Кърджали

Възпален лимфен възел    Метастатичен лимфен възел    Заболявания на лимфните възли    Лицево-челюстна хирургия - Вродени малформации    Лицево-челюстна хирургия - Друга патология    Зъбни импланти - успеваемост и трайност    Лицево-челюстна хирургия - История    Зъбни импланти - същност    Тетрациклини    Зъбни импланти - предимства и недостатъци    Ела

Кърджали е едно от многото населени места по цяла България, за което няма стопроцентова сигурност, откъде идва неговото название. Съществуват предположения, които опитват да сложат лъскава глазура по темата за името; съществуват свободни съчинения без ясна връзка с главния мозък, съществуват и такива, които - ако са верни - са като най-добрите лекарства: горчиви, но ефективни. Ние няма да вземаме страна в споровете между различните версии, но също така няма да бъдем и политкоректни и ще опитаме да назоваваме нещата с техните истински имена. Нека изведем основните версии за името на град Кърджали. Къде по-научно обосновани, къде - не; ще дадем информация на нашия читател, като така всеки ще може да направи информиран избор, кое да счита достоверно и правдиво. С уговорката, че е възможно нито една от версиите, които ще посочим, да не е вярната, или да има по нещо вярно във всяка от тях и т.н. Според Борис Симеонов, езиковед, името на града може да се изведе от старобългарската дума „кърчаг“ – кана, глинен/керамичен съд за течности, който е изработен на грънчарско колело – и сродна с думите „гърне“ и „грънец“. Така се образува топонимът Кърчаг-ли (Кърчаг-лий) със значение: Грънчари, Грънчарово. По-късна народна етимология свързва името на града с идеята за поле, нива – кър. В речник на Стефан Младенов, името Кърджали се извежда от установеното през XVIII – XIX век „кърджалии“ – „поленци“, хора от полето (низината). Допуска се, че така е подчертавана разликата между населението на горния, висок десен бряг на реката и населението на по-късния, разположен в низината град; близо до ниския ляв бряг. В речника на Найден Геров е отбелязано (със съвременно произношение) „кърджъл“. През 1847 г. Огюст Викенел, френски изследовател и пътешественик, проучвал Източните Родопи. Според неговите писмени свидетелства: „Кърджали. Малко село с джамия, населено с българи християни и мохамедани“. Многобройни предания, митове и легенди съществуват за Кърджа Али - обикновен човек, но и военачалник, и светия; като в една от версиите за името на Кърджали упорито се налага тезата, че неговото име е взел град Кърджали. За родно място на Кърджа Али стари хора сочат, че е Бухара или Аланя, пристанищен град в областта Кония. В Алманаха на Одринския вилает за 1310 г. по Хиджра (1892 г.), изследователи са превели легенда, според която; когато османлиите нападнали Родопите по времето на султан Мурад I (1360 - 1389 г.), аскерът бил предвождан от военачалника Кърджа Али. В едно сражение той паднал убит и по тази причина на негово име било наречено новото селище. Да се нарече селище с дадено име не е лесно; нито пък се дава какво да е име. Кърджа Али очевидно ще да е бил личност, стояла над неговата среда; личност авторитетна, публична, обичана, тачена. Затова след смъртта му в лютата битка, населението е могло доброволно да избере да нарича селището с неговото име. Това увековечило Кърджа Али, какъвто и да е бил. Остава обаче открит въпросът, дали началото на селището се поставя след като Кърджа Али паднал убит, или то е съществувало и преди него с друго име, а той със смъртта си, само му е оставил името си. Някои турколози смятат, че името Кърджали се състои от компонентите кърджа и Али. Али е мъжко лично име. Кърджа е прилагателно за цвят на коса или брада и означава "леко побелял, прошарен". Така че словосъчетанието “кърджа Али” би могло да се преведе като “побелелия/прошарения Али”. Как легендите представят Кърджа Али? В онези времена всяко повествование е героизирало и боготворяло идолите си, затова не е зле като че ли да научаваме историите с доза здравословен скепсис. В едно от духовните училища на Бухара - стар център на науката и изкуството в Средна Азия, (бивша Узбекска СССР в предишния век) се учел някой си световно неизвестен Али. Той се отличавал с много добра памет и бил обичан и от връстниците си, и от ходжата, който бил негов преподавател. Когато преминал в по-горните класове, Али станал по-буен и толкова се увлякъл от лова, че не се връщал в школото цели дни. Многократно ходжата го напътствал да не броди из горите, а да си следва духовните задължения. Али обещавал, но след часовете грабвал пушката и тичал на лов. Дългите увещания на ходжата не помогнали и той намислил да му въздействува по друг начин. Ходжата бил пълен с номера; голям факир. Той проследил Али, когато младежът тръгнал на лов. Докато Али се прицелвал в един заек, ходжата го дебнел зорко, скрит зад голямо дърво. Али убил заека, но когато отишъл да прибере плячката, вместо него, видял убит своя ходжа. Ужасен, Али хукнал право към училището. Но едвам влязъл в двора, той видял своя учител съвсем спокойно да се мие на чешмата. Али си отдъхнал и помислил, че това, което му се случило в гората, било видение, породено от страх; заради честите упреци на ходжата. На другия ден; още в минутата, в която занятията в клас започнали, ходжата спрял поглед върху Али и му казал: - Стани! Разкажи ни къде беше вчера. - Учих с другарите си, плахо отвърнал Али. - А кой се прицели в своя ходжа в гората и го уби вместо заек? Али се разтреперил от смущение, но ходжата продължил: - Не мисли, че може да ме излъжеш. Този, когото уби, бях аз, но ето ме жив пред теб. Запомни, втори път не се опитвай да не казваш истината. Седни си на мястото. Ти вече не си ученик; ти си кърджи. Учениците се разсмели, а Али се смръзнал от мъка. Не можел нищо да отговори. Като се стъмнило, отишъл при Учителя си и паднал на колене в молба: - Никога вече няма да отида на лов. Простете ми и не ме гонете от училище, защото родителите ми ще полудеят от това . Аз съм едничкият им син. Смилете се. Али станал примерен, но вече бил изгубил репутацията си и всички продължили да го наричат "Кърджи, Кърджи Али". Нищо не помагало да върне предишното уважение, което изпитвали към него. И той пак започнал да буйствува и да не слуша никого. Щом се видел свободен, грабвал пушката и тичал на лов. Али бил снажен, строен и много красив. Към привлекателната му външност, се прибавяла и неговата любознателност. Учел се много добре и по всички предмети бил отличник. По тази причина и ходжата вече не му правел остри забележки, а просто си затварял очите, когато съглеждал Али да отива на лов. В същото време време Турция вече била завоювала Одрин (1363 г.) и продължавала походите си за завземане на Балканския полуостров. Наложило се да се събират доброволци в битките за вярата. Дошъл ред и на училището в Бухара, ходжата се обърнал към Али и му казал: - Кърджи Али, ха сега да те видя колко си храбър. Ти години наред ме ядосваше и не послуша съвета ми да не ходиш на лов. От мен нищо не може да се скрие. Изброил съм колко пъти си ходил да скиториш по къра и с право те нарекох Кърджи. Не е голямо чудо да убиваш зайци или да улучваш нишан; това не е подвиг. Сега да те видя, кажи, ще отидеш ли доброволец? - Да, готов съм - отвърнал Али. - Хайде, тогава, тръгвай и дано се прославиш във войната. Герой да те посрещна и аз, и всичките ти приятели - казал ходжата. От Бухара имало много други доброволци, но още в първите дни Али привлякал вниманието на своите военачалници с безстрашие и с буйната си натура. Започнали да му възлагат отговорни задачи - Кърджи Али ги изпълнявал безупречно. И тук продължили да го наричат Кърджи Али и името му се носело от уста на уста. В боя също се отличил и бил винаги на първа линия. Така успял да стане военачалник. Кърджи Али будел почит и уважение навсякъде. Говорел умно и вдъхновено, а това възпламенявало бойците му. Познавал отчасти и историята, затова речите му били много увлекателни. Прославил се като оратор. За няколко години Кърджи Али се прочул и достигнал чин полковник. Като вихър напред се носели неговите войници и печелели битка след битка. Кърджи Али бил винаги пръв в боя. Като по чудо не бил раняван нито веднъж. Бил като брат за войниците си и те го обичали като брат. Никога Али не сядал да се храни, дорде не видел дали са нахранени и подслонени войниците му. Неговият полк вече бил покрит със слава, когато стъпили в Родопите. Дивните родопски гори покорили сърцето на Али. След като походът завършил, той решил да остане там и да проповядва на заселниците, които идвали непосредствено след войската, и се настанявали в най-хубавите опразнени села, чиито жители били изклани или прокудени. В проповед от село на село, Кърджи Али дочакал и старини. Много от неговите войници също останали по тези места. Навсякъде той наставлявал новодошлите колонизатори, но не отвикнал да ходи и на лов. Събирал цели хайки понякога и ловът се обръщал в голямо тържество. С дни бродели из родопските гори; веселили се, яли и пили шербет, думкали зурни и тъпани до пресита. Турските заселници боготворели Кърджи Али. Нищо не се случвало без него - той бил на първо място и в цивилния живот. Яздел красив и буен кон и ходел въоръжен, дори и като проповедник. Яхнел ли своя хвърковат кон, хората ахвали в почуда, защото Кърджи Али бил хубавец, а върху коня изглеждал още по-хубав. Кърджи Али съвсем остарял, докато една сутрин го намерили мъртъв. Събрали се хиляди турци от наскоро завладяните родопски села. Погребали го на поляната, където го намерили. Някои от предишните му войници дотолкова го обичали, че решили да си направят къщите край гроба му и да останат край непрежалимия си пълководец и проповедник. Постепенно и незабележимо, покрай тях започнали да изникват една по една и други малки къщурки. Когато станали към 25-30, най-старият от турците запитал останалите какво име да дадат на селото си. Не мислили дълго и в един глас всички извикали да го кръстят на своя храбър пълководец Кърджи Али. - Кърджи Али да бъде името му от днес нататък и да се споменава от мало и голямо, за славата и подвига на смелия военачалник от Бухара, да се прослави и един ден да стане касаба. Тези легенди, приличащи повече на приказка, отколкото на истина, са предадени от Халим ефенди, един от учителите на султан Абдул Хамид. Докато се ровил в библиотеката в Цариград, той попаднал на този разказ за Али от Бухара и тъй като, и той бил родом от Кърджали, съобщил прочетеното в турските летописи, а така то било донесено в кърджалийския край от доктор Садък - първият турски лекар тук. Към тази легенда (или действителни събития) се прибавя и бележката за Кърджи Али в Алманаха на Одринския вилает от 1892 г., в който на стр. 316 е отбелязано: - Въпреки, че около завладяването на Кърджали няма повече сведения, по турските летописи това става по времето на Мурад I. След падането на Гюмюрджина, следват и селищата на Родопа. Друг факт говори, че един пълководец на Мурад, наречен Кърджи Али е воювал по тези места. Тук се намирали много опожарени села, които Кърджи Али възстановил и едно от тях нарекъл на свое име. Така е възникнало малкото градче паланка Кърджи Али в Източните Родопи. Някои изследователи поставят под съмнение версията, че името на тогавашното малко село, се дължи на шайките полски разбойници „кърджалии“, чиито масови набези се разпространили особено около края на 18 и началото на 19 век във вече западналата и попаднала тогава във фактическо безвластие Османска империя. По тази причина легендарната версия за Кърджи Али, митичният османски пълководец, завоювал тези места в XIV век, разпространявана сред мюсюлманите в днешния град, намира много топъл прием. Едно е, градът да носи името на Кърджа Али от Бухара, който след години на военни подвизи станал проповедник и след смъртта си в началото на 15 век последователите му възстановили едно от разрушените селища в близост до неговия гроб; съвсем друго - да носи името на пладнешки разбойници, наричани "кърджалии". Версията за Кърджа Али обаче, е опровергана не само от историческите документи и подробните османски данъчни регистри, които след обезлюдяването на Вишеград в XIV век, цели 230 години не споменават никакво селище тук след нашествието. Но фикцията на ориенталската приказка е отхвърлена по безспорен начин след направените проучвания, когато предполагаемият гроб е отворен от учени археолози още през 20-те години на ХХ век и се оказва празен, фалшив гроб без погребение.

Кърджали

Названието кърджалии се появява за пръв път с началото на размирици в Хасковско. Според писателя и историк Вера Мутафчиева, кърджалийството придобива завършен вид през 1785 година, когато т. нар. „хасковски разбойници“ (до 8оо души) излизат от хасковските села и в продължение на месеци върлуват из Тракия, всявайки паника до София и Самоков. Разбити са от населението в Старозагорско, но с това набезите им не спират. Наименованието „кърджълъ ешкиасъ“ за пръв път се намира в източниците за тези събития. Все през същия период и в същия район на Източните Балкани, под ръководството на Емин ага Хасковски, се събират около 25 хиляди демобилизирани войници, като резултат от уредения набързо Свищовски мир, след който събраните османски войски не успяват да реализират традиционните си неконтролирани грабежи. Първа документално потвърдена и значима кърджалийска проява, е в Западните Балкани — от Али паша е разграбен богатият град Москополе през 1769 г. В Москополе по това време работи втората печатница в Османската империя, а е създадена и се развива и т. нар. Нова академия. В Москополе излиза от печат и Паисиевата История, след което от новите османски власти в подкрепа на гръкоманското духовенство са закрити Охридската архиепископия и Печката патриаршия. Понятието „кърджалия” все още се обяснява различно; често заради конюнктурна политкоректност. Едни от авторите твърдят, че идва от „кърчали” — „кър” — поле и „чали” — разбойник. Други го извеждат от „Кърджа — Али”; „кърджа” — сив, сур, сивкав и собственото име „Али”, т. е. сурия Али. Немотията през 1773 г. — година преди края на шестгодишната война между Русия и Турция - стигнала до там, че с нарочен ферман султанът забранил купуването и продажбата на добитък в империята, докато не се попълнят реквизициите за войската. Няма известия, дали гладната войска е била задоволена с реквизираните храни, но има множество свидетелства за това, че от 1773 г. започват разбойническите нападения в Югоизточна Тракия, които са началото на разразилия се впоследствие кърджалийски „пожар“. За първите разбойнически нападения донася върбишкият султан Дьовлет Гирай до висшите военни власти на Османската империя. Той пише до Високата порта, че не е успял да събере напълно войска във владенията си във Визишко. Събраните войници се разбягали и се присъединили към разбойниците и заедно с тях нападали и разорили много села в Източна Тракия. Още цели две десетилетия до 1793 г., името „кърджалия” оглушава напоената с кръв и обагрена в пожари Румелия. Прозвището „хасковски разбойници” ще звучи все по-зловещо. Това били организирани шайки, под командата на познаващи военното дело бимбашии и бюлюкбашии. Нападали ненадейно села и градове, разграбвали ги и отмъквали плячката в свърталищата си в долините при полите на Източния Балкан и Родопа. Всички на коне, въоръжени със саби, пищови и дълги пушки (кърджалийки). Кадифените им и копринени облекла показвали, че през ръцете им минава богата плячка. Отвличали много български жени и моми, които задържали в лагерите си. Особена наслада на кърджалиите доставяли човешките мъки. Най-известен кърджалийски главатар бил Кара Фейзи — потурчен българин от Брезник. С него безчинствали Дели Кадир, То-какчията, Филибели, Кара Мустафа, Гушанц Али Хали, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани, особена известност получил възпетият в български песни кърджалия Индже Стоян. Първоначално хайдутувал с дружина от 70 души, но когато се събрали кърджалиите, взел 500 конници, присъединил се към тях и почнал да мъчи турци и християни. Бил родом от Сливен; висок, храбър и напет. Пръв помощник и знаменосец му бил Кара Колю от с. Омарчево край Нова Загора. Изпращаните войски против кърджалиите - в голямата си част недисциплинирани и размирни еничари - минавали към шайките на кърджалиите. По-изгодно било да си свободен разбойник, отколкото султански войник. Свирепостите на кърджалиите нараствали в неописуеми размери. Опустошили и разрушили всички селища на Румелия, освен крепостите Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Карнобат, Айтос, Стара Загора. Градовете със смесено население се защитавали по-успешно, отколкото чисто българските. Кърджалиите от края на XVIII и началото на XIX в., след като опустошили и опожарили цветущи села и градчета - особено в Южна България, по склоновете на Балкана - и извършили нечувани жестокости спрямо мирното население, не пощадили и богатите села и градове в Странджа. Особено когато техният лагер се изместил към северните поли на тая планина в днешните Карабунарска (Средецка — б. а.) и Елховска околии. Първоначално тук е върлувал само Дели Кадри, но после към него се присъединил и най-страшният кърджалия в този край — Кара Фейзи, а после Индже войвода от Сливен и Вълчан войвода, за когото има достоверни данни, че бил от странджанското село Пастелево, Лозенградско. Първоначално общият лагер на кърджалиите бил в с. Попово (Папазкьой), Елховско. Когато Инджето се почувствал по-самостоятелен, си избирал за лагер с. Юсуфлар (изселено — б. а.), а Кара Фейзи се изместил в с. Бушатли, между Факия и Елхово. Тия размествания са ставали с оглед на бъдещи нападения. Кърджалиите не нападали само богатите села в подножието на Странджа, но навлизали и на юг, до Бунархисарско и Визенско. Запазени са спомени за кърджалийските нападения върху селата Урумкьой (Индже войвода — б. а.), Бургаска околия, селата Караеврен (Близнак — б. а.), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (Звездец — б. а.) и др. в Малкотърновско, градеца Ахтопол, селата Едига, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, Лозевградска околия и с. Карабунар и Вайсал, Одринско, с. Куру дере, Бунархисарско, с. Азара и Софлар, Визенска околия и др. Някои от тях били заселени, а от други, като Делиево, Карабунар, Пастелево, които били изгорени, останали само юртове да стърчат. Нападнати били и Виза, и Лозенград. Жестокостите, които кърджалиите вършели навсякъде, карали беззащитното население в Странджа да се спасява където и както може. Централната власт била напълно безсилна да защити мирното население. Анархията при султан Селим III (1780—1807) била тотална. В отделно обособен раздел „България“ на своите „Записки за войната на Русия с Портата“, княз Михаил Воронцов (1782 - 1856), участник в щаба на руската Молдавска армия по време на Руско-турската война (1806 – 1812 г.), дава най-ранната известна ни дефиниция на кърджалийството в българските земи: „Населението й от Измаил до Видин се състои отчасти от кърджалии, съставляващи нещо от рода на милиция, водеща началото си от разбойническите шайки, организирани в различни времена от бегълци, произлизащи от турската армия. Безкрайните междуособия са направили тази милиция войнствена. Тя отлично се е школувала във военното изкуство и подчинена на опитни началници, използва тези си качества за осъществяване на своите грабежи с голям успех. Много от тези началници са свалени по един повече или по-малко трагичен начин. Най-известни от тях в последно време са били: Пазвантоглу Мустафа Байрактар, а също Пехливан, взет в плен. Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград, Топал Хафис, воювал срещу сърбите, и накрая Бошняк Ага, изгонил Ахмед Ефенди от Русчук, на когото наклонността към грабеж била съизмерна с нравствеността на подчинената му милиция. Набезите на кърджалиите, изключвайки близките до Балкана провинции, се разпростират и над Влахия, откъдето вземат значителни контрибуции. Владетелите на това княжество, в зависимост от обстоятелствата, често са желаели или са се страхували от техните набези; твърде често под предлог, че удовлетворявали исканията на кърджалиите, те удовлетворявали своето собствено користолюбие, използвайки за това благовидни причини.“ Това определение, което е от 1809 г., предхожда с девет години дефиницията на Вук Караджич, намерила място в „Сръбски речник“, издаден през 1818 г. Според Караджич „кърджалиите били турски хайдути, които се появили в Румелия след последната Немска война — 1791 г. Те били много хиляди и с тях Пазвантоглу разбил царската войска — 1796 г. Те били най-вече турци, но приемали в своята среда и християни, тъй като слабо зачитали някакъв закон. Те нападали градовете и определяли сумата, която трябвало да им се заплати, за да не ги запалят и разграбят, а после ставали наемници на някой паша и на други турски първенци, които воювали помежду си. Когато някой не можел да им плаща, те отивали при другиго. Така техният известен първенец Гушанцалъ Халил в 1805 г., научавайки, че сърбите се бият с дахиите, дошъл в Белград с хиляди свои храбри другари, които почти всички, освен него, оставили костите си в Сърбия. Отчасти в Сръбската война, отчасти в Московската — 1807–1812 г., те били почти всички унищожени." Едни изследователи твърдят, че кърджалиите, тези страховити разбойници от периода на османското владичество, нямат нищо общо с родените в град Кърджали хора. Кърджалийството се появява в края на 18-ти, началото на 19-ти век. Започва по време на управлението на Мустафа III, преминава през това на Абдул Хамид I и завършва с екзекуцията на Селим III. Кърджалиите били изключително добре подготвени войници, често дезертирали от Османската армия.

Самото кърджалийство като явление е своеобразна форма на разгорещилите се по това време феодални борби в земите, завладени от Османската империя. Кърджалиите се срещали в българските земи, но и в повечето балкански страни. Те били групи хора, които не се подчинявали на султанската власт. Често, главатарите им се самопровъзгласявали за управници на дадена област, град или регион. Както турците, а още по-малко – българите, могли да им се противопоставят по какъвто и да било начин. Причината била, че кърджалиите били най-кръвожадните, смели, добре обучени и въоръжени разбойници. Те грабели и опожарявали села и градове безпощадно. Имало и по-лошо. Те безмилостно мятали ятаганите, без значение кой се изправял на пътя им. Събраната плячка отнасяли в леговищата си високо в планините, а много момичета (и разбира се, българки сред тях) ставали жертва на плътските им желания. Тъй като кърджалиите били доста умели войници и хора с чудесни познания във военното дело, най-често в редиците им влизали дезертирали от османската войска бойци, спахии и еничари. Това били хора, отцепили се от властта и своите началници; решили да се спасяват поединично, но по напълно варварски начин. След появата им, постепенно броят на кърджалиите достигнал над 25 хил. души. Анархията и пълната липса на ред и правила, са били естественото състояние през така нареченото кърджалийско време. Единствените приблизителни аналози, за които мога да се сетя, са времето на мутрите в съвременна България и вероятно Дивият Запад. Кърджалийството продължило около 30 години. Кърджалиите не били някакви прости и обикновени апаши. Те яздели красиви, силни коне; били облечени в разкошни дрехи, ушити от кадифе и коприна. Оръжията им били толкова многобройни, че всички се страхували от тях. Хрониките описват множество случаи, в които цели градове (и то от най- големите и процъфтяващи) са рухвали под краката на безмилостните кърджалии. Щом и Цариград треперел пред тяхната мощ, може да си представим каква зловеща сила представлявали те. Кърджалиите и териториите, които те населявали, си спечелили дори правото да не плащат никакви данъци на Отоманската Порта. Не, че са имали нужда от подобно разрешение или въобще са питали някого. Те сами определяли реда, правомощията и задълженията, с които да живеят. А всички останали били така респектирани, както е модерно да се казва днес, че никой и не ходел да им търси сметка. Ето как един румелийски кърджалия се хвали пред френски пътешественик: "Аз бях главатар на разбойнишка дружина. Не можете да си представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбех някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си. Аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре колко се гордеех с положението си." Едни най-известните кърджалии били Пазвантоглу, Мустафа байрактар, Пехливан, (по-късно взет в плен), Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград; Топал Хафис, воювал срещу сърбите, Бошняк ага, изгонил Ахмед ефенди от Русчук. Роденият във Видин Осман Пазвантоглу бил сред най-известните главатари на кърджалиите по нашите земи. Териториите, в които кърджалиите върлуват, не осигуряват никакъв доход на Портата, а опортюнисти като босненеца Осман Пазвантоглу и неговият приемник Молла паша се обявяват за независими владетели. Мустафа Байрактар тръгва от Русчук и с политика на силата достига везирски сан. Самите кърджалии пожелават в един момент да играят политическа роля. През 1796 г. те издавали манифест, с който обявяват, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му - неговите врагове - престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на правоверните. Заедно с това, кърджалиите заповядват на жителите навсякъде да плащат само старите данъци, иначе ще ги накажат с пожари и със смърт. Против отцепника Пазвантоглу в 1796 г. потегля румелийският бейлербей Мустафа паша с 40 ооо души и го обсажда във Видин, но е отблъснат и опозорен. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата, събира 8о ооо души и разширява властта си. През 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с кърджалии безуспешно обсаждат Враца, но превземат след страшно кръвопролитие Никопол, Свищов, Русе, София, Ниш, Кладово, застрашават Белград и Влашко. Софроний пише: „Епархията ся разсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся разбегаха по Влашко и по други страни.“ Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на Гиреите, потеглил от Върбица срещу Шумен в заговор с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи-паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини, и те успели да отстранят надвисналата опасност. В 1801 г. Пазвантовите войски напускат Чернец и Кладово до май 1802 г., когато отново минали Дунава при Арчар, Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухва паника и епископи, боляри, търговци, монаси, свещеници, консули бягат в Седмиградско. Но това са едва малка част от имената на участниците в многолюдните разбойнически банди, създадени през кърджалийските години. Прекрасният разказ на Йордан Йовков „Индже“, ни показва, че преди да се превърне в герой за българите, Индже войвода също е бил главатар на свита кърджалии. В българската история думата „кърджалия” е останала като синоним на опустошение, ужас и разруха от времето, когато кърджалиите са преоравали с нож и обагряли с огън земите от Дунав до Егея и от Ниш до Цариград. Разклатената власт в Османската империя; нейните везири и други началници наистина не са били в състояние да се противопоставят на набезите и своеволията на кърджалиите. Осъзнали това, служителите на султана често се "сприятелявали" с разбойниците-кърджалии. Покровителствали някои от водачите им, с цел да ги направят свои съюзници срещу еничарите. Причината била, че турците се притеснявали много повече от еничарските своеволия в Константинопол, отколкото от тези на кърджалиите по границите. Високата порта дълги години не може да се справи с набезите на кърджалиите и едва в края на първото десетилетие на XIX век, централната власт на империята успява постепенно да надвие кърджалийството. Приети са серия от мерки като амнистии, поръчкови убийства на видни главатари, даване на привилегии на кърджалии за екзекуцията на други кърджалии и пр. Няколко столетия след падането на България под османска власт, през този период българското население получава даже разрешение от властта отново да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски“ (т.е. милиция), които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни турско-български защитни корпуси, водени от местни първенци като Дядо Никола от Поибрене и овчаря Дели Миндо. Жители на Котел и околните села устояват на кърджалиите, след като под ръководството на Божил чорбаджи укрепват града с з-метрова каменна стена с 4 порти в нея. Начело на защитниците е котленският войвода Алтънлъ Стоян.

Кърджали

Според един очерк на писателя - исторически изследовател Николай Хайтов ("Асеновград в миналото. Исторически очерк"): "Кърджалийските размирици в края на XVIII и. началото на XIX в. идват закономерно, подобно пукване на цирей, образуван от столетните нечистотии на едно остаряло, корумпирано управление. Осемнадесетият век за Отоманската империя е век на военни загуби, на празни каси, на увеличени данъчни тегоби, на узаконени рушвети, век на безнадеждно загниване, на разтление всеобщо и всеобща поквара. В Турция разтърсилата света Френска революция едва-едва е чута. Ала все пак тя отеква и в Цариград, за да поотвори очите на царствуващия султан Селим III и да го накара да замисли реформи за оздравяването на войската и модернизирането на държавата. Реформите на Селим съвпадат за съжаление с новите военни поражения в Руско-турската война и новия унизителен мир в Яш през 1792 г. и, което е още по-важно, тези реформи застрашават интересите на провинциалната аристокрация, нейната, речи го, неограничена власт. Ето защо тя в по-голямата си част се обявява против нововъведенията на Селим и дори против самия султан. Реформите предвиждат създаване на наборна войска (низамие джедит), а това обръща срещу султана и еничарите — всесилните еничари, които чувствуват традиционните си привилегии застрашени. Духовенството ги подкрепя. Тъй възникват еничарските и пашовските бунтове — на Джезам паша и Ак Калеси, на Пазвантоглу във Видин, на Мехмед Али паша в Египет, на Тенели паша в Епир, на Мохамед Шешатлъ в Шкодра и стотиците местни бунтове на разпуснати еничари, дезертирали войници, жадни за грабеж и слава авантюристи и честолюбци. Султанската власт се оказва безсилна да се справи с тази анархия и кърджалийският произвол постепенно залива цялата страна, за да я потопи за три десетилетия в пепелища, пламъци и кърви. Един от първите метежи, ако не и първият, избухва в Кърджалийския край (оттам и названието „кърджалии”). Водач на този бунт е Кърджалъ Еминаа Балталъ, наричан кратко Еминаа, (Емин ага), родом от Кърджали, както си личи от неговия прякор „кърджалъ”. Той е бил „фукара чилече”, занимавал се с разкарване оцет на „долните” (полските) села, откъдето пък докарвал лук и го продавал по кърджалийските села. По-късно се заселва в Гидикли до Хасково. Един от авторите, които са се занимавали с Еминаа, твърдят, че в Гидикли той зарязал буретата с оцет и започнал да се занимава с чифчилък. Имал дори и аргатин, който намерил в нивата заровено имане. Като не смеел сам да го обсеби, казал на Еминаа, а Емин това и чакал — взел жълтиците, а на слугата си оставил една шепа за „бакшиш”. С помощта на туй имане Еминаа си направил чифлик, повикал аргати, построил си кули и конаци, изобщо прославил се из цялата Хасковска кааза."

Тимус    www.bg-tourinfo.com    Ралев Дентал АД -     Снимки от връх Дженгал и Централен Пирин    Мура    Градове в България    Планини в България    Снимки от Бургас    Информация за дървото бор    Снимки от Пирин

Интересен и изненадващо логичен въпрос възниква относно общото между Йордан Йовков, Александър Сергеевич Пушкин и прочутия полски генерал Михаил (Михал) Чайковски, известен още като Садък паша. Отговорът е една историческа личност, обрасла с не една легенда и наричана "Кърджали" и "Индже". Вагабонтин, кърджалиец, борец за свобода или защитник на слабите и онеправданите; нещо като Балканският Робин Худ? Писателят Йордан Йовков е вдъхновен от образа на войводата за своя разказ „Индже" (1926 г.), включен в цикъла „Старопланински легенди". Но Индже става литературен герой на поета Пушкин в стихотворението му "Кърджали" (1928 г. ) и в недовършената му повест "Кърджали"(1834 г.). Индже е герой и в романа на Михаил Чайковски "Кърджали" (1839 г). Прякорът Индже (от турски – тънък), е на историческа личност на име Стоян, който е роден между 1755-1760 г. Не е известно и доказано родното му място. За него – като за прочут национален герой - спорят Сливен, родното село на Йовков - Жеравна, карнобатското село Попово и лозенградското село Доганджик. Документални извори за него няма. Известното със сигурност е, че след 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите (разбойници, хайдути). В Йовковия разказ, героят Индже се превръща от свиреп насилник и убиец, в закрилник на сиромасите. Няма никаква достоверна информация дали наистина се е случила подобна трансформация; това, което е сигурно, е, че красавицата Пауна в творбата е художествена измислица. Йовков ползва такъв похват и в други свои творби. Любовта придава мистичност на легендите. Без любовна история, дори холивудската продукция "Титаник" не би била толкова интригуваща и пленителна. Друг е въпросът, че това прави тези творби да са на светлинни години от историческата истина. Която и без друго не ни е известна; така че, всяка спекулация по темата може да се разглежда като възможна в действителност. В песните и преданията за Индже, неговите набези като разбойник и насилник преобладават над тези, в които той се възхвалява като народен закрилник и борец за свобода. Неговите зверства са в пряка връзка с обезлюдяването на много селища в Източна Тракия. Изселници в Молдова и Цариград пазят в песни и спомени кървавите кланета и погроми, свързвани с името на Индже и шайката негови главорези. Достоверни исторически сведения сочат, че прототипът на Йовковия герой от малък остава сирак, без баща. Майка му се омъжва повторно в Сливен. Седемгодишен, той е прогонен от дома на втория си баща, който го праща в школата за еничари в Цариград. Там е включен във формирование за изтребване на разбойници. По пътя към българските земи убива турския военен ръководител и става кърджалийски главатар. През 1799 г. Индже е сред помощниците на друг кърджалийски главатар - Кара Фейзи. С него, с 500-600 конници, заедно завземат Лозенград и контролират околностите му. Малко по-късно Кара Фейзи напада керваните, връщащи се от Сливенския панаир, докато по това време, водена от Индже банда, опожарява Калофер. Необезпокоявано от никого и нищо кърваво разбойничество. По-късно Индже приключва с кърджалийството и повежда конна хайдушка дружина из Странджа, Сакар и Бакаджиците. Опитва да организира бунт срещу султанската власт в началото на 19-ти век, но той завършва безславно. Индже заминава за Молдова през 1806 г., където служи в гвардията на молдовските князе. Наричан капитан Индже и Стоян Волентир, участва в общото въстание от 1821 година на Дунавските княжества (българи, власи и гърци) срещу османското господство и загива на 17 юни в битката при Скулени, на десния бряг на река Прут. Пушкин, който в периода 1821-1824 г. живее в Бесарабия, увековечава Индже в недовършеното стихотворение "Кърджали" ( 1828г.) и недовършената си повест "Кърджали", която вижда бял свят за първи път през декември 1834 г. Пушкин пише в началото на повестта си: „Кърджали бе родом българин. По турски „Кърджали" значи юнак, герой. Истинското му име не зная. Със своите разбойничества той всяваше ужас по цяла Молдавия. За да дам приблизителна представа за него, ще разкажа един от неговите подвизи. Една нощ той и арнаутинът Михаилаки нападнали едно село. Те го подпалили от двата края и почнали да влизат от къща в къща. Кърджали клал, а Михаилаки грабил. Те и двамата викали: Кърджали! Кърджали! Цялото село се разбягало. Когато Александър Испиланти обяви въстание и почна да събира войници, Кърджали му доведе няколко стари свои другари..." Тези истории отново повдигат въпроси за някаква връзка между героя от творбите и произхода на името на града край Арда?

Изглежда повече от очевидно, че един от основните източници за историята около кърджалийството, е следният: Из „Археологически и исторически изследвания“, Васил Берон , 1887 г. “Преди да почнем разказа си за учреждението на еничерското тяло или за това плашило, от което толкова е страдал градът Търново и околността му, ние ще изложим едно късо историческо обозрение. Около 1290 година в Мала Азия се образувало и установило едно малко царство, съставено от необуздани турски племена от Етрогула. Син му Осман отвори война най-напред на гръцкия цар Андроника, който владееше и Мала Азия. Полека-лека Осман се усили и най-сетне се основа едно по-силно царство с престолен град Бруса и султанът на това царство Орхан беше често призиваем от гръцките царе в Цариград и от българите в Търнов на помощ срещу неприятелите им. Султан Орхан и няколко други турски князове с радост и възхищение приемваха покорните молби на гръцките и българските царе и често им пращаха по хиляда души от своите диви и необуздани войници. Те, като нахълтаха тъй в Македония, Тракия и Придунавското царство с престолния му град Търново, забраха да колят, да горят, да грабят и всичко да опустошават, през гдето минаваха, тъй щото тия съюзници на българските и гръцки царе бяха преобърнали земите им в страшни пустини; много человеци и стада са се изгубили... Когато впрочем те встъпили най- напред в европейската земя са били доволно храбри войници. Във времето на султана Орхана войската му се състояла от три главни разряда, но всички били конници; по него време турците пехота не са имали. Като се застояли впрочем няколко години в гръцките и българските земи, уж като съюзници и помощници, те са се дотолкова усилили, щото почнали да усвояват градове и села. Тогава те съвзели една идея - да учредят и съставят един нов разред войска и изключително от християнски деца (гърци и българи). В 1330 година за тая цел те захванали насилствено да вземат момчета от 10-12 години, които най-напред преобръщали в турско вероизповедание и таковим образом те ги обучавали строго на военно изкуство и турски военни навици и съставили малко по малко едно военно тяло от няколко хиляди такива войници, на които обаче не дали коне, но всички били длъжни да ходят пешком; според това и се съставил един нов пехотен разряд от насилствено взети и потурчени християнски деца; тия нови войници са били действително за доволно време най-добри и най-неустрашими. Турците дали на тоя нов пехотен разряд названието еничари т.е. новобранци, на които впрочем нищо не плащали. Те са били най-дързостните злодейци, понеже, като те са били потурчени в малка им възраст от 10-12 години и са се приучавали още от тая възраст на най-развратните турски навици, за да ги поутешават, вижда се, в тяхната злочеста съдбина; те им дозволявали да правят и най-немилостивите, безнравствени и безчеловечни дела - преимуществено над своите злочести съотечественици. Затова са били еничарите доволно дълго време като плашило в клета България. Названието кърджалии означава въобще полски грабители и понеже най-напред те са се съставили и учредили в едно тяло в родопските планини и гори то им се дало названието даалии, т.е. горци (от турската дума даа - гора). В числото на тия дааи или даалии влизаха и българи, но като унижение за тях турците ги називаваха кабадааи или кабадаи, т.е. неопечени, некадърни горци. Това слово кабадаи се е завардило и до днес у нас и се казва за хубаво стъкнатите момци. При това техните главатари носили названието делии или делибашии, т.е. луди или лудоглави. Те са се учредили, според както се уверява в края на XVII век, около 1783 година; те не са гледали нито на вяра, нито на народност, техният основен девиз бил грабежът и кражбата. Тялото на кърджалиите се състояло от турци, българи, арнаути и други народности. Най-замечателните от главатарите на кърджалиите са следующите: Кара Феиз (казва се, че е бил българин родом, но потурчен), Дели Кадир, Фили бели Кара Мустафа, Кара Манаф Ибрахим и проч.; при тях са е присъединил и прочутият български войвода Индже войвода, той е бил от Сливен, събрал е до 500 войници конници, за байрактар е имал някого си Кара Кольо, присъединил се с кърджалиите с цел да мъчи и угнетява турци и българи. Турското централно правителство от Цариград е пращало действително войска, за да усмири тие необуздани войници, но понеже и тая войска състояла повечето от еничари, то и те, като едномисленици с кърджалиите, са се съединявали с тях, вследствие на това вместо да се покаят и унищожат кърджалиите, напротив числото им се увеличавало и, разказва се, че тялото на кърджалиите се състояло от 25000 души и повече. При това те били натрупали от грабеж и кражба огромни богатства, според което се и много богато обличали с кадифяни и копринени дрехи. Индже войвода завел със себе си и съпругата си, която била дъщеря на един поп от Сливен. Кърджалиите впрочем държали много жени в главния си стан, които те грабили насилствено от българските и гръцки жители; имало е впрочем и такива, които своеволно са се присъединявали с кърджалиите и такивато жени са се називавали гивендии, слово и до днес в същия смисъл употребляемо. Кърджалиите са били много жестоки, свирепи и немилостиви; те са нападали на села, градове и са ги разоравали, палили, горили и преобръщали в жалки пустини. Тъй например се разказва, че Копривщица е била три пъти нападната, разграбена и изгорена от кърджалиите и именно от 1793 до 1800 години, което дотолкова дотегнало на злочестите копривщенци, които са били избягали във Филибе, Едрине и Влашко, щото не рачили веч да се върнат в това тяхно изгорено и пусто село, според това и до 1810 год. то тъй си е и стояло и с големи мъчнотии турското правителство е можало да склони част от тях да се завърнат и отново заселят и установят. Те бедните треперяли само като чували името кърджалиите. Панагюрище тоже било нападнато и изгорено от кърджалиите, също Калофер и много други села. Според това българи и турци са се нагласили по онова време да се възпротивят на кърджалиите и юнашки да се завардят от зверските им нападения; разбира се, че в ония села, градове и околни местности, в които населението е било чисто българско, там кърджалиите не са могли толкова да върлуват, колкото в смесените с турци населени местности. Според това и градът Търново не е пострадал от кърджалиите, защото населението в околните му села е почти чисто българско. Действително кърджалиите нападали и тоя град, отчасти са правили и пакости, но те са били незначителни в сравнение с другите села и градове. Също и Котел се е завардил от кърджалиите, там са поставяли за тая цел каменни укрепления, като са ставяли над тях топове, направени от вдълбани черешови дървета, тъй и Свищов се е завардил и няколко други градове и села. Най-силна и яка подпорка кърджалиите са имали у прочутия Османа Пазвантоглу, видинският почти независим от Портата валия, който отстъпил от нея и се възбунтувал срещу централното турско правителство в Цариград, което според това пращало войска да го смири, но той е сполучвал да разбие и да разпръсне царската войска няколко пъти, дори най-сетне малко по малко правителството е успяло да смаже и изтреби тия страшни грабители и немилостиви народни мъчители. У Пазвантоглу са служили турци, арнаути и българи, които са били повечето конници. Между тях най-знамените български хайдути са следующите народни изверги: Конда от Сливен и Корчо от Струмница. Тук трябва да забележим, че колкото пъти са се изпращали войски от Цариград против Осман Пазвантоглу, те са се възвръщали победени и сърдити, грабили са, клали са и горили са, през дето минували, и за пример служи Габрово и други села. Кърджалиите же изгорили в 1789 града Арбанаси при Търново и го преобърнали в прах и пепел, а жителите му са разбягали и повечето са отишли във Влашко. Отсетне Арбанаси се заселило с българи, преселенци преимуществено от Герлово. Също кърджалиите са съсипали града Раково, недалеч от Котел, и отсетне избили многобройни котленци и жеравняни, които те срещнали на пътя в една гъста гора между Котел и Раково. Преди да свършим късото си историческо обозрение за кърджалиите, ние считаме за своя длъжност да разкажем и за ненадейната и много поучителна случка, според която е загинал Индже войвода, тоя звероподобен българин. Ние мислим, че тя ни представлява един поучителен урок от най-голяма нравственост. Веднъжд той влязъл в едно село при Айтос със своите омразни кърджалии и в една къща той видял едно младо свинарче с една пушка в ръката си. Индже войвода поискал му пушката, свинарчето не я давало, той го погнал да го улови и да му зьомни пушката, но то не я давало и излязло на двора и бягало насам-натам, случило се да доде отзад към гърба на Индже войвода и изведнъж гръмва с пушката си и го удря право в гърдите през гърба; Индже войвода тутакси пада на земята. Кърджалиите, които били с него, впущат се и улавят свинарчето, вързали го и забрали да го бият, но Индже войвода извикал да му доведат при него това младо свинарче и си му рекъл с нажален и умилен глас: „Аз съм разплакал много майки и ти сега разплакваш моята майка. Това е вижда се, Божието правосъдно предопределение..., затова аз ти всичко опрощавам и живей благополучно!“ След малко и издъхнал. В тоя много назидателен разказ това е само жалното, че съвестта, тоя строг и неумолим, но таен съдник за престъпниците, късно отсъдил тоя злодей, и май късно му е издал крайната си и неотменима присъда.“

Кърджали

На 18 км североизточно от Кърджали е разположен Перперикон; древно място, забулено с мистерии и тайни; дом на богове и хора. Асфалтов път води до подножието на скален връх, на който са открити основните обекти на най-големия мегалитен паметник в България. Какво е привлякло древните хора на върха; на това място, разположено по средата на долината на Перперешката река? Съчетанието на вода, плодородна почва и скали, опиращи в небето, или нещо, за което днес не ни достигат сетива? Каквото и да е обаче, археологическият комплекс ни разкрива как хората са носили дарове в глинени съдове; изработвали са глинени фигурки, каменни сечива , които са полагали в естествените скални пукнатини, наричайки ги на боговете от края на V хилядолетие пр. Хр. След времена на възход и времена на забвение, в късната бронзова епоха, през II хилядолетие пр.Хр., свещеният град е преоткрит. Хората започват да прилагат нови култови практики и ритуали. В течение на векове се оформя огромен култов комплекс, изсечен в скалите, който включва стотици помещения. В края на старата и в първите векове на новата ера, градът добива своя завършен облик. Той включва крепост на върха, Акропол; укрепен Дворец-светилище; както и северно и южно подградие. Естествен скален разлом е оформен като коридор със стъпала по пода. Той започва от основата на скалния венец и води до крепостната стена, която опасва Двореца - светилище. На площ от няколко хиляди кв. м са разположени десетки различни помещения, свързани помежду си с безчет коридори и стълбища. Широк коридор преминава през Двореца и го разделя на две несиметрични части. Западната част е запълнена от по-малки по размери едноетажни помещения. На изток се развива представителна зала с широко предверие, където, в западната му част, е изсечен в скалите трон. Поради денивелацията на изток, се развиват два етажа, също изсечени в скалите. На североизток пък е съградено крило, в което са едни от най-ранните изсичания - три ниши с нарастваща на север големина. Северозападната част на комплекса представлява монументално помещение с овална форма, без покрив. В самия център на помещението е изсечен пирамидален постамент, който завършва с величествен кръгъл олтар. Олтарът има приблизителен диаметър 2,50 м, а повърхността му е обгорена от многобройните опалвания. Тази зала е била сърцето на прочутото светилище на Дионис-Загрей, където се извършвали т. нар. прорицания, за които свидетелства Херодот. Според разказа на Светоний, бащата на Октавиан Август точно тук получил предсказание за бъдещето на своя син. Авторът разказва, че когато жрецът излял вино върху горящия огън, пламъкът се издигнал така високо, както, когато преди векове в светилището е бил Александър Велики. През последните години са проучени големи части от крепостта на върха - Акропола. Тя е построена върху останки на древно светилище, което е обхващало цялото било. Множество скални олтари от късно-бронзовата и ранно-желязната епоха са органично включени в основите на новоизградените постройки. Стената от старателно оформени каменни блокове, е с дебелина от 2,5 метра. Тя обхваща върха от всички страни, като са запазени основи на кули и други фортификационни съоръжения. Особено монументална е Южната порта, изсечена в монолитната скала. В източната част на укрепената площ, е проучена ранно-християнска църква, издигната на мястото на езически храм. На запад от пред-храмовия площад, се намира изсечена в скалите улица, с елегантна колонада, водеща до т. нар. Малък дворец. В близост до него, западно от средновековната стена на Цитаделата, се намира и най-ранната еднокорабна християнска църква; с елегантни пропорции и изящен каменен амвон. Тя се свързва с мисията на епископ Никита Ремесиански, който наложил християнството в Родопите. Един от жилищните квартали на северозапад, е разкрит изцяло. Той се състои от каменни сгради с приземни, стопански и складови помещения. Крепостта запазва важността си и през Средновековието. В края на XII в. Акрополът е превърнат в мощна крепост; благодарение на изградената вътрешна крепостна стена, която превръща западната част в цитадела. В писмо на Вселенския патриарх през 1339 г., Перперикон е означен като център на епископия със значителни възможности. Епископът бил толкова богат, че му било наредено да изплаща пенсията на обеднелия митрополит на Филипи. Крепостта вероятно запазва още известно време своите функции след османското нашествие, а населението от околните села е християнско до средата на XVII в., като опазвало прохода по реката. По-голямата част от жителите на най-близкото село - Горна крепост, принадлежат към т. нар. Казълбаши. Къзълбашите са близка до шиитите етно-религиозна група, основната част от общността на алевиите в Турция и България. Къзълбашите са потомци на тюркски племена, които през втората половина на 15 век населяват Хорасан и възприемат шиизма. Името къзълбаши (от турски - червеноглав) идва от дванадесетте червени ленти, които ранните къзълбаши поставяли в чалмите си. Този обичай се свързва от различни изследователи с дванадесетте шиитски имами или с битката при Сифин, след която последователите на Али ибн Абу Талиб носели кървави превръзки на главите си. А тюрбето на Хазър баба е един от примерите на неортодоксалната ислямска архитектура. Тюрбето (от турски: turbe, „гробница“), срещано и като тюлбе, е малък мавзолей, характерен главно за османската архитектура. В тюрбета са погребвани султани, влиятелни държавници и духовни лица и други видни личности. Архитектурният им стил произлиза от ирански образци на подобни гробници, като, подобно на тях, някои ранни тюрбета са строени на два или повече етажа. В класическата си форма османските тюрбета са едноетажни и наподобяват по форма турските номадски шатри.

Родопи    Смърч    Бъндеришки езера    Програма за реклама в сайта    Планини в България    Истината за базалните импланти    www.bg-dentist.net    Дентален лекар в Пловдив    Следдипломно обучение на Ралев Дентал    Aсептика и антисептика    Папиломи

Кърджали е град в Южна България; център на област Кърджали и на община Кърджали. Населението му към 07.09.2021 г. е 40 659 души. По данни на ГРАО към 15 декември 2023 г. в града живеят 52 251 души по настоящ адрес и 66 220 души по постоянен адрес. Разположен е в Източните Родопи, на двата бряга на река Арда, на 376 км от Варна, на 260 км от Бургас, на 84 км от Смолян, на 95 км от Пловдив, на 111 км от Стара Загора, на 243 км от столицата София, на 78 км от Гюмюрджина и на 383 км от Истанбул. Кърджали се намира в сърцето на Източнородопския планински масив, на двата бряга на река Арда. Най-близкият друг областен град е Хасково, на приблизително 50 км разстояние и на около 15 км от древния град Перперикон. През Кърджали минава паневропейският транспортен коридор 9 през прохода „Маказа“. Климатът тук е силно повлиян от Средиземноморието. Средната температура през зимата е 0° С, а през лятото +24° С. Запазени са ценни естествени находища на вечнозеления тракийски дъб, бял бор, синя хвойна, пърнар. В ландшафта на областта могат да се срещнат някои от най-ценните дървесни и растителни видове, вписани в Червената книга на България. Климатът в района е континентално-средиземноморски, мек и влажен, с много слънчеви дни в годината. Зимата е сравнително мека – средните температури варират около 0 °С. Лятото е слънчево и горещо, максималните температури достигат до 40 – 45 °С. Най-продължителното слънчево греене в Кърджали се наблюдава през юни, юли и август. Протичащата през града река Арда има водосборен басейн, който обхваща 5795 км?. В землището край града почвите са предимно канелени горски. Регионът е богат на огромни залежи от оловно-цинкови руди, бентонит, перлит, зеолит, азбест, скъпоценни и полускъпоценни минерали, злато. В общината се намират значителни по размери находища на нерудни изкопаеми: бентонит, зеолит, трас, фелдшпат, слюда, варовик, пясък, чакъл и др.Община Кърджали е разположена в югоизточната част на България. Тя е най-голямата община в Източно–родопския планински масив с територия от 574.7 кв.км, което представлява двайсет процента от територията на Област Кърджали и малко над половин процент от територията на страната. Общината включва в себе си 118 населени места, обхванати в 45 кметства. Граничи с общините Хасково, Стамболово, Момчилград, Ардино и Черноочене. Постоянно живеещото население в общината към 2011 г. е 67 460 души. С годините Кърджали се е обособил в естествен административен, търговски, културен и промишлен център не само на общината, но и на Източните Родопи. Градът се намира на 259 км от София и на 90 км от Пловдив, който е вторият по големина град в България. КПП “Капитан Андреево” е на 132 км от града и свързва България с Република Турция и Република Гърция. Разстоянието от областния център до границата с Република Гърция при ГКПП Маказа - Нимфея е 54 км. Релефът е ниско планински и хълмист. С изключение на най-северозападният й ъгъл (землището на село Ненково), който е в пределите на Западните Родопи, цялата останала част на общината се заема полупланинските ридове на Източните Родопи. В най-северозападната част на Община Кърджали, се простират крайните югоизточни разклонения на рида Каракулас (Гордюва чука), част от Переликско-Преспански дял на Западните Родопи. Тук, южно от село Ненково, се издига връх Бездивен (1140 m), който е най-високата точка на общината. На север от долината на река Арда, се простират части от два източнородопски рида: на запад – източната част на рида Чуката с връх Мастатепе (843 m), северозападно от село Севдалина; а на изток от долината на река Перпере – най-западната част на рида Гората, с връх Хисар (575 m), разположен югозападно от село Бащино. Районите южно от долината на Арда се заемат от крайните северни разклонения на други два източнородопски рида. На юг от язовир „Кърджали“ и западно от долината на река Върбица, са северните части на рида Жълти чал – Синия връх (843 m), който е разположен югозападно от село Велешани. На юг от язовир „Студен кладенец“ и източно от устието на река Върбица се простират крайните северни склонове на Стръмни рид с максимална височина от 821 m. Минималната височина на общината, е водното огледало на язовир „Студен кладенец“ – 225 м.н.в. (кота преливник). Община Кърджали попада в южнобългарската климатична област и по-точно в източнородопския климатичен район, който е под влияние от топлата средиземноморска близост. Зимата е сравнително мека. Минималните температури през зимните месеци са сравнително високи. Лятото е слънчево и горещо, като максималните температури достигат до 40°С. Средната зимна температура е около 0°С, а през лятото – 24°С. Средната годишна температура се движи в границите на 11 – 13°С. През есенно-зимния период под влияние на средиземноморските циклони падат едни от най-големите валежи. Наблюдават се два максимума: зимен – ноември, декември, януари; пролетен – май, юни, юли и един минимум – август, септември. Поради южното положение на общината голяма част от зимните валежи падат във вид на дъжд или дъжд и сняг. През пролетта падат достатъчно количество валежи, които осигуряват добро овлажняване на почвата. От юли започва сравнително ясно очертан безвалежен период, проявен най-добре в края на лятото и в началото на есента, който продължава до октомври. Годишната сума на валежите е около 600 l/m3. Община Кърджали е изключително богата на водни ресурси. От запад на изток през нея преминава горната част от средното течение на най-голямата родопска река Арда. На територията на общината тя получава четири по-големи притока: леви – Боровица и Перперек; десни – Кьошдере и Върбица. С изключение на река Кьошдере, която почти изцяло протича през общината, останалите три реки протичат през нея само с долните си течения. Река Боровица навлиза в община Кърджали от към община Черноочене, минава през село Ненково, завива на юг и се влива в лявата „опашка“ на язовир „Кърджали“. Река Перперек също навлиза от към община Черноочене при село Три могили и тече на югоизток в широка долина. При село Перперек завива на юг, а след село Сватбаре – на югозапад и се влива от север в язовир „Студен кладенец“. Река Кьошдере води началото си от община Ардино, навлиза в общината северозападно от село Велешани, тече на североизток в дълбока и залесена долина и се влива отляво в река Арда при град Кърджали. Река Върбица протича през общината с най-долното си течение и се влива от юг в язовир „Студен кладенец“ при село Соколско. Почвеното разнообразие в района се обуславя преди всичко от разнообразието на релефа, растителността, почвообразуващите основни скали и специфичните климатични условия със средиземноморско влияние. В земеделските територии според бонитета от категоризацията преобладават почви от 6-та до 10-а категория, със средно продуктивни възможности до лоши и непригодни за земеделско ползване. Почвите, които притежават добри до средни продуктивни възможности, заемат твърде ограничени площи. От гледна точка на агроекологичното райониране на страната, почвите попадат в пета група – лоши до средни земи – добри за отглеждане на тютюн. На територията на горския фонд преобладават канелените горски излужени почви, следвани от кафявите горски (светла, преходна, тъмна), хумусно-карбонатни, алувиални, алувиално – ливадни и алувиално – делувиални почви. Почвите в района са повлияни от водна и ветрова ерозия. В миналото тук са действали големи по мащаби поройни и ерозионни процеси, но е проведена мащабна дейност за залесяване като изкуствено са създадени над 250 000 дка гори. Във водосборите на язовирите „Студен кладенец“ и „Кърджали“ са построени различни технически и противоерозионни съоръжения, с което са стабилизирани леглата и бреговете на по-голяма част от поройните водни течения в района. За борба с ровинната ерозия са построени хиляди куб.м. каменни прагчета и други дребни технико-укрепителни съоръжения. Въпреки огромните по мащаб противоерозионни залесявания и противоерозионни съоръжения, все още същесвуват неукрепени поройни течения. Върху земеделските земи, разположени върху терени с по-голям наклон действа ерозия, което налага непрекъсната противоерозионна дейност. В това китно кътче на страната са запазени ценни естествени находища на вечнозеления тракийски дъб, бял бор, синя хвойна, пърнар. В ландшафта на областта могат да се срещнат някои от най-ценните дървесни и растителни видове, вписани в Червената книга на България. Основните дървесни видове за региона са зимен дъб, бук, черен бор, бял бор, бреза, летен дъб, цер и др. За опазване на биологичното разнообразие в екосистемите в района и на естествените процеси, протичащи в тях, както и на характерни и забележителни обекти на неживата природа и пейзажи, за защитени територии в община Кърджали са обявени: Защитени местности - „Средна Арда“ с площ 420 ха в землищата на селата Звезделина и Висока поляна; „Юмрук скала“ – 346 ха, в землището на с. Калоянци; „Каменната сватба“ край с. Зимзелен с площ 5 ха. Това „произведение“ на природата представлява скални образувания, оприличени като сватбено шествие; „Каменните гъби“ – склани образувания край с. Бели пласт на площ 3,0 ха; „Скален прозорец“ в землището на с. Крушка с площ 0,2 ха. Това е един великолепен скален мост, висящ във въздуха, подпрян от 2 колони; находище на Венерин косъм, вид много красива папрат, в землището на с. Резбарци. Природни забележителности - „Скални гъби“ с площ 5,0 ха, в землището на с. Зимзелен; водопад „Реджеб тарла“ в землището на с. Чилик с площ 0,1 ха; находище на Родопски силивряк с площ 3,4 ха в землището на с. Прилепци; находище на Родопска горска майка – безхлорофилно растение паразит, с площ 1,7 ха в землището на с. Перперек. Приема се, че първите жители на тези места са били предшественици на траките. Недалеч е забележителният древен скален град-светилище Перперек (Перперикон). През Средновековието, на мястото на днешния Кърджали, имало град в областта Ахрида (Източните Родопи), за който се приема, че е епископски християнски център. Основите му се отнасят към IV – I в. пр. Хр. По времето на хан Пресиян, към 847 г. районът влиза в пределите на българската държава. За първообраз на Кърджали се приема съществувалото през IX – XIV в. на територията на днешния град селище и крепост Вишеград (наричан и Горна крепост) до квартал Горна гледка над язовир „Студен кладенец“. Крепостта е охранявала разклонение на пътя от Адрианопол до Филипопол, към вътрешността на Родопите по долината на река Върбица. Добре защитената цитадела с наблюдателни, отбранителни и жилищни функции, е вероятно да е ползвана и от управителя на средновековната област Ахрида. Днес запазените й стени са високи до 8 м. Тя е в пряка визуална връзка с близката Шеста крепост на хълма отсреща, високо над левия бряг на Арда (586,7 м). Понякога бива отъждествявана с познатата от исторически източници крепост Мъняк /Моняк (Moniac), където е имало лагер на Анри Фландърски, брат на Балдуин I, регент на Романя – Латинската империя. Вероятно още в крепостта Мъняк/Моняк през август 1206 г., поради потвърдената смърт на Балдуин I в Търново, Анри е посочен да наследи на трона Балдуин I и да стане вторият император на Латинската империя. Още нагоре по течението, на десния бряг на Арда се откроява и забележителният раннохристиянски манастир Свети Йоан Предтеча, основан през Късната античност и развит през IX – XIV век, когато манастирската крепост е възможно да е превърната и в епископско средище. Поради важното си стратегическо и стопанско значение, Източните Родопи непрекъснато са били подлагани на вражески нашествия. Към 1199 г. цар Калоян освобождава областта от ромейско владичество и тя става един от изходните райони в походите на българите срещу превзелите Константинопол латински военни сили. В края на XII век цялата област на река Арда е под контрола на Цар Калоян и в пределите на българската държава. Няма достигнали до нас свидетелства за точния отзвук от битките на рицарите от Четвърти кръстоносен поход, както и от действията на владетелите и бароните на Романя – Латинската империя. Според един пестелив разказ на Жофроа дьо Вилардуен, на 4 септември 1207 година латинският крал на Солун Бонифаций Монфератски, по препоръка от местните гърци от околностите на Мосинопол (дн. Гюмюрджина), навлиза с малка конница на цял ден път в планината откъм юг над града. Местните български защитници побеждават латинските рицари по пътя им обратно след устройване на засада, а главата на Бонифаций била изпратена на цар Калоян. След убийството на цар Калоян под стените на Солун (октомври 1207 г.), областта се управлява от деспот Слав и отново става централно подчинена при цар Иван Асен II. След 1246 г., когато умира цар Калиман I Асен, Византия установява кратковременен контрол, но в 1254 година цар Михаил Асен отхвърля ромеите. Летописецът Георги Акрополит свидетелства: „Жителите, които бяха българи, се отърваваха от ярема на чуждоезичните и преминаваха към своите.“ По-късно обаче, ромеите отново се връщат, при цар Константин Асен – Тих, районът отново е в пределите на България, после пак ромейски; накрая цар Иван Александър възстановява контрола си в областта в 1343 г. В XIV век защитник на местното население от постоянно враждуващите български и ромейски феодали, е възпетият от народа Момчил войвода, който владее земите от Бяло море дотук. Неговото име е свързано и с първата съпротива на българите-родопчани срещу нашествието на нахлуващите от Мала Азия османски орди. През 1370 – 1371 г. родопчани водят битки, за да възпрат завоевателните набези на османските турци на Мурад I, ала българските крепости в региона падат под напора на османското нашествие. За наличие на селище тук до старата крепост Вишеград за първи път през владичеството споменава през 1607 г. османотурски регистър, според който то е поделено между двама владетели в два тимара. На 3 януари 1878 г. този край отхвърля игото на Османската империя, благодарение на отряда на руския генерал-майор Григорий Фьодорович Чернозубов. Войските на руския император пренощуват на северната страна на река Арда, където сега е разположен пазарът и на другия ден минават реката, установяват контрол и от южната страна и с бърз марш без нито един изстрел, освобождават от турците и Момчилград, където генералът получава съобщението за подписаното в Одрин примирие. Берлинският договор поставя града в пределите на автономната българска област Източна Румелия. През 1886 г., с Топханенския акт, Кърджали попада в санджак Гюмюрджина под пряката власт на османския султан. Това е "компенсация" за Съединението между Княжество България и Източна Румелия. През Балканската война след победата на българската войска, в станалата битка при Кърджали на 21 октомври (8 октомври стар стил) 1912 г., градът е освободен от Хасковския отряд и окончателно остава в България. В центъра е издигнат, открит в 1939 г., паметник на освободителите в памет на героите, загинали за присъединяването на града към България. На откриването присъстват съпругата и синът на ген. Васил Делов – освободителят на Кърджали. На генерала също е издигнат паметник в града. Кърджали е обявен за град в началото на 20 век. През 1934 г. Кърджали е обявен за околийски общински център. Още от времето на османската власт, търговията с тютюн е основен отрасъл за града. През 1959 г. градът става окръжен център. Развиват се лека промишленост, машиностроене и началото на цветна металургия – благодарение на структуроопределящия Оловно-цинков комбинат. През 1957 г. започва извличането на сребро и злато под формата на метал „доре", като през май 1958 г. са добити първите килограми бисмут с чистота над 90 процента. През годините производството се разширява с цинков сулфат, бисмут, кадмий, натриев бисулфит, цинкови сплави, преработка на амортизирани акумулаторни батерии, оловно-антимонови сплави, селенови и калциеви сплави за акумулаторната промишленост. Изграден е и завод за бентонит. В 1987 г. окръзите са закрити и градът минава към област Хасково. От 1999 г. Кърджали е областен град. Той е най-големият административен, промишлен, търговски и културен център на Източните Родопи. През 2012 г. Оловно-цинковият комбинат е затворен заради дългове – металургичното предприятие преди това е продадено на „Интертръст холдинг“ и поради тежките задължения към банките кредитори в 2012 г., стига до публична разпродажба.

Кърджалийските пирамиди са интересни скални образувания, които са се формирали в близост до град Кърджали, в землищата на селата Зимзелен и Бели пласт. Разположени са по ридовете Каяджик и Чуката в Източните Родопи и са интересни, причудливи образувания, изваяни от риолитови туфи и туфити в разнообразни форми, на площ от 50 дка. Когато преди повече от 40 млн. години, Източните Родопи са били дъно на море, тогава се формират красивите скали от утаената вулканична пепел и скални късове. Те наподобяват човешки фигури, коне, птици, обелиски - рай за хората с асоциативно мислене. Някои фигури са лесно рушими, защото са изградени от чисти туфи. Вероятно читателите знаят, че вулканичните туфи са порьозни скали, съставени от циментирани в твърда маса здрави, разнообразни скални и минерални късове, пемза и вулканично стъкло. Те са продукти на вулканични изригвания, лавови потоци или лахари, като размерите на отломките варират в много широки граници. Вулканични туфи се получават и при смесване на този тип скали с морски седименти. За разлика от тях, в скалите, в които има и метални примеси, са значително по-здрави. Най-интригуващата група скали са Каменната сватба; в нея се намират пирамиди, които наподобяват хора и животни. Каменната сватба (известна също като Вкаменената сватба) е разположена близо до село Зимзелен. В тази група, разположена на площ от близо 50 декара, има фигури с височина до 10 метра. Легенда разказва за обичаите в древността - когато тръгне сватба, всеки, който по някакъв начин зърнел лицето на булката, прикрито с воал, се вкаменявал. Така при една сватба духнал вятър, отвял воала и всички сватбари се вкаменили на мига. Фигурите не са едноцветни. В тях има различни метални оксиди, които оцветяват всяка фигура по различен начин. Разнообразните им багри - розови, жълти, ръждивочервени и др. се дължат на наличието на манганови, железни и др. метални окиси. Друга интересна група скали са Каменните гъби, които са обявени за природна забележителност в България. Каменните гъби представляват варовикови образувания в близост до село Бели пласт. Произходът им е сходен с този на "Кърджалийските пирамиди".Те са се образували преди милиони години. Под въздействието на влагата и вятъра, природата ги е изваяла в причудливи „гъбени“ форми, но с огромни размери. Кърджалийските пирамиди са едни от най-посещаваните скални образувания в България. Съвсем близо до Кърджали, край село Дъждовница, туристът може да посети Тракийските скални ниши. Издълбани в отвесни скали, скалните ниши са забележителни мегалитни паметници, които се срещат единствено в Източните Родопи. Макар и ясно видими от пътя, достъпът до нишите е много труден и е истинско предизвикателство за желаещите да ги разгледат отблизо. Комплексът край село Дъждовница наподобява огромен фриз и е много впечатляващ, с множество причудливи фигури, изваяни от изветрянето на скалите. Древни легенди, предавани до ден днешен от уста на уста, разказват, че нощем там се появяват магическите същества „Джинавис пенджери” и от срещата с тях може да зависи съдбата на човека… Нишите са издълбани са в отвесни скали с различна дълбочина и имат култово предназначение. Те са близо до природната забележителност "Скален прозорец" в село Костино, в местността Костинско дере. Скалният прозорец се намира в местността Големия дол на село Костино, в район с изключителен ландшафт. Представлява естествена форма на един великолепен скален мост, висящ във въздуха, образуван под въздействието на преминаващото под него буйно дере. Мостът е подпрян от две колони с отрязано от всички страни платно. В недалечното геоложко минало колоните са били три, но природните стихии са разделили платното между втората и третата колони. Днес последната колона е като голяма каменна гъба, чиято гугла е част от платното. Височината на моста е около 10 м, дължината 15 м, а ширината 7 м. Дебелината на платното е 1,5 м. Трите колони са еднакво високи; изградени са от масивни зелени вулканични туфи, без наслояване. Платното е бяло, тъй като е изваяно от тънкослойни бели варовици, силно устойчиви на ерозионните процеси. По тази причина то стърчи над колоните. Скалният прозорец е формиран едновременно с Каменната сватба и Каменните гъби, като е образуван от сходни материали и по подобен начин. Скалният прозорец е обявен за защитен природен обект. В района на Големия костински дол се срещат и едни от най-красивите ахати в Източните Родопи, желани и търсени минерали за всяка една музейна колекция. Недалеч от Кърджали, се намира защитената местност Находище на родопска горска майка (Lathraearhodopaea). Тя е разположена по течението на река Перперек между селата Перперек и Сватбаре. Растението е балкански ендемит, срещащ се само в България и Гърция. Включено е в Червената книга на България и в Закона за биологичното разнообразие. Находището е на площ от 17дка., родопската горска майка расте на малки групи. В района на Кърджали съществува уникална флора и фауна, но някои от видовете животни и растения вече са защитени от изчезване - това са черен щъркел, египетски лешояд, голям ястреб, белоопашат мишелов,черношипа ветрушка, сокол скитник, тракийски кеклик, бухал, синявица, скална лястовица, червенокръста лястовица, испанско каменарче, пъстър скален дрозд, син скален дрозд, червеногушо коприварче, скална зидарка, белочела сврачка и типичните за Източните Родопи скални и горски хабитати. В Защитената местност "Средна Арда”, включваща селата Звезделина и Висока поляна са защитени от изчезване видове растения и животни като египетски и белоглав лешояд, белоопашат мишелов, черен щъркел, скална зидарка, син скален дрозд, тракийски кеклик, прилепни колони. Местността притежава забележителен ландшафт. В местността Кьош дере, намираща се западно от Кърджали, на половин километър от устието на река Арда, с територия около 1 км, по левия, по-висок и скалист бряг на реката, се намира защитена местност Находище на венерин косъм (Adiantum capilus veneris). Това е многогодишно тревисто растение от семейство Адиантови. Видът е критично застрашен и е включен в Червената книга на България. Защитената местност "Юмрук скала" заема площ от 346 ха, югозападно от село Калоянци, община Кърджали; близо до устието на река Перперешка. Представлява високо разположен скален венец по левия бряг на язовир "Студен кладенец". Труднодостъпните й зъбери, са местообитание и гнездово находище на редица редки и защитени птици: белоглав и египетски лешояд, черен щъркел, белоопашат мишелов, черношипа ветрушка, скална зидарка, червеногушо коприварче и др. Растителността е от дъбови гори, храсталаци, драка, келяв габър и сухолюбиви тревни съобщества. От билото се разкрива чудесна гледка към езерото на язовир "Студен кладенец". В защитената местност влизат и няколко пещери, обитавани от прилепи. Цялата пещерна фауна в България е под закрила на закона за биологичното разнообразие. Районите около Кърджали, са буквално прорязани от пещерни образувания. Пещера "Карангила" край село Широко поле, се е образувала и оформила във варовикови скали. Има няколко входа, свързани помежду си. Тя е триетажна, с дълбочина 650 м. Обитава се от няколко различни видове прилепи. Пещерата е уникална с това, че в нея обитава и единственият в света паяк от вида Centromerus milleri. Към пещерата водят два подхода. Първият е от село Широко поле, другият – на слизане от крепостта "Моняк", в посока към стария път за Кърджали. Обитава се от различни видове прилепи. В пещерата обитава уникален паяк (Centromerus milleri). Вътре в пещерата са намирани керамични фрагменти, което служи за доказателство, че в древността пещерата е била обитаема. Входът към пещерата, е в малка хлътнала земна форма. Не винаги е лесен за откриване. За проникване в горните етажи, е нужно да се ползва или въже, или въжена стълба. Отвесът е около 5-6 м. Пещерите Иниклер (Стремските лабиринти), зад борови насаждения на около 2,4 км от село Стремци, са добре запазени галерии на рудници, мини за добив на злато от римско време. Общата им дължина е 460 м. Галериите, които са лесно проходими, приличат много на лабиринти; оттам идва и името им. Пещерите са седем и се намират под средновековната крепост Хасара. Най-голямата от тях, е с дължина 110 м и излиза като таен вход до крепостта и е отдавна известна на местното население. По билото на склона са запазени следи от вертикални минни изработки, служили вероятно за вентилация. Минните изработки са изсечени в изключително здрави скали, без използване на крепеж и следват рудоносната жила. В края на галериите има малко езеро. В района има следи от древни халки, което доказва, че първичната селекция на извадения материал се е извършвала на място. Под пътя, по склоновете на близкото дере, също са открити няколко шахти, но районът е обрасъл с храсталаци и са трудно достъпни и откриваеми. До пещерната система може да се стигне по утъпкана с камъни пътека, която стига до село Сипей, като входовете се забелязват отгоре. Хълмът буквално е пробит с гъста мрежа от тунели. На повечето места човек може да се движи изправен и спокойно може да се загуби в лабиринта от галерии. В епохата на плейстоцена това е било коритото на подземна река с изключително богати на самородно злато пясъци. По-късно тя се е затрупала и постепенно се е образувала единна скална маса. Работата на златотърсачите и миньорите се е състояла в разбиване на чакъл от тази скала и в промиването му край близката река. Изнасянето на натрошената скална маса е ставало през десетки вертикални, изкуствено пробити комини. Край тях още личат дупки за подемните механизми, макари. Същевременно комините са служели и за вкарване на въздух в подземните хоризонтални галерии. Разбитата скала е била промивана със специални съоръжения, като следите от изхвърления ненужен чакъл личат и днес. Температурата на въздуха в пещерите е 10° C. В пещера "Тилкин" до село Опълченци са и единствените екземпляри в света на сляп пещерен бръмбар. Пещерата е образувана на скален венец и има обща дължина 125 м. Била е обитавана в древността. За да стигне до пещерата „Утробата”, туристът трябва да мине от Кържали през селата Енчец, Дъждовница, Пъдарци и да стигне до хижа Боровица. Няколкостотин метра след нея, започва добре оформена туристическа пътека, с места за почивка, няколко беседки и заслон в подножието на канарата, по която накрая се стига до пещерата. Тя представлява тракийски храм от XI-X пр.новата ера. Пещерата е естествен хоризонтален процеп в стената, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човека. Височината на отвора е около 3м, а ширината - около 2,5м. Тунелът е идеално ориентиран по посоките юг-север, като входът е от юг. Специално направен процеп на тавана, точно в 12 ч. пропуска слънчев лъч. В дъното на пещерата има издълбан олтар, висок малко повече от метър. Точно в деня на пролетното равноденствие, слънчевият лъч се уголемява и влиза в дупката на олтара, като се задържа, потрепервайки няколко минути. Пещерата се свързва с култа на траките към слънчевият бог, който опложда богинята майка. Посещение на „Утробата” може да съчетаете с обиколка на пещерите „Снежинките” под село Дъждовница. Пещера „Бръжлянина“, край село Висока поляна, в близост до крепостта „Хисара“, е обитавана от десетки прилепи. Пещера "Карабекирова" в село Глухар е образувана на скален венец над река Върбица. Пещерата е била обитавана през неолита от първобитни хора. Средновековният мост на река Боровица, се намира до село Ненково, северозападно от Кърджали, в Родопите. Изграден е на река Боровица, е един от големите притоци на река Арда. Мостът датира от Средновековието и е асиметричен, с пет свода с различна големина. Впечатлява с внушителните си размери - пътното платно е дълго 58 м. Тъй като река Боровица е известна с буйните си води, част от моста е разрушена. В единия си край той е дострояван, а след следващото му разрушаване днесм е неизползваем, но притежава ценна архитектурна стойност.

Кърджали

През Средновековието Източните Родопи са наричани област Ахрида. Районът около Кърджали е бил и е център на оживен духовен източно-православен християнски живот и строителство на християнски храмове и други светини. Тогава тукашният Кърджалийски манастир – укрепен с крепостна стена и кули раннохристиянски комплекс с черква „Свети Йоан Предтеча“ е средище на значима средновековна християнска епархия. Манастирският комплекс „Свети Йоан Предтеча” е ранносредновековен български православен манастир и е с внушително представително разположение - кота приблизително 230.0 м на високия десен бряг на река Арда в Кърджали, квартал Веселчане; ансамбъл с крепостна стена и кули, с раннохристиянски корени и антично минало. Бил е част от средновековен епископски комплекс „Св. Йоан Продром”. Основан е през VI – VII век. От Кърджалийския манастир има пряка видимост към Средновековната крепост над село Вишеград (306.4 м), към Тракийската крепост (392 м) до село Лисиците, също на десния бряг на река Арда и към Шеста крепост (586.7 м) над село Широко поле - на левия бряг на река Арда. От манастира се разкрива поглед към цялата равнина, на която са разположени централните квартали на град Кърджали. От археологическите разкопки е установено, че съществуват 4 последователно строени църкви. Те имат типично византийски стил и силно атонско влияние. Манастирът е бил духовно средище на една от големите средновековни епархии – Ахридос. Руините на манастира са открити още през 30-те години на миналия век от местни любители на историческото минало. Дълги години останките остават непроучени, но през 1962 г. са открити и други части от сградите на манастира. Цялостното археологическо проучване и реставрацията протичат от 1998 до 2000 година. От 2000 година реставрираната черква е осветена и в нея се извършва редовна служба. Останките от черквата „Свети Йоан Предтеча“, както и от средновековния ансамбъл, са обявени поотделно за паметници на културата от национално значение. Триконхалната сграда, определена от изследователите като параклис/кръщелна, е достроена през Средновековието до източната част на северната стена на черквата заедно с ново общо преддверие - вход през северната конха на черквата. Историческите сведения и запазените останки от градежи, дават основание да се твърди, че още в края на IX и началото на X век, той се е превърнал в епископско, а по-късно и в митрополитско средище. За това свидетелстват уникалните находки, намерени в храма и около него – пет зидани гробници. Една от гробниците, която се намира в църквата, е била затворена херметически. След внимателното отваряне, са били открити мощи на висш християнски духовник от края на XI и началото на XII век. В гроба са намерени още напълно запазен епитрахил (църковна одежда), тъкан със злато и с необикновена украса, както и в платнен кръст зашити църковни мощи. Само на 4 места в света има запазени такива находки. Това потвърждава, че през средновековието днешният Кърджали е бил важен християнски център. Счита се, че епитрахилът е изключително скъп и е изработен в Константинопол. През 2000 година е осветена отново възстановената църква на манастира. Поради високата художествена и архитектурна стойност, останките от средновековния манастир и църква „Св. Йоан Продром” са обявени за паметници на културата от национално значение. Той е в списъка на 100-те национални туристически обекта. Голяма част от находките, открити при проучването на манастира, могат да се видят в Регионалния исторически музей в гр. Кърджали. Открити са пет зидани гробници: в притвора на голямата черква, в параклиса/кръщелна, както и в предходния малък храм до южната стена на черквата. Според някои учени, тленните останки в една от тези гробници принадлежат на Патриарх Евтимий Търновски, други отхвърлят тази хипотеза. В този гроб са намерени още: тъкан със злато и с необикновена украса, както и църковни мощи, зашити в платнен кръст. Има предположения, че само на четири места в света има запазени такива находки, а в България това е първата. Според специалистите, това подкрепя изказаната теза, че през Средновековието днешен Кърджали е бил важен християнски център. Златовезаната материя на епитрахила, наръкавницпте и набедреника се отличават с майсторска изработка. По исторически данни, епитрахилът е с висока материална стойност. Допуска се, че е може да е бил изработен в Константинопол. Наскоро в двора на манастира започна строежът на нов храм - църквата ще бъде посветена на Света София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов. Православното духовно средище „Успение Богородично“ в Кърджали е изградено по инициатива на отец Боян Саръев. (Отец Боян Саръев разказва за съновидение, което получава от Божията майка – тя му дава наставление да изгради на това място (квартал Гледка) православно духовно средище във връзка с двехилядната годишнина от рождението на Иисус Христос). Така на 17 август 2000 година започва подготовката за изграждането на бъдещия духовен център, който е осветен тържествено през 2003 година от митрополит Арсений. В него се съхраняват частици от светия Кръст Господен, които са открити в един от кръстовете реликвариуми от открития стар архиепископски център в Перперек (наричан и Перперикон). Агиазмото „Живоприемни източник“ е изграден в двора на храма. За него се вярва, че Божията майка е споделила, че много хора ще намират там изцеление. В цялата област на преброяването през 2011 г. за турци се заявяват 66,15 %, българите са 30,22 %, не се определят – 2,01% и цигани – 0,99 %. Към 8% от хората не се определят като обвързани с някаква религия. В самия град Кърджали обаче българите са 61,02%, заявилите се за турци са 34,9%, не се определят – 2,17%, циганите са 1,33% и други 0,56%.Сред забележителностите на Кърджали, е Регионалният исторически музей. Помещава се в красива сграда, строена в началото на 20-те години на ХХ век. Изложените тук културни ценности, са събирани в продължение на близо половин век и са разположени на три етажа на обща площ 1300 кв. м. Музеят е ситуиран в красив парк, в който може да се видят около 30 растителни вида, характерни само за България.

RSS - емисия    България в RSS - формат    Байкушевата мура    Язовир Калин    Пловдив    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен    www.tourinfo-bg.net    www.ralev.ws    Зъбни импланти    СМА пили, разширители, ендодонтски инструменти

Кърджали

Кърджали

Град Пловдив    Ралев Дентал АД    Ела    Бор Ралев Дентал АД - партньорска програма    Рила    Имплантатни размери - характеристики    Зъболекар    Бор    Композити

Кърджали

Името Кърджали е прославено не само от родопския град. Наименуван на град Кърджали е и морски нос в Антарктида. Носът Кърджали (на английски: Каrdzhali Роint) е скалист морски нос от южната страна на входа в залива Огражден на северозападния бряг на полуостров Рей, полуостров Байърс на остров Ливингстън. Първоначално името на носа е било нос Перелик, което обаче на 12 август 2008 г. е дадено на географски обект на остров Робърт.

Планини в България    Байкушевата мура    Зъбни импланти    Артикулатор и лицева дъга    www.see-bulgaria.com    Стоматология    Бифосфонатна некроза; медикаментозно индуцирана некроза    Ендодонтия    Екстирпация на лимфен възел    Отстраняване на лимфен възел

Eдин от най-големите в България язовири, е язовир Кърджали. Тази забележителност на града има дъговидна стена с височина 109 m и е сред най-големите в Европа. През лятото язовирът се превръща в средство за отмора на много жители и гости на града. В непосредствена близост до язовира, естествено никнат като гъби хотели, ресторанти, летни вили. Корабът Емона и плаващите ресторанти са атракция за посетителите; предлагат богато рибно меню. Туристите имат добър избор измежду водни колела, джетове, водни ски. На язовира има изградена модерна база на федерацията по гребане, където националният отбор провежда редовно лагер-сборове. Слънчевите и меки дни, съчетани с красивия изглед на различно обагрените през различните сезони гори и леко потъналите в омара околни планини, създават прекрасни условия за отдих и естетическа наслада. Рекреационният, спортен и туристически потенциал на района, е много висок. Язовир Кърджали е само на 2 km на северозапад от града и отиването до него може да бъде чудесна разходка. Идеално място за излет и риболов. Заедно с язовирите „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, язовир Кърджали акумулира в чашата си водите на река Арда и нейните притоци, които се ползват основно за производство на електроенергия. Язовир Кърджали има обем 532 млн. мЗ, а язовир "Студен кладенец" - 489 млн. мЗ. Чрез трите големи и 28-те малки язовира и баражи, се регулира големият и силнопроменлив отток на р. Арда по сезони. Река Арда, заедно с нейните притоци, е характерна с висок воден стоеж през пролетта при топенето на снеговете и пролетно-летните дъждове. Водата освен за добив на електроенергия, се ползва и за водоснабдяване, хидромелиорация и напояване на различните култури, като например, тютюн. През летния период (юли-септември) често се чувства сериозен недостиг на вода в Кърджалийската община. Залятата площ на язовир Кърджали е 16.4 квадратни километра. Целият язовир е в заливи и извивки. На повечето места от пътя, който следва контура на язовира, се откриват невероятни панорами. Особено през лятото, истински хубава гледка от височина, представлява водоемът. За да се стигне до местата за отдих по брега, е нужен или автомобил с висока проходимост (понеже пътищата са черни и стръмни), или ще трябва да се ползва хубавият път, който слиза до садките на язовира. Има доста пътеки, които слизат до приказни места, но са стръмни и човек трябва да е мобилен с възможно най-малко багаж. Но рибарите знаят, че рибата се лови именно по тези места. Язовир Кърджали дава възможност да се практикува всякакъв вид риболов; изборът е наистина голям. Изобилие от най-различни видове риби, прави риболова изключително емоционален. Особено щастливи ще бъдат любителите на риболова с плувки - тук те могат да се наситят на риба. Стръмните брегове на малките заливчета, са мечтаните кътчета за риболов в близост до брега, с директен телескоп или щека. Когато настъпят горещините през летните дни, рибата се отдръпва навътре в хладните води и се лови идеално дистанционно с мач и на дълбочини докъм десетина метра. Язовир Кърджали е сред малкото язовири в страната, на които може да се ловят скобари. Тези риби изобилстват тук, макар да е са типично речни. Очевидно условията за развитие им харесват и се чувстват комфортно. Твърди се, че в язовира има и огромни сомове, без някой да може точно да каже колко големи в действителност са. Но историята помни улов на не един или два трофейни сома. За любителите на риболова „на кльонк“, водите на язовира са точното място. Риболовът от лодка пък, е като една безкрайна приказка (ще споделим само с вас една голяма тайна, която молим да не разгласявате при никакви условия - особено през делнични дни, когато няма много хора). Отскоро в язовир Кърджали бяха пуснати бели риби и вече се чувства как тези хищни сладководни се развъждат все повече и повече. Река Арда, която с водите си пълни толкова язовири, е най-големият десен приток на река Марица. Нейните красиви меандри могат да се видят в средното течение на реката, където тя криволичи измежду огромните скални масиви и куполи на Източните Родопи. Уникалните завои имат лесно обяснима причина за създаването си - това е ясно изразеният планински характер на реката с малък среден наклон и голям коефициент на извитост. Меандърът представлява плавна извивка на река във форма на подкова, образувала се под действието на множество от фактори. Обикновено, но не задължително, меандрите представляват поредица. Подобно извиване на реката се нарича „меандриране“. Меандрите около река Арда са много подходящи за пикник и за риболов.

Мура    Избелване на зъби    Имплантология    Ралев Дентал АД    България    Зъболекар в Пловдив    Начална страница    Стоматологични столове    Кариес    Орална хирургия