и е само на 15 км от общинския център. Богатото разнообразие от флора и фауна го правят особено привлекателно за развитието на национален и международен ловен туризъм.Запазен е сантиментално детайлен спомен за Баните! Негов автор е старозагорецът Андрей Тошев (1867-1944) от книгата му „Ранни спомени 1873-1879“, издадена през 1890 година: „Натъкмеше ли се зимнината, почваха приготовленията за лъджите. А те не бяха малки. Като че ли се гласеше Богъ знае каква далечна експедиция. За тяхъ се говореше и се вземаха мерки седмици по-рано. Додеше ли определения ден за тръгване, дядо Беро пристигаше още къмъ полунощ съ колата предъ кжщата ни, разпрягаше воловете, привързваше ги на ока, мяташе имъ чуловете, и докато те лежишкомъ спокойно преживяха ставаше товаренето. Най-напредъ върху чергилата на колата се слагаше рогозката, а надъ нея — шарената черга — и двете здраво пришити съ канапъ. Догдето дядо Беро съ голяма сръчность вършеше тая работа, слугата Стефанъ, подпомаганъ отъ домашните, готвеше денка, т. е. сгъваха се юргани ( чаршафи, диплеха се между тяхъ хавлии и пещимали, слагаха се възглавници и разни дрехи, и всичко се обвиваше съ некоя по-стара черга тъй че заприличваше на грамадна сарма, която, здраво стегната на ширь и на длъжъ съ обтегнато въже се привързваше къмъ задната часть на колата над стърчишката. Все тамъ се наместваше и чувала с брашното, въ което, за да се не счупятъ, се заравяха яйцата, чашите и стъклата съ дървено масло и оцетъ. Грижата за натъкмяването на дамаджаната съ вино и шишето съ ракия, се възлагаше на Стефана, като по-изпеченъ за тая работа. Въ дървено сандъче се слагаха и нужните за готвене съдове: пиростия, скара, маша, тенджури, сахани вилици, лъжици, ножове, като се не забравяха и захлупаците съ сольта и пипера, метлата, както и гърнето съ масло, което баба ми изъ целия пъть внимателно прикрепяше. Тъй дъното на колата се затваряше. Тогава Иванка измиташе седалищните дебели дъски и канатите, постилаше най-напредъ една рогозка, после дюшеците, които покриваше пакъ съ черга. Между дюшеците се мушкаха някои по-дребни предмети, като тасчета, чехли, кутия съ кафе и захарь и др., а на чергилата отвътре се прикачваха кърпи или кошнички съ плодове и съ домашенъ хлябъ. Когато всичко биваше вече готово, ние си обличахме горните дрехи и навлизахме въ колата. Въ дъното обикновено сядаха баба ни и майка ми съ Иванка, държейки въ ръце голямъ сеферъ-тасларъ съ приготвените за пътя сарми и кюфтета. Отпредъ сядаше баща ми, а до него - азъ , за да се оттегля по-късно въ скута на баба си. Настанени веднъжъ тъй въ натоварената кола, на която ние малките се радвахме повече, отколкото днесъ — на някой луксозенъ автомобилъ, дядо Беро впрягаше воловете, всички се прекръствахме и потегляхме презъ нощта за лъджите, които отстояха едва на петнайсетина километра отъ града. Предъ насъ или следъ насъ се движеха скърцайки по същия пъть и къмъ същата цель, и други подобни на нашата кола съ близки и познати. Сега вече луната бавно бледнееше, гаснеха и последните трептящи звезди по все повече проясняващия се небосводъ; зората се сипваше и, при подухването на утринния ветрецъ, денятъ бавно се пробуждаше. Поемехме ли рида отвъдъ Хасанъ-башиева трапъ, най-често баща ми и Иванка слазяха отъ колата, за да поолекне на на воловете, които още по-бавно крачеха вече по мъчния каменистъ пъть. Задъ насъ виждахме да се простира часть отъ Старо-Загорското поле, по което първите слънчеви лъчи постепенно прогонваха утренната дрезгавина, а предъ насъ — възвишаващия се ридъ, чиито склонове дори до върха биваха по снова време покрити съ току-що обраните лозя, дето се раждаше най-прочутия заарски мискетъ. Стигнахме ли на позлатената вече отъ изгряващото слънце височина, предъ очите ни се откриваше нова омайна гледка — залесените разклонения на Средна-гора, въ чиито подножия лъкатушатъ бистрите води на Лъдженската река. Наваляхме следъ туй, не безъ известенъ трепетъ надолу и навлизахме въ красивата и вече озарена, но още прохладна долина, жадно вдишвайки напоения съ толкова благоухание горски въздухъ, който изпълняше гърдите ни съ свежесть и бодрость. Тукъ майка ми, по природа весела и гласовита, изтихо затананикваше една отъ обичаните тогава песни: „Лятна нощь се превалява, И следъ лъскава зора Младъ юнакъ си конь извожда Изъ железните врата и пр.“ Стигнали вече до самата река, ние я минавахме съ колата, или пъкъ я прецапвахме, подскачайки отъ камъкъ на камъкъ на отсрещната зелена полянка тъкмо предъ Хаджи Иорговата воденица, дето дядо Беро спираше и разпрягаше воловете. Пристигаха въ туй време и други някои коли, и тъй дружината се увеличаваше. Мъжете се залавяха да кладатъ огънь, за да се поприпече малко пастърмица за първа закуска. Не липсваше, разбира се и кафето. Ние, дечурлигата, пъкъ, припкахме край бистрата река, хвърляхме на калъчъ плоски камъче та да сечемъ водата, замервахме некоя стърчи опашка, кацнала на камъче всредъ осветената от сутришното слънце река, или пъкъ гледахме как пъргаво си играятъ въ нея малките рибки, опитвайки се да заловимъ некой ракъ — спортъ, който често се последваше отъ внезапенъ плачъ, когато щипките на рака се впиваха въ пръстите ни. Следъ тая първа почивка, продължавахме по криволичещия все край реката пъть, който не веднажъ я пресичаше ту въ ляво, ту въ дясно. И колкото повече приближавахме къмъ Аи бунаръ (мече то кладенче), толкова повече панорамата въ долината ставаше по-привлекателна, по-красива, особено при долитащите до насъ все по-ясно изъ вътрешностьта на гората весели песни на многобройните разнопъстрени птички. Но ето ни вече на Аи бунаръ — най-любимата спирка по пътя за лъджите. Тукъ керванътъ се разполагаше за по-дълго време. Постилаха се върху росната тревата рогозки и килимчета; стъклата съ ракийца и вино се оставяха да изстиватъ въ студения изворъ подъ стария ширококлонестъ орехъ и всички се разшетваха пакъ, кой сухи съчки да събира, кой огънь пакъ да кладе. Най-сетне се постилаше месаля, изваждаха се сарми и кюфтета отъ сахани и сеферъ — тасларъ, начупваше се самуня и сядахме да ядемъ край приятно ромонящата до насъ река, отъ която лъхаше освежителна прохлада. Обикновено на Аи бунаръ се застоявахме съ часове, любувайки се на чудно красивата девствена природа, що ни заобикаляше въ този тъй близъкъ до сърдцето на Старозагорци кътъ, огрянъ сега отъ животворното слънце подъ ясно-синьото небе. Дойдеше ли време за тръгване, дядо Беро ставаше пръвъ, ние отново се намъквахме въ колата, воловете се запрягаха и хайде по-нататъкъ къмъ лъджите! Донякъде и тукъ стариятъ пъть се простираше край реката, после слабо завиваше въ дясно, докато неусетно стигнехме до местото, отъ гдето съ истинско вълнение съзирахме кубетата на лъджите и лъдженските постройки. Наваляхме следъ туй, минавахме топлата вода, и още отъ тукъ ние, малките, съ растящо нетърпение часъ по-скоро да се хвърлимъ въ горещия хавузъ, почвахме да събличаме горните си дрешки. Още малко и колата спираше. Всички наизкачахме отъ нея и се започваше разтоварването. На бърза ръка се почистваше една отъ стаите въ старата разнебитена, дървена постройка, или въ тъй наричания джамлекенъ и се настанявахме за неколкодневно пребивание тукъ. Рогозки, черги и килимчета се постилаха, нареждаха се край стената възглавници, дюшеци и юргани се сгъваха въ единъ отъ ъглите, брашното и сандъ чето съ посудите се слагаха задъ вратата. Тогава, нарамили хавлии и пещимали, следъ някоя минута, се намирахме вече въ хавуза, не забравяйки и кратунките, съ които се учехме да плуваме. По-възрастните правеха и разни мурафети: хвърляха се отъ чучура, а още по-големите — и отъ алафрангата, при общото възхищение на останалите. Не бе редкость къпещите се за джюмбюшъ да хвърлятъ въ водата съ дрехите някого отъ едва що пристигналите. Едно отъ големите удоволствия за насъ, малките, бе да цапаме изъ хавуза, следъ като някой отъ по-възрастните се хвърляше да извади дебелия дървенъ токмакъ, що заприщваше водата. Докато си играехме тъй въ пълнящия се отново хавузъ, лястовичките току влизаха и излизаха презъ отворените околовръстъ по кубето прозорци. Те пресичаха като стрели косо нахлуващите презъ сжщите прозорци обилни слънчеви лъчи и смущаваха техните спокойни отражения въ бистрата вода. Щомъ се изкъпехме, т. е., следъ като прекарвахме тъй въ горещата вода около 2 – 3 часа до премаляване, най-после излазяхме и се разполагахме на постланите по плочите наоколо дюшечета, покрити съ бели чаршафи, украсени околовръстъ съ дантела. Тукъ се пушеше, пиеше се ракия, разнасяха се шербети, ядеше се сладко и локумъ, сърбаше се кафе и се пееха песни, съ други думи, правеше се кефь. Сегизъ-тогизъ малките се къпехме съ майките си и въ женската лъджа, стига само въ същото време да се не къпеха тамъ и ханъмки; инакъ — не веднажъ се случваше да играятъ пещималите или тасчетата, докато малките гяурчета не се изгонеха, въпреки протестите на майките имъ. По онова време азъ ще да съмъ билъ на около 6 - 7 години. А като на сънъ ми е, че година-две по-рано, кога сме ходили на лъджите и не сме намирали свободна стая, нощувахме въ самата лъджа. Въ такъвъ случай се постилаха рогозки и дюшеци по плочите край дебелите каменни зидове и всички налягвахме да спимъ, бързо унесени отъ монотонното ромолене на топлата вода изъ широкия камененъ чучуръ, а дважъ повече отъ гъстата непрогледна пара, що пълнеше лъджата. За да не се изтърколимъ презъ нощьта и да паднемъ въ хавуза, ние малките бивахме превързвани къмъ майките си съ върви или учукури. Рано сутринта всички ставахме зашеметени, жените отиваха да се къпятъ въ женската лъджа, а мъжете се вмъкваха въ горещия хавузъ. Тукъ малките дечурлига биваха носени на ръце отъ бащите си. Въ двата ъгла на мъжката лъджа имаше и оджаци за готвене и огревъ, ако времето се застудеше. На дебели халки, зазидани въ масивния зидъ отъ страни на оджака, не бе редкость да видишъ вързанъ и некой старо-загорски бюлбюлъ (магаре), чийто притежатель, излегналъ се край него, спокойно хъркаше. При такива условия прекарвахме ние 10-15 дни на лъджите, дето всеки единъ день ни носеше неизменно едни и същи удоволствия и развлечения; къпане и ядене, спане, слушане квакането на жабите и седене или разхождане край тъй обичната ни река, чиито вирове и завои познавахме на пръсти. Тукъ времето минаваше въ песни, шеги и приятни разговори, въ ловене на раци и на мренки, въ бране на пресенъ мокришъ за салата или вкусни печурки по околните ридове. Понякога дружно се предприемаха и по-дълги разходки, било до някое отъ близките села, за да си набавимъ същевременно яйца, пилета и масло, било по стръмните склонове на Икикардашъ (двата братя), покрити съ габъръ, липи, маждрянъ, лещакъ, шипки, малини, капини и всевъзможни още-горски дървета и шубраци, любувайки се на разните багри, що почватъ да добиватъ, въ началото на есента, техните разноформени листа. Дважъ повече се радвахме на разновидните и едно отъ друго по-красиви горски цветя, между които особено ни привличаха есенните бледорозови минзухари и подаващите се купчинки, между жълто-зеления шубръкъ, цикламени, отъ които свивахме росни, хубави китки, докато чурули- канията на горските птички приятно нарушаваха тайнствената около насъ тишина. Понякога и някой отъ веселата дружина запяваше познатата хайдушка песень: „Янка презъ гора вървеше, Съ крушево листо свиреше И на гората думаше: Горо ле, горо зелена, И ти, водицо студена . . .“ Следъ неколко часа скитане изъ гората, ние се прибирахме, напълнили джобове и пазви съ лешници. Най-сетне времето, определено за лъджить, изтичаше, и дядо Беро отново се явяваше със своята спретната кола, за да ни върне въ града. То се знае, на лъджите ходехме ние, кога за по-малко, кога за повече и презъ пролетта и презъ лятото, а понякога дори и презъ зимата, ако се улучеше времето меко, което не е рядкость въ тоя благословенъ край на нашето отечество. Всяко годишно време тукъ ни предлагаше своите хубости. Въ ранна пролеть по полянките и по ридовете, дето растителността едва що се пробуждаше, ние радостно събирахме тъй обичните ни цветя: кукурякъ, кокиче, синчецъ, пролетенъ минзухаръ съ сочни виолетови цветове, мораво-червеникавъ салепъ, жълти кремове и лютичета, разни дребни и едри теменужки, съсънки и най-вече люлякъ по сухите каменисти склонове, особено по Ташлъка. Наслаждавахме се и на божествено сладките песни на хилядите славеи по тия места. Лете, поради силното затопляне на времето, животътъ на лъджалиите носеше по-скоро отпечатъка на приятна леность. И сега, разбира се, ежедневното къпане, ядене и пиене си вървяха редовно. Привечерь това временно общежитие се ободряваше и, ако се надуеше някоя гайда или засвиреше кавалъ, извиваха се и големи хора, докато мало и голямо станеше виръ вода. Пееха се и разни песни, пригласяни понякога отъ току-що по явилите се по онова време хармоники. Тия веселби ставаха, разбира се, само когато на лъджите нямаше турци.“

Първична стабилност на базалните импланти    Лицево-челюстна хирургия - Заболявания на ставите    Аминоглюкозиди

Има няколко защитени природни обекти в Община Стара Загора: Природна забележителност "Казането". Интересно скално образувание в землището на село Казанка; Водопад Казането е в едноименната местност между Старозагорските бани и село Казанка. Водопадът се захранва от река Казанка. Непосредствено след водопада, който е висок колкото едноетажна къща, но е живописен и пада интересно. Реката е издялала интересни дупки в скалите, приличащи на казани. Това са т.нар. абразивни кладенци – големи дупки в камъка, образувани от течаща вода. Преди водата да падне, тя се завърта интересно в горния казан. Под водопада река Казанка е образувала няколко казана, преливащи един в друг. Някои наподобяват формата на сърце; Природна забележителност "Змейова дупка". Това е система от пещери в землището на с. Змейово, непосредствено над кариерата при селото; в подножието на връх Бетер, един от най-високите върхове в Сърнена Средна гора (809 м. н.в.). Според местно предание, някога в пещерата живеел змей горянин, който имал в селото изгора. Затова и нарекли селото Змейово; Природна забележителност "Кратера на вулкана". Също край село Змейово; интересно скално образувание с доказан вулканичен произход; Природна забележителност "Милкини скали". Скално образувание от дребнозърнести пясъчници в землището на старозагорското село Колена. Легенда разказва, че през 1371 г. в близост били владенията на местния феодал Хрищян. След поражението му в сражението с настъпващите османлии, неговите сестри - Станка и Милка - сплели косите си и скочили от скалите в пропастта, за да не попаднат в ръцете на нашествениците; Дъбът на Гео Милев в къщата на поета. Предположително поникнал през 1905 г. Къщата днес е и музей на Гео Милев. На територията на днешния парк „Бедечка“ в Стара Загора, има едно вековен чинар, който се откроява сред останалите дървесни видове. Израства на това място преди 700 г. Като дървесен широколистен вид представлява източен чинар Платанус ориенталис, с диаметър в основата 3,5 м и обиколка 11 м, а височината му е 17 м. Извършени са изчисления върху годишните му пръстени.Старият чинар е укрепен с метални конструкции, за да предотвратят счупване на клоните от тежестта си. Един клон е поразен от мълния. В стъблото на дървото през годините се е оформила огромна хралупа и застрашава целостта му. През 80-те години на миналия век са предприети мерки за неговото оздравяване. Направена е армировка с железни пръчки и облицовъчна замазка с цимент. Запълването е със специални смески.