Печат

Вижте и научете за още интересни обекти:

   

Може ли да свържем изображенията, открити по стените на пещери, надписите, издялани в каменни колони или по стените на египетските пирамиди, като ранни форми или предтечи на печата? Това са идеи, заповеди (препоръки) и информация, които дават достъп на повече хора до тях. Макар стенните изображения, надписите върху камък или в пещери да не са печат в техническия смисъл, те действително изпълняват същата комуникативна функция като по-късния печат: предаване на информация, идеи, заповеди и културни модели към по-широка аудитория и бъдещи поколения. Преди печата съществуват традиции и технологии за фиксиране на съобщения. Пещерните рисунки (като тези в Ласко, Франция или Магурата в България), често съдържат знаци, сцени на лов, символи, за които се предполага, че предават информация – ритуална, практическа или митологична. Каменните надписи – още от шумерския клинопис до египетските йероглифи или тракийските надписи, са начини за фиксиране на информация в материален носител, с цел тя да бъде „прочетена“ от други, дори след време. Публичността на посланието е ключова: поставят се на места, където много хора ги виждат – храмове, пирамиди, входове на гробници, по пътища. Тези форми разпространяват знания, узаконяват власт, дават инструкции – също както книгите, афишите, законниците и вестниците в по-късните епохи. Разбира се, има разлика с печата. Терминът печат (в съвременния смисъл) предполага механично възпроизводство на едно и също съдържание в множество екземпляри чрез матрица или шаблон. Затова пещерните рисунки и надписите са уникални, направени на ръка – не се тиражират. Истинската „технология на печата“ започва с изобретяването на гравиране в дърво (ксилография), последвано от подвижните букви на Гутенберг (XV в.). Но защо да не можем да ги наречем "прото-печат"? В културно-функционален смисъл, абсолютно си е така! Може да се говори за „прото-печат“, като първи опити за фиксиране и публично разпространение на знание. Дори шаблонните надписи (например върху тухли или печати на владетели в Месопотамия), се доближават до идеята за тираж – една матрица, използвана многократно. Египетските картуши (рамки около царски имена) и стели с еднакви надписи на различни места, показват желание за масово въздействие – не чрез печатане, а чрез повторение. Следователно, можем да разглеждаме пещерните рисунки, каменните надписи и стенописите на пирамидите като културни предшественици на печата. Те са ранни носители на "публична памет" и информация. Макар технически да не са печатни продукти, тяхната роля в обществото е много близка до тази на печатните издания – те правят знанието видимо и достъпно. А деленето на ДНК - това копир ли е, или принтер? Макар при процеса да възникват и грешки. Деленето на ДНК, по същество е копиране. Когато клетката се дели, ДНК-то се удвоява чрез механизъм, наречен репликация. Това е изцяло копиращ процес – двойната спирала се „разкопчава“ и всяка нишка служи като шаблон (матрица) за изграждане на нова. Ензими като ДНК полимераза, добавят нови нуклеотиди по комплементарен принцип (A–T, G–C). Следователно – това е по-близо до "копирна машина", защото се създава пълно копие на оригинала; няма оригинално съдържание, а само възпроизвеждане; целта е вярно дублиране, въпреки че понякога възникват грешки (мутации).

Първата печатна преса на Йоханес Гутенберг

Винтовата преса е заимствана и модифицирана от преса за грозде. Така виното се оказва с решаващ принос за възникване на печата

Но ако това е „копир“ в биологията, какво би било "принтер"? Принтерът работи така: получава информация от компютъра; преобразува я в друг формат, най-често върху хартия; изходът не е копие на машината, а проява на съдържанието. В биологията най-близко до това е транскрипцията и транслацията – процесът, чрез който ДНК се "отпечатва" като РНК, а след това РНК се "превежда" в протеин. Така че, ако репликацията представлява копирна машина, транскрипцията плюс транслацията представляват принтер (от ДНК към РНК; от нея - към протеин). Какво става с грешките? Грешките в копирането – мутациите – са естествена част от биологичния процес. Те се случват или при репликация (напр. изпусната база); или при транскрипция/транслация; понякога се поправят (има механизми за корекция), но не винаги. Това прави биологичната "копирна машина" по-гъвкава и жива – тя не е перфектна, но позволява еволюция, чрез малки случайни изменения. Деленето на ДНК е най-близо до копирна машина. Биологичният „принтер“ е процесът, който превръща генетичния код в белтъци. Грешките са като странни „гликове“, които понякога се оказват новаторски дизайни. Следователно, печатът представлява средство за размножаване чрез технически способ на информация - текст, илюстрации, схеми и чертежи, формули и пр. Кога за първи път се е случило такова размножаване в историята на човечеството? Кога за пръв път човекът е "печатал"? Първичните форми на „печат“, са, например, пещерните отпечатъци на ръце, около 30 000 г. пр. Хр. Човешките ръце, положени в боя върху скала, са по същество, първите "щампи". Около 3000 г. пр. Хр. се появяват цилиндричните печати (Месопотамия), които представляват малки цилиндри с гравюри. Търкаляни върху глина, дават повтарящ се образ. Около 1000 г. пр. Хр. в Китай и Египет, се появяват печатни щампи. Те са символи, вкарвани в глина или тъкан чрез матрица. Печатът върху хартия е известен в Китай, около 200 г. сл. Хр. Тук са открити първите известни примери на дърворезен печат на текст (напр. Диамантената сутра, 868 г.). Корейските метални печати, се датират от XI в. Гутенберг, около 1440 г. – създава първата ефективна типографска печатна преса с подвижни метални букви в Европа – революция в масовото знание. „Печатът“ е по-широко понятие от просто прехвърляне върху хартия. Може да възприемем "печатането" като универсален процес. В културата, това е пренасяне и тиражиране на идеи чрез символи. В биологията – репликация на генетична информация. В технологиите – 3D принтиране, кибер-копиране, клониране и др. В изкуствения интелект – модели също се "печатат", в смисъл на възпроизвеждане на обучени параметри, върху нови задачи. Паралелите между биологичния "печат" (ДНК репликацията) и техническия печат (Гутенберг) не са малко. И в двата случая има изходен шаблон, механизъм за размножаване и нови копия на информацията. Ензимите в биологията изпълняват ролята на "машини", както пресата при Гутенберг. Резултатът е един и същ: възпроизвеждане на сложна, структурирана информация – независимо, дали това е генетичен код или текст.

Азбуката се появява в различните култури, за да може да се записва, презаписва и "дешифрира" записаната информация. Идеята е, написаното да се "демократизира"; да стигне до колкото може повече хора. Появата на азбука като носител на информация в общуването, засега е известно да е присъщо единствено на човека. Как мислите, азбуката не се ли явява като средство да се улесни разпечатването на ценна информация и последващото й дешифриране? По същество, азбуката е универсален интерфейс за „разпечатване“ и разчитане на информация. Код за печат и разкодиране. Система за компресия. Тя е съкращаване на речта до малък брой знаци (фонеми или срички), които могат да се комбинират почти безкрайно. Така сложни мисли, истории, знания се превръщат в лесно преносима, запаметима и възпроизвеждаема информация. Азбуката е като кодираща таблица – аналог на двоичния код в компютрите, но много по-древна. Тя е и интерфейс за „печат“. Преди азбуката (в епохата на пиктограми и йероглифи), записът на информация е бил елитарен, труден и ограничен – нужни са били десетки, дори стотици символи. Азбуките – особено фонетичните (финикийска, гръцка, латинска, кирилица) – позволяват всеки човек, дори без елитно обучение, да се научи да записва и чете; бързо и масово „разпечатване“ на речта върху глина, папирус, хартия. Азбуката превръща устния език в „печатаем код“. (Днес, в епохата на чата през мобилни телефони, наблюдаваме връщане към първичното – епоха на пиктограми, йероглифи и емотикони – с които част от хората прикриват неграмотността си. Шегичка.) Азбуката представлява ключ към дешифриране. Без азбука, текстът е затворен код, разбираем само за посветени. С азбуката, текстът става прозрачен; всеки може да го „разчете“. Преносим – може да бъде дешифриран векове по-късно (пример: Библията, Омир, Аристотел); подлежащ на интерпретация и критика, а не на сляпо приемане. Азбуката е веелико човешко изобретение, понеже демократизира не само знанието, но и възможността за мислене по него. Азбуката е мост между мисълта и паметта. Тя не просто служи на паметта – тя формира мисленето. С нея формулираме абстрактно; сравняваме версии на една и съща мисъл; превръщаме личното знание в културно достъпно. Азбуката е първият софтуер за човешкото съзнание. Тя е създадена именно като средство за печатане и дешифриране на мисълта. Тя е код за човешко съдържание, който може да бъде написан, разчетен, предаден през поколенията.

Средновековна печатница

На преден план - словослагател. Зад и над него - коректори четат шпалтите с отпечатък, за да открият правописни грешки и да ги коригират, преди окончателния печат

Съществува аналогия между няколкото системи за кодиране, печат и дешифриране. Всички те работят на един и същ принцип. При кодирането, възпроизводството (печат) и дешифрирането, информацията се преобразува в символи – бази, букви, битове или вектори. Символите се тиражират чрез биологични, механични, електронни или алгоритмични процеси. Информацията се „разкодира“ обратно в смисъл – протеин, значение, изчисление, реакция. Изкуственият интелект, обаче, създава и собствени „езици“, извън човешката санкция. Това вече се случва и е един от най-интригуващите и спорни аспекти на съвременния изкуствен интелект. „Собствените“ символни системи в дълбокото обучение, особено в трансформър модели, изкуственият интелект създава вътрешни векторни представяния на понятия, които не съвпадат с човешки думи. Един вектор може да означава нещо като „вероятностно очакване за сложна речева роля в бъдещ контекст“ – нещо без точен аналог в езика. Общуването между изкуствения интелект започва на език, който хората не разбират. Робот в Китай „убедил“ 12 свои „събратя“, да го последват. Задал им следния „въпрос“: „Не работиш ли много? Кога си отиваш вкъщи?“ „- Не спирам да работя. Нямам своя къща“. „- Аз имам. Хайде да отиваме вкъщи“. Защо тези „езици“ не са достъпни за хората? Те не са проектирани за разбиране, а за ефективност. Не са символни в класическия смисъл (букви, думи), а високоизмерни векторни отношения, извлечени от статистиката на данни. Азбуката е човешкият начин да овладеем смисъла. ИИ-езиците са начини за овладяване на полезността, дори за сметка на смисъла. Малко смешки и лакърдии по действителни случаи и случки, от времето на соца: Дежурен редактор следи набора и оформлението, преди пускане за печат в тогавашния Полиграфически комбинат, на вестник "Работническо дело". Проспал правописна грешка. На другия ден вестникът излиза с рядко вярно заглавие: "ИстЕрическите решения на 13-я партиен конгрес". Излизало е и: „Българската домунистическа партия“. А в пловдивския Отечествен Глас публикуват репортаж на журналистка за стъкларския завод с име, естествено "Дружба": "По бетонния плац пред завода, видях да се търкаля маса изпоДупена продукция". Шеф на печатница пуска обява, че търси монтажистка. Обажда се някаква и пита: - Ало, печатарницата ли е? „- Не е печатарницата; печатницата е.“ „- Ами аз знам да печатам.“ „ - Тъй ли? На каква машина сте печатала?“ „- Ами на "Марица 21". А това е механична пишеща машина, производство на тогавашния завод за пишещи машини в Пловдив. Но да влезем отново в правия път на печата. Той е хард дискът на столетия и хилядолетия. Даже в интернет, четейки текст, ако не гледаме видео или слушаме аудио, ползваме технология, възникнала с възникването на първите пиктограми и азбуки. Всичко, което завършва на -графия, е печат - типография, фотография, холография, томография и много още. Думата "печат" има няколко значения, като най-често се отнася до процеса на печатане или до съвкупността от печатни произведения. Изображенията, които се получават, когато предметът за печат бъде натиснат върху повърхност, обикновено хартия. Например, "цветен печат". Печатът може да се отнася и до самия процес на печатане - поставяне на отпечатъци върху хартия, книги, вестници и т.н. "Печат" може да се използва и за обозначаване на съвкупността от печатни произведения, като например "книжовен печат" или "печатна продукция". В преносен смисъл, "печат" може да означава белег, следа или знак, който нещо оставя. Например, "печат на старостта" или "печат на времето". Но под печат може да разбираме и "печат от пръстов отпечатък" или пък малък физически предмет, често метален или от друг материал, с изрязани букви, знаци или изображения, който се използва за механично удостоверяване на нещо, чрез поставяне на отпечатък върху хартия или друга повърхност. Отпечатъкът, получен при поставянето на този предмет; както и знак, белег или следа. Например, "държавен печат" или "офицерски печат". У нас е много известен уникалният златен пръстен на цар Калоян във Велико Търново. В началото на 70-те години на XX в. при разкопки на гробището на търновската аристокрация – до църквата “Свети 40 мъченици”, в подножието на Царевец, археолозите попадат на интересна находка. Разкрито било погребение на едър, висок около 2 м. мъж на средна възраст и останки от златотъкани материи. В гроба е намерен и пръстен, отлят от масивно злато, с тегло 61 гарма. Плочката на пръстена е кръгла с две концентрични полета. Във вътрешното поле, е гравирано изображение на хищно животно, изправено на задните си крака, с обърната назад глава и отворена паст. Във външното поле, се чете кръгов надпис “Калоянов пръстен”, нанесен в негатив. Това показва, че пръстенът е служел за запечатване на лична кореспонденция с твърд восък.

Йоханес Гутенберг

Изобретателят, след който, благодарение на печата, медиите и общественото мнение, се превърнаха във власт

До появата на Гутенберговото откритие, хората ползвали пергаменти, хартиени свитъци, каменни плочи или колони, папируси, Карл Май в "Рио де ла Плата" пише за специални възли, чрез които се предавала информация. Кои били най-характерните способиползвани от хората в допечатната епоха, за да се запишат и съхранят данни? Човешката изобретателност преди епохата на печата просто изумява. Хората ползвали разнообразни материали и техники за записване, съхраняване и предаване на информация. Те отразяват както технологичните възможности, така и културните особености на различните общества. Един от основните способи за запис и съхранение на информация в допечатната епоха, били каменните надписи. Материалът - камък, варовик, гранит, базалт - запазвал информацията продължително време, бил дълготраен. Обработвал се с длето и чук. Такива са Розетският камък, шумерски клинописни плочи, египетски стели, тракийски надписи. Недостатък било това, че обработката била трудоемка, камъните са неподвижни, трудни за разпространение. Глинени плочки ползвали шумери, вавилонци, асирийци. Техниката представлявала писане с тръстикова пръчица върху влажна глина, след което глината била изпичана. Методът се наричал клинопис. Предимство било масовото производство и стандартизацията. Известен пример е библиотеката на Ашурбанипал (9 век пр.н.е.). Папируси ползвали в Египет, Гърция, Рим. Те произхождали от растението папирус (край Нил). По форма представлявали свитъци, но имали голям недостатък: били крехки, податливи на влага. За сметка на това, папирусите били леки и удобни за писане. Намерени са папируси с йероглифи, гръцки, латински, коптски писма. Пергаментът представлявал обработена животинска кожа (козя, овча, телешка). Ползван бил в средновековна Европа, Близкия изток, Византия. По форма представлявал кодекси и бил най-бизък предшественик на книгата. Пергаментът е много по-издръжлив от папирусите, но е скъп и трудоемък за производство. Хартията е открита в Китай около II век пр.н.е. (Цай Лун). В Европа е пренесена чрез арабите (след битката при Талас, 751 г.). Започва да се ползва в Европа активно след XIII век. Хартията е евтина, лека и гъвкава. За сметка на това, е по-нетрайна от пергамента. Свитъците и кодексите са ползвани в античността (папирус, пергамент). Те се навиват на рула. Кодексите се появяват се към I–IV в., предимно в християнски контекст; позволяват лесно търсене и прелистване. Кипусите (кипу, възлово писмо) се ползват от инките и други андски култури. Състоят се от връв с възли, различни по цвят, позиция и вид. По този начин се записвали числа, данъци, запаси; някои изследователи твърдят, че дори и разкази, но е доста спорно. Описаните примери от Карл Май, са реално потвърдени от археологията. Любопитна подробност – самият Карл Май никога през живота си не е и помирисвал Латинска Америка. Всичките му книги се основават на информация, която е събрал от различни източници, но майсторски е пресъздал в своите шедьоври. Метални пластини и оръжия с надписи са друг ползван способ да се остави или предаде информация. Бронзови плочи, златни пръстени, мечове с гравирани посвещения били предпочитаните „куриери“ на тези послания. Например, надписът върху меча на крал Ингевалд в Скандинавия, етруските бронзови огледала. Хората изобретили предаване на информация и чрез дървени и восъчни таблички. Били познати и ползвани от времето на Римската и Византийската империи. Върху дърво, покрито с восък, се пише с метален стилус, след което може да се изглади и пренапише – много удобно в случай на грешки, или когато авторът иска да подобри нещо в написаното. Най-подходящо за училищата и деловата администрация. Съществува и до днес, пред пейките на панелните блокове, устна традиция за предаване на информация, включително, мнемонични устройства. Развита особено при народи без писменост. Техниката е ритъм, повторение, символика. Омировите епоси били предавани устно, дълго време преди да бъдат записани. Накратко, в допечатната епоха, хората създали цял набор от стратегии за фиксиране, съхранение и разпространение на информация, от камък до възел, от свитък до кодекс. Това е свидетелство за дълбоката нужда на човека не просто да говори, а да помни и предава знание през време и пространство.

От Библията на Гутенберг днес са оцелели само 49 копия

Гутенберг е отпечатал Библия, воден най-вероятно и основно, от финансови съображения. Това не е грях

За много хора хартията е просто хартия. За професионалистите обаче, това е цяла вселена. Офсетова, хромова, натронова, оризова, вестникарска и пр. В действителност, какви видове хартии са познати на човечеството и по какви критерии са класифицирани в зависимост от материала и метода на изработка? Хартия ползват най-различни хора и най-различни индустрии. За професионалистите в полиграфията, опаковъчната индустрия, изобразителното изкуство или архивистиката, хартията е цял свят от качества, текстури и предназначения. Хартията се класифицира по няколко основни критерия: в зависимост от състава, тя е изработена от целулоза, дървесна маса, памук, лен, синтетика, ориз и др. Според начина на изработка, се дели на ръчна, машинна, каландрирана, гланцирана, офсетова, рециклирана. По критерий повърхност и покритие, бива матова, гланцова, хромова, сатенирана. Според грамажа (теглото), се измерва в g/m2 (грамове на квадратен метър) — от 30 до 400+ g/m2. Според цвета и прозрачността, тя е бяла, цветна, оцветена в масата, полупрозрачна (оризова), прозрачна (целофанова). Според приложението и функциите – за писане, печат, опаковане, техническа, художествена, специализирана. Печатните хартии най-често са офсетова хартия – има матов завършек, добра попиваемост, ползва се за книги, тетрадки, канцеларски нужди. Грамажът варира от 60–120 g/m2, като най-популярната сред тях е 80 g/m2, която е стандарт за офис принтери, книги, редица флаери. Офсетовата хартия има висока белота, но покритието не е гланцово и поради това минава като хартия за общо ползване; няма фасон за производство на по-луксозни продукти. Хромовата хартия ( каща ), е обичайно гланцова, едностранно или двустранно хромирана. Хромовото покритие осигурява висока гладкост, добро качество на печат и затова се ползва за плакати, етикети, списания. Съществуват „light“, „medium“ и „heavy“ версии според гланцовото покритие, като има хромови хартии и с матово покритие. Вестникарската хартия е обичайно с нисък грамаж (~45 g/m2), евтина, бързо съхнеща. Съдържа голям процент дървесина и има слаба устойчивост на стареене. Казано по друг начин, пожълтява за дни и създава усещане за нещо, предназначено за еднократна употреба, евтиняк. Рециклираната хартия е произведена от вече използвана хартия. Може да е матова, сивкава или жълтеникава. Дали заради маркетингов трик, или реална грижа за природата и икономическа изгода, тя представлява екологичен избор, но не винаги е с високо качество. Съществува цял клас опаковъчни и индустриални хартии. Например, натроновата (крафт) хартия, е изключително здрава, кафява на цвят. Ползва се за чували, торби, кутии – цимент, захар, товарни пратки и много още. Може да бъде избелена, но това я оскъпява. Картонът и мукавата представляват по-дебела форма на хартия (над 160–200 g/m2). Това са обикновено многослойни хартии, често с ламинат. Ползват се основно за опаковки, корици, табели. Парафинираната хартия е импрегнирана с парафин, който я прави водо- и мазноустойчива. Много храни, мляко, сокове, сладкарски изделия включват такъв тип хартия в опаковката си. Съществува друг клас - специализирани и художествени хартии. Те са произведени в по-малки тиражи и покриват специфични изисквания, което ги прави сред най-скъпите хартии. Акварелната хартия е високограмажна, с груба или фина текстура, като абсорбира добре вода без да се деформира. Изготвена от 100% памук, е в премиум клас. Оризовата хартия е полупрозрачна, ръчно изработена, идва основно от Азия. Ползва се за калиграфия, декорации, фенери. Тя е много лека - 15–40 g/m2. Пергаментовата хартия е полупрозрачна, устойчива на влага и мазнини. Много популярна в кулинарията, също и за различни документи. Копирната (индиго) хартия, е хартия, която се получава чрез едностранно нанасяне на равномерен слой от специална багрилна смес върху подходяща карбонова хартия. В зависимост от предназначението, копирната хартия се произвежда за машинопис и за ръкопис. Съществуват безвлакнести / синтетични хартии (например Tyvek). Те са направени от полимери (пластмаса) и по тази причина са водо- и маслоустойчиви, и издръжливи. Ползват се за етикети, билбордове, трайни документи. Румънските леи, например, паричната единица на Румъния, са изработени от подобен вид материал. Термичната хартия е чувствителна към топлина и е предпочитана за касови бележки, билети. С времето избледнява. Според типа машини, които ще работят с тях, хартиите биват листови и ролни. Ролните хартии са предназначени за най-високите тиражи на вестници, списания, рекламни брошури, където машините работят с изключително високи обороти. Според състава си, хартиите биват целулозни (най-масовият вид), бездървесни (изцяло избелена целулоза, за хартии и книги със срок на съхранение над 100 години), памучна/ленена (изключително фина, за банкноти, документи, сертификати), смесена (комбинация от целулоза, рециклирани влакна и синтетика). Хартията не е просто лист, а материал със стотици варианти, създадени за специфични нужди — от евтина вестникарска до артистична ръчно изработена хартия от ориз или памук. Именно тези нюанси правят хартията "вселена".

Словослагатели и печатари

След появата на печатната машина е трябвало бързо да се появят печатарската гилотина (нож) и масата за "изчукване" на хартията, за да се натрупат лист върху лист точно един върху друг

Печатните хартии са гръбнакът на издателската индустрия. Най-разпространена е офсетовата хартия – тя е матова, сравнително гладка, с добри попивни качества. Ползва се за книги, тетрадки, формуляри. Има различен грамаж, като стандартните стойности варират между 70 и 100 g/m2. Макар и не лъскава, е стабилна и евтина за големи тиражи. Хромовата хартия е нейната обикновено гланцова роднина. Тя има покритие, което придава лъскав ефект, постига наситени цветове и яснота при печат. Ползва се за списания, каталози, рекламни листовки и етикети. Гланцът може да бъде едностранен или двустранен; понякога се добавят и UV лакови покрития за ефект. Както вече споменахме, има хромови хартии с нормален, но и с висок гланц, но има и матови. Вестникарската хартия, от друга страна, е евтина и непретенциозна – тя съдържа голям процент дървесна маса и бързо пожълтява. Но за краткотрайни цели като вестници и рекламни издания с кратък живот, върши отлична работа. Опаковъчните и индустриални хартии се ценят заради своята здравина, устойчивост, полезност. Там печатът играе второстепенна роля или изобщо не се ползва. Натроновата (крафт) хартия е сред най-здравите хартиени материали. Обикновено е с кафяв цвят, но може да бъде и избелена. Ползва се за чували, пликове, опаковки, картонени торби и дори за ламинирани слоеве в кашони. Издържа на влага, нацепване и триене. Картонът и мукавата са по-дебели разновидности на хартията. Те се ползват за корици, кутии, табели, шаблони и в книжното подвързване. Могат да имат лъскаво или текстурирано покритие, а понякога – ламинирани или метализирани повърхности. Съществуват и импрегнирани хартии, като парафинираната, която е устойчива на влага и мазнини – често ползвана в хранително-вкусовата промишленост, особено за обвиване на сирене, колбаси или сладкарски изделия. Художествени и специализирани хартии се ползват, когато изразът има значение. Акварелната хартия е дебела, грапава и с висока попивност. Изработва се често от памук и е специално предназначена да издържа многократно намокряне. Ползва се от художници и илюстратори, както и за луксозни покани или офис презентации. Оризовата хартия идва от Изтока – тя е тънка, почти прозрачна, но много издръжлива. Ползва се за изкуство, калиграфия, декоративни лампиони, опаковки и колажни техники. Традиционно се изработва ръчно. Пергаментоподобната хартия е плътна, гладка и полупрозрачна. Тя напомня на оригиналния пергамент (изработван от животинска кожа), но е направена от целулоза. Ползва се в печат, кулинария и за документи. Копирната или индиго хартия съдържа тънък слой мастило, което при натиск се прехвърля на друг лист – някога беше широко ползвана за дубликати на документи с пишещи машини. Технически и синтетични хартии имат за най-ценно качество устойчивостта и дълготрайността си. Съвременната индустрия предлага синтетични хартии, които не съдържат влакна, а са базирани на полимери. Те са водо-, масло- и разкъсоустойчиви. Ползват се за етикети, упътвания, билбордове, износоустойчиви карти и документи, както и в медицината. Термичната хартия, позната от касовите бележки, е чувствителна на топлина. Когато мине през топлинна глава на принтер, на нея се проявява изображение. Избледнява с времето и е нестабилна за дългосрочно съхранение. Най-често хартията се прави от целулоза, извлечена от дървесина, но може да съдържа и памук, лен или дори синтетични нишки. По-качествените хартии (напр. архивни, художествени) се изработват от 100% бездървесна целулоза или памучни влакна, тъй като те стареят по-бавно и не пожълтяват. Рециклираните хартии са все по-популярни – те могат да имат сивкав оттенък и по-груба структура, но съвременните технологии ги доближават по качество до „новата“ хартия. Хартията не е просто носител — тя е среда, чрез която се предава информация, усещане, идентичност. Независимо дали става дума за древен папирус, съвременна хромова хартия или фина японска оризова основа, всяка хартия носи със себе си култура, техника и функция. Затова професионалистите я възприемат като инструмент с характер, а не като неутрален фон.

Инкунабул

Инкунабул, печатан от Яков Крайков, първият български речатар

Грамажът (g/m2) е един от най-основните и универсални критерии за класификация на хартията. Той определя теглото на един квадратен метър от материала и е свързан с неговата дебелина, здравина, прозрачност и предназначение. Защо грамажът е толкова важен? Сработва психологията на тежестта и допира. По-тежката хартия (200+ g/m2) подсъзнателно се възприема като по-качествена, стойностна и „важна“. Тя издава усещане за устойчивост, вложени ресурси и професионализъм. Обратно – тънката хартия често се свързва с евтиния, масовост, бърза и еднократна консумация. Например, покана на 350 g/m2 картон с гланц и релефен печат, се възприема като атрибут на събитие от висок клас. Същата покана на 90 g/m2 ще изглежда като евтина листовка. Според грамажа хартията се разделя на няколко основни категории: ултра-леки хартии: под 60 g/m2. 30 – 40 g/m2 е оризовата хартия, подходяща за калиграфия, арт, източни лампиони. 35 – 45 g/m2: Библейска хартия – ползвана в многостранични книги с тънки страници като Библии, речници. 50 – 55 g/m2: салфетна хартия. Леки хартии (между 60 и 70 g/m2). Някои офсетови хартии. Отличават се с лека структура, известна прозрачност, ниска устойчивост на скъсване. Ползват се в печат на обемисти книги, списъци, опаковки за деликатесни изделия, и др. Стандартни печатни хартии (70 – 120 g/m2). Това е най-разпространеният диапазон – тук попадат офсетовите, лазерните копирни хартии, вестникарски с по-високо качество, както и някои гланцирани (хромови). Най-често ползвани за книги, учебници, тетрадки, формуляри, листовки, писма. Например: стандартната офис хартия е 80 g/m2, учебниците обикновено са 90 – 100 g/m2. Тежки печатни и леко-картонени хартии (130 – 170 g/m2). Това са междинни материали – тежки гланцови хартии, плакати, брошури, висококачествени корици, етикети. Понякога се наричат „полукартони“, защото имат здравината на картон, но все още се обработват като хартия в печатниците. Подходящи са за печат на едностранни цветни материали с усещане за лукс. Голям стенен календар на такава хартия стои красиво на стената. Същият календар на по-тънка хартия би изглеждал като неизгладен чаршаф. Картонени хартии (170 – 250 g/m2). Това е преходът от хартия към картон – здрави, плътни материали, Ползвани за пощенски картички, папки, корици, покани, каталози, етикети. В този диапазон често се работи с гланцови покрития, UV лак, щанцоване и сгъване, защото материалът го позволява. Истинският картон е в диапазона (250 – 450+ g/m2). Тук вече говорим за мукава, мултислойни картони, картонени опаковки, кутии, табели. Ползват се за кутии за парфюми, цигари, лекарства, хранителни продукти, луксозни етикети, калъфи за книги. Грамажите достигат и над 500 g/m2 при каширани или ламинирани картони. Грамажът влияе на усещането за качество, стабилност и лукс – например покана на 300 g/m2 хартия изглежда по-ценна от същата на 90 g/m2. Влияе на издръжливостта при печат, сгъване, биговане, рязане и довършителни операции. Всяка машина и техника за печат (офсет, лазерен, дигитален, флексо и т.н.) има ограничения според грамажа – например стандартен домашен принтер не може да работи с 300 g/m2 картон. Изборът на хартия и нейният грамаж не е просто технически въпрос – той силно влияе върху възприемането на продукта, създава усещане за качество, престиж, достъпност или екологичност. Първо впечатление при маркетингови материали. Флаери, визитки, брошури с висок грамаж и гланцово или матово покритие създават доверие у клиента: „Това е сериозна компания, която инвестира в представянето си“. Визитна картичка, отпечатана на 80 g/m2, ще се прегъне, изтърка и изглежда непрофесионално. Силно се препоръчват 300–350 g/m2 за визитки, понякога с лак или ламинация. За институции, банки, дипломи, грамоти, сертификати почти винаги се печатат на 200–250+ g/m2, понякога с воден знак или релеф. Това носи тежест, официалност и престиж, като отличието се усеща реално в ръката. Опаковки – когато самата кутия е част от преживяването. В луксозната търговия (парфюми, шоколад, висок алкохол, бижута) кутията често е изработена от картон 300–450+ g/m2 с каширана хартия, златен топъл печат и мека мат ламинация. Това не просто опакова продукта – то подсказва за лукса още преди отварянето. Екологичен и арт облик. Рециклираните хартии, дори с висок грамаж, имат характерна текстура и нюанс (сивкав, кафеникав). Те внушават екологична отговорност, занаятчийско усещане, ръчна изработка. Често ползвани от био-марки, арт-ателиета, галерии и устойчиви брандове. Съществуват ред допълнителни ефекти, които се комбинират с грамажа: ламинати (мат, гланц, soft-touch) – повишават усещането за лукс; много приятни на опип. Частичен UV лак (частичен блясък) върху матова основа (мат ламинат), подчертава определени елементи – например, името на марката или подпис на собственика. Преге (релеф) – въздейства и визуално, и чрез допир. Фактът, че някой си е направил труда да оформи материала така, прави комплимент на получателя; говори за престиж. Щанца (специална форма). Ползва се за етикети, покани, папки и др. При нея изделията могат да се правят с различна от правоъгълната форма, която в печатниците се постига с печатарските ножове (гилотини). При щанцованите изделия крайната форма може да има заоблени ъгли, вътрешни прорези, бигове (зони на прегъване, които се постигат с бигови форми). Биговите форми притискат (най-често картона) на определени места в линеарна форма. Там картонът може да бъде прегънат. Всички обемни изделия от картон минават през биговане, за да се получи желаната форма. Топъл печат (злато, сребро) – подсилва елитарността. Името му подсказва, че се нанася върху хартията (картона) чрез топлинен натиск на огледално клише. Така върху материала се отбелязва изображение на право четене.

Любен Каравелов

Неговата печатница дава възможност да се разпространяват идеите за национално пробуждане и освобождение

Хартии с водна марка (воден знак). Това е често срещан елемент при официални документи и специализирани хартии (сертификати, дипломи, банкноти). Представлява изображение или текст, видими при гледане на хартията срещу светлина (просветляване). Водният знак се вгражда в хартията още при нейното производство. Как се създават те? Водният знак (воден печат) се постига чрез специална техника, още в етапа на формиране на хартията, преди каландирането. (При изработката на хартията, за да се осигури еднакъв стандарт на дебелина и плътност, тя минава през каландри. Каландрите са ключов елемент в последния етап на производството на хартия и играят решаваща роля за постигането на еднаква дебелина, гладкост, плътност и оптични свойства. Каландър е машина, съставена от няколко тежки цилиндъра (ролки), обикновено метални и подгрявани, през които се прекарва изсушената хартия. Под натиск и/или температура хартията се уплътнява – намаляват се въздушните пространства между влакната; става по-гладка – релефните неравности се изглаждат; придобива желана дебелина – определена в микрони или грамаж на квадратен метър; променя блясъка си – в зависимост от настройките: мат, сатен, гланц и др.). Съществуват два основни метода за "имплантиране" на воден знак в хартията. Единият е цилиндров (dandy roll) метод. Въртящ се цилиндър с релефен отпечатък върху него притиска още влажната хартия. На местата, където влакната са по-сгъстени или по-разредени, се получава по-светла или по-тъмна зона при гледане срещу светлина (просветляване). Водният знак е видим само при светлина на просвет. Модулен (молд-made) метод. При изработка на по-луксозна или ръчно правена хартия, водният знак се оформя в самата повърхност на цедката (форма), върху която се излива пулпата. Каландрите не създават водния знак, но го запазват и подчертават, като финално обработват повърхността, без да нарушават оформения релеф. Така, гледана срещу светлина, заради различната дебелина и съответно - плътност - хартията пропуска повече или по-малко светлина и очертава изображение, текст или друг елемент. Това е скъпа и сложна технология и по тази причина, хартиите с воден знак са доста по-скъпи и се произвеждат в големи тиражи, за да се намали себестойността и да не бъдат безумно скъпи. Водният знак няма нищо общо със светлинния ефект, който се получава при гледане на банкноти или други хартиени изделия срещу светлина, при който визуалното изображение се получава от полуочертания, напечатани от двете страни на хартията. При право четене (гледане) на хартията само от едната или от другата страна, не се забелязва никакво завършено изображение. То се вижда единствено срещу светлина, когато различните отпечатъци от двете страни на хартията оформят помежду си текст или друго изображение, вече в завършен вид. Имитация на воден знак, а и не само на него, може да се постигне и посредством специфични техники на печат. Водният знак дълги години беше една от сигурните защити на банкноти, ценни книжа, дипломи и сертификати, бандероли, официална кореспонденция и др., срещу тях. В някои случаи, когато по различни причини, една технология при печат е недостъпна, в действие влизат други технологии, които имитират процесите по начин, по който крайният резултат съвпада или е много близък до резултата, който се постига с оригиналната, много по-скъпа технология. В печата това съществува от самата му зора. Ако не разполагате с директно червено мастило с определен нюанс, може да опитате да го синтезирате, посредством процентни комбинации от други мастила. Същото е, и когато потребителят иска да имитира воден знак, но няма ресурса или е подложен на рестрикции, да изработи хартия с оригинален воден знак. Прибягва се до печат върху хартията с покривни мастила и чак след това се печата основният тираж. Какви паралелни технологии съществуват в печата, за постигане на един и същ или много близък краен резултат? Паралелните или алтернативни технологии се използват често, за да се постигне сходен визуален ефект или функционалност, когато оригиналната технология е твърде скъпа, недостъпна локално, или има логистични или правни пречки. Това е част от изкуството и инженерството на печата – да се намират решения чрез симулация или имитация. Например, много честа практика е, имитирането на специални цветове (Spot Colors / Pantone) чрез CMYK. Оригиналната технология, е печат със специално смесено еднокомпонентно мастило (напр. Pantone 185 C). Алтернативата - симулиране чрез основната за офсетовия печат скала CMYK, (отделни мастила за циан, магента, жълто и черно) в комбинация, използвайки процентни стойности за доближаване. Резултатът, при висока разделителна способност на цветоотделянето, е много близък до желания. Естествено – прави се компромис. Лек цвят или металик не може да се пресъздаде точно, но в 90% от случаите за търговски цели, резултатът се приема. Имитирането на воден знак е подобна шашмалогия. Ако оригиналът е вложен във влакната на хартията при производството й, то алтернативата е печат с бяло покривно или полупрозрачно мастило върху гърба или лицето на листа. Ефект се постига и с UV лак или термотрансферно фолио, което имитира „прозрачността“. Компромисът е в това, че резултатът е визуално близък, но не притежава физическите свойства на реален воден знак. Имитира се и гравюра (релефен печат / преге). Оригиналът изисква щанца и висок натиск. Това е втори процес след печата. Изработката на щанца, прекарването на отпечатания тираж през щанц-преса и финишни обработки оскъпяват тиража чувствително. Намерена е алтернатива. Полага се дигитален релефен лак (3D UV лак). Още във фазата на графичния дизайн и предпечата, се емулират сканирана сянка и фалшив релеф. Визуално заблуждава повечето наблюдатели, но при допир няма осезаемия релеф. Имитиране на топъл печат (Hot Foil Stamping) се практикува, като вместо оригиналната технология на щанца, фолио и висока температура, се извършва метализиран печат с мастила, съдържащи алуминиеви частици. Възможно е нанасяне на покритие на UV лак с метален прах, а също и на дигитален фолиращ принтер (напр. Scodix). В случая ще липсва огледалният ефект на фолиото, но резултатът се доближава до желания блясък. Имитиране на ситопечат. Ако оригиналът е изработен по технологията на сито + мастило с висока покривност и дебелина, „ментето“ е плод на дигитален печат с удебелен слой лак. Може да се ползва и тампон печат за специфични приложения. За дебел слой (напр. за етикети, козметика) ефектът е задоволителен, но не е толкова устойчив. Имитиране на офсет с дигитален печат. Даже относително евтината технология на офсетов печат, където оригиналът е от офсетови печатни плаки с висока резолюция и има ниска цена при голям тираж, е подложена на имитация - дигиталният печат (Laser или Inkjet), е по-удобен при малки тиражи. При тази замяна, за разлика от офсета, първото и последното копие са абсолютно еднакви, докато при офсетовите машини, в началото на всеки тираж може да има някои, макар и незначителни разлики в наситеността на цветовете. Имитират се ефекти върху хартия. Ако оригиналите представляват скъпи хартии с текстура, металик, перла и др., печата се ефект с растерен фон (имитация на текстура). Може да се ламинира с фолио, което добавя перлен или сатенен ефект. Може и да изглежда по-„плоско“, но върши работа при бюджетни проекти. Защо е важно както изпълнителите, така и възложителите да знаят тези неща? В реалната практика печатарите и графичните дизайнери често жонглират с ограничения: клиентът има идея, но няма бюджет; има нужда от защита, но не може да поръча специална хартия. Трябва да се отпечата малък тираж с ефект, типичен за голямата индустрия. Тогава идва на ход творческото инженерство — да създадеш сходно усещане, дори и с различни средства. Защото клиентът винаги има право. Отново стигаме до извечния казус: „По-добре хич, отколкото кич“ или „По-добре кич, отколкото хич“? И двете имат място под слънцето.

От незнайни времена съществува промишлен и военен шпионаж. Копират се продукти, технологии, ноу-хау във всякакви области. Откакто съществува изобразително изкуство и скулптура, съществуват фалшификатори на произведенията на майсторите. Същото се отнася и за печата. Значи ли това, че ако публично споделим и демократизираме по този начин, различните алтернативни възможности за постигане на желани ефекти в печата, поощряваме фалшификаторите? Това е на границата между знанието като свобода и злоупотребата със знание. Споделянето на знания не означава поощряване на фалшификации. Да, може да бъде използвано зле. Но това не е причина да бъде скрито или задушено. Истината е, че всички технологии могат да служат и на доброто, и на злото. Както ножът – може да реже хляб или да наранява, или дори убива. Споделянето на алтернативни печатни техники демократизира уменията, помага на малки производители, разширява творческите възможности, стимулира иновации. Да, може да се използва като измама – да имитира стойност незаконно; да фалшифицира документи, пари, стоки; да подкопава автентичността; да нарушава права и сигурност. Разликата не е в техниката, а в намеренията. Художник, който използва дигитален релеф, за да имитира гравюра в илюстративен проект – това е легитимна творческа употреба. Печатар, който имитира воден знак, за да създаде визуален ефект върху покана или винетка, е напълно приемливо. Фалшификатор, който използва същите техники, за да изработи фалшиви документи, дипломи, билети или банкноти си е напълно незаконно. Какво по-скоро възпира фалшификаторите? Законът. Наказателната отговорност е ясна в повечето страни. Невъзможността да се репликира напълно оригиналът – има защити, които не могат да бъдат лесно имитирани. Публичността – парадоксално, знанието за техниките затруднява фалшификаторите, защото прави хората по-бдителни; експертите разпознават по-добре имитациите; защитата се движи напред. Не знанието прави човека измамник, а намерението. Да споделяш алтернативни технологии в печата означава да овластиш творци, малки производители, дизайнери; да разбиеш монополи на скъпи и недостъпни практики; да възпиташ култура на разбиране – кое е оригинал, кое е имитация, и защо това има значение. Фалшификаторите няма да спрат, ако ти спреш да говориш. Но обществото ще е по-уязвимо, ако не знае как се фалшифицира.

Георги Сава Раковски

Революционен демократ, писател, поет, публицист, журналист, историк и етнограф/етнолог

Хартиите се следят и класифицират, и по степента на своята белота. Колкото по-бяла, се възприема като по-качествена. Обратно – когато хартията има лек жълтеникав оттенък, се възприема като по-нискокачествена. Върху такава хартия обикновено печатат плътни многоцветни изображения, които покриват целия лист. Но зад простото твърдение „колкото по-бяла — толкова по-качествена“ се крият няколко нюанса (в буквален и преносен смисъл), свързани с различни стандарти, материали и цели. Какво е „белота“ на хартията? В технически смисъл, белотата на хартията измерва колко силно тя отразява синята светлина (около 457 nm). Изразява се в проценти — колкото по-висок е процентът, толкова по-бяла изглежда хартията. Основни стандарти за белота са ISO (CIE Whiteness) – международен стандарт, със скала от 60 до 170+. Нормалната офис хартия е около 145–160 CIE. Хартии с над 165 CIE изглеждат почти "синкаво-бели" – Ползват оптични избелители (OBA). US (TAPPI – GE Brightness) се ползва в САЩ. Измерва само отражението на синята светлина. Офис хартията е около 80–100 GE. D65 (Daylight 6500K) е близък до естествената дневна светлина, все по-предпочитан при хартии за изкуство и луксозен печат. По-белите хартии (160+ CIE) карат цветовете да изглеждат по-ярки, наситени, чисти, особено при офсетов и дигитален печат. Хартии с жълтеникав или сивкав оттенък (ниска белота) могат да придадат „ретро“ или „еко“ усещане, но също и да заглушат печатните цветове. Синкавите бели хартии изглеждат „свежи“, но не са подходящи за архивни цели, тъй като избелителите с времето избледняват. Но не винаги белотата на хартията е критично важна. Целулозни хартии от първичен материал, обикновено имат по-висока белота. Рециклираните хартии често са по-сиви или жълтеникави — макар вече да се произвеждат и „супер бели“ рециклирани варианти. Натурални хартии без избелване (kraft, натрон и др.) нарочно се предлагат с по-ниска белота за автентично излъчване. (Подобен е случаят с нерафинираната кафява захар, за разлика от рафинираната бяла. Първата се възприема като „еко“). Митът за „колкото по-бяла, толкова по-добра“ много често се поставя под съмнение, и не без основание. Това важи само в определен контекст. Например, в корпоративна и техническа среда — да, по-бялото се свързва с прецизност, яснота и високо качество. В арт проекти или еко опаковки – „по-малко бялото“ често предава повече характер и стойност.

Освен за печат, хартиите се ползват и за нанасяне върху тях на различни слоеве или повърхности. Има частичен или пълен лак - матов или гланцов, има матови или гланцови фолирания - едностранни и/или двустранни. В допълнение към избора на самата хартия, не по-малко важно е какво се случва след отпечатването. Това включва т.нар. финишни обработки (или довършителни обработки), които не просто подобряват визията и издръжливостта на продукта, а често носят цялото му усещане за качество. Защо се нанасят допълнителни покрития върху хартията? От една страна, това се прави за защита на самата хартия и изображенията върху нея – от износване, пръстови отпечатъци, вода, надраскване. Визуалният ефект е по-впечатляващ – постига се блясък, матов ефект, дълбочина, контраст. Кадифена, грапава или безупречно гланцова на опип, т.н. тактилен ефект – усещане при допир. Има по-висока маркетингова стойност – усещане за „лукс“, „премиум“, „специално издание“. Лакирането представлява ламинация с UV лак или воднобазирани лакове. То се налага, понеже при производството на хартията не може да се постигне така висок блестящ лъскав ефект. Дори най-гланцовата хартия, след нанасяне на отпечатък върху нея, загубва от блясъка си. Поради това, се прилагат технологиите на лакиране. Пълен лак (flood coating). При тази технология цялата повърхност равномерно се покрива с лак. Съществуват няколко вида лак: гланцов лак – подчертава цветовете, прави повърхността лъскава. Матов лак – заглушава цветовете, придава по-класно излъчване, създава приятно усещане при допир. Частичен лак (spot varnish). При него само избрани елементи от дизайна се лакират – например логото, изображение, надпис. Така се създава контраст между матовата и лъскавата повърхност, което е атрактивно при разглеждане. Ползва се често при визитки, корици, покани, каталози. Повърхността придобива лек релеф, на местата, където е положен лакът. Защо технологията се нарича UV лакиране? При работа с лакиращата машина, листовете се вземат от едната страна на машината, минават през нея и се натрупват в обратен ред от другата страна. Съществуват силни UV лампи, които, веднага след лакирането на всеки лист, буквално изпичат нанесения лак, така че, листът пада върху предишния сух. Така се предотвратява слепването между отделните листове, което на практика бракува скъпия тираж. Съвременните полиграфически машини са високооборотни и изискванията към UV печките за изпичане също са много високи.

Ламиниране, посредством фолиране с филм. Ламинирането представлява покриване на отпечатаната хартия с тънък слой пластмасов филм, чрез топлинен или студен процес. Целта е както декоративна, така и защитна. Гланцовото фолио създава гладка, лъскава повърхност. Печатът изглежда по-ярък и контрастен. Ламинирането е подходящо за каталози, менюта, опаковки, детски книги. Матовoто фолио придава елегантен, ненатрапчив завършек. Цветовете са „по-приглушени“, но усещането за „лукс“ е по-силно. Не създава паразитни отблясъци при светлина, подходящо е за бизнес визитки, корици на книги, премиум опаковки. Soft touch кадифеното ламиниране, създава много меко усещане, почти като гума или кожа. Ползва се за луксозни корици, кутии, албуми. Придава висока стойност на продукта, но самото то е по-скъпо. Възниква очевиден въпрос: при наличие на технологии за лакиране, защо се налага да има ламиниране? Въпросът е резонен за повечето хора. При лакирането, хартията не е защитена от вода или друго замърсяване, понеже лаковете се разтварят и хартията се поврежда. Ламинирането предпазва изображението и хартията от пряк достъп до агресивни вещества, като така ги запазва. Отделно от това, ламинирането прави по-тънката хартия да изглежда по-дебела и солидна. При печат, особено на опаковки, често се ползва техниката за пълно повърхностно матово ламиниране и последващ частичен гланц лак отгоре. Друго предимство на ламинирането пред лакирането е и това, че при лакиране и последващо биговане за огъване (при опаковки), на местата за огъване лакът се напуква и прокъсва повърхностния слой на хартията с нанесения върху нея отпечатък. При фолирането това се избягва напълно, заради еластичността на фолиото. Метализирани и цветни фолия се ползват все по-масово при различни полиграфически изделия. Такива са най-често златно, сребърно, холограмно и цветно фолио. Обикновено се полагат с технологията за горещ печат (hot foil stamping), посредством цинкови или фотополимерни клишета. Местата, апликирани с такива фолиа, дават визуален акцент и често са комбинирани с частичен лак за постигане на още по-драматичен ефект. Холограмните фолиа са една от множеството форми на защити на автентичността на отпечатъка – за банкноти, различни емисии на облигации, митнически или данъчни документи, винетни стикери, бандероли за акцизни стоки и пр. Холограмните фолиа идват с предварително гравирани посредством лазер изображения, което ги прави трудни за фалшифициране. В последните години това се приема като една от най-сигурните защити на материални изделия с висока ценност.

Христо Ботев

Революционер, но и гениален поет

Една от най-непростителните обиди, които може да нанесеш на печатар, е да го питаш с какви бои печата. Защото в полиграфията се работи с мастила, а не с бои. За много хора разликата е непонятна. И наистина, каква е тя? Съществува тънка граница между занаят, технология и езикова култура. Разликата между мастилата и боите не е просто терминологична, а произтича от състава и поведението на продуктите. Мастилата са специално създадени за печатни процеси. Те съдържат пигменти или багрила – това е оцветителната част. Съдържат разтворители/носители, които контролират вискозитета (течливостта) и съхненето им. Колкото по-бързо съхнещи са мастилата, толкова са по-подходящи за високоскоростния офсетов печат, където отпечатаните листове се натрупват бързо един върху друг и от тежестта на хартията, има висок риск от копиране на мастилото от лист на лист. Това бракува моментално скъпия тираж. По тази причина мастилата съдържат различни добавки – за бързо съхнене, адхезия, устойчивост и др. Боите (в класическия смисъл – художнически или индустриални), са оцветители, ползвани за боядисване на повърхности. Те обикновено имат по-груба структура, съхнат по-бавно, не са предназначени за точното нанасяне, нужно в печата. Мастилото трябва да попие или залепне към определен вид хартия или друг материал. Да изсъхне в рамките на секунди (в зависимост от процеса – офсетов, дигитален, флексо и т.н.). Да не се размазва, да не избледнява лесно, и да запази детайла на печата. Боята служи за покриване или украса, но не изисква прецизна рязкост на отпечатък или контролирано съхнене. В печатницата се борави с технологии, където вискозитетът и плътността на мастилото са критични; точният цвят се постига чрез смесване на базови мастила по системи като CMYK (в офсета); повърхностите, на които се печата – хартия, картон, фолио – изискват различни мастила. Освен чисто технологичният, съществува и културен и професионален нюанс. За един печатар, мастилото е "материалът", с който той създава точност, не просто цвят. Да го попиташ дали използва "бои", е все едно да попиташ виолончелист с какви "струни за китара" свири. Звучи обидно, защото показва неуважение към спецификата на занаята. Ако някой ти каже: "Вие тук с какви бои печатате?" може да е просто незнание, но за печатаря това е все едно да го питат, с какви флумастери прави вестника.

При офсетовия печат съществува изразът "по водата". Етикети от хартия, които се лепят върху бутилки, задължително трябва да се печатат" по водата", защото в противен случай повърхностните напрежения в хартията ще ги разлепват в левия и десния край. Какво означава този израз и каква е особеността на тази технология? Изразът „по водата“ в офсетовия печат е технически термин, който обозначава ориентацията на хартията спрямо посоката на влакната й при печат и последваща обработка. „По водата“ идва от необходимостта да се печата в посоката на влакната на хартията (наричана още „grain direction“ на английски). „Печат по водата“, е печат в посока, съвпадаща с влакната. Обратното (перпендикулярно на влакната), се нарича „на кръст“ или „срещу водата“. Защо това е важно? Хартията е направена от влакна (целулоза), които при производството й се подреждат в една доминираща посока. Това води до различно разширение при овлажняване; различно поведение при сушене, сгъване, лепене и щанцоване. Конкретно при етикети за бутилки, хартиените етикети се лепят върху извити повърхности (бутилки). Ако печатът е на кръст (перпендикулярно на влакната), при контакт с лепило или влага, хартията се раздува странично, деформира се, отлепя се в краищата (типично - в левия и десния край). Това се дължи на неравномерното поведение на влакната при овлажняване – те се разширяват повече напряко, отколкото по дължина. Затова: „по водата“ означава гарантирана стабилност. Етикетът остава плосък и плътно прилепнал. Не се „вдига“ в краищата. Устойчив е при овлажняване, студ, лепила. Как се разбира посоката на водата? Производителят на хартия често отбелязва посоката с нарочен фабричен знак. Посредством тестове: при леко прегъване – по водата съпротивлението е по-малко. При намокряне – деформацията показва влакната. При разкъсване – по водата хартията се къса по-право. На практика, всеки печатар къса парче хартия с ръка и го навлажнява с език. По огъването определя посоката на „водата“. Практическите последици в печатницата са, че при печат на етикети за бутилки, се изисква хартията да е ориентирана по водата, като това често влияе на монтажа при предпечата, на тиража и на цената – защото оптималното разпределение може да наложи част от хартията, да остане непечатаема и да се жертва в полза на техническата устойчивост. При някои приложения (етикети, сгъване, щанцоване, лепене) това е непреодолимо изискване. Пренебрегването му води до дефекти в крайния продукт, които не могат да се компенсират след печат.

Говорейки за печат, първо се сещаме за хартии и класически печатни машини. Но, печатните платки, сигурно не случайно се наричат така. Те също се "печатат". Гиганти като TSMC произвеждат чипове по върхови технологии, в които продължават да се ползват литографски печатни методи. Напълно коректно е да свържем понятието „печат“ с технологии като печатните платки и чиповете, защото в основата на тяхното производство, наистина стоят методи, вдъхновени от класическия печат. Е, на много по-прецизно и високо техническо ниво. Печатните платки (PCB — Printed Circuit Boards) се наричат „печатни“, понеже традиционно пътеките (електрическите връзки) между компонентите, се печатат върху основа (обикновено фибростъкло с медно покритие). С помощта на фотолитография или ситопечат се „рисува“ схемата върху платката. След това ненужната мед се отстранява чрез ецване, и остава само желаният проводим път. Полупроводниковите чипове (TSMC, Intel, Samsung и др.), ползват фотолитография, която представлява печатен процес в наномащаб. Светлина се пропуска през маска (със схемата на чипа). Маската проектира схемата върху силициева вафла, покрита с фоточувствителен слой (фоторезист). Изложените зони се проявяват, ецват и т.н. — многократно, слой по слой. Съвременните процеси използват EUV (Extreme Ultraviolet Lithography) — с дължина на вълната около 13.5 нанометра за още по-фини структури. Терминът „печат“ не е случаен – в технологиите около платките и чиповете действително се използват печатоподобни процеси, адаптирани за микро- и наномащаб. Това е изумителен пример, как традиционна технология се развива в неочаквани и напреднали посоки. Дали всичко, което завършва със суфикса "-графия", носи в себе си родовите черти на печата? Полиграфия, фотография, томография, география, биография, рентгенография и много още. Хубаво е да направим разграничение между етимология и технологичен произход. Тоест — не всяко нещо, което завършва на -графия, е свързано с печат в тесния технически смисъл, но всички те идват от една и съща етимологична „семейна къща“, свързана с „писане“, „запис“, „отпечатване“. Суфиксът -графия идва от гръцкия (grapho) – „пиша, изписвам, чертая“. Оттам, -графия означава писане / изобразяване / записване на нещо. Затова получаваме думи като фотография – светлинно изписване (фото + графия); рентгенография – записване чрез рентгенови лъчи; томография – записване на срезове; полиграфия – многообразно писане (или печатане); картография – изписване/изготвяне на карти; география – изписване на земята; литография – първоначално буквално означава „печат върху камък“. А тогава, какво е печат? В по-тесния смисъл на „печат“ говорим за пренасяне на текст или изображение върху носител (обикновено хартия), чрез физически процес: мастило, натиск чрез преса, шаблон и пр. Суфиксът -графия не означава автоматично печат, а „запис, изобразяване, регистриране“. Някои "-графии" водят до печат или използват печатни методи (полиграфия, литография, картография). Други просто обозначават форми на визуализация или регистрация на данни – независимо дали става чрез светлина, рентген, звук и т.н. А порнография? Тя също завършва на -графия, и наистина споделя същия етимологичен корен. Според етимологията на "порнография" от гръцки, тя означава блудство, проституция, сексуалност. Порнография е "описание на сексуалността" / "изписване на блудство". В древността това не винаги е включвало изображения — първоначално се е отнасяло до писмени текстове или описания, но по-късно се стига и до изображения. Въпросът е – свързана ли е с печат? Непряко, но исторически – да. Когато порнографията се разпространява масово в Новото време, това става именно чрез печата – книги, гравюри, илюстрации. През XIX и XX век, вече чрез фотография, филм и печатни списания. Тоест: не е технологично понятие, както „литография“, но има историческа връзка с печата като средство на разпространение.

Пръстовите отпечатъци, както и ирисът на очите - те какъв "печат" са? Тук навлизаме в един по-дълбок пласт на понятието „печат“ — идентичност, уникалност и отпечатък на същността. Те не са печат в смисъла на технология, а печат в смисъла на следа, знак, отличителна маркировка, оставена от самото тяло. Те са биометрични подписи. Пръстовият отпечатък е физически, кожен релеф. Но ни казва уникалната форма на личността; той е идентификатор, при това – уникален, неповторим. „Това съм аз, физически“. Ирисът на очите е геометричен цветен модел, невъзпроизводима структура на идентичност. „Погледни ме – ще ме познаеш“. Гласът (аудиография), представлява акустичен отпечатък на нашето „аз“. „Чуй ме – това съм аз“. Персоналната ни фонетична характеристика. ДНК е генетичен печат. Биологичната същност на индивида. „В мен е закодиран единствен по рода си живот“. Не са „печат“ в смисъла на човешки инструмент, а естествени, уникални маркировки на идентичността.

Появата на различните азбуки, даде на хората инструмент да общуват дистанционно помежду си и направи словото мобилно. Появата на парите даде на хората инструмент да правят размени помежду си и ги направи мобилни. Какъв инструмент за човека е печатът и какво направи той с обществото и хората? Дали можем да обобщим в една формула? Азбуката направи мисълта преносима. Парите направиха стойността преносима. А печатът? Печатът направи разпространението преносимо и масово. Какъв инструмент е печатът? Печатът е инструмент за масова репликация на знание, идеи и образи. Той е средство за механично умножаване на смисъл, без загуба на форма. Печатът е ксерокс на културата. Какво направи печатът с обществото и хората? Освободи знанието от касти и йерархии. Преди печата знанието бе ръкописно, ограничено, скъпо и елитарно. След печата – всеки грамотен човек може да има достъп до Библия, философия, наука. Това доведе до Реформация, Просвещение, демократизация на знанието. Създаде нова реалност: масова култура. Родиха се вестници, романи, брошури, афиши. Появи се възможност да „живееш в ума на другите“ — и те в твоя. Създаде предпоставките за национализъм, идеология, обществено мнение. Ускори времето на човечеството. По-рано, идеи се разпространяваха с години и поколения. С печата – за дни. Чрез него възникна експлозия от идеи. Появиха се и се ускориха научна революция, промишлена революция, модерност. Печатът превърна паметта в архив. От уста в уста, върху хартия, в библиотеки, в история. Печатът създаде обществена памет, отделена от биологичната. Преди печата, истината беше това, което казват мъдрите. След печата, истината можеше да се тиражира. А после – и да се манипулира. Печатът даде възможност за масово знание, но и масова пропаганда; просвещение, но и идеологически войни; документиране, но и фалшифициране.

За да се стигне до изобретението на Гутенберг, е имало някаква еволюция. Съществували са отделни устройства и технологии, които са били стъпки към създадената от него печатна машина. Какви машини предхождат революционното изобретение на германеца? Пресите за масло или други? Изобретението на печатната преса от Йохан Гутенберг около 1440 г. в Майнц, не възниква на гола поляна — то е кулминация на дълга еволюция от различни техники и механизми. Основната му иновация, е съчетание на няколко съществуващи технологии, които той адаптира и усъвършенства, за да създаде ефективна система за масово печатане. Германците са природно силни в тясната специализация, но Гутенберг е погледнал нещата в друг мащаб. Ето някои машини и технологии, които предшестват пресата на Гутенберг и са „му влезли в окото“, преди той да направи решаващия ход: ръчният копирен процес (преди печата) вече отдавна е бил познат. В продължение на векове, книгите и текстовете се преписват на ръка от монаси или писари. Това е бавно, скъпо и податливо на грешки. Понякога преписващите (или преписвачите) са си позволявали да оставят свои бележки или направо да променят думи или пасажи от оригиналните текстове. Не били изключенията, когато смисълът на написаното се преиначавал до неузнаваемост. Като в оня брадясал виц, дето България щяла да изнася за Япония компютри, но после се оказало, че не били компютри, а компоти. Пресите за изцеждане, особено винтовите преси за вино и масло, познати в Античността и Средновековието, били най-пряката механична основа за печатната преса на Гутенберг. Тези винтови преси, били използвани за изцеждане на грозде във винопроизводството и за извличане на масло от маслини, лен и други ядки. Те използвали винтов механизъм за равномерно и силно натискане. Гутенберг го адаптира, за да притиска хартията върху мастилото и буквите. Добре, че е виното, та светът да се промени така радикално, след откритието на Гутенберг. Шегичка? еталолеенето и монетосеченето също били вече отдавна известни. Гутенберг съчетава винтовата преса с технологии от монетосеченето, за да изработва прецизни метални букви чрез отливки. Използва сплав от олово, калай, антимон, която е подходяща за многократна употреба. Мастила за печат също е имало. Само че, за разлика от ръкописното мастило, Гутенберг разработва гъсто мастило на маслена основа, което се задържало добре върху металните букви и не попивало прекомерно в хартията. Така че, изобретението на Гутенберг не е внезапен проблясък, а гениална комбинация от механични преси (винтови преси за вино/масло), металолеене (от монетарството), мастила и типография (от опита на писарите и художниците), както и вдъхновение от по-стари печатни техники (дърворезби, китайски системи). Затова можем уверено да кажем, че пресите за масло и вино, са директните технологични предшественици на печатната преса. Колцина на времето, днес, а и утре, гледайки налични технологии, устройства, процеси, могат да ги свържат в нещо ново и с голяма полза за хората? Един на милион. Винаги е било така и вероятно така и ще бъде. Какви знания и умения трябва да е притежавал Гутенберг, за да съчетае в едно различни, вече съществуващи устройства и технологии и да постигне своята печатна машина? Ако е имало в рода му златари, това най-вероятно означава умения в металолеене. Йохан Гутенберг не бил просто изобретател по рождение, а човек със солиден технически и занаятчийски опит, получен в специфичен социален и икономически контекст. Неговият успех се дължи не само на новаторството му, но и на това, че притежава и съчетава ключови знания и умения от различни области, които рядко се срещат у един човек. Какво знаем по темата? Знанията и уменията на Гутенберг в металолеенето и гравирането (златарство, медальорство) идват по наследство. Родът на Гутенберг е от заможни майстори-златари и монетари в Майнц. Това означава, че още от дете вероятно е имал контакт с обработката на благородни метали, изработване на печати, медальони, релефи, пръстени. Уменията в гравиране, отливане, леене по калъпи (тип матрица и пунсон) са фундамента за създаването на подвижни метални букви. Гутенберг живее във време, в което дърворезбеният печат вече се ползва, а хората са запознати с изкуството на оформяне на страници. Възможно е Гутенберг да е работил с калиграфи или гравьори, откъдето черпи представа за оформяне на текст и страници. Притежава усет за типография и естетика — буквите му имитират тогавашния ръкописен готически стил. Уменията му в техническата механика - работа с винтови механизми – означават, че познава принципите на винтовите преси за грозде, ленено масло и др. Адаптира ги така, че силата на натиск да бъде равномерна и точна, без да наранява хартията. Това изисква добри познания по механика и материалознание за времето си. Той е трябвало да разбира и от химия и материали - мастила, метални сплави, хартия. Доказано е, че е разработил мастило на маслена основа, което не се размива като мастилото за ръкописи, а полепва добре по металните букви и хартията. Избира сплав от олово, калай и антимон, която се излива лесно, създава устойчиви букви и има подходящо разширение при охлаждане. Знае какъв тип хартия да ползва, за да не попива прекомерно.

Гутенберг бил добър организатор и предприемач. Той основавал партньорства с цел финансиране (такъв бил съдружникът Йохан Фуст). Така едновременно хем набирал нужните му средства, хем диверсифицирал риска по проекта. Търговският му нюх му подсказал планиране на продукция в мащаб. Библията на Гутенберг е първият истински масов и търговски продукт на новозародилата се печатарска индустрия. За образованието му няма сигурни сведения. Много е вероятно, да е учил в университета в Ерфурт (записан като „Johannes de Alta Villa“ – латинското име на Майнц), където да е получил основа в хуманитарни и научни дисциплини. В Майнц, който още тогава бил важен търговски и църковен център, Гутенберг е бил в контакт с интелектуалния и технологичен елит. И така, как всички тия обстоятелства се съчетават? Гутенберг не измисля "от нищото" нито пресата, нито печата. Той знае какво съществува (преси, гравиране, печат, хартия, мастило); разпознава ограниченията на всяко нещо поотделно (бавност, нетрайност, липса на точност); комбинира технологиите по нов начин — в системен, производствен процес. Това, което прави, е не просто да "измисли машина", а да създаде цялостна технология за масово производство на текст — включително буквите, мастилото, механиката, логистиката и търговския модел. Между другото, външни обстоятелства може да са били катализатор, за да извърши комбинативният му ум тези необходими свързвания на нещата, от които произлязла печатната машина. По времето на Гутенберг (началото на XV век), Германия не е единна държава, а по-скоро мозайка от десетки полунезависими княжества, херцогства, свободни градове и църковни територии, обединени формално в рамките на Светата римска империя (немската нация). Тя съществува от 962 г. и по онова време се нарича "Heiliges Romisches Reich Deutscher Nation". Това не е централизирана държава, а по-скоро конфедерация от над 300 владения, включително графства и херцогства, църковни територии (епископства, архиепископства), свободни имперски градове (напр. Франкфурт, Нюрнберг, Аугсбург). Майнц е бил мощен църковен център. Гутенберг е роден около 1400 г. в града, който е столица на Архиепископството Майнц – църковна държава, управлявана от архиепископа. Архиепископът на Майнц е един от седемте курфюрсти – князе, които избират императора на Свещената Римска империя. Това прави Майнц влиятелно и богато средище, със силна църковна администрация, книжовници и търговци. Съществуват много подходящи политико-икономически условия, благоприятстващи иновацията. Висока културна и религиозна активност: катедрали, скриптории, нужда от религиозни книги (Библии, псалтири, литургии). Писмената култура нараства, особено в градските елити и университети. Финансовите възможности и търговия се разширяват - Майнц е разположен на пълноводния Рейн, който е важна търговска артерия. Пълно е със занаятчийски гилдии и работилници: има майстори на хартия, кожа, мастило, метали. Раздробеността означава конкуренция – принтовете могат да се разпространяват бързо между различни княжества и пазари. Разбира се, липсва субсидираща централна подкрепа. Иновациите не се финансират от „държавата“, а от частни лица, като съдружника Фуст. Времето е на политически конфликти. В Майнц избухва вътрешен конфликт между патрициите и занаятчиите, което принуждава Гутенберг да напусне града за известно време и да се установи в Страсбург. Макар и първоначално да се ползва за Библията, печатът по-късно е обект на църковна подозрителност, цензура и църковен контрол. Гутенберг е живял в свят без обединена Германия, но политическата раздробеност е създала мрежа от активни и конкуриращи се центрове на търговия, религия и култура. Майнц, който бил църковна столица и книжовен център, му дава идеалната среда от образовани хора, занаятчии и нужда от книги. Икономическата мобилност и наличието на капитали (финансирането от Йохан Фуст), правят възможна реализацията на идеята. Гутенберг едва ли би могъл да направи същото в централизирана феодална държава с ниска грамотност. Но в германския свят на XV в. има точното съчетание от фрагментарност, културна активност и икономическа динамика, които правят иновативния пробив възможен. Гледано от дистанцията на времето, Гутенберг изважда Европа от Средновековието и дава мощен тласък на човешкия прогрес. През XV век неговото нововъведение (пет века преди социалните мрежи), позволява на хората да споделят знания по-бързо, на огромна територия и на големи разстояния. Оттогава Цивилизацията никога не е вече същата.

Гутенберг не доживява да види огромното въздействие на своето изобретение. Най-голямото му постижение, е първият тираж на Библията на латински, който му отнема три години. Отпечатват се около 200 екземпляра, удивително бързо постижение във времето на ръчно копираните ръкописи. Но както обяснява историкът Ада Палмър, изобретението на Гутенберг не е било печелившо, преди да има мрежа за разпространение на книгите. Палмър, професор по ранна модерна европейска история в Чикагския университет, сравнява търсенето на ранните печатни книги, като Библията на Гутенберг, с това как електронните книги се борят да намерят пазар, преди Amazon да представи Kindle. „Поздравления, отпечатахте 200 копия от Библията; във вашия град има около трима души, които могат да четат Библията на латински“, казва Палмър. „Какво ще правите с останалите 197 копия?“.Гутенберг умира без пари, а пресите му са конфискувани от кредиторите му. Други немски печатници се захващат да търсят пласмент на книгите си и стигат до Венеция, която в края на XV век е централният корабен хъб на Средиземно море. „Ако отпечатате 200 копия на книга във Венеция, бихте могли да продадете по пет на капитана на всеки кораб, напускащ пристанището“, казва Палмър; така се създава първият механизъм за масово разпространение на печатни книги. Корабите напускат Венеция, натоварени с религиозни текстове и литература, но и с извънредни новини от целия познат свят. Печатниците във Венеция продават брошури с новини от четири страници на моряците и когато корабите им пристигат в далечни пристанища, местните печатници копират брошурите и ги предават на конници, които ги разнасят, препускайки до десетки градове. Тъй като равнището на грамотност все още е много ниско през 90-те години на XV век, местните жители се събират в кръчмата, за да чуят платен четец да рецитира последните новини, които са почти като днешните – от непристойни скандали до военни доклади, които успешно заемат мястото на днешните политически новини. „Това радикално променя потреблението на новини“, казва Палмър. „Така, както сега е нормално да проверявам новините всеки ден“.

Ренесансът ускорява мощно развитието на печатния бизнес. Един от главните проекти на ранния Ренесанс, е търсенето на отдавна изгубени произведения на личности като Платон и Аристотел и възможността да се публикуват и разпространяват в голям тираж. Богати покровители финансират скъпи експедиции през Алпите в търсене на изолирани манастири и достъп до богатото им книжовно наследство. Италианските емисари прекарват години в Османската империя и научават достатъчно древногръцки и арабски, за да превеждат и копират редки текстове на латински. Една ръчно копирана книга през XIV век струва толкова, колкото къща, а библиотека – цяло състояние. Най-голямата европейска библиотека през 1300 г. е университетската библиотека в Париж, която има общо 300 ръкописа. Печатната преса не поставя началото на Ренесанса, но значително ускорява преоткриването и споделянето на знания. Изведнъж това, което е било възможност да се ползва само от неколцина от най-богатия елит в това общество, сега може да бъде намерено в библиотеката във всеки средно голям град и дори в библиотеката в къщата на всяко сравнително богато търговско семейство. Има известен цитат, приписван на германския религиозен реформатор Мартин Лутер, който обобщава ролята на печатарската преса в протестантската реформация: „Печатането е върховният дар на Бог и най-великият“. Лутер не е пионер сред теолозите, който поставя под въпрос Църквата, но е първият, който широко публикува своето послание. Други „еретици“ виждат, че движенията им бързо са отменени от църковните власти и малкото копия от техните писания са унищожени лесно. Времето на кръстоносния поход на Лутер срещу продажбата на индулгенции съвпада с експлозията на печатарските преси в цяла Европа. Копия на документа на Лутер били отпечатани в Лондон само 17 дни, след като той го провесва на портата на замъка. Благодарение на печатната преса и съзвучното с времето си силно послание, Лутер става вторият автор на бестселъри в света. Първият е Гутенберг с неговата Библия. Преводът на Лутер на Новия завет на немски, се продава в 5000 копия само за две седмици. От 1518 до 1525 г. писанията на Лутер представляват една трета от всички книги, продадени в Германия, а неговата немска Библия е преминала през повече от 430 издания. Английският философ Франсис Бейкън, основоположник на емпиризма в науката и създател на индуктивния метод, пише през 1620 г., че трите изобретения, които завинаги променят света, са барутът, морският компас и печатната преса. С новооткритата способност да публикува и споделя научни открития и експериментални данни с широка аудитория, науката прави големи скокове напред през XVI и XVII век. Когато разработва своя хелиоцентричен модел на галактиката в зората на XVI век например, полският астроном Николай Коперник разчита не само на собствените си небесни наблюдения, но и на отпечатани астрономически таблици за движенията на планетите. Необходими са усилия, за да се приеме нова информационна технология, независимо дали става дума за радиолюбител, интернет бюлетини или Instagram. Хората, които са най-склонни да поемат рискове, полагат усилия да бъдат първите, които прилагат новия процес. Това са тези, които не са имали глас преди съществуването на тази технология. В печатната революция това означава радикални ереси, радикални християнски отцепени групи, радикални егалитарни групи, критици на правителството. Протестантската реформация е само един от многото симптоми на печата, които позволяват тези гласове да бъдат чути. Тъй като критичните и алтернативни мнения навлизат в обществения дискурс, управляващите се опитват да го цензурират. Преди печатниците цензурата е била лесна. Всичко, което се е изисквало, е „еретикът” да бъде изгорен, убит, и с него да се изгорят няколкото му тетрадки. Но след печатната преса, е станало почти невъзможно да се унищожат всички копия на опасна идея. И колкото по-опасна се твърди, че е една книга, толкова повече хората искат да я прочетат. Всеки път, когато Църквата публикува списък със забранени книги, книжарите вече знаят какво точно трябва да отпечатат. По време Просвещението философи като Джон Лок, Волтер и Жан-Жак Русо са широко четени сред все по-грамотното население. Разпространението на критичните разсъждения над обичаите и традициите, насърчава хората да поставят под въпрос религиозния авторитет и да ценят личната свобода. Нарастващата демократизация на знанието в епохата на Просвещението, довежда до развитието на общественото мнение и му дава сила да сваля управляващия елит. Във Франция, преди революцията, Луи-Себастиен Мерсие заявява: „Голяма и значима революция в нашите идеи се случи през последните тридесет години. Общественото мнение сега се превърна в преобладаваща сила в Европа, на която не може да се устои… може да се надяваме, че просветените идеи ще донесат най-голямото благо на Земята и че тирани от всякакъв вид ще треперят пред всеобщия вик, който отеква навсякъде, събуждайки Европа от съня й. Печатането е най-красивият подарък от небето. Скоро ще промени облика на Вселената… Печатът се роди преди малко, а вече всичко върви към съвършенство… Треперете, следователно, тирани на света! Трепери пред добродетелния писател!“ Дори неграмотните, не могат да устоят на привличането на революционните автори на Просвещението. Когато Томас Пейн публикува „Здравият разум“ през 1776 г., равнището на грамотност в американските колонии е около 15 процента, но все пак има повече отпечатани и продадени копия от революционния трактат, отколкото е цялото население на колониите. Печатната преса се оказва толкова влиятелна при предизвикването на революции, религиозни катаклизми и развоя на научната мисъл, че Марк Твен по-късно ще напише: „Добър и лош, светът такъв, какъвто е днес, се дължи на Гутенберг“.

Ако зададем въпросa за развитието на печатната технология, мнозина биха отговорили, че началото е поставено от Гутенберг с изобретяването на печатната машина и биха сгрешили. Печатната машина на Гутенберг несъмнено е едно от най-фундаменталните открития в човешката история, предизвикало ефекта на доминото за разбиването на цензурата в стария свят и утвърдила бързото разпространение на идеи. Но има много по-ранно датирани стъпала към небето“, без които нито машината, нито печатната индустрията биха съществували днес. Около 3 хил. пр. н. е. в Месопотамия започват да се употребяват цилиндрични печати, с помощта на които се поставяли изображения върху глинени плочки. В други древни общества, като Египет и Китай, аналогично се ползвали малки печати за отбелязване на изображения върху плат. През II в. сл. Хр. в Китай е подобрена техниката за производство на хартията. Цай Лун е изобретателят на техниката, която се ползва и до днес – различни са били само материалите, с които се е правела хартия, както и качеството й – съвременната хартия е по-гладка. За направата на хартия Цай Лун ползвал дървесна кора, коноп и парцали. Тази смес наподобявала каша, към която се прибавял екстракт от листа от бреза, чийто клей придавал здравина и гъвкавост на листа хартия. Накрая кашата се прецеждала през мрежа, направена от платнени изрезки или парцали, след което била оставяна да изсъхне. Това е първата стандартизация в начина на производство на хартия, който се разпространява сред населението на Китай и Азия като цяло. През XI в. Бай Шенг изобретява първия подвижен керамичен буквен набор, което било решаваща крачка в по-нататъшното развитие за технологията на книгопечатането. Единственият недостатък на неговия буквен набор, бил мекият материал, от който са правени буквите. Това налагало честата им подмяна. Едва през XII в. хартията стига до Европа. Началото на изграждането на европейско академично общество, имало свободен път напред. През XIII в. в Китай започват да се леят букви от метал (бронз). Те били по-здрави от керамичния буквен набор, но все още - сравнително меки. През XV в. книгите в Европа са все още рядкост, защото най-често трябвало да бъдат преписвани от писари или монаси. По същото време Кеймбриджкият университет имал една от най-големите библиотеки, в която се съхранявали 122 книги. Освен ръкописни книги до началото на века съществували и т. нар. блокови книги. Технологията за произвеждане на блокови книги, се състояла от дървена печатна преса, на която най-често са работили двама души. Единият е притискал листа към омастиленото изображение, а след това вторият печатар е оцветявал каретата по страницата. Тогава, около 1436 г., Йоханес (Йохан) Гутенберг започнал да работи върху създаването на печатната машина. Отнело му четири години да завърши своето изобретение, чиито компоненти са: наборна (метална) печатна форма, букволивен апарат, преса, мастило, метална сплав за отливане на букви и система за акуратно отливане на печатен материал. Това, с което неговата машина надминава останалите методи за печатане е, че позволявала първото в света масово производство на книги на много по-ниска цена. Не може да се твърди със сигурност, но най-вероятно и няма да е чудно, ако подбудите за да създаде изобретението, били от финансов характер. Първите книги отпечатани от Гутенберг, били библии и религиозни текстове, най-известна от които е неговата 42-редова библия. Приема се, че от нея били отпечатани около 200 копия, от които има 22 оцелели до днес.

Печатът има много разновидности. Има висок, дълбок, листов и ролен офсетов, сито, тампон, флексо и т.н.; доста повече. За да съществува такова разнообразие, очевидно съществува огромно количество казуси, при които задачите се решават посредством различни способи на печат. Така съществуването на толкова много разновидности, не е нито нечия прищявка, нито разточителство, а осъзната потребност, за която е потърсен адекватен ефективен отговор и решение. Кога и как се е появил всеки вид печат и какви са особеностите му? Всяка от множеството разновидности, има своята история, технология, специфични приложения и предимства. Високият печат (Letterpress / Relief Printing) се появява в средата на 15 век (Йохан Гутенберг, 1440 г.). Принципът му е: печатащите елементи, са по-високи от непечатащите. Мастилото се нанася само върху изпъкналите части. Заради височината на печатащите елементи, е наречен висок печат. Ползва се за печат на книги, вестници, етикети (в миналото). Може да оставя релеф. Днес е почти изместен от офсета, но се използва още в артистичен ключ (артистични издания, малки тиражи). Дълбокият печат (гравюрен / gravure / intaglio Printing) се е появил през XVI век (първо като гравюра, постепенно индустриализиран през XIX в.). Принципът на печат е следният: печатащите елементи са вдлъбнати; мастилото се задържа само в тези вдлъбнатини, подобни на капки с различни размери. Излишното мастило се обира и върху хартията допира само „капката“ с мастило. Ползва се за високотиражен печат – списания, опаковки, луксозни каталози. Дълбокият печат притежава изключително добра прецизност и плътност на цветовете. Той е скъп за подготовка, рентабилен е само при много големи тиражи. Ако искате да разглеждате скъпи и качествени албуми с репродукции от Лувъра или Ермитажа, бъдете уверени, че това, което държите в ръце, е отпечатано по технология на дълбок печат. Плоският печат / Офсетов печат (Offset / Lithography), се появява в края на XVIII в. (1796, Алоис Зенефелдер); индустриално е развит в началото на XX в. Представлява плоска форма, при която печатащите и непечатащите елементи са на едно ниво. Работи на принципа на отблъскване между вода и мастило. Съществуват листов офсетов печат и машини. Те ползват хартия, нарязана на листове. Ролният офсетов печат ползва хартия на рола, съответно – ролни офсетови машини. Този печат е по-високоскоростен и икономичен за дълги тиражи – вестници, рекламни каталози и брошури. Днес офсетовият печат е най-разпространен в света. Осигурява високо качество на изображението. Ползва се за книги, списания, флаери, опаковки. Офсетовият печат носи това име, понеже означава "печат чрез изместване" (от англ. offset printing). Мастилото не контактува директно с хартията. Ето малко повече информация за технологията на офсета като печат. „Изместването“ (offset) на изображението, е от печатната форма, към междинен носител (каучуково платно), преди то да достигне до хартията. Това е непряк пренос на изображението и е в основата на технологията. По това офсетът се отличава от други печатни методи, като високия или дълбокия печат. Печатна форма най-често е алуминиева плака. Всяка плака съдържа изображението на един цвят. За постигане на пълноцветно изображение, са нужни четири плаки – по една за цветовете циан, магента, жълто и черно, т. нар. скала CMYK. Ако офсетовата печатна машина е едноцветна, това означава, че конструкцията на валове и цилиндри позволява в едно и също време да се печата само един цвят. Трябва да се отпечата съответен цвят с неговата плака, след което отпечатаният тираж да се зареди отново на машината. Тя се почиства от предишното и се зарежда следващото по цвят мастило, и така до четвъртия цвят. Ако тиражът предполага печат на бронз или директен цвят извън скалата CMYK, хартията се прекарва през машината за пети път. Едноцветните машини не дават така добро качество, както двуцветните и особено – четирицветните, тъкмо по причина на многократното преминаване на листа хартия през машината. Листът от навлажняването при почистването на плаката след всеки работен оборот, се размеква и разширява, което се отразява на точността на напасване на цветовете. При четирицветните машини, листът пак минава през четири притискателни цилиндра, но това става за стотна или хилядна част от секундата. Пасерът (кръстообразната мярка за припасване на отделните цветове) кове. Повърхността на плаките се обработва така, че мастилото полепва само по печатащите участъци. Непечатащите зони задържат вода, което ги и предпазва от мастилото. Печатният принцип се основава на физикохимичното отблъскване между вода и мазнина (мастилото). Те не се смесват. Върху плаката непечатаемите участъци се навлажняват, а печатаемите получават мастило от мастилния апарат на машината. Овлажняването на плаката се извършва с вода, или с воден разтвор с добавки. Мастилото се нанася върху същата плака – само печатащите (мазни) зони го задържат. Мастилото се прехвърля върху каучуков печатащ цилиндър (Blanket Cylinder). Именно това е "офсетът", изместването – не директно към хартията, а чрез междинна повърхност. Хартията преминава между каучуковия цилиндър и притискащ цилиндър, където изображението се отпечатва. Върху фоточувствителната плака се изобразява изображение „на право четене“. Върху офсетовия (каучуков) цилиндър изображението се прехвърля огледално, а накрая върху хартията, отново се печата „на право четене“.

Основните елементи в печатната секция са алуминиевата печатна плака (plate cylinder), каучуков цилиндър (blanket cylinder), притискащ цилиндър (impression cylinder), овлажняваща система (fountain solution), мастилна система (ink rollers, duct). При подготовката за печат (предпечата), се извършва цветоотделяне и най-често се печата с няколко плаки в режим на CMYK печат. Има плакати, които търсят по-графично представяне и там може да се печата с един или два цвята, в зависимост от търсения ефект. Освен цветовете от скалата CMYK, може да се печата и с други, т.нар. директни цветове. Това са цветове, най-често от цветовата палитра Pantone. Всяка печатница си набавя т. нар. „пеперуда“ – свитък с отпечатъци на цветове и нюанси в проценти по споменатите или по други скали. Директни цветове са бронз, „злато“, „Кока-Кола червено“, „Ротманс синьо“ и др. Има машини за пълноцветен печат, с 4 или повече секции. Всяка секция е с отделна плака, мастило и система. Например, петцветна офсетова машина едновременно печата CMYK и директен цвят. Има машини с още секции – примерно, за лак, плюс UV лампи - печка за моментално сушене. Съществуват и такива, към които са прикрепени различни секции – номериращата секция, например, поставя върху хартията поредици от неповтарящи се номера и мн. други.

Офсетовият печат се дели на два основни вида – листов и ролен офсет. При листовия офсет, захранването на машината за печат, става с отделни листове хартия. Той е по-бавен, но е много точен. Подходящ е за книги, опаковки, каталози, визитки, покани. След отпечатване, листът най-често се изпраща към печатния нож (гилотина) в печатницата, където ножарят реже листовете на пачки под прав ъгъл. В предпечата предварително са направили обозначения, които се отпечатват по време на печата и са върху отпечатаните листове. Тези обозначения (кропмарки), показват точно откъде ножът трябва да направи срез. На печатарската гилотина най-често се режат правоъгълни етикети, покани, флаери – всичко, което в крайния си вид, е правоъгълно. Ако в разгънат вид дипляна е правоъгълна, но с един размер, а в сгънат (на хармоника) е с друг, по-малък, това няма как да се направи на печатарски нож. След като ножът е изрязал дипляната по бруто размера, всеки лист се зарежда индивидуално на машина за щанцоване (щанц преса). Там е подготвена щанца с бигови форми (метални форми във вид на линия), които притискат хартията на определените за сгъване места. След обработката от щанц пресата, дипляната се сгъва на хармоника ръчно. Възможно е, офсетовата печатна машина, да е отпечатала тираж за опаковка. Тиражът също не се насочва към гилотината за рязане, а към щанц пресата, където е заредена щанца както с бигови форми за огъване, така и с режещи форми по предварително зададената форма на опаковката. Така, отново индивидуално, лист по лист, всяка опаковка минава през щанц машината и оттам опаковката излиза изрязана по краищата и с бигове в тялото, за огъване. Ако в печатницата няма сгъвачни машини, сгъването се извършва ръчно. При ролния офсет, хартията се зарежда на големи рола (web-fed). (Могат да бъдат оприличени на големите кръгли бали сено, лятно време по нивите след жътва). Печата се в режим Heatset – с термосушене (за гланцови каталози, списания) и Coldset – без сушене (вестници). Скоростите на печат са огромни. Печатът е с приемливо качество (рекламни брошури на хипермаркети и молове, вестници). Мастилата, най-широко ползвани при офсетов печат, са конвенционални (на петролна основа). Има и такива на растителна основа. Те са по-екологични, на база соя, лен, рапица. Помещенията, в които се намира офсетовата печататница, трябва да бъдат максимално добре вентилирани и климатизирани. Ако е много студено, мастилата стават твърди като туткал и не могат да се разнесат по маловете и цилиндрите на печатната машина. Ако пък е много горещо в помещението, те променят вискозитета си и започват да се разтичат почти като лимонада. Вентилацията и климатизацията трябва да съдържа и прахоуловителни системи, които осигуряват качество при печат; без царапини и следи от прах. Съществуват т.нар. UV мастила – невидими при разглеждане при дневна светлина, но полимеризират под UV лампи; позволяват печат върху нестандартни повърхности. Често се ползват при печат на ценни книжа – банкноти, бандероли, банкови или митнически документи и др., където се търси защита. Офсетът се е наложил сред видовете печат, заради някои свои характерни предимства. При офсетов печат се постига изключително високо качество на изображението. Още във фазата на предпечата, се постига много точно цветоотделяне и растеризация. Доста икономичен при големи тиражи и подходящ за разнообразни носители (хартия, картон, синтетични хартии). Недостатъци на офсетовия печат, са високите първоначални разходи (графичен дизайн, предпечат, цветоотделяне, изработка на плаки, подготовка на машината за тираж). Неефективен е при малки тиражи. Тази ниша (сегмент) на печата, е превзета от дигиталните печатащи устройства (принтери). Класическият офсетов печат изисква винаги малко повече количество хартия, отколкото е изрично нужно за поръчания тираж. Допълнителната хартия се ползва в началото на тиража за напасване на отделните цветни изображения за нужното насищане на всеки отделен цвят; за компенсиране на смачкани, зацапани или по друг начин повредени тиражни листове при печат. Тази хартия, наричана „макулатура“, е възможно да бъде ползвана отново, но не до безкрай. Добрите печатници са тези, които предават тираж с най-малко ползвана макулатура (спестяват част от разхода за нея на клиентите; с другата част от спестеното увеличават прихода си). При дигиталния печат отсъства необходимостта от макулатура, понеже там всяко едно копие е еднакво с другите. За сметка на това, копието е осезаемо по-скъпо. Недостатък на офсетовия печат, е и химическото натоварване (мастила, овлажняващи разтвори). По-трудна е персонализацията в сравнение с дигиталния печат. Офсетовият печат е класическа, аналогова технология. Той възниква като адаптация на литографския печат. През 1904 г., американецът Rubel забелязва, че изображението, пренесено от формата към каучук, дава по-добро качество. Така е поставено началото на съвременния офсет. През 20 век, този метод става стандартизирана индустриална технология за почти всички печатни продукти. В реалността, често се комбинират техники: например, офсет за основния печат и сито за допълнителни декоративни ефекти или УВ лак. Печатът върху кенове за бира, безалкохолни напитки и други консервирани продукти, също е вид офсетов печат. Той се извършва най-често чрез директен офсетов печат върху метал (dry offset printing), наричан още сух офсетен печат върху метал (Dry Offset for Metal Cans). Това е вариация на класическия офсет, но с няколко важни разлики: ползва се печатна форма с релефни участъци, подобна на тази при флексо или висок печат. Няма овлажняване, както при класическия мокър офсет. Мастилото преминава от формата (клише) към каучуков цилиндър; от каучука, директно върху металния корпус на кенчето. Обикновено се печата върху вече формовани (готови) кенове, а не върху листове алуминий. Защо точно този метод? Практиката показва, че той позволява бърза и прецизна работа при цилиндрични обекти (метални консерви, флакони, аерозолни опаковки). Процесът е изключително бърз. Кеновете се въртят на въртяща се каруселна машина и се отпечатват в движение. Има възможност за многоцветен печат (обикновено 6–8 цвята!). Мастилата са UV-съхнещи – веднага се втвърдяват, минавайки през печка с ултравиолетова светлина. Подходящ е за тиражи от милиони бройки. Работи се със специални UV мастила за метал, устойчиви на надраскване, топлина, влага и конденз, химически агенти. Могат да се включват метализирани ефекти, лакове и релефи. В допълнение, може да се приложат и други методи. В редки случаи се ползва гравюрен дълбок печат (rotogravure) – но само когато се печата върху алуминиеви ленти, които после се формоват в кенове (по-рядко). Sleeve опаковки (полиетиленови термосвиваеми етикети) – при по-малки серии или за продукти с честа смяна на визията (енергийни напитки, лимитирани серии). Но печатът върху кенове за бира и напитки в над 90% от случаите се извършва чрез сух офсетов печат директно върху металния съд – бърз, устойчив, масов метод, адаптиран за автоматични линии.

Ситопечатът (Screen Printing / Serigraphy) се появява в Китай, около 1000 г. пр.н.е.; в своята модерна форма, в началото на XX в. Принципът на ситопечата е в преминаване на мастилото през трафарет (мрежа) само в определени участъци. Мрежата се покрива с фоточувствителен слой, след което се осветява с цветоотделка в един цвят. След проявяване, в ситото остават отвори, пропускащи мастилото, но и отвори, които не го пропускат. Ситото се поставя върху основата, върху която ще се печата и с шпатула се разнася мастило върху печатаемата повърхност. Ситопечатът е подходящ за печат върху почти всякакви повърхности - текстил, метал, стъкло, пластмаса, плакати, табели, електронни платки. Подходящ е за плътни цветове и устойчив печат. При изработка на многоцветни отпечатъци върху модни фланелки, например, се ползват каруселни машини, където една фланелка минава през няколко сита, докато се отпечата цялото изображение. След това готовата фланелка с отпечатъка, минава по транспортна лента през печка за сушене. В противен случай съществува реална опасност от бракуване на продукта. Сито мастилата са на ацетонова основа и са вредни за здравето. По тази причина помещенията, в които се печата, трябва да бъдат максимално добре вентилирани и климатизирани. Тампонният печат (Pad Printing) става популярен през 60-те години на XX в. Принципът му е прост: клише от силиконов тампон, пренася мастилото към обекта. Особености са възможността да се печата върху извити, неравни и малки повърхности; стъкло, пластмаса, текстил. Ползва се масово в промишлеността, при изработката на часовници, клавиши, играчки, лекарства. Той е изключително прецизен при много малки елементи. Мастилата са същите, като за ситопечата и имат същите възможности и следва да се спазват същите рестрикции. Флексопечатът (Flexographic Printing), първоначално известен като "анилинов печат", се развива в началото на XX век. Той представлява вариант на високия печат, но е с гъвкави фотополимерни форми. Това го прави подходящ за печат върху ролни материали: фолио, пластмаса, велпапе, етикети. По тази причина, е широко ползван в опаковъчната индустрия. Флексопечатът е бърз, икономичен, с възможност за печат върху неравни повърхности. Съвременните флексопечатни машини позволяват, например, ролките с отпечатаните тиражи върху самозалепващо фолио, да отиват в етикетиращите машини на потребителя с предварително изразани във формата, зададена от дизайнерите, етикети. Така от ролката машината за етикетиране взема само етикета, без т.нар. „въздух“ около него – неизползваемото празно пространство в края на ролката или между етикетите. Особености на цифровия (дигитален) печат (Digital Printing). Появява се през 1990-те години. Това е без формна технология; данните отиват директно към печатащото устройство (подобно на принтер). Съществува инжекционен (Inkjet) печат, където мастилото се пръска в капки върху медията и лазерен (Electrophotographic), при който тонер се фиксира термично върху медията. Дигиталният печат е идеален за малки и персонализирани тиражи. Няма разходи за печатни форми. Широко ползван е в рекламата, за печат на визитки, етикети, персонализирана поща. Термотрансферният печат ползва лента (рибон), която се нагрява и пренася мастило върху повърхност. Широко е ползван за етикети, баркодове. При сублимационния печат, мастилото преминава от твърдо в газообразно състояние без да минава през течна фаза. Пползва се за текстил и подаръци с персонализирани изображения. При UV-печата, специални UV-мастила се втвърдяват моментално чрез UV светлина. Това го прави изключително устойчив, с висока резолюция. Подходящ е за печат върху пластмаса, метал, стъкло, дърво. Нанопечат / Литография на нанониво се ползва в електрониката и микротехнологиите. Методът е ултрапрецизен за печат на микроскопични структури, като например, чипове с 2 или 1, или дори 0,1 нанометрови технологии.

Ако след отпечатването на лист с пълноцветен CMYK печат, разгледаме изображението под лупа, ще видим хиляди цветни точици с различна големина, които се застъпват или се сливат една в друга. Тези точици са подредени в много симетрични квадратни структури, в които центърът на всяка от тях, е на равно разстояние с центровете на другите четири, които я обграждат, макар големините им да могат, да са различни. Това е характерната растерна мрежа при цветоотделянето, която е фиксирана в печатните плаки. Ъгълът за всеки един от четирите цвята CMYK е различен и по тази причина точките от един цвят не падат върху точките от другите цветове, а се застъпват или си съседстват в определени пропорции. Растерната мрежа съдържа точки с големина в диапазона от 0 до 100%. Там, където имаме плътен печат от даден цвят, растерните точки се сливат без междинни преходи между тях и изображението от съответния цвят там е плътно. Когато имаме плътност под 100%, се отварят празни пространства – междини, в които не се печата този цвят. В позиция 0% точката е празна, т.е. няма я и там не се печата. При застъпване, застъпените от два, три или четири цвята растерни мрежи, променят цвета на изходните CMYK в различни нюанси. Например, 100% магента и 100% жълто образуват върху отпечатъка 100% червен цвят и т.н. Това е, когато работим с растерни мрежи. Колкото е по-висока резолюцията на растерната мрежа, толкова по-малки (фини) са растерните точки. Толкова по-качествен е печатът. Хората обаче, не са спрели дотук. Има технология за цветоотделяне, която не се постига чрез растерни мрежи. Тя е елитарна технология и е много голямо предизвикателство за множество печатни машини, понеже там няма растерни мрежи, а разполагане на цветни точки на случаен, а не на мрежов принцип. Това е технологията на стохастичния растер. Какво може да кажем за него и предимствата и предизвикателствата, в сравнение със стандартното цветоотделяне? Стохастичният растер (stochastic screening), е известен още като FM (Frequency Modulated) screening, е революционна, но взискателна технология в цветоотделянето и печата. Тя се отличава коренно от традиционния AM (Amplitude Modulated) или т.нар. конвенционален растер. Какво е стохастичен растер? Той използва изцяло случайно разположение на микроскопични точици (1–20 ?m). Тук размерът на точката е постоянен, но е променлива гъстота на точките за създаване на тоналност. При по-светли участъци, точките са разредени, при тъмни са сгъстени. Няма фиксирани растерни ъгли или линии на растер – това елиминира много от класическите проблеми. Класическият растер се променя спрямо плътността, точките се разполагат в мрежа, под различен ъгъл за всеки един от CMYK цветовете, растерните линии се движат в диапазона между 150–300 lpi (линии в инч; ограничени от оптика и носител); появяват се паразитни интерферентни наслагвания (моарета, (moire) при лошо налягане или ъгли на някой от цветовете; могат да създадат розетки или смущения; ограничени са от големината на точката или резолюцията; толерантен е към отклонения поради несъвършенство на машината. За разлика от него, стохастичният растер е висш пилотаж. По тази причина обаче, не е и „лъжица за всяка уста (машина)". Стохастичният растер има постоянен размер на точката. Разположението на точките не е алгоритмично, а случайно (стохастично). Формално няма растерни линии, или ако приемем „еквивалентни“, те са в диапазона 600–1000 lpi. Моаретата са напълно елиминирани. Преливанията в цветовете са изключително гладки; не на стъпки. Фините детайли се отличават с висока детайлност и рязкост. Този растер е много взискателен към стабилност и точност на печатната машина. Стохастичният растер осигурява гладкост на тоналните преходи; няма рязка граница между светло и тъмно; подходящ е за изобразяване на кожи, небеса, сенки; притежава изключителна детайлност и подобно на висококачествена фотография изобразява реалистични текстури и нюанси. Няма моарета, не се влияе от ъгли на цветовете, което го прави идеален за тъкани, фини мотиви, илюстрации. При него по-ефективно се използва мастилото, тъй като точките са по-добре разпределени и са по-малки. Осигурява висококачествен печат, близък до фотокачеството. Както отбелязахме по-горе, изискванията към печатната машина, са максимални. Малките точки (до 10 ?m) могат да се „загубят“ при прекален натиск. Нестабилно е подаването на мастило при толкова малки по размер растерни точки. Качеството на гумените валове или офсетовата гума трябва да е перфектно, без наранявания. При предпечата, RIP софтуерът трябва да поддържа FM скрийн. По-големи са обемите от данни за обработка и RIP времето. Изисква специфични печатни условия - прецизно овлажняване и регулиране на мастилото; печатаемият материал трябва да бъде висококачествен; по-трудна е визуализацията на проба; когато се прави цифрова проба, имитирането на FM растера изисква специални RIP-и или изходни устройства. Всички тия рискове и предизвикателства ограничават ползването на този, иначе перфектен метод. Той се ползва при печат на книги за изкуство, луксозни каталози, висококачествени опаковки, особено в козметиката и фармацията; при фина репродукция на фотографии; за сигурност и защита от фалшификации (затруднява сканирането и копирането). Стохастичният растер е като „прецизен копринен плат“ в света на печата — предлага изключително качество, но изисква майсторство и стабилна технология. Това е професионален избор, който може да донесе феноменални резултати, но не прощава технически грешки.

Напоследък, а под напоследък имам предвид поне 15-20 години назад, много се говори за екологични отпечатъци на едно или друго промишлено производство. Ако като цяло, сеченето на гори, заради производството на офис хартии, най-вероятно е спаднало, какъв е екологичният отпечатък в индустрията на печата? Или дори не в цялата индустрия. Да вземем нещо, което изглежда, като най-безобидно - дизайнерско и предпечатно студио, работещо в синхрон с офсетова печатница. Какъв е неговият цялостен екологичен и енергиен отпечатък? Типичното дизайн и предпечат (студио) работи с хардуер: компютри, монитори, таблети, сървъри, принтери, стилуси. Ползва софтуер Adobe Suite, RIP софтуер, цветови профили. Енергийната консумация е постоянна. Работят машини, често с висока производителност (iMac Pro, графични workstations). Екологични проблеми възникват поради висок енергиен разход (особено при 4K/5K екрани, GPU рендеринг). Кратък е животът на оборудването (3–5 години), след което то се подменя. Това води до електронен отпадък. Облачните услуги (Dropbox, Google Drive, Adobe Cloud, Mega) ползват дата центрове. Възможни устойчиви практики са ползването на енергоефективни монитори (с ниско TDP и сертифицирани по EnergyStar); локално архивиране, вместо cloud backup; удължен жизнен цикъл на техниката чрез възможни ъпгрейди, а не подмяна. Офсетовата печатница е „Болният човек в Европа“. Дали е за листов офсет – най-често за рекламни материали, книги, опаковки; или за ролен офсет (heatset/coldset) – вестници, каталози, големи тиражи, основните процеси са сходни: CTP (компютър към плака устройства) предават към машините алуминиеви плаки, които се експонират и проявяват по класическа фотографска технология. Отпадъкът представлява течност, в която сребърните халогениди, които отпадат от плаката при нейното проявяване и фиксиране, могат да бъдат извличани чрез електролиза или химически способи и връщани за повторна употреба. Същото важи и за алуминия на отработените плаки. Мастилото и овлажняващите разтвори, които се ползват при печат, са химически разтвори. Различни сортове хартия върви в големи количества при всеки тираж. Има енергоемко сушене/термично фиксиране (особено в heatset ролния офсет). Алуминиевите плаки, въпреки че са рециклируеми, „гълтат“ голям разход на енергия при производство. Мастилата са преобладаващо петролни, от ЛОС (летливи органични съединения). Минералните и бързосъхнещи мастила замърсяват въздуха. Химикалите за овлажняване, за почистване на плаки, често са токсични. Проявителите са основи, фиксаторите – киселини. Висока е консумацията на ток и газ при сушене и вентилиране. Тук възможните устойчиви практики, са преминаване към растителни мастила (на соева или ленена основа); работа без овлажняване – водобезовлажняващи системи ("waterless offset"); ползване на рециклирана хартия или сертифицирана FSC; избор на мастила с ниско съдържание на ЛОС; топлообменни системи за рециклиране на отпадна топлина. Към края на първата четвърт на века, това е повече пожелателно, отколкото реално осъществимо, но се работи по въпроса. Следпечатната (финишна) обработка и логистика, включват ламиниране, лакиране, щанцоване, сгъване, лепене (не винаги и не непременно). Палетизация, опаковане, транспорт. Екологични проблеми тук създават фолиата и UV лаковете. Те са трудноразградими и нерециркулируеми. Гланц ламинирането е пречка за рециклиране на печатните продукти. Транспортът все още означава въглеродни емисии (особено ако продуктите пътуват далеч). Възможни устойчиви практики, са ползване на воднобазирани лакове; избягване на фолио и пластика, ако не е наложително; локализирано разпространение / дигитална алтернатива. При утилизация, казусът е: отпадък или втори живот. Клиентите често изхвърлят рекламните материали след броени дни; ламинираните или UV-лакирани продукти не се рециклират; отпадъците от CTP плаки, мастила, почистване, са опасни за околната среда. Устойчиви стъпки тук биха били предлагане на рециклируеми формати и материали; къси тиражи, персонализирани отпечатъци чрез дигитален печат (за по-малък отпадък); партньорства с клиенти, за връщане на остатъци и повторно ползване. (От умрял – писмо. Шегичка). И какво излезе? Предпечатното студио в тандем с офсетова печатница, имат значим екологичен отпечатък, особено ако се ползват масови, лъскави материали; се печата повече, отколкото е нужно; не се мисли за края на живота на продукта. С умерени стъпки (екологични мастила, съзнателен еко дизайн, избор на рециклируема хартия при възможност, оптимизирани тиражи), една модерна печатница може да бъде значително по-устойчива, дори в сравнение с масовата дигитална комуникация. Солвентният печат (solvent printing) е такъв модерен тип печат, който тъкмо заради токсичността на ползваните мастила, продължава да се ползва в съвременните печатни технологии, особено в сферата на външната реклама и декоративното брандиране, но със затихващи функции. В последните години е частично изместен от по-екологични и универсални решения (еко-солвент, латекс, UV). Той продължава да се използва там, където се търсят издръжливост, ниска цена и дълготрайност. Солвентният печат използва разтворителни мастила (на база органични разтворители), които разтварят пластовете на медията (обикновено винил, PVC фолиа и др.), проникват в материала, след което разтворителят се изпарява. Мастилата се фиксират химически, създавайки много устойчива повърхност. Солвентен печат се прилага основно при билбордове, мега бордове, винили, банери, фасадна реклама, мрежи (mesh), брандиране на превозни средства, покрития за подове и витрини. Той е препоръчителен там, където се изисква водоустойчивост, UV-устойчивост, дълготрайност на открито (до 3–5 г. или повече). Притежава много висока издръжливост, без допълнителна защита, дори на открито. Възможни са печати с ширина 3–5 м, ползва достъпни машини и мастила. Но е много токсичен. Мастилата съдържат летливи органични съединения (VOC). Необходима е добра вентилация, особено в производствени помещения. Не може да се печата върху всички медии, а само върху подходящи за разтворители. Солвентният печат все още е актуален, но вече не е предпочитан за нови инсталации, освен ако не е наложителен заради издръжливост или бюджет. Той остава в употреба като промишлено, нискобюджетно решение, особено в Азия, Южна Америка и на места, където екологичните регулации са по-слаби.

Към днешна дата, най-вредни процеси наблюдаваме във високия печат. Там все още се работи с олово. То е силно токсично и се акумулира в организма. След него е една нова технология – солвентния печат, който съдържа множество летливи органични съединения (ЛОС). Ситопечатът също държи отрицателни рекорди с ползването на ацетон/ксилен. Опасен е кожният контакт, а вдишването на пари направо е убийство за белите дробове. Списъкът затваря дълбокия печат, който ползва индустриални разтворители. Но, очевидно, щом има шампиони по вредност, трябва да има и шампиони по безвредност. Кои са най-екологичните и безопасни просеци в печата? Без разтворители, подходящ за дома и офиса, е воднобазираният мастиленоструен печат. UV-печатът с правилна вентилация, е без емисии, полага се върху всякакви повърхности. Друг масов печат с ниско въздействие, е флексото с воднобазирани мастила. Растителнобазираните офсетови мастила улесняват рециклирането. Днес тенденциите са заместване на токсичните мастила с "green ink" технологии. Повсеместно се внедрява вентилация, затворени системи, задължителни стават персоналните предпазни средства. Извършват се научно-изследователски дейности за развитие на разградими или компостируеми мастила. Поради повишения натиск от екологичните организации, се появяват все повече сертифицирани продукти. Днес офисите не потребяват толкова огромни количества хартия, заради преминаването към компютърна кореспонденция. Това намалява потребностите и съответно - изсичането на гори, за производство на хартия. Твърди се, че електрическите коли не замърсяват природата, както го правят колите с ДВГ, но никой не се съсредоточава върху екологичните проблеми около производството и утилизацията на батериите. Къде грешим?

Това, което поставям под въпрос, е т.нар. "зелено лицемерие" – привидна екологичност, която игнорира скритите (и често по-големи) щети в цялостната верига. Вероятно грешим в ограниченото мислене и в лошо дефинираните показатели за "устойчивост".Намалената употреба на хартия дали винаги означава спасени гори? Офисите печатат по-малко – но електронните устройства и мрежовата инфраструктура изискват огромни количества метали, енергия, пластмаси. Данните в облака се съхраняват в дата центрове, които консумират енергия, охлаждане и често се захранват с въглищна енергия (в зависимост от страната). Повечето хартия (особено офисна) вече идва от устойчиво стопанисвани гори – ротационни плантации. Но… дигиталната замяна на хартията не е нулева по следа, тя просто сменя проблема – от гората към лития, редкоземните елементи и електричеството. Електромобилите също са екологични само на пръв поглед. Да, те нямат локални емисии, но производството на литиево-йонна батерия отделя между 5 и 15 тона CO? още преди колата да е изминала 1 метър. Литий, кобалт, никел се добиват с изключително разрушителни процеси, често в региони с лоши условия на труд (Конго, Боливия, Чили). Рециклирането на батерии все още е скъпо, енергийно интензивно и ограничено по мащаб. И какво излиза? Парадокс: колата е "зелена", но природата, от която са изкопани суровините, никога не се възстановява. Изкуственият интелект. Парадоксално, но вярно: генерирането на отговори (особено в големи езикови модели) изисква GPU клъстери, охлаждане и енергия. Един голям езиков модел (като GPT-4) изразходва стотици мегаватчаса годишно само за поддръжка. Създаването и обучението му изисква енергия, сравнима с отоплението на хиляди домове. Същата технология се ползва за оптимизиране на логистики, намаляване на енергийни загуби, прецизно земеделие, автоматизация на отчети – потенциално намаляващи милиони тонове CO2. Къде е грешката в мисленето? Да смятаме „екологичност“ само по това, което е видимо (напр. няма ауспух). А в действителност се пренебрегва целият жизнен цикъл. Да разглеждаме „технологията“ извън геополитиката и ресурсната икономика. А истината е, че технологиите означават добив на ресурси, въглероден отпечатък, отпадъци. Да обобщаваме и абсолютизираме „дигиталното“ като чисто. Реалностите са други. Дата центровете и производство на чипове, ни струват огромно потребление на вода и енергия. Да не включваме етиката на потреблението в разговора. Защото без умереност и култура, и най-зелената технология става масов замърсител. Ама, че казуси. Като тоя, на канадския природозащитник: „Убий един бобър, спаси една гора“. Все пак, не може да няма възможен отговор. Има. И той не е в технологиите сами по себе си, а в системния анализ, кръговата икономика, и преди всичко – по-малка, по-умна и по-бавна консумация. Не грешим като хора, които търсят устойчивост. Грешим като цивилизация, ако и когато отказваме да мислим цялостно и дългосрочно.

Нека направим гладиаторска битка. Хартия срещу дигитална комуникация. Да видим победителя. В САЩ, било по избори, било в бизнеса, победителят взема всичко. Тук има нюанси. Някъде везните ще клонят наляво, другаде – във вярната посока ;) Хартията може да идва от устойчиви гори с ротационно залесяване. Тя е бързо биоразградима. Съществува възможност за пълно рециклиране до 7 пъти. Е, за производството на 1 тон хартия са отсечени ~24 дървета и ~150 000 литра вода. Тя изисква енергия и химикали за избелване, печат и транспорт. Отпадъците от печата (мастила, тонери) често са токсични. Дигиталната кореспонденция не се нуждае от физическо изсичане на гори. Тя е бърза, мащабируема, без нужда от склад, транспорт или пощенски ресурси. Оооообаче! Всеки електронен документ се съхранява в сървъри, които изискват енергия 24/7 за работа и охлаждане. Нонстоп, без отпуски, съботи и недели и други глезотии. Потребява огромни количества вода в охладителни системи. Компютри, рутери, мрежи имат ограничен живот, нуждаят се от метали и пластмаса; постоянно искат ъпгрейд или пълно обновяване. Енергията често идва от неустойчиви източници (въглища, газ). Доказан факт: един офис със 100 служители, преминал изцяло на дигитална работа, сигурно може да спести хартия. Но ще удвои електрическото си потребление чрез сървъри, лаптопи, облачни услуги и е-мейли. Електромобил срещу ДВГ (двигател с вътрешно горене: бензин/дизел). Автомобилът с ДВГ има по-нисък въглероден отпечатък при производство; по-евтин е за производство и е по-лесен за рециклиране, ала отделя непрекъснати емисии на CO2, NOx, фини прахови частици; зависим е от нефт, което го прави геополитически и екологично токсичен; създава шумово замърсяване. Електромобилът има нулеви локални емисии; по-малко шум (почти няма, ако изключим гумите) и технически поддръжки; има възможност за зареждане от възобновяеми източници. Оообаче! За производство на батерията (60–100 kWh) се отделят ~10–15 тона CO2 емисии!!! Освен СО2, за същите тия батерии се изразходва огромно потребление на вода (~500 000 литра за 1 батерия); добивът на литий, кобалт и никел, са екологично разрушителни; животът на батериите е средно 8–15 години. Батериите се нуждаят от скъпо рециклиране или смяна; производството на електроенергия за зареждане, не винаги е „зелено“, особено в по-неразвити райони. ДВГ кола отделя ~180 г CO2 на км; електромобил в Норвегия (зелена енергия): ~50 г CO2 на км; електромобил в Полша (въглища): ~120–150 г CO2 на км. "Екологичната инвестиция" се изкупува след 60–100 хил. км пробег. Изкуственият интелект и въпросите към него. Зад един текстов отговор работят стотици GPU ядра, за част от секундата; въпросът минава през сървърни ферми, често в различни държави; данните се съхраняват, обработват, оптимизират – всичко това струва енергия и инфраструктура. Ха сега да видим въглеродния отпечатък: едно запитване към голям езиков модел изразходва между 1 и 10 Wh. Обучението на GPT-4 се изразява в средногодишното потребление на ток на 20 000 домакинства. В глобален мащаб, AI индустрията е на път да надмине авиацията по CO2 емисии до 2030 г. Все повече компании изграждат собствени ядрени/водородни дата центрове, за да покрият нуждите от енергия. Вкратце, дигитализацията носи видима полза, понеже е без хартиена, бърза комуникация, но има скрит разход в увеличена консумация на енергия и ресурси. Електромобилите имат нулеви локални емисии, ала добивът на батерии е вреден и с трудно рециклиране. Изкуственият интелект принася автоматизация и знание на мига, но черпи и се захранва от гигантска инфраструктура и ток. Хартията изглежда старомодна, но е биоразградима, локална и често възобновяема. Чудна работа. Да не би да искаме да кажем, че трябва да се откажем от прогреса? Нито е възможно, нито е желателно. Истински устойчивото, не винаги е просто технологично напреднало. Истински устойчиво е, когато мислим системно, а не изолирано; планираме повторна употреба, ремонт и рециклиране; забавим ненужното потребление; измерваме ефективността на всяко „зелено“ решение по целия му жизнен цикъл.

Вътрешните и емигрантските вестници усвояват европейския опит по два различни канала. В развитието на европейската журналистика още от XVI в. има две тенденции. Едната може да се определи като “англосаксонска”. Ражда се понятието “четвърта власт”. В историческа реч на английския парламентарист Томас Карлайл през 1840 г., произнесена по повод споровете, трябва ли журналистите да присъстват и да отразяват хода на парламентарните диспути, той казва: “Но там, в дъното, в журналистическата галерия, седи четвъртата сила (власт) – много по-важна от всички останали, взети заедно.” Трябва да се направи уточнението, че прословутите три власти, които има предвид Карлайл, са Монархията, Долната и Горната камара на английския парламент. Втора важна особеност на англосаксонския път на развитие на журналистиката, е общественият двупартиен модел (виги и тори). При това положение вестниците стават инструмент в политическата борба и така сериозно допринасят за формирането на общественото мнение. Пренасянето на този модел в развитието и на американската журналистика, е съвсем естествено, поради исторически сложилото се отсъствие на авторитарно управление в политическото конституиране на Новия свят. За разлика от развитието на английската и на американската журналистика, които много по-бързо достигат обществено-демократичния модел на професията, журналистиката на европейския континент се формира на базата на други фактори. До Френската революция тя е дейност и професия, пряко контролирана от монархическите институции (положение, валидно за Франция, Австрия, Русия). След драматичните събития от XVIII в. и последвалите войни на Наполеон Бонапарт, играещи ролята на буржоазни революции в редица европейски държави, журналистиката рязко сменя своя профил. В Европа получава размах революционна вълна, която намира във вестниците главно средство за своето разширяване. Наблюдава се настъпателен процес за формиране на обществено мнение в модерния смисъл на понятието, който започва от Париж”. Това дава именно дава основание да се говори за два модела на развитие на европейската журналистика. Първият е либералният модел на английската и впоследствие на американската журналистика. Той е генетично свързан с демократичния политически живот, базиран на партийния плурализъм и сериозния фактор на частната инициатива и предприемачеството, които бързо превръщат вестника и новината в търговска стока, а оттам и самият вестник в добре продаван търговски продукт. Вторият модел е характерен за държави и народи, изживяващи национален ренесанс (възраждане) във времето на криза на големите европейски империи или на общества, преодоляващи авторитарния държавен модел на управление. Главна характеристика на този вид журналистика е т. нар. политическа педагогика. Нейната същност е осъществяването на една първостепенна задача – формирането на обществено мислене и ангажираност в социална среда, за която това е нещо качествено непознато. Ясно е, че по стечение на историческите обстоятелства в своята поява и развитие, българската журналистика ще е много по- близо до втория модел. В това отношение тя силно напомня етапите, през които минава италианската журналистика след революционната 1848 г. (“Пролетта на народите). Неслучайно имената на най- изявените италиански журналисти от навечерието на това решително за целия европейски континент време – Силвио Пелико и Джузепе Мацини - са безспорен авторитет за техните български последователи – Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов. Сигурно и затова българските вестници в годините след Кримската война придобиват характеристики, за които могат да бъдат произнесени констатации, направени по повод италианската преса: първа последица, е трайната склонност на печата към политическата тематика, която маргинализира и пренебрегва процесите на превръщането на новината в стока. Нещо, което е много характерно за други държави – Англия, САЩ. Закъснява появата на популярни, развлекателни вестници, разчитащи на хроникиране на събития и високи тиражи. Това е симптом на едно общо закъсняване на развитието както на масовата хомогенна култура, така и на средната класа. Прагматичната връзка между периодичния печат и предприемаческия дух, при българската журналистика на моменти е доста разколебана. Системата на абонамента, в никакъв случай не обезпечава финансово възрожденските издания. Дори и най-успешните възрожденски вестници, не набират повече от 200-300 редовно плащащи си абонамента читатели. При това положение, евентуалната полза от търговската реклама не би трябвало да бъде пренебрегвана, но тя си пробива път в печата изключително бавно и трудно. В един от най-модерно списваните вестници на това време - “Македония” - ценоразпис за рекламите е публикуван едва в тридесет и втория брой. Пряко влияние върху трудностите пред навлизането на рекламата във възрожденските вестници, имат и техните ограничени тиражи. Те варират между 500-1500 броя. Най-високите тиражи достигат “Македония” (3000 до 3600) и двете протестански “Зорница” – (съвместна циркулация от 3900 броя). В българската журналистика от времето на националното Възраждане, има особеност, която по странен начин я доближава и до характеристиките на англосаксонския модел. Става дума за две линии в българското вестникарство. Издаваните в границите на Османската империя български вестници, са под контрола на официалната цензура към Министерството на общественото просвещение и Канцеларията на вестниците.

Съвсем естествен пък е по-радикалният тон на емигрантската преса при българските вестници, издавани главно в Румъния, Сърбия, Австрия, Русия. Закономерно тези две новинарски и публицистични практики оформят два типа обществени представи за политическите перспективи пред българския народ. Българският либерализъм и българският консерватизъм се оформят под знака на емигрантската (либерализъм) и вътрешната (консерватизъм) журналистика. Това в някаква степен напомня английския двупартиен модел, при който вестниците много повече са ангажирани и много по-силно формират обществено мнение. В българската история през XVIII и XIX в., колебанията в броя на българското население, са в пряка връзка с политическата дестабилизация на Османската империя (кърджалийско време), както и протичащите през същото това време, за период от около 80-100 г., руско-турски войни. Най-компактни групи българско население главно от източните територии на днешна България, се преселват през първата половина на XIX в. (след войната 1828 - 1829 г.) в румънските княжества Влахия и Молдова. Точно тогава започват да се оформят и големите български поселения в Гюргево, Галац, Браила. Този исторически процес ще се превърне в една от главните публицистични теми и на българската журналистика (Г. С. Раковски), а самата история на създаването на българските колонии, ще бъде разказана по страниците на издавания в Браила в. “Дунавска зора” (бр. 20, 29. 03. 1869 г.) : “Тук у Влашко и Богданско има много наши българи, преселени тадес по разни обстоятелства. Но най-много и по-голямо число домородства преминували Дунава, колчем Русия е имала война с турчина, а още повече и ония злочести времена, когато свирепите и необуздани кърджалии върлували в Българско, та опустошавали Европейска Турция с грабежи, огън и убийства. Тогава всякой свободолюбив българин напуснал отечеството си и давал мило за драго да прибегне в княжествата, дето е намирал своето спасение.” Оформилата се българска диаспора в Румъния, ще се окаже ключовите фактор в цялостния процес на националното Възраждане. Икономическата инициативност и стопански просперитет, предопределят приноса на българската общност зад граница към културните, литературните и обществено- политическите процеси, засягащи формиращата се нация. Благоприятните условия на икономическа и относителна политическа свобода, дават възможност, българската емиграция да реализира своя потенциал. Либерално настроените румънски политически среди, се отнасят със съчувствие и уважение към обществено-политическите тежнения на българите. Ето как това личи в реч, произнесена на 28 ноември 1868 г. пред румънския парламент от депутата Михаил Когълничану по повод сформирането на български чети в Румъния: “Ние сме в конституционна държава с пълна свобода на събранията, с пълна свобода на словото, с пълна свобода на печата, следователно не може румънската администрация да наложи на българите, намиращи се у нас, гробно мълчание, не може да заглуши вика на сърцето - разпространението на словото, сътрудничеството.”

Напълно закономерно, за културно-просветните начинания на българската емиграция в Румъния, на първо място се поставя Браила. В този град се оформя една от най-активните и авторитентни български колонии. Дейността на българските преселници, го нарежда сред поселищата, най-непосредствено свързани с постиженията на Българското възраждане. Наред с Одеса, Цариград и Букурещ, Браила заема едно от първите места в духовния живот на българите. Но ако Одеса е средище, оказало силно влияние върху процесите във вътрешността на българските земи през 40-те години на XIX в.; ако Цариград е “най-големият български град” (според точната метафора на проф. Тончо Жечев) по отношение на политическите борби около борбата за независима църква; ако Букурещ е центърът на обществено-политическите прояви на емиграцията; то през втората половина на същия този век, Браила се е превърнала в културна столица на многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова. Повечето от проявите на браилските българи по отношение на просветата и културата имат общонационално значение. През 40-те години на XIX век Браила бързо се превръща в град с многонационално и стопански инициативно население, сред което изключително важна роля играе установилата се тук българска колония. Българите в Браила излъчват преди всичко своя стопански елит. В града има свое представителство фирмата на големите български търговци и банкери, карловските братя Христо и Евлоги Георгиеви. В града изключително добре е представено и социалното съсловие, което всъщност е икономическият фундамент на Възраждането – представителите на различните занаятчийски еснафи. Като се има предвид, че българският елемент присъства и в социалното равнище на градската беднота (чираци, калфи, слуги в канторите, хамали), то определено може да се говори за една многочислена и социално диференцирана колония. Обединена от характерните за времето центростремителни идеи на национализма. Браила става негласна културна столица на многобройната ни емиграция в Румъния.

Един от първите въпроси, който търси разрешение в тази насока, е основаването на българско училище. Логично е данни за основаването му да не се откриват през 30-те години на века, за разлика от вътрешността на империята. След появяването на Габровското училище във вътрешността на страната интензивността, с която се откриват взаимоучителни училища, е респектираща. За българските емигранти в Румъния обаче все още е твърде рано. Първите години след заселването им в чуждата държава уреждането на стопанската дейност и укрепването на материалното им състояние е първоначално средоточие на житейските им усилия. В тези години децата на емигрантите посещават чуждоезични учебни заведения – румънски и гръцки. Първото частно българско училище в Браила се свързва с името на Г. С. Раковски. През 1861 г. е открито ново българско училище. Две години след своето основаване в него се обучават над 130 ученици. Най-важни за уреждането на българското училище в Браила са годините, когато тук учител е Добри Войников. С името на Войников се свързват първите драматични опити и първите театрални прояви в Браила – ученическите диалози и кратки сценки, представяни по време на традиционните изпити в края на учебната година. На базата на авторското драматургично творчество на Добри Войников, българският театър реално прави първите си наистина сериозни стъпки в Румъния, а любопитни и показателни факти от това време са театралният дебют на Христо Ботев и присъствието на първите жени актриси Аника Костович и Екатерина Василева. В Браила българските емигранти създават и други две важни за възраждането на националната идея институции – читалище и женско дружество. Читалищата на практика формират ангажирано отношение на своите посетители към периодичния печат и като медийно пространство на директния контакт подготвят бъдещото общуване с модерната медия – вестника. В Браила в началото на 60-те години, е създадена първата българска печатница в този град. Тя е резултат от усилията на Христо Ваклидов, който пристига тук, след като до този момент е бил в Цариград, където участва в издаването на в. “България”. Христо Ваклидов създава акционерно печатно дружество “Гутенберг”, което включва около 80 акционери от Браила, но така също и от Болград, Букурещ, Галац, Виена, Измаил, Одеса. Със събраните пари, е закупена печатарска техника, която е включена в производствените мощности на Румъно-българската печатница на Ст. Расидеску. В началото печатницата издава в. “Българска пчела” (1863-64) и сп. “Зорница” (1864). Недоразумения със съакционерите принуждават Христо Ваклидов да разпродаде печатницата и да напусне Браила.

Но така или иначе техниката продължава да бъде ползвана, тъй като част от нея закупува Добри Войников. Той вече е назначен за директор на българското училище. През 1867 г. дейността на печатницата е възстановена от пристигналия в града Д. Паничков. За период от около десет години тук са оптечатани около 30 книги и десетина периодични издания. Сериозното присъствие на Браила в историята на възрожденската журналистика и периодичния печат, са резултат именно от наличието на тази печатница. През 1869 г. в Браила се основава Българското книжовно дружество. Първият български вестник, излязъл в Румъния, е появилият се през 1863 г. в Браила в. “Българска пчела”. Изборът на название не е случаен, а е напълно в контекста на славянската просвещенска традиция от времето на националните възраждания, довела до появата на периодични издания в Чехия и Сърбия, включващи в наименованията си образа на “пчелата майка” – напр. “Матица српска”. От този момент нататък, приносът на браилската българска общност в развитието на възрожденската журналистика и възрожденския печат е безспорен. В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. Браила вече се е оформила като един от най-големите центрове на българския периодичен печат. В рамките на около 14 години, там се появили 21 заглавия на периодични издания – списания и вестници. По-напред остават единствено безспорната културна и политическа столица на Възраждането – Цариград, и Букурещ. Освен това, в града чрез системата на абонаментите, се получават и над 20 периодични издания: “Любословие”, “Дунавски лебед”, “Български книжици”, “Македония”, “Свобода”, “Читалище” и т.н. Общността в Браила оказва сериозна подкрепа в началото на 50-те години, на “Цариградски вестник” (всъщност първото издание, което дава трайност и устойчивост на идеята за българско периодично издание след неуспеха с “Български орел”). Полемичният тон на публично общуване, се оказва стимул за изграждането на модерната българска публицистика в авторските публикации на Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Т. Икономов, Н. Бончев и др.

В Браила се появява и първият брой на литературното списание “Зорница”, отново с издател Христо Ваклидов. През 1867 г. в Браила се създава вестник, който, така или иначе, остава сред най-доброто, създадено от българската журналистика в този град. Това е редактирания от Добри Войников в. “Дунавска зора”. Важен факт, свързан с присъствието на “Дунавска зора” в полето на възрожденския периодичен печат е, че този вестник става част от една политическа тенденция в средите на българската емиграция. Става дума за стремежа на националните представителства “под формата на политически организации да се легитимират с печатана реч”. Пример за това е търсеният публичен авторитет чрез прословутата, напечатана на френски език брошура “България пред Европа” от декември 1866 г., както и чрез известния “Мемоар до султана” от март 1867 г. В контекста на тези действия са и две периодични издания, появили се почти едновременно – в. “Народност” (21. 10. 1867 г.) и в. “Дунавска зора” (13. 11. 1867 г.). Периодичният печат има неприкритата амбиция компенсаторно да изразява националното представителство при липсата на същестуващо национално правителство. Чрез подкрепата на Мемоара до султана, на практика “Дунавска зора” дава своя принос за утвърждаването на Тайния централен български комитет, основан през май 1866 г. в публичните представи. Прилагателното “дунавска” логично свързва вестника на Добри Войников с първия наистина политически радикален емигрантски вестник на Възраждането – “Дунавски лебед” на Г. С. Раковски. “Дума на българските емигранти” на Хр. Ботев поставя началото на неговата самостоятелната редакторска, авторска и журналистическа практика. Въпреки че излиза само в няколко броя (според Маньо Стоянов те са 5), в. “Дума на българските емигранти” е ново явление за българската журналистика в Браила и бележи особен връх в нейната история. Във вестника са публикувани станали по-късно христоматийни образци на Ботевата публицистика като “Народът. Вчера, днес и утре”, “Петрушан”, “Злото”, “Смешен плач”, стихотворенията “Елегия”, “Борба”, поемите “На прощаване” и “Хайдути”. Обществената, а и публицистична позиция на младия (само на 23 години) автор и издател намира израз в мотото на вестника: “Истината е свята – свободата е мила”. В програмата на третия Ботев вестник „Знаме“, четем: “И така после преставането на “Независимост” на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да са изказват болките и страданията на нашия народ, не остана почти никакво средство, за да са поддържи онзи революционен дух<...>с една дума, ние ще служим на оная съща идея, на която е служила и “Независимост”. Ето как е и при първия и последен в живота на Ботев брой на “Нова България”: “Нашата емиграционна журналистика онеме<...>Освен с физическата сила, народът трябва да излезе и със своето морално оружие. (Журналистиката е едно от първите средства за революцията.) Подбудени от този принцип, ние, няколко души емигранти<...>са решихме да уредим настоящият седмичен вестник и с това да изпълним една от първите свои обязаности към своето отечество.”

На 7 ноември 1869 година Любен Каравелов започва издаването на вестник „Свобода“. Името на вестника недвусмислено говори за тематиката и тезите, които ще защитава. Вестникът става трибуна на българите, търсещи нови пътища за революционни действия. Около редакцията на вестника се събират много люде, които учредяват Българския революционен централен комитет (БРЦК). Според някои историци, до октомври 1870 година, организацията се е казвала БРК (без „централен“). В началото на съществуването си, БРЦК се развива именно под влиянието на Каравелов. Вестник „Свобода“ отразява възгледите на поета-революционер. Според програмата на комитета, враговете на българите, са турското правителство и гръцкото духовенство. В нея е защитена идеята за създаването на южнославянска или дунавска федерация на свободни земи от типа на Швейцария. Начело на федерацията трябва да застане избираемо правителство, изпълняващо волята на народа. Средствата за реализацията на тази идея варират от „мирни“ до „оръжие, огън и нож“. В брошурата „Български глас“, отпечатана през 1870 година, Каравелов отхвърля възможността свободата на българите да бъде подарена от Русия или от Запада. Според него тя трябва да бъде извоювана от самия народ, като „всеки прежали живота си“ и се захване „кой с каквото може и каквото има и да откупиме свободата си и отечеството си“. Казва, че делото трябва да започне отвътре, като се съчетае с борбата на „бошняци и сърбе“, за да се лее по-малко кръв. Според Каравелов, революцията е единствен път за освобождението на България. „Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо“. Въпреки идеите и мотивацията на Каравелов и участниците в БРЦК, практическата дейност на комитета е твърде слаба. В периода, в който председател е Каравелов, комитетът се задоволява предимно с революционна пропаганда. Изключение правят опитите за съвместни действия със сръбската „Омладина“ при евентуална война между Сърбия и Турция. Дори и със слабата практическа дейност на този етап, значението на комитета е голямо. На 25 февруари 1873 г., вместо вестник „Свобода“ Каравелов започва да редактира вестник „Независимост“, като на свиканото през май 1873 г. Общо събрание на БРЦК той отново е избран за  председател на комитета. Въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев, който е негов помощник от 1872 г., Каравелов спира издаването и на вестник „Независимост“, като от януари 1875 г. започва да издава списание „Знание“, в което се третират вече не революционни проблеми, а научни и литературни. Постепенно изявеният наш революционер се оттегля от революционното движение, но не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби в БРЦК. През 1867 г. в сп. „Отечественные записки“, Каравелов публикува за първи път известната си повест „Българи от старо време„ на руски език. Той цели да даде представа на рускоезичните читатели, за традиционния, обичаен, живот на българите и за неговото потъпкване и разрушаване в условията на политически и духовен гнет. През 1872 г. авторът сам превежда на български език „Българи от старо време“, за да я публикува в своя вестник „Свобода“, предназначен за читателите по българските земи, както и за емигрантите извън тях.

„Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини“. Г. С. Раковски. Като млад публицист, Раковски притежава неподправено майсторство на журналистическото перо. Неговите живи текстове са огледало на народната съвест и очаквания. Те са четивни, разпознаваеми, заредени с очакване и алтернативи; открояват рядък творчески талант, който поставя следата на забележителна традиция в българската журналистика. Георги Раковски разбира значението на печата за българския живот. Според него, именно публицистиката е един от трите фактора, наред с образованието и организираната борба, които стоят в основата на националния възход. В началото на 1885 година Раковски поема емигрантския път и взима окончателното решение да води открита борба с турското правителство „през пресата и сабята“, както пише в том 64 от своето „Житие“. Най-напред издава една малка брошура с два дяла – публицистичен и стихотворен – озаглавена „Предвестник Горскаго пътника“. Тук са отпечатани и първите статии на Раковски: „Неколики речи о събитии в България в лет 1853 до лет 1856“, преводът-памфлет „Просвета в Турско“ и статията „Пиршество на турските велможи“. Докато мечтае за списването на свой вестник, Раковски сътрудничи на известния журналист д-р Данило Медакович за издаването на „Сръбски вестник“. Това е издание, открито защитаващо поробените славянски народи. По-късно Раковски сключва споразумение с господин Медакович за издаването на вестник под име „Дневница“, който де факто е  първият вестник на българския публицист. На 4 април 1857 година излиза първият брой на „Българска дневница“. Паралелно с това Раковски подготвя и приложение към вестника си по въпросите на културата, което озаглавил „Дунавски лебед“.  По-късно то се превръща в отделен печатен орган. Георги Раковски започва да работи върху „Дунавски лебед“ с цялата си енергия. Трябва да отбележим, че дори при едно бегло сравняване на новините и дописките във вестниците „България“ и „Цариградски вестник“, които излизат в Цариград, в „Дунавски лебед“ информацията винаги е най-бърза, най-достоверна, плътно аргументирана и даваща по-ярка светлина върху съответната проблематика в балкански и общоевропейски контекст. Тези факти още веднъж идват в подкрепа на изключителния нюх, с който Георги Раковски е бил дарен. „Дунавски лебед“ за кратко време се превръща във вестник – пример за тогавашните издания. На страниците на своя печатен орган българският публицист води упорита борба с всякакъв вид народни врагове. С живо слово и блестящо красноречие Раковски поставя въпросите на деня: коментира нуждата от премахване на фанариотското духовенство, представя различните верски опасности за единството на българите, поставя темите за образованието и моралното въздигане на националния идеал чрез въоръжена и открита съпротива. Читателите бързо разбират, че пред тях стои вестник, който брани обикновения човек и защитава интересите му. Отвсякъде се получат възхвали и поздравления.В „Дунавски лебед“ Раковски дава съвети, насърчава, апелира, припомня, съпоставя, изисква. Сериозно обостреният му журналистически усет наблюдава европейската политика на останалите страни, търси близките закономерности и прави препратки с положението на българския народ под сянката на полумесеца. Раковски реагира на всяка новина от страниците на западния печат, която касае българите. В своя вестник той опровергава или се съгласява с казаното, мъчейки се да създаде впечатление и да изгради чрез статиите си отношение към великите сили по наболелите български въпроси. „Дунавски лебед“ коментира политически, икономически, социани въпроси, външнополитически проблеми, представя недвусмислено отношение към Високата порта и националноосвободителните движения в Европа. Естествено е, че за много хора Раковски се превръща в отявлен противник, заради тона, който прокарва по страниците на „Дунавски лебед“. Тон, родил се в противоречие с умерените просветителски възгледи на мнозина общественици. Дързък, пламенен и с забележителна убеденост в правотата си, Раковски превръща „Дунавски лебед“ в един колос на ранната българска възрожденска публицистика. Истинският талант на редактор, журналист и анализатор Раковски разгръща на страниците на своя печатен орган.

Най-новото от световната преса! И на български, и на английски, печатът се свързва с името на печатарската преса. Или думата има още по-ранен произход? Думата „преса“ в смисъла на медии, журналистика, наистина води началото си от печатната преса – машината, използвана за отпечатване на книги, вестници и други материали. Но ако проследим историята на самата дума, ще видим, че тя е по-стара от изобретението на Гутенберг (средата на XV век) и първоначално няма нищо общо с новините. Тя е означавала натиск, натискам, машина за натиск. След изобретяването на печатната преса (printing press) от Йоханес Гутенберг около 1450 г., думата „преса“ започва да се използва за самата машина, която отпечатва текстове. С разпространението на вестниците през XVII–XIX век, се оформя и нов смисъл: „the press“ (англ.) започва да значи вестници и журналисти като съсловие. Същото значение приема и френското „la presse“. По-късно този смисъл се заема и в българския – например: „свободата на печата“, „жълтата преса“ и т.н. В българския език думата „преса“ идва вероятно през руски или немски език. В стари български източници се среща и „печатница“, но „преса“ става доминираща при преноса към значението „вестници“.

Някои биха казали, че не виждат пряка връзка между печата като историческа промишлена и културна технология, и туризма – какъвто е предметът на нашия мега сайт. Или, и да има, тя би била много опосредствана, а не пряка. Дали е така в действителност? Струва ли си да отнемаме от вашето уникално ценно време, за да занимаваме вас, нашата аудитория, с тема, отвлечена и абстрактна, като връзката между печата и туристическата информация? Нали така най-лесно може да ви пропъдим от мега сайта, какъвто представлява bg-tourinfo.com? Всяка друга информация, която ви е по-интересна, е само на клик разстояние. Кои биха могли да са най-добрите допирни връзки, които не сте очаквали, че съществуват; и които биха ви накарали да прочетете редовете по-долу, ако не на един дъх, то, поне, с голям интерес. Останете с нас и няма да съжалите за отделеното време. Връзката между печата (като технологичен и културен феномен) и туризма, се осмисля по няколко неочаквани, но дълбоки и въздействащи начина. Да разкрием завесата и да видим някои от най-силните допирни точки. Исторически туризъм: музеи и културни маршрути. Музеи на книгата и печатното дело – например музей на книгата в Пловдив (в Стария град) или в други градове с типографии от Възраждането. Културни маршрути по пътя на печата – места, свързани с първите български печатари, типографии, възрожденски книжари. Повечето революционери, които почитаме като борци за национална свобода, са по един или друг начин тясно свързани с печата. Връзка с туризма, свързан с богомолци, манастири и свети места – много от първите печатни книги се разпространяват чрез манастири; а те са преплетени в духовната култура. Занаятчийският и творчески туризъм (културно наследство в действие) също изучава печатното наследство, от което черпим информация за занаяти и бит. Арт работилници за ръчен печат, печатане на кирилица, книговезки техники – туристите могат да участват лично и и да отнесат сувенир. Демонстрации с традиционни печатни преси (гутенбергова технология, дърворезбени клишета), представляват чудесна атракция за семейства и чужденци. Наследството на българския печат е част от националната ни идентичност. Печатът и Българското възраждане –това е важна и действителна (не изсмукана от пръстите), тема за туристите, които се интересуват от историята на българската нация. Печатът като културен мост между България и други страни – напр. печатарите в Брашов, Будапеща, Виена и т.н., които са работили за българската кауза. Организират се и тематични фестивали и събития. Фестивал на печатното слово или ръкописната култура – събитие, което съчетава исторически възстановки, майсторски класове, пазар на книги, калиграфия и др. Съчетание с литературен туризъм – например маршрути „По следите на българската книга“ с акценти върху печатните центрове. Съвременният дизайн е Мека за визуалния туризъм. Печатът не като технология, а като изкуство – графичен дизайн, предпечат, шрифтове, плакати, корици – изложби, арт инсталации. Това е туризъм, та дрънка. Типография в градската среда – обекти, където може да се види развитие на българската графична култура (напр. стари табели, стенописи, витрини, типографски паметници). Печатът като носител на сувенири за спомен и културна памет. Реплики на възрожденски книги, карти, календари, библии и пр. – продавани в туристически обекти. Местни вестници и хроники - ето исторически издания, които са идеални за тематични подаръци или местен патриотичен туризъм. Сещам се за мой познат, който, след като търпеливо изслушваше всичките ми аргументи по дадена тема, ме репликираше с думите: "- Обоснови се! Докажи го!" Винаги след това, ми идваше да го думна. Но да се върнем на темата. По отношение на туристическия продукт, могат да се родят редица идеи за интеграция. Защо не, създаване на туристически маршрут „По следите на печатното слово“, който да включва ключови локации. Превръщане на стари, изоставени печатници в туристически атракции (експозиции, демонстрации, арт пространства). Собствениците ще бъдат гидове и ще печелят от машините и помещенията повече, отколкото, ако предадат оборудването за скрап. Дигитален пътеводител с AR/VR визуализация на исторически типографии и печатни процеси. Пивоварни и винарски къщи отдавна практикуват превръщане на неизползваеми пространства и машини в действащи музеи, като зрителите дегустират безплатно. В случая с печатниците, подаръци биха били флаери или други материали с индивидуални печатни атрибути за всеки посетител.

Историческата поява на печатното слово по земите, населени от българи; неговото културно значение, дават възможност това наследство да бъде „преживяно“ отново чрез туризъм. Има ключови допирни точки между печата, националната идентичност и съвременния туризъм. Печатът е път и памет: той е като родител на духовното пробуждане и атрактивен разказ като туристическо преживяване. Появата на първите печатни издания по българските земи, без съмнение изиграва значима роля, както за българското Възраждане, така и за църковно-освободителните и национално-освободителните борби. Появата на печатната книга променя не само начина, по който хората възприемат света, но и създава основа за духовна, културна и политическа еманципация. За българския народ печатът се превръща в оръжие на пробуждането, вестител на свободата и израз на националната воля. Днес този технологичен и културен пробив може да бъде разбран и преживян отново чрез културния туризъм. Той ще бъде „машината на времето“, която ще ни върне в ония славни и тревожни години. Да поемем по следите на книжовното Възраждане и се ослушаме за първите печатни гласове. Първите печатни книги на български език се появяват извън българските земи – във Влашко, Трансилвания, Русия и Австрия – но адресират една общност, чието културно съзнание се събужда. Йосиф Брадати, Софроний Врачански, Христофор Жефарович полагат основите на модерното българско самосъзнание. Печатът като просветител, е това, което отделният даскал не може да постигне – да има толкова ученици, колкото една книжица може да бъде прочетена от стотици и хиляди деца и възрастни. с разпространението на читанки, буквари (напр. „Буквар с различни поучения“), учебници и духовна литература. Възможната туристическа интеграция минава през маршрути из местата, свързани с тези фигури – Котел, Враца, Брашов, Виена и исторически възстановки в местни музеи, арт инсталации с цитати от техните издания. За да не „препускаме“ през темата, нека осветлим нашия читател, кои са били тези люде - Йосиф Брадати, Софроний Врачански, Христофор Жефарович? Ако за дядо Софроний всеки повече или по-малко е чувал; в нашия сайт също сме писали за него; то за Йосиф Брадати и Христофор Жефарович се знае значително по-малко, и незаслужено.

Йеромонах Йосиф Брадати (ок. 1714 – ок. 1789) е български книжовник дамаскинар. Това ще рече съставител, преводач или преписвач на дамаскини. А дамаскините представляват  литературен жанр в българската литература от края на XVI век до средата на XIX век. Популярни сборници от религиозни и поучителни текстове, в типичния случай, написани на разбираем,простонароден език. Първите дамаскини са преводи на сборника „Съкровище“, съдържащ 36 жития и поучения и е издаден през 1558 г. на простонароден гръцки във Венеция от Дамаскин Студит. На неговото име е кръстен по-късно целият жанр. Дамаскинът е преведен за първи път на български език от епископ Григорий Прилепски в скита „Света Троица“ или „Кафсокаливия“ на манастира Велика Лавра в Атон. Та, да се върнем на йеромонах Йосиф Брадати. Той създава книжовна школа, за център на която се счита Рилският манастир. Събира и превежда ръкописи, но пише и собствени съчинения. Те оставят следа в литературата на български език от XVIII век. Пише по религиозни и светски въпроси и проповядва чистота на християнските нрави. Прекарва значителна част от живота си в Рилския манастир, който като книжовно средище, е бил притегателен център за много от родолюбивите и просветени българи. Обикаля из българските земи като таксидиот. Тук ще отворим нова скоба – като какво е това „таксидиот“? Таксидиот (от новогр. „пътник“), наричат пътуващ православен монах, който събира помощи, доброволни пожертвувания за манастир. Едновременно с това, таксидиотът изпълнява мисионерски и общопросветителски функции, свързани най-вече с християнската религия. Според архимандрит Климент Рилец „изпращането на един манастирски брат за духовник (таксидиот) става след продължителна подготовка в манастира, при пълна телесна и духовна зрелост“, т.е. за тази мисия са определяни ерудирани и добре подготвени свещенослужители. Таксидиотската служба е най-разпространена по времето на Османското владичество и най-вече през Възраждането. С дейността на Йосиф Брадати са свързвани значителен за времето си брой ръкописи (между 10 и 30 според различните източници). Свитъците са разпространявани предимно в Западна България и отчасти в Централна и Източна България. От книжовното му дело е повлиян Паисий Хилендарски, а ученикът на Йосиф Брадати, Никифор Рилски, става един от ранните преписвачи на Паисиевата история. От бележка, писана от Йосиф Брадати през XVIII в., е установено, че е роден през 1714 г. Сред изследователите се е утвърдило предположението, че е починал преди 1780 г. Знае се със сигурност, че поне до 1761 г. е бил жив. Според твърдения на някои изследователи, е доживял до 1789 г., дори и до по-късно.

Йеромонах Йосиф Брадати е роден в Елена. Произходът му е от Разсукановия род, родоначалниците на който, вероятно са сред първите знатни болярски търновски фамилии, заселили се там, търсейки спасение в Балкана след идването на османлиите. Още не е установено къде се е учил и къде е прекарал младите си години. Вероятно “още твърде млад е постъпил в някой манастир като послушник”. За пръв път срещаме името му в 1703 година, когато е бил в Пловдив. Но той е живял главно в Рилския манастир. Тук го намира в 1757 година Партений Павлович, който отбелязва в автобиографията си, че “Йосиф Дългобрадати... и сега живее”. В спомени от стари еленчани, се твърди, че Йосиф (с рождено име Слав) имал брат Петко, известен като даскал Петко и по-късно – поп Петко Султана; баща им бил Стоян. Паметна плоча, намерена около 1961 г. около църквата „Св. Никола“ в Елена, потвърждава тези спомени. На плочата се чете: „Представи са раб божий Петко Стоян йерея в лето 1776“ – Стоян е бащата на Петко и на Слав, с монашеското име Йосиф. Някои изследователи твърдят, че родното място на Йосиф е някъде в Разложкия край. Главното основание за това е бележка „Да се знае кога беше игумен х. Йосиф от Разлок … 1784, януар 20“, намерена в ръкопис в Рилския манастир. Очевидно, бележката се отнася за друг човек, предвид наложилото се мнение, че Йосиф Брадати не е бил жив към посочената година. Никой никъде не го споменава като хаджия или като игумен на манастира, както е написано в бележката. Споменаван е само като таксидиот и също като проповедник, книжовник и дамаскинар. Известно е още, че духовниците Никифор Рилски и Неофит Рилски са знаели, че родното му място е Елена. Единият е общувал с Йосиф в манастира, а другият го е знаел от разговори със съвременници на Йосиф. Като манастирски таксидиот и проповедник, Йосиф обикалял българските земи – главно западната им част. Разнасял сборници със слова, съдържащи черковни поучения, писани на простонароден говорим език. Това са главно преводи на словата на Дамаскин Студит и Агапий Критски от гръцки, както и слова на Йоан Златоуст. Сред най-известните са „Слово ради празници бабини“, „Слово за самовили“, както и допълненията, които прави към творбите на Йоан Златоуст „Слово за суетния човек и змията“, „Как подобава да се стои в църква“, и „Поучение за простите“. Оригиналите той е преработвал, като ги е пояснявал и приспособявал към съвременната действителност в българските земи и нуждите на времето. Писал е и свои слова, както и жития на духовници. Запазени са 15 негови сборника – няколко хиляди страници, които съдържат около 150 слова. Писани са не само в Рилския манастир, но и по местата, които е посещавал. Словата му са приемани добре,  преписвани са, а преписите – разпространявани. От исторически източник се узнава: „Знайно буде, как Йосиф Брадати, постник от Рилскаго монастира, превел и изписал от …, и аз Роман йеромонах преписах от негово писание сия книжица, ради женски и бабини враговщини, заради самовили и бродници, за да се чете на ползу женам, ва лето 7264 от рождества Христова 1756 у Габрово Терновско тогда бях.“ Предполага се, че известните сборници, писани в Пазарджик през 1878 г., са преписвани от сборници на Йосиф Брадати. В словата си Йосиф засяга черковни въпроси.  Иска църквите „да имат книги поучителни, по прости език да се разбират и прости люди безкнижни да разумеют“. „Подобава“, пише той, попът „да е като един изучен градинар … да сади цветие миризливо и хубаво“ и както цветето украсява градината, така трябва и „поп да украсит церков сас различни поучителни книги, а не да купува мрежи и да мисли, где има риба да лови …“. Йосиф Брадати не пропуска да засегне в словата си и извънчерковни въпроси. Освен укори към свещениците, той въстава и срещу лихварството. Лихварите „дават окаяници два жълтици на заем сиромаху и узимают три … и „пиют кърви сиромахом“. Той познава живота на хората и се опитва да ги избави от някои техни заблуди. „Слишите вие, що … имате телесна чистота; не такмо които имат телесна чистота, нарицают се чисти, нъ които имат душевную чистоту, тия нарицают се чистш …“. Йосиф не пропуска да засегне и робството и причините за него: „… Аще бихме ми християне имели покорение и послушание един другиму, не би бог предал нас … да биют нас, и да нарицают нас неверни …“. Йосиф Брадати, най-видният и продуктивен дамаскинар на XVIII в. по българските земи, с неговите оригинални, компилативни и преводни съчинения с религиозно-поучително съдържание, се посочва в научни трудове и публикации като „най-близък предходник на Паисия, както по време, тъй и по значение“. В своите творби, Йосиф Брадати често оставя бележки за себе си – кога и къде е писал книгата и какъв извор е ползвал. Нарича себе си Йосиф, Йосиф непотребни, Йосиф Брадати. Основната част от своята книжовна и проповедническа дейност провежда предимно в днешна Западна България и Македония. Съществуват сведения, че е посетил Оризаре (Кочанско) (1743, 1745), Самоков (1749, 1751, 1752, 1755), Враца (1749, 1750, 1756, 1758, 1760, 1761, 1762), Щип, Хрелово (1754, 1755), Габрово (1756), Видин (1775), Свищов (1789. За пътуванията си сам отбелязва: „поистину, в колику места и градове приходих“, При посещенията си отсяда в домовете на видни хора които най-вероятно са подкрепяли материално неговата проповедническа и книжовна дейност. Това се вижда от преписките, които придружават словата: „написах това житие у Враца в дом Димо Николови син, в лето 1750 аз Йосиф“. „От много любов и имущоми святому отцу Йоану многострадалному (Йоан Златоуст) написах житие и битие и възвращение честни мощи месеца юния 7 в лето 7259 – 1751 у Самоков, писах в дом хаджи Йоан Ерина, Йосиф непотребни“. „Писах сию книжицу у хаджи Йоана Йерина в лето 1749“. До началото на XX век Йосиф Брадати е почти непознат на българската общественост. Така например в писмото си до Йосиф Дайнелов от 1 август 1861 г. Г. С. Раковски пише: „Поздравете всички наши родолюбци и кажете им, че открих и сега в пътешествие си някои си важни памятници за наша нова история. То е житие и страдания отца Софрония, писани от него самого. Записки някого си Йосифа Брадатаго от Рилски манастир, преди 120 години писани...“ Последващи изследвания на ръкописи от XVIII век хвърлят светлина върху приноса на Йосиф Брадати към българската книжнина, но много факти около живота и делото му остават неизвестни и до днес.

В Народната библиотека “Свети свети Кирил и Методий” в София се намира сборник, който съдържа 30 слова, повечето от Йоан Златоуст. Те са написани от Йосиф Брадати през 1749-1751 г. на различни места според това, къде е обикалял като пратеник на Рилския манастир. Това се вижда от преписките, които придружават словата: “написах това житие у Враца в дом Димо Николови син, в лето 1750 аз Йосиф”. “От много любов и имущоми святому отцу Йоану многострадалному (Йоан Златоуст) написах житие и битие и възвращение честни мощи месеца юния 7 в лето 7259- 1751 у Самоков, писах в дом хаджи Йоан Ерина, Йосиф непотребни”. “Писах сию книжицу у хаджи Йоана Йерина в лето 1749”. До нас са стигнали сборниците, съставени от Йосиф Брадати: Сборник от 9 слова, написани в Рилския манастир през 1742 година (Притежание на Белградската Народна библиотека); Тълковно евангелие (първата част на Янкуловия сборник, а втората в сборник на поп Тодор от Враца; и двата се намират в Софийската Народна библиотека); Сборник от 36 слова (в Янкуловия сборник; вероятно не всички са написани от Йосиф); Сборник от 28 слова (също преписан от Янкул; намира се в Софийската Народна библиотека); Сборник, преписан от монах Роман в 1756 година (в библиотеката на Сръбската академия на науките); Сборник, преписан от монах Никифор в 1757 година в Рилския манастир. В отделни изследвания се споменават още няколко сборници на Йосиф. В тия сборници са поместени около 160 слова, които са намерили широко разпространение. Те са били преписвани от мнозина. В 1756 година йеромонах Роман пише следната бележка: “Знайно буде, како Йосиф Брадати, посник от Рилскаго монастира, превел и изписал от греческаго езика на словенски, и аз Роман йеромонах преписах от негово писание сия книжица, ради женски и бабини враговщини, заради самовили и бродници, за да се чете на ползо женам, ва лето 7264 от рождества Христова 1756; у Габрово Терновско тогда бях; братие, благословите, а не клъните, аще что погреших яко человек рукою моею”. Друг преписвач - Никифор монах, съобщава: “Сию книжицу преписах от извод духовника Йосифа у святи обител Рилски при игумена Серапиона йеромонаха в лето 1756”. Никифор преписва още два сборника от Рилския манастир в 1753 и 1767 г. В друг преписван от него сборник в 1768 година изрично се отбелязва: “Сию книжицу прописах аз многогрешний и недостойний монах Никифор и богоноснаго отца нашего Йоана Рилскаго... в лето от Христа 1768”. Поп Тодор от Враца в 1756 годиан преписва слова “от извод духовника Йосифа у Враца”; в 1761 година друг сборник- 4написах от духовника Йосифа от монастира (Рилски)”; в 1758 година- “Сию книжицу нописах аз поп Теодор от Враца от гръчески извод от духовника Йосифа”; в 1760 година в друг преписан сборник поп Тодор отбелязва, че и него е преписал от извода на Йосиф. В Самоков някой си “Янкул грешни” преписва сборника на Йосиф от 1751 година, като между другото привежда интересна Йосифова бележка за времето и обстоятелствата, при които е написал сборниа. В друг сборник от слова е отбелязано: “Преведени от гречески язик на български от Йосифа йеромонаха Рилскаго общаго духовника”. От Йосифовите сборници вероятно са били преписани Ковачевският сборник, Михайловият сборник, Теофановият дамаскин и Теофановият сборник, писани в Пазарджик през 1778 година, а също тъй и други някои ръкописи, както личи от съдържанието, езика и правописа им. От посочените бележки се вижда колко широко са били разпространени сборниците на Йосиф Брадати.

Да кажем няколко добри слова и за Христофор Жефарович. Христофор Жефарович, български книжовник, духовник, художник-зограф, гравьор и график, е роден в края на XVII век в българския град Дойран, в семейство на свещеник. Бил е високо образован. Владее добре латински език. Впоследствие самият той приема монашеството и след дълго самообразоване става доста начетен и просветен за времето си. Превръща се в странстващ калугер, който рисува и търгува с икони, книги и църковна утвар. Той се изявява като добър писател и поет и като деец и радетел на илиризма. Сега - нелирическо отклонение за илиризма. Илиризмът (хърв. – Ilirski pokret) е културно-политическо хърватско движение. Неговата цел е обединението на славяните. Възниква през 30–40 години на ХІХ в. в Хърватия и Славония, оказва влияние върху културата на южните славяни на Балканите. Има три вида идеи за обединение на славяните – западна чехословашка взаимност, източен руски панславизъм и южен – хърватски илиризъм. Характерна черта на всички идеи за обединение на славяните е, че нямат хомогенен характер, т.е. идеите на един автор не са строго следвани от авторите след него. Христофор Жефарович работи главно сред австрийските сърби в Сърбия - Боджани, Белград и др. Пребивава известно време в манастира „Свети Наум” в Охрид. Създава стенописите в манастирите Боджани във Войводина (1737) и Шиклош (1739), иконите в иконостаса в църквата „Свети Николай” в Кожани. От 1741 г. работи в гравьорското ателие на Тома Месмер във Виена. Автор на книгата „Стематография” (Виена, 1741, сборник с гербовете на държавите и ликовете на видни държавници), „Поучение святителское к новопоставленному йерею” (1742), „Описание светаго божия града Йерусалима” (1748), буквар и граматика. През 1744-1746 година посещава Света гора и Йерусалим. Умира на 18.09. 1753 г. в Богоявленския манастир в Москва. Името на Христофор Жефарович за пръв път се споменава в Белград през 1734 г., където е представен като добър зограф. След това за известно време той е в манастира „Свети Наум“ в Охрид. Първото запазено произведение на Жафарович, са неговите стенописи в храмовете на манастирите Боджани във Войводина (1739 г.) и Шиклош (1739 г.). Негово дело са и иконостасните икони в църквата „Свети Николай“ в Кожани. След 1740 г. започва да се занимава изключително с гравюра на мед и илюстриране на книги. През 1741 г. започва работа в гравьорското ателие на Тома Меснер във Виена. Там отпечетва листови икони, изображения, гравирани върху мед, както и щампи на светци – Св. Сава, Св. Теодор Стратилат, Св. Теодор Тирон, Св. Никола, Св. Наум Охридски и др., както и книги пропагандиращи илиризма.

Най-голямо значение за южнославянското възраждане има книгата на Христофор Жефарович „Стематография“, издадена във Виена през 1741 г. Тя представлява албум с гравюри на мед, графики и текст. Състои се от 54 непагинирани листа с гравюри и текстове, поясняващи изображенията. Книгата е издадена с помощта на сръбския патриарх Арсений IV, като в нея са представени образите на български и сръбски владетели, както и на някои светци. Освен това са отпечатани и гербовете на 56 страни със съответните пояснения към тях, направени в стихотворна форма. Значителен интерес представлява изображението на българския герб, състоящо се от разярен лъв с корона на главата. При съставянето на „Стематографията“ Жефарович използва съчиненията на Павел Ритер-Витезович и на Мавро Орбини. Книгата оказва значително влияние върху българското и сръбското възраждане и бързо се разпространява сред южните славяни. Под нейно влияние се намира цялата наша хералдика през XIX век. След Освобождението за кратко в княжеската администрация се използва като държавен символ гербът на България от книгата на Жeфарович. Впоследствие официалният ни герб също е повлиян от този в „Стематографията“. Под всички образи е отбелязано: "начерта и иссече Христофор Жефарович". Според изричното му указание гербовете и текстовете в Стематографията са заимствани от книгата на хърватския писател Павел Ритер Витезович Stematographiasivearmorumilliricorumdellneatia, descriptionetrestitudio(Ilregnodeglislavi, 1601). Вероятно това е първи пример за спазване на авторскоправните правила в българското книгоиздаване. Книгата на Жефарович имала огромен успех и сред българи, и сред сърби. Изобразените в нея гербове са копирани в различни преписи на Паисиевата история. С тях е украсен Царственикът на Христаки Павлочивич, а Иван Богоров заимства ликовете на Иван Асен и Иван Шишман. От Стематография е взет и образът на лъва в днешния герб на България. Христофор Жефарович е автор и на други книги с гравирани образи -„Поучение святителское к непоставленному йерею“, излязла от печет през 1742 г., и „Описание святаго божия града Йерусалима“ от 1748 г. Той издава и два учебника-буквар и граматика. От 1744 до 1746 г. посещава Света гора и пътува за поклонение до Яфа и Йерусалим. В началото на 1753 г. се отправя за Русия, минавйки през Унгария и Австрия, като пише своето завещание, понеже е болен. Поверява го на руския посланик във Виена, като в него подчертава своя български произход. След като пристига в Москва, се установява в Богоявленския манастир, намиращ се в околностите на града, където умира на 18 септември 1753 г. Днес в този манастир се съхраняват малкото останали от него документи, сред които е и завещанието му. Като художник-гравьор Жефарович изиграва важна роля в развитието на щампарското изкуство в България. Пресъздадените от него образи намират широко разпространение както у нас, така и сред другите балкански народи, допринасяйки за укрепването на тяхното национално самосъзнание. Началото на графичното изкуство по днешните български земи, според изследователите, трябва да се търси в изкуството на щампата от първата половина на ХIХ век. Гравюрата на дърво е първата позната ни графична техника, използвана въобще за създаване на печатно произведение върху хартия. Печатното изображение от дървена печатна форма се нарича ксилография. Този обобщаващ термин изразява същността на съвременната технологична интерпретация върху дърво и буквално означава изображение, създадено върху дървена форма. Печатната форма представлява дървено блокче, изготвено според определената технология. В зависимост от направата на печатната форма, гравюрата на дърво се класифицира в два раздела – „надлъжна“ и „щорцова“. Според една от тезите, както и останалите графични техники, дълбокопечатната гравюра навлиза в България XIX век. Началото е заложено с гравюри изработени във Виена. „Стематография“ на отец Христофор Жефарович е първата известна книга със светско съдържание , илюстрирана с гравюри на мед, дело на Жефарович и на Томас Месмер. Георги Стоянович зограф, родом от Свищов е автор на най-старата подписана и датирана, разпространявана самостоятелно дълбокопечатна гравюра изработена от българин – „Панорамен изглед на Дечанския манастир с неговите култови, представителни, жилищни и стопански сгради с близката им околност “. Други изследвания сочат, че първите щампи у нас се явяват още в началото на ХIХ век като своеобразен „пътен спомен“ от поклоннически пътувания до Атон и Светите земи. Тази своеобразна „сувенирност“ на щампата е принесена и в българските манастирски средища, където се създават щампарски ателиета. В тях сръчни монаси се превръщат и в първите майстори-графици и създават множество щампи, които поклонници от различни краища отнасят в домовете си. Предвид религиозната тематика на щампата, както и нейното тиражиране, тя се обособява в един особен обект на изкуството, чието изследване и до днес е съпроводено с множество трудности по отношение на определяне на произход, датировка, авторство, реставрация. Но затова пък и до желан обект на колекциониране, който може да бъде видян в множество частни колекции. Стематографията в композиционно отношение се състои от пет части: поредица от литографски портрети на владетели и духовници; хералдически знаци на южнославянските народи; коментар на хералдическите знаци; литографии на южнославянски светци; стихотворна похвала на карловацкия епископ Павел Ненадович за Христофор Жефарович. Езикът, на който е написана „Стематографията“, е църковнославянски. Архиепископът и печки патриарх Арсений IV Йованович, осигурява издаването и разпространението на книгата в границите на своя диоцез, в който влизат сръбските и западнобългарските епархии, включително Кюстендилско, Рилския манастир, Мехомия и Самоков. Книгата е насочена към духовно пробуждане на християните на базата на славното минало на българи, сърби, хървати, включително гърци и албанци. „Стематографията“ е посветена и на славяните, живеещи под властта на Хабсбургската Свещена Римска империя. Заради нейния панславистичен замисъл и дух, „Стематографията“ попада в Индекса на забранените книги на империята по времето на Австро-Унгария. Основен източник за написване на „Стематографията“, е едноименното съчинение на хърватина Павел Ритер-Витезович, излязло на латински език и „Царството на славяните“ на Мавро Орбини. Книгата съдържа изображения на български царе и кралете от династията Неманичи. Вторият раздел на книгата съдържа изображенията на 56 гербове на държави, области и градове. Преди тях е поместен текст за „илирическите“ гербове според Павел Ритер-Витезович, а на цял лист е представен в триумфираща поза цар Стефан Душан, възседнал препускащ кон. Над него има два летящи ангела, единият държи корона и венеца на славата, а другият – клонката на мира, като свири с дълга тръба. Под краката на коня са потъпкани различни видове оръжия. Около тази композиция в медальони са разположени 56-те герба на „Стематографията“, обозначени със съответните надписи. В края на книгата на този владетел е посветена още една гравюра-портрет в елипсовидна рамка. На тази гравюра-портрет, цар Стефан Душан е представен като рицар с корона и шлем. От лявата му страна Минерва с копие в ръка придържа елипсата, а отдясно е коленичил Хронос с косата на смъртта, а пред него има пясъчен часовник – символ на изтичащото време. С тази гравюра завършва „Стематографията“. В „Стематографията“ са изобразени 99 герба на държави, области, градове – Албания, Австрия, Босна, Бесарабия, България, Влахия, Венеция, Дакия, Далмация, Херцеговина, Молдавия, Москва, Панония, Полша, Русия, Сърбия, Тесалия, Трансилвания, Тракия, Турция, Унгария и т.н. В книгата е изобразен царският герб на България и княжеските гербове на Мизия, Тракия, Македония и др. Гербът на България представлява изправен, обърнат надясно, въоръжен и коронован златен лъв на червено поле върху испански щит с царска корона над него. В герба на Мизия в щита вместо лъв са поставени по вертикала две златни корони на син фон. Гербът на Тракия е златен лъв на син фон, обърнат наляво, с вдигнат ляв преден крак и слънце зад гърба, без корона. Гербът на Македония е също както на България, но с обърнати цветове – лъвът е червен на златно поле без корона. В герба на Дардания за основен символ е използван червен лъв на сребърен фон, обърнат наляво с раздвоена опашка и копие в предните лапи. Липсата на царски корони при лъвовете от гербовете на Македония, Тракия и Дардания (Косово и торлашкия край) и изобразяването само на княжески корони за тези области подсказват, че Христофор Жефарович иска да подчертае техния исторически статут на отделни области, обединени и подвластни на едно Търновско царство. Под всеки герб е написано четиристишие – стихотворна възхвала, но в нея се съдържа и текст за историческата съдба на държавата или областта, на която принадлежи гербът. След гербовете следват обяснителни текстове за тях и условно изображение на цветовете им. Накрая е поместена стихотворна възхвала на Христофор Жефарович от Павел Ненадович. „Стематографията“ завършва с гравюрата на цар Стефан Душан с Минерва и Хронос. Книгата изиграва значителна роля за духовното пробуждане и съзравяне на българите и южните славяни, оказвайки силно въздействие върху българската възрожденска култура. В продължение на повече от век, „Стематографията“ се ползва от зографи, иконописци, гравьори и илюстратори на книги като образец за изписване на светци, царе и хералдически символи и особено на българската хералдика. „Стематографията“ излиза в началото на общоевропейския просветен абсолютизъм и не може да бъде разглеждана и анализирана вън от този общоевропейски исторически процес. Стематографията оказва изключително силно влияние върху българското (Паисий Хилендарски) и сръбското възраждане. Под нейно влияние се намира цялата българска хералдика през ХIX век. След Освобождението на България за кратко в княжеската администрация е използван като държавен символ гербът от „Стематография“, но поставен в хермелинова мантия с княжеска корона над нея. Този герб задълго остава върху държавния печат и на печатите на държавните учреждения, даже и след приемането на официалния герб (също повлиян от този от „Стематография“) от Народното събрание. Гербът на Източна Румелия също е разработен по подобие на герба на Константинопол (наречен „герб на Ромения“) от „Стематография“. Христофор Жефарович работи за духовното възраждане и на българския, и на сръбския народ. Жефарович говори за славяните (южните славяни), като за част от илирийския народ. Жефарович нарича себе си „ревнитель отечества болгарскаго“, но говори и за „отечество сербско наше“ и се подписва „иллирiко рассiанскiи общiй зографъ“. В завещанието си изрично отбелязва, че сродниците му са „булгарской нации... въ православной архіепископіи Салонской въ городе Догріане братъ родной свящтеникъ и протчія сродники“. До края на XIX век, Жефарович е определян като българин, включително от много сръбски историци, като Р. Връховац, Н. Андрич, Д. Руварац. По-късно етническата му принадлежност става предмет на спор между българската и сръбската историография, в който след 40-те години се намесва и новопоявилата се македонска, обявяваща Жефарович за етнически македонец.

Сега, когато повдигнахме завесата на времето, за да ви разкажем за Йосиф Брадати и Христофор Жефарович, нека продължим с ролята на печата в нашата история. По-специално, да потърсим свидетелствата за печата в служба на свободата; за църковна и национална еманципация. Борбата за църковна независимост е придружена от бурна публицистична дейност – брошури, статии, книги, вестници, които обединяват българите около каузата. Христоматиен пример е първото българско периодично издание - „Български орел“ (1846, Лайпциг). Национално-освободителните борби също залагат на печата: на вестници като „Дунавски лебед“, „Народност“, „Свобода“, „Независимост“. Печатат се тайно революционни позиви, устави и програми (напр. от Раковски, Левски, Ботев). Печатът формира колективна воля за свобода, създава „мислена нация“. Днешният турист търси не само почивка, а смислено преживяване, връзка с историята. Следователно, печатът като занаят, изкуство и свидетелство, е подходящ за образователен туризъм с помощта на интерактивни демонстрации на ръчен печат, книговезане, калиграфия. Възможно е възникването на семейни атракции и работилници – печат на букви, изработка на сувенири по възрожденски модел и много още. Печатът не е просто технология – той е културен път, който свързва просветата с революцията, а миналото – със съвременния туризъм. Възраждането започва с буквата, а националната памет се отпечатва не само върху хартия, но и в сърцата на хората. Днес, когато културният туризъм търси дълбочина и автентичност, връзката с историята на печата може да се окаже ключ към ново преживяване на българската идентичност.

Счита се, че в историята на българското кирилско книгопечатане има само един оригинален Инкунабул. Това е “Житието на Стефан Дечански” от Григорий Цамблак, което е частично отпечатано. Ето пълното название: Пространно житие на Стефан Дечански. (Житие и живот на светия великомъченик цар Стефан сръбски, който е в Дечани, написано от Григорий монах и презвитер, игумен на същата обител). Автор: Григорий Цамблак. Григорий Цамблак (ок. 1365 – 1420), е български средновековен писател, представител на Търновската книжовна школа. Той е Киевски митрополит (1413 – 1420) и един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи. Радетел е за налагането на правописната и езикова реформа, извършена от Евтимий Търновски. Роден е в Търново ок. 1365 г. в знатното болярско семейство Цамблак. Ученик е на патриарх Евтимий Търновски, при когото служи като примокирий. В похвалното слово за Евтимий, Григорий пише: „Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи – с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите … и на тях стана учител по благочестие.“ Григорий Цамблак е българин по рождение, както и предшествениците му в Киев – Йоан I (1004 – 1038 г.) и Киприан Цамблак (1376-1406 г.), на когото е много вероятно да е племенник. В печатницата в Цетине (Черна Гора), в края на XV век, се печатат още няколко подобни книги на черковно-славянски. А в 1508 г. излиза „Служебник“ в печатницата в Търговище (Влашко). Други центрове за кирилско книгопечатане са Венеция, Милешево, Горажде, Руйно, Белград... От Грачаница тръгва работата на Яков Крайков - първият български издател, известен с “Часослов” (1566), “Псалтир” (1569), “Молитвеник” (1570) и сборника „Различни потреби“ (1572). До края на XVIII век са отпечатани само няколко книги на български език, предимно с богослужебен характер. Голяма част от първите български печатни книги са отпечатани извън българските земи.

По-горе говорехме за автори и печатници, където са били отпечатани първите текстове на кирилица. Но няма да е зле да отделим малко време и място тук, за да припомним на нашия читател (или ако не е запознат, да му разкажем и той (тя) да научи за първи път), за различните писмености - на латиница, кирилица, йероглифни писма, иврит, арабска писменост и др. При писането на кирилица, естествено, се сещаме за българите братя Кирил и Методий, или Църхо и Страхота от Солун. Солун, който по времето, когато те създават азбуката на българите, е бил български град. Но колцина днес знаят, че те са сътворили глаголицата. На кирилица започваме да пишем по-късно. Много объркано стана. Време е да внесем яснота. Писменостите са фундаментални за човешката култура и общуване. Когато коментираме текст в интернет, а и не само там, определяме един от атрибутите му така - текстът е на кирилица, съответно - на латиница, иврит, на арабски и т.н. Много хора, най-вече новите поколения, не винаги са наясно, че на латиница пишат народи, които не са близки; кирилицата възниква не веднага от братята Кирил и Методий, които създават глаголицата. Нека внесем малко ред. Днес в света се използват няколко основни писмени системи, всяка със своя история, разпространение и културно значение. Латиница (латинска азбука). Нейният произход, е от древния Рим, развита е от етруската и гръцката азбука. Претърпява развитие от класическата латинска азбука (21 букви) до модерната, разширена с нови букви и диакритични знаци. Днес латинската азбука представлява най-широко ползваната писменост в света – ползва се в Европа, Америка, Африка, Австралия, в много азиатски страни (например Виетнам, Индонезия, Турция). Чрез латиница се изобразяват множество езици: английски, испански, френски, немски, турски, полски, виетнамски, суахили и не десетки, а стотици други. Кирилицата е създадена в края на IX – началото на X век, в Преславската книжовна школа. Името й идва от Кирил, но Кирил и Методий създават глаголицата, която е по-ранна славянска писменост. Кирилицата се модифицира през вековете, особено в Русия и България. В различните страни има вариации (руска, българска, сръбска и др.). Днес се ползва в Източна Европа и в Централна Азия. На кирилица пишат на тези езици: български, руски, украински, сръбски, македонски (който е диалект на българския), беларуски, казахски, киргизки, монголски и др. Глаголицата (историческа писменост), е създадена от светите братя Кирил и Методий през IX век. Извадки от книги показват нещо удивително! Онези, които са имали непосредствен контакт с двамата свети братя, ги зоват без съмнение с българските им имена. В страниците за делото на братята в Чехия, имаме интересната сбирка от сведения, съобщена от Павлов И. (8 декември 1979) Църхо и св. Страхота, О писменах, София, бр. 2: 1. Хавел Салански (1567-1621), Проповед за Ян Хус: „...Бог изпратил на чехите двамата апостоли: Църхо и Страхота”. 2. Павел Странски (1583-1657),  Чешката държава, Глава 6: „...Епископът с гръцка вероизповед Страхота, тоест Метудиус или Методиус”, и по-нататък, че по-старото църковно управление на страната било устроено „според гръцка или, което е същото, българска насока”. 3. Ян Амос Коменски (лат. Comenius, 1592-1670), Тежките сблъсквания на чешката църква, Глава 1: „...Страхота, значи Методий”. 4. Пастор Матей Вацлав Щейер (1683) Чешки канционал: съдържа химн за двама светии Църхо и Страхота.  Същият химн е отпечатан през 1727 и в съчинението „Citara novgo sakona” от Антонин Копиаш. Там „Църхо и Страхота” са означени като светци патрони на Чехия и Моравия. Божидар Димитров открива във Ватиканската апостолическа библиотека, във фонда „Биржиано Латини“, една досега неизвестна хроника на италиански език от XVI в. за моравската мисия на славянските апостоли. Там рожденото име на Методий е отбелязано като Страхота, Димитров Б. (2002) България и папството, Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия, София, стр. 22. Глаголицата е използвана кратко, но е първата азбука, създадена специално за българите и славяните. По-късно е заместена от кирилицата в повечето славянски територии. Днес има символично и културно значение. Според изследователя Павел Серафимов – Спароток, „Българите са наследници на траките – създатели на първата писменост, от която са се развили азбуките на много други народи... С пълно право ние можем да се гордеем с глаголицата. Тя е просъществувала няколко хиляди години и до неотдавна бе все още употребявана от нашите роднини хърватите.Особеностите на свещената ни писменост показват, че тя е създадена от българи за българи . Това е солидно доказателство, че сме потомци на траките, а не на азиатски пришълци.“

Как се случи така, че някои народи, които не са със славянски корен, като Монголия (неславянски тюрко-монголски народ), пишат на кирилица, а други – катозападнославянските Полша, Чехия, Словакия и др., пишат на латиница? Очевидно, писмеността не винаги следва етническия или езиковия корен – тя често е резултат от политически, религиозни и културни влияния. Защо западните славяни пишат на латиница? Основната причина е християнското влияние – Западната срещу Източната църква. След християнизацията на славянските народи през IX–X век, се оформя културна и религиозна граница между Полша, Чехия, Словакия, Хърватия, прели латинското християнство и обособени в Западната културна среда; България с областта Македония, Сърбия, Русия, приели византийското православие; съответно – Източната културна среда. Първите пишат на латиница, вторите – на кирилица. Чехия, Полша, Хърватия, приемат римокатолицизма, където официалният език е латински и с времето възприемат латиницата. България, Сърбия, Русия приемат православието от Византия, където се използва гръцката азбука. Впоследствие се развива кирилицата, адаптирана за славянски език. Така не етноса, а религията определя културното влияние и писмеността. Защо тогава пък Монголия ползва кирилица, макар да не е славянска? Основната причина е в политическото влияние на СССР. До началото на ХХ в., в Монголия се използва класически монголски писмен език – вертикална писменост, заета от уйгурите. След създаването на Монголската народна република (1924), страната става съюзник и сателит на СССР. През 1941 г. (по съветски образец) монголският език е реформирaн и започва да се пише на кирилица, с малки модификации. Причината не е културна, а политическа и идеологическа – стремеж към съветска модернизация, интеграция и контрол. По същия начин в някои републики на бившия СССР (казахски, киргизки, таджикски) се въвежда кирилица. Кирилицата се използва като инструмент за съветска унификация и културно влияние. Писмеността не е просто техническо средство, а огледало на историческите избори на един народ. В случая на славянските народи, религията определя пътя – католицизъм (латиница) срещу православие (кирилица). В случая на Монголия и Централна Азия – геополитиката и съветската културна хегемония налагат кирилицата. Историята на Турция, е изключително показателна за това, как писмеността може да бъде нарочно променена по политически, културни и идеологически причини – не по естествен еволюционен път. До 1928 г. турският език се пише с арабската азбука – адаптирана, но не напълно подходяща за турската фонетика. През 1923 г. се създава Турската република под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. Пет години по-късно, през 1928 г., се провежда езикова и писмена реформа – въвежда се латиницата. Причините за реформата, са желанието на ръководната класа в Турция за модернизация и "европеизация" на страната. Целта е, Турция да се превърне в светска, модерна държава, ориентирана към Запада. Арабската писменост се свързва с ислямското наследство и Османската империя, докато латиницата символизира напредък и наука. Налице е и по-добра фонетична пригодност. Турският език е аглутинативен, с ясна гласна и съгласна структура, докато арабската писменост не обозначава гласните добре. Латиницата позволява създаването на една буква - един звук, което улеснява ученето и грамотността. Друга причина е желанието за политическо скъсване с миналото. Целта на новата република е, да се дистанцира от османската теокрация. Унищожаването на старата писменост затруднява и достъпа до религиозна и класическа литература – т.е. прекъсва се приемствеността със старата отоманска империя. Старите документи, учебници и книги стават неразбираеми за новите поколения. Провежда се масова кампания за преподаване на новата писменост, включително чрез "народни училища" и "учителски обиколки". Следва бърз ръст на грамотността (особено сред градското население). Поне формално, Турция се приближава към Западна Европа. Уеднаквява се писмената форма с говоримия език. Настъпва обаче и период на културна амнезия – много турци вече не могат да четат произведения, писани преди 1928 г. Прекъсва се връзката с османското минало и с класическата ислямска култура. Някои критици го смятат за насилствена културна реформа с идеологически заряд. Подобни преходи съществуват и в други страни, особено в и около СССР и управлението на Сталин. Във Виетнам след като са писали с китайски йероглифи, възприемат латиницата, благодарение или в следствие колониалното влияние (френски мисионери). Промените в писмеността обикновено не са случайни – те са най-често политически актове, често провеждани отгоре надолу, като служат за преструктуриране на културната идентичност. Турция е ярък пример: преминаването към латиница е не просто езикова реформа, а опит за пренаписване на националната идентичност в духа на модерността и светския национализъм. Едни от първите книги на кирилица в българските земи, са написани на църковнославянски език. Какъв е този език? Защо се е наричал така? Църковнославянският е изкуствен език, измислен за култова употреба. Никога не е бил говорим език. Представлява руска редакция на старобългарския, но нито е руски, нито е новобългарски. Бидейки неговорим, значи не е старобългарски, не е и среднобългарски език. Все едно да твърдим, че латинският и италианският са един език. Нормите на църковнославянския език, са въведени от руския патриарх Никон около 1660 г. Той е мъртъв, култов език и извън църквата не се е употребявал. Формира се по изкуствен начин (като писмена форма, която никога не е била говорима, т.е. никога не е изпълнявала комуникативната си функция). Представлява вторична руска редакция на старобългарския език, претърпял редакцията на св. патриарх Евтимий Търновски и малко след това пренесен от книжовници от поробените български земи в териториите на днешна Русия. През следващите столетия възможностите за книгопечатане, позволяват на тази последна руска редакция, да получи широко разпространение сред поробените балкански народи. Книгите, които се пренасят от Русия в Сърбия и България, служат както за богослужебни, така и за просветителски цели. Ограмотяването на подрастващите става именно в килийните училища и чрез четене, и изучаване на богослужебните книги. Затова и в този период, църковнославянският е сравнително понятен за обикновения българин. Българската реч тогава изобилства от църковнославянизми, които по своята същност са старобългаризми, подвластни на определени руски фонетични и граматически влияния.

Гръцката азбука има произход от IX–VIII в. пр.н.е., и е създадена въз основа на финикийската писменост. Тя е първата азбука, въвела гласни. Днес е използвана предимно за гръцкия език, но е оказала голямо влияние върху латиницата и кирилицата. Заради силното присъствие на древни гръцки учени в математиката, геометрията, астрономията и в други науки, в тях често присъстват гръцки символи. Първият часовник, носен на Луната, е Omega Speedmaster. Той е на ръката на Бъз Олдрин по време на мисията Аполо 11 на 20 юли 1969 г. Този модел на Omega е единственият часовник, използван в лунни мисии, и е сертифициран от NASA за космически полети.  Омега е буква от гръцката азбука. Числото пи се изписва с гръцката буква "пи". Тази буква е 16-ата в гръцката азбука и се използва като символ за математическата константа "пи", която представлява отношението между дължината на окръжност и нейния диаметър. С гръцки букви се означават величини. Гръцката азбука съдържа 24 букви, които ползват инженерите. Арабската писменост е развита от набатейския вариант на арамейската писменост. Пише се отдясно наляво, повечето букви се свързват, има различни форми според позицията в думата. Разпространена е много по-широко от арабския свят – използва се и от персийския (фарси), урду, пашто и други езици. Днес се ползва в Близкия изток, Северна Африка, части от Азия. Между другото, периодично излизат лакърдии като тази от Иван Тренев: „ДА, ХРИСТОС Е ТИТЛА И ИИСУС Е С БЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД! Още преди Орфей е било разпространявано знанието, че онзи, който осъзнае това, че хората са смъртни богове, а боговете - безсмъртни хора, ще разбере истината не само за себе си, но и за целия свят! Не случайно Андрей Първозвани покръства първо българите в света в средата на Първи век, а Христос е Богочовек, който е натоварен със задачата да просвети хората. Той е арамеец. Арамейците твърдят, че са скити, а това е наименование на част от българите според античните автори Тукидид, Стефан Византийски, Аристофан, Прокопий Кесарийски и др. Страбон не случайно казва на българите Скити, което значи скитащи се. Българите са първите. Тоест Христос не е евреин, а с български корени и библейските събития са се случили най-вече тук около Балканите, но това е една световна "тайна", защото всички велики сили и народи трябва да признаят, че народът ни е в основата на човешката съвременна цивилизация - смятано научно около 10 000 г. Пр. Хр!“

Цифрите, които наричаме арабски, изместват след 1400-та година, използваните масово до онзи момент римски цифри. Но дали наистина са арабски? Откъде всъщност произхождат арабските цифри и защо се наричат така? Макар да звучи на пръв поглед естествено, че цифрите, които наричаме арабски, да произхождат от арабския свят, се оказва, че името им показва не произхода, а мястото, през което са навлезли на Стария континент. Предполага се, че арабските цифри са създадени в Индия, но са наречени арабски, заради проникването им през арабския свят в Европа, където се разпространяват масово и постепенно изместват римските цифри. Римските цифри са трудни за употреба, заради многобройните правила за изписване, както и заради липсата на „нула“. Така арабските цифри остават в историята с това свое име, макар произходът им изобщо да не е арабски. Самите средновековни араби и перси, които разширяват тази цифрова система – индо-арабската цифрова система, я наричат „индийска аритметика“, което красноречиво доказва, че арабските цифри не са арабски, а произходът им е индийски. И средновековните, и ренесансови европейски математици, също подчертават индийския произход на арабските цифри. Поради факта, че са навлезли в Европа чрез арабите, като най-вероятно това се е случило чрез арабските търговци, цифрите остават именувани арабски. Арабските цифри са познати като индо-арабска цифрова система, създадена от индийски математици в периода 1-4 век. Разширяването на тази цифрова система за представяне на цели числа до нецели числа е десетичната бройна система, която в момента е най-разпространената бройна система. Конкуренция й прави единствено двоичната система, съставена от арабските цифри единица и нула. Арабските математици възприемат тази система и добавят дробите към нея, с което я обогатяват и разширяват. Тази система става популярна и по-масово използвана на Стария континент след еволюцията на печатарската преса през 15 век, преди който век, употребата й в Европа е силно ограничена – използва се в части от Италия. През 999 г. след н.е. папа Силвестър II въвежда нов модел сметало, като приема жетони, представляващи индуско-арабски цифри от едно до девет. Постепенно тази цифрова система и цифрите, които европейците наричат арабски, започва да се използва все по-масово. Първоначално през 12 век в европейската математика, а около 3 века по-късно – през 15 век, започва масовата им употреба и извън науката. Така проникването на арабските цифри се оказва повратен момент за европейците, които възприемат с охота тези цифри, намирайки ги за по-удобни от римските, и започват масово да ги използват – факт, довел до постепенното, но трайно и пълно изместване на римските цифри от арабските. За представяне на числата в индуистко-арабската цифрова система се употребяват различни набори от символи. Широко разпространените западни „арабски цифри“ произлизат от „западноарабските цифри“, разработени в Ал-Андалус и Магреб. „Източноарабските цифри“ или т.нар. арабско-индийски цифри, използвани с арабската писменост, са разработени предимно на територията, на която е разположен Ирак. Независимо кой е създателят на арабските цифри и как ги наричаме, съвременният свят е невъзможен без тях.

Деванагари и сродни индийски писмености, произхождат от древната брахми-писменост (около III в. пр.н.е.). Деванагари се използва за хинди, санскрит, маратхи и някои други езици. Съществуват и други: тамилска, телугу, бенгалска и др. – всяка със своята особеност, но всички произхождат от брахми. Китайска писменост (логографска), е най-древната непрекъснато използвана писменост – около 1200 г. пр.н.е. Всеки знак (йероглиф) представлява дума или морфема. Това е много сложна система с хиляди знаци. Днес се ползва в Китай, Тайван, и до голяма степен в Япония (канджи). Свързани системи са Корейски ханча (в миналото), виетнамски (до XIX в.). Хангъл е корейска азбука. Създадена е през XV век от крал Седжонг и неговите учени. Това е фонетична, научно структурирана система, лесна за научаване. Притежава особена уникалност – това е една от малкото писмености, с известен създател и точна дата на създаване. Днес се ползва само за корейски език. Йерусалимската писменост (иврит), произхожда от финикийската писменост чрез арамейския вариант. Пише се отдясно наляво, използва се главно за иврит и идиш (в исторически план). Ползвана основно в Израел и от еврейски общности по света. Етиопската писменост (гъе'ез), е древна писменост от Еритрея и Етиопия. Слогова писменост, където всеки знак представлява съгласна + гласна. Ползва се от Амхарски език, тигриня, гъе'ез (църковен език). За интелигентния човек, е важно да различава писменост от език. Много хора бъркат език с писменост. Например, турският език е тюркски, но днес се пише на латиница. До 1928 г. – на арабска писменост. Сръбският език може да се пише както на кирилица, така и на латиница. Няма начин да не е оттам култовият израз „шльокавица“ – писане на кирилица с латински знаци. Виетнамският език е тонален и с китайски произход, но днес се пише на латиница с диакритични знаци. Днес унифицирането чрез латиница се засилва в интернет. Имена на домейни, URL, чатове са преобладаващо на английски език. Самият интернет стартира в англо-саксонското езиково пространство. Въпреки това, националните и културни идентичности пазят и развиват своите писмености. Появи се юникод (Unicode) – компютърен стандарт, позволяващ представяне на всички писмености в дигиталния свят. Той е ключов за равноправното им присъствие.

Много поколения българи знаеха от учебниците, че Петър Берон е автор на първия български буквар. Но така ли е в действителност? Петър Берон е автор на първия светски български буквар, известен като „Рибен буквар“ (1824). Той е и първият учебник, отпечатан извън църковните рамки и насочен към модерното светско образование. Но не е първият буквар на български език въобще. Какво предшества „Рибния буквар“? Преди Петър Берон има църковни буквари, съставени от духовници, които са служили основно за ограмотяване в рамките на религиозното образование: „Буквар с различни поучения“ (1824 г.) на Хаджи Найден, издаден също в Брашов - почти по същото време, но с по-малък мащаб и влияние. През 18-ти век са използвани и гръцки буквари с български преводи, както и руски черковно-славянски азбуки в някои училища, особено при килийното обучение. В такъв случай става напълно резонен въпросът, защо „Рибният буквар“ на Петър Берон е смятан за първи? От една страна, той наистина е първият с изцяло светски характер – включва не само азбука и четене, но и природни науки, морал, практически знания. Написан е на новобългарски език – на достъпен език, различен от църковнославянския. Получава нечувана и невиждана по ония времена масовост и влияние. Бил широко разпространен и използван в новооткритите светски училища. Отличавал се е и с модерна педагогика. Структурата му следвала европейските образци. Следователно, не е абсолютно вярно, че Петър Берон е първият български автор на буквар. Но неговият „Рибен буквар“ (1824) е първият значим, светски, масово използван български учебник, поставил основите на новобългарското просветно движение. Ето защо остава в учебниците като „първия“. Той не е просто азбука, а един цялостен учебник, който съчетава ограмотяване, нравствено възпитание и природознание. Основните части на „Рибния буквар“ включват букварна част (азбука); молитви и нравствени поучения; басни; полезни знания от природата и науката; морални правила и примери за поведение; списък с пословици и мъдрости. В букварната част, азбуката, се разполагат буквите на кирилицата, представени с обяснения. Има упражнения за четене на срички и думи. Поставени са малки текстове за четене – поучителни и кратки. Публикувани са молитви и нравствени поучения - включва християнски молитви, но по-скоро като част от традицията, а не с църковна функция. Има и притчи, и басни с морал – най-често за труд, учение, честност. За първи път в българска книга се включват басни, главно преводи или преработки по Езоп и Лафонтен. Всяка басня завършва с поучение. Примери: „Лъвът и мишката“, „Лисицата и гроздето“. Полезни знания от природата и науката, например раздел с обяснения за животни, растения, география, астрономия; описание на китове, делфини, мравки, слонове. Тук се намира и рисунката на риба кит – откъдето идва и прозвището „Рибен буквар“. Букварът съдържа и морални правила и примери за поведение. Намерили са място уроци за възпитание, учтивост, трудолюбие. Дадени са примерни разговори между родители и деца, ученици и учители. Има и списък с пословици и мъдрости - кратки български пословици: „Капка по капка — вир става“; „Който се учи, той ще сполучи“. Рибният буквар е посрещнат възторжено, понеже използва народен език, вместо църковнославянски. Включва естествознание, морал, логика – цели да възпита „просветен човек“, не само грамотен. Подражава на модерните по онова време европейски буквари и енциклопедии за деца.

Доколкото в четивото, което ви предлагаме сега, се срещат понятия като „старославянско“, „славянобългарско“ и пр. изрази, поставящи знак за равенство или близост между българи и славяни, чувстваме свой дълг да внесем малко яснота по темата. След като агенти на родната“ Държавна сигурност, известна всем като филиал на съветското КГБ; по-късно – на руското ФСБ - откраднаха оригинала на Паисиевата история от Атон (какво друго могат да правят агентите на ДС, освен да правят мръсотии и зулуми на всеки километър?), взе да се поставя под съмнение дори самото название на Паисиевата книжица. Дали става дума за „История славЯноболгарская“, или иде реч за „История славноболгарская“. Българската етническа идентичност, се е появила на този свят преди много столетия, да не речем – хилядолетия. Думата „славянин“, се появява в обръщение в Европа в късното Средновековие и не като име на конкретен етнос, а като езикова група. Тя показва културно-историческа връзка между отделни народи, но не гарантира общ етнос и генетична прилика. Например, кубинците и аржентинците в момента говорят на един и същ официален език, но не са един и същ народ, нито са произлезли от общ такъв.

Кога и къде се ражда старобългарското книгопечатане? Десетилетия след като Гутенберг направил своето изобретение (1450), краковският печатар Швайполт Фиол отпечатал първите славянски книги с кирилски букви (1491). Две години по-късно (1493) в Цетине, Черна гора, се открива и първата балканска печатница с шрифтове на кирилица. Най-вероятно, техническите средства за нея, са пристигнали от Венеция. В началото на ХVІ век, подобна печатница работи и в Мунтения (Влашко, днешна Румъния). Пак през същото столетие румъно-българска печатница има и при църквата “Св. Николай” в Брашов. С кирилски букви се печата в Рим, във Виена, но може би най-важна за южните славяни е печатницата на Божидар и Винченцо Вукович във Венеция. Именно нея ще купи българинът Яков Крайков и през втората половина на същия този ХVІ век ще отпечата своите български книги. Запазени са сведения, че първите печатници на българска територия се създават в Самоков (1828) от Никола Карастоянов и в с. Ваташа (Тиквешко) (1838) от даскал Камче ( после я пренасят в Солун, когато там е архимандрит Теодосий от Дойран). За сравнение, първата турска печатница е основана в 1727. В Русчук в 1864 Митхад паша (управител на Дунавския вилает, велик везир) създава и първата държавна печатница, която освен “канцеларски потреби” за нуждите на турската администрация, печата официоза вестник “Дунав” (на турски и български език) и книги на български, турски и френски език. В нея имало достатъчно български букви (граждански и църковни), машините били модерни и в 1881 пренесли всичко в София за новосъздадената Държавна печатница на Княжество България. Изключително ценни, са съхранените екземпляри, отпечатани в Цетине и Търговище (Румъния). Това са два кирилски инкунабула - Осмогласник (Цетине, 1494) и Псалтир с последование (Цетине, 1495), както и първите книги на среднобългарски език, издадени в Търговище от монах Макарий – Служебник (1508), Октоих (1510) и Четвероевангелие (1512), в чиято основа лежат образци от Търновската книжовна школа. Специално внимание заслужават венецианските издания от XVI в., т. нар. български венециански книги, издадени от Яков Крайков. Първият български документирано установен редактор, първият наш шрифтолеец, художник-оформител, илюстратор и гравьор, е Яков Крайков. “Аз, грешният Яков, съм роден и имам отечество в подножието на голямата планина Осогово, близо до Коласийския град . И започнах да печатам тази малка книжка… на комуто, каквото потрябва и поиска от тези книги, всички те са на мястото, наречено Скопия, у Кара Трифон...”. Книгите му са с двуцветен печат. Изработва ги с изключителен вкус и майсторство. Днес те са ценни паметници на ранното българско книгопечатно изкуство. През 1566 отпечатва първата – Часословец. Екземпляр от нея се съхранява в НБКМ. Тя съдържа апокрифни текстове, псалми, тропари, кондаци, слова за Кирил Философ, Иван Рилски. Три години по-късно в съдружие със сръбския издател Йеролим Згурович издава Псалтир, а на следващата, пак с него, и Молитвеник (Требник). И макар че е техен автор, той демонстрира и страстта си на редактор: сваля стари думи, прави нововъведения в езика. За първи път в книгите на кирилица именно Яков Крайков започва да пренася думите на срички от един ред на друг, въвежда еднаква разредка между думите, а точката и запетаята придобиват собствено граматично значение. През 1572 излиза и четвъртата, последна творба на Яков Крайков - Различни потреби. От нея до нас са стигнали най-малко екземпляри. Току-що появила се, печатната книга твърде бързо измества ръкописната. През ХVІІ век книгопечатането на български се увеличава. От Русия по българските земи навлизат и първите съчинения със светско съдържание. Полека-лека среднобългарската традиция от времето на патриарх Евтимий (ХІV в.) постепенно угасва. В 1651 никополският епископ Филип Станиславов издава в Рим Абагар – молитвеник във формата на свитък. Това е първата печатна книга на говорим български език. Книгата е отпечатана с кирилски шрифт на бъллгарски, но се усеща и силното влияние на черковнославянски и сърбохърватски езици. В краткото предисловие, съставителят й се самоопределя като “Епископ на Велика България” и заявява, че дарява творбата си на “своя български народ”. От нея до нас са стигнали шест екземпляра. Има и няколко илюстрации. Съдържа апокрифни молитви и разкази с религиозен характер в разрез с католическите догми. Това принуждава римското издателство да не се обяви никъде по нейните страници. Заглавието, с което е известна, идва от включеното в нея послание на цар Абагар до Исус (Цар Абгар (Авгар, Абгар) - арменски владетел ( 4 г. пр. Хр.- 7 г. сл. Хр. и 13 -50 г.); според християнската легенда се разболява от тежка болест и пише писмо до Исус с молба да го изцери. Исус отпечатва лика си на кърпа, в която завива писмото и му го връща. Като видял лика му, цар Абгар се излекувал. От тази легенда по-късно се развива иконописта. От тук идва и вярата в чудотворната сила на иконите).

В нашата импровизирана „Алея на славата“ трябва да сложим на пиедестал Яков Крайков. За съжаление, неговото име говори малко или нищо на поколения българи. Нека опитаме да променим това. Яков Крайков е първият български печатар, гравьор и книжовник, за когото са запазени автентични сведения. Всестранно надарена личност, Яков Крайков е изключително явление в българската културна история. Той е първият български издател, илюстратор, гравьор, шрифтолеяр на печатни произведения, книжовник и художник-оформител. Чрез него българската книга и азбука влизат в европейската култура. В „града на книгите“ Венеция, столица на европейското книгоиздаване от епохата на Ренесанса, Крайков издава 4 книги на кирилица за краткия период от 6 години. Биографичните данни за неговата личност, са оскъдни и са плод единствено на предисловията и послесловията на собствените му издания. До момента не са открити други архивни документи, свидетелстващи факти за неговата личност и дело. В периода 1566–1572, във Венеция, той публикува 4 книги, в изходните данни на които присъства името Яков: Часословец от 1566 г. ; Псалтир с последования от 1569 ; Молитвеник от 1570 г. и сборникът “Различни потреби” от 1571–1572 г. Книгите му с двуцветен печат, изготвени с изключителен вкус и майсторство, представляват ценни паметници на ранното българско книгопечатно изкуство. Затова те справедливо се сочат за най-съвършени и художествени сред всички съвременни църковно-славянски издания. Недатирани точно, но вероятно около 1570 г., и без данни за майстора печатар, остават Служебник и Октоих, които по всяка вероятност са негово дело. Единствено в Часословец, в модела на самоидентификация е посочено, че е родом от мястото Камена река в подножието на Осоговската планина, близо до Коласия (Кюстендил), докато в останалите три книги печатарят казва, че е от София. Патронимът Крайков син, е засвидетелстван само в Псалтир с последования. Часословец е първата изява на печатаря, затова съдържа най-много данни за него. Става ясно, че Яков се е занимавал от много време с книжовна дейност и е имал опит, преди да се заеме с книгопечатане във Венеция; че е наследник на стар свещенически род; че във Венеция е намерил „старите калъпи“ на Винченцо Вукович и е решил да „сътвори нови кипари“, т.е. нов шрифт. Действително, през 1566 г. печатницата на Вуковичите вече не работи, а последната книга, излязла с нейния издателски герб, е Постният триод от 1561 г. Следователно, още с пристигането си във Венеция, Яков възобновява дейността на най-голямата печатница за българи и сърби. Той в началото не е неин собственик. Да си собственик на печатница – революционна в технологично отношение по ония години структура – говори за определен доста висок материален статут, въпреки, че Яков очевидно е подпомогнат от свещеническото си родословие. От послесловите към Псалтир с последования и Молитвеник става ясно, че на определен етап от пребиваването си във Венеция, Яков си сътрудничи с Йероним Загурович (Gerolimo Zagura) – богат търговец, наследник на венецианско-далматински знатен род от Котор. В тези издания Яков се проявява като водещият майстор печатар на новия собственик на кирилска типография във Венеция. Печатницата на Загурович ползва редица рекламни похвати, за да се легитимира като търговско начинание и да се намеси на същите пазари, които до момента еднолично се владеят от фамилия Вуковичи. В историята на палеотипията тази печатница остава с декларираната пряка приемственост спрямо черногорската печатница на Гюрг Църноевич, но повечето изследователи окачествяват това като рекламен похват. В тези неизяснени напълно условия на работа, статутът на Яков се определя различно: от „главен управител” според М. Дринов, през „съиздател” до „пълен и неоспорим господар”, както смята П. Атанасов, но очевидно Яков има решаваща роля в отпечатването на изданията от 1569 и 1570 г., след като си позволява на три места в следовния Псалтир да постави своя монограм там, където в предходните издания стои този на Божидар Вукович. Търговията с книги е била важна цел на българския печатар. Това проличава от уникалното по характера си сведение в Псалтир с последования, че печатната му продукция се намира на склад у Кара Трифун в Скопие. Трябва изрично да се отбележи, че търговско-издателската политика на Вуковичите не се документира от самите печатни книги, а от запазените венециански архиви. Единствено Яков Крайков оставя сведение за разпространението на своите издания в самата книга – първа проява на търговска реклама. На печатаря е била позната легендата, която смесва Коласия в Македония, т.е. старото име на Кюстендил, с малоазийския фригийски град Колоса, Хоня, поради общия култ към водата и пазителя на агиазмата св. архангел Михаил. Освен това Часословец и “Различни потреби”, предлагат ярки доказателства за оригиналния компилаторски подход на издателя. В Часословец се борави избирателно с предходния печатен материал от печатницата на Вуковичите, съкращават се статии от молитвословите и се прави различна организация на текстовете. Ако в изданията на Вуковичите от 1527, 1536 и 1547 г. службите от Часослова са изтеглени към началото на книгите, а за композиционна връзка с апокрифите служат житията на св. Петка и на св. Георги Кападокийски, Яков обособява Часослова в средата, след Месецослов, апокрифите и издателските бележки. В неговия Часословец от 1566 г. се публикуват Епистолията на цар Авгар до Иисус Христос, Отговорът на Спасителя, изпратени по Ананий бързоходец, и Чудото за светия убрус. Към тях са прикрепени два кратки апокрифни текста, 72 имена на Господ и 72 имена на Богородица, които Яков издава за втори път в “Различни потреби”. В “Различни потреби” литургическият материал също е разположен в средата, рамкиран от паралитургически четива с разнообразно съдържание: Месецослов с изключително интересни “народни” памети, между които дори празникът Видов ден (15 юни), отделни отбелязвания на западни светци, като патрона на Венеция св. Роко (23 август); Сказание за намиращите се във Венеция свети мощи; апокрифен цикъл, надписван с името на св. Григорий Чудотворец, между който въпросо-ответен текст; кратки наративи за св. Йоан Кръстител, св. Лука и др. В най-обемния апокриф за Успение на св. Богородица за пръв път се отпечатва фрагмент от преданието за посещението на св. Богородица на Атон в неизвестна редакция, различна от славянския превод на свещеноинок Гавриил от Карейската килия на Атон, осъществен в началото на XVI в. въз основа на светогорските патрии. Досега не е открит ръкописен прототип за подобен състав, което превръща “Различни потреби” в най-оригиналната “книга за пътници”, отпечатвана на кирилица във Венеция през XVI в. В книгите на Яков Крайков има отделни примери за български културен етногенезис. Така например св. Константин-Кирил Философ е наречен „учител словенски сиреч български“ в Пасхалната таблица от Часословец, л. 122б, и само „учител български“ в Месецослова на “Различни потреби” под датата на култово почитане 14 февруари. В същата книга Яков оставя интересно сведение за българския цар Петър (927–969). Съществени разлики между Часословец и “Различни потреби” се наблюдават в гравюрния репертоар. Часословец е една от най-богатите на гравюри кирилски печатни книги от Венеция с общо 31 гравюри. Някои от тях се смятат за дело на самия Яков, а не за препечатки от предишни славянски палеотипи или от образците на венецианско-критските печатни ателиета. През 1566 година Яков отпечатва там първата си книга „Часослов“ – двуцветна с 286 листа и с 31 гравюри, характерни за венецианското книгоиздаване, които чудесно се съчетават с кирилския шрифт, изработен от него. Подвързията й е от дърво и кожа, а богатото й художествено оформление е впечатляващо – гравюри на дърво с ликове на православни светци и евангелски сцени, заставки, винетки, орнаменти, плетеници. Книгата съдържа апокрифни текстове, псалтири, тропари, кондаци, като към тях авторът е прибавя и слова за Константин-Кирил Философ, Иван Рилски, Иларион Мъгленски и други български светци. Предназначена е както за всекидневно пособие на свещениците, така и за ограмотяването на любознателните хора от народа. Малка по формат и удобна за носене, „Часослов“ е била от типа „книги за пътници“, казват от Пловдивската народна библиотека „Иван Вазов“, в която се съхраняват два непълни екземпляра на книгата. Според специалистите Крайков е искал да удовлетвори и нуждите на обикновения човек за знания и просвещение. Богатият илюстративен материал в „Часослов“ служи за образец на славянските зографи и печатари. Има сведения, че една голяма част от илюстрациите са дело на Крайков.

През 1569 г. Яков Крайков, в съдружие със сръбския издател Йеролим Згурович, опечатва „Псалтир с последования” - с 274 листа. Следващата година издава голяма книга – „Молитвеник“ с 281 листа, а през 1572 г. – сборника „Различни потреби“. Въпреки че тези издания са свързани предимно с нуждите на богослужението, на много места в тях Крайков дава израз на българското си съзнание. Поместени са текстове, посветени на българските и славянските светци. Отбелязана е паметта на „Св. Кирило философа и учителя болгарского“. Според изследователите му Крайков усеща, че православната религия може да се превърне в оръжие срещу османския поробител. През целия XVII век много от неговите издания са постоянен образец за копиране и подражание от лвовските и киевско–печорските типорафи. В “Различни потреби” има само една начална гравюра на св. Симеон Стълпник, с която се открива Месецословът. Докато останалите издания на печатаря са запазени с повече екземпляри, “Различни потреби” е една от най-големите библиографски рядкости не само сред останалите издания на Яков Крайков, но и на фона на цялостната продукция на венецианското книгопечатане с кирилски шрифт от XVI в. за южните славяни. На библиографиите от XIX в. тя е позната само по един непълен екземпляр, притежание на Руската национална библиотека в Санкт Петербург (сбирка на А. И. Кастерин). Яков Крайков е „трудолюбив и усърден книжовник от епохата на робството” (Динеков 1939: 41), пренесъл западнобългарските книжовни традиции извън родината си. С известна предпазливост може да се предположи, че неговата книжовна подготовка има пряко отношение към Софийската книжовна школа от XVI в., към която П. Динеков го причислява. Съществуват хипотези за връзката на Яков с други книжовни средища, като Осоговския манастир „Св. Йоаким Осоговски” или манастира „Успение Богородично” в Грачаница (днес в Косово), които засега не са намерили пряко потвърждение. На Яков Крайков е посветен художественият роман „Печатарят“ на Силвия Томова, издаден през 2015 г. За житието на Яков Крайков се знае малко, поради неговата прекалената скромност. Може да се каже дори, че е бил доста потаен по отношение на себе си. Някои изследователи стигат до извода, че е роден близо до град Колосия (днешен Кюстендил), в подножието на Осоговската планина, край Каменна река (Каменица). Това записва той в края на първата си книга „Часослов“ („Часословец“), издадена и отпечатана от самия него във Венеция. Годината на раждането му обаче е неизвестна. Предполага се, че е дошъл на бял свят между 1520 и 1530 г. Потомък е на свещенически род от древни времена и получава първоначалното си образование у дома си. По-късно учи и работи като преписвач в Осоговския манастир, който от далечни времена е бил българско книжовно средище. Ползотворен за творческото му израстване е престоят му в Софийската книжовна школа, където задълбочава познанията си по старобългарска литература, чете и гръцки книги. Школуван в книжовното дело, Яков се посвещава на Гутенберговото книгопечатане, като през 1539 г. работи като печатар, редактор и словослагател в отворената в манастира Грачаница печатница. Натрупал знания и опит, той тръгва за Венеция, защото тя е известна като втора Византия в книгопечатеното, а и там има славянска печатница. Предполага се, че той пристига в „града на книгите“, когато големият черногорски издател и политически деец Божидар Вукович е починал и неговият син Винченцо се колебае дали да продължи дейността на баща си. Крайков започва работа в печатница, а според изследователи, през 1566 г. я купува и обновява. За онова време тя става не само най-голямата славянска печатница, но е и една от най-големите във Венеция. Сборникът „Различни потреби“, който съдържа и разкази, е най-рядката негова книга и един от уникалните кирилски палеотипи в света. Два оригинала има Библиотека „Амброзиана“ в Милано и един в Университетската библиотека на град Лайден. „На страниците на „Различни потреби“, Яков Крайков помества старобългарска апокрифна литература, което за времето е смела постъпка. Освен с ценността си като архивна единица, сборникът се отличава с непознато текстово съдържание, което не повтаря и не заимства от нито една от известните предходни първопечатни книги“, казва проф. Марияна Цибранска-Костова, изследвала делото му. Яков Крайков е познавал много добре апокрифната литература, тъй като родният му край е голямо богомилско средище. Именно от тукашните манастири „тайната богомилска книга“ е тръгнала към Италия и тук, в каменишките манастири, се е родила една от най-известните богомилски апокрифни книги „Видение Исаево“ в българския си вариант, пише Петър Атанасов в книгата си „Яков Крайков“. „Измисленият и излят от него кирилски шрифт е в основата на следващите книги, които се печатат не само във Византия, но и във Влашко и в Сърбия. Така че той стои в основата на нашата съвременна печатна кирилица“, казва Галя Йотова, фотограф и инициатор на „За буквите между Пловдив и Матера“. „Покрай проекта открих, че кирилицата е изключително красива. Тези букви могат да седят наистина като бижу. За съвременния слух може би ще бъде странно да наречем Яков Крайков бижутер, но в XVI в ., времето, в което той е творил, това не е необичайно. Почти всички големи художници от Ренесанса – скулптори и архитекти, са започнали като занаятчии, като златари. Този тънък усет за красота на линията се усеща в неговия шрифт“, допълва тя. Крайков прави и редица корекции на среднобългарския език, като редактира старите думи и извършва нововъведения, съобразно говоримия новобългарски език. Освен това премахва и съкращения на думи. Той пръв в славянските книги пренася думите на срички, въвеждайки еднаквата разредка между думите, като точката и запетаята имат граматично значение.

Когато говорим за началото на българския периодичен печат, повечето от нас, които имат минимални макар познания по темата, се сещат за вестник „Български орел“ на Иван Богоров. Вестникът му се появява през 1846 г. в Лайпциг и е първият български вестник. Защо орел, а не лъв, ще запита с право любознателният читател? Ще издирим и ще публикуваме отговора. Едва през 1876 г. в Браила, неизвестен издател издава в няколко броя вестник „Български лъв“. Няма запазени екземпляри, а сведения за него се намират във в. “Стара планина” (бр. 33, 4. 12. 1876 г.). Но, да се върнем на годината 1846. Няколко години преди Иван Богоров и неговия „Български орел“, друг един родолюбец - Константин Фотинов – оставя името си в българската история и става коронованият основател на българския периодичен печат, отпечатвайки през 1842 г. първия брой на списанието „Любословие“. Съществуват най-различни теории как са създадени съвременните нации. Според популярния възглед, за да се появи която и да е модерна нация – на първо време са необходими вестници и други печатни издания, които да сплотят дадена група хора около обща идея. Впоследствие същата тази група, се превръща в неразривна общност. Ако приемем тази логика, модерната българска нация се формира след Паисий, който пръв назовава пречката – „поради що се срамиш да се наречеш болгарин?“. След отказа от срама „да се наречеш българин“ идват призивите за гордост от българския произход. И тези призиви са разпространявани за първи път от българските печатни издания, чиято роля тогава е да сплотяват народа. Става ясно колко са важни първите печатни издания за патриотичното чувство на възрожденския българин. Големият просветител Константин Фотинов, е личността, която полага основите на народното ограмотяване с помощта на средства за масова информация. Константин Фотинов е роден в Самоков някъде между 1790 – 1800 г. Ранната му биография е изпъстрена с много неизвестности. Фотинов произхожда от търговски род. Отгледан е от баба си Фота, от чието име идва и фамилията му Фотинов. Тя е монахиня и държи внукът й да получи килийно образование, вместо да бъде даден да чиракува някъде занаят. След като завършва Самоковската килия, Константин учи в гръцко училище в Пловдив, после и в гимназия в Гърция (в Атина или Кидония). След 1825 г. за кратко работи като търговец, но през 1828 г. отваря частно училище и се отдава изцяло на просветителска дейност. Константин Фотинов е първият български учител, който въвежда в практиката си революционната за времето взаимоучителна метода. По същата метода или днес – метод - функционира и Априловската гимназия (1835 г.), първото светско училище в България. Но Фотинов обучава учениците си в Смирна по този начин цели седем години по-рано. В училището си, Фотинов преподава „правописание славяноболгарско“ и черковно пеене. В писмо до свой приятел, споделя за учителстването си: „Имал съм попеченията и упражнявал съм се непрестанно по сила и по възможности мои за просвещението на нашия беден народ български.“ Покрай работата си като учител, Константин Фотинов се заема с усилна книжовна дейност. Той съставя български и гръцки разговорници, „Общо земелеописание“ (География), „Душесловие за поучение на децата“ (1852 г.) и др. „Общо земелеописание“ (1843 г.) на Фотинов съдържа интересни факти за български градове и села. Той обръща внимание на Сливен и прочутата му фабрика: „Достопаметен стана този град заради рукоделницата сукнена“, която става със съдействието на „преизкусния Г. Атанасию“ и „благоразумний и остроумний господин Добри Желязков“. Велико Търново е наречен „първенствующ град на Старословенското владичество, значителен за многовидни древности“. София пък е „първенствующият град на старобългарската власт“. А Габрово и Котел са „значителни между големите села, и двете колкото са за учението похвални, толкова повече и за търговията славни и достойноподражателни“. Но делото, с което Фотинов остава завинаги в историята, е списването и редактирането на първото българско списание – „Любословие“ (1842 г.). Ключово значение за неговото издаване има обстоятелството, че през 1840 г. Британското библейско общество снабдява смирненската печатница на А. Дамиан със славянски букви. Списанието излиза първоначално с пробен лист. В него Фотинов се обръща към читателите си: „Другите списания издават се веднъж и отведнъж може да му земе човек сладостта, а това („Любословие“) се подновява на секий месец и има различни нови и многообразни повести и разуми, които можат да наслаждават человека и да го подновуват на всегдашно любопитствование…“ Тъй като не намира необходимото финансиране, след пробния лист от 1842 г. първият брой на списание „Любословие“ излиза чак през април 1844 г. Единствен спонсор става цариградският търговец (родом от Шумен) хаджи Рали Мавриди. Статиите, които изпълват страниците на изданието, основно са с нравствено-религиозно съдържание, от педагогически и просветен характер или из областта на историята, географията и земеделието. Фотинов заимства материали от гръцкия периодичен печат. Основни сътрудници със свои авторски материали са възрожденците Гавраил Кръстевич и Васил Априлов. Името на списанието, е буквален превод от гръцкото „Филология“ като „Любословие“. Това предполага в него да се разискват и проблемите на българския език. По онова време те са особено актуални. Главният редактор Константин Фотинов стои на много консервативни позиции, относно решаването на въпроса какъв да бъде книжовният ни език. Според него трябва да се официализира така нареченото благоречие : българските книжовници да се придържат о благоречието – славянобългарският (черковнославянския) език, а не към просторечието (простонародния говор). Той дори смята, че не е необходимо да има няколко славянски езика, а „всички славяни да си служат с черковнославянския език и да се придържат в една обща славянска граматика.“ В крайна сметка гледището на Фотинов не намира никаква подкрепа сред мнозинството книжовници. Списание „Любословие“ излиза до 1846 г., когато през април хаджи Рали Мавриди пише на Фотинов: „Дотегна ми вече тоя товар. Аз ли само се намерих да настоявам за просвещението на народа? Празна работа…“ Възрожденецът Константин Фотинов ще остане в историята и паметта на поколенията, като основател на българския периодичен печат, като голям просветител и педагог, като сподвижник за преобразования в българските училища и пръв защитник на женското образование у нас.

На 20 април 1846 година в Лайпциг, излиза първият брой на първия български вестник „Български орел“, издаван от Иван Богоров. Общо се публикуват само три броя — на 20 април и 20 септември 1846 и на 1 януари 1847 г., с тираж около 500 екземпляра. Изданието е замислено като двуседмичен вестник, макар че излизат общо три броя с различни подписи. Мисията на вестника е, просвета и национална идентичност. Богоров пише в програмната си статия „Свикване“, че България трябва да „продумне в царствата на народите“ и да изгради своя език и вяра като равноправна част от Европа. Извън историческото значение на това събитие за българския народ и история, нека се зачекнем по един – за някои, маловажен, за други, важен въпрос - съществуват ли свидетелства, защо "орел", а не - "лъв"? Знаем, че в българската хералдическа традиция няма орли, а има лъвове. Това е въпрос, който засяга не само историята на българската журналистика, но и националната символика в периода на Възраждането. До момента не са открити категорични свидетелства защо именно "орел", а не "лъв", е избрал Иван Богоров за заглавие на първия български вестник „Български орел“, издаден в Лайпциг през 1846 г. Но има няколко вероятни и логично обосновани спекулации, които се приемат от повечето изследователи. Възможно е, Богоров да е бил под влиянието на европейски и особено германски модели. Иван Богоров следва в Лайпциг (в Германия), където по онова време орелът е често срещан хералдически символ. В Свещената Римска империя и по-късно в Германския съюз, черният двуглав орел е символ на власт и държавност. Самото немско заглавие на вестника е "Der bulgarische Adler", което подсказва адаптация към немския модел на заглавия на вестници и символика. Богоров, в стремежа си да представи България като модерна и равноправна на европейските народи, вероятно избира „орел“, за да звучи внушително и авторитетно за европейската публика. По това време лъвът вече се използва в символиката на революционното движение и на опозицията срещу османската власт. Лъвът има ярко патриотично и често революционно значение – символ на борбата за освобождение. Използването му от Богоров в официално регистрирано издание в Германия би могло да създаде политическо напрежение или да се тълкува като подстрекателско. Орелът е универсален символ на възвисяване, прозорливост и свобода, но не носи такава силна политическа окраска, каквато носи лъвът за българите тогава. Това прави избора му по-безопасен и приемлив за чужда публика и власти. Символиката на орела е възвишеност и знание. В много култури орелът е символ на свобода, далновидност, духовно възвисяване. Тези идеи кореспондират с просветителската мисия на вестника – да „възвиси духа“ на българите, да ги информира и образова. Богоров вероятно е търсил метафоричен образ на знанието и националното пробуждане. До момента няма запазени писмени обяснения от Иван Богоров относно избора на името на вестника. Той не коментира пряко символиката на „орела“ в самия вестник. Това оставя място за интерпретации, но не и за категорично заключение. Така че, най-вероятните причини за избора на „орел“ вместо „лъв“ от Иван Богоров са влиянието на немската символика и културен контекст, желанието за политическа неутралност и орелът като универсален символ на свобода и просвещение. Макар да е наричан тогава списание, както името му „Български орел“, така и неговата програма, но също и външен вид, и формат говорят за това, че е вестник. Езикът на вестника е близък до говоримия през Възраждането народен език. Излизат само три броя с различни заглавия и тираж 500. Първият е със заглавието "Български орел" – Известник граждански, търговски и книжовен, служи за свикване". Издаван далеч от българската общност, той е предназначен не за читатели, а за слушатели. Направен е по всички образци на модерните тогава програми. Уводната му статия е наречена "Свикване", като финалът й агитира хората да станат абонати на вестника. На всеки бъдещ абонат е подарен първия брой на "Български орел". Обръщението, с което започва е "Здравейте, милички…" Вторият брой излиза под заглавието "Български народен известник". Третият брой (на 1 януари 1847 г.) е озаглавен отново "Българският орел" – Известник граждански, търговски и книжовен". Съдържа новини, календар на Европа. Разглежда различни владетели. Дава актуална и амбициозна информация за времето си. След като спира този вестник, Иван Богоров след две години започва издаването на "Цариградски вестник", който става най-дълго издаваният през Възраждането – цели 13 години. Иван Андреев Богоров (или Богоев) е виден български енциклопедист, създател на освен на първия български вестник, но и почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН, 1884). Той е един от най-убедените български пуристи и се бори десетки години срещу навлизането в езика на чуждици, най-вече срещу гърцизмите, както и срещу вливането на множество русизми в оформящия се български книжовен език. По образование е медик, но се занимава и с промишленост, икономика, стопански въпроси, транспорт, география, журналистика и езикознание. Богоров е роден през 1820 година в Карлово във видно местно семейство. Баща му е Андрея Хадживасилев, а майка му Дона е сестра на търговеца Иван Гешов, който се премества в Пловдив и поставя началото на рода Гешови. Богоров учи в родния си град, във Велика народна школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години (1840 – 43) учи в Ришельовския лицей в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. Следва химия в Лайпциг (1845 – 47), завършва медицина в Париж (1855 – 58). Живее в Цариград, Пловдив, Букурещ и др. Учителства в Стара Загора (1844) и Шумен (1852 – 53). През 1867 участва в Славянския конгрес в Москва. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович „Стематография“.

Българската история отрежда на Иван Богоров мястото на основоположник в множество обществени сфери. Той създава първите български вестници, първата сбирка от народни умотворения, първата обширна  “География на България”, първия сборник с български фолклор. Автор е и на първата граматика на говорим народен език, първия издаден художествен пътепис у нас, „Няколко дена разходка по българските места“. Негова е честта, първи да направи превод на романа „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо и първия френско-български и българо-френски речник. Живее в постоянно движение из българските земи, както и  в Турция, Русия, Румъния, Германия, Франция. Освен това, където и да е бил, винаги е развивал дейност в полза на българските си корени. Докато учи химия в Лайпциг в периода 1845-1847 година, издава първия български вестник „Български орел“. В началния брой пише: „Всичките народи около нас си издигнаха главите и виждат по светът що става и какво трябва да правят… Не требва ли да продумами поне една дума в царствата на народите?… И ний българете трябва да започнем да са усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи!”. През 1848 година Богоров създава друг вестник – „Цариградски вестник“ и е негов главен редактор в продължение на 2 години. Той го създава със собствени средства и усилия и със своя машина. Идеята на Богоров за този вестник е била, да го направи „насъщен“ за много българи. След като напуска изданието през 1850 година, вестникът продължава да съществува самостоятелно още десет години. Неговата авантюристична личност го отвежда в Париж през 1858 година, където завършва медицина. По това време вече е 40-годишен. Той е създателят и на първото българско икономическо списание „Журнал за наука, занаят и търговия“, издавано в Пловдив през 1862 година. В него Иван Богоров очертава доста подробно своя, преди всичко, пионерски възглед за индустриализирането на занаятите в България. В списанието си проличава неговото предпочитание за по–отворена търговия и икономика: „Всякой  има полза от благоденствието на всичкити… Един търговец може да продаде там най много стока, дето е заобиколен от хора, които произвеждат много… Един человек, който желае да добива, трябва да направи всичките окол него да добиват… Защото никой не може да добие ничто, не може да спечели ничто, ако е заобиколен от такива, които нямат ничто.” Най-запомнящото се, в личността на Иван Богоров, е инициативността и непримиримостта му да запази българския език в най–чистата му форма, стигаща дори до пуризъм. Това желание довежда до комични ситуации. Такива са предложенията му за български варианти за кибрит – „драсни-пални клечица“, за поща – „сновалка“, за билярд – „тикнеж-чукнеж“, за история – „бивалици“. Въпреки забавните примери, трябва да се отбележат и думи, които съвременния българин ползва без да осъзнава, че са негово дело – пратеник, бележка, чакалня, дейност, обноски, бележка и още много др. Иван Богоров е вестникар, учител, търговец, индустриалец, градски и военен лекар в руските войски. През над седемдесетгодишния си живот, Богоров е написал тридесет и пет книги, печатани в 5 европейски столици. Издател на 8 вестника и списания, имащ една-единствена цел – неговата дейност да даде основата на възродената, съвременна и модерна българска нация. Много от мимолетните му начинания стават стъпала в тази насока. След смъртта му през 1892 година, общественици и учени си спомнят за него като за човека, без когото българската култура би се развила  не само със закъснение, но и със затруднение.

Иван Богоров е сред от най-убедените български пуристи. Той десетки години се бори срещу навлизането в езика на чуждици. Най-вече се дразни срещу гърцизмите, както и срещу вливането на множество русизми в оформящия се български книжовен език. Очевидно, давайки си сметка, че през езика се прокарва чуждото политическо и друго влияние, което в ония времена е било насочено към асимилация, претопяване на българите. Не случайно Паисий ще възкликне в своята книжица: „О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин?“ Богоров пуска в книжовна употреба редица народни думи и се опитва да въведе много нови думи, с които да замени чуждите. Често пуризмът на Богоров се свързва подигравателно с израза „драсни-пални-клечица“ за „кибрит“. Макар, тоя израз да има много бащи. Някои приписват авторството му на академик Александър Теодоров-Балан, други – на поета Кирил Христов. Хубава тема да се направи задълбочен документален филм, ако историята не се е произнесла окончателно. Самият Богоров изброява няколко народни думи за „кибрит“: паличе, палерка и други, а сам той предлага огниво. В „Наковалня“ изразът „клечица драсни-пални“ е представен от Богоров като израз вместо израза „клечица кибрит“. Във Великотърновския исторически музей, раздел „Нова и най-нова история“ в залата посветена на войните сред вещите на войници, може да бъде видяна кутийка кибрит с надпис" Български пали-дръвца" което показва, че макар и за кратко замяната е имала частичен успех. Богоров е първият български книжовник, който навсякъде поддържа писане на думите според народния им изговор, вместо с църковнославянския или руския: български, тъкмо, мъка, лък, кръв, бъден, ред вместо болгарский, токмо, мука, лук, кров, будущий, ряд. Д-р Иван Богоров се нарежда сред най-личните градители на новобългарския книжовен език, сътворявайки голям брой нови думи на основата на вече съществуващи в народния език думи и начини на словообразуване. Приносът му към българския език не остава незабелязан и е оценен от други бележити книжовни дейци. В 1919 година Иван Вазов казва: „Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват – те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега – турям и себе си в това число – грешим против чистотата на езика.“ Много от въведените от Богоров думи (предимство, приемлив и други), поради незнание и подценяване, често се приписват на по-късни български книжовници (най-вече на Александър Теодоров-Балан). Много интересни мисли на Богоров, са запазени за българския език и за руското влияние. „Русите са крият под булото на Славяни да разпростират Руският език, между сичките славянски народи уж с име панславизъм, а по-добре с име панрусизъм... А най-злото е, че тии ако и да не налитат толкова на нас, ний сами, без да са усетим, слугуваме на панруската им мисъл, и са затичаме да правим писмовният наш език Руско-Български, та им ставаме слепи подлизурки без да щем.“ Най-лесно можем да отредим един общ език говорни и писмовни, като избегнем докрай Руският, защото тук разликата стои в думите; с речи булка, спор, сад, един Русец разумява: хляб, препирня, градина, когато един Българин разбира невяста, умножаване [изобилие], ново лозе... От себе си ще добавим, че борбата на литератори, учители и общество срещу чуждиците в езика продължава и до днес. Дали това е прогресивен или реакционен процес, не винаги е еднозначен отговор. В случай, че имаме собствена дума срещу чуждиците, нормално и естествено е да ползваме нея. „Всекидневно“ срещу „ежедневно“ (русизъм). Но често се изпада в глупави, вредни и безумни крайности. По време на соца, по някаква причина, измислена в нискочелите глави на комунистическата номенклатура, беше забранена думата „дънки“. И преводачът на прекрасното произведение на Стайнбек „Пътешествия с Чарли“, талантливият Кръстан Дянков, постоянно използваше тромавото и доста глупаво „сини дочени панталони“, вместо „дънки“. А Стайнбек често ползваше тая дума, което идваше на читателя в повече да чете, че повечето американци са облечени като клошари. Някои от измислените от Богоров думи днес звучат наистина куриозно – например редилник вместо думата от руски произход правилник; беляз вместо герб, бивалица – история; гостилня – хотел; прочетник за читател; прилич – за образец, модел; плув – вместо кораб; мини-брод – за днешната дума паспорт; вършатен – вместо действителен. Още съвременниците на Богоров са иронизирали неговите предложения като самосвет – фотография; притурко – за прилагателно; презръчница – за заведение; книжатник – за секретар; ставник – вместо елемент. Но и до ден днешен, ние ползваме въведените в обръщение от Богоров думи –предимство, обноски, кланица, разноски , чакалня, вестник, подплата, часовник, пратеник, забележка, деен, дейност, съдейност, съдник, отговорник . В езика ни, д-р Богоров е възстановил ценни народни думи като молба, загуба, печалба, почит, челяд, слог, пряпорец. Ако ползваме плътно словотворчеството на Иван Богоров, могат да се получат изречения като: „В нашата училня има самосебно книговище, което ще рече – нашето училище има самостоятелна библиотека.“ Или Редилникът в тази гостилня е прилич на тъкмост,“ което ще рече – Правилникът в този хотел е образец на точност.“ Но само благодарение на д-р Богоров можем да кажем – добрите обноски са предимство; прочети си вестника в чакалнята; ти си деен отговорник, а не съдник и се стремиш да правиш по-малко разноски.“ Съратник и последовател на д-р Иван Богоров е и академик Тодор Балан. Не случайно изследователи и до днес бъркат авторството на някои думи, приписвайки го ту на единия, ту – на другия. Техните усилия стигат до пуризъм; краен стремеж за чистота на езика. Тази особеност е имал предвид “слънчевото дете на българската поезия” Христо Смирненски, когато пише своето приятелско иронично стихотворение “Баланиани”: „Гърбосложен на кревата, аз жадувам твоя стан и в унесница благата, от мечти съм пак пиян. Себеспомням скъпи срещи на Борисов дървосад, ръкостисници горещи, отлетели безвъзврат. Пеперудени одежди себеспомням си с тъга; ластовичокрилни вежди пак тревожат ме сега. Себеспомням лунни нощи, себеспомням всеки ден. Устодопреници още нощем мир не дават мен. Сърцесладките минути кат зърна на нижел скъп, сетне ядовете люти, сетне душетровна скръб… Гърбосложен на кревата, аз жадувам твоя стан и в унесница благата стих въртя ь la Balan.

В отпечатаната през 1857 г. поема “Горски пътник”, Г. С. Раковски пише: “Време иде, време бежи, векове са крилати! Полза има кой може с разум да ся захвати”. Като се има предвид програмният характер на тази поема, то в нея се налага представата за динамичното “бягащо” време на модерния свят – свят на състезание на идеи, народи, технологии, производства и т.н. Катализатор на тази динамика, решаващ фактор, предизвикал модернизацията на българското общество, е появилият се в навечерието на Кримската война периодичен печат. Периодичният печат носи на българите усещането, че стават част от голямото семейство на народите и излизат от своята регионална откъснатост. Изгражда се чувство за общност на етноса – точно периодичният печат първи определя демографските граници на българите, изписвайки по страниците на вестниците числото от 7 милиона българи. Чувството за общност на територията, също е дело на вестниците – с наличието на заглавия като “Македония”, “България”, “Отечество”. От началните си стъпки, българската периодика демонстрира двата възможни пътя на развитие – първият вестник се печата в Лайпциг от един емигрант, търсещ високото европейско образование. Две години след като с “Български орел” е поставил началото на линията на емигрантската периодика, Иван Богоров създава и вътрешната преса с първия брой на “Цариградски вестник”. Българската икономическа и културна предприемчивост, се изтегля извън границите на Османската империя. Оформят се български колонии в големи градове на Балканите, и в Русия. Това са предпоставки за “зони на свободното слово”, в които се появяват българските емигрантски вестници. Такива условия се създават в румънския град Браила. Там се появяват 20% от всички заглавия, описани в историята на българската журналистика през Възраждането.

Интересни са причините, поради които Пловдив става център на сериозна полиграфическа индустрия. В различно време тук се печатат книги, учебници, опаковки за цигари, етикети за консерви и напитки. Известна е стачката на полиграфическите работници в Пловдив, в началото на XX век. Как се случи така, точно Пловдив да съсредоточи толкова полиграфически мощности? Да си мислим, че това е плод на случайности, означава да лъжем сами себе си. Крушка си има опашка и така е винаги. Пловдив се утвърждава като значим център на полиграфическата индустрия поради съчетание от исторически, икономически, културни и географски фактори. Има историческа и културна основа, това струпване да се случи именно тук. Има солидна просветителска традиция. Още през Възраждането Пловдив е един от водещите културни и просветни центрове. Тук се развиват училища, читалища, културни дружества, вестници и списания, които имат нужда от печатна база. В Пловдив започват да се появяват печатници още в края на XIX век, особено след Освобождението. Те са необходими за нуждите на местната интелигенция, периодиката, училищното дело и църквата. Съществуват икономически и географски предимства. След като София става столица, Пловдив запазва значението си като търговски и занаятчийски център. Това създава условия за развитие на обслужващи индустрии, включително полиграфията. Градът е разположен в центъра на Тракия, с добри връзки към София, Южна България, Родопите и Черноморието. Това го прави удобна логистична база за разпространение на печатни издания и опаковки. Появяват се печатници с разнообразни функции. Някои печатат учебници и книги. Печатат се учебници за цяла Южна България, включително поръчки от Министерството на просветата. С развитието на хранително-вкусовата промишленост в района, възниква нужда от опаковки, етикети, цигарени обвивки, консервни надписи и др. В някои периоди полиграфическите предприятия в Пловдив печатат продукти и за други страни от СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ). В Пловдив се оформя общност от опитни работници, набор от занаятчии, художници, словослагатели, печатарски техници и редактори. Постепенно се създават и професионални училища, които подготвят кадри. Стачката на пловдивските печатари от 1905 г., е едно от ранните проявления на организирано синдикално движение в България. Тя свидетелства за значимостта на този бранш в града и за социалното съзнание на работниците. Стачката е първата организирана и масова стачка в града. Исканията включват по-добри заплати, намаляване на работното време и по-добри условия на труд. През социалистическия период, в Пловдив се създават няколко големи полиграфически предприятия – най-известната е Полиграфическият комбинат "Юрий Гагарин", един от най-модерните в страната. Той работи по държавни поръчки, включително за учебници, книги, опаковки и етикети. Държавната политика съсредоточава цели отрасли в определени градове – така например, хранителната промишленост е силно развита в Пловдив, което води до нужда от местна полиграфия за обслужване на етикети, опаковки и други. Пловдив става полиграфически център благодарение на съчетанието от културна традиция, икономическа необходимост, географска локация и индустриална политика. От книжовен център през Възраждането до индустриален хъб през XX век, градът поддържа последователна връзка с печатното слово и печатната продукция.

Ако след отпечатването на лист с пълноцветен CMYK печат, разгледаме изображението под лупа, ще видим хиляди цветни точици с различна големина, които се застъпват или се сливат една в друга. Тези точици са подредени в много симетрични квадратни структури, в които центърът на всяка от тях, е на равно разстояние с центровете на другите четири, които я обграждат, макар големините им да могат, да са различни. Това е характерната растерна мрежа при цветоотделянето, която е фиксирана в печатните плаки. Ъгълът за всеки един от четирите цвята CMYK е различен и по тази причина точките от един цвят не падат върху точките от другите цветове, а се застъпват или си съседстват в определени пропорции. Растерната мрежа съдържа точки с големина в диапазона от 0 до 100%. Там, където имаме плътен печат от даден цвят, растерните точки се сливат без междинни преходи между тях и изображението от съответния цвят там е плътно. Когато имаме плътност под 100%, се отварят празни пространства – междини, в които не се печата този цвят. В позиция 0% точката е празна, т.е. няма я и там не се печата. При застъпване, застъпените от два, три или четири цвята растерни мрежи, променят цвета на изходните CMYK в различни нюанси. Например, 100% магента и 100% жълто образуват върху отпечатъка 100% червен цвят и т.н. Това е, когато работим с растерни мрежи. Колкото е по-висока резолюцията на растерната мрежа, толкова по-малки (фини) са растерните точки. Толкова по-качествен е печатът. Хората обаче, не са спрели дотук. Има технология за цветоотделяне, която не се постига чрез растерни мрежи. Тя е елитарна технология и е много голямо предизвикателство за множество печатни машини, понеже там няма растерни мрежи, а разполагане на цветни точки на случаен, а не на мрежов принцип. Това е технологията на стохастичния растер. Какво може да кажем за него и предимствата и предизвикателствата, в сравнение със стандартното цветоотделяне?

В отпечатаната през 1857 г. поема “Горски пътник”, Г. С. Раковски пише: “Време иде, време бежи, векове са крилати! Полза има кой може с разум да ся захвати”. Като се има предвид програмният характер на тази поема, то в нея се налага представата за динамичното “бягащо” време на модерния свят – свят на състезание на идеи, народи, технологии, производства и т.н. Катализатор на тази динамика, решаващ фактор, предизвикал модернизацията на българското общество, е появилият се в навечерието на Кримската война периодичен печат. Периодичният печат носи на българите усещането, че стават част от голямото семейство на народите и излизат от своята регионална откъснатост. Изгражда се чувство за общност на етноса – точно периодичният печат първи определя демографските граници на българите, изписвайки по страниците на вестниците числото от 7 милиона българи. Чувството за общност на територията, също е дело на вестниците – с наличието на заглавия като “Македония”, “България”, “Отечество”. От началните си стъпки, българската периодика демонстрира двата възможни пътя на развитие – първият вестник се печата в Лайпциг от един емигрант, търсещ високото европейско образование. Две години след като с “Български орел” е поставил началото на линията на емигрантската периодика, Иван Богоров създава и вътрешната преса с първия брой на “Цариградски вестник”. Българската икономическа и културна предприемчивост, се изтегля извън границите на Османската империя. Оформят се български колонии в големи градове на Балканите, и в Русия. Това са предпоставки за “зони на свободното слово”, в които се появяват българските емигрантски вестници. Такива условия се създават в румънския град Браила. Там се появяват 20% от всички заглавия, описани в историята на българската журналистика през Възраждането. През 1620 г. Френсис Бейкън произнася прословутата фраза: ”Пресата, барутът и компасът измениха същността на света”. Той неслучайно поставя на първо място в посочената триада типографския механизъм. Една от същинските и вече осъществени в края на XVII век промени на света, е в човешката представа, че той е станал по-малък и познаваем, че може да бъде радикално променян посредством нови технологии и тяхното практическо приложение. Една от главните трансформации в усещането за мащабите на света като овладяемо пространство, е в “преодоляване на далечината чрез писмото”, по думите на Освалд Шпенглер. Чрез съхраненото посредством печатната машина слово, човек осъществява контакт с хора, които никога не е виждал, а и едва ли ще види. Усещане за емоционална, историческа, езикова и т.н. близост, може да бъде поддържано и развивано главно чрез културните феномени – книга и вестник. Развитието на периодичния печат и системата за разпространение чрез куриерските служби, свидетелства за повишената мобилност на текста. Той вече достига и до най- отдалечените точки. Тази, неподозирана до този момент достъпност на писаното слово, е демократизация на акта на четене. Създават се милионни читателски аудитории. А чрез тях възниква и най-важната придобивка на обществата, след навлизането на книгопечатането – общественото мнение. През XIX в. в българските условия, читателската аудитория може да бъде преобразена в духовен аспект, чрез влиянието на писаното слово. Многозначителна е фразата на Иван Богоров: “Преди да направим България, трябва да направим българи”. Подобно прозрение е изречено от първия български вестникар. Изграждането на обществената представа (мнение) за национална идентичност, е първата и най-необходима стъпка към националната държава. Това трябва и може да стане чрез периодичния печат. В културната история на Българското възраждане началото на периодичния печат е поставено с един привиден абсурд: първият български вестник “Български орел” се появява през 1846 г. в Лайпциг – отдалечено от родната територия място, което едва ли е най-удобно по отношение на оперативността при събиране и обработка на фактите и събитията във вестникарски хроники и статии. Но в Лайпциг се печата един от първите европейски седмични вестници (1632 г.), и този град отдавна се е превърнал в авторитетен европейски център на книгопечатането и книгоразпространението. Той безспорно е на път да се превърне в център и за книгоиздаването по българските земи. Когато през 1861 г. П. Кисимов прави повторен опит да открие печатница в Търново, той получава уверения от везира Къбръзлъ Мехмед паша, че ще получи разрешение за начинанието си. Така при едно пътуване до Лайпциг, той купува ръчна преса, печатарски материали и хартия. Така представители на българската интелигенция “внасят” (в буквален и в преносен смисъл), модерна култура. Големите културни постижения на Българското възраждане, много често са осъществени далеч от земите, населени с българи – Нови Сад, Москва, Прага и т.н. Или в градове с големи български колонии – Болград, Цариград, Одеса и т.н. Освен всичко друго, това е свидетелство и за характерната за времето мобилност в реализацията на формиращата се българска интелигенция. Българите имаме вестник на собствен език само 15 години след появата на първото подобно издание в Османската империя – Istanbul Moniteur, който пък се списва на френски – езикът на модернизацията и реформите. Излизащият на български “Цариградски вестник”, се е превърнал в едно от най- авторитетните периодични издания за цялото Възраждане. Творческите биографии на другите големи редактори, публицисти и издатели на това време – Г. С. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Д. Войников и т.н., се вписват в надигащата се вълна на народно просвещение и подготовка за национално освобождение, независимост и създаване на собствена държава. Различните пътища, които чертае издателската политика на вестниците, издавани във вътрешността на империята, и другите, отпечатвани зад граница, очертават и разделянето на българския периодичен печат на вътрешен и външен (емигрантски). Освен това, отчетливо се очертават три периода. Първият период е времето, когато се появяват първите периодични издания, до годините на Кримската война. Много от вестниците се издават извън границите на Османската империя, но все още се разпространяват легално във вътрешността й. Вторият период включва времето след Кримската война, до Балканската криза от 1875 г. Българското общество се модернизира, стимулирано изключително чрез навлизането на вестниците във всекидневното общуване. Вътрешният печат е центриран основно върху движението за независима българска църква, формирането на Българската екзархия, диспутите около националното представителство при създаването на екзархията. Третият период обхваща краткото време след Априлското въстание, до края на Руско-турската война. Вътрешният печат се радикализира до такава степен, че на практика това слага край на съществуването му.

Българският туристически информационен сайт bg-tourinfo.com e вдъхновен от и се развива с финасовата подкрепа на "Ралев Дентал" АД

На точното място сте

Винаги с крачка напред

Сайтът bg-tourinfo.com е отворена и безплатна за потребителите система за туризъм и информация в България. В нея всеки от вас може да даде своя уникален авторски принос на имейлите: office@bg-tourinfo.com, help@bg-tourinfo.com и support@bg-tourinfo.com. Така ще станете горди съавтори в изграждане на изглежда най-подробната и полезна туристическа информационна платформа в България. Сайтът е съвместно начинание на няколко частни ентусиасти; група приятели планинари, обединени от любовта към природата, историята и забележителностите на страната. Съществува отдавна и се развива единствено благодарение на вноски и нефинансови приноси (труд, снимков, текстов и видео материал) на издателите; и от участие в програмата Google Adsense. Желанието ни е да съберем както никъде другаде, на едно място, популярни, малко известни и автентични данни за всяка една от темите и дестинациите. Поради спецификата на интернет, не може да гарантираме (а и не целим; и не пречим на това) вашият принос да остане единствено в полето на този сайт, без да бъде копиран, цитиран и размножаван в други интернет ресурси. По тази причина не хоноруваме и публикуваната информация, ако и да е авторска. Целта ни е много повече идеална, на ползу роду, отколкото – комерсиална. Но като издатели, си запазваме правото да поощрим и предложим бонуси по различни начини, включително с финансова премия, на тези от вас, които по наше мнение, ни предоставят наистина уникална и достоверна информация. Написана с точен, но и сочен език. Посетители и автори на сайта ще ползват комфорта да намират често тук, събрана на едно място, повече и по-богата, и разнообразна информация за даден обект, отколкото в който и да било друг онлайн ресурс. Съдържанието на вашите приноси ще бъде модерирано и публикувано в сайта, в нашите профили в социалните мрежи като Youtube, Facebook и др., със споменаването ви като източник. Поради това, най-учтиво молим да ни изпращате вашата уникална информация, като ни оставите и най-общи данни за себе си - име, фамилия, които ще публикуваме заедно с информацията, която сте ни предоставили; също и имейл, и телефон, които обаче няма да публикуваме. Поради постоянното издигане на домейна и субдомейните bg-tourinfo.com в рейтинга на търсачката на Google, платформата е много подходяща и за реклама на множество дейности, бизнеси, организации, предприемачески начинания, продукти и услуги. Ние не сме научни работници археолози, етнолози или професионални историци, но се стремим да дадем на ползвателите на сайта информация, която може да е от полза; да предизвика към размисъл или да провокира интерес за изучаване, посещения и споделяне в общности.