Монтана

Мраморният първенец на Пирин - Вихрен    www.tourinfo-bg.net    www.ralev.ws    Заболявания на лимфните възли    RSS - емисия    България в RSS - формат    Байкушевата мура    Язовир Калин    Пловдив    Мура    Градове в България

Името "Монтана" се среща в различни части на света, като произходът и значението на името варират в зависимост от културния и исторически контекст. Ето някои от градовете, които носят името Монтана, и техния произход: Монтана, България: Името произлиза от римското селище "Монтанензиум" (Montanensium), което идва от латинската дума "montanus", означаваща "планински" или "свързан с планина". Градът е бил известен под това име по време на римската империя. През 1945 г., в началото на комунистическия режим, на града е натрапено името "Михайловград" в чест на комунистическия деец Христо Михайлов, което през 1993 г. е заличено и на града отново е върнато името "Монтана"; Монтана, САЩ (щат): Щатът Монтана е наречен така от испанската дума "montana", която означава "планина". Името е избрано заради многобройните планински вериги, които пресичат територията на щата. Щатът Монтана е известен със своите впечатляващи планини и природни красоти, включително част от Скалистите планини; Монтана, Швейцария: Монтана в Швейцария е част от курорта Кранс-Монтана, разположен в кантон Вале. Името "Монтана" идва от латинската дума "montanus", което както вече споменахме, означава "планински". Курортът е известен със своите зимни спортове и красиви алпийски пейзажи; Монтана, Колумбия: в Колумбия има няколко населени места с името Монтана. Произходът на името и в този случай идва от испанската дума "montana", която означава "планина". Местоположението на тези населени места обикновено е в планински райони; Монтана, Италия: в Италия също има населени места с името Монтана, отново заради планинското им местоположение. В Италия има много места с подобни имена, често свързани с географското разположение на планински терени; Монтана, Куба: в Куба има няколко селища с името Монтана, както и в другите испаноезични страни. Тези селища обикновено се намират в планински или хълмисти райони. Независимо дали става въпрос за градове в Европа, Северна или Южна Америка, името често отразява географските характеристики на местността. Ако се събере броят на живеещите по света в населени места с името Монтана, със сигурност могат да оформят малка, до средна по големина държава.

www.bg-dentist.com    Град Пловдив    Композити    Ралев Дентал АД    Ела    Бор    Ралев Дентал АД - партньорска програма    Ралев Дентал АД -     Метастатичен лимфен възел    Дженгал

Подобно на много други области в България, област Монтана се характеризира с отрицателен естествен прираст. Това означава, че броят на починалите надвишава броя на новородените. Област Монтана се характеризира с отрицателен естествен и механичен прираст, което води до намаляване на населението. Основната етническа група са българите, следвани от ромите и турците. Тези демографски и етнически тенденции са резултат от различни социално-икономически фактори, които влияят на живота в региона. Раждаемостта в областта е сравнително ниска, докато смъртността остава висока, особено сред по-възрастното население. Това води до намаляване на общото население. Механичният прираст също е отрицателен, което означава, че повече хора напускат областта, отколкото се заселват в нея. Причините за това включват миграция към по-големи градове и чужбина в търсене на работа и по-добри условия за живот. Много млади хора и семейства се преместват в София, Варна, Пловдив и други по-големи градове, където има повече възможности за работа и образование. Според последното преброяване на населението в България, етническият състав на област Монтана е е с сновна етническа група - българите. Те съставляват по-голямата част от населението. Ромите са втората по численост етническа група в областта. Те живеят предимно в градовете и по-големите села. Малка част от населението са етнически турци. Има и малък брой хора от други етнически групи, включително арменци, руснаци и други. Град Монтана е град в Северозападна България, административен център на Област Монтана. Градът е разположен на двата бряга на река Огоста, в близост до язовир Огоста. Надморска височина: 184 м GPS координати: 43°24’07” С.Ш. и 23°13’03” И.Д.С население около 40 000 души, той е икономически и културен център на региона. Монтана е град с богата история и култура, който съчетава природни красоти и исторически забележителности. С перспективи за икономическо и туристическо развитие, градът има потенциал да се превърне в още по-значим регионален център в бъдеще. Районът на Монтана притежава разнообразни природо-географски условия. Южната част на областта се намира в част от Западна Стара планина, което придава на района хълмист и планински характер. Северната част е част от Дунавската равнина, която е предимно равнинна и леко вълниста. Област Монтана е с умерено-континентален климат, характеризиращ се с топли лета и студени зими. Температурните амплитуди са значителни, валежите са разпределени относително равномерно през годината. Летните температури обикновено варират между 25°C и 30°C, а зимните температури могат да паднат до -5°C и по-ниско. Основната река в района е Огоста, която преминава през областния център Монтана и продължава на север към река Дунав. Други по-малки реки са Лом и Цибрица. В района има няколко язовира, включително язовир Огоста, който е един от най-големите язовири в България и се използва за напояване, водоснабдяване и риболов. В Дунавската равнина почвите са предимно черноземни, което ги прави много плодородни и подходящи за земеделие, докато в планинските райони почвите са по-плитки и каменисти, подходящи за пасища и горско стопанство. В планинските райони на Стара планина има значителни горски масиви, които включват дъбови, букови и иглолистни гори. В равнинните райони се отглеждат различни култури като пшеница, царевица, слънчоглед и различни зеленчуци. Областта притежава разнообразие от животински видове, включително дивеч като елени, диви свине и различни видове птици. Има няколко защитени територии и природни резервати, които се грижат за опазването на редки и застрашени видове и техните местообитания. Тези природо-географски характеристики правят област Монтана разнообразна и богата на природни ресурси, като предоставят атрактивни възможности за земеделие, туризъм и рекреация.

Крепостта Кастра ад Монтанезиум се намира в северозападния край на град Монтана, на хълма Калето (наричан още Градището), близо до стената на днешния язовир "Огоста"; място с история на шест хилядолетия. Това е причината хълмът да не е застроен и да е запазен като паметник на древната история. Селището е основано от праисторически времена. Има доказателства за първите му обитатели, които са живели през каменно-медната епоха. В по-късен период, селището се обитава от тракийското племе трибали, които, за да се защитят от нападатели, построяват крепост. По време на Римската империя, прочута със строителството на пътища, мостове и крепости, се изграждат и поддържат пътища, които свързвали Монтана с останалата част на империята, в резултат от което градът процъфтявал. Той се развива и благоустроява по римски модел и става второто по важност селище в Горна Мизия след Рациария (Арчар). След въвеждане на християнството като официална религия в земите на Римската империя (313 г.), новата вяра дала и нов облик на живота и културата в града. Издигнати са четири старохристиянски църкви от IV в., като в това число са една базилика в античната крепост, друга до крепостната й стена(проучвана наскоро) и две при разкритите римски вили. Основа на икономиката стават едрите земевладелци от италийски произход и техните вили и имения, където местното население служи като работна ръка при добива на земеделска продукция и злато по поречието на Огоста. В града има и прослойка гръкоезични заселници от източен произход, занимаващи се със занаятчийство и лихварство. За покровители на града в духа на елинизма са обявени Диана и Аполон.Християнските храмове и вилите са разрушени в края на ІV в. след новата вълна от готски нашествия. Животът в селището и крепостта продължава със затихващи функции до VІ в., когато Монтана е сполетяна от участта на много други селища в днешна Северна България, разрушени от дивите варварски племена - авари и славяни. Аварите и славяните разрушили напълно града и крепостта в края на VІ век - началото на VІІ век и селището напълно изчезва от картата на Византия. По времето на Втората българска държава селището отново живва и според някои източници, които обаче са с ниска степен на достоверност, то става център на епархия. След превземането от османските турци в края на XIV в., селището е напълно разорено и запустява. По време на османското владичество то се споменава под името Кутловица в турски документ от 1575 г. Между 1450 и 1688 г., поради стратегическото си значение, в Кутловица започват да се заселват турци и селището преживява нов разцвет, този път като типично ориенталски град. Построени са две джамии, турска баня, чешми и нови обществени сгради. В борбите срещу османците, Кутловица се прочува с голямото сражение, водило се в близката местност "Жеравица" по време на Чипровското въстание през 1688 г. (Днес, централният площад на Монтана носи името “Жеравица”). Чипровското въстание и неговият разгром, в който участват турци от Кутловица, утвърждават облика на Кутловица като османски остров и пост срещу австрийското влияние през следващите XVIII и XIX век. Непосредствено преди Освобождението в града имало турска махала, която наброявала около 600 души, (около сегашната улица „Извора“), българска махала (50 души) и циганска махала (100 души). От периода XVI-XVII в., в околността на Кутловица, в селата Горна и Долна Вереница, оцелели две църкви с един и същ патрон - Св. Никола. Отхвърлянето на османското иго (1878 г.) заварва селището с името Голяма Кутловица (река Огоста го деляла от Малка Кутловица) и с население по-малко от 1000 жители. Укреплението Кастра ад Монтанезиум се извисява на около 50 м над околната повърхност, като тази стратегическа, а и лесно защитима позиция, е направила мястото привлекателно за заселване още по време на каменно-медната епоха (ок. 4000 г. пр. н.е.). То е избрано като подходящо място за живот от древните хора и поради плодородните почви, според откритите при разкопки жилища от този период. Тракийското укрепление на хълма възниква през ранно желязната епоха (VII-VI в. пр.н.е.), когато по онова време, там е живяло тракийското племе трибали и е вдигната първата мощна крепостна стена, следваща очертанията на терена. Римляните започват да се заселват в района в края на І в. от н.е., поради богатите залежи на руда и злато по поречието на река Огоста. В града са изградени типични римски структури като терми, форуми и храмове. Още с установяването на Калето на римски военни части, е издигната Римската крепост (I Сугамбрийска кохорта, участвала в потушаването на тракийското въстание от 26 г. сл. н.е.). Около военния лагер, който е споменат за първи път в епиграфски паметник от 134 г., и древното светилище при извора, се развива селище, което в 160-161 г. получава муниципиално право - т.е. статут на град с прилежаща територия и е наречено Монтенезум, което се споменава в надпис от II век. Поселението придобива голямо значение и в този период Монтанезиум става център на провинция Долна Мизия. Започва изграждане и поддръжка на пътища, свързващи града с останалите части на империята. Рудодобивът и златодобивът били основни поминъци по това време, заедно със земеделието и занаятчийството. Хубавите времена обаче свършват, когато стопанският и културен разцвет на Монтенезум е прекъснат в средата на III в. от нашествията на варварите готи. Пред опасността от постоянни нови варварски нападения, започва доизграждане и усилване на крепостта. Свидетелства за това намерен надпис от 256 г.: „.бил построен бург, от който да се наблюдават разбойниците, за защита на жителите на крепостта и на гражданите на Монтенезум….“. Но тези нападения не намалели (около V век) и по тази причина в югоизточния край на крепостта била издигната допълнителна стена (протейхизма ). Строителните дейности продължили с изграждане също и на казармени помещения и базилика - в наши дни нейните руини са разкрити изцяло и тя се вижда много добре от посетителите на крепостта. Разрушителната енергия на варварските орди обаче надделяла - укреплението все пак е разрушено през 518 г. при нападение на авари и славяни, след което станало непригодно за каквото и да било и било изоставено. По-късно върху неговите останки било създадено българско укрепено селище, но то имало значително по-малки размери. Селището получило името Кутловица. Намерени и съхранени са и останки от езическо светилище, запазено до днес, в което била отдавана почит на един от двата бога - Перун, или Даждбог. Кутловица просъществувала до приемането на християнството в българската държава (IX в.). Цяло чудо е, че в наши дни останките на крепостта са доста добре съхранени, като се знае, че голяма част от камъните са били разнесени за строителен материал - за изграждане на калдъръма в града, след смяната на името му от Кутловица на Фердинанд. При посещение на Кастра ад Монтанезиум, се вижда много добре, че укреплението е ориентирано в посока северозапад-югоизток и заема заравненото било на целия хълм на площ от 8.3 дка - 205х80 м, като теренът е с наклон на югоизток - в посока Монтана. Останките са издигнати основно между III-VI в. Личи неправилната форма на крепостта, стените на която следват конфигурацията на терена и са градени в стил „опус микстум“ (техника в строителството на зидани конструкции, при която се редуват хоризонтални ивици от opus reticulatum (диагонално зидани камъни) или прост ломен камък opus latericium (римски тухли) от местен ломен камък, споен с хоросан и редуващи се пояси от тухли. Дебелината на стените варира между 2 и 3.5 м, като някои участъци са запазени на височина до 2 м. На югоизточната стена съществува забележимо уширение - там дебелината от 2.2 нараства на 3.4 м. Така е осигурено място за разполагане на каменометни машини и балисти, които бият по нападателите и обсадната им техника. Основите общо на три кули се различават днес в крепостта. Първата, която има неправилна капковидна форма, е разположена в югоизточния ъгъл. Тя била предназначена за защита на главния вход, който се намира от север, точно до нея. При разкопките е намерен надпис, благодарение на който установено, че кулата и портата били построени през 258 г. със средства на трибуна на I Сугамбрийска кохорта - Публий Елий Антониан. Разположението на портата точно на това място има стратегически замисъл и изобщо не е случайно. Повечето хора са десничари, служат си по-добре с дясната ръка. Воините държали оръжието в нея, а щита в лявата. Тъкмо заради това, когато портата е изнесена в лявата страна на стената, както е при тази крепост, на нападателите сеналагало да се придвижват с дясното незащитено рамо към стената. А това давало идеална възможност те да бъдат поразявани от бранителите на стената. Втората кула се издига на югозападната стена. Тя не е разкопана изцяло все още, но е видно, че имала полукръгла форма. Третата кула доминира над другите две като най-внушителна. Тя се намира в най-северозападния край на крепостта, като е издигната в нейната най-достъпна част. Има трапецовидна форма, с широка основа откъм укреплението, докато тясната е заоблена в U-образен вид. Крепостната кула има размери на основата 27 на 20 м, а дебелината на стените й достига 3.5 м. Сериозно укрепление. Североизточният и югозападният вал на крепостта представляват продължение на стените тъкмо на тази кула. Тя е играела същата роля, като донжона (последната защитна позиция, в която може да се оттеглят защитниците) през Средновековието и е била предназначена за самостоятелна отбрана. Това потвърждават и археологическите разкопки, които, при разкриването на вратата за достъп до кулата установяват, че тя е била затваряна с двойна порта. За разлика от средновековните донжони обаче, тази кула е била използвана единствено за военни цели. Кулата е била на 4 или 5 етажа, като достъпът до тях бил по вътрешна вита стълба, разположена в централно, масивно ядро в средата й. Над бойната площадка се е издигала допълнителна надстройка, като продължение на вътрешното ядро, също заобиколена от бойници. Кулата и надстройката имали обща височина от 24 м, като от надстройката била предназначена за осъществяване на визуален контрол на големи разстояния. Когато под голямата кула археолозите разкопали част от тракийската стена на крепостта, видели, че тя била с дебелина над 1.5 м. На североизточната стена пък открили тесен изход (широк 80 см), от който започвал таен път, всечен в стръмния склон, по който се стигало до извор за снабдяване на крепостта с вода. Този извор е локализиран в североизточното подножие на хълма и днес е разкопан, като специалистите установили, че до него имало тракийско и римско светилище, главни богове на които били Диана и Аполон. Диана, богинята на лова, е покровителка на града и е изобразена на герба на град Монтана в днешно време. Светилището и сградите около него били разрушени при готското нашествие през IV век. За степента на разрушенията може да съдим от добилия от онези времена израз „варварски разрушения“. Днес останките от крепостта са със свободен достъп и тя е частично реставрирана, като е неразделна част от днешния град Монтана; по тази причина е изобразена на герба на града, заедно с неговата покровителка Диана; мястото се намира лесно, изграден е безплатен паркинг, може да бъде разгледано обстойно в рамките на около 40-45 минути. Крепостта е сред любимите места за разходка на жителите на Монтана. Частично е реставрирана и удобна за разглеждане, поставени са навсякъде информационни табели с изчерпателни сведения. Ала повечето находки, открити при разкопките там, се съхраняват и могат да бъдат видени в Историческия музей на Монтана, където може да се получи и по-подробна информация, а също да бъде организирано и посещение на крепостта с екскурзовод. В днешни времена крепостта се издига буквално над стената на язовир "Огоста", който при пускането му в експлоатация през 1986 г., е потопил две села - Живовци и Калиманица (родното село на Йордан Радичков). В Живовци пък, където са родени писателят и художник Иван Давидков и поетът, писател и журналист Анастас Стоянов, е била съградена цървата "Св. Възнесение", която периодично се появява, когато водите на язовира спаднат. Тогава тя може да бъде разгледана. Църквата била паметник на българската възрожденска архитектура и през 70-те години на ХХ век е обявена за паметник на културата. Построена била през 1858 г. от майстор Лило, основоположник на една от най-значимите възрожденски строителни школи – Славинската. Майсторът е известен още с възобновяването на Лопушанския манастир и с градежа на друга църква - в село Каменна Рикса. Като гледаме съдбата на тези две селища, си даваме сметка, че очевидно варвари е имало не само в древността. Когато водите на язовира са ниски, събитие което се случва в последните години по няколко месеца в годината, "Св. Възнесение" може да бъде разгледана. Въпреки че вече е полуразрушена, личи, че е била внушителна и извънредно солидна сграда, за да не рухне след толкова години под вода. Освен останките на храма, при спадане нивото на водата, може да се видят още латинската чешма и основи на къщи от залетите с вода Живовци и Калиманци. Наследници и бивши жители на някогашните села Живовци и Калиманица почистили мястото около "Св. Възнесение", понеже макар над половин век църквата да не е действаща, там все още идват хора, за да отправят молитвите си към Бог.

www.bg-dentist.net    Снимки от Бургас    Информация за дървото бор    Снимки от Пирин    Снимки от връх Дженгал и Централен Пирин    Родопи    Смърч    Ела    www.ralev-dental.com    Зъболекарски кабинет в Пловдив

През XIII и XIV век градът, като търговски и занаятчийски център, е част от Видинското царство. То е едно от последните български държавни формирования преди османското нашествие. По време на Второто Българско царство градът е част от Видинското царство и през XIII и XIV век има важно значение в защита на българските земи от османското настъпление. Независимо от господството на Османската империя над българските земи, се развива като значим търговски и занаятчийски център в региона. В Средновековието селището става известно под името "Кутловица", което вероятно произлиза от славянската дума "кутел" (гърне, кана) или кухина, вдлъбнатина, като по този начин се описва природната форма на местността. Икономическите дейности са се фокусирали върху земеделие и животновъдство, като са се развивали и различни занаяти. След Освобождението, заедно с динамичните демографски процеси, Кутловица преживява бърз икономически растеж. Той продължава и пред следващите десетилетия. След избирането му за княз, Фердинанд (роден на 26 февр.1861 г.), идва в България, като слиза в Лом, откъдето поема с карета за София. За да заеме престола, посещава редица български градове, сред които Видин, Козлодуй, Лом и Оряхово, Русе и Търново, Габрово, Казанлък и през Пловдив за София, като навсякъде е посрещнат тържествено – с триумфална арка, топове, черковни богослужения. Самият акт на заемане на престола се случва в Търново, където князът произнася и своята клетва по Конституцията. Вечерта го сварва обаче в село Кутловица, където трябва да пренощува. Неговите придружители намигват на местните управници и им подсказват да поискат за селото статута на град, тъй като това е първото място, където Фердинанд се отбива след пристигането си в България. Кмет на селището по това време бил Генчо Георгиев, който посрещнал госта Фердинанд на трапезата си. Идеята е възприета светкавично и така през далечната 1891 Кутловица става град и то - с името на новия княз на България. Фердинанд бил възхитен от жителите му, от културата и образованието им, които били далеч от селския манталитет; от богатия пазар и трапезата, с която го посрещнали. Така Кутловица съумява да стане град – нещо, към което селището се е стремяло и преди – още през 1883 година, но околните селища - по-скоро техните първенци и влиятелни личности - възпрепятствали това. Като мотив сочели липсата на железница. Но железница е открита по времето на Фердинанд и с личното му присъствие на събитието. 1 423 кутловчани станали граждани през 1891г. Цар Фердинанд, трогнат и в знак на благодарност, загдето будните му жители кръстили града на негово име, наредил с планировката на новия околийски център да се заемат негови лични архитекти и градостроители. (По-късно, по време на комунизма, новата управа, и конкретно Спас Русинов, предлагали центърът да бъде с формата на петолъчка, ала този каприз, слава Богу, не се осъществил. Малко останало обаче, градът да се лиши от прелестните кокетни сгради, които и днес украсяват центъра. Комисията по изграждане на новия център още заседавала, когато багерите вече подхващали разрушаването на старите постройки. Наложило се да спасяват положението... съхранили все пак няколкото сгради, които придават очарование на тази част от Монтана днес). Тогава селището имало 334 къщи, 1423 жители, от тях 215 турци. В свои спомени кутловският околийски началник Иван Михайлов, който управлявал околията от 1887 до 1894 година пише: „Поискахме Кутловица да стане град, обаче влиятелни хора от съседните градове попречиха. Понеже нямахме железница. И когато цар Фердинанд с адютанта си преминаваха през Кутловица от София за Лом (през Петрохан, )ние се оплакахме за тези пречки. Тогава Рачо Петров (адютант на царя) ни даде упътване и ни подшушна да именуваме селото на името на царя. Така и стана.” След постановления на Големо-Кутловското селско общинско управление от края на август 1891 година, протокол на Народното събрание от 16 ноември и царски указ от 2 декември, с които село Голема Кутловица е обявено за град Фердинанд. Новият статут на селището определя и по-нататъшното му развитие. Общинските власти раздават земя на новите заселници. Данните от края на 80-те години показват, че 10 процента от населението е грамотно – немалка цифра за времето си. Силно изпъква и възрожденският плам на най-активната и просветена му част. Това са Гаврил Душков и Кирил Греков, Тодор Денчев, Спас Иванов – все просветни и читалищни деятели.Фердинанд става град и център на околия. По това време вече бил занаятчийски център и голям пазар за добитък. На годишния панаир идвали търговци от цялата страна, както и от Турция, Румъния, Сърбия. За ускореното развитие допринася прокарването на жп-линията Бойчиновци-Берковица (1916), която минавала и през град Фердинанд. След Първата световна война тук се заселват много бежанци от Царибродско и Босилеградско. Бурният миграционен поток не спира. Най-мощен е в периода 1880 – 1920 година, когато надхвърля 400 процента и е втори по интензивност в страната след столицата.

…На 6 септември 1885 г. става съединението на Южна със Северна България. От завист за това, че България се увеличава със Съединението на Северна и Южна България, но основно под диктовката на Русия, която е много против Съединението ("Не одобрявам действията на българите. Те нас не ни послушаха, действаха тихомълком", пише Александър Трети броени след обединението на Княжество България и Източна Румелия), Сърбия ни обявява война. Околийският началник в Кутловица (Фердинанд) г-н Константинов бил преместен във вътрешността на Княжеството, защото жена му била сръбкиня и бил подозиран, че симпатизира на сръбската кауза. На негово място е сложен Славков, съратник на революционера Ботев, който завеждал околията до свършване на войната. Славков бил голям патриот и доста нервен управник. Той изгонил от Кутловска околия, която граничела със Сърбия, всички подозрителни лица. Когато научил, че единственият свещеник на Кутловица, отец Васили се бил изказал благосклонно за едно посрещане на сърбите, ако биха се явили до Фердинанд, Славков веднага наредил да бъде интерниран във вътрешността на княжеството. В града настанала голяма суматоха, когато се узнало, че сръбски разезди стигнали до Петров хан близо до Берковица. През това време околийският началник, яхнал на кон, цял ден сновял из града и повдигал духа на изплашеното гражданство. Войната свършва благополучно за България и по-голямата част от войските минали през Фердинанд, възторжено посрещнати от гражданството. През времето докато продължавали военните действия, училището било отворено и занятията вървели редовно. Същуествува версия, че Фердинанд не слиза с кораб в Лом и не пътува с карета за София през Кутловица и Берковица, както се е смятало, а истината за пристигането му в България през 1887 г. е твърде различна. На 30 юли 1887 г. на Дунав, в устието на река Тимок, корабът “Ориент”, с който пътувал Фердинанд I, бил посрещнат от яхтата на бившия български княз Александър I Батенберг. Тук Фердинанд I е приветстван от тримата регенти начело със Стефан Стамболов и след оттеглянето му в салона на кораба, облича генералска униформа. Привечер е посрещнат с 500 топовни салюта в старата българска столица Видин, където са управлявали последните владетели на Втората българска държава и прочита написан на френски език Манифест към българския народ. В отговор се изказват първият български екзарх Антим I, регентите, министър-председателят Васил Радославов и др. Вечерта около кметството е сложена вечеря с шампанско за официалните лица, а край реката са разположени огньове и присъстват множество посрещачи от цялата околност. На следващия ден княжеският кораб продължава по течението на река Дунав. На брега при Козлодуй било пресъздадено слизането на Ботевата чета, а музика огласила района с “Шуми Марица”. По протежение на пътя си, корабът спрял съвсем за кратко в Лом и Оряхово, и повече в Свищов, където князът бил посрещнат със 101 топовни салюта. Особено тържествено било посрещането на Фердинанд в европейския град Русе, който по своята уредба и богатство превъзхождал столицата София. Тук князът пренощувал, след което отново се върнал в Свищов и оттам с кортеж се отправил към старопрестолния Търново, приветстван от многобройни поданици. В Търново е построена триумфална арка, тук са и депутатите от Третото велико народно събрание. Възшествието на Фердинанд на българския престол става на следващия ден - 2 август 1887 г. с богослужение в черквата “Св. Богородица” и заседание на Третото ВНС. Князът произнася клетва по конституцията, а министър-председателят прочита от негово име Прокламация към българския народ. Отново има 101 топовни гърмежа. След обяд се провежда преглед на войските на Марино поле; устроени са народни игри и веселия. На 3 август след църковна служба в старата черква “Св. 40 мъченици” е обявено закриването на Третото ВНС. Пътят на новоизбрания княз продължава през Габрово, Казанлък и Пловдив за столицата на княжеството – София. Това е засвидетелствала историята за пристигането на княз Фердинанд I в България, за да заеме княжеския престол през 1887 г. Кутловица все още е била доста далеч от неговите планове и първостепенни държавни грижи.

Дентален лекар в Пловдив    Планини в България    Рила    Информация за Башлийски езера    Базални импланти    Програма за реклама в сайта    Зъболекарски кабинет в Пловдив    Естествената пирамида Вихрен    Дентална клиника в Пловдив    Мраморният първенец на Пирин - Вихрен

Независимо от споровете на историците обаче, монетизирането на името Фердинанд от жителите на село Кутловица, чрез приемане на това име за име на селището, се оказва доста успешнен и далновиден ход. Селото става град и през него е прекарана железопътна линия. В годините на комунистическо управление, а и след тях, българите малко знаем за личността на Фердинанд, независимо, че е бил български цар. Много повече знаем за несъществуващия персонаж Альоша, на когото е издигнат грандиозен паметник на едно от най-красивите тепета на Пловдив, отколкото на реалния и десетилетия изграждал съдбините на България цар. Кой е Фердинанд Български? Фердинанд I, е роден като Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски (на немски: Ferdinand Maximilian Karl Leopold Maria von Sachsen-Coburg und Gotha). От 7 юли 1887 до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, той е княз на България и от 22 септември 1908 до абдикирането му на 3 октомври 1918 година, е цар на България. Управлява България в продължение на 31 години и фактически е най-дълго управлявалият монарх в Третата българска държава. Фердинанд (в западната литература се среща обикновено под името Ferdinand von Sachsen-Coburg-Gotha), е роден на 27 февруари 1861 г. в двореца Кобург във Виена. Негови родители са австрийският генерал принц Август фон Сакс-Кобург-Гота (1818 – 1881 г.) и принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817 – 1907 г.), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Младият принц Фердинанд израства при своите родители във Виена, където баща му е на австрийска военна служба. Пътуват много из Европа – в Швейцария (1864 г.), Англия (1865 г.), Италия (1866 г.), Дания и Швеция (1871 г.), Франция (1871 – 1872 г.), Османската империя с Цариград (1870 г.), Белгия (1875 г.) и др. Във Виена учи в гимназията „Терезианум“ и в училището за кадети; достига до лейтенант в Единайсети полк на Австрийските хусари, и е старши лейтенант на Honvеd-хусарите в унгарската конница на 1 ноември 1886 г. – чин, който запазва до избирането му за български княз. През май – август 1879 г., заедно с брат си, принц Август, пътуват до джунглата на Амазония в Бразилия. Фердинанд бил известен като страстен ботаник, ентомолог и филателист. След обявеното от България Съединение на 6 септември 1885 г., и последвалата след него т.н. Българска криза, български пратеници разговарят във Виена с Фердинанд Сакскобургготски и на 25 юни 1887 г. Третото велико народно събрание го избира за княз на България. Същия ден принцът подава оставка от австро-унгарската армия и уведомява австрийския външен министър, че приема избора. Фердинанд полага клетва пред Великото народно събрание в Търново на 2 август 1887 г. Франция, Германия и Русия обявяват избора за незаконен. Високата порта не изразява мнение, а Австро-Унгария и Великобритания заемат двусмислена позиция: изборът е законен, но не може да бъде признат без съгласието на Високата порта, съгласно Берлинския договор. На 22 януари 1896 година Фердинанд пренебрегва римския папа Лъв XIII и съпругата си княгиня Мария Луиза, и сменя вероизповеданието на престолонаследника Борис като издава манифест за православното му кръщение. Манифестът е прочетен в парламента от министър-председателя Константин Стоилов. Кръщението е извършено на 2 февруари 1896 г. в църквата „Света Неделя“ от българския Екзарх Йосиф I от Цариград и пратеника на руския император граф Александър Голенишчев-Кутузов. С този акт монархът принуждава Великите сили да признаят короната му и изважда България от международната изолация. През следващите 5 дни всички държави, подписали Берлинския договор от 1878 г., признават официално Фердинанд за княз на България. Папата изпълнява заканата си и отлъчва Фердинанд от католическата църква. На 22 септември 1908 г. заедно с провъзгласяване на независимостта на България, в църквата „Свети 40 мъченици“, Фердинанд I е обявен за „цар на българите“, с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство. На 15 юли 1910 г. по време на посещение в Белгия цар Фердинанд става първият монарх, летял със самолет. След избухването на Първата световна война през юли 1914 г., под влияние на Фердинанд I, България е съюзник на Централните сили – Австро-германския блок, към който България е присъединена официално на 6 септември 1915 г. Въпреки първоначалните военни успехи на фронта – разгрома на Сърбия (ноември – декември 1915 г.), победата над Румъния (септември – октомври 1916 г.) и над Русия (3-и март 1918 г., дата специално избрана от Фердинанд за подписването на Брест-Литовския мирен договор), България претърпява национална катастрофа в края на Първата световна война. Скоро след пробива при Добро поле в Южна Македония, Солунското примирие и капитулацията на България на 30 септември, принуден от обстоятелствата, цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си – княз Борис Търновски (цар Борис III), и напуска страната. Българската историография се разкъсва в оценките си за цар Фердинанд между „Осанна!“ и „Разпни го!“. От една страна, безспорни са заслугите му за утвърждаването и издигането на Третата българска държава и за нейната независимост. От друга страна, Фердинанд носи трудно оспорима вина за катастрофалното по своите последици участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, коствали на страната стотици хиляди жертви и тежки териториални и финансови загуби. Фердинанд I живее от 7 октомври 1918 г. до смъртта си в град Кобург в Германия. Старият цар никога не е допуснат да посети отново България, въпреки многократните му настоявания, особено през 1937 г. при раждането на внука му – престолонаследника княз Симеон Търновски. Умира на 87 години в дома си в центъра на Кобург на 10 септември 1948 г., надживял смъртта на двамата си синове и края на династията в България. На смъртния одър пита адютанта си генерал Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?". Според генерал Ганчев, последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан някога в „любимата му България“, но според словашки източници, той е оставил собственоръчно написано волеизявление да бъде погребан в Словакия, родината на третата му съпруга Алжбета Брезакова. Ковчегът му е временно положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. На 29 май 2024 г. тленните останки на цар Фердинанд са пренесени от Нюрнберг до София със самолет на Военновъздушни сили. На летище София ковчегът е посрещнат с гвардейски отряд, православен и католически свещеници. Траурно шествие се провежда от официалния вход на парк Врана до двореца, като на входа на двореца тленните останки са посрещнати от цар Симеон II под звуците на Шуми Марица. Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний отслужва кратък заупокой по Православен обряд, а Апостолическия нунций в България, архиепископ Лучано Суриани по Католически обряд. В същия ден тленните останки са поставени в централното фоайе на двореца, обкръжени от гвардейци, докато хора отдават последна почит. Сред гостите, дошли да отдадат почит, са президента Росен Плевнелиев и председателите на Народното Събрание Огнян Герджиков и Росен Желязков. На 30 май 2024 цар Фердинанд I е погребан в криптата на двореца Врана. Фердинанд бил бисексуален, но е женен 3 пъти, като биографите му твърдят, че влечението към жените било преобладаващо. Първият му брак на 8 април 1893 г. във вила Пианоре край Виареджо, Италия, е с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска, от която има 4 деца: цар Борис III (1894 – 1943 г.); княз Кирил Преславски (1895 – 1945 г.); княгиня Евдокия (1898 – 1985 г.); княгиня Надежда (1899 – 1958 г.). Княгиня Мария-Луиза умира вследствие на усложнения след раждането на Надежда. Фердинанд е страстен ловец, любител на локомотиви и автомобили (един от автомобилите, е една от главните атракции в музея, посветен на историята на София, който отвори през 2014 г.). Многобройни приноси и открития има в орнитологията и в ботаниката. Бил е избран за член на многобройни научни дружества в Европа, както и почетен член на Германското Орнитоложко дружество. През живота си получава различни високи отличия - поне 120 висши чуждестранни ордени и награди. Сред българските са: Велик майстор на ордена „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“; Велик майстор и кавалер на орден „За храброст“ I степен; Велик майстор на ордена „Свети Александър (орден)“; Велик майстор на ордена „За гражданска заслуга“; Велик майстор на ордена „За военна заслуга“.

Една интересна случка се развива в село Кутловица и се отнася за времето, когато през есента на 1886 година в Княжество България се провеждат избори за народни представители в Третото велико народно събрание, което трябвало да избере нов княз след абдикацията на Александър I Батенберг. В своите „Бележки за чуто, видено и преживяно“ авторът, дългогодишен учител в редица български градове като Лом, Шумен и София и народен представител в XXIII Обикновено народно събрание, Младен А. Синигерски пише: "Как руският император Александър III бе избран за български народен представител". 1886 ГОДИНА. „Тая година бе фатална за България. Специално пък за Кутловската околия тя може да се характеризира с дълбокото насаждане на т.н. русофилство. Дедо Цанков, като заточеник във Враца, можа да насади русофилството най-много в Кутловската околия, която бе от най-слабо културните околии в Западна България. В първото преброяване на населението след Освобождението бе констатирано, че едва само 5% от жителите на околията са грамотни. В околията бе застъпено следното заблуждение. Ние трябва да сме под Русия. Руски цар да ни бъде господар. Той ни е извадил на змията от устата, той ще преглежда. Казваха се и такива глупости, че дедо Иван (царят) ще ни даде коне и волове и няма да плащаме никакви данъци, защото руският цар е богат и он нема нужда за пари. По този начин явно се агитираше, че нам не ни трябва отделен княз, какъвто бил немецът княз Александър Батенберг. Когато военните провинциалисти успеха и княз Александър бе детрониран, тогава русофилството у нас достига своя апогей. Сега в селското простолюдие бе заседнало убеждението, че руският цар не харесва немеца Александър и щял да прати свой човек да ни управлява. Тая версия бе обладала и старо, и младо. Всички очакваха – волове, коне и пари ще се изсипят във Фердинандската околия, ще настане един блажен рай. С такова настроение бе нещастната Фердинандска околия в навечерието пред избора за избираеми народни представители за Великото народно събрание, което трябваше да избере държавен глава на вакантния български престол. През есента на 1886 г. правителството нареди да се произведат избори за народни представители за Великото народно събрание. И тоя избор във Фердинандска околия стана исторически. Изборите произведоха, ако паметта не ме лъже, през ноември. Предизборната атмосфера, след детронирането на княз Батенберг, бе доста нажежена. Мълвата, че това детрониране е станало по желание на руския цар, окуражи още повече русофилските елементи в околията. Цялата почти Фердинандска околия бе заляна от едно безгранично русофилство. Всички очакваха, че Русия ще изпрати свой човек, който ще владее току що освободеното княжество. И невежествената селска маса, упоена от миражите, че само матушка Русия ще създаде блаженствие на тоя народ, бе готова да направи най-големите издевателства, за да възтържествува идеята на русофилите. През изборния ден се водеха от русофилите в цялата околия такава пакостна за нацията агитация против княза. Административната власт не бе в положение да направи нищо срещу тая отровна агитация. Между другото, тук се агитираше, че руският княз, който ще изпрати Русия, ще освободи народа от всякакви данъци. Русия била имала, казваха безсъвестните агитатори, че могла да поддържа цел свет. Ще снабди с коне и волове всички бедни селяни и само от селяните ще бъдат назначавани за стражари в окол. управление и ред други нелепости. При това настроение трябваше да се произведе избора за Великото народно събрание. Още вечерта срещу изборния ден в града бяха пристигнали много селяни със своите агитатори. Градът гъмжеше от тълпи селяни. На сутринта в изборния ден големи тълпи селяни нахлуха в града със закани, че всекой, който би се обявил против Русия, ще бъде зле наказан. Хилядно множество се събрало на мегдана пред окол. управление. Окръжният съветник Трифон Югов от с. Мадан се качи на масата и откри събранието, за да се избере бюро, което ще произведе избори след един час. Взе да се вика „горе“, „долу“ и неописуем дивашки вик, най-после бюрото бе конституирано. Преди да започне, обаче, самото гласуване, стана дедо Петър Попов от с. Крапчене и с един дрезгав глас съобщи на народа, че Русия не иска да се избира български княз, а тя сама щяла да прати княз. И покани народа да потърсят околийския началник и да му съобщят това, да го питат защо е събран тука тоя народ. Едно хилядно множество, под водителството на дядо Петър, се отправи към училището, дето по това време беше отишъл окол. началник. В това време, аз и окол. началник, излизаме из училище и по пътя срещаме тая необуздана тълпа. Окол. началник по това време беше Димитър Константинов, един около 40 годишен човек, но доста съобщителен и хитър човек. Щом ни посрещна това множество, веднага излезе напред дядо Петър, издигна високо нагоре дясната си ръка, в знак да се спре тълпата. След това той се обърна към окол. началник с думите: „Г-н началник, защо се събрал този народ тук? Русия не иска да правим избори. А пък ние, г-н началник, не искаме другиго, а искаме тоя дето ни е извадил на змията от устата (алюзия за политическото ни освобождение)“. Множеството се събра около нас и ние останахме в средата. Всички подържаха казаното от дедо Петър и ревяха: „Долу народните изедници, да живее руският цар и дедо Цанков!“ В тоя съдбоносен момент, началникът съобрази, че не може да се противопостави на това искане и затова той с висок глас извика: „И аз с даскала искаме руския цар. Пишете и него, но понеже законът казва, че 6 народни представители трябва да се избират, то най-добре да бъде да се пише най-напред руският цар, а след него и още 5 души жители, които вие одобрявате.“ Тия думи отчасти допаднаха на хилядното множество, затова след думите на началника, тълпата приглуши въздуха с гръмогласно „ура“ и „Да живее руският цар и матушка Русия!“ Но дедо Петър не беше съгласен с казаното от началника. Той вдигна ръка да млъкне народа и извика: „Нема нужда от още 5 души, защото он, руският цар, чини повече отколкото целия български народ.“ Тия думи на дедо Петър предизвикаха голем ентусиазъм в тълпата и извикаха: „Така, така, он чини колкото целия народ. Ура!“. След това дедо Петър се провикна: „ако ще требва около руския цар и негов помощник, то ние съгласни сме да пишем българския княз, който ще ни дойде, да бъде писар на царя и да му помага.“ „О, свещена простота!“ – жителите на тая околия са смятали, че работата на царя не е по-голяма от работата на един селски кмет. Затова решават да му поставят един писар в лицето на българския княз. След това окол. началник каза неколко успокоителни думи и тълпата полека лека започна да се пръска. Раздадоха след това бели книги за написване на бюлетините. Пишещият тия редове, заобиколен от една голяма тълпа от селяни, предимно запасни войници, бе заставен да пише под техен надзор бюлетини за избора. По-големата част бе само с думите „матушка Русия“, „Руският цар“, а имаше бюлетини с имената на руски генерали, вземали участие в Освободителната война, от които мнозина бяха починали. Когато аз казах на един мой познат от моето село, че нито матушка Русия, нито руският цар могат да бъдат избрани за народни представители, ближните около нас селяни ме заобиколиха и с дивашки вик се нахвърлиха върху мене, като викаха: „Твойта майка, даскале, ти ли казваш, че руският цар не може да бъде народен представител? Като пестил ще те смажеме, ако повториш още един път да казваш това.“ Между другото, нека да кажа, че ние учителите, бяхме против това долно русофилство и тая престъпна демагогия, която някои родоотстъпници сееха между невежественото селско население. Вечерта към 6 часа изборът бе приключен. В резултат се оказа, руският цар и матушка Русия, събрани получават 1497 гласа. Другите кандидати получиха по 70-80 гласа, а само Гоцо Първанов от с. Горно Церовене бе получил 138 гласа. Тоя резултат от избора вбеси русофилския елемент. Един неописуем възторг облада почти всички избиратели, защото те почти всички сметаха, че скоро време ще видят руския цар да се разхожда като техен избраник по селата, разположени по коритото на р. Огоста. Вечерта всички кръчми гъмжеха от пияни селяни и всички почти в един глас пееха: „Руски цар е на земята, най-велик над всичко пръв. Русите са наши братя, наша плът и наша кръв. О! Бог ни покровител.“ Тая песен, творение на Вазова, бе проникнала по това време във всички села на Фердинандска околия. Още през тая вечер една голяма част от избирателите, под предводителството на дедо Петър, бе решила да изпратят делегация до дедо Цанков и заедно с тех и той, да отидат в Русия и да доведат руския цар в България за народен представител и щели да го направят и председател на народното събрание. Така се свърши тоз по своята пародия царски избор. Това избиране на руския цар в България за народен представител, направи силно впечатление не само у нас, но и в другите държави. По интелигентните, обаче, в околията, в това число и почти всички учители, бяха против тая отровна демагогия. Когато в началото на есента през 1886 г. бе посетен града ни от чрезвичайния императорски пратеник фон Каулбарс, ние учителите му направихме една голяма демонстрация, като му казахме доста горчиви думи и в негово присъствие, скъсахме руските вестници, които той ни даде да четеме. Разбира се, че смешният избор, нито руският цар, нито матушка Русия, не се явиха в България като народни представители, а беха пригласени ония 6 души селяни за народни избраници, които беха получили по 70, 80 до 138 гласа. За да се тури край на това развилнело русофилство и да се запази суверенитетът на държавата, по нареждане на тогавашния министър на вътрешните работи, д-р В. Радославов, образуваха във всички градове т. нар. дружинки „България за себе си…“ Този период от българската история, наречен съвсем уместно „Българската криза“ (1886-1887), се характеризира със сериозна открита конфронтация между русофилите, от една страна, и Регентството, оглавено от Стефан Стамболов, от друга. Този политически сблъсък се пренася и в изборите за народни представители в Третото Велико народно събрание. Случаят в село Кутловица обаче не е единствената драма, разиграла се на тези избори. В Дупница противопоставянето на политическите сили довежда до смъртта на трима бивши депутати и полицейския началник, хвърлени от разярени избиратели от моста на Струма в реката, където намират смъртта си; а в цели 7 от 85 избирателни околии в страната няма отчетен резултат, поради сблъсъци и неявяване на избиратели. Въпреки всичките тези сътресения III Велико народно събрание е сформирано и то постига своята цел, като за български монарх е определен Фердинанд I Сакскобургготски. (Българската криза представлява изостряне на международните отношения в средата на 80-те години на XIX век, предизвикано от присъединяването на Източна Румелия към Княжество България и от борбата между Великите сили за влияние над обединената страна и района на Проливите, свързващи Средиземно и Черно море. Непосредствено след Съединението от 6 септември 1885 г. османски войски се струпват по южната българска граница, като българската войска е изпратена на югоизточната граница, за да отблъсне евентуалното им нахлуване. Малко по-късно обаче Сърбия, с благословията на Русия, хвърля сръбската армия да нахлуе в България от запад, но след исторически пеши преход на войската от границата с Турция, до тази със Сърбия и битка при Сливница и село Алдомировци, сърбите са победени. Българо-сръбският и българо-турският конфликт са уредени в началото на 1886 с Букурещкия договор и Топханенския акт, но през август същата година кризата избухва отново. Тогава в България е извършен русофилски преврат, последван от абдикация на княз Александър Батенберг и агресивни опити на Русия да определи неговия наследник. Тези събития водят до разрив в българо-руските отношения и няколко месеца вътрешни размирици. Руската политика среща решително противодействие от Англия и Австро-Унгария.)

Зъбни импланти - същност    Тетрациклини    Зъбни импланти - предимства и недостатъци    Екстирпация на лимфен възел    Отстраняване на лимфен възел

Пораженията и дадените жертви във войните от първото и второто десетилетие на ХХ век водят до нарастване на левите настроения в страната. През 1920-1923 г. на власт е най-голямата лява партия – Българският земеделски народен съюз (БЗНС). Александър Стамболийски започва някои реформи, но неговото управление се свързва и със сериозни случаи на корупция и авторитаризъм. Земеделската власт изпада в изолация и с военен преврат на 9 юни 1923 година е свалена. След преврата Александър Цанков става премиер на България. Свалените земеделци предизвикват бунтове; т.н. Юнско въстание, но те бързо са смазани. Комунистическата партия запазва неутралитет. По същото това време, от 12 до 23 юни, в Москва се провежда пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. На този пленум тактиката на БКП е подложена на унищожителна критика. Васил Коларов (тогава генерален секретар на Коминтерна) спешно е изпратен в България. След пристигането си, той се отчита пред болшевишките ръководители на Коминтерна, като пише в телеграма до Москва, че в страната всичко е спокойно; че комунистите, които били арестувани около 9 юни, са освободени; че има цензура, но няма никакви условия за революционна борба. Реакцията на Коминтерна (разбирай – болшевишка Русия) обаче била остра. Германските комунисти в организацията твърдели, че пролетариатът в страната им е готов да се вдигне и да извърши социалистическа революция. В Москва се надявали, че тя ще доведе до успешни революции в други европейски държави. И това се оказало решаващо за по-нататъшните събития в България. Коминтернът заема непримирима позиция по отношение на българските комунисти, които продължавали да отстояват своята позиция. Дори Георги Димитров заявил, че свалянето на земеделското правителство чрез преврата от 9 юни било дълбоко прогресивен акт. Последвала агресивна намеса от страна на Коминтерна. В началото на август в България е изпратен коминтерновският агент Александър Абрамович-Четуев. Под неговия натиск Васил Коларов променя първоначалната си позиция. Освен очакваната революция в Германия, в Москва започнали преговори между ВМРО и съветското правителство. Земеделската емиграция през август също изразила готовност за реванш и за участие във въстание за свалянето правителството на Александър Цанков. Така в началото на август Комунистическата партия в България, пред опасността от изгубване на позициите си в Коминтерна, възприела курс за въоръжено въстание. БКП започнала преговори с ВМРО. Условието, което поставил по време на преговорите лидерът на ВМРО Тодор Александров, било, да не се вдига въстание в Югозападна България, в Петричкия край, понеже това щяло да доведе до югославска интервенция. Той заявявил, че ако това условие е спазено, бил готов да поддържа неутралитет. За център на въстанието била избрана Северозападна България, близо до границата с Югославия, понеже се имала предвид замисляната революция в Германия. Криза в отношенията между България и Югославия и хаос на Балканите щял да улесни победата на германската революция. В Москва единствено Сталин имал резерви по отношение революционните възможности на германския пролетариат, но вече се била завихрила такава революционна фразеология, че и той оттеглил възраженията си. В целия този контекст се развиват и събитията в България. Полицейските агенти на Александър Цанков узнават за настъпилите промени в позицията на БКП. В Лопушна селяните, събрали се за храмовия празник на местния манастир, били предупредени от Цанков, че ако се поддадат на комунистическите внушения и пропаганда, ще бъдат удавени в кръв. На 12-13 септември превантивно са арестувани над 2500 комунисти. На 13-и септември в Мъглиж и в Голямо Дряново въстанието избухва преждевременно. БКП не спазва поетия ангажимент пред лидера на ВМРО Тодор Александров и в Горна Джумая (днешен Благоевград) комунистите подготвят въстаническаа чета. Бунтът им там обаче е потушен жестоко от дейците на ВМРО. Така нареченото „Септемврийско въстание” избухва във втората половина на септември 1923 г. По заповед на Окръжния революционен комитет на БКП на 24 септември, главните сили на бунтовниците, водени от Георги Дамянов, Иван Михайлов, Тодор Атанасов, Владимир Минчев, се насочват към Враца, с цел да я превземат. По същото време правителствени войски от Шуменския гарнизон, въоръжени с 5 картечници и 2 полски оръдия, настъпват по железопътната линия Криводол - Бойчиновци и привечер завземат гара Бойчиновци. Това принудило ръководството на въстаниците да пренасочи през нощта главните си сили към Бойчиновци. Там пристигнал Гаврил Генов, който е назначен за главнокомандващ бойната операция. Въстаниците били зле въоръжени – разполагали едва с 2000 пушки, 4 картечници и 1 планинско оръдие. Правителственият отряд, който бил многократно числено превъзхождан от бунтовниците, бил заел изгодна тактическа позиция на Бойчиновското плато, укрепил се в сградите на гарата. Въстаниците атакували на 25 септември сутринта. Тъй като повече от половината от тях били невъоръжени, откъснали слънчогледови стъбла от околните ниви, за да изглеждат в сутрешния сумрак, че носят пушки. Този вдъхновил по-късно поета Гео Милев за метафората със слънчогледите в поемата му „Септември“. В 4 часа сутринта въстаниците започнали фронтална атака. Първоначално постепенно, скоро след това – масово, правителствените войски започвали да отстъпват и в крайна сметка се предали. След превземането на гара Бойчиновци, там е устроен митинг, на който Гаврил Генов призовава въстаниците към още по-голяма саможертвеност в борбата. Бойчиновският бой обаче, бил последната победа на въстаниците. На 18 септември правителството се обърнало към Великите сили, да му бъде разрешено в нарушение на Ньойския договор да извърши мобилизация. Мобилизирани били около 3 хиляди души и са изпратени части от гарнизоните в Русе, Плевен, Шумен. Въстанието в Северозападна България било потушено. Българската историография през комунистическия период на ХХ век го определя като „въстание”, но по-скоро иде реч за бунтове на малка част от българското население в ограничени райони на Царство България.

Тимус    Възпален лимфен възел    Поставяне на импланти    Карцином на кожата

Събитията през септември 1923 г. са доказано инспирирани изцяло от външни сили. Комунистическият интернационал, създаден в Москва през 1919 г. от победилите в Русия болшевики, открито декларира за своя основна цел, победа на комунистическите революции по цял свят. Коминтернът опитва чрез Българската комунистическа партия (тесни социалисти) – член на организацията, да свали управляващото в България по това време правителство на Демократическия сговор. Коминтернът – изцяло инструмент на болшевишка Русия, осъжда обявения от БКП (т.с.) неутралитет по време на деветоюнския преврат в България и налага стратегията си за незабавно въоръжено въстание. Въпреки, че съзнават слабата готовност на тяхната партия за подобна акция, двама от лидерите – Георги Димитров и Васил Коларов, започват да работят с провеждането й, и през август 1923 г. започва подготовка за нейното реализиране. Тези действия са идентифицирани от властите и за да противодейства на готвения болшевишки преврат, правителството на Александър Цанков от 12 септември започва да арестува комунистически дейци. Организаторите на бунта нямат полезен ход и не могат да отлагат повече неговото начало. Насрочват избухването на бунтовете за 22 срещу 23 септември. Заради своевременната реакция на правителството, в отделни села в централна България, има сблъсъци още на 13 и 14 септември. Започват размирици в районите на Стара и Нова Загора; в села около Самоков, Ихтиман, Разлог, Пазарджик, Чирпан, Варна, но те бързо са неутрализирани. Бунтовете получават най-голяма масовост в северозападна България – град Фердинанд, Берковица, Лом, Оряхово и отделни села в близките околии. Георги Димитров и Васил Коларов се насочват към Фердинанд. След само два дни престой в града, те оценяват реалната обстановка и липсата на каквито и да било шансове за успех на бунта, и бягат през границата в Югославия. Армията застава твърдо зад правителството. Според изключително стойностното мнение на английския историк Ричард Крамптън, въстанието е безперспективно още в своя замисъл, понеже дори и комунистите да бяха завзели властта, западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече било станало в Будапеща през 1919 г. Правителството и изпратените от него войскови части, потушават между 27 и 29 септември всички прояви на въоръжена съпротива, с което и бунтовете приключват. Срещу въстаниците се сражават и много цивилни доброволци. В събитията през септември 1923 г. в България загиват около 1000 души. Видният български политик и министър-председател на страната в периода 1931-1934 г. Никола Мушанов през януари 1924 г. казва следното: „Аз не зная … защо 22 септември го кичат у нас като революция. Аз намирам, че е много черно престъплението, което господата Коларов и Димитров … направиха в страната и особено с увличането на стотици хора, които пострадаха заради тях.” Емигриралите членове на болшевишкия Коминтерн и ръководители на потушения бунт Георги Димитров и Васил Коларов по-късно ще се обърнат с отворено писмо, в което твърдели, че революционната ситуация в България продължава и в началото на 1924 година изграденият от тях Задграничен комитет ще обяви нов курс към въоръжено въстание. Скоро след бунта обаче в България се провеждат избори и новият парламент приема Закон за защита на държавата, с който Комунистическата партия е поставена извън закона. БКП (т.с.) губи голяма част от избирателите и поддръжниците си и се превръща в малка радикализирана организация, като създава нелегална военна организация, която инициира терористични акции. След 2 години тя ще извърши най-големия терористичен атентат в Европа – взривяването на църквата „Света Неделя”. Директивата, дадена от Коминтерна, като изпълнение на амбициите и политиката на Съветския съюз за разпалване на Световна социалистическа революция и за установяване на нови Съветски социалистически републики в Европа, т. нар. износ на революция, води до проливане на много кръв в България, вследствие на робската зависимост и пълно подчинение на местната комунистическа партия от болшевишката власт. Партийният авантюризъм на БКП (т.с.) и сляпото подчинение на инструкциите от Москва, довежда до хиляди, безсмислено дадени, български жертви.

Веднага след комунистическия преврат в България от 9 септември 1944 г., дошъл на щиковете на обявилия война на страната ни Съветски съюз, една от първите промени е, смяната на името на град Фердинанд. Поколения българи са с убеждението, че след името Фердинанд, градът е преименуван на Михайловград – за почитане името на комунистическия деец и шумкар (партизанин) Христо Михайлов Попов. Но истината е друга. Декретът на правителството на т. н. Отечествен фронт, преименува град Фердинанд в град Христо Михайлов. Това име просъществувало много кратко. Заради трудностите с изписването и изговарянето на безумното словосъчетание, с Постановление № 3 на МС от 1 март 1945 г. името от град Христо Михайлов, е променено на Михайловград, а на общината - Михайловградска. (ДВ, бр. 58/13 март 1945 г.) Христо Михайлов e политически и военен деец на Българската комунистическа партия. Той е сред участниците и ръководителите на комунистическото движение през времето на Втората световна война. Христо Михайлов участвал и в Септемврийското въстание от 1923 г. Командвал е отряд при овладяването на град Фердинанд (Монтана) от бунтовниците. През 1944 г. при полицейска блокада при престрелка е ранен и после убит в полицията. С Указ № 10 (обн. 29 януари 1993 г.) президентът Желю Желев преименува Михайловград на Монтана.

Бифосфонатна некроза; медикаментозно индуцирана некроза    Зъболекар    Ендодонтия    Лицево-челюстна хирургия - Вродени малформации    Лицево-челюстна хирургия - Друга патология    Зъбни импланти - успеваемост и трайност

Има река в България, която е наричана “най-златната река”. Извира от Язова планина, разклонение на Чипровския Балкан и се влива в друга река. Язова планина в Северозападна България представлява дял от Западна Стара планина. По североизточното й подножие преминава условната граница между Западния Предбалкан и Западна Стара планина. Разположена е между долините на реките Лом на северозапад и Огоста на югозапад и югоизток, които я отделят от Чипровска планина. Билото й е остро и със стръмни склонове. На най-високия ляв бряг на реката, е разположен Чипровският манастир. Та от тази Язова планина, извира река Огоста, десен приток на Дунав. Част от течението й преминава през областите Монтана и Враца и пълни с водите си един от най-големите язовири в страната - язовир Огоста. Реката е дълга 141,1 км, с което заема 17-то място сред реките на България. Името й е дошло до нас от римско време. Най-напред са я наричали “Аугуста”, което ще рече божествена, царствена. Постепенно славяните, дошли по тези земи, променят името на Огоста, както е останало и до ден днешен. Наричат я още “златната река”, защото близо до извора й около Чипровци и Мартиново, има големи рудни жили, които течението отнася и в коита са открити златни късчета. Началото на река Огоста е Чипровската река, която извира под старопланинския връх Вража глава в Чипровска планина, висок 1935 м. До село Белимел Огоста тече в тясна долина в посока североизток, покрита предимно с широколистни гори. След устието на левия й приток Превалска река, Огоста завива на югоизток и образува широка коритообразна долина, върху която има предимно обработваеми земи. В тези места в нея се влива река Дългоделска Огоста. След това Огоста излива водите си в язовир Огоста. Отдясно в язовира се вливат нейните притоци Барат, Златица и Бързия. Водосборният басейн на язовира, е с площ 948 км2, а самият язовир заема площ от 23,6 км2. След преминаването през язовирната стена, реката завива на североизток, за да премине през град Монтана, поема отдясно водите на река Шугавица, а при Бойчиновци - водите на река Ботуня. След това реката, като запазва североизточното си направление, навлиза в Дунавската равнина и тече в широка асиметрична долина чиито десни брегове са по-стръмни. Десният бряг в долното течение на реката, е съставен от варовикови скали. Най-голям добив на варовик с добро качество за строителни нужди и производство на плочи за облицовка, осъществяват в кариерата край с. Манастирище. По течението на реката, добив на камък се извършва край селата Ерден, Владимирово, Михайлово и др.; има места за добив на пясък и чакъл, инертни строителни материали.При село Хърлец, през Козлодуйската низина, Огоста тече в общо корито заедно с най-големия си приток, река Скът. Влива се отдясно в река Дунав. Водите на река Огоста се укротяват от един от най-големите български язовири - Язовир Огоста. Язовирът е четвърти по площ и втори по обем язовир в страната с обем от 506 млн. куб. м. Водите му се пълнят от събирането на три реки - Огоста, Бързия и Златица. Строителството му се влачи цели 20 години, докато накрая през 1987 г. официално е открит.

Лицево-челюстна хирургия - История    Байкушевата мура    Връх Безбог    Папиломи    Процес

Язовирът е построен върху терена и землищата на две села, които остават под водите му само като спомен - Живовци и Калиманица, чиито жители са изселени в Монтана и Берковица. Жителите на село Живовци, които са изселени, за да се построи язовир Огоста, са оставили 350 къщи под водата. Местни разказват, че първите хора дошли тук, видели, че има перспективи за живот и нарекли селото Живоча, а след това - Живовци. Жителите на Живовци очаквали гибелта на селото, много преди да се вземе решение за построяването на язовира. Сред местните се предавала легенда, която предвещавала потъването на селото. Още през османското господство, в селото пристигнал белобрад старец. Събирали се хората около него, заприказвали го, а той мълчал, поглаждал брадата си и им казвал: “Помнете ми думата, това село нема да го бъде. Вода ще го носи пет пъти, петата съвсем ще го затрие”. През 1830 г. на празника на Свети Пантелеймон пада голяма градушка, придружена с буря и пороен дъжд, който изкоренява голяма част от ореховите дървета в землището на Горно Церовене, близо до границата на Живовци. Второто наводнение от 1858 г., е на Спасовден, когато пада силен дъжд и река Огоста приижда. Третото наводнение е през 1915 г., отново след пороен дъжд, а четвъртото е през 1942 г. Петата вода, която предрича старецът, е днешният язовир. След новината за строежа на язовира, много жители събарят къщите си. Някои хора вземат разрушените материали, за да създадат дом другаде - предимно в Монтана и в Берковица. Калиманица е родното село на големия български писател Йордан Радичков. Мъката и любовта на писателя към изгубения му роден край, е описана в много от произведенията му: „Бедно мое родно село!... Заличиха го от списъка на населените места и оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва… Аз все мисля, че моят край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край. За да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие… Където и да се намирам, моят роден край винаги се изпречва напреде ми…“Из пътеписа на Йордан Радичков „Горда Стара планина“. Основната цел за построяването му била да напоява големи площи селскостопански земи - от Монтана до областта Златията край Лом - но до 1989 г. е прокарана едва половината от необходимата тръбна инфраструктура и тя така и никога не е изградена докрай. Още с пускането си в експлоатация, язовирът буди съмнения и тревоги, че е опасен за разположения в непосредствена близост областен център и околните села. „Екогласност“ изпраща до съда множество жалби, свързани със стабилността на язовирната стена. Със становище да се направи изследване на стената, излиза председателят на Народното събрание Борислав Великов. От 2003 година язовирната стена се охранява от жандармерия. Не е тайна, че водите на язовира съдържат арсен и тежки метали. Замърсяването идва от промишления рудодобив, осъществяван в периода 1951 – 1999 г. в района на река Чипровска Огоста и така достигали и до язовир “Огоста”. По тази причина питейната вода за населението идва от друг язовир - "Среченска бара". Противоречиво е и местоположението му поради потенциалната опасност от заливане на града. По левия скат на съоръжението, е установено свлачище, което граничи с град Монтана. Повредени са зони на каменната облицовка на стената, има и други пропуски. В началото на 2024 г., след контролирано изпускане на язовир "Огоста", започва ремонт на стената. Времената се сменят и днес се използва най-вече за производство на електроенергия. От 1999 г. язовирът започва да се ползва и за промишлен риболов. Във водите му има голямо разнообразие на риба - шаран, каракуда, червеноперка, костур, мряна, сом, щука, платика, костур, скобар, уклей, бяла риба.

Историята на Монбат води началото си от 1965 г., когато в тогавашния Михайловград е открито държавно предприятие за производството на оловно-кисели стартерни батерии. То е приватизирано през 1998 г. През 1999 г. прераства в новоосновано дружество Монбат и се превръща в най-големият производител на батерии в Източна Европа, като разполага с производствени и рециклиращи мощности в пет различни страни. През 2000 г. Монбат АД открива първата си инсталация за рециклиране на използвани оловно-киселинни батерии в България. През 2006 г. Монбат АД осъществява първично публично предлагане на 4 700 000 нови акции и придобива статут на публично дружество. През периода 2010-11 г. дружеството отваря рециклиращи предприятия в Сърбия и Румъния; капацитетът на завода се увеличава; придобиват се 2 бизнеса за литиево-йонни клетки – Gaia Akkumulatorenwerke и EAS Germany, които впоследствие образуват EAS Batteries GmbH; придобива се и ново рециклиращо предприятие в Италия – Piombifera Italiana S.r.l. В най-южната точка на африканския континет се открива дъщерното дружество Monbat South Africa Proprietary Ltd. През 2019 г. дружеството придобива и STC S.R.L. като част от развитието на бизнеса в посока рециклиране и внедряване на нови, високотехнологични решения. Учредява се нова компания A.Р.Т. Монбат, чиято дейност се фокусира върху използването на най-новите нано-технологии в батерийния бизнес. През 2022 г. е придобит контролен пакет акции (60%) от Batteries Nour.

Поставяне на импланти    www.bg-dentist.com    Зъболекар в Пловдив    Стоматологични столове    Кариес

Воден парк "Сините Езера" в Монтана привлича туристи от близо и далеч с уникално красивия парк „Сините езера“ в Монтана. Атракциони, разположени на цели 40 декара площ развличат посетителите. Пълни с риба езера, поточета, различни видове животни, детски площадки и атрактивни кътчета за снимки, са само малка част от удоволствията, на които може да се наслади туристът, посещавайки парка. Всичко е поддържано, озеленено и красиво аранжирано с цветя. След приятната разходка гостът може да се наслади на вкусна храна, приготвена в ресторанта, който разполага със стотици места на закрито и открито, като тук може да се отпразнуват семейни тържества, сватби, кръщенета и др. Водни колела, са любимо развлечение на семейства с малки деца, а и не само. Лами, сърни, пауни, фазани и всякакви пернати видове живеят свободно в парк „Сините езера“. По-куражлиите могат да ги докоснат и да се снимат за спомен с тях. Достъпни за разглеждане са къщички на дърветата, пещери с дракони, декоративни статуи, декор със семейство Флинстоун. Поставена е и истинска 122-милиметрова гаубица, макар да не е ясно по кого трябва да се гърми с нея. Покрай езерата и потоците се вият асмалъци, растат много овощни дървета. В най-високата точка на парка се издига1 0-метров кръст. Създател на този фантастичен парк за развлечения и отдих е Пламен Благоев, който е направил повечето неща там с двете си ръце. Символичната входна такса от 2 лева, се ползва за храна на животните и поддръжката на парка. Децата до 5-годишна възраст са специални гости и влизат безплатно. Парк "Слънчевата градина" в Монтана е създаден през 1952 година. Първоначално е бил озеленен с едроразмерни широколистни декоративни видове, но впоследствие тук са засадени и иглолистни дървета. Градският парк "Монтанезиум" се намира в центъра на Монтана и предлага забавления за малки и големи. Около неговото езеро са разположени няколко заведения, детска площадка и фитнес на открито. Градината предлага голям брой пейки за отмора под приятната сянка на дърветата. Любимо място за отдих и почивка.

Орална хирургия    Стоматология    Базални импланти - информация    Естествената пирамида Вихрен

В подножието на Язова планина, за която споменахме тук; на 7 км от Чипровци и на 30 км от Монтана, се намира Чипровският манастир „Свети Иван Рилски” – свидетел, макар и безгласен, на редица важни събития от историята на българската държава, които се случили в този край. Манастирът възниква през IX – X в. – период, в който са съградени голямо съзвездие от църкви и свети обители, целели укрепване и утвърждаване на православната християнска вяра и разпространение на славянската писменост и просвета. Скоро след като бил съграден, Чипровският манастир се превърнал в огнище на църковното дело. През 977 г., цар Роман, син на цар Петър I, заминава за Видин и се захваща с църковните и книжовни дела в държавата. Военните и административните въпроси са поверени на на Самуил. По време на византийското господство, манастирът вероятно е продължил да съществува, а дори вероятно запазва и своите просветни функции, тъй като император Василий II е проявявал толерантност към българските християнски храмове. За светата обител по времето на Второто българско царство е известно изключително малко. Някаква яснота хвърля известие на Григорий Цамблак, според когото, във Видинското царство има най-много църкви и манастири. Със средновековната история на манастира, се свързва много интересна легенда. Според нея, след неуспеха на въстанието на Константин и Фружин, синът на цар Иван Срацимир намира убежище в Чипровския манастир, където прекарва последните години от живота си. През това време монаси му носели вода от близък извор, наречен днес Царев кладенец. Предполага се, че скоро след кончината на Константин, манастирът е разграбен и опожарен от османлиите. Това е било първото от множество опустошавания, на които той ще бъде подложен през следващите векове. След време светата обител е съградена отново. Този път дюлгерите и зидарите го вдигат в днешната скалиста височина, вдадена като полуостров в Чипровската клисура. Постепенно Чипровският манастир се превръща във важен център на католицизма по българските земи. Все по онова време в манастира възниква училище за кадри на бъдещия висш клир. В него получава първоначалното си образование прочутият Петър Богдан Бакшев – блестящ водач, дипломат и политик. За учебното дело в Чипровския манастир по време на османското господство, Димитър Маринов пише: „Тоя манастир през всичкото това тъмно време е бил единственото огнище на черковно-училищното дело в този край. В него се стичали момци отвсякъде из околните села, за да се учат на книга. Като свършвали книгата … тия момци се връщали по селата и ставали даскали, а после и попове… От там е останала думата „Он ходи на поп”. Манастирът има ключова роля в Чипровското въстание от 1688 г. Бунтът е подет от жителите на Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, като постепенно към тях се присъединява и населението на много други градове и села. Въстанието се превръща в един от най-големите бунтове и брожения, организирани някога против османската власт. Чипровският манастир изиграва роля на жизнено важно убежище и опорен пункт на съпротивляващите се българи. Според едно предание, преди да избухне въстанието, Чипровската Чудотворна икона „Св. Богородица” е проплакала два пъти, предсказвайки по този начин фаталния край на начинанието. Така се и случило. Светата обител е разрушена, градът Чипровци и околните села са унищожени, а местното население е принудено да се изсели от своите родни места. Загубите за манастира и неговите обитатели обаче са още по-големи, тъй като е унищожена и богатата манастирска библиотека, съдържаща безценни литературни произведения, събирани с продължение на векове, както и ценни икони и реликви. В следващите години той запустява. Чак в началото на XVIII в. е възстановен от православни българи, завърнали се от чужбина. Те го преустройват по изискванията на своя обред и установяват важни контакти с редица руски манастири, като дори изпращат и представители в Русия. Важен момент в историята на манастира, както и в българо-руските отношения от този период, е решението на руския император Павел I през 1800 г. да дари на Чипровския манастир едно престолно евангелие със сребърен обков. Евангелието представлява изключително произведение на изкуството, което е запазено до днес и се съхранява в Националния исторически музей. Уви, съдбата отново не е благосклонна към манастира и неговите обитатели. Само шест години след дарението на руския император светата обител за пореден път е нападната от османците, предвождани този път от берковския бей Юсуф, след като става ясно, че в манастира се укриват бунтовници. Такива обаче не са намерени. Разгневени от това, османците отново ограбват и опожаряват манастира, а монасите залавят и подлагат на жестоки мъчения. Непосредствено преди тези събития в манастира често се подслонявал хайдут Велко, деен участник в избухналото през 1806 г. Сръбско въстание. Не след дълго същият Юсуф паша бива принуден от султан Махмуд II да възстанови разрушения от него манастир, след като местните жители отправят изрична молба до османския владетел, отличаващ се с толерантност към християнското население в империята. В следващите седемдесет години Чипровският манастир „Св. Иван Рилски” още няколко пъти бива разрушаван и възстановяван, тъй като за пореден път играе ключова роля във важни събития като Манчовата и Върбанпеновата буна, давайки подслон на хиляди въстаници. През месец юни 1876 г. избухва Сръбско-турската война, в която дейно участие взимат български доброволчески чети, включващи в състава си немалко чипровчани. След нейното начало четите на Панайот Хитов и Филип Тотю преминават Балкана и пристигат в Чипровци. Местното население ги посреща с невиждана еуфория, но радостта им бива прекъсната от вестта, че манастирът „Св. Иван Рилски” е застрашен от прииждаща османска войска от Берковица. Игуменът горещо молел храбрите войводи да защитят светата обител от надвисналата опасност. Те, от своя страна, взимат това присърце и се отправят заедно със своите чети към манастира, за да дадат отпор на врага. Няколко дни четите водят тежки сражения в Чипровския манастир срещу Берковския гарнизон. Силите на българите намаляват и постепенно османците започват да взимат превес в сражението. Единствената надежда на защитниците е да бъдат подкрепени от сърбите. Когато видели, че подкрепа от тях не се задава, и че броят на противника с всеки ден все повече се увеличава, четниците напускат манастира и се оттеглят към Сърбия. Съдбата на манастира е предрешена. За шести път той е ограбен и опожарен, а неговите обитатели – безмилостно избити. След Освобождението Берковският окръжен съд с председател Иван Вазов издава присъда №5 от 1880 г., с която всички виновници за извършените по онова време злодеяния са осъдени задочно на смърт. Присъдата обаче бива отменена година по-късно с определение на Софийския апелативен съд. Известно време след това Чипровският манастир отново е възстановен и днес може да бъде посетен и видян. В архитектурно отношение манастирът, който е запазен и до днес, се състои основно от църква, два параклиса и триетажна кула-камбанария. Манастирската църква на „Св. Иван Рилски” е построена в началото на XIX в. и е обновена през 1829 г. Тя разполага с великолепен иконостас, направен при възстановяването на светата обител. Впечатление прави триетажната кула-камбанария в източната страна на манастирския двор. Първите й два етажа са построени преди Освобождението, а третият е граден чак през XX в. и служи за камбанария. В приземния етаж на кулата се намира костница, съхраняваща костите на загиналите монаси и бунтовници в Чипровското въстание. До нейния вход има и паметна плоча, прославяща имената на известни български дейци като Петър Парчевич, Георги Пеячевич, Панайот Хитов и др. На втория етаж на кулата се помещава параклисът „Св. Анастасий Александрийски”. Той е направен след Освобождението и е посветен на Царя Освободител. Цялата негова вътрешност е изцяло украсена с впечатляващи стенописи. От върха на кулата, където е и камбанарията, се разкрива чудесна панорамна гледка към дивната чипровска природа. За нея Иван Вазов пише: „Няма по-приятно нещо за туриста, за поета, за любителя на природата, отколкото да пътува на кон из чуднити самотии на тоя лабиринт от благодат божия! Ту се намериш в някоя глуха гора, ту се озовеш в една очарователна, живописна долина, прилична на аркадска идилия, ту газиш бистро поточе и пак се омъкваш в гъста гора, ту ти се лъсне пак шумящата Огоста и ти възхитен вървиш надлъж по лакатушните й брегове, додето над зелените върхове на горите ти се мерне, като някоя алпийска вила, усамотено манастирче, което приветливо поглежда към тебе и те кани да се отбиеш в гостоприемната му пазва и да вкусиш половина час от безбурния покой на оградата му. Това е Чипровският манастир.” Освен гореспоменатото, в манастирския комплекс се намират и няколко стари надгробни паметници на българи-патриоти и просветители, както и голям оброчен кръст, за който се предполага, че е от XIV век. Чипровският манастир е както хилядолетно огнище на просвета и култура, така и закрилник на всички българи, борещи се за свободата на своя народ. Въпреки че многократно е разрушаван през годините, неговият пламък никога не загасва и след време той отново е възстановяван, за да потвърди мнението, че това, което е градено с вяра и упование в бога, никога не може да бъде унищожено. Той е ярък пример за силата на българския възрожденски дух и името му може да бъде наредено до това на славната Перущица и чутовния връх Шипка! Чипровски манастир „Св. Иван Рилски“ е разположен в Северозападна България. Намира се на 7 км североизточно от гр. Чипровци и на 29 км западно от областния център Монтана. Близките села Железна и Белимел са съответно на 4 км югозападно и на 6 км северозападно. Чипровският манастир „Св. Йоан Рилски“ води началото си от X век и е един от тридесетте манастира на Първото Българско царство, утвърдили в страната християнската религия и делото на Кирил и Методий. В продължение на девет века той е важно книжовно и просветно средище и продължава да съществува и след маджарските нашествия през XIII в., падането под османско власт през XIV век и набезите на Михаил Храбри през XV в. Служи като основно убежище и опорен пункт при въстанието на Константин и Фружин (XV в.) и Чипровското въстание (XVII в.). Манастирът е многократно ограбван, както и частично разрушаван на 6 пъти през XIX. век, но впоследствие бива възстановяван с дарения на заможни българи. През 1800 година руският цар подарява Евангелие на светата обител. Манастирът е постоянно действащ и представлява комплекс от църква, два параклиса, триетажна кула – камбанария, жилищни и стопански постройки. Поради наклонения терен отвън манастирът изглежда като внушителна постройка, а отвътре създава впечатление, че е вкопан в земята. Манастирският двор има правоъгълна форма, като западните и южните страни са заети от постройки, а източните и северните са оградени с каменни стени. В средата на двора се издига манастирската църква на „Св. Иван Рилски“, датираща от края на XVIII в. и обновена през 1829 г. Тя е издължена еднопространствена сграда, полукръгла отвътре и шестостенна отвън. Вътрешността на наоса е разчленен посредством 4 арки, носени от пиластри. При преустройството в края на XVII в. оригиналните стенописи са покрити с вар, но под белия слой личат геометрични и растителни орнаменти. Иконостасът е резбован и украсен с живопис и позлата, а иконите по него са дело на копривщенския зограф Христо Енчев. Църквата е ниска, зидана от камък и покрита с плочи. Има един купол. Външната северна страна има каменна украса ­ двуарков затворен прозорец с изображение на кръст и роза. Интерeсна сграда в Чипровския манастир е триетажната кула. В приземния й етаж се съхраняват костите на монасите и загиналите в Чипровското въстание. Паметна плоча до входа на костницата прославя имената на Петър Парчевич, Георги Пеячевич, Манчо Пунин от село Бистрилица, Върбан Пенев от село Белимел, Панайот Хитов и Филип Тотю. На втория етаж на кулата, до който се стига по оформени външни каменни стъпала, има малък параклис – „Свети Атанасий“, чиято вътрешност е изцяло украсена със Той е действащ мъжки манастир. Чипровският манастир „Свети Иван Рилски“ – средище на родолюбието и книжовността През тъмните робски векове малко остават местата у нас, в които все още да гори духът на родолюбието. Потиснатият български народ се бори за физическото си оцеляване. От много грижи на хората не им остава време за задоволяване на духовни потребности. При това все по-малко са местата на родна земя, където българинът би могъл да се образова и възпита в патриотизъм. В цяла северозападна България основен център на българщината и на непримиримостта с робските условия се утвърждава Чипровският манастир. През Възраждането този манастир подготвя бъдещите учители за всички селища от региона. Същевременно всяко едно въстание, малко или голямо, неизбежно бива свързвано и с него. Чипровският манастир или ще даде подслон и укритие на българските комити, или ще е събирателен пункт на участниците във въоръжената борба срещу османското владичество. Манастирът има много славна история, за която в следващите редове ще ви разкажем. Българският книжовник Григорий Цамблак съобщава, че в края на XIV век Видинското царство разполага с монаси и манастири, които „надминават всякакво число“. Един от тях е и Чипровският манастир „Свети Иван Рилски“. Кога точно е построен той? В „Описание на царство България“ от 1640 г. католическият епископ Петър Богдан известява, че Чипровският манастир е на 700 г., т.е. създаден е около 940 г., много е богат, „има много лозя и овце и други животни“. Местна легенда разказва за построяването на метох или параклис по името на свети Иван Рилски след 1187 г. В унгаро-византийската война от 1183 г. маджарите превземат Средец, а техният крал Бела III отнася мощите на свети Иван Рилски, закрилника на българския народ, в своята столица. Скоро обаче унгарците се решават да върнат мощите обратно в Средец (София). Пътят им през 1187 г. минава покрай населените места Чипровци, Мартиново и Железна. Хората от тези селища излизат да посрещнат мощите, с трепет доближават до ковчежето им и мигом оздравяват. Чудесата с мощите на свети Иван Рилски кара местните хора да построят метох или параклис, назован по името на светеца. За историята на Чипровския манастир през Средновековието се носят и други легенди. Според най-известната, в манастира пребивава Константин II Срацимир, синът на последния български цар от преди падането под османско владичество, Иван Срацимир. След неуспеха на въстанието на Константин и неговия братовчед Фружин, Константин става монах в Чипровския манастир. Тук той прекарва последните години от живота си, между 1417 – 1422 г. На него е именуван местен извор – „Царев кладенец“. Нормално е манастирът, в който живее синът на последния български цар, да стане основен център на съпротивата срещу чуждото владичество. Във връзка с Голямата турска война (1683 – 1699 г.), в подкрепа на австрийската армия въстават българите от предимно католическите селища Чипровци, Железна, Клисура и Копиловци, но също така и от православни села в Берковско, Ломско, Видинско и Пиротско. Османското нашествие към Европа е спряно веднъж завинаги в битката при Виена от септември 1683 г. Европейците минават вече в настъпление срещу Османската империя. През 1688 г. австрийците превземат Белград, което поставя началото на въстания в западна България – Чипровското и Карпошовото. Чипровчани са предвождани от Георги Пеячевич и архиепископ Стефан Кнежевич. Въстаниците превземат крепостта Оршова и Кутловица (днешния град Монтана). Османците обаче бързо се съвземат, а и австрийците не предоставят исканата от българите военна подкрепа. Българските селища в региона са безмилостно разорени, като наказание цялото население е избито или изселено, а Чипровският манастир – разрушен. Според местни свидетелства манастирът е възстановен през 1703 г., а първите му свещеници са поп Кюла и поп Ставри. Отначало е построен само параклис на мястото на разрушения от турците манастир. Изворите споменават отново манастира по време на смутното кърджалийско време от края на XVIII – началото на XIX в. Тук намира убежище прочутият Хайдут Велко – юнакът от Белоградчишките скали. Българите от района продължават да не прекланят врат пред поробителя, въпреки унищожителните последици от Чипровското въстание през1688 г. Във връзка с бунтовните настроения, през 1806 г. по нареждане на берковския валия, субашията на Копиловци разрушава манастира и избива всички монаси (с изключение на игумена Акакий). Десет години по-късно, през 1816 г., манастирът отново е възстановен по заповед на султана. През 30-те г. на XIX в., Северозападна България става арена на нови кръвопролития. Докато империята е заета с проблеми в Египет и Близкия изток, Сръбското княжество на Милош Обренович присъединява нови територии по границата си с българските земи – Княжевац, Крушевац, Зайчар и др. Българите в Пиротско, Берковско и Чипровско това и чакат, за да се разбунтуват. За да ги спечели на своя страна, сръбският княз им обещава оръжия и боеприпаси. На Спасовден през 1836 г. 4000 души се събират в клисурата над Чипровския манастир, предвождани от Манчо Пунин от село Бистрилица. Въстанието започва. Българите пленяват няколко турци от близките села и провождат делегация до Сърбия. Сърбите обаче се отказват в последния момент да подсигурят материална помощ. Това слага край на т. нар. Манчова буна (размирица/бунт). За наказание манастирът, съборното място на въстаниците, е подложен на ново разорение. На следващата 1837 г. Чипровският манастир дава среща на други въстаници, този път 1800 – 2000 на брой. Войвода им е Върбан Пенов от близкото село Бели Мел. Случва се същото като предната година. Българите очакват пушки от Сърбия, които така и не идват. Въпреки липсата на въоръжение се завързва битка с турците, в която въстаниците се сражават храбро, но в крайна сметка отстъпват и оцелелите се прибират по селата си. А Чипровският манастир, превърнал се в символ на бунтовете на северозападна България, отново си пати от гнева на турците. Последното и най-зверско поругаване на манастира се случва в навечерието на Априлското въстание. Неговите зидове дават укритие на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Турците нападат, а българските комити успяват да се оттеглят в планината без сериозни загуби. За отмъщение османлиите избождат с ножове очите на иконите от черквата и параклисите, а един турчин се облича и разхожда с монашески одежди, взети от манастира. Сега няколко думи и за това, което превръща Чипровския манастир „Свети Иван Рилски“ в просветителски център за цяла северозападна България. Има сведения, че поповете и даскалите в Ломско и Чипровско тук в манастира за пръв път „са си отворили очите“, т.е. научават се да четат. Тук се подготвят послушници, свещеници и монаси „от Искъра до Българска Морава и в целия край на Пиротско и Нишко.“ Има килии за близо 200 монаси, които се занимават с преписване на книги и художествена украса на букви. Славата на манастира вероятна кара руският император Павел I (1796 – 1801 г.) през 1800 г. да го дари с богато украсено евангелие със сребърен обков. В архитектурен план Чипровският манастир е много интересен. Това му отрежда място сред „Стоте туристически обекта на България“. Храмът му е построен през 1829 г., което става ясно от надпис „Младен 1829 Велко и Христо“. Има базиликална форма, с купол, градежът й е каменен. Разполага с много красив иконостас. В манастирския двор, оформен от каменна ограда, се намира още двуетажна манастирска обител с открити чардаци, дълга цели 75 м., както и триетажна кула. В приземния етаж на кулата се намира костница, където са положени костите на участници от въстанията през 1688, 1836 и 1837 г. На втория етаж се помещава параклис, а на третия е камбанария. Пред входа на сградата има паметна плоча с имената на видни въстаници. Чипровският манастир „Свети Иван Рилски“ е един от най-забележителните паметници на културата в Северозападна България. Чипровският манастир е действащ мъжки манастир. Храмовият му празник е на 19 октомври. В момента манастирът не предлага настаняване, тъй като част от помещенията са в ремонт. В главния храм се продават информационни материали и икони, а монасите биха могли да ви разкажат историята на манастира.

Курс по хирургия в Румъния    Папиломи    Конгрес в Рим