Оръдие

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Топчето пукна, Европа стресна! Черешовото топче

Топчето пукна, Европа стресна!... Един от най-разпознаваемите символи на Априлското въстание, е черешовото топче. Идеята за ползване на артилерия във въстанието, е приписана на Иван Кишелски. Той, в своето „Ръководство за успешен бой с турците”, посочва наличието на войски от трите рода (пехота, кавалерия и артилерия), като необходимо условие за успех. Поради невъзможността да се внесат истински оръдия, в Пловдивския (Панагюрски) и Търновския революционен окръг, местни български майстори изработват общо около 40 дървени топа. За целта са подготвени дънери от черешово или друго твърдо дърво. Обковали ги с железни обръчи и издълбали цев, чийто калибър е 8 – 10 см. Ролята на гюлета играли най-често топузи (тежести) от кантари, железни отломъци или обли камъни. При правилно изчисление на заряда, оръдията успяват да го изпратят на 400–500 метра. Често обаче топовете се пукали под налягането на барутните газове. С това, те ставали негодни за по-нататъшна стрелба. Разбира се, да сравняваме качествата на тази примитивна артилерия, с оръдията „Круп” на противника, е безпредметно. Но опитите за бойното й използване, говорят за високото ниво на военнотактическата мисъл и изобретателност сред въстаническите предводители. Психологическият ефект също бил налице – черешовите топчета вдъхвали у въстаниците кураж и вяра в собствените сили. За единствено автентично черешово топче, оцеляло от Априлското въстание, се смята топчето, съхранявано в Историческия музей в Брацигово. През годините са изработени много реплики на дървени топове. С някои от тях са проведени и реални стрелкови изпитания. Възстановка, изработена за музейни цели, може да се види и в експозиция на Националния исторически музей.

Катедрален храм Свети Димитър    Снимки от Видин    Население на Видин    Връх Вихрен    Витоша

Черешовото топче и Априлското въстание

Проблемът със закупуването на оръжие при подготовката на Априлското въстание бил много сериозен. Още на 15 юли 1872 г. в свое писмо, Левски настоявал частните комитети да побързат с въоръжаването. И тъй като парите не достигали, Апостолът заръчвал, че колкото по-много пушки се поръчат, толкова по-евтино ще им струват. „Една по една се купуват по девет лири турски, но ако се поръчат две хиляди, можат да ни паднат по шест, седем лири турски без куршуми. Куршумите ще можем да си ги правим тук, а само ще се купят фишеците празни”. Но както казал Огнянов, и топове ще трябват. „Единият им гърмеж действа страшно на неприятеля” – изтъкнал Вазовият герой и дава идея те да направят „от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания” – уточнил той. За употребата им свидетелства и Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания”. Там той си спомня: „Аз не зная кому дойде най-напред в главата тая мисъл, но предполагам, че тя се въведе между нас по примера на кара Георгя във време на сръбското въстание”. Според други източници, идеята за създаването на черешови топчета, е заимствана от въстанието в Босна и Херцеговина, избухнало година по-рано. Там подобни дървени топове, са използвани масово. Но все пак бунтът, предвождан от Кара Георги в Сърбия, е разпален доста по рано – през 1804-1813 г. Георги Раковски също свидетелства, че още в началото на ХІХ в. имало „гърмила черешови, с железни скоби обковани“. Те били изработвани от череша, бук и бряст – здрави дървета с иначе мека сърцевина, която лесно може да се издълбае. Използвани били също и стволове на орех, круша и черница. Нашенци заложили на черешата, чиято дървесина наподобява по якост махагоновата. Пък и по нашите земи череши колкото искаш. Иначе световната летопис твърди, че първото огнестрелно оръжие било изработено от бамбук и се е появило в Китай някъде пред Х в. През Средновековието в Ирландия били майсторени топове от навита на няколко слоя кожа, като в Холандия във вътрешността й, била поставяна медна тръба за по-голяма издръжливост. За това как били изработвани черешовите топчета за нашата въстаническа артилерия, можем да почерпим подробни сведения отново от романа „Под игото”. В главата „Около един труп” (става дума за дървен труп на череша) патриархът на нашата литература описва сладкодумно:  „Калчо кацарят, качен на един куп дървета, въртеше огромен свърдел в издигнатия край на черешовия труп, подпрян здраво отдолу. Пот като град капеше от замореното лице на кацаря... Калчо, разчервенял, потен, продължаваше да върти с жилести ръце огромния свърдел. Той често вадеше оръдието си, за да изкара треските, поглеждаше в дупката и пак въртеше. Тя вече се извъртяваше до нужната точка, сиреч две педи до по-дебелия край на стъблото, който беше гъзерът на топа. Калчо изтръска хубаво треските из цевта, погледна вътре с едно око, духна в нея и погледна самодоволно гостите си. Те наставаха и надникнаха също в цевта. - Вътре ще влезе топузът на един голям кантар – забележи бай Мичо, – но ние ще го пълним с дребно джепане. Така повече поганци ще повали. Калчо се завзе да пробива азлъка на черешата, за да стане истински топ. Той го превъртя с едно твърде тънко свръдле в един огладен чеп, към гъзера. Той скоро свърши и тая работа, духна в дупчицата и из устата на топа изхвръкна стърготина. - Е, тя се вика, стана! Джаста-праста ще прави турчата - каза Калчо с тържествующ вид”. Така, за разлика от повечето други въстания по света, Априлското се характеризира с това, че родната артилерия е била създадена, както се казва: с „материали на клиента”. Изработката им е била проста работа и както се вижда, е можело да се извърши във всяка дърводелска, бъчварска или коларска работилница. За подсилване, топчетата отвън били стягани с метални обръчи. Идеята за това дава панагюрецът Стоил Финджеков, който бил живял в Цариград и там бил виждал истински оръдия. Той дори препоръчвал въжетата да се мажат с катран. В цевта пък били поставяни медни тръби от казани за ракия или котли за дестилация на розово масло. Това се налагало, тъй като някои от дървените топове се пукали поради акумулираното в тях при изстрел налягане на барутните газове. А и за да не се запали сухото дърво от барута. В интерес на истината, бил отлят и един бронзов топ, но той така и не бил доизкусурен и така и не влязъл в бой. Отворите на нашите топчета били 8-10 см или колкото юмрука на майстора им. А далекобойността им достигала 400-500 м. Турското правителство, научавайки за подготвяното въстание, забранило да се внася по българските градове „куршум”, сиреч олово. Но нашенци намерили лесното и на този проблем. Така „джепанетата”, които са използвани за снаряди,  се състоели, както споменава Вазов, от „железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала” и топузи от цариградски кантари. За тях споменава и Захари Стоянов, когато говори за сражението при Петрич. Там, след като турците започват да отстъпват, местният поп Христоско възкликва: „Ах, защо не са готови сега топовете, да изпроводим няколко кантарови топузи подир тия голи читаци!” Едва надвечер един от черешовите топове бил готов и по заповед лично на Бенковски, бил изтъркалян на позиция над Златишкото поле. Той трябвало „да пусне няколко кантареви топуза, които немалко да смутят както войската, така и ближните турски села”. На места дървените оръдия били здраво привързвани с въжета към предната част на някоя селска каруца с теглич, в който се впрягал конят. По време на Априлското въстание, топове са взети на въоръжение основно в Първи и Четвърти революционен окръг. Много от тях се пръскали при „пукването” си, но веднага са заменяни с други. И макар че почти не може да се говори за някаква огнева ефективност на тези оръдия срещу модерната артилерия на тиранина, по-важното е, че гърмежите им са били твърде стряскащи за турския аскер. За това разказва Ат. Мишев, очевидец на битката при с. Чанакчиево, водена на 28 април 1876 г. от брациговци: „Нападащите турци бяха доста слисани от ехтенето на черешовото топче, което от минута на минута поздравяваше неприятеля със своите кантарени топузи”. Успоредно с това, пукането на топчето чувствително е окуражавало нашите въстаници и им е давало сила в неравната борба. Българското черешово дървено оръдие, възвестило края на една трагична епоха, по-късно взима участие и по време на Илинденското въстание в Македонско през 1903 г. Иван Вазов е описвал често в своите произведения, реално съществуващи личности и събития. Такъв бил и Боримечката, и цялата история с тестването на топчето в Зли дол, описана в романа „Под игото”. Прототип на величавия Вазов герой бил Иван Танков от Клисура. Прякорът Боримечката получил, след като веднъж в гората успял да залови две мечета. Той с ентусиазъм се включил в подготовката на Априлското въстание. Заради исполинския му ръст, на 24-годишния младеж е възложена задачата да разположи черешовите топчета по позициите в местността Зли дол. "Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето!" – провикнал се от баира над Зли дол Боримечката, когато въстаниците от Клисура се канят да „тестват”, казано по днешному, първия български топ! "Хей, хора селяни, пазете сееее! Черешовото топче ще гръмне! Женурята и децата да не се плашааат!" От мястото, откъдето предупреждава с гръмовния си глас клисурци, че ще гръмнат топчето, за да го пробват, та да не се плашат от гърмежите, по-късно сигнализира, че ордите на Тосун бей настъпват и приканва населението на Клисура да потърси спасение извън града. Според една хипотеза, прототип на Иван Боримечката, е Иван Танков Козаров (1852 – 1878), козар от Клисура. Той също бил известен с прозвището Боримечката и участвал в Априлското въстание. За разлика от героя на Вазов, след въстанието, Танков е заловен и изпратен на заточение в Акра, където умира на 19 януари 1878 година. Според друга хипотеза, Вазов почерпил вдъхновение от друг образ. Лично присъствал, докато Никола Корчев позирал на художника Ярослав Вешин, за известната му картина „Самарското знаме“. Вазов харесал знаменосеца за художествен персонаж.

Метално оръдие с лафет и гумени колела

Принципът на стрелба с оръдие, устоява на вековете и се ползва и днес

Поява на дървените мортири

В България черешовото топче, пукнало в романа на дядо Вазов "Под игото", прави култов този вид оръдие. Всъщност, ние, българите сме много горди и си мислим, че сме, едва ли не, пионери в използване на такъв точно вид оръдия. Дали е така наистина? Има ли много примери в световната практика, където по различни причини, са ползвали за материал дървесина при направата на оръдия? Краткият отговор е, да — има много примери от различни векове и региони, където за оръдие са използвали дървесина (или дървени „фалшиви“ оръдия). Най-често това е, поради недостиг на метал, бърза нужда от оръжие, тактически или пропаганден ефект, или просто импровизация. Кои, как и защо са правели дървени оръдия? Такива оръжия се правели основно, поради недостиг на бронз/желязо. Или имало остра нужда от бързо и евтино решение, при бунтове и въстания. Психологически, те играели и морална роля, повдигали духа на воюващите. Или били изработвани като фалшиви оръдия (т.нар. Quaker gun — дървен труп, боядисан да прилича на оръдие), за да отклоняват вражеския огън към тях и да съхранят истинските. Конструктивно обикновено използвали твърди дървесини (череша, бук, дъб, акация и т.н.). Понякога слагали в цевта вътрешно подложена метална тръба или правели медна облицовка. Дървените оръдия често били подсилвани с желязни обръчи или въжета, шнурове и напоени с катран, за да удържат налягането. В резултат, оръдията можели да стрелят само ограничен брой пъти, преди да се напукат или избухнат; точността и мощта били ниски, но понякога достатъчни за атаки. Има румънски и други балкански примери (1848–49 и по-късно); известни са местни производства на дървени оръдия, при народни въстания и партизански действия. В Япония, по време на Бошинската война (1868), някои феодали правят дървени оръдия с въжени усилвания и т.н., докато чакат да се снабдят със сериозно западно оръжие. При филипинските и други антиспански и антиколониални движения, има свидетелства за дървени (или бамбукови) оръдия. Правени са импровизирани оръжия, използвани от революционери като временни решения. В Северна Америка, заселниците от XVIII–XIX в. ползвали дървени оръдия (напр. Squire Boone и други импровизации при обсади). По-късно, в Гражданската война, били в употреба импровизирани дървени «mortars» („sweet gum mortars“). Те са били правени при обсади, когато липсвали метални оръдия. Тези дървени мортири са били ефективни за кратко, но бързо се повреждали. В Първата световна война има сведения за немски опити с тежки дървени мортири и оръдия в екстремни случаи (импровизации и т.н.). Quaker gun са декоративни оръдия, използвани от командири като фалшиви оръдия (дървени трупи, боядисани и монтирани), за да заблудят противника относно силата на дадено укрепление. Това е измамна тактика, а не стрелящи оръдия. Дървените оръдия са били използвани многократно по света, но почти винаги като крайно, временно или символично решение — когато металните оръдия не са налични или когато целта е психологическа и тактическа. Технически те са опасни и нетрайни, но исторически са имали съдбоносно значение в множество въстания, обсади и революции (включително и в българската историческа памет чрез „черешовото топче“).

Парк Владикина бахча    Микросъдова хирургия    Открит синус лифтинг    Закрит синус лифтинг    Зъболекари в Пловдив

Първообрази на оръдията

Принципът на стрелба с оръдие, е цев, в която има снаряд, стрела или друга тежест, която при подадено високо налягане в единия край, избутва заряда с голяма скорост в другия. Първообрази на оръдията тогава не са ли бамбуковите цеви, при които с духане на въздух от воин, се изстрелва стрела с отровен връх и шебекът пада от дървото? Примамливо е да мислим така, но краткият отговор е, не точно. Бамбуковите духалки (blowguns) и бамбуковите „цеви“ на огнените копия (fire-lances) са две различни линии – и двете ползват права тръбна форма, но първата работи с човешко дишане, а втората — с експлозивно (пиротехническо) налягане; именно fire-lance в Китай, се приема за историческия преход към оръдия, а не традиционната ловна духалка. Какво представлява бамбуковата духалка (blowgun)? Това е древно и широко разпространено ловно оръжие (Югоизт. Азия, Малайзия, Амазонка, Централна Америка, Северна Америка и др.), при което човешкият дъх създава налягане, за да избута стрела. Често върховете на стрелите са намазани с отрова (curare, upas и т.н.). Стрелата е средство за лов на малък дивач и много рядко - за битка. Но тук принципът е чрез биологично, а не чрез пиротехническо задвижване. Защо бамбук? Бамбукът е лесно достъпен, прав и с гладки вътрешни повърхности. Това го прави подходящ за тръби и за духалки, и за ранни огнени устройства. В китайските източници, именно бамбукът често е първият материал за fire-lance, преди да се премине към метал, поради необходимостта да понася по-високо налягане. Какво, обаче, е fire-lance и защо е важен за историята на оръдията? В Китай от X–XII в. започват да се използват „огнени копия“. Тръба (често бамбук), е закрепена към копие. Тръбата е напълнена с барутен прах; при запалване тя изхвърля пламък, дим и по-късно шрапнели. С времето тръбите преминават към метал (и барутът се развива) и това води до първите ръчни оръдия-прашки. Натиск от експлозия, не човешко духане, е инженерният скок към огнестрелното оръжие. Все пак, еволюционно, има ли връзка между духалката и развитието на оръдието? Има, но само формално: и двете използват права тръба и изхвърлят снаряд. Но в практичен и технологичен смисъл, ключовият фактор за появата на оръдия, е наличието на пиротехническо средство (барут). Той създава много по-високо и бързо налягане от човешкото дишане. Затова историците проследяват предците на оръдието към устройствата като fire-lance, а не към традиционните blowguns. Ако с „първообрази на оръдията“, имаме предвид устройства, които използват високо и бързо налягане да изхвърлят снаряд — тогава да: ранните китайски fire-lances (често с бамбук) са пряк предшественик на оръдията. Ако имаме предвид просто всяка тръба, която изстрелва стрела — blowgun-ът е по-стар и широко разпространен, но не е технически предшественик на огнестрелните оръжия, защото липсва експлозивният механизъм. И преди изобретяването на барута, хората са използвали няколко различни начина да предизвикат бърза промяна (ръст) на налягането или на обема на газове — главно чрез механично изтласкване/компресия (въздушни помпи и мехове) и чрез рязко нагряване, образуващо пара или разширяващ се въздух (антични „пневматични“ устройства). Нито един от тези методи обаче не дава взривната, концентрирана и лесно контролируема сила, която осигурява барутът. Мехове и въздушни помпи са осигурявали механична инжекция на въздух. Те, различни видове — ръчни, кожени, глинени, са били известни от древността и позволяват бързо и силно притискане на въздух в дадена посока. Те се използват за подаване на струя въздух към огън (за по-висока температура), за задвижване на пневматични апарати и в хидравлично-пневматични чудеса в античната техника. Това е начин за създаване на локално повишено налягане, но действа при относително ниски стойности в сравнение със взрив. Рязко нагряване и разширение на въздух или пара е бил принципът на първите „пневматични“ машини. Още в античността, инженери като Ктесибий, Филон и Херон описват устройства, които използват нагряване за да преместват въздух, вода или да създават движение. Ннагряване на въздух в затворена камера, генериране на пара — aeolipile. Aeolipile наричали т.нар. „двигател на Херон“, който демонстрира, че нагрятата вода може бързо да създаде реактивни изходящи струи от пара; други конструкции използвали разширението на въздуха и парата за отваряне на храмови врати и т.н. Тези методи осигуряват сравнително бързо разширение, но не в мащаб или скорост, сравними с барутния взрив. При рязка компресия (пожарен „пистон“) — резултатът е нагряване, но не разширение. Т.нар. fire piston изобретение, с югоизточноазиатски произход, използва бърза компресия на въздуха, за да го нагрее и възпламени. Технически това е бързо сгъстяване на въздуха, но показва колко силно и скоростно могат да се манипулират газовете без барут. Това е интересна „пневматична“ техника, но тя създава топлина и огън, а не пряко експлозивно разширение за изстрелване на снаряд. В хеленистичната и римската технология има разработени помпи, цистерни, сифони и други устройства (Ктесибий, Филон), които работят с въздух и течности и показват разбиране за пневматичните явления. Практиките съществуват, но са по-скоро за помпене, задвижване или демонстрация, не за „оръдие“ в смисъла на еднократно пускане на мощен снаряд. Барутът е взривна, бързо разширяваща се газова реакция. Той осигурява внезапно, много високо налягане в малък обем — това позволява да се ускори масивен снаряд до висока скорост в кратък интервал. Нито мехове, нито aeolipile, нито fire-piston дават такъв тип енергетична плътност и скорост на натиск и разширение; затова появата на барута променя коренно възможностите за оръжейна техника. Това е причината fire-lance и бамбуковите „огнени копия“ да преминат към метал и барут, когато барутът става достъпен, защото само така може да се постигне достатъчна сила за стрелба.

Рождената дата на оръдията

Изстрелването на стрела чрез духане в бамбукова пръчка, е същият принцип, на който се основават оръдията. Само че, там, за изстрелването на снаряда, се ползва барут. Кога е рождената дата на оръдията и къде? Кое прави едно оръжие - оръдие? Днес родното място и „рождената дата“ на оръдията, още са предмет на дискусия, но повечето исторически изследвания поставят раждането на оръдието (първите истински метални „туби“, които стрелят с барут) в Източна Азия през XIII в. Най-ранният запазен образец, е китайски бронзов ръчен „пистолет/оръдие“ датиран ок. 1287–1288 г. (Хейлунцзян, Китай). Има варианти на твърдението - не като подгласници, а като твърдения за първооткривателство. Някои автори приписват най-ранната употреба на оръдия в Близкия изток (Мамелюци, битка при Айн Джалут, 1260 г.). В Европа оръдията се появяват масово на бойното поле през XIV в. (примерно битката при Креси, 1346). Какво точно прави едно оръжие „оръдие“? Има някои ключови характеристики. Оръдието използва експлозивен химичен прах (най-често - барут) като двигателна сила за задвижване на снаряда. Нито мускулната сила, нито пружина, ластик или натиск на въздух, не са в състояние да дадат такава начална скорост на снаряда. Оръдието има празна тръбна камера или цев, която съдържа заряда и насочва газовете така, че те да изтласкат снаряда напред. Проектирано е да изхвърля плътни или експлозивни снаряди с относително голям калибър и енергия; тоест целта е поражение и или проникване на дистанция, а не дребна стрелба като при пистолети и мушкети. Обикновено се категоризира като артилерийско оръжие — тежко, често монтирано на карета, кърма, платформа, с особености като мерна тръба с нарезна цев, затворни механизми и др. Прототипите, напр. „fire lance“ — огнено копие в бамбуково тяло, в което се духа запалена смес и лети снаряд, са по-ранни и постепенно еволюират в метални цеви. Понятието „оръдие“ е свързано и с езикова етимология (итал. cannone — голяма тръба), което отразява идеята за голяма, тубуларна конструкция, предназначена да използва силата на изгарящ прах. Оръдието използва взривна сила; не реактивна. Следователно, изискванията към материала и неговата здравина и якост, са високи. От какво се правят оръдията? Очевидно, оръдията трябва да се изработват от материали, които могат да издържат много високо вътрешно налягане, повтарящи се цикли на натоварване и по-бавна умора на материала, абразизивоустойчивост от снаряда и газовете, устойчивост на корозии. Исторически, основни материали за производство на оръдия в началото са били медно–оловни или оловно–консистентни сплави, предимно Cu + Sn. Ранните оръдия често са от бронз. Бронзът е по-пластичен и по-малко склонен към внезапно разрушаване (чупене) от чугуна; лесно се лее; получават се добри отливки с по-малко дефекти. Недостатъкът им е, че бронзът е скъп и по-мек от стоманата, което води до по-голямо и по-бързо износване. Чугунът (лят чугун, high-carbon cast iron), започва да се ползва масово от XV–XVI в. нататък, особено за по-къси и по-тежки оръдия. Предимството му се крие в това, че е евтин и лесен за леене, в големи оребрени форми. Недостатък: чугунът е крехък. Той е склонен към напукване при ударни, циклични натоварвания. Кованото желязо (wrought iron) в комбинация с укрепващи обръчи (built-up guns), е следващ вариант за изработка на оръдия. Преди появата на масовата стомана, се правели „сглобяеми“ оръдия: вътрешна тръба от ковано желязо, с навити върху нея обръчи или ленти, за предварително напрягане и ограничаване на опъна. Това подобрило устойчивостта на оръдията спрямо изработените само от чугун. Стоманата, в лицето на легираните въглеродни и нисколегирани стомани от XIX в. и особено с въвеждането на Блум-Круп-методите, заменя желязото и чугуна за масовите оръдия. Стоманата дава по-висока якост, по-малка крехкост, възможност за нарезни цеви и по-висок работен натиск. Днес за изработката на оръдия, се използват високоякостни легирани стомани. Съвременните оръдия днес, се правят предимно от монолитни или „изградени“ високоякостни стомани (ниско- или умерено-въглеродни с добавки Cr, Mo, Ni и др.), които комбинират висока ударна якост и добри свойства против умора на метала. Съвременните цеви, често се подлагат на процес на автофретаж (преднапрягане чрез вътрешно високо налягане), което създава остатъчни притискащи напрежения в стените и значително увеличава устойчивостта срещу умората на материалите и допустимото работно налягане. При тежките морски артилерийски оръдия, се използват и външни маншони (обръчи) чрез нагряване (shrink-fit). За защита от абразивно разрушаване и корозия, често се използват сменяеми цеви или хромиране, карбонизиране на вътрешността; при някои проекти се нанасят нитридни химично-термични покрития. Модерните оръдия за танкове и артилерия често са моноблок, докато големите корабни оръдия могат да са „изградени“ с няколко слоя и външни маншони за оптимално разпределение на напреженията. Термична обработка и рентгенов контрол на дефектите, прецизно пробиване, шлайфане на цевта и строг контрол на отливките и кованите детайли, са задължителни. Защо тези технически процедури са важни? При изстрел, наляганията в камерaта на цевта, в зависимост от калибъра и заряда, могат да достигнат стотици мегапаскали. Материалът, от който е изработена цевта на оръдието, не трябва да се деформира пластично по време на работа. Многократно повтарящите се изстрели, водят до циклични натоварвания; добрата якост срещу умора на метала, е критична. Най-неподходящото по време на смъртоносна битка е, оръдието да почне да "плюе" снарядите на метри пред цевта. Ударната, крехкостна устойчивостна оръдието също е много важна - внезапни дефекти не трябва да причиняват „разкъсване“ на цевта. Триещите сили и кисели газове, изискват устойчива вътрешна повърхности защитеност срещу корозия. Обработката и стабилността на материала, влияят на нарезите, деформациите и точността на стрелбата. Технологиите се развиват в определена последователност - ранните артилерийски оръдия били бронзови. Преходните (XVI–XVIII в.), се изработвали от чугун и комбинирани железни и ковани конструкции. От XIX–XX в. и до днес, се ползват легирани стомани, автофретаж, хромирани и сменяеми цеви; при модерните танкови оръдия — стомани, с висок коефициент против умора на материала.

Орална хирургия    Сравнение на имплантатните системи    истината за базалните импланти    www.omegadentagroup.com    Естествената пирамида Вихрен

Как се преодолява откатът

Откатът е характерен физически феномен при всяко огнестрелно оръжие, а при оръдията - особено. Изстрелвайки снаряд напред, цялата конструкция на оръдието, особено цевта (дулото - в разговорния език), е тласната в противоположната посока. Без добро предпазване на обслужващия оръдието екипаж, или на самото оръдие, може да се стигне до наранявания, летални резултати или разрушаване на самото оръдие. Откатът е характерен както при нормална експлоатация, така например, и ако изстле се осъществява под вода или дори в космоса. Да, оръдие може да произведе изстрел както в космоса, така и под вода, защото „откатът“ е просто следствие от закона за запазване на количеството движение (импулса). Но в тези среди поведението, ефективността и практическата употреба се променят коренно. Когато изстрелваш снаряд (или куршум), снарядът получава напред импулс. По закона за запазване на импулса, платформата (оръдието) получава равен и обратен импулс — това е откатът. Във вакуум няма опорни точки и няма въздушно съпротивление, така че след изстрела, платформата започва да се движи в обратна посока на снаряда (центърът на масите на система „платформа + снаряд + изхвърлени газове“ запазва своята скорост). Под вода средата е много плътна: тя силно забавя снаряда, а импулсът и енергията се разпределят чрез шокови вълни, кавитация и водна съпротива. Така в космоса оръдието ще работи, ако боеприпасът съдържа окислител (гилзата в пълния патрон носи нужното). Пропан и барут горят в гилзата, затова не е нужен външен въздух. След изстрела, платформата отива в обратна посока и това трябва да се компенсира посредством реакционни двигатели, с голяма маса на носителя, или чрез дизайн, който подтиска импулса. Насочването и точността са трудни, защото всяко изстрелване променя положението и ориентацията на платформата. Под вода, водата бързо спира или разсейва снаряда; традиционните артилирийски снаряди не са подходящи за дълги подводни изстрели. Изстрел под вода създава мощни ударни вълни и кавитация; оръдията и снарядите трябва да са специално проектирани. Малки огнестрелни системи, проектирани за подводна употреба - специални патрони, формовани сачми и суперкавицационни куршуми съществуват за кратки дистанции, но тежка артилерия под вода е неефективна. За подводни операции, се използват торпеда или ракети, които носят собствено задвижване и управление. Ако оръдието е на свободно плаваща платформа под вода (без котва), се появява същият проблем: платформата ще се отдалечи назад при изстрела; водната среда ще погълне голяма част от енергията и точността ще е силно намалена. Практически решения и алтернативи съществуват посредством компенсация с реактивни двигатели, например. На космически апарат можеш да пуснеш малки RCS/реактивни импулси преди или след изстрела, за да компенсираш отката. Това обаче изразходва гориво. За целите на далечен огън в космоса и под вода, е много по-практично да се използват ракети и торпеда. Те носят собствено задвижване и не разчитат на импулс от еднократен тласък на платформа. Съществуват вече електромагнитни системи (азимутна, релсова, линейна). Те пак предават импулс и ще дадат откат, но могат да бъдат по-ефективни при специфични приложения; в космоса те биха изстрелвали снаряда без химическо гориво, но платформата пак ще се придвижи с обратна скорост. Физически, оръдие може да стреля и в космоса, и под вода. Откатът винаги ще се прояви чрез закона за запазване на импулса. Практически, в космоса е възможно, но трябва да управляваш отката (или посредством масивен носител, или чрез компенсиращи ракети, или да приемеш движението на платформата). Във вода, тежката артилерия е неефективна заради бързото загубване на скорост и разрушителните хидродинамични ефекти. За подводни операции се предпочитат торпеда, ракети и специализирани подводни системи. Законът за запазване на импулса (релативно на отката), работи без значение дали има „опорни точки“ или не. Но практическата употреба, среща значителни инженерни и експлоатационни проблеми. В оръдията и в цевите на танковете, има системи, подобни на амортисьори, които намаляват твърдостта на отката - чрез пневматика, хидравлика или механично, чрез пружини. Когато оръдието стреля, снарядът и изхвърлените газове поемат импулс; същият импулс, с обратен знак, се предава на цялото оръдие или цев — това е откатът. Целта на „рекуператорно-буферната“ (recoil) система е да понижи пикoвата сила върху рамката (цевта) на танка (да не счупи или изметне механиката; да не нарани или убие операторите на системата). Системата е призвана да разпредели енергията на отката във времето (да не настъпва твърде рязък тласък); да върне дулото в изходна позиция точно и бързо за следващ изстрел (recuperation). Аналогично, при удар в гърба, ако носиш твърда дървена плоча, ударът е внезапен и силен; ако носиш възглавница + пружина + амортисьор, ударът е по-мек и се разпределя във времето, след което системата те връща в предишното положение. Буферът (buffer / recoil brake) е частта, която поглъща енергията чрез дисипация — обикновено е хидравлична (течност през дюзи и отвори), понякога фрикционна или посредством механични решения. Рекуператор (recuperator, recuperating spring)е частта, която натрупва и съхранява енергия (като пружина или компресиран газ) и след това я връща, за да върне цевта отново напред. В танковите оръдия, това често е пневматично-хидравлична система — газ (азот) като „пружина“ + хидравлика за управление. Ход на отката (recoil stroke) означава колко сантиметра (или метра) се движи дулото назад. По-дълъг ход означава по-малка средна сила при същата енергия (защото работа = сила ? ход). Мюзел брейкър (muzzle brake) насочва изгорелите газове встрани или напред за намаляване на реактивния импулс назад, като намалява нуждата от много голям буфер. Затворът и другите механизми трябва да издържат на налягане и да работят със системата за откат (особено при автоматични оръдия). Какви са и как работят типичните решения? Най-често в съвременните танкови оръдия съществува хидропневматичен блок. Когато дулото отива назад, бутало изтласква хидравлична течност през дросели и канали, като течността възпрепятства движението и преобразува кинетичната енергия в топлинна (дисипация). Това представлява буферът. В друга част от буталото (или в отделна камера), течността компресира газ (азот или въздух) през мембрана. Газът се сгъстява и съхранява енергия като „пружина“. Това е рекуператорът. Когато скоростта намалее и газът е компресиран, той избутва буталото напред — дулото се връща в бойно положение плавно. Предимството на тази система е в много точно контролираното затихване на отката и бързо връщане в изходното положение. Системата може да се регулира по твърдост (чрез промяна на газовото налягане или дроселиране). Съществуват и системи с чисто механични пружини, спирали. Това е по-стар метод: пружините поглъщат енергия и я връщат. При силни оръдия, пружините трябва да са огромни или с много дълъг ход, затова хидропневматиката се е наложила като по-компактна. Предимство на пружините, е тяхната простота. Недостатък е размерът, умората и износването, и по-лошото демпфериране при големи енергии. Съществуват хидравлични демпфери с механична рекуперация, където има хидравлична дисипация + връщане чрез механични елементи (например лостова предавка с пружини). Мюзел-брейкър + компресираща система, комбинират намаляване на силата на отката, посредством механично пренасочване на газовия импулс, с вътрешно „омекотяване“.

Ракетите - реактивни оръдейни снаряди?

Освен оръдия и танкове, изглежда така, сякаш всяка твърдотопливна или течнотопливна ракета; всяка ракетна технология, работи на същия принцип - само че, вместо снаряди, тя изхвърля през соплото, разширяващи се газове в посока, противоположна на движението й. По фундаментален принцип, и оръдията, и ракетите са „реактивни“ устройства, и работят според един и същ физичен закон: (третият закон на Нютон) - законът за запазване на импулса. Но има важни разлики в реализацията, в количествата маса, във времевата форма на избиването на маса и в последиците за управлението и дизайна. И двете системи избутват маса назад, за да получат импулс напред. За оръдие или пушка, импулсът е по-скоро еднократен силен „удар“ — кратък импулс от изгорелите газове + снаряда; за ракетата това е продължителен поток на изхвърляна маса. Ключовите разлики са другаде. При оръдието, малко количество газ и (най-вече) снаряд, напускат бързо системата (импулсът е кратък). Променливата маса на оръдието, е почти постоянна. Ввъздействието идва от отделния снаряд и газ. При ракетата, голяма част от началната маса, е гориво (окислител) и тя се изхвърля постепенно; така ракетата променя масата си значително с времето и може да акумулира голяма промяна в скоростта. Ракетите обикновено носят собствен окислител (при течни или твърди ракетни двигатели), затова могат да работят във вакуум. Оръдието не разчита на външен въздух. Барутът има достатъчно окислител в химическата си формула. Но количеството е малко и целта не е, да се създава продължителна тяга. Ракетата може да изхвърли голяма маса при сравнително висока скорост на струята, а това води до значителна обща промяна на скоростта. При оръдието, това, което отпада от системата (газ + снаряд), е малка част от масата на системата. Голяма промяна на скоростта не е възможна, без огромен откат. Ракетният двигател произвежда контролируем, продължителен тласък (може да се променя, разпредели, векторно да се управлява). Оръдието дава импулс и след това вече няма контрол; за повторно насочване и стабилизация се нуждае от други системи. При ракетите, формата и разширението на дюзата, се оптимизират за ефективна трансформация на енергия в кинетична енергия на струята. При оръдието е важна балистиката на снаряда и начинът по който газовете го натискат при кратък импулс; конструкцията управлява пиковете и отката (и евент. muzzle brake). Оръдието осъществява импулсен реактивен „пулс“, докато ракетата - продължителен реактивен поток. И двете използват един и същ базов механизъм (реакция на отделянето на маса), но разликите в мащаба, времето и масовия поток, водят до много различни инженерни последици. В природата медузите използват реактивна тяга за придвижване; хамелеоните изстрелват език, за да прихванат плячка. Принципите са различни, но има ли някаква корелация с принципа на действие на оръдията? От кого са "преписвали" създателите на оръдията? По принцип, има фундаментална връзка (и тя е физична), но създателите на оръдията не са „преписвали“ директно от медузи или хамелеони. Вместо това, различни природни решения и човешки изобретения, независимо използват едни и същи базови закони (запазване на импулса, трансфер на енергия), а инженерите по-късно са черпели идеи от биологията (biomimicry) за конкретни приложения. Всички тези системи (оркестрирани механично, химически или биологично), прехвърлят енергия (импулс) от едно тяло върху друго. Общите моменти са, Законът за запазване на импулса. Ако маса напуска тялото назад, тялото получава импулс напред. Ракетите, оръдията — явно; медузата — водна струя; хамелеонът — движение на езика, захваща маса, реакция върху тялото. Обща е и енергийната трансформация: химична, мускулна, еластична енергия се трансформира в кинетична енергия на изхвърляните маси - газ, вода, език, снаряд. Много системи (хамелеон, някои насекоми, катапулти) „натрупват“ енергия бавно в мускули, пружини, газ; после я освобождават бързо — това е същата идея, като преследването на висока пикова мощност при изстрел. Как точно се различават? Ракетата и оръдието изхвърлят изгорели газове, снаряди; медузата — вода; хамелеонът — собственото тяло - език, слуз. Времевата форма на оръдието е много кратък импулс; на ракетата — продължителен поток; на медузата — кратки, повтарящи се импулси; на хамелеона — единично експлозивно изстрелване, но механично (еластично) движение. Източник на енергия при оръдието и ракетата, е химична енергия (гориво); при медузата и хамелеона — биохимична мускулна енергия, понякога усилена чрез еластични структури. Промяна в масата - ракетата губи много маса (гориво) и затова може да промени скоростта си драстично; при оръдието стрелецът (оръдието) губи малка част от масата — откатът е ограничен от масата на системата. Принципът на придвижване на медузите (jet propulsion), е вдъхновил инженерите за създаване на подводни роботи и компактни джет-пропулсивни устройства (микроподводници, роботи-манипулатори), където се използва пулсираща струя за движение и маневриране. На хамелеона (енергийно усилване чрез еластични елементи + механичен „latch“) —се ползват в модели за роботизирани манипулатори и за системи, които искат бързи изблици на скорост и сила без директно големи мускулни мощности (еластични ленти, мембранни съхранители). Някои насекоми, жаби демонстрират latch-and-release системи, които са вдъхновили създаването на малки катапултни механизми и скоростно изхвърляне в роботиката. А кой от кого е „преписал“ при създаването на оръдията? Историята на оръдието, не е резултат от директно копиране на животински механизми. Основните стъпки са културно-технологични: откриване и развитие на барута (Китай, ранните династии). Първо се появяват пиротехнически и фойерверк-апарати, после - запалителни и взривни устройства. Следва практическо прилагане в оръжия: огнени върхове, огнените копия/факели (fire lance). Появяват се първите ръчно носими „оръдия“/пушки (hand cannon), развиват се цевните оръжия, мерни устройства, затвори, фитили, механизми за запалване, та чак до съвременните затворни системи и металообработка. При ракетните технологии, първи са пиротехническите ракети, фойерверки (отново от Китай); после - военни ракети, след това, течни горива и научен принос от много култури. Така че, „преписването“ е предимно от пиротехниката, металургията, интелектуалното инженерство, а не директно от някой жив организъм в природата. Все пак, с годините, хората започнаха да изучават природата и да имплементират определени принципи (напр. elastic energy storage, pulse jet идеи. Това е обратна посока: природата вдъхновява инженерите, не инженерите „преписват“ масово от конкретен вид, при първоначалното изобретяване на огнестрелното оръжие. И медузата, и ракетата, и оръдието използват обмен на импулс. Оръдието и ракета използват химическа енергия, но оръдието я освобождава мигновено; медузата използва мускулни контракции за пулсова струя; хамелеонът използва еластична енергия и механичен спусък за много бърз удар. Ако искаш подводен робот с тихо придвижване — гледай медузите; ако искаш бързо елеваторно хвърляне — гледай хамелеона. Всички тези системи са роднини по физика, но различни по механика и технология. Първите оръжия произлизат от човешки експерименти с горими смеси и метал — не от биологични копия — но с времето инженерите са черпили идеи от природата, за подобряване на специфични механизми.

Поставяне на импланти    Конгрес в Рим    Смесени конструкции    Синусова мембрана    Синусов под

Реактивни ефекти при растения, фунги и животни

Въпреки казаното, има растения и фунги (гъби), които разпространяват семената или спорите си, чрез разпукване. Тук не приближаваме ли принципа на работа на оръдието? В голяма степен, това е същият базов принцип: системите „натрупват“ енергия бавно и след това я освобождават много бързо, за да изхвърлят маса (семена, спори, снопчета тъкани и т.н.). Това води до реактивен, катапултен ефект — точно както при оръдие иракета. Но с различни механизми за натрупване и освобождаване на енергия и с много различни мащаби. И при разпукващите се растения и гъби, и при оръдието, енергийният запас се превръща бързо в кинетична енергия на семето, спората, снаряда. Много видове натрупват енергия бавно, после имат механичен „спусък“ (чупене на тъкан, рязка промяна в геометрията) и освобождават енергията мигновено — това дава висока пикова скорост. За една и съща енергия, по-малката маса получава по-голяма скорост, затова много малки спори и семена могат да достигат високи скорости. Някои семена се изхвърлят на метри (при растения като squirting cucumber, това може да е няколко метра), други спори летят само на сантиметри, но достатъчно за разпространение. Гъбите като Pilobolus притежават и механизъм за насочване (реагират на светлина), т.е. не само „стрелят“, а и целят. Оръдието използва много концентрирана химична експлозия (барут), докато растения и гъби използват механично или хидростатично напрежение или мускулно-подобни сили (в биологичен смисъл). Оръдието може да генерира огромна енергия многократно (с нов снаряд); растенията обикновено имат еднократен, еволюционно “евтин” акт на разпръскване. Растенията и гъбите работят при много малки енергии и маси — оръдието работи при много по-големи енергии и изисква сложни системи за управление на отката. Да, това е много близка по принцип идея: натрупване на енергия и нейното бързо освобождаване, води до изхвърляне на материал. Биологичните системи са „решили“ този проблем чрез различни стратегии (суха еластичност, тургор, механични капани), а оръдието и ракетата, представляват уникално човешко инженерно решение, което използва химична експлозия и други контролирани елементи. Така че растителната и фунгицидната разпукаща механика, е добра биологична аналогия на принципа на действие на оръдието. Дотук говорехме преобладаващо за експлозивни типове. Но дали има оръдейни системи, които по някакъв начин да работят на имплозивен принцип? Като краен резултат, разрушителният ефект от експлозии и имплозии не е ли сходен? Определено съществуват оръдейни и взривни системи, които използват „имплозивен“ принцип. Вместо да тласкат енергия навън, те целенасочено създават свиващ или събиращ (конвергиращ) ударен фронт или колапс, за да концентрират енергията навътре или в малка точка (линия). Някои от тези решения, са използвани като оръжия (или в разрушителни и промишлени приложения). Ефектът от експлозия и имплозия, може да доведе до сходни крайни резултати - разрушение, но начинът на превръщане и пространственото разпределение на енергията е различно. А това прави разликите в приложението и последствията големи. „Имплозивен“ в конвенционален смисъл означава, че взривната енергия се организира така, щото ударните вълни, да конвергират към център или към определена ос, точка или повърхнина, вместо да се разпространяват радиално навън като при обикновената експлозия. Резултатът е, концентриране на налягането (енергията). По-високи пикови натиск и температура в по-малък обем. Имплозионни детониращи системи съществуват за ядрените бомби (explosive lenses). Това е класически пример: няколко слоя експлозиви с различни детонационни скорости (и форма), се подреждат като „леща“, така че при едновременно запалване, фронтът да се превърне в симетрично сближаваща ударна вълна, която да смачка (да направи по-компактно, по-имплозивно), ядреното гориво или ядро. Целта е, равномерна силна компресия на ядрения материал, до критично състояние. Това е типичното „имплозивно“ приложение. Съществуват устройства, които използват експлозивен заряд около метален снаряд. При детонация, снарядът колабира (свива се и се деформира). При shaped charge, това води до образуване на много бърз и дълъг метален „джет“ (за пробиване на брони); при EFP снарядът се превръща в твърд обект, който лети напред. Принципът е имплозивен в смисъл, че част от металната обвивка се стеснява (колабира), концентрирайки енергията и създавайки високоскоростна маса. Това е широко използвано оръжейно решение за пробиване. В промишлени ситуации и задачи, се използват заряди, които предизвикат контролирано „запечатано“ свиване или разкъсване. Съществуват хидродинамични имплозии под вода. Под вода експлозивният балон (газова бутилка), може да се разшири и след това да колабира, при което колапсът генерира вторични, силни ударни вълни. Този ефект понякога усилва разрушението при подводни взривове. Има сходства, но и разлики в разрушителния ефект. При ординарна експлозия, енергията се разпределя главно навън — нанася се поражение на околното пространство, чрез ударна вълна, фрагментация, термичен ефект. Това е отличен резултат за широкомащабно разрушение и разпръскване. При имплозия (конвергираща вълна), енергията се съсредоточава в малък обем или върху определена цел. Може да произведе много по-високо локално налягане или температура; или да предизвика пробив (смачкване, детонация) на материал, който иначе не би бил засегнат толкова силно от конвенционална експлозия. Понякога и двете технологии дават „сходен“ краен резултат (например, разрушена конструкция). Но имплозивните методи са по-ефективни, когато целта е компресиране, пробиване, напр. детонация на ядрен ядро, пробиване на броня. Защо „имплозия“ не е просто „обратната експлозия“? В среда с еднородна плътност, истинският масов импулс навътре, би изисквал да има материал (маса), която да се движи конвергиращо. При експлозията, масата на средата (въздуха), се движи навън. Имплозивни системи постигат ефекта чрез контролирано оформление на експлозива. Някои от най-интензивните имплозивни ефекти, изискват изключително точно синхронизиране (например: експлозивни лещи в ядрени устройства) или сложен геометричен дизайн (shaped charge). Практическото приложение на имплозията в оръжията, е ядреното имплозивно взривяване (explosive lenses) — исторически и технически, ключово приложение на имплозията. Shaped charges и EFP са масово използвани за бронебойни и други структури за рязане и унищожаване. Подводни ефекти на имплозии са важни за морската поражаемост. Проектирането на имплозивни системи, е инженерно по-трудно, понеже изисква синхронизация, сложна форма, контрол на детонационни скорости и устойчиви материали, затова за повечето „масови“ оръжейни задачи, се използва простият експлозивен принцип. Освен когато има нужда точно от концентриран ефект. Има имплозивни оръдейни системи — и те са много важни, но имплозията е насочен начин за концентриране на енергията и постигане на по-специфични резултати (компресия, пробиване, детонация на вторични материали). Изборът между „експлозия“ и „имплозия“ е инженерно-тактически: кое военачалникът иска да постигне — широко разпръскване на поражения, или силно локализирано, концентрирано въздействие.

Релсотронът като артилерийска система

Технологиите се развиват. Появи се оръдейна система, наречена общо - релсотрон. Какви са нейните особености? Кои са нейните силни и слаби страни? Релсотронът ляга върху стабилна повърхност, или може и върху палуба на кораб? Какво (по дяволите) представлява той? Релсотронът (electromagnetic railgun) е интересен хибрид: на теория дава много предимства пред традиционните оръдия, но в практиката среща сериозни инженерни ограничения. Релсотронът изстрелва снаряд посредством електромагнитна сила, не с барут; пробивните, ударни ефекти идват от кинетичната енергия на плътния снаряд при свръхвисока, хиперзвукова скорост. Лабораторни и полеви тестове, са достигали десетки мегаджаулa, което осигурява хиперзвукови скорости и дълъг обхват в идеални условия. Основните практически проблеми, са огромните импулси на енергия, на пулсова мощност, бързо износване на релсите (rail/armature erosion), топлинно и механично натоварване и сложната интеграция към корабни или наземни енергосистеми. Поради тези проблеми, някои програми (напр. американската) бяха спрени или преориентирани; обаче други държави продължават изследвания и демонстрации (вкл. Китай). Кое прави релсотрона специален? Той притежава много висока средна скорост; снарядът има голяма кинетична енергия, без експлозивна бойна част. Снарядите летят с хиперзвукови скорости. Това намалява времето за достигане до целта и увеличава пробивната способност (кинетичния удар). Трудно, почти невъзможно е да се прихване и унищожи снаряд на релсотрон. Попаднал в целта - например, самолетоносач, може буквално да го "разпори" по ширина или дължина. Това оръжие притежава намален логистичен обем и елиминира разходи от боеприпаси с експлозиви. Снарядите могат да бъдат по-прости и по-евтини (в повечето концепции - достатъчно плътен и твърд снаряд), без нужда от химически заряд и взривни глави. Релсотронът притежава висока точност и плътност на огън. При правилна интеграция, ако се реши добре енергийната и охладителната част, може да служи за далечен огън по наземни цели и за противоракетна или антисамолетна отбрана. Тъй като се изстрелва без газове от барут, няма дим или следа при старта, следователно е трудно уловим за последващо унищожаване на изстрелващата платформа. Хиперзвуковата скорост на снаряда, не дава време за реакция на целта - тя е поразена практически във всички случаи. Основни слаби страни на релсотроните като оръжие - реални и експериментални, са това, че за един изстрел са нужни десетки мегаджоулa в много кратък промеждутък. Това изисква големи енергийни буфери - суперкондензатори, flywheels, големи батерии и силни генератори. На съществуващите кораби, често няма достатъчно „свободна“ електроенергия. Бързо се износват релсите. Контактът, огромните токове (милиони ампери), високите температури и плазмените ефекти буквално ги изяждат. Животът на ствола (релсите), е доста ограничен и изисква честа подмяна или ремонт. Това е бил основен мотив за спиране или преосмисляне на програми. Стресът на материалите и енергията, изискват масивни системи за охлаждане и топлинно управление. Темпът на стрелба (rate of fire) все още е незадоволителен. Пълното презареждане на енергийните буфери и подмяната на износени релси ограничават бързата (повтаряща се) стрелба. Разработката, поддръжката и интегрирането, са скъпи и сложни — затова някои флоти предпочитат други технологии (хиперзвукови ракети, лазери) като приоритет. На стабилна масивна платформа (на суша), релсотроните се интегрират с големи енергийни буфери (генератори, кондензатори, flywheels). По-лесна е поддръжката, смяната на релси, по-добро е охлаждането и това води по-дълъг живот на системата. Има по-малък проблем с динамични движения (например, корабът постоянно е в движение по всички оси); на суша има по-стабилна устойчивост за целеуказване. Като минус може да се определи липсата на мобилност в сравнение с кораба. Това прави установката по-уязвима за ответен удар на противника. Наземните платформи, също така, имат логистични ограничения, поради големите обеми, нужни за транспортиране по шосейна или железопътна мрежа, свързаност с мощни източници на електроенергия и др. На палубата на кораб, съществува голяма тактическа полза —може да се осъществи далечен огън от морето към цел на сушата. Флотилията с поддържащи кораби, е защитена срещу ракети, нападения. Но, енергетиката е много сложна. Типичните корабни газови турбини, котли и генератори на ток, често не могат да отдадат кратки, големи импулси. Затова бюджетът за енергия и архитектурата на кораба трябва да бъдат преосмислени, включително, чрез добавяне на специални енергийни буфери). Съществуват много резки и високи структурни натоварвания на установката и целия кораб. Макар механичният „откат“ на релсотрона да е малък, понеже отсъства химически взрив, електромагнитните сили, пулсовите натоварвания и локалните вибрации, могат да изискват усилване на палубата и на корпуса, както и специални закрепвания и демпфери. Охлаждането и поддръжката на релсите, е по-трудно да се извършват на море. Тук са по-трудни чести подмени (изисква корабът да има много полезна товароносимост, заради релсите за подмяна). Трудни са и големи сервизни операции в открито море. Солената среда ускорява корозията. Заради електромагнитните загуби и сигнатура, огромни токови импулси могат да създадат ефекти, които трябва да бъдат изолирани от корабната електроника и сензори. Като резултат, крайният извод е, че теоретично релсотронът може да бъде монтиран на кораб, но това изисква да се проектира корабът (електрически и структурно) с оглед на оръдието още на стадия на проектиране. Преустройването на вече построени кораби, често е неефективно. Именно това е една от причините, американската програма да бъде прекратена, преориентирана. Интеграцията с корабната конструкция и износването, останаха нерешени проблеми до днес. Един тактически и оперативен преглед показва, кога релсотронът е полезен. Той е подходящо оръжие, ако има налична електрическа бойна платформа (future all-electric ship), добра логистика за поддръжка и потребност от евтини кинетични удари, примерно, за противоракетна отбрана. По-малко подходящ е, за бърза имплементация на вече съществуващи класически кораби, или когато техническият риск или поддръжката са неприемливи.

Къси импланти    Рискове в имплантологията    Антибиотици в имплантологията    Циркониеви надстройки    Абатмънт

Релсотрони или лазери

Релсотронът (railgun) дава мощна кинетична енергия чрез електромагнитно ускорение — евтини на парче, но много „тежки“ по енергетика и износване. Една от възможните негови алтернативи, са мощните лазери. Лазерът (directed energy) дава моментален сноп енергия за загряване, деформиране, прекъсване, което го прави перфектен за малкии бавни цели, но изисква мощен, стабилен енергиен източник. Друга възможност, са хиперзвуковите ракети. Те са скъпи, но маневрени и много бързи автономни средства за далечни удари. Релсотронът преобразува електрическа енергия в кинетична; снарядът му удря със скорост и огромна кинетична пробивна енергия; няма нужда от експлозивна боеглава (но може да носи такава). Това е своеобразно оръдие, но електрическо. Лазерът доставя енергия като топлина върху малка точка. При достатъчна мощност, причинява нагряване, стопяване, възпламеняване или повреда на системи, сензори. Лазерът е подходящ за малки, леки или чувствителни компоненти (дронове, оптика, ракети). Хиперзвуковата ракета, снаряд, доставя собствена кинетична, термична мощност и често - бойна глава; маневрира и може да лети на голям обсег при много висока скорост (Mach?5). Релсотронът лети от порядъка на 2–4 km/s (има тестове с 2.5–3.4 km/s; в експерименти са демонстрирани ~10–33 MJ). Това осигурява много кратко време до целта и по-малко време за противодействие. При лазера скоростта на поразяване, е скоростта на светлината — ефектът е практически мигновен. Успехът зависи от това, колко време може да държиш лъча върху целта и от атмосферните условия. Лазерът е ниско ефективен в мъгла, облачно и прашно време; той е най-високо ефективен при ясно време и изисква пряка видимост. Лазерът не може да поразява обекти извън видимия хоризонт. Хиперзвуковите ракети летят много бързо (Mach?5), но са значително по-бавни от лазерния лъч и (обикновено) са по-бавни от релсотронните снаряди; обаче носят собствен двигател, което им позволява да извършват маневри в различен етап от полета. Това ги прави изключително трудни за прихващане. По обхват и точност, релсотронът теоретично има голям обхват (няколкостотин km при оптимална балистика и голяма скорост), но реалният ефективен обхват, зависи от аеродинамиката, управлението на снарядите и нагряването при движение в атмосферата. Лазерът е ограничен от атмосферата и видимостта; идеален е за относително близки цели (малко километри) при ясни условия; за сметка на това е много точен и импулсът му достига целта със скоростта на светлината. Хиперзвуковите ракети по подразбиране са проектирани за далечни удари (стотици хиляди km); точността им зависи от навигацията и маневрите по време на полета; експлоатационно са „стреляй и забрави“. От гледна точка на енергетиката и разходите (оперативни и на парче), еди изстрел на релсотрона, изисква десетки мегаджаулa електрическа енергия (примерно 8–33 MJ и амбиции за 64 MJ според тестове и оценки). Това налага големи енергийни буфери (суперкондензатори, flywheels) и силна корабна електросистема, в случай, че е монтиран на кораб. Производствената цена на самия снаряд може да е ниска, но поддръжката и смените на релсите са скъпи. Лазерът харчи електроенергия в kW–MW клас; цената на „заряда“, е почти нулева в сравнение с ракетата; но, примерно, високофункционалните морски лазери (100–300 kW) са големи, скъпи инвестиции. Важно е наличието на достатъчно мощна енергия за продължително проследяване и стрелба по множество цели. Хиперзвуковите ракети имат висока цена на единичен снаряд (значително по-скъп от прост кинетичен снаряд или лазерен изстрел), плюс логистика за гориво, поддръжка и доставка. Към днешна дата (а масовият читател, всъщност ползва източници с вчерашна дата), зрелостта на технологиите и практическите проблеми, могат да се опишат така: релсотронът е много демонстриран, но полевата,оперативната зрелост е ограничена. Основните проблеми са износването и ерозията на релсите, охлаждането, интеграцията на енергия и структурните натоварвания на конструкцията и на кораба-носител. Някои програми бяха преориентирани или напълно спрени поради тези трудности. Лазерите вече се използват в морски системи (прототипи или оперативни системи за защита срещу дронове и малки лодки); технологията е бързо развиваща се и по-пригодна за скорошна интеграция на кораби с достатъчна мощност. Хиперзвуковите оръжия. При тях технологията е бойно-приложима и е в активно разгръщане, тестване от няколко държави. Проблеми са цената, навигацията при високи скорости и е сложен казусът с противодействието. Релсотроните върху кораб са възможни и вече има такива, но корабите трябва да бъдат проектиран като „all-electric“ и с големи енергийни буфери, както и възможности за поддръжка на релсите. Интегриране върху вече построена платформа е трудно и скъпо; солената среда и сервизният режим също са проблеми. Затова първите успешни реални приложения най-вероятно ще са на нови кораби, проектирани около оръдието. Лазерът върху кораб, е най-практичният избор за близка отбрана (дронове, малки лодки, някои ракети и снаряди в подходящ диапазон). Вече са демонстрирани на бойни кораби; те са по-лесни за интеграция при наличната корабна електрическа мощност и с относително по-ниски оперативни разходи. При хиперзвуковите ракети, корабът е платформа за пуск (особено крайбрежни и стратегически кораби, и подводници), но ракетите изискват логистика и са скъпи. Това ги прави най-подходящи за далечни прецизни удари. Тактически, за кратък, близък обхват, за, например масиви от въоръжени дронове, най-подходящи са лазер + CIWS. За среден и дълъг обхват, евтини кинетични удари по наземни цели и прехващане на модули при висока скорост, подходящ е релсотронът (ако се решат енергийните и проблемите с износването). За далечни, маневрени, високоскоростни и/или стратегически удари, са най-добри хиперзвуковите ракети. В заключение — кой „печели“? Очевидно е, че няма единствен победител — изборът зависи от задачата и наличната платформа.

Детронирана ли е Богинята на войната - артилерията?

Наричаха артилерията "Богиня на войната". След появата и приложението на дроновете, лазерите и други нови системи, детронирани ли са артилерията, танковите войски, от този пиедестал? Краткият отговор е - не. Артилерията и танковите войски не са „детронирани“, но техният пиедестал е значително преначертан. Новите системи (дронове, лазери, EW, ракетни оръжия и т.н.) променят начина, по който се води бой, така че ролята на артилерията и бронетанковите подразделения се адаптира — не изчезва. Артилерията остава основната причина за голяма част от пораженията в конвенционален високo-интензитетен конфликт — масирани и синхронизирани огневи удари все още решават позиционни битки. В същото време, безпилотните системи (FPV дронове, ударни БЛА и разузнавателни UAV) сериозно увеличиха уязвимостта на откритите танкове и неподвижни артилерийски позиции, принуждавайки извършване на сериозна промяна на тактиката на използване. Защо приемаме, че артилерията все още е жизнена? Артилерията доставя „масивен огън“. Много фрагментирана експлозивна енергия над площ, която обикновените дронове и единични удари не могат лесно да заместят. Разузнавателните дронове са подходящи за наблюдение, таргетиране и насочени удари, но не за широкообхватно, икономично и бързо нанесено масово въздействие на нивото на батарея артилерия. С модерна прицелна електроника (дрон-spotting, артилерийски наблюдатели, данни от разузнаването), артилерията става още по-смъртоносна и прецизна — т.е. тя се развива, не отмира. Защо и танковете вече не са това, което бяха, но още не са мъртви? Танковете са много уязвими, ако действат без въздушно и или електронно прикритие, и без активни и пасивни защитни мерки срещу дронове и ПТУР. Но те все още осигуряват защитен огневи капацитет, мобилен броневи щит и имат психологическа и оперативна стойност. Решенията при тях, са в интеграция на активната защита (APS), системи за подавяне на дронове, многослойна ПВО, стелт-маскиране, тактики с участие на собствени безпилотни предни елементи и усъвършенстване на доктрината, правят танка пак релевантен в комбинирания бой. Артилерията продължава да има силни страни — става по-мобилна (самоходни системи), използва по-точни боеприпаси (guided shells), разчита на автоматизация и бърза маневреност. Танковете получават APS, по-добра аерозащита, сензори за елекронна защита, лека огнева поддръжка от дронове, и се вкарват в концепции „много роботизирани предни елементи + броня зад тях“. Танковете остават централни за маневрена военна сила, но вече не самостоятелно „сами по себе си“, а в комбинация със съвременни защити и разузнаване. Артилерията и танковете не са детронирани пряко, но тяхната роля е преопределена: старият монопол върху „решаването на битки“ е отстъпил място на комбинираната бойна система, където дроновете, лазерите, EW и традиционната броня и оръдия работят заедно. Кой е „на трона“ зависи от мисията: понякога това е артилерията, понякога — ефективна безпилотна мрежа, друг път — прецизна далечна ударна система.

Барут

Няма как да говорим за артилерия, за снаряди и да не говорим за барута. Барут. Какво представлява? Кога и как е създаден за първи път? По каква причина? Какви са първите му приложения? Барутът е едно от най-значимите открития в човешката история — смес, която променя изцяло развитието на войната, минното дело и дори строителството. Какво представлява той? Барутът, в класическата си форма, наричан черен барут, е механична смес от три основни съставки: калиев нитрат (селитра) – окислител, който осигурява кислород за горенето. Дървени въглища – горивото. Сяра – намалява температурата на възпламеняване и ускорява реакцията. Когато се запали, барутът не изгаря открито като огън, а детонира, превръщайки се бързо в горещи газове и твърди продукти. Това рязко повишаване на налягането, е в основата на действието му – например за изстрелване на куршум и снаряд или за разрушаване на скала. Кога и как, барутът е създаден за първи път? Произходът на барута се свързва с Китай, около IX век (около 800–900 г. сл. Хр.). Първото известно писмено споменаване, е в Даоистки алхимични текстове от около 850 г., където се описва смес от селитра, сяра и въглени, която „кара хората и домовете им да изгарят“. Произходът му е случаен: китайските алхимици търсели еликсир на безсмъртието, експериментирайки с различни химически съединения. Така открили смес, която не дарява живот, а „предизвиква гръм“. Първоначално барутът не е бил военен материал. Използвал се във фойерверки и пиротехнически демонстрации по време на религиозни и празнични церемонии. От него правели сигнални ракети и огнени стрели; включвали го в магически ритуали, защото „огненият прах“ се възприемал като сила, която плаши злите духове. Едва по-късно, вероятно през X–XI век, китайците осъзнали, че тази смес може да има и военно приложение. Първите известни военни приложения на барута, са в Китай през XI век. Огнените стрели представлявали стрели с прикрепен цилиндър, пълен с барут, който се запалвал при изстрелване. Барутните копия били предшественици на огнестрелното оръжие. Те представлявали копие с тръба, от която излитали пламъци и оловни късове. Има ръчни гранати, мини и бомби, описани в китайски военни трактати като „Wujing Zongyao“ (1044 г.). Барутът получил разпространение извън Китай, в Близкия изток; около XIII век, чрез Пътя на коприната и контактите с монголите. В Европа чули за него вероятно между 1240–1260 г. Най-ранните европейски описания се свързват с Роджър Бейкън (ок. 1267 г.), който споменава смес, „предизвикваща гръм и светлина“. В края на XIII – началото на XIV в. вече се появяват първите оръдия и мускети. Други ранни приложения на барута, били в минното дело и в строителството – за разбиване на скали и тунели (от XVI век в Европа). Пиротехниката използвала барут за зрелищни ефекти, празници и церемонии. Барут използвали и за сигнализация – във фойерверки, за морски сигнали, спешни знаци. Откритието на барута е технологичен повратен момент. То променя начина на водене на война. Използването на барут води до края на рицарството и на укрепените замъци. Стимулира развитието на металургията и машиностроенето. Появяват се оръдия, крепости, минни техники. Полага основите на модерната химия и военна индустрия. Около 850 г., китайски даоистки алхимици, търсещи „еликсир на безсмъртието“, смесват селитра, сяра и въглища. Получената смес се възпламенява експлозивно. Първоначално веществото се използва в ритуали, пиротехника и фойерверки. Появяват се първите названия като „огнен прах“ (huo yao). X – XI век е времето на първите военни приложения в Китай. Странно, но е факт, че от откриването, до първите приложения за военни цели, е минал повече от век. Поне такива са знанията ни днес. Възможно е, да се направят открития, които да коригират тази наша представа или заблуда. Около 900–950 г., китайците създават огнени стрели. Това са дървени стрели с прикрепени малки барутни тръби, използвани срещу вражески армии. В 1044 г. , във военния трактат Wujing Zongyao („Всеобхватен сборник на военни класики“), за първи път описва най-старите рецепти за барут и ръководства (инструкции) за създаване на огнени бомби, гранати и катапулти с барутни заряди. През XI век се появява барутното копие – първото устройство, изстрелващо пламък и метални късове, предшественик на огнестрелното оръжие. През XII и XIII век барутът получава разпространение в Азия. През XII век, монголите и ислямски търговци, пренасят знанието за барута по Пътя на коприната. В XIII век барутът се използва в Персия и ислямския свят за примитивни оръдия и огнени бомби. По същото време се появяват и първите барутни мини, предназначени за разрушаване на крепостни стени. През XIII век барутът влиза в Европа. Около 1240–1260 г. вече има сведения за барут, вероятно чрез контакти с арабите и монголите. В 1267 г. английският учен Роджър Бейкън описва барутна смес в трактата Epistola de Secretis Operibus Artis et Naturae. В края на XIII век се появяват първите европейски огнестрелни оръдия, използвани в Италия и Германия. XIV век е времето на утвърждаване на барута в Европа. Около 1320–1350 г., започва масово използване на оръдия при обсади на крепости. През 1360–1380 г. се появяват ръчни огнестрелни оръжия – „ручници“, които по-късно се развиват в аркебузи. Производството на барут става организирано, макар все още да се прави на място, близо до бойните полета. XV – XVI век са време на развитие и индустриализация. Барутът се използва вече системно във всички армии на Европа. През XV век се появяват първите рецепти с прецизни пропорции (75% селитра, 15% въглища, 10% сяра). От XVI век започва употребата му и в минното дело и строителството, за разбиване на скали. Появяват се първите специализирани барутни фабрики (например във Венеция, Нюрнберг и Франция). През XVII – XVIII век текат усъвършенстване и стандартизация. Барутът става стратегически ресурс, държавите контролират производството му. Подобряват се процесите на смесване, сушене и гранулиране за по-постоянни резултати. Използва се във всички видове оръжия – пушки, оръдия, минохвъргачки. Барутът навлиза и в пиротехниката като изкуство на празничните фойерверки (особено в Италия и Франция). XIX век поставя начало на новата епоха. През 1846–1884 г. се открива се новият, бездимен барут и нитроцелулозата, които заменят класическия черен барут. Черният барут остава в употреба за пиротехника, сигнални средства и експлозиви за минно дело, но постепенно се измества от по-мощни и по-безопасни химически съединения.

Долночелюстен канал    Конична връзка    Морзов конус    Имедиатно имплантиране    Вътрекостни импланти

Барут и тротил финансират Нобелови награди за мир

Днес малцина знаят, че с барута са свързани Нобеловите награди. Нобелова награда за мир, давана от фондове, основани на огромно наследство, придобито, благодарение на барута. Да няма някаква грешка? Няма грешка - това е сърцевината на една от най-интересните исторически и морални иронии в модерната епоха. Интересен начин, по който науката, моралът и обществената отговорност се преплитат. Алфред Нобел (1833–1896) е шведски химик, инженер и индустриалец, който не изобретява самия барут, но върху неговата основа създава много по-мощен и по-контролируем експлозив – динамита. През 1867 г. Нобел патентова динамита – смес от нитроглицерин, кизелгур (порест минерал, който абсорбира течността и я прави по-безопасна) и детонатор. Нитроглицеринът, който сам по себе си е изключително нестабилен, става управляем, благодарение на неговата формула. Това е пряк наследник на черния барут – идея за химически контролирана експлозия, използвана за работа, не само за война. След изобретението си, Нобел основава фабрики и лаборатории по цял свят. Динамитът се използва в минното дело, тунелите, железопътното строителство и каналите – революционизира инфраструктурата на XIX век. Но и във военната индустрия, където става основа за ново поколение оръжия и артилерийски снаряди. Нобел натрупва огромно състояние именно от производството и търговията с експлозиви. През 1888 г., когато брат му Лудвиг умира, френски вестник по погрешка публикува некролог със заглавие: „Le marchand de la mort est mort“ – „Търговецът на смъртта е мъртъв“. В статията, Нобел е описан като човек, който „заработи богатството си, като намери начин да убива повече хора по-бързо“. Това силно го разтърсва. Историците смятат, че именно тогава той осъзнава как ще бъде запомнен — не като учен, а като производител на смърт. В завещанието си от 1895 г., Алфред Нобел оставя почти цялото си богатство (над 90%) за създаване на фонд, чиято лихва да се използва ежегодно за награждаване на хора, които са допринесли най-много за науката, литературата и мирa между народите. Така възникват Нобеловите награди, които се връчват от 1901 г. насам. Особено символична е Нобеловата награда за мир, която се финансира от същото богатство, придобито чрез производството на експлозиви. Може да се каже, че от барута – символ на разрушението – произлиза институция, символ на мир и напредък. Това е може би най-големият парадокс в историята на науката: експлозията, която руши, създава богатство. А това богатство, в ръцете на един осъзнал се човек, започва да възнаграждава открития, които градят. Освен да стреля, оръдието трябва и да се почиства и смазва. Това са задължителни процедури за увеличаване на неговия "живот", дългобойност и точност. Кога за пръв път оръдията получават шомпол за почистване на цевта? И кога за пръв път цевта става от гладка в нарезна, така че, да завърта снаряда за по-голяма стабилност в полет? Инструментите за почистване и трамбоване на цевта (шомполи, rammer) са част от обслужването на дулно-зарядните (muzzle-loading) оръдия от самото им ранно въвеждане в Европа — т.е. в Средновековието, още от XIV–XV в.. В източниците, се среща ролята на шомпола в процедурите за обслужване на оръдието (почистване с влажен шомпол преди повторно зареждане) още в ранните ръководства за артилерия; тези практики остават непрекъснати през следващите векове до паралелния преход към затворени и нарезни системи. Железните и по-здрави шомполи са въведени по-късно — стандартизацията на железни шомполи в европейските армии, често се свързва с военните реформи около края на 17-и и началото на 18-и в.; например около 1700 г. А кога цевта става от гладка в нарезна (т.нар. rifling)? Първите опити с набраздяване (rifling) на цевта в оръжия за стрелба датират от края на XV — началото на XVI век в Централна Европа. Хора свързали имената си, свързвани с ранните опити, са Gaspard Kollner (Виена, късният XV в.) и Augustus Kotter (Нюрнберг, 1520 г.). При малките оръжия и пушки, са правени първите спирални жлебове. Но това било скъпо, трудно за производство и трудно за практическа военна употреба в масов план. За артилерията (оръдия), практическото и ефективно прилагане на нарезите за големи оръдия идва много по-късно — експерименти с нарезни (rifled) оръдия, се правят в края на XVIII — началото на XIX в. Един от ранните документирани примери е капитан M. Reichenbach (Бавария), 1816 г., който построява rifled бронзово оръдие с няколко жлеба и стреля с конични снаряди. По-сериозното внедряване на нарезни цеви в оръдията, настъпва през XIX век, като част от революцията в проектирането на снаряди (конични, експандиращи) и механизмите за затворно зареждане.

Цар Пушка

Цар Пушка (Топ) в Москва е една от забележителностите на Кремъл. Това е най-голямото оръдие, което обаче, никога не е стреляло. Намира се в района на Иваново. Огромното артилерийско оръдие (бомбарда), е паметник на древноруското артилерийско и леярско изкуство и е най-голямото в света. През ХVI-ХVII в. се е намирало пред Спаските порти, като е трябвало да осъществи защитата на Кремъл от посока на Москва река. Оръдието е излято от чугун и бронз през 1586 от руския майстор Андрей Чохов по време на царуването на Цар Фьодор Иванович, син на Иван Грозни. Масата му е 40 тона, а дължината – около 5,3 м. Днешният лафет е декоративен. Донесено е с помощта на 200 коня върху дървени трупи. По-късно, дървените трупи са заменени с каменни. Оръдието е местено на различни места в Кремъл, докато накрая решават да го поставят в Иваново до катедралния площад на Дванадесетте апостоли. Въпреки че се смята, че това е тежко оръжие, предназначено за защита на Кремъл, много изследователи смятат, че е малко вероятно да се справи с тази задача. Вписано е в Книгата на рекордите на Гинес като най-едрокалибрената бомбарда в света и е една от най-големите забележителности в комплекса Кремъл. Оръдието е разположено до Оръжейната палата и гледа към Сенатския дворец. Тежи 39,312 тона и е дълго 5,34 метра. Цевта му има вътрешен диаметър 890 mm и външен диаметър 1200 mm. Направено е по поръчка на руския цар Фьодор Иванович I. Но въпреки размерите си, топът не е най-голямото оръдие в света. Най-голямото оръдие в историята, е друго, записано е в Книгата на рекордите Гинес (дължина 5,34 м, диаметър в долната част на цевта 1200 мм, диаметър на изходната част на дулото 1340 мм, калибър 900 мм, тегло 39,312 кг). В наши дни Цар-пушка се смята за бутафорно оръдие. Гюлетата и лафетът на Цар-пушка наистина са направени много по-късно и са бутафорни. Цар-пушка всъщност е мортира, която никога не е била монтирана при стрелба върху лафет, а са я вкопавали в земята, укрепвайки я с дървени трупи. Най-често този тип оръжие, се е използвало при щурм на крепости или за тяхната отбрана. Лафетът за Цар-пушка е направен през 1835 г. по скица на Александър Брюлов. Тогава било решено, оръдието да бъде поставено на Ивановския площад като украса. Гюлетата били отлети в завода на Берд в Санкт Петербург. Всяко едно тежи около два тона. Според изчисленията на експертите, ако Цар-пушка бъде заредено с тези метални гюлета и те се изстрелят, то цевта й ще се пръсне и лафетът ще се разпадне. Това не е изненадващо, тъй като по време на създаването на това оръжие, се предполагало, че от него ще бъдат изстрелвани каменни гюлета с тегло около 800 килограма, докато самото оръжие е укрепено в земята, така че откатът от изстрела да се отблъсква от нея. На ден, от такова оръдие можело да се правят не повече от шест изстрела. Най-интересното е, че по време на управлението на Иван Грозни, извършил много военни кампании, били излети 11 такива оръдия. Използвали ги при превземането на Казан и Астрахан, както и във военните кампании срещу Швеция, Полша и Литва. Сред предшествениците на Цар-пушка могат да се споменат Кашпировото оръдие с тегло 19,65 тона и „Паунът“ с тегло 16,7 тона. Тези оръжия са били активно използвани по време на обсадата на Полоцк от войските на Иван Грозни за разрушаване на градските стени. Според легендата, веднъж все пак е стреляно от Цар-пушка… с пепелта на Лъже-Димитър. Между другото, единичният изстрел от Цар-пушка, бил потвърден от експерти, които изследвали цевта на Цар-пушка по съветско време. Но учените не могли да кажат кога точно е бил направен изстрелът. Според тях, това е било много по-рано от Смутното време. Най-вероятно, изстрелът е бил направен малко след отливането на оръжието в оръжейния двор, за да бъде тествано, преди да бъде монтирано. Оръдието никога не е участвало в битки. Краят на XVI век е време на "политическо напрежение и демонстрация на сила". Русия била във фаза на укрепване, след управлението на Иван IV (Грозни). Изграждал се образът на "царя като самодържец", наследник на Византия и покровител на православието. Показните елементи в Кремъл (като Цар-пушка и по-късно Цар-камбана) са част от "имперската идеология" — могъщество, самодостатъчност, величие. Оръдието не е било създадено като стандартно бойно оръдие, а подобно на Цар Камбана, която никога не е звъняла, като "символ на царската мощ и техническо превъзходство". Най-вероятно е изработено "като параден символ и средство за внушение" — своеобразна демонстрация, че Русия може да произведе толкова огромно и мощно оръжие, колкото никой друг. За кой ли път, цялата пара - в свирката. Но това е една друга тема. Според изследвания от XIX–XX век, вътрешността на цевта показвала следи от поне едно възпламеняване, което означава, че може би е направен пробен изстрел след отливането.Цар-пушка остава монумент, а не оръжие.

Биологична връзка    Сулкусформери    Цикатризиращи винтове    Лицево-челюстна хирургия    Аналози и трансфери

Дебелата Берта

Преди Първата световна война, германската тежка артилерия била сред най-добрите в света. Още в началото на войната, армията на кайзера разполагала с около 3500 тежки оръдия. Немците запазили това превъзходство и до 1918 г. увеличили броя на тежките оръдия на 7860 единици, организирани в 1660 батареи. Особено място заемали свръхмощните оръдия, към които с право причислявали 420-милиметровата немска мортира „Голямата Берта“, известна също под друго прозвище - „Дебелата Берта“ (немско название - Dicke Berta). С разработката на свръхмощното оръдие се занимавали във фирмата на Алфред Круп. Създаването на мортирата започнало през 1904 г. и продължило до 1912 г. С разработката на 420-мм мортири се занимавал директно професор Фриц Раушенбергер, главният конструктор на промишления концерн „Круп“. Проектирането и производството на мортирите, се извършвали в завода на фирмата в Есен. Според една хипотеза, именно тандемът от разработчици, дал на свръхмощната мортира прякора „Голямата Берта“. Това било в чест на внучката на Алфред Круп - той се смятал за истински „оръдеен крал“, който за дълги години превърнал компанията в лидер на германския оръжеен пазар. Внучката му Берта Круп в дадения период била единствен и официален собственик на цялата фирма. През Първата световна война, с названието „Голямата Берта" обозначавали 2 различни вида 420-милиметрови артилерийски системи - полустационарната „Гама“ и мобилната, по-лека версия върху колесен лафет (тип „M“). Цената на една от „Големите Берти" била приблизително 1 милион марки (днес това са над 5,4 милиона евро). Ресурсът на тези оръдия бил 2000 изстрела (след това цевите се амортизирали и ставали негодни за стрелба). При това, всеки изстрел на такава 420-мм мортира струвала на германците 1500 марки. Първият вариант на „Голямата Берта", била полустационарна 420-мм мортира с дължина на цевта 16 калибъра – 6,723 метра. До 1912 г. в немската армия имало 5 подобни оръдия , а още 5 били произведени в хода на Първата световна война. Освен това, за тях изготвили най-малко 18 резервни цеви. Теглото на артилерийската система, достигало 150 тона. Само цевта тежала 22 тона. Мортирата се превозвала единствено в разглобен вид, за целта били необходими 10 железопътни вагона. Теглото й в бойна позиция било 105 тона. Скорострелността на това 420-мм оръдие била 8 изстрела в час. Основният бронебоен снаряд тежал 1160 кг. Скоростта му била 400 м/сек, максималната далекобойност - 12,5 километра. Фугасният снаряд на такова оръдие, оставял кратер с размери до 13 метра в диаметър и 6 метра дълбочина. В същото време експлозията произвеждала до 15 хиляди парчета, които запазвали убийствената си сила до 2 километра разстояние. Снарядите пробивали железобетонни стени с дебелина до 1,6 метра , а обикновени бетонни плочи - до 5,5 метра. Бойният дебют на „Големите Берти“ бил обстрелът на белгийския укрепен град Лиеж. При неговата обсада били използвани 124 оръдия, включително две мортири „Голяма Берта“. Дванадесетте форта на Лиеж били превзети от немците за 10 дни. Германците активно използвали „Големи Берти“ на Западния, но също и на Източния фронт. С тях обстрелвали освен Лиеж, още и Антверпен, Мобьож, Вердюн, Осовец и Ковно. След войната всички останали на въоръжение 420-мм мортири били унищожени според условията на Версайския договор. Като по чудо, германците успели да спасят само едно от от тези оръдия, което по загадъчен и странен начин „изчезнало“ на тестовата площадка на заводите „Круп“. То се завърнало в строя през втората половина на 1930-те години и било използвано от нацистка Германия във Втората световна война – в юни 1942 г. по време на щурма срещу Севастопол, а по-късно през 1944 г. при потушаването на Варшавското въстание. „Дебелата Берта” се приема за едно от Wunderwaffe (от немски - „оръжие чудо”) на германските въоръжени сили на ХХ век. Оръдието, с размер на триетажна сграда, е трябвало да хвърли в ужас врага. Снарядът тежал 900 кг, а процесът на зареждането на оръдието траел цели осем минути. „Дебелата Берта” била създадена, за да руши здрави укрепления на врага. Войната обаче станала много по-маневрена и тежките оръдия били спрени от производство. Едно от оцелелите, било използвано при обсадата на Севастопол по време на Втората световна война. Насмешливото прозвище „Дебелата Берта” на оръдието, му дали журналисти от Белгия и Франция, които първи попаднали под чудовищния му огън. Тъжната ирония в кръщенето, се крие във факта, че Берта се наричала любимата внучка на Алфред Круп – собственикът на оръжейните заводи и изобретател на това оръдие. По-късно названието се пренесло и в самата немска армия, което дразнело особено конструктора и любящия дядо Алфред, но вече нищо не можело да заглуши гласа на народа. През 30-те години на миналия век, Франция създава система от масивни укрепления, наречена линията Мажино, която да защити страната от нахлуване от изток. Тези укрепления, са едни от най-непревземаемите в този момент - с дълбоки подземни бункери, съвременни защитни кули, помещения за пехотинци, барикади, артилерийски и противотанкови оръдия и т.н. Нищо, което немският Вермахт има в арсенала си, не било в състояние да проникне зад тази страхотна защита. За да намери решение на този проблем, Хитлер се обръща към производителя на оръжие Krupp. Инженерът на компанията Ерих Мюлер изчислява, че за пробиването на седем метра стоманобетон, или един метър от стоманена броня, е нужно оръжие с огромни размери. То трябва да има вътрешен диаметър от повече от 80 см и дължина повече от 30 метра, ако изстрелва боеприси с тегло 7 тона всеки, от разстояние повече от 40 километра, извън обхвата на френската артилерия. Самото оръжие би тежало над 1300 тона и трябва да бъде транспортирано на части от железница. Когато тези цифри са представени на Хитлер, той ги одобрява и конструирането на огромното оръжие започна през 1937 г. За малко повече от две години, то е готово. Лично Алфред Круп води фюрера на изпитателната площадка в началото на 1941 г., за да наблюдава тестовете. Той нарича огромното оръдие Schwerer Gustav, или "тежкия Густав", на баща му Густав Круп. Schwerer Gustav е абсолютно чудовищно оръжие. То е толкова голямо и тежко, че не може да се движи. За тестовете е разглобено и натоварено в 25 товарни автомобила, които го транспортират до тестовата площадка, за да бъде сглобено на място - задача, която изисква 250 работници и отнема близо три дни. За цялото време и пари, изразходвани за изграждането на оръжието, то върши малко работа на бойното поле и не прави абсолютно нищо срещу французите, за чието нападение първоначално е предвидено. Германия вече е нахлула във Франция през 1940 г., преди оръжието да е готово, просто като заобикаля линията Мажино, което прави системата от сложни укрепления напълно безполезна. Вместо това Schwerer Gustav е разположен на източния фронт край Севастопол в Русия по време на обсадата през 1942 г. Четири хиляди мъже работят пет седмици, за да го подготвят за стрелба. През следващите четири седмици, той изстрелва 48 боеприпаса към отдалечени укрепления и унищожава склад за подводни боеприпаси, разположен на 30 метра дълбочина, с най-малко 10 метра бетонна защита.

Прашката на Давид и огнеметите

Огнеметните машини в древността, са били много ефективни срещу крепости. Легендата за Давид и Голиат разказва, как с прашката си, Давид извадил окото на Голиат. Колко близки и колко далечни, са оръжията от древността, до първите оръдия? Каква е еволюцията на идеята за оръжието - не просто на конкретен тип (меч, прашка, оръдие), а на принципите зад тях? Огнеметните машини се приемат за предтечи на артилерията. Още в Античността (особено при гърците и византийците), се използват устройства, които могат да бъдат смятани за ранна артилерия с химическо действие. Гръцкият огън (VII век) е може би първият пример за оръжие, изстрелващо смес под налягане – нещо като „напалм с помпа“. Използвал се е върху кораби и при обсада. Принципът е, механично изтласкване на горяща течност – точно както при по-късните оръдия имаме механично (а после и химическо) изстрелване на снаряд. В античните обсадни машини, се използват пневматични катапулти, при които се натрупва въздушно налягане – отново сродно на принципа на огнестрелното оръдие, само че без барут. Идеята за „насочена сила от дистанция“ е обща – само че в едни случаи е чрез въздух или лост, а в други чрез барут. Прашката и лъкът де факто са миниатюрната артилерия. Историята за Давид и Голиат (ок. X в. пр.н.е.), показва колко ефективно е малко, преносимо оръжие, което използва кинетична енергия, натрупана предварително (в случая – с мускулна сила). Прашката е балистично оръжие, както и оръдието. Тя има снаряд (камък); има енергия на изстрелване (напрежение в ластиците); има траектория (параболична); има точност и далечина, които зависят от умението и геометрията. Това е същият принцип, който по-късно се мащабира с барут, вместо с мускули. Прашката е „оръдие в ръка“ – само че без метал, без барут и с човешка тяга. Започва поява на механизацията – катапулти и балисти. Около IV–III в. пр.н.е., при гърци и римляни, се появяват балисти и катапулти. Те са истинските предшественици на оръдията. Те вече имат твърда конструкция; механизъм за натрупване на енергия (опънати въжета, лостове); прицелване и траектория; снаряд (камък, стрела, гърне с огън). Византийците по-късно развиват и течни снаряди (гръцки огън в съдове), което вече се доближава до функцията на граната. Първите оръдия на XV век, са всъщност метални балисти с химически заряд – логично продължение на катапулта. Започва преходът към оръдията. Първите оръдия (XIII–XIV в.), променят само източника на енергия. Ввместо опънати въжета, изстрелват заряда посредством барут. Ввместо човешко прицелване на око, има метална цев. Вместо камък, към врага вече лети оловен или железен снаряд. Но идеята е същата: „Да насочиш концентрирана енергия към цел от разстояние.“ Разликата е технологична, не концептуална. Механичната сила става химическа, но принципът остава постоянен. Оръдията, всъщност, не са нещо коренно ново – те са естествен етап от същата логика, която води от прашката на Давид, през катапулта на Архимед, до бронзовите оръдия на Средновековието. Разликата е в енергийния източник и прецизността, не в идеята. От прашката до оръдието, ето накратко историята и еволюцията на огнестрелните оръжия. На най-древния етап, човешката енергия е служела като източник на енергия за изстрелване или катапултиране. Около 20 000–10 000 г. пр.н.е., първите метателни оръжия са прашките, копията и дъгите (атлатъл – хвъргач на копия). Принципът е бил прост - усилване на човешката сила чрез лост или центробежно движение. За снаряди са служели камъни или кости. Примерът с легендата за Давид и Голиат (ок. X в. пр.н.е.) е показателен символ на точен удар от дистанция. Това е първият пример за „балистичен принцип“: траектория плюс кинетична енергия. Етапът на механизацията започва при появата на катапулта, балистата. Това е IV–I в. пр.н.е. (Гърция и Рим). Изобретяват се първите балисти – огромни арбалети, изстрелващи стрели или камъни. Катапултът използва усукани въжета от животински сухожилия, нещо като торсионен механизъм, за да акумулира енергия. Снарядите са камъни, метални топки, горящи съдове с катран. Прицелването е с примитивен мерник и визуално изчисление на ъгъла. В този период вече се формира идеята за обсадна артилерия – оръжие, което действа от разстояние срещу стени и кули. Идва интересното - химическата война и „огнените оръжия“. I в. пр.н.е. – X в. сл.н.е. Гърци, римляни и по-късно византийци, започват да използват смеси от катран, сяра, смола, нефт и други горими вещества. Те се хвърлят с катапулти или в гърнета – първите „гранати“. Във Византия (VII в.) се появява гръцкият огън — уникално оръжие, което не може да се гаси с вода и може да се изстрелва като течност. Това е вече първата „реактивна“ оръжейна система – предшественик на огнехвъргачките и оръдията. Първите барутни оръжия водят началото си от XIII–XV в. Китайците вече използват барутни ракети и бомби (X в.), а по-късно – огнестрелни копия („fire lances“). В Европа барутът се появява около XIII в., вероятно през арабите. Първите оръдия (bombarda) се появяват в Италия и Германия през XIV в. – от ковани железни обръчи и дъги, изстрелващи каменни топки. Появяват се мортири (къси, с голям калибър) и куливерини (дълги, точни оръдия). Този преход е естествено продължение на катапултите, но с нов енергиен източник: химическа експлозия. От оръдие към модерна артилерия, се преминава в XVI–XVIII в. Създават се леярни за бронзови цеви; подобрява се барутът. Появяват се прицели и колесни установки. Функцията остава същата, както при катапулта: изстрелване на снаряд по параболична траектория, за да се порази укрепена цел. Но най-голямата военна тайна на Средновековието, е Гръцкият огън. Той е изобретен около 672 г. от Калиник от Хелиопол (Сирия). Той бил инженер, избягал във Византия след арабското нашествие. Гръцкият огън за пръв път е използван при отбраната на Константинопол срещу арабите (674–678 г.). Ефектът бил шокиращ – целият арабски флот изгорял в морето, а оръжието получило статут на „божествен дар“. Гръцкият огън се е използвал по два начина: от корабите на византийския флот, чрез медни тръби (сифони), които пръскали горящата течност. Това са по същество, първите огнемети в историята. От съдове, хвърляни с катапулт, които при удар се пръскали и възпламенявали. Това пък е форма на химическа граната. Източниците (включително „Хроника на Теофан“, „Тактика“ на Лъв VI и др.), описват оръжието като тръбна установка, монтирана на корабния нос. В резервоар се съхранявала течната смес. Посредством ръчна помпа (механична, вероятно с бутало) и под налягане, течността се изтласквала през бронзова тръба (сифон). Накрая се възпламенявала от постоянно горящ факел или нажежено желязо. Фактически, това бил прото-огнемет, използващ механично налягане, а не взривна сила. За състава съдим според хипотезите. Тайната е била не каква да е, а държавна тайна, строго охранявана. И е останала такава до край. Формулата на Гръцкия огън не е оцеляла. Съвременните учени предполагат, че сместа е съдържала: нефт (нафта), сяра, борова смола, битум, бързо запалими соли (селитра, калций), варовик или негасена вар. Това са всички необходими компоненти - основен горящ компонент, ускорител на горенето, сгъстител за придобиване на лепкавост, стабилизатор и удължител на времето за горене, възможен окислител. Хипотезата е, че взаимодействието между негасената вар и водата, води до химическо самозапалване. Това би обяснило, защо пламъците не може да се гасят с вода. Гръцкият огън горял върху водата. Полепвал по всичко (като течен напалм). Не можело да се гаси с вода, а само с пясък, оцет или урина (според хрониките). Вдигал ужасяващ шум и дим. Свидетелствата описвали „ревящ дракон“, когато оръжието се използвало. Историците са сигурни за начина на употреба, но не и за химическия състав. Днес можем да кажем с голяма увереност, че изстрелването е ставало с механична помпа под налягане, не с взрив или барут. Възпламеняването е било чрез открит пламък при изхода на тръбата. Горивото е било на нефтена основа, вероятно сгъстено със смоли и примеси. Точната формула обаче, е неизвестна — няма нито една оцеляла рецепта, защото е била пазена като държавна тайна и предавана устно на ограничен брой инженери (наричани siphonarioi). Днес имаме 90–95% сигурност за механичния принцип и начина на действие, но под 50% за точния химичен състав. Гръцкият огън е прототип на всички огнеметни системи и в известен смисъл, на реактивните оръжия. Той имал такъв поразителен ефект при използването си, че вдъхновява арабите и китайците да търсят свои смеси (и оттам се раждат първите ракети). Без него, Византия вероятно нямаше да оцелее през VII–VIII век. Всъщност, кога за първи път в света е добит нефт и кога - асфалт? Възможно ли е, тези компоненти да са се съдържали в прословутия "гръцки огън"? Според най-древни сведения, археологически и писмени данни показват, че нефтът е използван още преди 5000–6000 години в Месопотамия (днешен Ирак). Асирийците и вавилонците събирали естествено изтичащ нефт от повърхността, например около Киркук и Хит. Те го използвали като лепило, изолационен материал и за медицински цели. Във Вавилонските хроники и при Херодот се споменава, че нефтът се е използвал при строителството на стените на Вавилон – смесван с битум, за да уплътнява тухлите. Първи "промишлен" добив, в съвременния смисъл (сондаж, търговска експлоатация); та първият нефтен кладенец е от 1859 г. в Титъсвил, Пенсилвания (САЩ), пробит от Едвин Дрейк. Но далеч преди това, в Китай около IV–V век, има сведения за добив на нефт чрез дупки в земята и бамбукови тръби. Тогава, кога за пръв път е добит и използван асфалт? Асфалтът (естествен битум) е познат още от неолита. В Месопотамия и Персия са използвали естествен асфалт за мазилка, уплътняване на лодки, като свързващ материал за тухли и дори в погребални ритуали. В древния град Ур (около 3000 г. пр.н.е.), археолозите намират асфалт, използван за спойка между тухлите в зикуратите. Египтяните използвали асфалт (на египетски mumia) за мумифициране, което е и произходът на думата „мумия“. Възможно ли е нефт и асфалт да са били част от "гръцкия огън"? Очевидно, от написаното по-горе, е напълно възможно — и историците са почти единодушни в това. "Гръцкият огън" е изобретен около 673–678 г. от византийския инженер Калиник от Хелиополис. Използван е от византийците за морски сражения, особено срещу арабския флот. Точната рецепта е строго пазена тайна, изгубена днес. Съставът й е обект на много хипотези, но според източници и химичен анализ на описанията, вероятно е съдържал нефт или суров битум (асфалт) – като горяща основа. Сяра – за по-лесно възпламеняване и поддържане на пламъка. Селитра (нитрат) или бързовъзпламеняващи соли. Смола от бор или кипарис – за лепкавост и по-трайно горене. Свидетелствата твърдят, че гръцкият огън не можел да се гаси с вода, а дори горял върху повърхността й — нещо, което напълно съответства на смес, съдържаща нефтени и битумни вещества. Нефтът е използван от поне 5000 г. пр.н.е. Асфалтът — от същия период, основно за строителство и запечатване. В „гръцкия огън“ почти сигурно е имало нефт или битум (или и двете), тъй като те дават точно онези горящи, плаващи и трудно угасяеми свойства, описвани в хрониките.

Имплантологични видеоклипове

Катюши

По време на Втората световна война, съветската армия използва релсови системи за залпов огън, разположени върху американски камиони "Студебейкър". (Заради лендлиза, благодарение на който, СССР е сред държавите - победителки във войната). Изстрелваните ракети стават известни като "Катюши". Германците и други армии, използват огнеметни машини. И едните, и другите, са ги причислявали към артилерийския род войски, но артилерия ли са? Къде минава границата на понятието „артилерия“, която с развитието на оръжията се измества от „оръдия с цев“ към „всякакви системи за далекобойно поразяване“? Технически, исторически и по военна класификация? В класическия смисъл, артилерията е род войски, въоръжен с оръдия за изстрелване на снаряди по балистична траектория към цели, които са извън пряка видимост. Но още от края на XIX век, това определение се разширява, защото се появяват нови технологии — ракетни, реактивни, огнеметни и минохвъргачни системи, които не винаги имат цев, но изпълняват същата функция: дистанционно поразяване на цели с огнево въздействие. Така, в съвременната военна доктрина, артилерията се дели на няколко подрода. Такива са оръдейната артилерия, минохвъргачната артилерия, реактивната артилерия, самоходната артилерия, огнеметната артилерия. Те се различават по вида оръжие - оръдия и цевни системи, минохвъргачки, ракетни установки, монтирани на шаси (самоходната), огнемети. Едни имат барутен заряд, минохвъргачките - плюс стръмна траектория, огнеметите - механично или реактивно изхвърляне на гориво. Тоест – „артилерия“ вече означава всички родове оръжия, които осъществяват огнево въздействие от разстояние, независимо дали използват цев или ракета.

Предимства и недостатъци на имплантите

От Икар до космоса

Птичите крила на Икар от древността, по-късно са заменени от балоните с утринна роса на Сирано дьо Бержерак. Те пък - от балоните на Монголфие. Така човечеството стига до гигантския снаряд на Жул Верн за пътешествие до Луната през бурния 19-и век. Докато се стигне до ракетния способ за движение. В началото на 1944 г., в разгара на най-жестоката война в историята на човечеството, след серия експериментални стартове, излита първата балистична ракета в историята. Тя е сътворената от германската армия. А4 достига височина 188 км (88 км над линията на Карман, условната горна граница на стратосферата), т.е. навлиза в открития Космос. Започва космическата ера. Предисторията на космическата ера, започва с историята на ракетите. Сведенията за първите ракети, обикновено се свързват с изобретяването на барута, което се смята, че е станало в Китай по времето на династия Хан, 1 век сл.Хр. Запазените сведения показват, че китайските ракети представлявали бамбукови или хартиени тръбички, прикрепени към стрели за стабилизация на полета. Първоначално се използвали за увеселителни цели. Военното им приложение, за което има противоречиви сведения, осигурявало преди всичко психологически ефект. От китайците, барутът и ракетната технология преминават в монголите, арабите и индийците. През 16-и век се появяват описания на ракети и в Европа. Следващата стъпка е направена едва през 1556 г. от германския изобретател Конрад Хаас, който е специалист по огнестрелно оръжие в армията на император Фердинанд I. Хаас се счита за създателя на теоретичните основи на първата военна ракета. Именно Хаас първи споделя идеята за многостепенна ракета. Той описва летателен апарат, съставен от две ракети, който може да развие огромна скорост. Идеите на Хаас са развити от полския генерал Казимир Семенович. През 1650 г. той издава книга, в която предлага проект за създаване на тристепенна ракета. Тази идея обаче никога не е реализирана. В по-късно време, най-сериозното военно приложение на ракетите, е в борбите на Моголската империя на Типу Султан срещу британците. Моголите разработват барутни ракети с корпус от мека стомана, което позволявало полет до 2 км. В битките през 1780, 1792 и 1799 г. тези ракети са използвани със значителен ефект в битките срещу британската армия. Ракетите били с различни размери, но обикновено се състоели от гилза, представляваща тръба от мека кована стомана с дължина 20 см и диаметър между 3.8 и 7.6 см., която била затворена в едиия край и към нея бил закрепен бамбуков ствол с дължина около 1 м. Тръбата изпълнявала функциите на горивна камера и съдържала барутния пропелант. Ракета, заредена с около 1 фунт пропелант, можела да прелети около 900 м. След падането на Шрирангапатана, столицата на Типу Султан, там били намерени стотици стартови установки и заредени ракети, както и хиляди празни, готови за зареждане с барут. Някои от тези бойни трофеи били отнесени в Англия, където станали основа на по-късните британски разработки в тази област – главно тези на прочутия оръжеен конструктор Уилям Конгрийв. Смята се, че той се е възползвал от ракетните разработки и на ирландския националист Робърт Емет, свързан с Ирландското въстание от 1803 г. През първото десетилетие на 19-и век Уилям Конгрийв извършва сериозна изследователска работа в ракетната област, в лабораториите на кралския арсенал в Лондон. Съумява да постигне нова смес за пропелант на ракетата. Разработва и нов двигател, който включва здрава метална тръба с конусообразна носова част. Стабилизацията на полета се осъществява от дълъг прът. Това ранно оръжие на Конгрийв тежи около 14.5 кг. и има експлодираща бойна глава. Първата военна демонстрация се състояла през 1805 г., а в бойни действия било използвано за пръв път срещу войските на Наполеон Бонапарт. Конгрийв публикувал и важни книги по ракетна технология – първата е от 1807 г. и се нарича „Кратък разказ за произхода и развитието на реактивните системи“. През 1814 г. излиза „Подробна информация за ракетната система“, а през 1827 г. „Ракетната система на Конгрийв“. Ракети се използвали от британците и във войната за независимост на североамериканските колонии. Понастоящем в текста на националния химн на САЩ е запазен отглас от тези събития („… И червения блясък на ракетите…“). Става въпрос за британската ракетна атака през септември 1814 г. над форт Макхенри, последната защита на Балтимор. Ракетното оръжие широко се използва във военното дело на европейските държави през първата половина на века. Появата на нарезната артилерия обаче, в средата на 19-и век прекратява използването на ракетите за военни цели за близо 100 години. Началото на 20-и век е време на бурно развитие на военната ракетна техника, както и на научните изследвания, свързани с ракетния полет. Така например, проблемът за движението на тяло с променлива маса (т.е. ракета), е решен още в началото на 19-и век от английските изследователи Уйлям Мур в 1810/11 г., а също П. Г. Тейт и У. Дж. Стил от Кеймбриджския универсистет през 1856 г. Нещо повече, подобни задачи по това време са били давани за упражнение на студентите. Освен това, Георг фон Бюкуа (1781-1851 г.) е стигнал до аналогично решение в 1812 г. в труда си „Аналитично определяне на закона за виртуалните скорости в механично и статистическо отношение“. В началото на 20-и век започва възраждане на ракетните изследвания. Възраждането на идеята за ракетите и ракетната техника до голяма степен е във връзка с мечтата за пътуване в космоса. Един от първите популяризатори на идеята е Константин Циолковски. През 1895 г. е публикувана книгата му „Мечти за земята и небето“, а след още една година излиза и статията за другите светове, за разумни същества от други планети и за общуването на земляните с тях. В същата 1896 г. Циолковски започва писането на своя основен труд „Изследване на космическото пространство с помощта на реактивния двигател“. В тази книга са засегнати проблемите на използването на ракетните двигатели в космоса – навигационните механизми, доставката и транспортирането на горивото и други. Научните му приноси са спорни, според съвременната наука, но той привлича вниманието на популяризатори на науката, журналисти, ученици и широката общественост към проблема за междупланетните полети. В това е голямата му заслуга. През 1912 г. американският инженер и физик Робърт Годард предприема обстоен анализ на съществувалите по негово време ракетни конструкции и заключава, че конвенционалните ракети с твърдо гориво могат да бъдат подобрени по три начина. Първо, горивото може да изгаря в малка камера, вместо да се строи цял контейнер за пропеланта, за да може да се издържат високите налягания. Второ, ракетите могат да имат няколко степени. И трето, скоростта на изтичане на газовете (а оттам и ефективността) може да бъде значително увеличена, дори да задмине тази на звука, ако се използва т.н. сопло на Лавал. Годард патентова тези свои концепции през 1914 г. и разработва математиката на ракетния полет. През 1920 г. публикува заключенията си в книгата „Начин за достигане на екстремни височини“. Там се засяга и въпросът за изпращане на ракета с твърдо гориво до Луната. Тази тема привлича вниманието и е едновременно и възхвалявана, и осмивана, включително на стараниците на вестник New York Times. Съвременната ракета се ражда, когато Годард добавя свръхзвуково сопло на Лавал към горивната камера на ракетен двигател с течно гориво. Тези сопла превръщат топлинната енергия на горещите газове от горивната камера в кинетична енергия. Със свръхзвукова скорост се изхвърля струя от газ, тягата се увеличава повече от два пъти и в пъти се повишава ефективността на двигателя. В края на 20-те години на 20-и век започва нова епоха в развитието на ракетната техника – истинската й история. На 16 март 1926 г. в Обърн, американския щат Масачузетс, Годард изстрелва първата ракета с течно гориво. А през 1923 г., професорът по физика Херман Оберт публикува в Германия книгата „Ракета за междупланетното пространство“, основна работа по теорията за ракетна техника и пътуване в космоса. През 1927 г., Йоханес Винклер регистрира „Общество за пътуване в космоса“ (VFR) в град Бреслау, Германия. Сред неговите първи членове са Макс Валер, Херман Оберт и Уолтър Хохман, сега легендарни имена в историята на ранния космически полет. През август 1930 г., германски патентни чиновници удостоверяват, че ракетен двигател наречен KEGELDUESE, проектиран от професор Оберт, е създал 7 кг тяга за време 90 секунди. Това е последвано от полети на малки експериментални ракети, които са тествани в бивш армейски склад близо до Берлин. В края на 20-те години, в ракетните изследвания се включва и студентът Вернер фон Браун. Той се запознава с Оберт и става член на VFR. Участва в малка студентска група, която се занимава с ракетни експерименти на едно поле край Берлин. Тяхната работа заинтересува военните и най вече капитан Валтер Дорнбергер, ръководител на ракетните изследвания на Райхсвера. Капитанът привлича младия фон Браун като стипендиант и му осигурява средства, за да учи в Цюрих и да направи докторската си дисертация по физика, по-голямата част от която е засекретена. По това време армията щедро финансира ракетните разработки. Германия е победена и няма право да развива артилерията, но ракетното оръжие не е предвидено в забраните на Версайския договор. През 1921 г. в Москва е създадена Газодинамичната лаборатория (ГДЛ). Тя е първата лаборатория за изследвания и разработки изобщо в СССР. Създаването й е по инициатива на Николай Тихомиров, в главния артилерийски отдел на Червената армия. Нейната дейност е посветена на разработването на ракетни снаряди на база бездимен барут, които се превръщат в прототипи на снарядите за ракетния миномет „Катюша“. През есента на 1931 г. в „Осоавиахим“ са организирани проучвателни групи за реактивни двигатели – московска (МосГИРД) и ленинградска (ЛенГИРД), обединяващи доброволни ракетни ентусиасти. През май 1932 г., Сергей Корольов е назначен за ръководител на ГИРД. За кратко време са създадени малките ракетни двигатели OР-2. Групата създава и двигател с индекс 10 за ракетата ГИРД-X. При старта (17 август 1933 г.) ракетата излита вертикално на височина 75-80 м. През август е проведено първото изстрелване на ракетата ГИРД-09 с двигател 09 (тяга 40 кг, време на работа до 20 секунди, гориво желеобразен бензин, окислител течен кислород). Трябва да се имат предвид, обаче, факти, които от съветска (руска) страна са или грижливо крити, или омаловажавани. По време на Втората световна война Съветският съюз никога не е оставян сам. Месеци преди Съединените щати официално да се включат във войната, те вече предоставят огромна военна и икономическа помощ на съветските си съюзници през програмата "Заем-Наем" (ленд-лиз). От времето на Студената война до днешни дни, много съветски и руски политици игнорират или омаловажават ефекта от американската помощ за съветските граждани, както и от цялата война, водена от САЩ и Великобритания срещу нацистите. Йосиф Сталин, вдига наздравица за програмата през ноември 1943 г. Това се случва по време на конференцията в Техеран, на която присъстват британският премиер Уинстън Чърчил и американският президент Франклин Рузвелт. Наследилият го начело на СССР Никита Хрушчов споделя това мнение. „Ако САЩ не ни бяха помогнали, нямаше да спечелим войната. Един срещу друг с нацистка Германия на Хитлер, нямаше да можем да издържим на кръвопролитията и щяхме да загубим войната. Никой не говори открито за това нещо, а мисля, че Сталин никога не остави писмена следа за собственото си мнение. Мога все пак да кажа, че той няколко пъти е изразявал подобно мнение пред мен“, пише Хрушчов в мемоарите си. Законът, с който е дадено началото на програмата "Заем-Наем", влиза в сила през март 1941 г. и дава възможност на САЩ да предоставя оръжия, провизии и суровини на стратегически важни държави, които воюват с Германия и Япония. Това основно са Великобритания, СССР и Китай. САЩ изпраща помощ на стойност близо 50 млрд. долара (равняващи се на 608 млрд. долара към 2020 г.), а помощта за СССР се равнява на 11.3 млрд. долара. В допълнение голяма част от помощта на стойност 31 млрд. долара, изпратена на Великобритания, също е предадена на Съветския съюз с конвои през Баренцово море до Мурманск. Най-видимата част от помощта е предоставянето на 400 000 джипа и камиони, 14 000 самолета, 8 000 трактора и строителни машини, както и 13 000 танка. Всъщност най-значимата помощ, която СССР получава през "Заем-Наем", е за покриването на „чувствителните точки“ в съветското производство – бензин, експлозиви, алуминий, цветни метали, радио-комуникация и др., казва историкът Борис Соколов. „В хипотетична борба един срещу друг между СССР и Германия, без подкрепата от "Заем-Наем" и без изпращането на значителни части от Луфтвафе, немския флот и една четвърт от наземните сили на нацистите срещу Великобритания и САЩ, Сталин много трудно е щял да победи Хитлер“ пише Соколов в есе до руската служба на Радио Свободна Европа. През "Заем-Наем" САЩ доставят повече от една трета от всички експлозиви, използвани от Съветския съюз по време на войната. САЩ и Британската империя предоставят 55 % от алуминия, който СССР използва по време на войната и повече от 80 % от медта. По "Заем-Наем" е изпратено и гориво за самолети, равняващо се на 57 % от това, което самостоятелно произвежда СССР. Голяма част от американското гориво е добавено към по-некачественото съветско, за да се произведе високо-октаново гориво за самолетите. В края на войната 33 % от всички машини, с които разполага Червената армия, са предоставени от САЩ по "Заем-Наем". Повече от 20 000 реактивни системи "Катюша" са монтирани върху американските камиони "Студебейкър". Благодарение на "Заем-Наем" е доразвита и съветската жп система, която има фундаментална роля за придвижването на войници и ресурси. Изпратени са близо 2000 локомотива и огромен брой вагони, а в допълнение – повече от половината релси, използвани от СССР по време на войната, са осигурени по "Заем-Наем". Паметник във Феърбанкс, Аляска, е посветен на американските пилоти, които доставят повече от 8 000 самолета, които в последствие отиват за съветските пилоти. Историкът Борис Соколов пише, че е важно да се помни, че по време на Първата световна война, важна роля за Февруарската революция играе транспортната криза в страната през 1916-17 г. Тя от своя страна е предизвикана от недостиг на производство на релси, двигатели и др., тъй като производството е съсредоточено към мунициите. По негови думи през Втората световна война СССР избягва транспортна парализа благодарение на "Заем-Наем". „За да оцените значението на "Заем-Наем" за съветската победа, трябва само да си представите как СССР щеше да се бие без нея. Без програмата, Червената армия щеше да е лишена от близо една трета от амунициите си, половината си самолети и половината си танкове. В допълнение щеше да има постоянни липси на превозни средства и гориво. Периодично щяха да спират железниците. Войниците щяха да имат много по-лоша координация заради постоянната липса на радио техника. Те щяха и да са постоянно гладни без американските консерви с месо“, пише още Соколов. През 1963 г. КГБ улавя и записва съветският маршал Георгий Жуков да казва: „Хората казват, че съюзниците не са ни помагали. Но не може да бъде отречено, че американците ни изпратиха материали, без които нямаше да можем да изградим резервите си и да продължим войната. Американците ни дадоха жизнено необходими експлозиви и барут. И толкова много стомана. Можехме ли наистина да създадем производството за нашите танкове без американска стомана? Сега казват, че сме си имали по много от всичко“. В началото на войната между Германия и СССР, на 14 юли 1941 г., в хода на боевете при Смоленск, за първи път експерименталната Катюша (7 бр.) с командир капитан И.А. Флоров нанася удар по Рудня, а на 16 юли, по железопътния възел Орша. За няколко секунди са изстреляни 112 реактивни снаряда, които превръщат железопътния възел в огнено море. Немската артилерия и авиация нанасят бързо ответен удар по позициите на батареята, над които още се стеле димът от залпа на реактивните снаряди. Благодарение на мобилността си, пусковите установки вече са далеч. На следващия ден, батареята обстрелва немска преправа през река Оршица, след което веднага се прехвърля към района на гр. Рудня, където обстановката е усложнена след немския пробив и завземането на Ярцево. Там БМ-13 изстрелват 3 залпа (336 снаряда) по походните колони на противника, след които немците два дни извозват убити и ранени. Изпълняващият длъжността командващ на Западния фронт, генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко, е възхитен от качествата на новото оръжие и препоръчва бързото му пускане в масово производство. "Резултатите от огъня са добри, на противника действат морално, силно и материално… Следва да се увеличи производството. Да се формират непрекъснато части, полкове и отделни дивизиони. Огънят на новите РСЗО действително има силен ефект върху противника. Изстрелваните едновременно реактивни снаряди за няколко секунди буквално преорават обстрелваната площ. Допълнително оглушителният вой, съпровождащ полета им, оказва силно психическо въздействие върху противниковите войници. Тези, които не загиват по време на обстрела, често не са в състояние да оказват съпротива, тъй като са оглушени и деморализирани от воя и взривовете." Част от немските войници, напълно дезориентирани и зашеметени от действието на мощните 132-mm снаряди, тичат към руските предни позиции, търсейки спасение. "Катюшите" стрелят от камионите "Студебейкър", дадени от Америка на СССР по договора "Заем-наем". Американците строят заводи в Съветския съюз и им дават производството. По тази причина казваме на ГАЗките и УАЗ-а - "военна джипка". "Джип" (JEEP ) е американска марка всъдеходна кола.

Първи имплант от системата Implantium

Създателят на „Катюша“ е... германец, екзекутиран през 1938 г.

Създателят на ракетната установка „Катюша“ е бил... германец, екзекутиран през 1938 г. Оказва се, че създателят на „Катюша“ е екзекутиран през 1938 г. На 10 и 11 януари са екзекутирани създателите на полевата реактивна артилерийска система „Катюша“ (предшественик на системата „Град“). Това става известно едва през 1991 г. Преди това се е смятало (и все още се преподава в класните стаи и музеите), че тя е създадена от някой си Костиков, получил множество награди. Цял екип е работил по създаването ? и почти всички са били репресирани. Главният създател е бил Георгий Ерихович Лангемак. Именно той е измислил думата и термина „космонавтика“. Той открива така наречения закон за мащабирането, чието познаване позволява да се определи оптималната геометрия на дюзата на реактивен двигател чрез аналитични изчисления, без продължителни и скъпи експерименти. Това дава възможност за космически пътувания и разработване на нови видове оръжия. Георгий Ерихович Лангемак е главен инженер на Научноизследователския институт за реактивно движение (НИИРД) № 3 към Народния комисариат на отбранителната промишленост за наука, военен инженер от първи ранг и пионер на ракетната техника, един от създателите на ракетната установка „Катюша“. До 1933 г. в СССР няколко изследователски екипа работят в областта на ракетната техника. На 2 ноември 1937 г., въз основа на донос, Георгий Ерихович Лангемак е арестуван от НКВД в Москва като немски шпионин. На 14 ноември към делото е добавено предполагаемо изявление на Лангемак. Всъщност то е скалъпено от следователя Шестоков, който е водил делото му и е адресирано до народния комисар на вътрешните работи Ежов. В него се съдържат следните думи: „До днес упорито се съпротивлявах да давам показания... но сега реших да се откажа от това безполезно отричане и да дам на разследването правдиви показания за контрареволюционната си престъпна дейност...“ Лангемак е принуден да признае участието на арестуваните по-рано инженери И. Т. Клейменов, С. П. Корольов и В. П. Глушко в конспиративна антисъветска организация. Обвинителният акт от 31 декември 1937 г. се основава на един-единствен протокол за разпит, второ копие от който, е съставено от материали, предоставени от института, не без участието на А. Г. Костиков, който заема мястото на Лангемак след ареста му. На 11 януари 1938 г., на закрито съдебно заседание на Военната колегия на Върховния съд на СССР, присъдата е произнесена: подсъдимият е осъден на най-тежкото наказание – разстрел с конфискация на цялото лично имущество. Присъдата е изпълнена в същия ден. По време на престоя си в института, Георгий Лангемак почти завършва разработването на ракетите РС-82 мм и РС-132 мм, които по-късно стават основа за ракетната установка „Катюша“. През 1933 г., Лабораторията по газодинамика провежда официални полеви изпитания на девет типа ракети с бездимен барут с различни калибри от суша, море и въздух. Георгий Лангемак с право се смята за един от основните създатели на ракетната установка „Катюша“. През този период Г. Е. Лангемак кореспондира с К. Е. Циолковски, обсъждайки както невоенните приложения на ракетите, така и възможността за тяхното използване в космонавтиката. След смъртта на Сталин, Лангемак е напълно реабилитиран. През 1967 г. на негово име е кръстен кратер от обратната страна на Луната. В СССР работят за полева реактивна система за залпов огън (РСЗО). Появява се 132-мм осколочно-фугасен снаряд M-13. В сравнение с авиационна версия на снаряда, обхватът на полета е увеличен – до 8,5 км, както е увеличена и мощността. Това е постигнато благодарение на по-голямо количество гориво и взривно вещество. Но съответно дължината на снаряда се увеличава от 845 на 1410 мм. Създадена е и самоходна многозарядна пускова установка, в първоначална версия на базата камиона ЗИС-5 с 24 направляващи релси. Заради непроходимостта на руските полета и отсъствие на пътища, броят им е намален до 16 (осем сдвоени релси). Установката е универсална – може да бъде поставена на различни камиони, както и на кораби. Основно, тя била качвана на камиони американско производство - "Студебейкър", доставяни по програмата за ленд-лиз. Залп с всички снаряди, се извършвал за 7-10 секунди, след което машината преминавала в походно положение за няколко минути и можела да промени позицията си, без почти никакъв риск да попадне под вражески огън. Полигонните изпитания на БМ-13 през март 1941 г. се считат за успешни. На 21 юни, няколко часа преди началото на войната, РСЗО е демонстрирана пред съветското ръководство и то веднага решава да приеме машината на въоръжение и да я пусне в серийно производство. Няколко дни по-късно първата батарея от седем „Катюши“, под командването на капитан Иван Фльоров, тръгва за фронта. Денят на бойното кръщение на БМ-13 е на 14 юли. Около 15:15 часа край Орша е изстрелян залп през р. Оршица, където в този момент е струпана много нацистка техника и жива сила. Според очевидци ефектът на изненадата, както и разрушителната сила на този удар, хвърлят врага в паника. Според една от легендите, след това се ражда и „народното“ име на бойната машина – „Катюша“, на едноименната песен на руския евреин Матю Блантър. Спекулира се, че след произведените залпове, е възможно мъжете от батареята на Фльоров, да възкликват възхитено: „Това е песен!“ По време на войната във войските влизат около 6800 БМ-13. Тези РСЗО се използват както за масирани удари по площади, така и за директен огън по танкове – за това се изравят специални окопи, където машината се вкарва с предните колела, така че снарядите летят успоредно на земята. („Катюша“ е популярна съветска песен, един от неформалните символи на Великата отечествена война на СССР. Композитор е руският евреин Матвей Блантер, автор на текста е Михаил Исаковски. Песента е изпълнена за първи път от певицата Л. П. Елчанинова (според други източници - от Валентина Батищева) на първия концерт на Държавния джаз на СССР под диригентството на В. Кнушевицки на 28 (27 ноември) ноември 1938 г. В интернет обаче има твърдения, че групата, която я изпълнява, е Вера Красовицкая, Георги Виноградов и Всеволод Тютюнник. Първият запис на песента, изпълнена от Валентина Батищева, е направен през януари 1939 г. Изпълнителите, посочени на плочата, са В. Батищева, П. Михайлов и В. Тютюнник. Съществува теория, че популярността на песента, се дължи на прякора „Катюша“, даден на фронта по време на Великата отечествена война на бойните машини от серията БМ на реактивната артилерия.) Извън сложните и силно емоционални моменти, с които„Катюшите“ са "брадясали", те са реактивна артилерия, безспорно. БМ-13 „Катюша“ (1941 г.) е многоцевна реактивна установка. Всяка ракета се изстрелва с помощта на реактивна тяга (гориво на базата на нитроглицерин, не барут). Тя няма класическа цев, а направляващи релси. Но, извършва залпов огън (огнево въздействие на голяма площ); стреля по балистична траектория; служи за подкрепа на пехотата и разрушаване на позиции — същите функции като артилерията. Затова „Катюша“ и подобните системи (немски Nebelwerfer, американски Calliope, съветски БМ-8, БМ-31) се класифицират официално като реактивна артилерия (или „реактивни системи за залпов огън“). Артилерия – да; оръдие в класическия смисъл – не.

Базални импланти - информация

Огнемети

Огнеметите от своя страна, са на границата между артилерията и инженерните войски. Те биват различни типове: има ръчни огнемети (като германския Flammenwerfer 41 или съветския РОКС-2), които най-често са използвани от пехотата за близък бой (10–30 м). Съществуват тежки огнеметни установки (монтирани на танкови шасита, напр. OT-34, или стационарни системи за укрепления). Те имат обсег до 100–150 м. Принципът на действие при тях, е механическо изтласкване на гориво (бензин + сгъстител) с помощта на газ под налягане (обикновено азот). Запалването става посредством електрически искров или факелен пламък. Горящата струя се изхвърля под налягане — подобно на гръцкия огън, но с модерни средства. Тактическата им роля: те не са предназначени за далекобойна огнева поддръжка, а за прочистване на бункери, окопи и сгради. Тоест — представляват тактическо, а не стратегическо оръжие. Затова в повечето армии, огнеметните подразделения са били придадени към инженерните войски, а не към артилерията. Но има изключения: СССР и Германия временно ги включват в артилерийската структура (напр. „огнеметни батальони“, подчинени на артилерийски корпуси). Но това е организационно решение, не техническо. По функция, не са артилерия, но по организационно подчинение (в някои армии): да, формално са били част от артилерията. При сравнение между „Катюша“ и огнемет, се виждат разликите. В „Катюша“ се ползва реактивна тяга (ракета), химическо гориво в снаряда, далекобойността е 5-9 км, поразяването е тип "килим" - позиции, градове, траекторията - балистична; тактическата роля - средна и дълга дистанция. „Катюша“ е реактивна артилерия. При огнеметите, става механично изтласкване на гориво, енергията е от сгъстен газ и пламък, далечината - от 20 до 100 м, предназначени са за точково покритие и унищожение (укрития, бункери). Стрелят с праволинейна струя в близък бой и се класифицират като инженерно-пехотна поддръжка. Следователно, „Катюшите“ са истинска артилерия — макар и без цев, те изпълняват класическата артилерийска роля. Огнеметите, колкото и впечатляващи, не са артилерия по същност, а оръжия за близък бой и прочистване, сродни с византийския „гръцки огън“, но не с артилерийската традиция. Ако оръдие изстреля планиращ снаряд, който може да променя траекторията си в движение; ако оръдие изстреля реактивен снаряд, който прави същото (почти както "Катюшите", с тази разлика, че те са неуправляеми); ако оръдие изстреля "дрон-майка", който от своя страна изстреля рояк дронове, къде е границата на артилерията и къде започва нещо различно в класификацията на рода войска? Тези въпроси не разкъсват ли старите дефиниции: когато една платформа или снаряд комбинира уред за доставка (оръдие, ракета), превозвач (дрон-майка) и автономни ефекти (рояк дронове, управляеми снаряди), къде преминава границата между „артилерия“ и „нещо друго“? Очевидно, съществуват ясни критерии, които да може да се приложат в реални военни и структурни решения. Ключовата идея тук, е, че класификацията не зависи само от това какво се изстрелва, а от функцията, командването и оперативната роля. По-просто: кой използва системата и за какво? Ако системата осигурява интензивна, индиректна или дистанционна огнева поддръжка, тя вероятно попада в артилерията; ако е въздушна платформа с основни задачи разузнаване или постигане на други ефекти от въздуха, се класифицира към авиацията и безпилотните подразделения; ако е ракетна отбранителна или стратегическа — към ракетните и високоточни сили. Но има много междинни случаи. Затова са налични практически критерии за принадлежност. Ако основната задача е, да доставиш боен товар чрез оръдейна (реактивна) система (цев, MLRS, ракета) и ефектът е типично огнево поражение (експлозия, разрушение, площно подавяне), очевидно става дума за артилерия и реактивни войски. Ако основният носител, е летящ апарат (дрон-майка, самолет, хеликоптер) и използва своята въздушна маневреност и интелигентност за търсене, намиране и разгръщане, това ни води към авиацията и безпилотните звена. Според степента на автономност на ефекта, ако снарядът или ракетата сами коригират траекторията си по команда (GPS управляема навигация), остават оръдейна (артилерийска) система и прецизност, без „снарядът“ да представлява автономен летящ агент (loitering munition / kamikaze drone), който сам търси и избира цел (въпреки че доставката му може да е артилерийска). Според тактическата роля и дистанция, колкото целта е по-далеч (в километри), и се цели площно подавяне, масирани залпове, това несъмнено са артилерийски и реактивни системи. Близък до среден обсег, селективни удари, наблюдение и целеуказване, ни водят до авиация и безпилотни системи. Според командната и логистична подчиненост, ако системите са част от артилерийски поделения, обучението и логистиката са артилерийски, формално, това е артилерия. Ако са под командване на авиация и разузнаване, естествено - неартилерийски. Оръдие, изстрелващо планиращ, но управляван снаряд (прецизен GPS/лазерен самостоятелен коректор), обикновено се пирема за артилерия (пример: модерни снаряди Excalibur, управляеми 155 mm снаряди). Причината е в това, че доставката на огневата мощ се случва чрез артилерийска цев. Оперативната роля е за директна огнева поддръжка. Оръдие, изстреляло реактивен снаряд с двигател и управление, представлява реактивна артилерия с управляеми ракети. По дефиниция е реактивна (ракетна артилерия с управляеми крилати ракети) MLRS. Оръдие, изстрелващо „дрон-майка“, който сам разгръща рояк автономни дронове, е хибриден смесен случай. Ако дрон-майката, е самостоятелна въздушна платформа, която поема командването, инспектирането и целеуказването, а роякът изпълнява интелигентни удари, тук говорим по-скоро за авиационен и дронов компонент (loitering munitions / swarm), въпреки артилерийската доставка.

Еякулация и топ

А сега, да погледнем на темата под малко по-различен ъгъл. Изхвърлянето на сперматозоиди по време на полов акт, става посредством реактивна тяга или как? Може да се каже, че изхвърлянето на сперматозоиди при еякулация, донякъде наподобява реактивна тяга, но не е същият физически принцип като при ракета. Еякулацията е сложен рефлекс, координиран от нервната система, при която семенната течност (смес от сперматозоиди и секрети от простатата и семенните мехурчета) се придвижва в уретрата. Мускулите около уретрата, простатата и основата на пениса, започват да се свиват ритмично и бързо (около 0,8 секунди между контракциите). Тези контракции изтласкват спермата навън. Механизмът на изтласкване, активира основните мускули, участващи в това - булбоспонгиозният и исхиокавернозният мускул, както и гладката мускулатура на семепроводите и простатата. Контракциите създават налягане в уретрата, което изтласква семенната течност навън с определена скорост. При някои мъже, скоростта на изхвърляне може да надхвърли 40 км/ч (около 11 м/с) в началния момент. При реактивната тяга (както при ракета или самолет), движението се получава, защото маса се изхвърля назад, а обектът се движи напред (според третия закон на Нютон). При еякулация, семенната течност наистина се изхвърля с импулс навън, но тялото не се движи в обратна посока, защото масата е много малка и енергията – незначителна в сравнение с телесната маса. Така че, има елемент на „реактивност“, но в биологичен и много по-малък мащаб — по-скоро говорим за механично изтласкване чрез мускулни контракции, отколкото за истинска реактивна тяга.

НУРС и ПТУРС

Мнозина вероятно са чували абревиатурите НУРС и ПТУРС. За посветените може и да не е интересно, но за нашите посетители ще дадем кратко описание на тези системи. В съвременната си форма, неуправляемите ракетни снаряди (НУРС) представляват контейнер, фиксиран обикновено под крилото на самолет, с направляващи за определен брой ракети. Те могат да бъдат запалителни, бронебойни или осколочни. Целта на използването им е, е, поразяване на възможно по-голяма площ на земята. НУРС и ПТУРС са свързани с типове управляеми и неуправляеми ракети, използвани най-често от бойна авиация, хеликоптери или сухопътни сили. НУРС – Неуправляеми ракетни снаряди. Това са ракети, които след изстрелване не могат да бъдат насочвани. Използват се за обстрел на наземни, понякога и въздушни цели. Изстрелват се от установки на самолети, хеликоптери или наземни системи. Предимствата им са, че са евтини, лесни за производство, подходящи за масирани атаки. Но се славят с ниска точност. ПТУРС означава противотанкови управляеми ракетни снаряди (понякога се среща и като просто ПТУР). Това са управляеми ракети, предназначени за унищожение на танкове и бронирана техника. Могат да се изстрелват от преносими установки, бойни машини, хеликоптери и самолети. Управлението може да бъде по жица, по лазерен лъч, автоматично насочване по инфрачервен сензор и др. Предимствата им са във високата точност, способността за пробиване на тежка броня. Но са скъпи, чувствителни са към смущения. Съществуват множество други видове снаряди и ракети: Управляеми ракети (УР). Това е широка категория ракети с възможност за насочване. Включват: ЗУР – Зенитна управляемa ракета (за противовъздушна отбрана), УРВВ – Управляема ракета „въздух-въздух“; УРВЗ – Управляема ракета „въздух-земя“. Стандартните артилерийски снаряди, изстрелвани от оръдия също се обозначават с различни абревиатури. ОФС – Осколъчно-фугасен снаряд; БПС – Бронебойно-подкалибрен снаряд; КС – Кумулативен снаряд; ДЗС – Димно-запалителен снаряд. Мините и гранатите: мина – снаряд за минохвъргачка (миномет); граната – ръчна или за гранатомет (РПГ, АГС). Много често по телевизията в репортажите от конфликтни зони виждаме въоръжени „пикапи“ "джипове" (всъдеходи — популярно наричани technical-и (англ.). Понятието "джип", "джипка", в български език е като понятието "ксерокс". Всичко, което е копир машина, българинът нарича ксерокс, по името на първата марка, пуснала такива машини на пазара. Същото е и с понятието "джип". "Джип" си е автентична американска марка за всъдеходи (Jeep), автомобили със задвижване и на четирите гуми за движение извън пътищата. Какво обичайно се монтира върху такива платформи? Леки и средни картечници - 7.62–12.7 mm картечници и спарки — за подавяне на пехота и леки цели. 12.7 mm (кулемети/HMG) са далекобойни и пробивни срещу открити цели. Тежки картечници и автоматични оръдия, като 14.5 mm, 20 mm, понякога 23–30 mm за по-голяма огнева мощ срещу леки бронетранспортьори и нисколетящи цели. Ръчни противотанкови системы (ПТУР) и преносими ПТРК. Пускови установки за противотанкови управляеми ракети или неуправляеми противотанкови комплекти (често те са носими и се поставят на платформа за бързо разполагане). Зенитни оръжия и преносими ПЗРК (MANPADS). Леки зенитни картечници, кръстосани върху платформата, или екипаж с преносими ЗРК, които използват транспортния автомобил за бързо преместване. Реактивни неуправляеми системи (НУРС). Опростени (малки) многозарядни реактивни установки или кофигурации за стрелба с НУРС — дават кратък обширен обстрел. Реактивни/ръчни гранатомети, кумулативни оръжия и безоткатни оръдия - ръчни гранатомети (поддържани от платформата) или безоткатни оръдия за директен огън по укрепления. Миномети (полеви и преносими). Малки миномети могат да се пренасят на пикапа и бързо да се разгърнат и приберат. Разузнавателно-електронно оборудване и оптика. Камери, термални сензори, радиостанции, дронове и системи за наблюдение за целите на целеуказването и командването. Допълнителни елементи, като боекомплекти, допълнителни резервоари, щитове/щитчета за екипажа, тенти, стойки за оръжие. Тези системи осигуряват мобилност и скорост —осъществява се бързо навлизане в конфликтната зона и лесно оттегляне; лесно сменяне на позицията. Имат ниска цена и простота — използват се масово и евтини платформи; лесни са за поддръжка в полеви условия. Притежават гъвкавост и адаптивност — една и съща платформа може да носи различни оръжия и товар в зависимост от задачата. Трудни са за целеуказване за противника — много малки и разпиляни мобилни единици, са трудни за проследяване и масово поразяване. Подходящи са за асиметрична война — водят до успехи при засади, внезапни удари и бързи атаки срещу неподготвени цели. Лесно се скриват в цивилната среда — в градски зони могат да се маскират сред цивилни превозни средства (това поражда сериозни етични и правни проблеми, но само за цивилизовани страни. Не и за останалите.) Недостатъците са - липсата на бронева защита. Платформата и екипажът, са изключително уязвими срещу артилерия, тежки картечници, гранатомети, снайперисти и мини. Имат ограничена стабилност и точност при стрелба — отворената и лека конструкция намалява точността и прави повторяемия огън по-малко ефективен; силен откат може да повреди или дестабилизира автомобила. Имат малък боекомплект и логистично са зависими — ограничено е мястото за муниции, за гориво и резервни части. Има висок риск при противодействие от въздушни удари, от бронетехника. Без ПВО или броня стават лесна цел. Ограничена е устойчивостта в тежък бой- Те не са предназначени за дълго сражение на фронтови позиции. Има и правни и етични проблеми — ползване на цивилни превозни средства за военни операции в среда с цивилни, увеличава риска от нарушения на международното хуманитарно право и застрашава цивилни. Такива автомобили лесно се бъркат с цивилни, което води до рискове и за самите цивилни (напр. възможност за ответни удари в жилищни райони). Най-полезни са при засади и внезапни отвличания на съперничещи конвои; при бързи рейдове срещу логистични тилове и пунктове. Служат като подвижни огневи групи, при операции в труден терен (пустини, хълмисти райони). Идеални при разузнаване и наблюдение с бързо оттегляне, за подкрепа на партизански или неправителствени формирования при липса на тежка техника. Артилерийските платформи освен на лафети, самоходни, върху самолети и джипове, могат да бъдат разполагани и на железопътни платформи. Могат, но дали го правят? Железопътните състави като артилерийски платформи, имат дълга и разнообразна история, свързана с опитите да се съчетае огромна огнева мощ с относителна мобилност. В средата и края на XIX век са правени ранни експерименти. Още в последните десетилетия на XIX в., практиката да се поставят тежки оръдия върху железопътни платформи, започва да се развива. Железниците позволяват пренасяне на оръжия с маса и дължина, които са невъзможни за теглене по пътищата. Първите приложения, са предимно в експериментален и полеви вид — преместване на крайбрежни и крепостни оръдия, използване за подкрепа на операции в открити полета. По време на Първата световна война, железопътната артилерия придобива голямо значение: траншейната война и нуждата от изключително големи калибри и дълъг обсег, подтикват много страни да разработят и използват железопътни гаубици и оръдия. Някои оръдия са специално проектирани за монтаж върху релсови платформи; други са традиционни морски или крепостни оръдия, адаптирани за железница. Родиха се и изключително „дълги“ оръдия за обстрел на градове отдалеч. В Междувоенния период разработката продължава, с акцент върху увеличаване на обсега и мобилността по железницата. Появяват се по-сложни конструкции за завъртане, противорикошетни устройства и специални железопътни площадки. Във Втората световна война, железопътната артилерия достига апогея си: някои от най-известните и масивни артилерийски оръдия, са именно железопътни (немските „Густав/Дора“, „К5“ и др.). Те са използвани за обстрел на укрепления, градове и стратегически обекти. В същото време, развитието на авиацията и възможностите за прецизни въздушни удари, започват да поставят граници пред железопътните оръдия. След Втората световна война и в годините на Студената война, ролята им постепенно спада: уязвимостта им към въздушно наблюдение и удари, нуждата от специални железопътни съоръжения и бързото развитие на балистичните и реактивните системи, ги прави по-рядко използвани. Някои държави все пак запазват железопътни батерии за крайбрежна защита или за резервни нужди в началото на Студената война. Железопътната артилерия дава възможност за преместване и позициониране на много тежки оръдия (голям калибър и дълъг ствол), които при други средства са неподвижни или трудно преносими. Оръдието може да бъде монтирано на стабилизираща релсова платформа, въртяща се кула или на специални релсови вагони; често се използват платформи/бронирани вани и допълнителни подпори за разпределяне на отката. За да се поеме огромният откат, включват се възли за ограничаване (recoil sled), усилване на коловозите или временни бетонови/метални площадки. Някои системи могат да стрелят само по директна линия по релсата, други имат стативи за ограничено въртене. Наблюдение от наблюдателни постове, въздушно разузнаване и далечно коригиране на огъня, са ключови за точността при дълги дистанции. Логистично има големи нужди от муниции, специализирани състави, укрепване на линиите на снабдяване. Емблематични примери са „Парижското оръдие“ (Paris Gun, Първа световна война) — проектирано за обстрел от много голям обсег и използвано за стрелба към Париж; символ на опитите да се поразяват градове от извънредно далечни дистанции. Големи немски железопътни оръдия има във Втората световна война — включително огромни образци с калибър десетки до стотици сантиметри (най-известните са „Schwerer Gustav“/„Dora“ — изключително масивни оръдия, изградени за пробив на укрепления). Тези системи изискват огромна поддръжка, специални платформи и инфраструктура. K5 (немски 280-мм железопътен оръдия) — използвани на западния фронт; относително по-мобилни в сравнение с най-тежките образци и белязани като „Anzio Annie“ в съюзническите доклади. Съюзнически железопътни оръдия и американски железопътни системи имат и САЩ и Великобритания. Те вкарват в употреба свои железопътни гаубици и оръдия за подкрепа и разрушаване на укрепления. Тактически, такива системи служат за обсадни операции и разрушаване на укрепления — основната цел при едни от най-големите инсталации; обстрел на градски и стратегически обекти от безопасна дистанция — по време на Първата световна война и в началото на Втората; крайбрежна и пристанищна защита. Релсовите оръдия понякога се използват и в ролята на подвижни крайбрежни батареи. Масивните железопътни оръдия имат и голям ефект върху морала на противника и гражданското население. Те са демонстрация на сила и средства за респектиране. Те позволяват използване на много големи калибри и дълги стволове. Имат подвижност по предварително изградена мрежа — може да се преместят на сравнително далечни разстояния. Способни са за мощни, концентрирани удари с големи експлозивни заряди. Но са прекалено зависими от железопътната инфраструктура — релсите определят къде може да се позиционира оръдието. Уязвими са. Лесно откриваеми и уязвими са за въздушни удари, артилерийски контрабатареен огън и саботаж на линията. Имат високи логистични изисквания за транспорт на боеприпаси, укрепване на позицията, екипировка и време за разгръщане. Притежават ограничена тактическа гъвкавост, спрямо по-малки мобилни системи и ракетни и балистични решения. Железопътните оръдия имали своя златен век, когато изискването за огромен поражаващ елемент и обсег, правело стойността им висока. С развитието на авиацията, ракетните системи, изстрелването на далечнобойни реактивни и балистични снаряди, и улесняването на логистиката към по-малки мобилни системи, железопътната артилерия постепенно губи своята целесъобразност. Днес тя е предимно исторически феномен и предмет на военна археология, музейни експонати и военна история — символ на епоха, в която се е търсило максималната тежест на огъня, съвместена с ограничена мобилност.

Тежкият Густав

Историята на „Schwerer Gustav“ (букв. „Тежкият Густав“), е една от най-известните и показателни за епохата случаи, на опит да се комбинира „максимална огнева мощ“, с огромни логистични усилия. „Schwerer Gustav“ е проект на фирма Krupp по поръчка на германското командване в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век. Целта била да се създаде оръдие, което да може да пробива най-мощно укрепени фортификации от типа на бетонните цитадели (например, модерните фортове по френската линия „Мажино“) — задачи, при които съществуващите полеви оръдия и гаубици, няма да са достатъчни. Оръдието е железопътно — монтирано и транспортирано върху специални релсови вагони/платформи. За преместването и разполагането му, били нужни дълги конвои от специални вагони, тежки локомотиви и множество технически средства. За да се поеме откатът и да се осигури стабилност, често били използвани допълнителни подпори и укрепвания на линията — операцията изисквала предварителна подготовка на релсовата инфраструктура и време за монтаж и демонтаж. Нужен бил специален екипаж и логистика: десетки до стотици служители (работници) били нужни за обслужване, ремонт, прицелване и зареждане на боеприпаси; значителни количества били материалите — снаряди, кранове, резервни части. Калибърът на „Тежкият Густав“, бил 800 mm — това е най-отличителната характеристика. Имало два основни типа снаряди. Големи бронебойни снаряди (много тежки, предназначени за пробиване на масивни бетонни конструкции) и по-леки, но също много масивни фугасни, фрагментарни снаряди за разрушение. Теглото на един снаряд е от порядъци от по няколко тона. Мобилността, пренасянето по релси; разгръщането била сложна, бавна операция, изискваща специални влакове и подготовка на трасето. „Schwerer Gustav“ е използван на Източния фронт през 1942 г., основно при обсадата на съветския черноморски укрепен пункт Севастопол. Оръдието било насочено срещу особено здрави укрепления и батареи, чието разрушаване било високо приоритетно за германското командване. Ефектът върху укрепленията бил значителен. Има случаи на пълно унищожение на бронирани куполи и силно разрушаване на бетонни конструкции. В конкретни случаи, оръдието било в състояние да унищожи изключително здрави, бетонени фортификации — задача, за която други оръдия не били подходящи. Но такива оръдия са съпътствани от редица ограничения: те имат много ниска оперативна гъвкавост и бавно се разгръщат; изключително са уязвими към въздушно разузнаване и удари; имат огромни логистични изисквания (муниции, поддръжка, релсови трасета). Оръдието струвало изключително скъпо и било ресурсноемко, а приносът към общия резултат на фронта, е дискутиран от историците. Част от стойността му, била психологическата, пропагандна демонстрация на мощ. След използването му през 1942 г., оръдието вече не се оказва стратегически полезно в условията на развиващата се война. Има вече нови форми на огнева мощ. Въздушни удари, далекобойни артилерийски системи, ракетни оръжия и мобилни операции, правят подобни гиганти анахронизъм. Точните подробности за окончателната съдба на конкретните екземпляри (Gustav и негов „сестрински“ образец, често наричан „Dora“, варират в различните източници: твърди се, че били частично демонтирани, евентуално скрити и накрая - демонтирани и разрушени или преместени. „Schwerer Gustav“ е илюстрация на прагматичния и едновременно ексцентричен стремеж в периода на 1930–40-те към „супероръжия“. Те са технологично впечатляващи, но често са неефикасни в рамките на модерен, мобилен и въздушно-доминиран бой. От военна гледна точка, проектът показва класическия обмен „масивна мощ срещу гъвкавост и скорост“, и защо накрая балансът на съвременните армии, се наклонява към по-мобилни, многократни решения (ракети, мобилна артилерия, авиация), а не към единични гиганти.

www.tourinfo-bg.net

Гладки и нарезни цеви

Обикновено, цевите на оръдията са два вида, в зависимост от това, дали са гладкостволни, или имат вътрешни нарези, обикновено спираловидни, за да завъртат снаряда по оста му. Каква е физиката тук и откога се появяват нарезите вътре в цевта? Как се правят? Защо вътрешните нарези (rifling) правят снаряда по-точен? Защо завъртането, спинът помага? Когато снарядът (куршумът, топовното свързано тяло) върви през цевта с вътрешни спираловидни нарези, той излиза със значителна ъглова скорост (въртене). Това е именно целта на нарезите: да придадат въртеливо движение. Нарезната цев на нарезните оръжия, е с по четири или повече, спирално извити под определен ъгъл бразди по цялата дължина на цевта. Те придават въртеливо движение по оста на движение и стабилност на куршума. Разстоянието между две срещуположни изпъкнали полета на браздите се нарича калибър на оръжието. Въртенето стабилизира полета на снаряда чрез жироскопичен ефект: въртящото тяло има ъглов момент и се съпротивлява на промяна на ориентацията си. Практически това означава, че снарядът „задържа“ носа си напред и не започва да се „люлее“ (yaw) или да се върти в произволни посоки, което води до значително по-малко отклонение и по-добра ефективност. Има странични аеродинамични ефекти: въртенето предизвиква и малки странични сили (например spin-drift — дрейф надясно/наляво в зависимост от посоката на спина, и в някои случаи Magnus-ефект при несиметрични потоци). Те са обичайно малки спрямо основната стабилност, но стават значими при дълги дистанции. Колко завъртания са нужни в цевта? Показателят е twist rate (напр. 1:12 означава една пълна ротация на нарезите за 12 инча/?30.5 см). Комбинацията от диаметър, дължина/форма и скорост на снаряда, определя необходимата скорост на въртене за стабилност; за груба оценка се използва Greenhill-формулата (и по-модерни правила като Miller), които дават ориентир какъв twist е подходящ за даден снаряд. Прекалено бързо въртене също може да е лошо — при много високи обороти, се увеличава центробежната сила и снарядът може да се повреди. Идеята и практическите приложения на нарези в цевите, се появяват в Европа в края на 15.–нач. на 16. век. Има данни за ранни проби в Аугсбург (1498) и за оръжейници като Гаспард Колнер (Gaspard Kollner). Споменават се също и Augustus Kotter и други майстори, около 1520 година. Първоначално, нарезите често са ръчно изрязвани и били скъпи и бавни за производство — затова гладкостволните оръжия (мускети) останали доминиращи дълго време. Те имали и по-добра бързина на стрелба и зареждане. Ползването на нарези и широкото им разпространение, се ускоряват през 18.–19. век, особено когато боеприпаси и производствени техники, се подобряват. Тогава нарезните оръжия стават практически полезни за далечна и забележителна точност. Сега има няколко основни начина да се правят нарези в цевите. Четири-пет са най-често споменаваните. Разликата е, дали се отнема метал (резец) или се деформира (cold forming). Исторически, първите нарези често били прави (за по-лесно почистване) и чак после се преминало към спираловидни за да придадат въртене; ранното ръчно рифлене е било много трудоемко. Гладките цеви се използват основно в ловните оръжия. Техният боеприпас се зарежда със сачми, измервани в т.нар. нули за големите (13/0 е равно на 8.5 мм а номер 13 на около 1 мм; по-големият размер е наричан остаряло дремки). Използват се и сферични или с друга форма куршуми (бренеке е популярно название за едрокалибрен куршум но е всъщност немска конструкция -BRENNEKE hunting ammunition). Има два основни принципа за стабилизиране в полет на несферични гладкоцевни куршуми или снаряди - стреловиден или с винтови канали, които завъртат снаряда от насрещно обтичащия въздух. Гладки цеви използват и някои сигнални пистолети и гранатомети. Нарезите се изработват по три основни начина. Чрез разстъргване. Нарезите се разстъргват от специална глава с палец, като се обхождат последователно. При всеки работен ход, от всеки нарез се отнемат по няколко микрона от материала и се преминава на следващия. Обработката продължава до достигане на необходимата дълбочина. Предимства - високоточен метод, по който се получават висококачествени цеви, без остатъчни напрежения в материала. Все още намира приложение за изработване на цеви за скъпо специално (снайперско и спортно) оръжие. Универсален метод, позволяващ лесна смяна на стъпката и дълбочината на нарезите. Недостатъци - главно ужасно ниска производителност, водеща до много висока цена. Нарязването на една цев изисква по няколко часа. Студено изковаване. Стоманена дебелостенна заготовка, се изковава на студено от кръгово разположени чукчета около твъдосплавен полиран дорник, като едновременно с цевния канал се оформя и патронникът. Методът е разработен от германците през Втората световна война, за цевите на автоматичното им оръжие и при навлизането на съюзническите войски, е "копнат" от американците. Предимства - това е високопроизводителен метод. Изковаването на една цев, става за минути. Получават се изключително износоустойчиви цеви, изискващи минимална допълнителна обработка. Недостатъци - скъпо високопроизводително оборудване, изискващо изключително едросерийно производство. За сметка на изключителната износоустойчивост, поради остатъчните напрежения от коването, точността на цевите отстъпва на тази по гореописания метод. Почти няма свръхпрецизно оръжие, използващо студенокована цев. Чрез изтегляне на въртяща се твърдосплавна глава. Съвременен метод, при който през калибрования цевен канал, се изтегля с надлъжно-въртеливо движение твърдосплавна глава, при което с едно минаване се оформят едновременно всички нарези чрез деформация на материала. Предимства - най-висока производителност. Недостатъци - специални изисквания към материала. За постигане на добро качество, е необходим материал с много добра хомогенна структура. По тази причина, при този метод се получават цеви с много различно качество - от посредствено до високо. След изтеглянето преди оформянето на външния профил, е необходима продължителна термообработка за премахване на напреженията. Според друга информаиця, циркулираща в интернет, инструментът, с който се правят нарезите в цевите, се нарича протяжка. Това е един от най-евтините начини да се изработи цев и цевите, изработени по този начин са  познати под името cut barrel. Ако се ползва качествен инструмент, може да се получи и доста качествена цев. Разликата в качеството идва дори от комбинацията на видовете зъби. Работната част на протяжките, работещи по обикновената схема на формообразуване включва: режещи чернови, режещи чистови и калиброващи зъби. Също така може да се използват и отделни протяжки за всяка една от операциите. При нарязване на къси цеви, има начин, при който се ползва машина, подобна на шепинг. Масовият индустриален начин за производство на цеви, е студено коване, но в Европа, където производителите на оръжие са вече предимно големи, контролирани от правителствата. Студеното коване изисква най-скъпите машини, а производителите на цеви в САЩ са обикновено малки предприятия или дори самостоятелни занаятчии, които не могат да си позволят да теглят кредит за милиони долари само за машината за изковаване, затова и ги правят с нарязване или протяжка, и когато са грамотни и ползват добри заготовки, правят и добър продукт. По принцип, студено кованите цеви, са най-износоустойчиви поради изковаването на метала. С протяжка ще рече, че през заготовката, с помощта на хидравлична преса, се прекарва карбиден бутон с огледалния образ на цевта, заедно с нарезите. Това е най-разпространения начин в щатите, по-бърз е от коването и нарязването, по-евтин е, но има и малко по-голям процент брак. Недостатък е, че ако има последващо дооформяне на цевта отвън, се променя и вътрешния диаметър, макар и минимално. При отнемане на метал отвън, цевта, правена с протяжка, се разширява, при отнемане на метал от кована цев, диаметърът на цевта намалява. Разликите, са поради спецификите на създадените вътрешни напрежения. Така се постига и минимално стеснение на цевта към дулото, което е важно условие за точна стрелба с оловни куршуми. При цевите, правени с протяжка, около дулото се оставя по-голям диаметър отвън, при кованите – цевите се стесняват към дулния срез. В Русия цеви се нарязват и с електроерозия. Това изглежда да е най-евтиният метод за правене на цеви, без създаване на допълнителни вътрешни напрежения. Електроерозията се използва най-вече за големите калибри; така се правят оръдията. Много от малките оръжейни фирми в Европа и В САЩ предпочитат да купуват готови нарязани цеви, (не само заготовки). Това са цеви, правени с протяжка. Изработката на една цев, е сложен процес, без значение, по кой от начините се прави. Цеви могат да се правят и с прошивки.Този инструмент се изтиква през отвора на заготовката, докато протяжката се дърпа. Студеното коване е процес, при който заготовката се слага  в един дорник на машината. Цевта същевременно се върти и придвижва по дължина, а едни чукове със специална форма и  хиляди удари в секунда, я изковават по цялата й дължина. Няма предварително нагряване на материала. При това кристалната решетка на материала, се уплътнява и става  по-здрава, а методът е  високо производителен.

Икономика на войната

Генералите обикновено не мислят за това, но истинските пълководци знаят. Войната, освен всичко друго, е и икономика. Едно е, да унищожиш вражеска огнева точка с авиация, друго - с крилати или балистични, че и с хиперзвукови ракети, съвсем друго - с артилерийски снаряди. Разходите за постигане на една и съща цел, са несъпоставими. Войната е не само тактика и морал, а и икономическа аритметика: изборът на средство за унищожаване на цел зависи от цена, наличност, време, риск и странични ефекти. Преките разходи за една атака на вражески обект, при артилерийските снаряди (конвенционален 155 мм), са ниска единична цена на снаряда. Обикновено са стотици до хиляди долари за снаряд. При използване на реактивни снаряди или ракети (MLRS от среден клас), цената вече е десетки хиляди долари за изстрел. Ако това е прецизна управляемa авиационна бомба или управляема касетъчна бомба, сумата нараства от десетки хиляди, до няколкостотин хиляди долара за боеприпас (плюс оперативни разходи за самолета - гориво, поддръжка, летищна логистика, обучение и заплащане на пилотите). Крилатите ракети струват милиони долари за изстрел. Те са с реактивни двигатели, летят ниско до земята, което ги прави трудно откриваеми или направо недостъпни за вражеската противовъздушна отбрана, ориентират се със сателитна, жироскопна, оптична или други системи, или с всички възможни заедно. Балистичните и хиперзвукови ракети струват много милиони — често са с още по-висока единична цена от крилатите ракети и има по-ограничени наличности. Балистичните ракети излитат високо в стратосферата или дори в космоса и след това, с голяма скорост поразяват целите почти вертикално. Хиперзвуковите ракети се изстрелват обикновено от наземни площадки или от самолети, развиват скорости от няколко пъти скоростта на звука. Изискванията към материалите, от които са направени, са много високи - в част от полета, те летят в обвивка от плазма - трябва да съхранят себе си, боеприпаса и електрониката, която ги управлява. Така че, разходите по унищожаване на вражески обект са в широки диапазони — реалните стойности зависят от конкретен боеприпас, технология, наличност и колко е високо серийното производство, като по-големите серии водят до по-ниски единични цени. Освен преките разходи за боеприпаса и неговия носител, съществуват и непреки и оперативни разходи. Такива са подготовката и разузнаването на вражеския обект - дали той е мобилен или стационарен, дали е истински или камуфлажен, дали е на открито пространство или е в подземен бункер - това са все разходи за целите, разходи за разузнаване; нужно е време за целеуказване. Има разходи по логистиката (транспорт на оръжейната система, с която ще се атакува вражеската точка, подходящо складиране, за да не се окаже изпреварваща вражеска цел, поддръжка. Артилерийските боеприпаси изискват огромна логистика при продължителна кампания; ракетите и авиобомбите — по-малко за изстрел, но те пък имат нужда от специализиран парк и поддръжка. Съществуват рискове за операторите и силите - опасност от жертви, загуба на самолети или кораби-носители на въоръжението. Те са неизмерими икономически, но критични при правене на избор. Съществува освен това и въздействие върху индустриалната база: еднократен високоценови залп, може да бъде изпълнен, само ако производственият капацитет позволява (или ако има запаси). Вземат се предвид и евентуалната цена на грешката от неточен удар. Ефективността и точността са много важни. Понякога е нужно врагът да се подави с масиран огън, за да не може да отвърне сам. Тогава се изстрелват необозрим брой снаряди. По-евтините методи (например, масираната артилерия, т.нар. покриване тип "килим", могат да изискват много изстрели за една цел и да причинят повече странични щети. Това води до политически и хуманитарни разходи и последващи разходи за възстановяване. Напирмер, системите за залпов огън, от типа "Катюша", изстрелват маса ракети с ниска точност, но висок разрушителен ефект. Като се тегли чертата, излиза, че един залп на системата струва достатъчно много ресурси, които може да са съпоставими с други, но с по-висока точност или други положителни параметри. Скъпите, прецизни оръжия, намаляват необходимия брой залпов огън и страничните щети, но изчерпват бързо наличностите и са по-ресурсноемки за мащабни операции. Трябва да се отчитат и времето за ефект и оперативната гъвкавост. Артилерията може да осигури постоянен, устойчив обстрел и бърза реакция в близки боеве. В същото време обаче, тя е по-уязвима от авиацията, например, от гледна точка на противниковия огън, защото е по-малко мобилна и лесна за противниковото целеуказване. Ракетите и авиацията осигуряват бързо поразяване на далечни и защитени съоръжения, но подготовката (извеждане, трасиране, наличност на платформи) и политическите последствия, са различни. Да погледнем на ситуацията и от гледна точка на стратегическите и политико-икономически аспекти. Използването на скъпи оръжия срещу нискоценни цели е неефективно и може да изтласка ресурсите от по-важни задачи. Демонстрирането на способност (например използване на хиперзвукова ракета) има психологичен и дипломатически ефект, който понякога се търси, но струва много. Инвестицията в масово, евтино производство (например артилерийски снаряди), е ключ за продължителни конфликти; натрупаните резерви и запасите, заедно с промишлеността, често решават изхода на конфликта... Какво би могло да бъде практическото правило за избор? Първо: трябва ясно дефиниране на целта — критичност, местоположение, защита, време. Второ, да се сравни цената на евентуален успех — колко струва да елиминираш целта с различни средства, включвайки оперативните и логистични разходи. Трето, да се преценят вторичните ефекти и наличността на запасни ресурси. Комбинацията често е оптимална: ограничено използване на скъпа прецизност за ключови цели, плюс евтини масови средства за поддържане на позициите и удари по второстепенни цели. Истинските пълководци (и военни стратези) мислят в термини на „cost per effect“, устойчивост на снабдяването и индустриална поддръжка, а не само „можем ли да унищожим целта“. Краткосрочният тактически успех, може да се окаже стратегическо бедствие, ако изчерпа ключови ресурси при продължителна война. „Цената на един удар“ в различни класове оръжия. Нека си представим командир, който гледа на картата и посочва една вражеска огнева точка — склад, зенитна установка, артилерийска батарея. Въпросът не е само „можем ли да я унищожим“, а „какво ще ни струва това и какво ще последва“. Ако командирът реши да използва артилерия, той мисли така: „Имам хиляди снаряди в наличност, оръдията са близо, логистиката работи; можем да открием постоянен огън, да изтощим противника и да покрием зоната с бърза реакция.“ Това означава, ниска цена на единичен залп и възможност за продължителна операция, но и риск — много изстрели може да са необходими, за сигурно унищожение. В същото време страничните щети и консумацията на боеприпаси, натоварват жп и шосейната логистика. Артилерията действа бавно и изтощително, но е икономически гръбнак на конфликти в продължителни кампании. Ако командирът избере авиация — скъп, но прецизен въздушен удар, то тогава мисленето е различно: „Може да изпратим самолет с управляем боеприпас и да направим един или два точни удара.“ Цената на отделната бомба и времето в полет, са значително по-високи от стойността на артилерийския снаряд; но точността и намаленото количество залпове, намаляват риска от странични неочаквани и нежелани последствия. Има обаче скрити разходи: подготовка на мисията, гориво, възможна ескалация, ако се свали самолетът, и политическа цена, при цивилни жертви. Системата изисква летателна площадка, поддръжка, пилоти — ресурс, който не се създава бързо, нито се възстановява лесно. Крилатите ракети влизат със своята „дедлайн-карта“: самостоятелно автономно средство, което може да удря далечни и защитени цели с минимален риск за персонала (войската). Но всяко изстрелване, натоварва бюджета с милиони. Единична цена, която не е за използване при всеки открит склад или без остра, належаща нужда. Ударът е единичен, смъртоносен и скъп; подсигурен предварително от разузнаване и точност на прицелването, но не е решение за изтощителна, дълга битка. Трябва да запазите запасите, те са ценни в критични моменти. Балистичните и хиперзвуковите ракети са „челюстите на стратегическия арсенал“. Да, те са много скъпи, с висока стойност за разрушителен ударен ефект и въздействие върху противниковия морал. Те могат да достигнат защитени цели и да пробият системи, които артилерията и авиацията не могат. Но поради ограничените запаси и високата цена, употребата им стриктно се преценява. Това е оръжие за ключови цели или за демонстрация на силата, а не за всекидневни задачи. Накрая, командирът винаги вкарва в сметката и „непаричните“ разходи: рисковете за собствения личен състав, включително и него самия, политическата цена, ефектът върху гражданското население и дългосрочните нужди за възстановяване. Често оптималният отговор, е хибриден: използваш прецизни средства за критичните цели, а масови и евтини — за задържане на фронта и поддържане на натиск. Истинската икономика на войната е, да получиш максимален военен ефект при минимална трайна загуба на ресурс и политически капитал. И тогава, например, за вражески склад с боеприпаси, разположен край малко градче, в командния щаб обстановката е следната: складът е защитен с малко охранители, при атака и взривяване на боеприпасите, има риск от цивилни жертви в околността и логистичните пътища около него. Възможните опции са три: масиран артилерийски обстрел, прецизен въздушен удар или изстрелване на крилата ракета. Командирът първо мисли за артилерията. „Артилерията ще отговори бързо — имаме оръдия с далекобойност до 10 км.“, казва старши офицерът. Планът: да се нанесе продължителен обстрел, да се елиминира охраната и да се предизвика детонация вътре в склада. Предимството: ниска единична цена и устойчиво поддържане на огъня. Недостатъците се очертават лесно: много снаряди, много транспортни конвои, стабилен поток от изразходвани боеприпаси — и голям риск от попадане в жилищни сгради. Ако складът е в населен район, артилерийският подход рискува граждански жертви и международно неодобрение. Оперативната логистика също е зле: ако унищожението продължи дълго, търпението на тила и капацитетът за производство на боеприпаси, могат да се изчерпат. Вторият вариант, авиацията, идва с други мисли. „Един самолет, два управляеми снаряда, точно поразяване, минимален брой изстрели.“ Пилотите са готови, разузнаването осигурява целеуказването. Командирът вижда бърз резултат и по-малко залпове. Но изчисленията на щаба показват: подготовката и полетътът на самолета, разходите за поддръжка, рискът от ответен удар на противниковата ПВО и политическата цена, ако ударът се окаже неуспешен и се налага нов. Освен това, ако авиацията се използва често за подобни цели, наличността на самолети и броят на обучени екипажи се изтощават — самолетите се амортизират бързо и се наблюдава един вид „скъпа рециклируемост“. В кратки, решаващи моменти, авиацията е отлична; в продължителна кампания — трудно устоява икономически. Третият подход, крилата ракета, е „един изстрел, големи последици“. Използваш я, ако целта е високо защитена, отдалечена или ако искаш да избегнеш риск за пилоти на самолети. Едно изстрелване, ще обезвреди склада със сигурност, но цената е милиони, запасите са ограничени и след като ги изхарчиш, възстановяването е трудно и дълго. Политическият елемент също тежи: използването на крилати ракети, може да бъде тълкувано като ескалация и да отключи отговор от другата страна. Така, докато оперативният ефект е чист и бърз, икономическата и стратегическата сметка, може да превърне такъв ход в „празна победа“ — ако, след успеха, нямаш ресурсите за следващи ключови операции. Командирът в края на историята, избира комбинация: първо, наблюдение и информация, за да се намали рискът за цивилни жертви; след това, прецизен въздушен удар за ключовите съоръжения вътре в склада (минимум брой бомби), а артилерията за покриване и сигурност на периметъра. Крилатите ракети се запазват като „резервна карта“ за случаи, когато защитата е по-силна и няма алтернатива. Резултатът: постигнат ефект при контролирана цена — икономическо мислене, което съчетава ресурси, риск и политически лични сметки. Да мислиш като пълководец-икономист, означава да броиш не само пари и боеприпаси, а и човешки животи, политическа устойчивост и дългосрочната способност да водиш война. Най-евтиният залп в краткосрочен план, може да се окаже най-скъпият в стратегически план.

Анти-Лондон - 2

Но да се върнем по време на Втората световна война и да разгледаме още едно от "чудо оръжията на Вермахта" - оръдието "Анти-Лондон - 2"! Проектът планирал обстрелът да е от батареи, които да смажат града с над сто 140 kg снаряди за час. За да получел подкрепата на Министерството на оръжията, Rochling трябвало да представи на министъра на въоръжението Алберт Шпеер, проект за оръдие, способно да обстрелва Лондон от Па дьо Кале. Както знаем, Франция е била окупирана от Германия и само единият Ламанш делял двете сили. Адолф Хитлер е информиран за проекта през май 1943 г., след като RAF (британските Кралски ВВС) бомбардират ракетния център Пенемюнде на 17 август с. г. Хитлер се съгласява с предложението на Шпеер, оръдието да бъде построено без повече тестове. Аугуст Коендърс конструира тестово оръдие на полигона Хилерслебен в края на 1943 г., но се натъква на сериозни проблеми, както при основния принцип на оръдието, така и при създаването на снарядите. Дори когато всичко е готово, началната скорост е малко над 1000 m/s, което не е дори близо до обещаното. Въпреки това, е направено предложение да се построи едно пълноразмерно оръдие със 150 метрова цев в Misdroy на балтийския остров Wolin край Щечин (сега в Полша). Основната локация на оръдията, е село Mimoyecques (Франция). Офисът за снабдяване с оръжия на Вермахта, поема контрола над проекта през март 1944 г. Коендърс става един от инженерите, работещи по трите основни проблема: дизайн на снаряда, затваряне и задействане на вторичните заряди. Проблемите с уплътняването на цевта, са решени чрез уплътняващо бутало между снаряда и първоначалния заряд, което пречи на пламъка от заряда да изпревари снаряда и решава проблема с контрола на инициирането на вторичните заряди. Изпитанията са проведени в Misdroy на 20-24 май 1944 г. с далечина на полета до 88 km. На 4 юли 1944 г. оръдието в Misdroy е тествано с 8 снаряда, като един от тях е с дължина 1,8 m и далечина на полета 93 km. Цевта се пръска и тестовете спират. Майор Бок от 27-и инженерно-сапьорен полк на 15-а армия, по това време базиран в района на Диеп (Северозападна Франция), получава задачата да намери подходящо място за батареите HDP. Проучване в началото на 1943 г. заключва, че хълм със скална сърцевина би бил най-подходящ, тъй като оръдейните тръби могат да бъдат поставени в наклонени тунели, а поддържащото оборудване и боезапасът, да са в съседни тунели. Оръжията ще бъдат неподвижни и ще бъдат постоянно насочени към Лондон. Избран е варовиков хълм на 5 km северно от кариерите Hidrequent, близо до Mimoyecques, в региона Па дьо Кале. Това е зад нос Gris Nez, където са стартовите площадки за ракетите V-1 и V-2, които са в процес на изграждане. Мястото е на 8 km от морето и на 165 km от Лондон. Обектите са с кодови имена Wiese (Ливада) и Bauvorhaben 711 (Проект за строителство 711). Организацията Todt, строителна корпорация на Третия райх, използваща почти изцяло труда на концлагеристи и пленени войници, започва строителството през септември 1943 г. с изграждането на довеждащи железопътни линии и изкопите на оръжейните шахти. Комплексът в завършен вид трябвало да има общо 50 цеви, насочени срещу Лондон. На първия етап се строят 2 паралелни съоръжения на около 1 km едно от друго, всяко с по 5 HDP оръдия. И двете съоръжения се обслужват от подземен железопътен тунел и подземни галерии за съхранение на боеприпаси. Източният комплекс се състои от 5х5 цеви, наклонени под 50 градуса, с дължина 105 m. Те се подават от върха на хълма през бетонна плоча с размери 30х30 m и дебелина 5,5 m. Всяка от цевите има специален брониран люк. Обширни тунели и асансьорни шахти поддържат оръдията. В завършен вид комплексът ще се обслужва от 1000 войници от Artillerieabteilung 705 и поддържащи части. Artillerieabteilung 705 е сформиран през януари 1944 г. под командването на подполковник Георг Бортшелер, за да управлява оръжейния комплекс Wiese. Плановете са, първата батарея от 5 оръдия, да бъде готова до март 1944 г., а целият комплекс от 25 оръдейни тръби, да е готов до 1 октомври 1944 г. След провала на полигона Misdroy през април 1944 г., само след 25 изстрела, проектът допълнително е съкратен от 5 на 3 цели на комплекс, въпреки започналите изкопи. Обектът е изваден от експлоатация на 6 юли 1944 г., месец след десанта на Съюзниците в Нормандия. Тогава бомбардировачи от 617-та ескадрила, известните Dambusters, на Бомбардировъчното командване на RAF го атакуват с 5400 kg бомби Tallboy с дълбоко проникване, предизвикващи истинско земетресение. Проектът за гигантските оръдия, в крайна сметка попада под контрола на SS и техният генерал Ханс Камлер нарежда новият комплекс да бъде готов за действие в края на 1944 г. Дейността е подпомагана от артилерийския офицер Валтер Дорнбергер, шеф на програмата за ракетите V-2. Конструирана е батарея от две по-къси оръдия V-3 с дължина 50 m с 12 зарядни камери. Съоръжението е предадено на Artillerieabteilung 705 под командването на кап. Пациг. То е разположено в гориста клисура на река Рувер в Лампаден, на около 13 km югоизточно от Трир (Германия). Двете оръдия са насочени на запад, опирайки се на 13 стоманени опорни конструкции под наклон от 34 градуса. Град Люксембург (който е освободен от Съюзниците през септември 1944 г.), е на разстояние около 43 km и е обозначен като цел №305. Между двете оръдейни тръби са построени бетонни блокове, както и 10 по-малки бункера за снаряди и метателни заряди. Монтирането на оръдията съвпада с последните приготовления за Арденската офанзива. Проблем е доставката на боеприпаси, поради състоянието на германската железопътна мрежа. Времето не стига и е решено да се използва 150 mm стабилизиран бронебоен снаряд с изхвърлящ се пръстен, тежащ 95 kg с 8 kg взривно вещество. Метателният заряд е с тегло 5 kg (основен) и 24 спомагателни заряда с общо тегло 73 kg. Офанзивата в Ардените започва на 16 декември 1944 г. и ген. Камлер получава заповеди от Западното германското армейско командване, да започне стрелба в края на месеца. Първата цев на оръдието е готова за действие на 30 декември 1944 г. Първоначално, в присъствието на генерала от SS Ханс Камлер, са изстреляни 2 загряващи снаряда, а след това последователно 5 фугасни. Началната скорост е приблизително 935 m/s. Втората цев е готова на 11 януари 1945 г. и до 22 февруари 1945 г. изстрелва общо 183 изстрела с 44 потвърдени попадения в градската зона на Люксембург. От 142-те снаряда, изстреляни срещу града, общите загуби са 10 убити и 35 ранени. Едно от двете оръдия, е демонтирано на 15 февруари 1945 г., а стрелбата с второто е прекратена на 22 февруари, когато частите на американската армия са на 3 km от Лампаден. Друга батарея от голямокалибрени оръдия, е построена през януари 1945 г. в Бул, насочена е към Белфорт в подкрепа на офанзивата Nordwind (в превод „Северен вятър“). Това е последната военна офанзива на Вермахта през Втората световна война (от 1 до 25 януари 1945 г.). Едно оръдие е монтирано точно преди провала на офанзивата Nordwind да изложи мястото на риск. Оборудването е премахнато, преди да започне стрелба. Останалите 4 HDP оръдия са изоставени в завода Rochling във Wetzlar, а Artillerieabteilung 705, е трансформирано в конвенционално артилерийско подразделение. Разглобените оръжейни тръби, резервните части и останалите боеприпаси, са заловени от американската армия и изпратени в САЩ, където са тествани и оценени на полигона Абърдийн (Мериленд) и са бракувани там през 1948 г. Съюзниците се опитват да унищожат базата с бомбардировки, но не успяват. Тогава се взима решение да бъде натоварен самолет с TNT и да бъде направляван с радиоустройство до оръдието, зада го унищожи. По време на тестовете за тази операция, двама пилоти загиват (Джоузеф Кенеди Младши е единият от тях) и планът е изоставен. Съюзниците решават проблема с подобна площадка до Елфо-Уейзерн, като хвърлят бомбата за дълбоко проникване "Tall Boy". Дългият 6,4 м снаряд, тежи 5454 кг. и пада със скорост 1200 км/ч. Входът към комплекса на V-3, бетоненият купол е разрушен, а площадката наводнена (като повечето от работниците се издавят). Пет дни по-късно напредващите Съюзнически сили овладяват Кале и проектът вече става невъзможен за изпълнение. А след войната, британците взривяват прохода към комплекса. (В началото на 80-те години на миналия век, един от входовете отново е отворен. Част от огромния комплекс е превърната в музей в памет на жертвите от бомбардировката. Един от монументите, е посветен на Джоузеф Кенеди, брат на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. Волята на Хитлер е, да направи от това оръдие своето трето "Оръжие на възмездието", но само две свити версии са създадени от него и набързо хвърлени в употреба по време на Арденската офанзива през декември 1944 г. Твърди се, че фрагменти и парчета от експерименталните оръдия все още се намират по балтийското крайбрежие. Повече от 20 000 души са били убити и 1,4 милиона души са останали без дом по време на бомбардировките между 7 септември 1940 г. и 11 май 1941 г. над Лондон.

Грешките на Хитлер

Нацистка Германия можела да спечели „Битката за Великобритания“ и така да повлияе върху резултатите от Втората световна война. За 57 нощи германците сринали Лондон. Какви грешки е направил Хитлер, според версията на британските историци? Нацистка Германия можела значително да повлияе на резултата от Втората световна война, ако е взела други стратегически решения. До това заключение стигнали изследователи от Йоркския университет на Великобритания. Използвайки компютърен модел, те определили, че най-вероятно, германците щели да са победители в битката, ако били нападнали британците не на 10 юли, а на 18 юни 1940 г., веднага след известната реч на Уинстън Чърчил „Техният звезден час“. Друга съдбовна грешка на Третия райх, била спирането на атаката на Луфтвафе, върху британските летища след първия успешен удар на 13 август същата година. Началото на масираната въздушна атака на острова, е известно в историята като „Денят на орела“. Ключовата мисъл на историците е, че германците не са осъзнавали своето превъзходство във въздуха. В случай на по-целенасочени и мащабни атаки с бомбардировачи на Луфтвафе, на авиобазите във Великобритания, агресорът щял да постигне най-добрите резултати от своята кампания, сигурни са учените. „Компютърните симулации показаха, че ако германците са атакували по-рано и са се съсредоточили на бомбардировки върху летищата, Кралските ВВС е било възможно да бъдат победени, и така да се проправи пътя за мащабно нахлуване на сухопътните сили на Вермахта“, отбелязват изследователите. Експериментът с включените компютърни технологии показал, че ако вероятността за победата на Великобритания в битката е била 50%, то с тези две тактически промени от страна на германците, тя би била снижена до по-малко от 10%. Ако реалните шансове за победа на британците, са оценени на 98%, то същите причини биха ги понижили до само 34 на сто. Един от съавторите на статията, МакКей, е убеден, че приложеният статистически метод за начален старт, може да помогне на историците да изследват алтернативните сценарии и да предоставят нова информация за историческите противоречия и спорове. Чърчил нарекъл най-голямата авиационна битка на Втората световна война „Битката за Великобритания“ - тя се провежда от 10 юли, до 30 октомври 1940 година. Целта на Германия, която вече се бе разправила с Франция, била, да създаде удобни авиобази от другата страна на Ламанша и да постигне надмощие във въздуха; да унищожи британските военновъздушни сили, да унищожи индустрията и инфраструктурата на враждебната държава; да деморализира населението и в резултат на това да принуди Великобритания да се предаде. След като Луфтвафе изпълнило първите точки от програмата, Адолф Хитлер планирал десант на брега с 40 дивизии. Планът бил за 16 юли 1940-а, но операция „Морски лъв“ така или иначе, никога не била стартирана. Противно на очакванията на фюрера, огнената реч на Чърчил вдъхновила британците, и за разлика от французите, те оказали упорита съпротива и не бързали да се предадат на милостта на победителя. В хода на събитията, устремът на нацистите постоянно се променял. Ако в началото на кампанията, самолетите на Луфтвафе бомбардирали основно крайбрежните конвои и военноморските бази, то месец по-късно те преминали към летища, а след това към фабрики за самолети, а дори малко по-късно - и към граждански цели. Тази фаза на борбата започнала на 7 септември, и е известна като „Блиц“ - тя била отговор на британските налети върху Берлин. За 57 нощи, германците сринали Лондон, както и други военни и промишлени центрове като Портсмут, Бирмингам, Ковънтри, Ливърпул, Саутхямптън, Белфаст, Кардиф и други. Въпреки колосалните жертви и значителните разрушения в градовете, Великобритания не само издържа на агресията, но и нанася сериозни щети на вражеските военновъздушни сили и в крайна сметка печели. Нацистка Германия претърпява първото си поражение във Втората световна война, а Хитлер неохотно бил принуден да се откаже от първоначалното си намерение и да признае невъзможността да пробие отбраната на Британските острови. На 15 септември 1940 г., когато се провел най-големият и най-яростен набег върху Лондон, се отбелязва в страната като „Денят на Битката за Великобритания“. Смята се, че загубите, които понася Луфтвафе по онова време, са допринесли за развитието на битката. Френски историк, преди това намери поредната грешка на фюрера. През 2012 г. излиза книгата на Люк Мари „Най-абсурдните решения в историята“. В нея, авторът обръща внимание на другата стратегическа грешка на Хитлер, която според него е променила хода на войната. Първоначално немските ВВС имат значително предимство в броя на техниката - 2500 срещу 700. Бомбардировачите на Луфтвафе атакуват изключително фабрики и летища, а самият фюрер категорично забранява атака на градове. Но през нощта на 25 август 1940-а, един от самолетите губи курса си и погрешно хвърля бомби в покрайнините на Лондон. Това променя коренно отношението на народа към военните операции, а апатията и психологическият срив, отстъпват на резкия национален подем. На следващата нощ британски самолети вече бомбардират столицата на Третия райх, като до 7 септември извършват седем набега. „За десет дни над Великобритания бяха свалени 367 самолета на Луфтвафе, докато британците загубиха 183 самолета. В същото време повечето от техните летища са разрушени, а половината от радарните и оръжейните фабрики, бяха извън строя. На 24 август Англия беше на прага на катастрофата, когато се случи „чудо“: германски пилот погрешно хвърли бомби в лондонско предградие. Тази грешка се оказа много по-сериозна, отколкото може да изглежда на пръв поглед и той неволно промени хода на цялата война“, заявява френският историк Мари. Бомбардировката над Лондон, разгневила британците, докато Чърчил я приел за планирана атака. В акция на възмездие, тръгнали 81 самолета на Кралските ВВС. Във Великобритания се завърнали само една трета от тях. Но германците за първи път усетили опасността за своя живот и видели лицето на войната. Това довело до огромен психологически ефект не само върху обикновените граждани, но дори и върху Хитлер. Както твърди неговият бодигард Рохус Миш в своите мемоари, въздушната заплаха по време на посещението на комисаря на външните работи на СССР Вячеслав Молотов в Берлин, подтикнала фюрера да замисли изграждането на супербункер за укритие. Ето какво пише Мари за германската реакция на бомбардировките над Берлин: „Хитлер бе уязвен. Подобно на Чърчил преди няколко дни, той загуби своето търпение и нареди на пилотите да нанесат удар по английските агломерации. Емоциите надделяха над стратегията. „Ще унищожим големите градове!“, каза фюрерът в берлинския дворец на спорта. Това решение беше фаталната грешка на Хитлер. Неговата авиация почти беше поставила на колене Кралските ВВС, но той драматично промени задачата, и възложи просто „да се сравнят“ британците. Хитлер вече не искаше да унищожи английския ВПК, а се опитваше да тероризира населението, погрешно вярвайки, че това може да наруши техния дух. Поредната грешка. Колкото повече бомби падаха върху Лондон и другите британски градове, толкова по-зло и сплотено бе населението около своя лидер. Освен това, тъй като английските градове станаха единствената цел на бомбардировките на Германия, това позволи на Кралските ВВС да се изправят на крака“.

Оръдие и оръдие на труда

Звучат еднакво. И вероятно, едното понятие е частен случай на другото. Но смисълът ни води в различни посоки. Колко близки и колко различни, са понятията "оръдие" и "оръдие на труда"? Понятието „оръдие“ и изразът „оръдие на труда“ звучат близко, защото имат общ произход, но се разгръщат в различни посоки на значението — едното е по-общо, другото по-конкретно и социално натоварено. И двете идват от старославянското „орудие“, което означава средство, приспособление за извършване на действие. То произлиза от глагола „рудити“ – правя, действам, произвеждам (сродно на „работя“ и „рудник“ — място, откъдето се добива нещо с усилие). Значи, „оръдие“, по същността си, означава „средство за действие“. В съвременния език думата „оръдие“ може да означава: механично средство — най-често военно оръжие („артилерийско оръдие“); средство за извършване на действие („оръдие на престъпление“, „оръдие на властта“); метафорично средство на някаква воля или сила („оръдие на съдбата“, „оръдие на Бога“). Тук центърът е действеността, но не непременно производителният труд — може да е разрушение, наказание, влияние и т.н. „Оръдие на труда“, е специален, икономико-философски термин. Това е частен случай на общото понятие. В марксистката и общо в икономическата терминология „оръдие на труда“ означава средството, чрез което човек въздейства върху предмета на труда, за да произведе нещо. Примери: чук, лопата, компютър, трактор – са оръдия на труда; ръката сама по себе си – естествено оръдие на труда. С други думи, тук „оръдие“ вече не е просто „средство за действие“, а средство за съзидателна, производителна дейност. То е част от производителните сили и има социално-икономическа функция. „Оръдие на труда“, е частен случай на „оръдие“, но смисловата посока е различна: „оръдие“ – акцентира върху действието, често като продължение на волята. „Оръдие на труда“ – акцентира върху производството и съзиданието. Като малки, на момченцата често купуват пластмасови саби, дървени пистолети, гумени патрондаши и пр. Но няма играчки топове (оръдия), например. Каква е логиката? Защо е такава културната символика на „военните“ играчки? Причината, че почти няма играчки топове (оръдия), е многопластова — и в нея се преплитат психологически, културни, технически и дори исторически основания. Символната логика е – оръжието като продължение на тялото. Играчките, които се възприемат като „естествени“ за деца (меч, пистолет, лък), имат едно общо свойство: те продължават човешкото тяло. Мечът е продължение на ръката; пистолетът – на показалеца; лъкът – на жеста на стрелбата; дори камъкът или прашката – са символ на лично действие. Тоест, детето „воюва“ лично — влизайки в ролята на герой, воин, защитник. Тази идентификация е важна в ранното детство: тя свързва играта с чувство за сила, контрол, смелост, индивидуална воля. Оръдието (топът) – не е продължение, а машина. То не се носи от човека; не изразява индивидуална сила, а колективна и техническа мощ; изисква дистанция, механика, посредничество. В психологически смисъл, топът е „студен инструмент“ – не може да се преживее телесно. Затова детето не се идентифицира с него – няма емоционален резонанс, няма роля („аз стрелям“ се размива в „машината стреля“). Топът като символ на масова, безлична война. Исторически, оръдията са свързани с обсади, разрушения, масови жертви, индустриална война (от Наполеоновите до двете световни). В културното несъзнавано, топът не е геройско оръжие, а символ на унищожението. Той принадлежи не на рицаря, а на армията, не на сражението лице в лице, а на тоталната война отдалеч. Затова в детските игри – които обикновено имитират личен героизъм, а не механизирано насилие – топът няма място.

Оръдието никога не става детска играчка

Има и практическа логика – оръдието е неудобна и „безсюжетна“ играчка. Дори чисто технически, топът е статичен – трудно се „размахва“ или „носи“; изисква екипност – някой да „пълни“, друг да „стреля“; не създава динамика в играта – действието става опосредствано и бавно. За разлика от пистолета или сабята, които внасят мигновен жест и звук („пуф!“, „паф!“, „хъа!“), топът не предлага същото тактилно и емоционално удоволствие. Културната и пазарна рамка също е от значение. Играчките отразяват културните архетипи на героизма. Пазарът поддържа онези образи, които са разпознаваеми и „приемливи“. „Каубой“, „рицар“, „полицаи и престъпници“ – това са лични роли. „Артилерист“ няма място в детската митология. След Втората световна война, обществата започват и съзнателно да ограничават образите на тежките оръжия – танкове, оръдия, ракети – в детските играчки, защото те се свързват с разрушителност, не с доблест. Мечът е символ на човешка воля. Топът е символ на механизирана сила. Първото възпитава чувство за действие, второто — само наблюдение на действие. А детето, по природа иска да действа, да прави екшън, не да управлява отдалеч. Тук е мястото за една кратка, но богата историко-културна картина за развитието на детските оръжия. И как чрез тях, обществото всъщност разкрива своето отношение към войната, героизма и човешката сила. В Средновековието: дървеният меч, като играчка за момчетата, е бил сакралният символ на чест и храброст. В епохата на рицарите, детската игра е пряко отражение на воинската култура. Момчетата от благороднически родове, буквално се възпитават чрез играта с оръжие – като бъдещи рицари. Играчките са дървени мечове, щитове, понякога миниатюрни копия или шлемове. Идеалът е чест, вярност, личен двубой. Моралът: войната е личен дълг, подвиг и служба на по-висша кауза (вяра, крал, чест). Тук „оръжието“ е почетен атрибут на личността, а не средство за масово унищожение. Детето се учи не на насилие, а на доблест. В Ранното ново време (XVII–XVIII в.): от рицаря към войника. С възхода на огнестрелното оръжие, мечът губи значение, но остава символът на личната сила. Появяват се дървени пушки и пищови, често грубо издялани от бащи или дядовци. Играчките са мускети, саби, барабани (военни барабанчици), знамена. Идеалът вече е, храбрият войник на краля. Моралът: подчинение, ред, военна дисциплина. И тук все още човекът е в центъра – войната е героично човешко дело. Детето е малък войник, не оператор на машина. XIX век настъпва с индустриализация и „миниатюрния войник“. XIX век носи индустриализацията – тя навлиза дори и в играта. Играчките стават фабрични: оловни войници, малки пушки с капси, детайлни униформи, оловни армии, револвери, барабани, знамена. Идеал е, патриотизмът, националната гордост. Моралът: защита на отечеството. Парадоксът е, че именно тогава, когато в реалността войната се механизира (артилерия, железници, телеграф), в детските игри остава живият, личният герой. Топове вече има в комплектите с войници, но те са част от декора, не от ролевата игра. XX век, е времето на тоталната война и „отдалечената сила“. След Първата и особено след Втората световна война, оръдията и танковете се превръщат в символ на разрушение, не на героизъм. Обществото инстинктивно започва да цензурира тежките оръжия в детството. Играчките са пистолети, автомати, самолети, танкове (по-късно – космически кораби). Идеал става борецът за справедливост (каубой, войник, супергерой). Моралът се преобръща: насилието се „преопакова“ като защита на доброто. Детето вече не играе на „война“, а на „борба за справедливост“. Тежките оръжия – оръдия, ракети – остават в ръцете на злодеите. Символиката се обръща. Късният XX и XXI век идват с дигиталната война. С появата на компютърните игри и виртуалната реалност, войната се дематериализира. Детето вече не държи меч, а контролер; не стреля, а кликва. Тялото се отделя от действието – оръдието става чист интерфейс. Играчките са конзоли, лазерни пистолети, фигурки на герои от филми. Идеал е, индивидуалният спасител, „героят от екрана“. Победата без реално насилие, чрез стратегия или мисия, е актуалният морал. Тук окончателно изчезва образът на топа – защото машинната война вече е абстрактна, дигитална, „отвъд тялото“. През вековете детските оръжия не следват технологиите, а символите на героизма. В Средновековието — мечът. В модерната епоха — пушката. В индустриалната — патриотичният войник. В дигиталната — индивидуалният спасител. Топът, като оръдие на масова, безлична сила, не се вписва в нито една от тези фигури. Той е „оръдие без герой“, а играта винаги търси герой с оръжие. Или казано с философска краткост, детето не иска да бъде оръдие. То иска да бъде действащият, който владее оръдието. Как същата логика, която вече видяхме в детските игри, се пренася в киното и изкуството — от древните епоси до научната фантастика? В най-старите разкази, героят е един срещу света, и неговото оръжие, е продължение на личната му воля. Ахил и копието му, Одисей и лъкът, Персей и мечът на боговете, Крал Артур и Екскалибур – оръжия, които не просто убиват, а носят съдба и власт. Символът е ясен: който владее оръжието, владее силата на света. Оръдието (в смисъл на машина), тук би било абсурд — то би разрушило самата митологична структура, в която героят и оръжието са едно. Класическото кино експонира оръжието като чест и драма. Първите големи филмови герои са рицари, пиратски капитани, самураи, каубои – все хора, които воюват лично. Тяхното оръжие е символ на характер: Мечът на Зоро, Сабята на Д’Артанян, Револверът на шерифа, Катана на самурая. Това е „чистата“ форма на оръжието – естетизирана, индивидуална, героична. И именно затова публиката се свързва с него: то е жест, а не машина. Появата на машинната война прави оръдието като фон, не като герой. Когато киното започва да показва Първата и Втората световна война, оръдията и танковете се появяват на екрана, но само като част от пейзажа на ужаса. Във филми като Paths of Glory (Кубрик, 1957) или All Quiet on the Western Front (1930/2022) оръдията не са обекти на възхита, а символ на обезличената смърт. Героят вече не „владее“ оръжието, а оцелява въпреки него. Топът става оръдие на системата, не на човека. Киното, вярно на своята хуманна природа, отказва да героизира машинното оръжие. Научната фантастика идва с възраждане на личното оръжие. Интересно е, че когато се появява научната фантастика, оръжието отново става лично — макар и в бъдещ контекст. Star Wars: светлинният меч, е символично духовен меч. Той свързва героя с вътрешната му сила (the Force). Star Trek: фазерът – инструмент, не за унищожение, а за контрол. Dune: личният нож и „гласът“ като оръжие на волята. Matrix: пистолетите и кунг-фу – съчетание на физическа и умствена сила. Киното отново връща човека като център на действието, не машината. И въпреки изобилието от технологични средства, истинският акт на героизма, остава телесен, волеви, личен. Топът и неговите наследници в киното, са винаги безлични. Все пак оръдието (в смисъла на тежка артилерия, танк, ракета) се появява – но никога като оръжие на героя. То принадлежи на системата, армията, злото или хаоса: В Dr. Strangelove (1964) ядрената бомба е абсурдна кулминация на човешката глупост. В Apocalypse Now (1979) оръдията на хеликоптерите символизират машината на безумието. В Terminator и Transformers, машините изцяло изземат ролята на човека – оръдието вече е автономно, и това е заплаха. Когато оръдието доминира, хуманността изчезва. Киното ни показва това, без да го казва пряко. Киното, както и детската игра, не възхвалява оръдията, защото те са отрицание на героизма. В тях няма воля, няма лице, няма човечност. Мечът, лъкът, пистолетът – те разказват история за човека, който действа. Оръдието е друга история – за човека, който изчезва зад машината. Оръдията, както всяко оръжие, са средство за насилствено покоряване (налагане на воля, правила, господство), на едни над други. Без значение, дали това са хора, групи, народи, военни съюзи. Очевидно, в обществото съществуват едновременно силата на правото и правото на силата. Така ли ще бъде винаги? Исторически погледнато, правото и силата са се развивали в неразривна взаимовръзка. Всяка „нова справедливост“ в историята, е трябвало първо да се наложи чрез сила — било то въоръжена борба, революция или социален натиск. След това, когато новият ред се е утвърдил, силата е била институционализирана като „право“. С други думи, силата често ражда правото, а правото узаконява силата. Но ако погледнем философски и в перспектива — не е задължително това да остане завинаги така. Може да си представим общество, в което принудата постепенно отстъпва място на съгласието, на взаимното разбиране и на технологично подпомогнато самоуправление. Дигиталните общности, децентрализираните системи за гласуване и криптоуправление, например, вече намаляват нуждата от централизирана сила, като заменят „принудата“ с прозрачност и колективно участие. Въпреки това, докато хората остават биологични същества с различни интереси, страхове и стремежи, напълно да изчезне „правото на силата“ вероятно е утопия. Но може да се сведе до минимум — ако силата се превърне не в инструмент за покоряване, а в средство за защита, координация и съзидание. С други думи, днес силата често определя правото. Утре правото може да ограничи силата. В бъдеще може би ще остане само силата на съгласието. Оръдията, както всяко оръжие, са средство за насилствено покоряване (налагане на воля, правила, господство), на едни над други. Без значение, дали това са хора, групи, народи, военни съюзи. Очевидно, в обществото съществуват едновременно силата на правото и правото на силата. Така ли ще бъде винаги? Исторически погледнато, правото и силата са се развивали в неразривна взаимовръзка. Всяка „нова справедливост“ в историята, е трябвало първо да се наложи чрез сила — било то въоръжена борба, революция или социален натиск. След това, когато новият ред се е утвърдил, силата е била институционализирана като „право“. С други думи, силата често ражда правото, а правото узаконява силата. Но ако погледнем философски и в перспектива — не е задължително това да остане завинаги така. Може да си представим общество, в което принудата постепенно отстъпва място на съгласието, на взаимното разбиране и на технологично подпомогнато самоуправление. Дигиталните общности, децентрализираните системи за гласуване и криптоуправление, например, вече намаляват нуждата от централизирана сила, като заменят „принудата“ с прозрачност и колективно участие. Въпреки това, докато хората остават биологични същества с различни интереси, страхове и стремежи, напълно да изчезне „правото на силата“ вероятно е утопия. Но може да се сведе до минимум — ако силата се превърне не в инструмент за покоряване, а в средство за защита, координация и съзидание. С други думи, днес силата често определя правото. Утре правото може да ограничи силата. В бъдеще може би ще остане само силата на съгласието. Според Томас Хобс (1588–1679), правото произлиза от силата. Хобс вижда човека като същество, водено от страх и желание за самосъхранение. В природното състояние, без държава и закони, всички имат право на всичко — което води до „война на всеки срещу всеки“. Затова хората доброволно предават част от свободата си на суверен (държавата), който разполага с абсолютна власт, за да осигури ред и сигурност. За Хобс силата е източникът на правото. Суверенът има право да налага волята си именно защото може да я наложи със сила. Правото без сила е безсмислено; законите имат смисъл само ако някой може да ги защити. Може ли тази връзка да бъде преодоляна? Не и според Хобс. Той смята, че без централизирана сила обществото ще рухне в хаос. Според Жан-Жак Русо (1712–1778), правото трябва да укроти силата. Русо също признава, че в природното състояние силата управлява, но той вижда възможност за преодоляването й, чрез обществен договор, основан не на страх, а на обща воля (volontе gеnеrale). Русо казва: „Най-силният никога не е достатъчно силен, за да бъде господар, ако не превърне силата си в право и покорството — в дълг.“ Т.е. властта е легитимна само когато произтича от съгласието на хората. Правото не трябва да се основава на сила, а на морална легитимност и равенство. Може ли тази връзка да бъде преодоляна? Да, според Русо – чрез обща воля и участие. Той вярва, че хората могат да създадат справедливо общество, където силата служи на правото, а не обратното.А според Мишел Фуко (1926–1984), силата е навсякъде, и тя не е само насилие. Фуко преобръща традиционното разбиране. За него силата не е само репресивна, не идва само отгоре (държавата), а е разпръсната навсякъде – в училищата, болниците, езика, науката, дори в самите норми на поведение. Правото е само една форма на проявление на силата. Фуко казва, че обществото не може да се освободи напълно от властта, защото властта е част от самото ни съществуване и отношенията между хората. Това, което можем да направим, е да осъзнаем как силата действа и да я демократизираме – да създадем механизми за постоянна критика и съпротива. Може ли тази връзка да бъде преодоляна? Не напълно, но може да бъде преосмислена. Свободата, според Фуко, не е липса на власт, а способността да действаш в нейните мрежи, без да бъдеш напълно погълнат от тях. Днес силата и правото, вече не се изразяват само чрез армии, държави и оръжия, а чрез информация, алгоритми и инфраструктури. Можем да проследим как идеите на Хобс, Русо и Фуко оживяват в днешния свят — и как се трансформира балансът между силата на правото и правото на силата. Светът на Хобс е дигитален Левиатан. Хобсовата идея за „Левиатана“ – всемогъщият суверен, който гарантира ред, днес се проявява под нови форми. Има държави, които контролират интернет, наблюдават гражданите си чрез системи за масово следене (Китай, но и Западът в по-мека форма). Корпорации-глобални Левиатани – Google, Meta, Amazon – събират и анализират данни за милиарди хора. Те упражняват „цифрова сила“ без територия, но с огромна власт над поведението, мисленето и дори изборите на хората. „Който контролира данните, контролира реалността.“ Днес силата се е дематериализирала: не е в оръжието, а в алгоритмите и инфраструктурата. Хобс би казал: „Хората отново са се отказали от свободата си в името на сигурността – само че този път суверенът е дигитален.“ Светът на Русо: опитите за цифров обществен договор. В противоположност, идеите на Русо, днес вдъхновяват децентрализираните мрежи, блокчейн-гласуването и автономните общности (DAO, крипто-общности, дигитални републики). Тези системи се стремят да създадат „обща воля“ без централен посредник: гласувания, при които всеки глас има пряка стойност. Протоколи, които гарантират прозрачност и равнопоставеност. Общности, които определят собствени правила, финансират се колективно и се самоуправляват. „Кодът е закон.“ Тази фраза от дигиталния свят, звучи като новата версия на Русо: законът е волята на общността, изразена чрез алгоритъм, а не налагана отгоре. Русо би казал: „Най-сетне се приближаваме към общество, в което силата служи на волята на всички, а не на малцина.“ Светът на Фуко: властта на мрежите и алгоритмите. Фуко би се чувствал най-„у дома си“ в днешната реалност. Той говори за власт, която не потиска, а произвежда — и това е точно алгоритмичната власт: тя не ни кара насила, а ни убеждава, оформя поведението ни, насочва вниманието ни. Алгоритмите на социалните мрежи решават какво виждаме, какво мислим, кого срещаме. „Нормалността“ вече не се налага от закони, а от статистика и машинно обучение. Властта е разпределена — всеки от нас участва в нея, като произвежда данни, които подхранват системата. „Силата не е нещо, което се притежава, а нещо, което се упражнява.“ — Фуко. Фуко би казал: „Ние живеем в общество на наблюдение, където свободата не е отсъствие на контрол, а способност да се ориентираш в неговите мрежи.“ Отиваме от оръдия, към алгоритми. Може ли силата и правото да се слеят в хармония? Може би не напълно. Но се вижда тенденция, физическото насилие постепенно да се заменя от информационно влияние. Йерархиите се заменят от мрежи. Принудата – от убеждаване и участие. Така „силата на правото“ може постепенно да измести „правото на силата“ – не защото хората стават „по-добри“, а защото структурите на взаимодействие се променят.

Българският туристически информационен мегасайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.

www.bg-tourinfo.eu    Травми на зъбите    Курс по хирургия в Румъния    Конгрес в Рим    Папиломи