Пазарджик
Арбанаси България Седемте Рилски езера
През 2008 г. историкът Григор Бойков публикува книгата „Татар Пазарджик. От основаването на града до края на XVII век.” В нея той аргументира твърдението си, че днешният Пазарджик е основан през 1398 г. Това твърдение авторът прави след обстоен анализ на всички предлагани от изследователите дотогава дати, приемани за начало на града. Посочената от него година (1398 г.) на основаването на днешния Пазарджик, прибавя близо цял век към неговата история; сравнено примерно с посочената начална година на града (1485 г.) от видния възрожденец Стефан Захариев. Захариев например твърди, че се позовава на „старите повести и някои турски ръкописи”. Според него, аккермански, т. е. кримски татари, се заселили на място, където околните села се събирали на пазар (оттам и името Татар-Пазарджък); управлението им било възложено на Саръ-хан Бей, който пък се настанил в обезлюденото село Загорово, което получило името Саруханбейлю (днешният град Септември). Григор Бойков твърди, че сведението на Захариев е фриволно и неясно. Според него, възрожденският автор смесва депортацията на номади от Сарухан (Мала Азия) през 1395 г. и на Кримски татари през 1485 г. в Горна Тракия. В убедителен противовес на твърдението, че Пазарджик е основан през 1485 г., според Бойков е османо-турски регистър за събирането на данък за нуждите на акънджийския корпус от 1472 година. В този регистър, който се съхранява в НБКМ в София, като селище в Горна Тракия е посочено „град Базар-и Татар Йенидже, спадащ към Филибе”, т.е. Пазарджик е отбелязан като град - 13 години преди 1485 г. Авторът посочва, че в своята „История на Османската империя” (изд. през 1827 г.), ориенталистът Йозеф фон Хамер предлага като начало на Пазарджик 1418 г. Според Хамер „на нея (на татарската колония на Миннет Бей) се дължи основаването на града, разположен на пътя между Филипополис и Константинопол, съвсем близо до първия от двата града, наричан до днес Татарбазаръ, т. е. пазар на татарите”. Татари наистина са депортирани в Горна Тракия, но в района на днешното село Конуш (Асеновградско), т. е. на югоизток от днешния Пловдив и доста отдалечено от днешния Пазарджик. Бойков отхвърля и възможното предположение, че номади от Сарухан (Мала Азия) през 1395 г. са поставили началото на Пазарджик: „Въпреки факта, че Септември и Пазарджик отстоят недалеч един от друг, обстоятелство изкушаващо изследователят да предположи, че Саруханските юруци биха могли да основат Пазарджик; тази възможност би трябвало да се отхвърли категорично. Както бе заявено в самото начало, името на Татар-Пазарджик подсказва, че в неговото основаване трябва да се търси значимата роля на определена татарска група. Номадите от Сарухан, предвождани от Паша Игит, в никакъв случай не са били татари”. Всички аргументи, които привежда Григор Бойков, му дават основание да посочи друга година за начална от съществуването на днешния Пазарджик. Ползвайки наративни източници, принадлежащи на историци като Кемалпашазаде и Халкондил, той се съгласява с румънския изследовател Аурел Дечей, който твърди: "... Актав и тюманът му (военна единица от десет хиляди конника), се прехвърлят в Румелия през 1398 г.” Според Бойков става дума за голяма татарска колония, която начело със своя предводител Актав се прехвърля от Кримско-Приднестровската област в Пловдивското поле, като част от нея се установява на мястото на днешния Пазарджик. Бойков убедено твърди, че османотурските регистри от XV и XVI в. потвърждават неговата гледна точка. В регистъра от 1472 г. например е отбелязано и селището Актав. Това име на селото, локализирано на североизток от днешния Пловдив, фигурира в османотурска военна карта дори през 1881 г. Утвърдил се като важно средище на Диагоналния път, свързващ Европа и Азия, на запад от големия град Пловдив и в близост до него, в първите три века (XV, XVI и XVII в.) от своето съществуване, Татар-Пазарджик остава предимно мюсюлмански град. В този контекст, показателно е заглавието на статия на Махиел Кийл, нидерландски историк на Османската империя: „Татар-Пазарджък. Развитието на един османски град в Централна България или историята на това как българите превзеха Горна Тракия без нито един изстрел 1485-1874”. Кийл погрешно приема като начална за Пазарджик митологичната 1485 година. Началото обаче на заглавието, което той поставя на статията си, наистина е показателно.
Батак www.bg-tourinfo.com Лимфна дисекция
През времето на османското владичество Пазарджик се споменава от много пътешественици като голямо и богато селище, пазарен център и оживено занаятчийско, търговско и транспортно средище. През ХVІІ и ХVІІІ в. градът се развива като пристанище - склад на река Марица за зърнени храни, ориз, вино, дървен материал от Родопите и желязо от Самоков. Марица днес дели града на две зони - жилищна и промишлена. Реката е била много по-пълноводна от днес и е била използвана като воден път, по който със салове се извозвали стоки за Одрин и Цариград. Градът е изграден край бреговете на три реки - Тополница, Луда Яна и Марица. Началото на водоснабдяването в Татар Пазарджик се поставя през 1748 г. с хващането на изворите при село Ивайло на 5 км северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до чак до 1930 г. След татарите-стражи, в града се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на XVII в., когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чумата и холерата. От средата на XVI в. в града започват да се заселват и българи-християни от околните села, които преди това го посещавали само за пазар. През втората половина на XVI в., когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“. Тук се създава първата българска махала – Вароша. През втората половина на XVII в. Пазарджик продължава да се развива в северна посока; вероятно тогава се създава и голямата българска махала „Чиксалън“, където впоследствие е построена църквата „Свети Архангел“. Югоизточно от града, от 30 юни до 15 август се провеждал т.нар. Марашки панаир. През първата половина на ХІХ в. населението се занимавало със зеленчукопроизводство, земеделие, животновъдство. Занаятчийството е в разцет. Занаятчийското и търговското население съставлявало 70% от цялото население на града. През Възраждането Пазарджик е важно духовно средище на българщината. Най-значителна фигура в духовното развитие на Пазарджик в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век е епископ Дионисий Агатоникийски – висш духовник, патриот, народен будител. През 1823 г. той построява със собствени средства сграда и открива обществено килийно училище. През 1842 г. с общото съгласие на еснафските организации, в града е изградена двуетажна сграда за училище. През 1845 г. се поставя началото на новобългарското светско училище в Пазарджик. Три години по-късно е открито и девическо училище. В Пазарджик е роден и работил и първият български краевед Стефан Захариев (1810 – 1871). През 1870 г. във Виена е издадено неговото “Географико–историко–статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, в което са поместени изобилни материали за географията, историята и археологията на Пазарджишкия край.
www.ralev-dental.bg Имплантология Рила
През 1859 г. в Пазарджик се празнува за първи път празникът на Св. св. Кирил и Методий. Жителите на Пазарджик водят енергична борба за църковна независимост и през 1859 г. отхвърлят властта на гръцката патриаршия. Главни деятели на църковната борба са Стефан Захариев, Кара Никола Ангелов, Станислав Доспевски и др., като Ст. Захариев е ръководил църковната борба и в източните краища на Македония, Неврокопско, Драмско, Серско. През 1862 г. в Пазарджик се основава читалище “Виделина”, а през 1870 г. – женско ученолюбиво дружество “Просвета”. През същата година Константин Величков, Яков Матакиев и др. поставят основите на театралното дело в града с представлението “Многострадална Геновева” в читалище “Виделина”. В периода 1874 – 1876 г. Величков ръководи съвместно с Иван Войводов театрална трупа и представят пиесите “Иванко” от В. Друмев и “Разбойници” от Фр. Шилер. През ХVІ в. в Пазарджик се построяват и големи обществени сгради – Ески джамия, Паша хамам, Куршум хан и др. Архитектурният облик на града се оформя през Възраждането. Построени са много възрожденски къщи по подобие на пловдивските. През 1869 г. Левски посещава за първи път Пазарджик и основава революционен комитет с председател Георги Консулов. През м.февруари 1876 г. Г. Бенковски възстановява революционния комитет с председател Яков Матакиев. Пазарджик не въстава през април 1876-та, но помага значително за организирането на въстанието в околните селища. След потушаването му пазарджишките обществени деятели се грижат за пострадалите и изпращат петиции до Великите сили за закрила на българското население. След освобождението на града от войските на ген. Гурко на 14 януари 1878 г., местното население се включва активно в борбата за Съединение. Градът дава изтъкнати личности – деятели в изграждането на Съвременна България. След 1878 г. занаятчийството в Пазарджик запада. Градът се развива като пазарен и важен транспортен и търговски център на богат селскостопански район. Фабричната индустрия се заражда около 1888 – 1890 г., когато са построени оризарна, мелница за брашно и работилница за манипулиране на тютюн за износ. Пазарджик получава славата на град на ориза, конопа, виното, тютюна и зеленчуците. През 1930 – 1947 г. градът е селскостопански промишлен център с развита хранително-вкусова, каучукова, дървопреработваща, текстилна, керамична и картонажна промишленост. Съкровищата от селата Лесичово, Равногор и Црънча са различни по характер и датировка, но доказват космополитността на Пазарджишкия край в миналото; важността на областта като търговско средище; дом на развити култури и знатни родове. Съкровището от пазарджишкото село Равногор е открито през август 1987 г. от покойния вече археолог д-р Георги Китов при проучване на могилен некропол в местността Чемериката. Съкровището се датира от II - I в. пр.Хр. Експонирано е в редица западноевропейски държави - Швейцария, Белгия. Състои се от накити, колан и 21 венециански гроша на дож Тиеполо (1226-1249). Различните части на съкровището са сребърни с позлата, с изключение на прочелник, който е без позлата. Съкровището от Лесичово е намерено през 1977 г. при изкопни работи за телефонен кабел в землището на селото. В него има 13 накита, тасче, златарски припой и 5 сребърни мъниста. Край пазарджишкото село Величково са намерени и прословутите монети на дероните, които са единствени по рода си в света. Една от тях се съхранява в пазарджишкия музей. При разкопки на селищна могила Юнаците археолози откриват вероятно най-старото злато в Европа - миниатюрно мънисто с тегло 15 сантиграма, което е с около 300 г. по- старо от златото, намерено във варненския некропол. Могилата се намира само на 3 км. от Пазарджик. Според археолози там се е намирал и един от най-ранните градове в Европа, възникнал през 4700-4600 г. пр. Хр., наречен още от тях Града на птиците.
Рилски езера Отовишки връх Избелване на зъби
Пазарджишкият регион е пропит с легенди и артефакти от отминали времена. Той е едно много добро място за разходки и туризъм, в което са сплетени природни и исторически забележителности.
- Твърдини в България много, но уникалното за крепостта "Перистера", разположена на хълма "Света Петка" край Пещера, са двете нейни ъглови кули - източната и южната. Те са едновременно кули и църкви. Няма друга крепост от такъв тип у нас. Нейното име - Перистера, от гръцки, означава гълъб, гълъбово място. Споменатото е за първи път от Иван Попов в изследването му "Страници из миналото на Пещера". Както повечето средновековни укрепления, крепостта не възниква на голо място. Комплекс от мегалити заема центъра на цитаделата; той е остатък и принадлежи най-вероятно на тракийско светилище с изсечени скални стъпала. Археолозите намират тракийски погребални урни с формата на саркофаг, каквито липсват при повечето тракийски погребения, монети, сечени от император Тиберий II Константин (578-582). При една от монетите съществува само един аналог в света. кръст от Х в., битови и други находки, 28 жилищни помещения, в които е разкрита много керамика, предмети от бита, включително и напълно и частично запазени питоси (делви). По останките от съдържанието в тях, днес е възможно да се установи седмичното меню на гарнизона. В една от кулите е намерена цялата годишна заплата на коменданта на крепостта - 10 солида, открити в дъното на делва за зехтин. Втора, още по-голяма находка съдържа 13 солида. Втори пояс крепостни стени загражда 12 дка. Има и трети, най-външен пояс, като цялата площ на крепостта надхвърля 20 дка. Находките и пластовете разкриват картината за живота в крепостта - множество нападения, две опожарявания, ремонти и укрепвания по време на по-размирни векове. Днес "Перистера" стана дом на Дионисиевите празници" - туристите зарязват лози, берат грозде и дегустират вина. Това е и локацията за пролетния празник на цветята. Хълмът Св. Петка Българска става дендрологичен и археологически парк, Зелен театър на фона на реставрираните крепостни стени. Посетителите могат да запалят свещичка и в двете църкви, съществували още в средните векове - св. Петка и св. Параскева. Влюбените двойки могат да си кажат заветното "да" в крепостта. В двора на някогашния военен обект в подножието на хълма е предвидено да изникне алея на старите занаяти, по подобие на улиците в Етъра. Крепостта пък ще бъде осветена с ефектно нощно осветление и ще се вижда отдалеч. Всеки гост на „Перистера” ще може да облече бойни доспехи, да стреля с лък, да хвърля копие и да научи всичко за стенобойните машини, които преди векове са били гордостта на крепостта. Машините ще бъдат изложени в музея на полиоркетиката. В който и сезон да посетите крепостта, за вас ще има уникална атракция. В деня на св. Петка ще се провеждат литийни шествия на хълма;
Япония Язовир "Карагьол" връх Калин Мальовица
- Баташката „Св. Неделя“ – църквата на страданието. По време на Априлското въстание, ролята на батачани била да заемат складовете в околните селища и да осигурят провизии на въстаниците, да блокират важните пътища и така да попречат на османските войски да получават провизии. Но те се оказват безсилни пред Ахмед ага Барутанлията, предвождащ турския башибозук. Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората, предавайки му оръжията си. Той обаче дава клетва, която впоследствие потъпква. Веднага след предване на оръжието, башибозукът започва да избива без жалост деца, жени, бебета, възрастни. Отначало са поставени дръвници в Богдановата къща. Започва масово клане. Образували се грамадни купове: от една страна - човешки тела, от другата - отрязани глави. При настъпилата паника някои хора успяват да избягат; други се крият в къщите си, в училището и църквата. Разказ на очевидец – съпругата на кметския син Ангел Керелов, Босилка - описва убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов. Най-тежкият момент настъпва в Баташката църква „Св. Неделя“, където хората са затворени в продължение на 3 дни, без храна и вода. През тези три дни стрелбата не спира нито за миг. Църквата е претъпкана с хора, като много жители на селото се крият в двора, защитен от висока каменна стена. Вътре нямало вода. За да наквасят устните на жадните си рожби, майките използват зехтина от кандилата пред иконите, а когато свършва, започват да квасят устичките им с кръвта на избитите. По-късно започват да копаят с голи ръце, за да намерят подпочвена вода. Днес ясно се виждат следите от ноктите им. Сутринта на 3 май, башибозукът прониква в двора на църквата. Входната врата на храма не поддава, „задръстена“ от хора, намиращи се в църквата. В началото башибозукът пуска пчели с кошери и запалена слама с газ, но хората не отварят вратите. Поради недостиг на кислород, много от тях загиват. Някои от нападателите се опитват да проникнат в църквата през покрива, но не успяват. Накрая, обезумели от отчаяние, българките отварят черковната порта и молят за милост. При вида на немощните дечица турският башибозук избива по особено жесток начин малките, набичвайки ги на ятаганите. Оцеляват само онези, които се съгласяват да приемат исляма. Всички други са обезглавени. В края на 1876 година Макгахан пристига по българските земи като кореспондент, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят, дали на Балканите наистина се извършват зверства, или информацията е преувеличена. След пристигането си, журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. В крайна сметка, той разобличава Османската империя, като акцентира особено върху баташките зверства. Къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се криели, са изгорени. Училището е окъпано в кръв и огън. Около 200 души са изклани по особено мъчителен начин, а останалите, криещи се под пода, много от тях - деца - са изгорени живи. По-късно местата на клането са описани в репортажите на Макгахан. Той предава цялата информация на вестник „Дейли Нюз“, като така разобличава Османската империя, акцентирайки особено върху баташките зверства. Няколко месеца след кланетата, турската власт се опитва да прочисти труповете, оставени да гният без гроб. Запалва църквата „Св.Неделя“, но поради това, че е изградена изцяло от камък, тя не изгаря. А пръските кръв по стените и тавана й, въпреки варосването, избиват и стоят и до днес. Кланетата, описани в рапортите на Магкахан, Скайлър и Церетели, шокират целия западен свят;
- Пещерата Снежанка, която е труднодостъпна - до нея може да се стигне само по стръмна пътека - е разположена в Баташката планина в Западните Родопи; на 5км от град Пещера. Според мнозина, градът носи това име тъкмо заради многото пещери наоколо. Открита е на 3 януари 1961 г. от група алпинисти. Около 800 м дълга еко-пътека води до входа на Снежанка, в която могат да се видят едни от най-красивите ледникови форми на повече от 3.5 млн години. Пещерата е сравнително малка - дълга е едва 145 м. Поддържа постоянно температурата от 8°С. Снежанка е сред 7-те най-големи благоустроени пещери в България. Има над 600 000 сталактита и не случайно е наричана подземен дворец със своите няколко изключително красиви зали. „Залата на виметата” - наречена така заради формата на големия брой сталактити, „Голямата зала” (тук са открити глинени съдове, останали от древните траки, населявали пещерата), „Музикалната зала” (кръстена е така, защото притежава невероятна акустика), са свързани със „Срутището”, над което минава мост. По пода на пещерата посетителят ще види пътечки от пещерни перли и оазиси от лунно мляко (бели отложения по скалите). Във „Вълшебната зала”, която е изградена от снежнобял кристал, природата е създала фигурка, оприличавана на приказната героиня “Снежанка”, която дава името на пещерата. До нея се стига по тесен, тайнствен проход, дълъг около 25 м. Той е обсипан с пищна украса от мраморно бели сталактити. В тази невероятна зала пред зрителя се разкрива царството на Снежанка и седемте джуджета. Сред изобилието от изящни синтрови образувания се откроява фигурата на приказната героиня и снежнобелия балдахин на леглото й. По своята пищност и красота, Снежанка е поставена сред 4-те най-красиви български пещери – Магурата, Ледника и Съева дупка. През 1979 г. Снежанка е обявена за природна забележителност. Годишно пещерата се посещава от над 10 000 души. Пещерата Снежанка с право се гордее с най-красивите ледникови форми, които се срещат в България;
- Къщите-музеи в Панагюрище. Историческият музей. Представена е експозиция, организирана като музеен комплекс (самостоятелна експозиционна зала за изложби; Джунова къща; Дудекова къща; Синя Хаджидимитрова къща; Бяла Хаджидимитрова къща) и почти изцяло е посветена на Априлското въстание и на Възраждането. Историческият музей има отдели, посветени на археология, етнология, българските земи през XV - XIX век, нова и най-нова история, Панагюрско съкровище, природонаучна сбирка, занаяти и други. Дудековата къща е уредена с етнографска експозиция, пресъздаваща градския бит във възрожденския дом. Къщата е построена в периода 1853-1856 г. Била е собственост на търговеца Петър Дудеков, убит от османците при потушаване на Априлското въстание. Реставрирана през 1990-1996 г. Дудековата къща е точно до Историческия музей и е исторически и архитектурен паметник от епохата на Възраждането. Тутевата къща е свързана с обявяването на въстанието на 20 април 1876 г. Построена е в периода 1873-1874 г. Собственик е бил Иван Тутев, заможен гражданин на Панагюрище, участник в революционното дело. Къща-музей Марин Дринов представя живота и делото на бележития български историк, професор и общественик Марин Стоянов Дринов. Къща музей Райна Княгиня е в Списъка на 100-те национални туристически обекта. Тя е със запазена възрожденска архитектура. В двора се намира гробът на героинята, която е ушила знамето на Априлското въстание - Райна Княгиня. Днес на първия етаж е представена експозиция за живота и делото на тази велика жена. Храм "Свето Въведение Богородично" е изграден през 1818 г. Величествен с големите си мащаби за своето време. Църквата "Св. Георги" е в центъра на града. Изградена е през 1856 г. Мемориален комплекс "Априлци" е издигнат в чест на 100-годишнината от Априлска епопея, благодарение на Димитър Даскалов, професор Величко Минеков, професор Секул Крумов и архитект Богдан Томалевски. На историческия хълм "Маньово бърдо";
Връх Вихрен Успеваемост при базалните импланти Ендодонтия
- Историческият музей в Пазарджик. Регионалният исторически музей в Пазарджик е сред най-авторитетните музеи в страната. Във фондовете му се съхраняват над 75 000 културни ценности; някои от които са експонирани в САЩ, Япония, Канада, Германия, Франция, Норвегия, Испания, Италия, Дания, Швейцария и др. Пръв Стефан Захариев осъзнава необходимостта от проучване и съхраняване на историята на този край. Като владишки наместник на Пловдивския митрополит в Татар-пазарджишката кааза и представител на църковната община в града, той посещава 113 селища и грижливо събира ценни сведения с исторически и етнографски характер, като ги обобщава в своя труд „Географико-Историко-Статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза с една харта и таблица на различни стари памятници“, отпечатан през 1870 г. във Виена. Към читалище „Виделина“ Захариев създава значителна сбирка от монети, археологически паметници, църковни ръкописи и документи. Първото решение за създаване на музей към читалище „Виделина“ е взето на общо събрание на настоятелството от 22 юли 1907 г. по предложение на Илион Стамболиев. От протокола е видно, че към читалището вече има определена стая за музей и дори са изложени някои предмети. Начинанието от 1907 г. обаче остава без съществени резултати очевидно поради липса на средства. На 28 януари 1911 г. 16-то ОНС приема Закон за старините. На 24 февруари читалището отново решава „да се турне началото на музея“ и определя за уредник д-р Ил. Матакиев. В няколко поредни заседания през декември се изменя читалищният устав, като се вписва нов чл. 3, според който се урежда музеят. Така на 13 декември 1911 г. музеят в Пазарджик официално започва своята дейност. През войните (1912-1918 г.) активната културна дейност на читалището спира, а уредникът д-р Матакиев участва и в трите войни като военен лекар. В първите следвоенни години настъпва подем в развитието на музейното дело в Пазарджик. През 1923 г. читалищният деятел Иван Войводов дарява на читалище „Виделина“ личната си библиотека от 741 книги и нумизматичната си сбирка от 316 монети. Съставена е комисия, която да изготви устава на Археологическото дружество, който е приет на 23 март 1924 г. Според него Археологическото дружество се нарича „Бесапара“, а музеят – „Иван Войводов“. За за уредник на музея е избран Тодор Мумджиев. На 16 юни 1924 г., на читалищния празник „Св. Дух“, на общоградско тържество, в една от стаите на читалището, е открита експозицията на музея „Иван Войводов“. Във фондовете на музея постъпват хиляди документални и веществени паметници, много от тях уникати, въз основа на които се изгражда по- късно екпозицията на Общия народен музей. Археологическите, етнографските, историческите, географските проучвания често се предоставят на утвърдени специалисти в своята област. Видни български учени посещават музея с научна цел – проф. Г. Кацаров, проф. Б. Филов, проф.д-р Ив. Велков и др., които публикуват у нас и в чужбина постъпилите за съхранение в сбирките културни паметници. По-интересните новооткрити музейни старини са оповестени в местния печат под надслов „Археологически вести“ и „Музейни старини“. Само година след като поема ръководството на музея, Константин Христович успява да го обогати с около 1400 старини, от които над 1100 монети и банкноти. Интерес предизвиква оброчната плочка на Асклепий от все още непроученото светилище при Хайдушкото кладенче край с. Баткун, изящна мраморна глава на богиня от с. Блатница, мраморни оброчни плочки на тракийския конник от с. Калугерово и от с. Мало Конаре, бронзова старогръцка монета, медал от с. Хаджиево на победител в Олимпийските игри в античния Пловдив, дълъг железен тракийски меч от местността „Хисаря“ край с. Цар Асен, златарски сандък с много чекмеджета, подарен от Елена Лулчева и редица книги. През юни 1936 г. Константин Христович и Димитър Цончев – директор на Пловдивския музей и библиотеката, правят обиколка на склоновете на Родопите, като регистрират няколко тракийски светилища и паметници, свързани с религията на траките. Обхождат средновековната крепост Баткунион и я предлагат на Народния археологически музей и Министерството на народното просвещение за проучване. Събират сведения за манастира „Св. Петър и Павел“, данни за живота и творчеството на Станислав Доспевски – рисувал в манастира, за дейността на Васил Левски и скривалището в манастирските подземия, където се е срещал с дейци на местните комитети. През 1936 г., след ремонт, музеят е преместен в обширна зала на втория етаж на читалище „Виделина“. През 1937 г., благодарение на щедри граждански дарения, съдействието на градската и околийската управа, уредникът обогатява музея с ценни за науката старини. В сбирките постъпват археологически находки, нумизматични колекции, оръжие, накити, сахани, тасчета, тепсии, съдове, тефтери за занаятчийските сдружения, медали, фотографии, портрети, картини. Откроява се уникалното монетно съкровище от с. Величково, единствено до сега в света по своето съдържание. Това са 10 сребърни монети от тракийското племе Дерони, датирани от V век пр. Хр. В резултат на усилията на проф. Тодор Герасимов, то става достояние на науката, тъй като племето Дерони е непознато от други исторически извори. През 1938 г. музей „Иван Войводов“ има следните отдели: Археологически, Нумизматичен, Етнографски, Възраждане и Художествен. Изразходва сумата от 10 000 лв., получена като помощ от Археологическия институт в София, Популярна банка и Градската община. Помещението се оказва неудобно за непрекъснато увеличаващия се фонд. От Васил Миков от Археологическия институт и музей при БАН-София и Димитър Цончев, директор на Народна библиотека и музей – Пловдив, се поставя началото на системни археологически разкопки в Пазарджишкия край. На 7 септември 1939 г. В. Миков предприема разкопки на селищната могила край с. Юнаците. Първоначално работи с 18 души в продължение на 23 дни. Установява, че могилата е била обитавана през 5 епохи и определя, че от всички селищни могили в България, тя представлява най-голям интерес. По същото време, със заповед на министъра на народното просвещение и средства от фонд „Пловдивска област“, Д. Цончев в продължение на седмица извършва разкопки на тракийското селище на Асклепий Зимидренски от II-IV век при Хайдушкото кладенче край с. Баткун. К. Христович продължава да настоява устно и писмено в местната преса, пред обществото, читалищното настоятелство, общината, народните археологически музеи в София и Пловдив, както и пред министерствата за „отпущане на специално помещение, пригодено за нареждане и излагане на ценните ни музейни сбирки“. Той съзнава, че преустройството на Неновата къща и уреждане на съвременен музей, надхвърлят възможностите на читалище „Виделина“ и предлага на споменатите по-горе институции: „читалищният ни музей… трябва да се прехвърли и стане собственост на самата Градска община. Само тогава можем да имаме подреден градски музей”. К. Христович предлага от началото на 1943 г. към музея да се назначи платен музеен чиновник – Владо Фучалов, дотогавашен библиотекар на читалищната библиотека… „високо културен и запознат доста с музейните работи… който под мое ръководство да реди и подрежда, посреща и изпраща посетителите на музея”. До 9 септември 1944 г. Археологическият музей „Ив. Войводов“ при читалище „Виделина“ има пет отдела: Общоархеологически, Географо-природен и земеделски, Етнографски, Художествен и Градски архив. Уредникът съобщава, че от октомври 1944 г. музеят е преместен и се помещава в малка читалищна зала от около 50 кв.м., долепена до самата стена и прилича на „вехтошарски магазин”. Годишният бюджет е 8-10 хиляди лева във вид на помощи, отпускани от читалището и Градската община. Длъжностите уредник и помощник-уредник са безплатни. На 1 октомври 1946 г. е разкрита нова музейна експозиция в къщата на Йордан Ненов, дарена от дъщеря му. Представени са сбирките – античност, средновековие, възраждане, Априлско въстание, нумизматика, градски архив и занаяти, като е отделен кът за Константин Величков и стария Пазарджик. Няколко картини със сюжети от стария Пазарджик са представени в музея, а другите остават в специална зала в читалището, определена за постоянна картинна галерия, която ще носи името на Станислав Доспевски. Читалищният характер на музея не му позволява да се развива с темповете на тогавашното музейно дело в страната. Това става по-късно с одържавяването на по-значителните музейни сбирки, сред които е и музеят към читалище „Виделина“ – Пазарджик. През 1980 г. музеят и градската галерия „Ст. Доспевски“ се местят в нова сграда, в центъра на града. Откриването е осъществено на специално тържество под патронажа на Людмила Живкова. Преминал през етапите на любителско дело на патриотично настроени българи, утвърдил се като читалищен музей, развил се като държавен културен институт със статут на Околийски, Окръжен и Регионален, днес музеят заема значимо място в националната музейна система. Постоянната експозиция на музея е представена в различни по своя характер и обхват на време зали. Обхваща голям период от време – от праисторията до новата българска история. Етнографската експозиция е обособена в автентична възрожденска къща, а родната къща на Константин Величков представя живота и дейността на видния пазарджиклия. В зала „Археология” посетителите могат да видят разнообразни образци на материалната и духовна култура на Пазарджик и региона: модел на жилище, антропоморфни и зооморфни керамични съдове от неолита и халколита, богата идолна пластика, култови предмети, антични, средновековни и западноевропейски монети, оръжия, накити и една от най-богатите колекции на оброчни плочи на Тракийския конник. Зала „Възраждане” представя Пазарджик и региона през епохата на Българското възраждане и участието на населението в националноосвободителните борби и Априлското въстание ( 1876 г. ) до Освобождението през 1878 г. Експозицията е изградена от оригинали, представящи богатите колекции във фондовете на музея: оръжие, монети, вещи на занаятчийските сдружения, старопечатни книги. Над 200 оригинални експоната организират тематичните центрове на експозицията-икономическо развитие на Пазарджик като стоково тържище; борба на населението за самостоятелна българска църква, за българска просвета и образование, за национално освобождение. Зала „Нова история” е организирана в три отделни, но взаимно свързани зали. В първа зала са представени важни за Пазарджик личности, част от органите за местно самоуправление след Освобождението. Централната част от експозицията е посветена на най-известните исторически и архитектурни паметници в града в ново време – църквата „Св. Богородица” и Старата поща. Показани са и планове на града от началото на XX век, дело на видни пазарджишки архитекти. Във втора зала са представени някои традиционни занаяти, характерни за града – шивачество, въжарство, шапкарство, кошничарство, тенекеджийство и др. Отделено е и особено внимание на селското стопанство, което е представено с много снимки, документи и оригинални материали, които дават представа за начина на селскостопанското производство през миналия век. Трета зала е посветена на училищното дело. В експозициите са представени културно-просветните, спортни и благотворителни дружества и организации в града, дело на местната интелигенция. Представени са и важни за Пазарджик творци, с особено значение за културния живот- писатели, поети, художници, журналисти, музиканти и др. В лапидариума на музея (външен и вътрешен) хронологически са експонирани находки, които не са включени във вътрешната музейна експозиция: статуи, пътни колони, жертвеници, култови фигури от камък. Показани са и архитектурни елементи – бази, капители, колони, архитрави. Етнографската експозиция е подредена в най-голямата жилищна сграда в Пазарджик от епохата на Възраждането, построена през 1850 г. в стила на пловдивската възрожденска барокова къща. Собственикът Никола Христович е бил богат пазарджишки търговец. Обявена е за национален архитектурно-художествен паметник на културата. Етнографската експозиция представя богатството и разнообразието на традиционната народна култура от България, която обхваща части от най-българските етнографски райони: Тракия, Средногорието и Родопите. Във фонда на отдел „Етнография“ са събрани и съхранени ценни свидетелства за бита, поминъка и духовната култура на пазарджишкото население. Те оформят 15 колекции: предмети от градския бит, облекла, занаятчийски инструменти и произведения, уреди за обработка на земята и за дърводобив, архитектурни детайли, народни музикални инструменти, предмети на народната култура. Родната къща на Константин Величков (1855 – 1907) е превърната в експозиция към Регионален исторически музей - Пазарджик. Сградата е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник на културата от национално значение. В експозицията са възстановени интериорите в къщата. Богатата фотодокументална част разкрива семейната среда и личността на Величков, приноса му в българската история и култура като видна възрожденска личност, просветител, активен участник в национално-освободителните борби, политик и държавник в следосвобожденска България, писател, преводач, художник. Музеят е едно от утвърдените средища за културни прояви и чествания. Традиционните Величкови дни заемат значимо място в културния календар на града. Обект на музея е и селищна могила Юнаците, с. Юнаците, Пазарджишко. Резултатите от 40-годишните археологически разкопки на селищна могила Юнаците са изключително важни за праисторическата наука. Разкрити са нови сведения за структурата на селищата, домостроителството, икономиката, духовния живот и погребални практики на най-древните обитатели на могилата, живеели тук в продължение на няколко хилядолетия през халколита и ранната бронзова епоха. Музеят е бенефициент на множество национални проекти и партньор на различни институции по проекти на Европейския съюз. РИМ-Пазарджик организира периодично Международни и Национални конференции, кръгли маси, симпозиуми. В сградата на музея е създадена достъпна среда за хора с увреждания. На Учредителното събрание на Сдружение „Български музеи”, проведено на 30 ноемвр и 2012 г. в град Русе, Регионален исторически музей – Пазарджик, представляван от своя директор Борис Хаджийски, е избран за председател на Управителния съвет на сдружението. Три години по-късно, на 26 ноември 2015 г., РИМ – Пазарджик е избран за председател на УС за втори пореден мандат, а на 30 ноември 2018 г. – за трети мандат. Членове на Сдружението към 31 август 2021 г. са 126 национални, регионални, общински и частни музеи;
Протезиране върху базални импланти Бета - лактамни антибиотици Лимфна система
- Фотинският водопад е красив водопад по поречието на Фотинска река до село Фотиново, което е в близост до градовете Пещера и Батак. Малката, но пълноводна река преминава през скали, като оформя 3 пада, най-големият от които е около 16 м. Водопадът е трудно достъпен, но много красив. До него се стига за около 1 ч. нормално ходене, като от село Фотиново (в долната му част от Джамията) тръгва път, който следва реката. В началото реката е отдясно; след около 20 мин. ходене се преминава мост и реката остава отляво. По пътя може да се отседне на беседка, построена на малко хълмче. След като реката е останала вляво, се продължава по пътя, който се изкачва; реката остава долу в дерето. От малка площадка вляво от пътя, се виждат скали - там в подножието на скалите, се намира водопадът. Като ориентир може да се използва и шумът на падащата вода. Село Фотиново се намира в Северозападните Родопи, източно от Баташки снежник; на двата бряга на Фотинска река; на 10 км от Нова махала, на около 24 км от Батак;
- Природонаучен музей Плиоценски парк Дорково, както идва и от самото му наименование, е в близост до село Дорково, Пазарджишка област. През 30-те години на ХХ в., местен учител на име Манол Чолев обръща внимание на открити останки в района около селото. Половин век по-късно, през 80-те години, група геолози откриват фосилното находище. В периода 1985-1987 г. се провеждат българо-френски палеонтологични разкопки. Те продължават 3 години и разкриват най-богатото находище на останки от овернски мастодонт в света и едно от най-богатите на фосилни животински останки ранноплиоценски находища в Европа. Част от намереното по време на разкопките е предадено за реставрация във Франция и върнато в България. Заради откритото струпване от кости, се заражда и идеята за откриване на Палеонтологичен музей. Той отваря врати на 19 септември 2013 г. Открити са останки от бивни, кътници и части от скелети на над 30 вида гръбначни животни – над 600 кости на едри бозайници – мастодонти, трипръсти коне хипариони, редки маймуни, лъвове, саблезъби, тигри, елени, носорози, гризачи, бозайници, които се хранят с насекоми. Костите на маймуните мезопитек и долихопитек са поредното голямо откритие. Забележително е и откритието на костните останки на родопския глухар и плиоценската балканска патица. Находището край село Дорково, местността Елин камък, е обявено за природна забележителност. То е най-голямото на Балканския полуостров. Сградата на Природонаучния музей Плиоценски парк Дорково, е с цилидрична форма и е изградена от метал. Куполът е стъклен, с площ 300 квадратни метра. През 2013 година сградата на музея е обявена за “Сграда на годината”;
- Пещерата Лепеница - Дионисиевата пещера, се намира в землището на община Ракитово, Пазарджишка област, под връх Сютка. Тя е мраморна пещера на три етажа, която е част от Родопския карст, и е дълга около 2 км. До нея може да се стигне от Ракитово и от Велинград. Лепеница е хоризонтална пещера. Тя е обявена за природна забележителност, но в нея се допускат посещения до 600 м. по втория сух етаж. Пещерата не е благоустроена, а само е обезопасена, поради което в нея се влиза само с екипировка (ботуши, каска, челник) и водач. Влизането става на малки групи до 10 човека. Поради изисквания за безопасност, не се допуска влизането на посетители с проблеми в опорно-двигателния апарат или други специфични заболявания и на деца под 7 години. Почти всички, посетили Лепеница, особено децата, завинаги стават приятели на пещерите и любители на подземния свят. Не може да се забрави величието на подземната река, залата със звездното небе, разнообразието от тигрова кожа, крокодила, водопадите, иконата с Богородица, залата с младоженците, наклонената кула от Пиза, сталактонът с цепката, камината, пеещите драперии, звукът от камерната зала, залата с гвардейците, езерата… Лепеница е местообитание на 24 вида организми, от които 18 вида троглофили и 6 вида троглобионти. Сред троглофилите най-интересни са прилепите. Три от троглобионтите (Бръмбърчето на Буреш, паячето на Дренски и стоножката „Лепеница”) са уникални – от целия свят се намират само в тази пещера;
- Къща музей „Константин Величков“ е роден дом на най-видната личност, която Пазарджик дава на българското Възраждане – Константин Величков (1855-1907). Сградата е построена през 1850 г. и е обявена за архитектурно-художествен и исторически паметник на културата от национално значение. В дома са възстановени интериори с традиционната възрожденска уредба. Може да се разгледа рождената стая на Величков, работната му стая с изписани стени и алафранга. Запазена е и стаята, в която най-голямата сестра на Величков – Теофана, ушива знамето на пазарджишките въстаници през 1876 г. Като семейна реликва е съхранена икона Ерусалимия от 1856 г. Оригиналните материали и богатата фотодокументална експозиция разкриват народополезната работа на Величков като забележителен общественик, просветител, активен участник в национално-освободителните борби, политик и държавник в следосвобожденска България, писател, преводач и художник. Показана е единствената запазена вещ на писателя – орден „Св. Александър“ V степен за изключителните заслуги на Константин Величков към българската история и култура. Експозицията представя и документи на комитета „Константин Величков“, създаден с цел издигане паметник в родния град и издаване литературното наследство на бележития пазарджиклия;
- Тракийският хероон на племето Беси, се намира между селата Огняново и Исперихово, на територията на Пазарджик. Хероонът представлява заградено място, което се използва за гробница или светилище на герой и е засипан с могила от пръст. Хероонът все още не е датиран. Крагът му е с диаметър 30 м, а стените имат дебелина около 85 см;
- Баткунският манастир "Св. св. Петър и Павел", е единственият родопски манастир в Пазарджишка област. Разположен е в северните склонове на рида Каркадия от Баташката планина, в полите на Западните Родопи. Отстои на 12 км югозападно от Пазарджик, недалече от село Паталеница и на 3 км от село Баткун. По тази причина манастирът е известен още като Баткунски. В църквата „Св. Димитър” в село Паталеница била намерена мраморна плочка с гръцки надпис, според който се предполагало, че манастирът е възникнал през Средните векове и по – точно през ХІ-ХІІ в. Има хипотеза, че светата обител е била построена върху основите на стар езически храм. При разкопки в района пък са намерени стари римски монети. В близост до манастира се намират и останките на древния град Баткунион. За периода от ХІ в. до ХІV в. светата обител е играла важна роля на духовен център, докато не започнало насилственото помохамеданчване на българското население в Родопите. Манастирът бил свидетел на събитията от „Време разделно” през ХVІІ и ХVІІІ в. За първи път той бил опожарен и разрушен през 1657 г. Тогава баткунската света обител била сред 33–те манастири, които заедно с 218–те църкви между Костенец и Станимака (днешния Асеновград) били сринати до основи. След това манастирът бил отчасти възстановен, но върху него през 1774 г. било извършено второ нападение от страна на кърджалиите, за което са запазени писмени сведения. За това време напомнят едно старо клепало в двора на манастира и мраморната плоча от старата манастирска чешма с възпоменателен надпис от 1781 г., сега вградена в стената на манастира. Въпреки трудните времена, през ХVІІІ в. тук отново била извършвана активна, духовно–просветна дейност, свидетелство за което е съществуващото към манастира килийно училище. Във втората половина на ХІХ в., няколко години преди Априлското въстание манастирът „Свети апостоли Петър и Павел” бил отново възстановен от местното население, но вече бил с по-малки размери, само с една, каменна църква, завършена окончателно през 1870 г. В този си вид тя се е запазила и до наши дни. Във времето преди Освобождението, обителта давала подслон на много хайдушки войводи, сред които били Тодор Банчев, Бейко Гощанов и други техни другари. Всички те винаги били посрещани гостоприемнo от тогавашния игумен на манастира – йеромонах Герасим. През 1872 г. когато Васил Левски правел обиколка из Пазарджишко, посетил и манастира и основал революционен комитет с представители от селата Паталеница, Баткун, Црънча, Елидере (днес Ветрендол) и Ямурчово (днес Мокрище). Самият Пазарджишки управител Али бей също посещавал и уважавал манастира, защото там той намерил изцерение от болестите си. В периода на комунистическия режим, една от сградите на манастира била преустроена в клиника за душевно болни и дълго време била използвана за такива цели. Днес манастирът представлява комплекс от една каменна църква, жилищни постройки, където са монашеските килии и стопански постройки. Към обителта има и голямо Църковно-земеделско стопанство. Църквата на манастира е по своята същност еднокорабна, едноабсидна и безкуполна, със специфичен градеж на стените, облицована с бигор. Размерите й са дължина – 12 м. и ширина - 6 м. До западната й фасада е долепена голяма камбанария. Има предверие, където се съхраняват ценни икони като „Апостолски събор”, „Св. Георги на кон”, и „Св. Харалампий. Иконостасът на храма е резбован и датира най – вероятно от 1809 г., което се разбира от датировката на една от иконостасните икони – храмовата икона на „Св.св. Петър и Павел”. Той представлява майсторски изпълнена възрожденска творба. Особено красиви са растителните и животинските орнаменти на царските двери. Предполага се, че иконите са изработени от Христо Димитров, който основал Самоковската школа. В манастира през 1867 г. е работил и известният възрожденски зограф Станислав Доспевски. Той изписал четири големи икони – на Св. Богородица, на Иисус Христос, на Св.св. Козма и Дамян и неръкотворния образ на Господ Иисус Христос. Изрисувал също и два портрета, един на игумена, йеромонах Герасим и един на сестра му – баба Лула. Тези два портрета представляват ценни образци на българската възрожденска живопис.Зографът украсил със стенописи и стаята, в която пребивавал и тези стенописи съществуват и до днес. Друга рядка забележителност на манастира, е старата лоза. Игуменът, Архимандрит Василий, живял в обителта повече от 30 години и починал през 1977 г., свидетелствал, че стари лозари, чрез задълбочени изследвания установили, че лозата била на над 500 години и била най-старата на Балканския полуостров. Размерите й били необикновени. Най-фрапираща била дебелината на стъблото й. То имало обиколка 1,10 м. Преди години короната била 70-80 пъти по-голяма отколкото е сега и е покривала целият двор на манастира. Но през 1978 г. силна буря счупила скелето и съборила лозата на земята. Счупил се и най-големият и плодоносен клон. Така размерите на тази столетница значително намалели. Сега в дънера на старата лоза са се развили две нови стъбла, които активно плодоносят. Лозата ражда черно грозде, с твърди зърна, което се използва предимно за приготвяне на вино. Старата лоза е обявена за природна забележителност. Днес светата обител е действаща и отворена за посетители. Манастирът е мъжки, към братството се числят Константийски епископ Яков, който е и игумен на манастира и йеромонах Йоаким. Храмовият празник е на 29 юни, когато се чества паметта на светите първовърховни апостоли Петър и Павел;
Язовирите в България Черно море Кариес
- Катедралната църква "Св. Богородица", построена през 1836-37 г., е символ на Пазарджик. Тя е най-голямата възрожденска църква в България. Нейният дърворезбован иконостас представлява изключителна културно-историческа ценност. Той е дело на майстори - резбари от Дебърско-мияшката школа, каноните на която са следвали и в която са участвали, и местни майстори. Иконостасът е признат за едно от най-високите постижения на българското изобразително изкуство през Възраждането и е под закрилата на ЮНЕСКО;
- Старата джамия „Куршумлу джамия“ в Пазарджик ще бъде ремонтирана. Сградата, която е обявена за паметник на културата от местно значение, е с 356-годишна история; построена е през 1659 г. Минарето на джамията е било най-високо в сравнение с минаретата на останалите две десетки джамии, а отгоре е било покрито с олово, заради което е наречена Куршум джамия. Единствено тази джамия е оцеляла от османския период на Пазарджик, а също така и надписът й, в който се посочва, че е съградена като вечен божи дом на мюсюлманите. В периода на османското владичество в Татар Пазарджик са съградени 20 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град;
- През 1574 г. великият везир Ибрахим паша Дамат построява най-големия турски паметник в Пазарджик – Куршум хан. Разположен е на главния път в града (днес ул. „Константин Величков“). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия; със занаятчийски работилници. Той е сред най-големите куршум-ханове на целия Балкански полуостров. Ханът представлява двуетажна каменна сграда от дялани камъни с оловни кубета, и заема площ от 11 570 m2. Оловните кубета са били характерно покритие за покривната част на доста сгради, поради устойчивостта на оловото на корозия. По тази причина хановете с такива кубета били наричани куршум хан. Турският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70 – 80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан просъществува до Руско-турската война от 1877 – 1878 г., когато е опожарен. След Освобождението е окончателно разрушен; което, гледано от камбанарията на днешния ден, е тъжно събитие;
- Къща музей „Станислав Доспевски” е единственият в България дом - музей на възрожденски художник. Сградата е построена през 1864 г. по проект на Станислав Доспевски от прочутите брациговски майстори, и е в стил характерен за периода на Възраждането. На фронтона й е изписано: ”Притяжание Станислава Д. Доспесково - Самоковца, 1864”. В салона на къщата, Станислав Доспевски рисува стенописи, изобразяващи: “Смяна на стражата пред Императорския дворец в Петербург”, “Площадът на Пушкин в Одеса” и “Протокът “Златният рог” в Цариград”. В дома на Станислав Доспевски са се уреждали първите сбирки на вътрешния революционен комитет и на първото женско дружество в България “Просвета”. През 1945 г. къщата е дарена от втория син на художника - Борис Доспевски. Обявена е за музей през 1952 г., а през 1964 г. - за паметник на културата. Къщата-музей се обединява с Художествената галерия „Станислав Доспевски”. Днес къщата е сред 100-те национални туристически обекта. Станислав Доспевски - с рождено име Замфир (Зафир) Зограф - е син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф, видни представители на Самоковската иконописна школа. Доспевски е един от първите художници с академично образование в България. Художественото му наследство включва икони, портрети, рисунки и стенописи. Станислав Доспевски дейно участва в обществения живот, той е един от създателите на читалище „Виделина” в Пазарджик. Включва се в националноосвободителното движение. Поддържа връзки с Васил Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общи и други революционери. По време на Априлското въстание събира помощи, приютява бежанци и изпраща дописки до европейския печат. Роден е на 3 декември 1823 г. в Самоков. В периода 1835 - 1850 г. работи заедно с баща си при изписването на иконите за църквите „Св. Никола” (1835) и „Св. Неделя” (1840) в Пловдив, като същевременно учи в Пловдивската гимназия. От 1841 до 1846 баща и син Доспевски работят по стенописната и иконописна украсата на Рилския манастир. В 1850 г. заминава за Русия, където се записва студент в училището по живопис, скулптура и архитектура в Москва. Учи в Императорската художествена академия в Санкт Петербург, при проф. Басин и проф. Бруни. За конкурсната работа „Академичен етюд голо мъжко тяло” получава Сребърен медал. През 1856 г. се завръща в Самоков и обучава братята си Никола, Иван и Захари, които рисуват икони из цяла България. В 1858 г. се жени за Мариола, дъщеря на видния пазарджиклия Божко Куюмджията и се установява в Пазарджик. По негов проект си построява къща с ателие, до канала Паша арк в Пазарджик. В 1859 г. в дома на Найден Геров, Станислав Доспевски урежда изложба с икони, която става първата персонална художествена изложба у нас. През 1877 г. е арестуван от турските власти и на следващата година умира при неизяснени обстоятелства в затвора „Мехтерхане” в Цариград;
- Най-дългата пейка в света се намира в Пазарджик, в парк "Остров Свобода". На 1 юни 2011 г. в парка е открита пейката, която кандидатства и за най-дългата в света. На церемонията пристига и екип от Книгата за рекордите на Гинес, но съоръжението не е официално признато за най-дългото, защото има масички между отделните части. Пейката е дълга 1011 метра и на нея могат да седнат едновременно 2020 човека. Официално най-дългите пейки в света са в Полша и Япония. Те са съответно дълги 613 метра и 461 метра. Парк Остров Свобода в Пазарджик е една от най-красивите природни забележителности в региона. Паркът е предпочитано място за разходки, отдих, почивки и развлечения както за малки, така и за големи. По целия парк са изградени пешеходни алеи и велоалеи. От едната страна на парка са разположени паметници и мемориални знаци, а от другата - малък зоопарк. Паркът предлага на своите посетители игрище за футбол, волейбол, тенис на маса, ресторанти, кафенета и др.
Нашата рекламна програма Планини в България Истината за базалните импланти Рила
Часовниковата кула в Татар Пазарджик (днес Пазарджик), е построена през XVIII в., във времената, когато българските земи са били завладени от Османската империя. Гpaдcкият чacoвник бил чacт oт нaй-гoлeмия в бългapcкитe зeми Kypшyм xaн, пocтpoeн пpeз 1574 г. Гpaф Фepиep дe Coвбьoв, посетил града пpeз 1788 г., свидетелства, че чacoвникът e биeл. Кулата оцелява няколко века до 1928 г., когато е разрушена. Твърди се, че е разрушена при голямото чирпанско земетресение през 1928 г. Тогава тя е била на близо 200 години. Циферблатът и механизмът на часовника са били разположени на кота около 8.00 м. Нe e сигурно и няма ясни свидетелства, дали opигинaлната кула e била шecтocтeн, ocмocтeн, двaнaйceтocтeн или с дpyга форма. Най-вероятно е била с форма на правилна призма, издигната върху постамент с форма на паралелепипед. Часовникът бил в ниша, разположена върху пирамидата над постамента. Надпис върху плоча на кулата гласял: „Честният Ибрахим ага Хайрулов ни удостои с направата на този часовник, който бие час по час и весели града“. Била изписана и годината 1154 г. по ислямския календар (1741 г. по Грегорианския) на построяване на часовника. Единствената известна фотография на първата кула е направена през 1923 година от проф. Иван Батаклиев. Има запазена и картина от художника Стоян Василев. До около 1980 г. камбаната на часовниковата кула се съхранявала в училище „Георги Брегов“ в Пазарджик, но за съжаление след това следите й се губят. Плoчaтa c нaдпиca споделя съдбата на камбаната - изчeзнaлa е безследно. На 24 май 2009 г., благодарение на инициативата на „Ротари клуб – Пазарджик“, е поставено официално началото на строителните дейности на втора кула, която да бъде колкото е възможно точно копие на първата. Идеята и проектът са на архитект Христо Герасимов. Новият проект, за чието изработване и издаването на необходимите разрешителни отнема около 7 години, предвижда възстановяване на кулата максимално близо до първоначалния й вид. В метална капсула на времето, зазидана в стените на кулата, инициаторите отправят послание към бъдещите поколения на Пазарджик, както и кратка история на кулата. Осъществяването на проекта става възможно чрез събиране на средства посредством дарителска кампания. В днешния си вид са запазени съхранените каменни основи с височина около 6 м, които се надграждат с клетъчна зидария – редуване на тухли стар формат с плътна фугировка. Над тях се изгражда пирамида с височина 3 м, която осъществява преход към осмостенна призма. В нишата, където е бил оригиналният часовник, са разположени скулптури на покровителите на Пазарджик Св. св. Константин и Елена, изработени от професор Стефан Лютаков. Следва осмостенна призма с височина около 10 м, във вътрешността на която има метална стълба и малки прозорчета (мазгали) за осветяване. На страните на върха на кулата са монтирани 4 швейцарски часовника. Върхът завършва с четирискатен островърх покрив. Цялата кула е с височина 27 м, заедно с гръмоотвода. Часовниковата кула е завършена и е официално открита на 21 май 2010 г. – Деня на Пазарджик. Сградата на Старата поща с часовниковата кула е разположена на три улици.
www.ralev-dental.com Дентална клиника в Пловдив Мраморният първенец на Пирин - Вихрен Карцином на кожата
Едно от традиционните ястия в Пазарджик, които събират край масата цялата фамилия, е тюрлюгювеч. Ястието е с турски произход и оттам се е разпространило в целия Балкански полуостров. По традиция, той обикновено се приготвя в неделя за обяд, когато всички членове на семейството са си вкъщи. Тюрлюгювечът представлява ястие, приготвено с цяло съзвездие от различни задушени и запечени зеленчуци на бавен огън. В различни краища на страната е възможно в него да се слагат късчета месо, яйца, гъби, най-различни подправки, включително люти. Няма универсална рецепта за продуктите и начина им на смесване - всеки готвач приготвя тюрлюгювеча по свое вдъхновение. Обикновено се пече в глинени съдове, понеже такава е традицията, наследена от векове. А и вкусът на ястие, приготвено в такъв съд, е много по-предпочитан от ястия, приготвяни в съвременни алуминиеви или алпака неръждаеми съдове. Тюрлюгювечът е ястие, в което се слага много зехтин или олио и по тази причина той е силно калорична и мазна гозба, която обикновено се "полива" обилно с вино или друг алкохол.
Имплантатни размери - характеристики Зъбни импланти - практическа полза Първична стабилност на имплантите с награпавена повърхност Зъболекар
Има места в Пазарджик, които толкова силно се идентифицират с града, че никой не би могъл да си го представи без тях. Едно от тези места е мостът над река Марица, по който жителите на града, гостите и транзитните преминаващи минават редовно. Първият датиран мост над Марица в Пазарджик, на същото място, е строен през 1693 г. от майстор Никола Караманлията. Интересна легенда е съхранена за него чрез народната приказка „Алиломбуш". Според нея в полунощ на моста се събирали дяволите от ада и уговаряли дяволиите си. Всяка беля - и злостна, и шеговита - била подготвяна там. На моста всеки отчаян несретник можел да продаде душата си, в замяна на подкрепа. През 1794 г. мостът бил препостроен от прочутите брациговски майстори от розов риолит и дърво. Майсторите добре разбирали важността на начинанието за пресичащите реката. По онова време Пазарджишкото поле на север от Марица било покрито с гори, а реката - плавателна. Всички мостове, строени дотогава, били дървени и реката ги отнасяла при честите си прииждания. Построяването на стабилен мост било предизвикателство, с което майсторите от Брацигово се справили блестящо. Решението им било едновременно елегантно и просто — построили здрава каменна основа и покрили моста с дървена конструкция, която лесно можело да бъде възстановена в случай, че бъде отнесена от водата. Сред строителите били Христо Гърнето, Марко Зисо, Михо Копаран, Ванчо Устабаши. Брациговските майстори спазвали традиция, според която, преди да се отвори за използване, мостът трябвало да се тества. Това ставало, като по него трябвало да мине керван от натоварени максимално каруци. През това време всички участници в строителството стоели под моста и ако той се срутел, те щели да загинат. От този по-надежден качествен контрол не е измислен и до днес. Но през 1858 г. при голямо наводнение, реката го отнесла напълно. Наложило се мостът да бъде изграден отново две години по-късно - през 1860 г. Основен строител на новия мост също бил брациговски майстор - Димитър Боянин. Мостът бил с дължина от 150 метра и имал 15 каменни стъпала. Преживял всички следващи наводнения, но отново не бил изцяло каменен, а с каменни устои и дървено покритие, така че ако евентуално се разруши при наводнения, да бъде възстановен бързо. При разрушаване на моста през 1964 г. е открит крайъгълен камък, на който е издълбана годината 1860. Камъкът се пази в Етнографската сбирка на Регионалния исторически музей в Пазарджик. През 1964 г. е изграден сегашният железобетонен мост, който е ремонтиран козметично през 2007 година. По време на комунистическото управление, на покрива на висока сграда при северната страна на моста, е монтиран огромен плакат (от типа, наричани години по-късно "билбордове"), с куриозното и леко комично заглавие "Мост от осмата към деветата петилетка". Ако пресечеш моста няколко пъти, ту се връщаш в осмата, ту отиваш в деветата и т.н. Но това е нищо, пред транспаранта, опънат до железопътния мост край Марица в Пловдив, до захарния завод, по случай някаква годишнина на завода. В годините на комунизма, да напишеш "25 години български локуми", си е направо подвиг.
Размерът е от значение - имплантатни размери Зъбни импланти - кой има право да ги поставя? Бъдещето на зъбните импланти Имплантатни размери - характеристики
Една от най-ценните икони, пред която богомолците изричат своите молитви в църквата „Свети Архангел Михаил" в Пазарджик, е рисувана от Захари Зограф. Иконата „Събор на свети архангели" е вляво до входа на храма. Обикновено, под повечето от иконите има надписи с имената на дарителите; но под тази името на дарителя не е запазено. Храмът е построен през 1860 г. в тогавашния пазарджишки квартал „Чиксалън". Инициатори за построяването му, са известният пазарджишки възрожденец Хаджи Рашко Хаджиилиев и Илия Костадинов, Тодор Владев и Христоско Цоков. Изграждането е дело на майстори от брациговската възрожденска архитектурна школа. Църквата представлява трикорабна базилика; разделена е от два реда колони. Колоните завършват отгоре с капители, украсени с растителни орнаменти. Иконостасът не е целият дърворезбован, но е с много и красиви орнаменти. Фигурална резба краси и владишкия трон. Не са останали свидетелства кои са майсторите на иконостаса и на владишкия трон. През 1861 г. църквата е застлана с плочи, като средствата са осигурени от бакалския еснаф на майстор Гено. Камбанарията е в църковния двор, северно от храма. През 1864 г. в пристройките към църквата е открито взаимно училище „Св. Архангел". Първи учител е Тома Попович. След 1890 г. училището е преместено в нова сграда и просъществува до 1940 г. Друга ценна икона в храма, е иконата на неговия покровител Свети Архангел Михаил. Всяка година по време на храмовия празник на църквата - 8 ноември, се отслужва света литургия и се раздава курбан за здраве.
Зъбни импланти - история Линкозамиди Синергистини Принципи на приложение на антибиотичната терапия
За Ованес Съваджъян едва ли знаят, или са чували мнозина. Той не е сред известните учени, общественици; не е военен пълководец или политически лидер. Но това не омаловажава приноса му за България. Ованес Съваджъян спасява цял един град и хиляди човешки животи в лютата зима на 1878 г.; по време на поредната Руско-турска война. На 14 януари 1878 г. руски войски напредват към Пазарджик, а отстъпващите редовни османски войски, предвождани от Сюлейман паша, се готвят да запалят града и да изколят българското население. По-голямата част от българите са зкарани в полето на село Башикарово (днес квартал Главиница), а част от хората са изведени на север от тогавашната махала Чиксалън. Охраняват ги кордони от турски войници. Ужасна снежна виелица покрива равното Пазарджишко поле. Сюлейман паша и адютантът му отиват до гарата. На смяна е началникът на гара Пазарджик и едновременно телеграфист Ованес Съваджъян. Сюлейман паша иска да изпрати телеграма на султана и започва да диктува текста. Пашата иска разрешение от султана и от Високата порта, да изтреби българското население и да опожари града. Не след дълго идва утвърдителен отговор на искането на военачалника: „Да се изгори, не да се пощади!" 34-годишният Ованес Съваджъян обаче предава на Сюлейман следното: „- Да се изгори не, да се пощади!" Пашата, който не разбирал морзовата азбука, се ядосал, но повярвал. Гневният Сюлейман заповядал на адютанта си да вдигне кордоните около българите при Башикарово и Чиксалън и да подготви войниците за поход към Пловдив. Пазарджик е спасен. Няколко часа по-късно, руски войски под командването на генерал Гурко влизат в града. Ованес Съваджъян става спасител на града. Роденият в Одрин през 1844 г. арменец Ованес расте сред българи и овладява българския език перфектно. Учи в прочутия Роберт колеж в Цариград и овладява още пет езика, освен арменския и българския. Жени се за панагюрката Парашкева Филипова. Нейните родители са убити през Априлското въстание от 1876 година; те имат пет деца, но осиновяват още едно - Атанасчо от Батак, чиито родители са убити в Баташкото клане. След погрома на въстанието, Уилям Гладстон, четири пъти министър-председател на Обединеното кралство в края на 19 век, изпраща две анкетни комисии в Татар Пазарджик да разследват зверствата. Ованес Съваджъян със съзнанието за изпълнен дълг към българския народ, поема напълно разходите по престоя и прехраната на английските делегати. Свързва ги и с български революционери, които да опишат трагичните събития. През януари 1878 г. Ованес Съваджъян е назначен за първи временен кмет на града. По-късно службата му в българските железници го отпраща далеч от пределите на спасения от него град. Умира в Своге на 14 октомври 1906 г. Носител е на трите степени на ордените „За гражданска заслуга" и „Свети Александър". В знак на признателност, през 1925 г. тогавашният Пазарджишки общински съвет преименува улица на негово име; през 1938 г. е гласувана сума за изработка и поставяне на бюст-паметник. На гара Пазарджик има поставена паметна плоча; а в днено време, в началото на едноименната улица, е издигнат паметник на смелия телеграфист. През 1986 г. тленните останки на Ованес Съваджъян, са пренесени в Пазарджик и той е погребан в Алеята на заслужилите граждани на градските гробища. От 2006 година Ованес Съваджъян с единодушно решение на Общинския съвет посмъртно е обявен за почетен гражданин на Пазарджик.
Лимфен възел Строеж на лимфен възел Устройство на лимфен възел Групи лимфни възли
Един интригуващ съд за вода (хидрия), е намерен случайно край Пазарджик и е съхранен в Регионалния исторически музей. Хидриите са съдове с овална форма и тясно издължено гърло. Те се ползват и като урни за съхраняване пепелта на техния притежател след неговата смърт. Хидрията от Пазарджик е с апликация на сирена с извити нагоре крила, разделени в два реда пера. Гърдите на сирената са с оперение. Косата е прибрана нагоре; от двете страни върху лицето падат по два дълги кичура. Дръжката на хидрията е украсена с двойни канелюри (успоредни вертикални жлебове, допиращи се странично един до друг). От откритите В нашите земи са откривани бронзови хидрии - в Русенско, Варненско, Пловдивско. Част от тях са украсени със сирени с извити нагоре криле; други са на сирени с хоризонтални или отпуснати надолу криле. Пазарджишката е от първата група, която е най-разнообразна и в стилово отношение има подобни аналози в Средиземноморието. Тъкмо те помагат за нейното датиране, като я отнасят към първата половина на V в. пр. Хр. За датиране на времето, в което е ползван този съд, археолозите се опират на стилистиката на сирената върху него, защото волутите и палметата на апликацията са отчупени и липсват. Намирени са сходства с примери на хидрии от Атина. Всички те са с подобии сирени, като имат малки различия във волутната и палметната украса.